Днес, 28.10.2011, ще ви разкажа за нещо, което ме промени из основи... От 26.10.2011 аз вече не съм същия! Станах друг и качествено нов и реформиран.
Не! Не искам да си мислите, че раздувам и се хвалипръцкундря! НЕ! Говоря абсолютно сериозно!
Интересува ви причината ли?
Добре - ще ви я кажа, но се подгответе за един дълъг разказ, който изобщо не е лек за четене, чъпфреки че се развива в четири дни (22.10.2011/26.10.2011). Причината е, че станаха такива събития, че разбрах що е състрадание и вселенска Любов в най-дълбокия им и пряк смисъл. Познах чуждото страдание и разбрах, че не съм само аз за оплакване (ще бъда, докато не си бия някой шамар и не си кажа, че е време да се стегна)! Както е гласи първото изречение от "Анна Каренина" от Лев Толстой (ще си изволя да го парафразирам):
Все пак, прав е народът, че на Димитровден стават чудеса!
Ето я цялата история:
Всичко започна на 22.10.2011. Купих си краден телефон за 40 лева - цял месец ги събирах с пот на чело и жар на нозе. Телефонът беше средна хубост като състояние, но имаше скрит дефект - музикалните му бутони се задействаха самопроизволно. На всичкото това отгоре панелът му беше леко разбит, та копчетата на бутоните постоянно се ръсеха из джобовете ми. Бях планирал да събера пари за един панел, па да забравя за ръсещите се копчета. Но на другия ден бутоните си показаха електронните рогца и започнаха да ме бодат по душичката.
До 24.10.2011 телефонът стана неуправляем.
И тогава се случи непоправимото - телефона блокира. В същото време прекосявах една голяма и оживена улица в центъра на града и някакъв добрички бек (опасна комбинация между VW Golf 2 и добричка регистрация) ме засече насред кръстовището, както си минавах на зелено. Едвам не му намазах колелата и не му станах грях на душата на човечеца, та се ядосах извънмерно.
И малко по-надолу по пътя ми телефонът се загря. В този момент бях заприличал на... не знам какво, може би лунатик. Гледах оцъклено апарата, докато той не се загря тъй, че го изпуснах на земята. Телефонът падна по лице на плочките и се запали! Тогава дойдох на себе си и срам, не срам, ама се изпиках върху телефона, за да спра огъня, иначе щеше да гръмне батерията и да причини ред поразии. След това си извадих SIM-картата и Micro SD картата и с ръмжене се прибрах вкъщи безкрайно вкиснат.
На другия ден (25.10.) бях все още под влияние на случката с телефона и съответно бях все още вкиснал. Тогава майка ми ме тласна към едно тихичко вседневно беснеене, което щеше да свърши зле - съответната ситуация само това вещаеше. Тук искам да вметна, че не я обвинявам за последвалите събития - даже й благодаря за дадената ми възможност да заприличам на човек.
Та, отидох на училище мрачен като буреносен облак. Причината - тръгнах по-рано за училище, а ми трябваше една служебна бележка от работата й. Тя каза, че няма да стане веднага а следобед и ще трябва да дойда до работата й да си взема бележката. Това ме накара да прелея чашата! (Е те това не биваше да правя!) Затворих се в стаята си и започнах да псувам люто. Майка ми беше долу и сестра ми tout-suite отърча да ме "хвали". Заради това бях лишен от джобни. Но сестра ми получи! (Това (за вас не знам) - аз го възприемам като поощрение за подлостта. Крайно възмутително, нали?)
И така отидох на училище кисел и сприхав. Всичко кондензира до четвъртия час. Тогава имахме математика. Един мой съученик ми даде един пакет солети - като на "негов" човек. Аз почнах да си ги ям мирно и незлобиво. Но
те (нали дяволът не търпи спокойствието!) започнаха да ме обстрелват със солети и книжни топчета.
Отначало добре. Медитацията, която практикувам редовно, ми помогна да не избухна. Но скоро солетите и топчетата започнаха влизат в пазвата, в яката, в ръкавите... Скрих се под чина си, за да спрат. Тогава те започнаха да ме обстрелват с полупразни шишета от Coca-cola и Sprite. Чина си го дадох назад и така се получи доста надеждно укритие. Тогава тези мои съученици, които ме замерваха, дойдоха до мене и започнаха да ме ритат и да ме стрелят от упор с шишетата. Идеше ми да ревна, а повярвайте ми, не исках да стават циркове!
