Духовно развитие

          

Страници:  1 2 [3] 4 5   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Спасението идва от древността! Да запазим и обновим традициите!  (Прочетена 14652 пъти)
Gayatri
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609


  • Град: София
  • « Отговор #30 -: Август 29, 2010, 00:38:45 »

    В далечната 1553 година френският аристократ Ожие Гизлен дьо Бузбек възкликнал: “Носията на българите е забележителна!” под въздействието на шевичната й украса. Впечатляваща като колорит, форми и композиционна завършеност везбата повишава естетическите качества на традиционния български костюм.
    Българката обличала задължително дълга бяла риза, чиито поли, ръкави и пазва тя украсявала с разноцветни шевици. Според традиционната етика било недопустимо да се носи риза без везмо. С нея народът си представял самодивите – вълшебни същества, живеещи в гъстите гори, край далечните езера, които пренебрегвали нормите за социален живот. За това жените се гордеели с извезаните си ризи. Отново по думите на чужденец, те останали разочаровани от неговата бяла, но не извезана риза, макар и ушита от най-фина коприна.

    С неповторимите си форми и багри шевицата радвала българина и удовлетворявала идеала му за красота. Значението и силата на въздействието й се криели в приписваната от народната вяра магическа способност на везбата да носи здраве и благоденствие на човека. За това българката векове наред ревниво съхранявала и задължително предавала на дъщерите си тайните на везбеното изкуство. Наричала го писмо и в него може да се разчете древното послание на дедите.

    Сетивно-образната природа на орнаментиката и багрите превръщат везбата от украса във видим знак с дълбоко социално съдържание. Всяка чертичка, фигура и цвят в него били познати думи и фрази, които изразявали същностни за традиционния човек понятия и представи. Според народното предание, когато Свети Георги посякъл ламята, от нея потекли три реки: едната - бяло жито, втората – червено вино, третата – златни мед и масло, които спасили хората. Съчетанието на тези цветове – символи във вълшебната картина на народния мироглед представяли жизненоважните ценности за българите: изобилието на земята – едничкото богатство на земеделеца и създаването на нов живот – едничкото бъдеще за продължението на рода.

    Шарен за българите означавало красив. Шарени били чергите, с които постилали дома си; шарени били дрехите, които обличали; шарена наричали китката, която момата давала в знак на обич на своя любим; шарено било хорото, на което танцували моми и ергени шарен бил кравая, приготвен за коледарите–пратеници на Бога, които благославяли дома и стопаните му. За шарен българите имат много синоними. “Пъстричко” е и красивото съчетание на цветове, и шевицата, украсила женската риза. “Писана” е и хурката, дарена на любимата, и обредната погача за голям празник. “Перашка” е и шареното великденско яйце, и красивата, според народния идеал, жена. Цветна е водата, в която топели момински китки и гадаели бъдещето; цветен наричали и най-големия пролетен празник, тържество на възраждащия се живот – Гергьовден.

    Червеният цвят за българите символизирал майчината кръв и продължението на живота. Той предпазвал от “лоши очи” и уроки. Прекрита с червено було се венчавала невестата; с червена пелена повивали новороденото; с червен конец привързвали обредните китки; червено било първото обагрено за Възкресение Христово яйце, с което мацвали челцата и бузките на децата за здраве; с прехвърлена върху плета червена тъкан във всеки дом посрещали Баба Марта, която водела пролетното съживяване на природата.

    Белият цвят разкривал силата на чистотата, нетленността, неопетнената младост и божествената светлина. Стъпили върху бяла вълна се венчавали младоженците; бяла вълна запридала булката в сватбения обред; с “бяла” пара лекувала баячката; в “бели” менци наливали мълчана вода за обредните хлябове.

    Бяло-червеното съчетание е българският апотропей. Усукани заедно червени и бели нишки, наричани мартеница предпазвали човека от уроки, зли сили и демонични същества. С мартеници на 1 март ритуално се закичвали деца, моми и млади булки, плодни дръвчета и новородените домашни животни.