Тръгнах да излизам от стаята, но един от онези, които ме замерваха, тръгна да ме завръща в обратно (сещайте се защо!).
Защо тръгнах да излизам от стаята ли?
Защото смятах да отида при лавкаджийката, която има дарбата да се разбира с деца от всякакъв калибър. Отидох да търся утеха при нея! След края на часа щях да се върна и да си продължа нормално с учебния процес.
Но не би!

Първото ми връщане в стаята аз преглътнах някак си. Но на втория път всичко, което до момента сдържах - ярост, озлобление, гняв, избиха като през разбит клапан. Избеснях, наритах жестоко съученика си (не че не си го заслужаваше!) и започнах да блъскам вратата на класната стая и да врещя и псувам колкото ми държи гърлото. Целия етаж се събраха да ме успокояват.
Успяха да ме успокоят някак си, но станалото беше станало. Вратата само по някакво чудо не беше смъкната с пантите от касата и освен това съученикът ми целият син от коленете надолу - как ли не го ритах и тъпках по краката!
На следващия ден бях пак кисел. Този път майка ми ми беше купила карта за автобус - вещтотално безполезна, ако се има предвид, че мога наведнъж да извървя 46 километра. Не ме беше яд за картата (ще спомена само, че и по-рано беше правила тъпи и безполезни покупки, и то неведнъж), колкото, че не беше успяла да отдели три лева - за джобни за мене и сестра ми. Това вече ме ядоса истински! (понастоящем, все се чудя дали да не изхвърля картата - защо ми е!?). На училище първото нещо, което ме посрещна, беше лимоненожълтата физиономия на класната ми. Тя само ми изсъска:
- Ще викна баща ти и ще ти пишем отпускното! Писна ми вече от тебе, откачалка такава!
Аз се разстроих и забегнах при психоложката си, която има практика близо до училището ми. Исках да й изплача мъката си - чувствах се едва ли не унищожен и погромéн.
Докато си чаках реда, влезе една баба между 60 и 65 години с едно момченце на около 10 години. Като видях детето, което веднага ми стана симпатично, не можах да се удържа и да не се усмихна. И то ми отвърна с усмивка. Бабата беше типична туркиня.... Но детето, не... То повече приличаше на ангелче от детска книжка - русичко, беличко, синеочко, с един такъв чист и невинен поглед. То се повъртя из приемната на центъра и и седна до мене и ме гушна. Вече бях усетил, че детето е може би кристалче. По негова инициатива започнахме да си разговаряме - то ту ме разпитваше как живея, ту ми разказваше как виждали ангели и си играело до късни часове с тях вечер. Ту ме питаше как се разбирам с приятелите си, ту ми разказваше, че животните го разбирали какво им говори. Изведнъж детето стана и започна да си накланя насам натам главата, сякаш ме изчислява нещо и изведнъж ми каза:
- Ти си ми батко! - и ме гушна и ме целуна.
Аз се притесних, защото зърнах баба му, която гледаше какво прави внука й и не знаеше де да се дене от срам.
Изведнъж от вратата на кабинета си се появи психиатърката ми, която попита сухо и машинално:
- Д...... С........, на 11, от В...... и баба му? Хайде, моля, заповядайте!
Момчето, щом зърна възмургавата физиономия на психаитърката, се погнуси най-искрено, а усетих онази кофти тръпка, която мина през мене, когато я зърнах за пръв път. Сърцето ми се сви. От собствен опит знаех какво ще последва от намесата на сия персона в подобни истории.
Прегледът продължи около 12-15 минути. Диалогът между бабата и лекарката се водеше възшумно, докато детето все подвикваше:
- Бабо, бабо, виж, ангелчето иска да си играем!
Баба му го среже и продължи диалога. В края на прегледа само се чу един старешки вой и вик:
- Моля ви, имайте милост!
Дофтурянката (акроним от "
дофтурь" и "пепел
янка") изглежда започна нещо да успокоява бабата.
След това излязоха - бабата: ронейки реки лот сълзи, детето: издивяло от ужас.
Малко след това психоложката ми успя да ми обърне внимание, успях да си изплача в пет минути мъките, да получа някое утешително слово и да си отида до училище.
Този ден, по изключение, не ме ядосваха и прочия - явно се бяха нахранили тези вампири за седмици наред. Но по едно време дойде баща ми и след тежък разговор с директорката на училището, класната ми просъска квазипневматично:
- Сега си дигаш парцалаците и вкъщи! Следващите две седмици нямаш работа в това училище, идиот такъв!
Отидох да се видя с приятелите си от център "Розеа" (повече инфо
тук) и да помедитираме.
На медитацията се случи тъй, че всички се включихме спонтанно към Всеобщото Информационно Поле (ВИП). Моята картинка от ВИП беше диалогът между психиатърката и бабата на онова дете по-рано същия ден:
Бабата: Какво предлагате? Джанер по цял ден ми надува главата тези ангели, а в училище хич го няма! Не може да си събере вниманието за пет секунди... Едвам изкласява!
Психиатърката: Ами по всичко, което ми описвате, личи, че детето ви има ADHD (тук съкратих обяснението на диагнозата). Но аз мога да ви помогна!
Б: Как?
П: Ами ще му изпишем Concerta 36 mg. Тези хапчета са с удължено освобождаване, така че приемът им е максимално икономичен. Една капсула дневно - и детето ви ще е като другите деца! (И една подла усмивка се изписва по лицето й. Вади зелена рецепта и започва да пише)
Б: Благодаря ви, докторке! Съгласна съм! Колко ще струва?
П: Една опаковка от 30 таблетки ще ви струва 180 лева.
След един страховит вой,
Б: Моля ви, имайте милост!
П: Правя го за ваше добро! Ще видите - ефектът ще е светкавичен!
И бабата излиза с рецептата в ръка от кабинета и плачейки си мисли:
"
Боже, пак ще теглим кредит! Не се налапаха пустите му изедници! Скоро и без ризите на гърба си ще останем!"
Това ме взриви отвътре емоционално. Отцепих се в една странична стаичка на центъра и започнах да плача горчиво и да изреждам всичките си псувни клетви, за които се сещах в момента по адрес на психиатърката си - та тя грабеше хората! (Ще вметна, че почти няма частен психиатър, който да не взема 10% от цената на едро на всяка кутия лекарства, която приема някой техен пациент)
Тези хора и без това си бяха бедни, а сега сигурно щяха да опъват уши от глад, докато детето им не се скапе и не се сдуха да такава степен, че да постъпи задълго в психодиспансер или не се превърне в алкохолик или някакъв друг тип токсикоман или просто обикновен аутсайдер и лузър. Ама че перспектива, нали? Просто усетих болката на бабата, която вероятно гледаше детето, докато бащата не се знае къде е, а майката работи в някой голям град и праща по празниците някой лев на бабата, който заминава почти веднага. Усетих страха от детето, както и мъката му, че не го разбират. Ада не говорим, че за това същество ми стана жал! Психиатърката му беше подписала и подпечатала смъртната присъда!
Колко съм плакал и нареждал, не зная... Но като свърши медитацията, аз тръгнах да се прибирам. Изпратих една жена от "Розеа" до автобусната й спирка и се усетих, че съм си забравил чантата.
Връщайки се, ме пресрещна един окъсан човечец - ще речеш, че цял е съставен от кръпки и фестони... Помоли ме да му услужа с пари - болен бил от астма, получил криза и сега не му стигат 45 стотинки за нова доза за инхалатора. Като чух това, ми стана супер криво, че нямам пари да му помогна- ако имах, не 45 стотинки, а десет лева щях да му дам! Ама пусто, като нямах и кьорав петак!
Казах му, почти плачейки, че нямам пари да му помогна, и щом той продължи към центъра на града, аз си ревнах и с бяс издъних от бой една кофа за боклук. Така ми догорча, че не мога да му помогна!
Ето, аз вече съм променен! Ще си изтърпя наказанието от класната, но ще знам, че вече има кой да ме подкрепя. Знам, че не съм сам в нищо, както се филмирах досега. И знам, че вече не ми фъркат над главата ангелчета, които ръсят розов цвят по пътя ми! Ако трябва да променя нещо - нека действам! Вече нищо не ме спира!
Всичко хубаво!