    Зеленият цвят давал израз на вечно възраждащия се живот и се свързвал с дървото на живота - универсалният човешки символ за Всемира. Златото със своя блясък и дълговечност се свързвало със света на мъртвите и благоденствието на хората, което те предопределяли; със слънцето, огъня и светлината. В златните води на вълшебната река, според народната приказка, магьосницата позлатила добродетелната девойка.

    Шевицата е едно от най-ярките достижения на българското народно творчество. Дело на жената, то съчетава сръчността на ръцете й, обичта на сърцето й и неутолимата й жажда за красота. Тях българката превръщала в магията, наречена народна шевица.

    Мирелла Дечева

    http://hs41.iccs.bas.bg/etb/exh/color/magia.htm
    Активен
    giti
    Гост
    « Отговор #31 -: Август 29, 2010, 00:44:09 »

    Искам да ви запозная с творчестово на една моя приятелка Таня Иванова.
    Тя тъче, преде, рисува български шевици и моитиви по дрехи и коприна. Сами ще се учудите, колко красиви могат да бъдат народните мотиви, пренеси на съвременната дреха...  Дори думи не мога да намеря, за да опиша красотата и изяществото на нейното творчество. Ето погледнете сами: http://tanq-art.dir.bg/_wm/diary/?df=46&dflid=3
    http://tanq-art.dir.bg/_wm/gallery/?df=625874

    Традициите могат да се продължават! Могат да се и обогатяват с нови и съвременни идеи, за да бъдат наистина част от нашият бит и ежедневие!
    Днес отново слушах скандинавски фолк-метъл и под звуците на скандинавският фолклор, се сетих, че и музиката би могла да бъде запазена в съвременни звучения. Всичко може, стига желание да има човек!
    « Последна редакция: Август 29, 2010, 00:55:15 от सहायक और Sandalfon के समर्थक » Активен
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #32 -: Август 29, 2010, 02:21:40 »

    И аз на свой ред се включвам в хубавата тема-която ни връща към позабравените корени на българските традиции и вярвания!

                                 Нестинарството

    За нестинарството  съществува  сравнително  обширна литература от историци, етнолози, културолози, фолклористи,   психопатолози. Богословските  публикации  за  нестинарството  в  България  за  разлика  от  съседна  Гърция  са  оскъдни.  Това  се отнася и  по отношение на  задълбочени  научно-богословски  разработки  по  проблематиката. През  20-те, 30-те  и  40-те  години  на  миналия  век  в  църковния  периодичен  печат  у  нас  темата  е  дискутирана, вземано  е  отношение  по  нея, но не  се създават  традиции  за  целенасочено  и  многоаспектно  изследване.  Най-често  публикуваното  е  на  повърхностно  ниво  и  е предназначено  за  масовата  читателска  публика.

    Светските,  нецърковните  изследователи  и информатори  вярно  долавят  и  недвусмислено  посочват,  че  нестинарската общност  не  е орден  в  рамките  на  Православната  църква, принципно  чужда  й  е във  всяко отношение  и  представлява  своебразна  парацърковна  структура. Така например проф. Т. Ив. Живков констатира, че “нестинарството е прекалено противохристиянско” като има предвид езическия му произход и външните му прояви като религиозен феномен. Като  устойчива  предхристиянска  общност, нестинарската  е усвоила през  християнския  период  външни  елементи  от християнския култ,  интегрирала  ги  е в  своята  култово-обрядна  система  и  ги  е подчинила на  паганистичната  си  специфика.  Усвоените  външни  прояви  на  християнския  култ  имат  периферно  значение за  нестинарството  и  са  придобили  характер  на  ритуален  декор.



    “Нестинарството е  безспорно уникалният обреден комплекс в сакралната култура на Странджа. То е абсолютно непознато по всички останали части на българското етническо землище...В миналия век се е практикувало в някои села от Тракия, които днес не са в българските държавни  граници, а от началото на нашия век е зафиксирано като запазен ритуал само в няколко села на Странджа: Българи, Кости, Бродилово, а в по-късно време – и в Ново Паничарево”.



    Основното  и  най-дискусионно  направление  на  проучванията  върху  нестинарството  обхваща  проблемите  за произхода  на обреда, етническата  му  принадлежност  и  етимологията  на думата  нестинари.
    Посочените  проблеми  са  дискусионни  и  все още  не  са намерили  окончателно  разрешение.  Преобладава  мнението,  че  нестинарството  е  християнизиран  езически  обред. За  П. Р. Славейков обредът  е  християнизиран  тракийски,  а  носителите  му  са  българи, някои  от които  погърчени.



    Безспорният авторитет и най-прецизният изследовател на нестинарството  проф. Михаил  Арнаудов отначало  приема, че е възникнало  на  базата  на  павликянската  ерес  и  е пренесено  от  Анатолия (Мала Азия) в Тракия, но  в резултат  привличането  на  нови  изворови  данни, мнението  му еволюира  до становището, че става дума за “по-стари тракийски  празници...”, както и до  извода, че  то  “води потекло  от  Мала  Азия”.[6]  Пише и за  “сходствата  на култа  към  Дионис” и нестинарството. Като  има  предвид  сведенията  на  Страбон  и Кастабала  за  играта  в  огън  в  чест на  Артемида, същият професор  уточнява, че  става  дума  за  “смесен  семитско-гръцки култ”.




    А. Калоянов има по-особено становище. Той изказва предположението, че нестинарските вярвания и особено екстазните практики са отглас от шаманството, донесено в тези земи от прабългарите.



    Университетският  преподавател  С. Кириакидис, който  е и  автор  на  статията  за нестинарството  в  "Голяма  гръцка  енциклопедия"  счита, че  то произхожда  от  Северна  Тракия и е най-вероятно  остатък  от  оргиастичната  Дионисиева  обредност. Привърженик е  на  тезата, че  през  Средновековието  нестинарството  е  било познато  на българите.



    Изследователите  отбелязват  факта, че  нестинарите  се  придържат по  отношение  на  празниците към  свой особен  календар, който задава  структурата-модел  на  обредния  им цикъл. Годината  се разделя  на  две от най-свещените  за  нестинарите  дни. Те  са  тридневният  празник  на св. Константин  и  Елена и  тридневният празник, съвпадащ  с  дните, през  които  Църквата  чества паметта  на св. Атанасий  Александрийски и преп. Евтимий  Велики (18–20 януари). През  лятото  играят  в  жаравата  на  открито, а през  зимата  по  време  на  тези  празници  се  играе  в  свещеното  огнище,  намиращо се  в конака  им. Прави  впечатление, че нестинарите  не  отбелязват  особено Рождество  Христово.



    Още в  края  на ХІХ век П. Р. Славейков, Ст. Русев  и Ст. Шивачев  съобщават  за  различията  на  нестинарската  обредност  от  тази  на  традиционно  християнската. Славейков  пише, че “ тези хора  нямат  празници  или  по-добре  не  ги  почитат  и  дори  работят  в  неделя. Празнуват  само, и  то  с  особени  обредности  св. Константина – 21 май, и  св. Еня  на  24  юни, или  на Рождеството  на  Йоан  Предтеча.”



    С. Шивачев  обобщава, че  нестинарите  не  ходят  на  църква  и  не  са  набожни, не  се  изповядват  и причастяват, не  зачитат  църковните  празници  и  неделята. Най-тържествено  честват  най-светия  за  тях  ден – празника на св. Константин  и Елена.  Сведенията, събрани  от д-р Д. Гарвалов  през 1934 година в  с. Българи показват, че  нестинарите  са  “особена  верска  група, отделена  от  другите  селяни”. Според  него  способността  на нестинарите  се  е предавала  по  наследство. Те  постели  много,  но  различно  от православните  пости, ревностно  пазели празниците  си, които  били  независими  от  общите   празници  на  селото. Такива  празници имали  през  зимата  и  пролетта,  но особено  през  май.    За  нестинарите  Нашият  Спасител  Господ  Иисус  Христос  не  е  живо  и  реално  присъствие.  Персонификация  на  реалната  Божествена  сила, която  управлява  техния  живот  е  наместникът  на  Бога – св. Константин, наричан  Светока  или Великия  баща. Във вярата  им,  Бог  и  св. Константин  много  често  се  препокриват.



    Св. Константин  за  гръкоезичните  нестинари  е “папус” и  върховен  бог, иконите  му  се  наричат  “папудес”.



    Светокът  е  доминирал, а  дори  и  досега  доминира  до  известна степен  целия  живот  на  нестинарите  и  на  селищата,  в  които  обредността  е  подчинена  на  неписания  нестинарски  закон. В представите  на  огнеходците  той  е  добър  и  осигурява  благоденствие, щастие, добруване  и  мир, когато е  почитан  и  когато  не е  обиждан. Редовно му  се  принасят  жертви  и  стриктно  се спазва обредността,  свързана  с  култа  към  него.



    Във  вярванията  на  странджанските  нестинари  св. Константин  и  Елена  са  носители  на  предхристиянската  идея  за  божествата. Странни, фантасмагорични и твърде объркани са представите за тези Божии угодници и легендите, които битуват сред нестинарите най-често нямат нищо общо  с житията им и имат свои аналози в апокрифната книжнина. Показателно е, че св. Константин не се свързва от тях с Христовия кръст. Те трябва  да  бъдат  ухажвани  и  славени, да  получават  дарове и жертви, за  да  бъде  спечелено  тяхното  благоразположение, защото  Светокът въплъщава  и  доброто,  и  злото  и направлява  човешките  съдби.




    Нестинарството не  е  само  атрактивна  игра  в  жарава. Огнеходството несъмнено  е  съществен  момент, но  с  това  далеч  не  се изчерпва  същността  му. Нестинарството  е  и  система  от  устойчиви  през  вековете  вярвания   и  обредни  действия  по  нестинарския  календар, които  се  извършват  от  йерархично  организирана  общност. Носителите  на  нестинарската  обредност са си изградили  своя  организация, наподобяваща (и дублираща)  църковната, със  свои  места  и  постройки,  наречени  конаци, икони, извори, параклиси, свещени  култови  предмети  и  имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия регион са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, който “прихванат от св. Костадин”, влиза в жаравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват само от потомци на нестинарски семейства. В миналото  нестинарската общност е разполагала и със  свое  стадо, за което  е  наемала  овчар. Цялата  социална  наредба  и  обредността  в  техните села  е  подчинена  на  неписания нестинарски  закон, който  не  се  оповестява  на  непосветените  в  неговата цялост.




    При  нестинарите  съществува  строга  йерархия, запазена  до  днес с  незначителни  промени. Конакът  е   тяхното  свещено  пространство. Той  изпълнява  функцията  на  храмова  постройка. Конаците  са  напълно  отделени  и  независими  като  постройки  от  селската църква. Те   обикновено  се  намират  в  центъра  на  селото.    В  описанието от 1903 г., направено от настоятеля на българската църковна община в Лозенград,  о. Дионисий  изрично се споменава, че  обредите  в  тези  култови сгради  се  извършвали  от  един  вид  жрици-нестинарки.



    Проф. М. Арнаудов лансира тезата за нестинарите като представители на “квазижреческа каста” и счита, че те се явяват като жреци  на една отживяла днес мистерия. Подобни изпълнители и тълкуватели на даден свещен обред имало във всички тайни култове на древността и те най-често били от жреческото съсловие.



    Сходството между нестинарските ритуали и тези на някои древни мистерии се изразява в това, че както при едните , така и при другите една част от царемониите (напр. процесиите) са били публични, докато други са имал таен характер и са се практикували в тесния кръг на посветените.



    Конакът  е  храмова  постройка, която  е сакралният  център  на обредността  на  нестинарската общност  и  принадлежащата  й  територия. Използването на конаците има свой аналог при орфическите мистерии, чиито обреди протичали не в определен храм, а в свещени домове – дървени постройки, които жреците издигали за случая.  По-старите  конаци, които са  се  намирали  в  домовете на  главните  нестинарки,  са  били  и  средище  на общността. Според  схващането  на  огнеходците, той  е  дом  на  Бога, в който  пребивава, и  бива  ритуално  изнасян по време на особена процесия, за  да обиколи  храма, за  да отиде до свещения  участък  с  извор  в  гората, да посети  домовете  на  вярващите  и  да  играе  в  огъня,  носен от нестинарите.    В  конаците  най-сакралната  част е  огнището. Пред  него  се  играе зимно време. В  това  огнище   се приготвя  и  обредната  храна на  нестинарите. На 21 май там  се  вари  курбанът, месото  на  жертвопринесения  бик  или  агне.



    Свещеното  огнище  като център  на  територията  се  свързва  с  най-древните пластове  на  средиземноморското  религиозно мислене. Според  езическите  представи  този  огнен  център  се  пази  от  Великата  богиня-майка  и  е средище  на  социума. Предполага се, че такава  функция е била изпълнявана  от  огнището-олтар, локализирано  в централната  зала  на  т. н. дворец  в Севтополис.   



    Други  атрибути, които  присъстват  в  сакрално-култовото  пространство  на  конака,  са  нестинарските  икони.  От  църковно  гледище  отношението  на  нестинарите  към  иконите  е  определяно  като  неканонично. То  е  забелязано  от изследователите  отдавна,  но  не  е  разглеждано в  етнологическите  и  антропологическите  изследвания, а там, където  е споменавано, е  определяно  накратко  като  отношение  “като  към  идоли”. В  нестинарските  икони  гръцкият  автор  Хурмузиадис  съзира  очебийно отклонение  от  каноните  на православната  иконография. Една  от  причините  той  да  пледира  за  изкореняването  на  нестинарството  е същественото  несъответствие  на  езическото  суеверно почитане на иконите  с  православните  канони  и  специалното отношение  към иконите  от  страна  на нестинарите  като към  идоли. Свещените  изображения  на Бога  не  са самото божество. Те  не  трябва да  се  отъждествяват  с него. Образът  (т. е. иконата)  насочва към  първообраза (т. е. към Бога). От  нестинарите  в  определени  моменти иконата е възприемана  за самия  Бог. Във  връзка  с това се  извършват  и  съответните  действия, свързани  с  иконите. Нагледно потвърждение за възприемането на иконата за самото божество се удостоверява при наблюдение на поведението на нестинарите при наличие на икони. Така напр. главната нестинарка от с. Българи, баба Нуна, посрещайки в конака процесия, казала следните думи към нестинарските икони, които били носени: “Добре дошъл св. Константине”. Показателно е, че иконите  се “обличат”, “събличат”, “мият”, “пременяват”  с  обредни одежди, “украсяват”, “връзват” с  вериги, за да  не  избягат  и пр. Според  нестинарските разбирания  всички  икони  произлизат  от  една единствена, така  както хората  произхождат  от Адам. Когато  се  прави  нова  икона, тя  получава  сила  от  старата, като  парче  от  “бащата-икона”  се  поставя  в  нея. Английският изследовател Л. Данфорт  е наблюдавал  в  Гърция  интересния  факт  как  нестинар  се  идентифицира  с  определена  нестинарска икона  като  казва: “Ние  произхождаме  от  тази  икона”.   Има  сведения  за  “борби” между  иконите, за  да  се  разбере  чий  св. Константин  помага  повече. Борбата  между  иконите  се  изразявала  в  сблъскването  им, предизвикано  от  носещите  ги  нестинари. Понякога  икононосците  така  са  се  сгорещявали, че  дори  се  биели  с  иконите  по главите,  вследствие  на  което  резултатът  бил – пукнати  глави  и икони. Иконите  били  неизменен  атрибут  на  играещите  в  огнената  жарава, въпреки че съвременните нестинари в Гърция понякога ги заменят със специални ритуални кърпи. Д-р Д. Гарвалов пресъздава  описанието  на П. Р. Славейков  в  цариградското  списание “Ден”  от 1875 година за нестинарските игри. Според това описание  “прихванатият”  нестинар  вземал  иконата, започвал да  се  клати  наляво – надясно, като  подскачал  под  думкането  на  тъпана. След  това   нагазвал  в  жаравата, кръстосвал  я,  тропайки  и  подскачайки. Скачането  продължавало  дотогава, докато  той  придобиел  обикновеното  си  изражение, и започнело  да му  пари  под краката.



    По  въпроса  за  игрите  в  огъня,  отец  Дионисий,  чиито  сведения  датират  от  1899 г.,  пише: “След  хорото  около  огъня  се  хванат   двама   и  като  вземат в  ръце  опашатите  образи  на  св. Св. Константин  и  Елена,  впускат се  да  играят  боси  в огъня. Понякога  току  видиш,  че  паднал  някой  хороиграч  и  такъв  син  и бледен, от  устата  му  пяна тече,  че  би  си  помислил  човек,  че  е  паднал  от  някой  смъртоносен  удар. Такъв  припаднал  скача,  взема  иконите  и играе  в  огъня,  викайки: “Ху–ху–ху, мили  ми  св. Константине”. Това – докато  се  умори  и падне. Тогава  другарите  му  тутакси  го изваждат  от  огъня.
    Активен
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #33 -: Август 29, 2010, 02:26:34 »

    Танцуващият нестинар е напълно отдаден и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречвал някой, нестинарят безцеремонно го отблъсквал със сила. Играещите върху жаравата имали ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговаряли, че уж духът на св. Константин  бил у тях.




    Викилинът (или телетархът)  е друга  ключова  фигура  в  нестинарската общност. Той  е  блюстител  на  неписания  закон  и  заедно  с  главната  нестинарка  способстват   да  се  съхрани  този  култ  в   цялост  и  без  промяна.  Своеобразно  е  схващането  за  родина  в представите  на  нестинарите. Изследователите  обръщат   внимание на  факта, че “родина”, “отечество”  за  тях  не означава  България или Странджа  планина, а  свещеното  пространство  на  обредността  им. Болезнената  привързаност  към обредите  и  ревнивото  им  точно  спазване  е  изместило  на  по-заден  план  съзнанието  за  етническа принадлежност. Българоезичният  нестинар  счита  съответния  гръкоезичен  за  брат, за  свой, докато българите, които не са нестинари,  са  чужди  за  него дотолкова, доколкото не  се   вписват  в  сакралното  култово–обредно  пространство  на   общността им. “Братството” е  въз основата на общата обредност и е отглас от времето когато носителите на тази ритуалност не са се идентифицирали  по етнически признак. В. Фол предполага, че самоопределението на българоезичните нестинарите спрямо  “другите” може би се е зародило през периода на борбите за църковна независимост, но това е малко вероятно при положение, че и гръцката, а впоследствие и българската църковна власт са предприемали съответните мерки за преодоляване на нестинарството като езическа обредност. Вследствие на действията на духовенството, българските и гръцките нестинари са се консолидирали все повече помежду си въз основа не на етнически, а на ритуално-верски признак. Това обяснява факта, че в периода на борбите за църковна независимост взаимоотношенията между българоезичните и гръкоезичните нестинари в района са продължавали да бъдат безконфликтни. Устойчивостта  на  нестинарските  традиции  намира израз  в  детайлизираните  и  строго  спазвани ритуални практики, свързани  с  жертвоприношенията. Съществуването  на  оброци  и жертвоприношения  недвусмислено  свидетелстват  за  паганистичната специфика  на   ритуалността  им. Освен  общоселските  и  родови  оброци, изпълнявани  публично  на  определени  празници  и  места, съществуват  и  лични  оброци. Последните  са  давани  по  препоръка  на  врачка  или по видение  на  нестинарка, която уж  можела  да съобщи  кой  от  предците  е  обрекъл,  но не  е  успял  да   принесе  обещаната  жертва. Ако  в  нестинарското  село  Кости, Бургаско, някой  обещаел  бик за  оброк  на св. Илия, извършвали  жертвоприношението  на най-високото  място  на  селото. Това  място  се  наричало  “курбане”  и  било  оградено  с висок  плет. Често  месото  се  раздавало  сурово, загърнато  в  листа от  растения. Пишейки  за  сурово  раздавания  курбан  д-р Валерия  Фол  допълва, че  “едно време, освен че  са  мазали  челата  и бузите  с  кръв  от жертвеното  животно, някои  близвали  суровата  мръвка  за  здраве.” Нещо  повече, след години  общуване  една  възрастна  жена  от  нестинарски род споделила  с Р. Нейкова, че  трябва  да  се  “кусне”  суровото парче  месо  “за  здраве”.
    Активен
    Eona Lightholder
    Global moderator
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2519


    NEVERENDING STORY

    « Отговор #34 -: Август 29, 2010, 02:29:25 »

    Тук малко само ще покорегирам,тази статия ми е минавала още в университета.

    Червеният цвят за българите символизирал майчината кръв и продължението на живота. Той предпазвал от “лоши очи” и уроки. Чeрвения цвят символизира кръв, оттам и семейство и род.Понеже родът се предава по бащина линия ,не е символ на майчината кръв.Прекрита с червено було се венчавала невестата; с червена пелена повивали новороденото;точнnо като символ, че принадлежът към рода

    Белият цвят разкривал силата на чистотата, нетленността, неопетнената младост и божествената светлина. Стъпили върху бяла вълна се венчавали младоженците; бяла вълна запридала булката в сватбения обред; с “бяла” пара лекувала баячката; в “бели” менци наливали мълчана вода за обредните хлябове

    Белият цвят в българската обредна култура е НЕцвят.
    Той е символ на всичкkо от отвъдния свят.
    траурът е бил бял -риза наопъки без шевици.
    Същата риза обличат и кукерите.
    Да и самодивите носят чисто бели ризи,също и нестинарките(медиуми между двата свята).

    има и още много ама заспивам на клавиатурата


    Активен

    "weird " is indication for creative force ♥
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #35 -: Август 29, 2010, 02:30:00 »

    Нестинарите формално считат себе си за християни, но са далеч от правилното разбиране и осмисляне на християнството. Сред тях битуват невежество и изопачени представи за личността на Господ Иисус Христос и за неговото спасително дело, а също и нежелание да получават разяснение по тези въпроси от духовници и вярващи хора. Нещо повече – с изказванията и ритуалните си действия те отричат значението на Христовата изкупителна жертва за опрощаване на греховете. В частност това се потвърждава от голямата честотност (поне в миналото) на принасяните от тях жертви от животни, за които вече се спомена по-горе. Освен това сред тях е вкоренено самомнението и богохулната претенция, че когато погасявали жаравата, уж погасявали и заличавали греховете на всички: “- Ами защо играете в огъня? – Защото имаме грехове, сгрешили сме нещо през годината, и като играем в огъня изкупваме греховете на всички.”



    Наличният фактологичен материал, събран от изследователите на нестинарите, свидетелства за антицърковновността им и за различните й прояви, чрез които тя конкретно проличава. Налице е свидетелство за “линчуване” на христянин от нестинари, заради това че на нестинарски празник е отишъл на нивата си да работи. Известно било, че въпросният човек бил вярващ, не пропускал богослужение в храма и не работел в дни, когато се чествали църковни празници. Според свидетелството на проф. М. Арнаудов в миналото погребенията при нестинарите са се разминавали с християнската традиция и с благословения от Църквата начин за погребение. Вместо това са практикували изгаряне на труповете от страх да не вампирясат мъртъвците. По времето когато професорът посещавал нестинарите в Източна Тракия, този обичай бил изоставен, както и обичаят умрелите да бъдат пробождани с нож след издъхване или преди поставяне им в гроба. Според по-новите изследователи, ако се извършело църковно опело над нестинар в селския храм, след това непременно покойникът бил внасян в конака и там се опрощавали с него. Вместо кръст, на гроба му е било поставяно дървено антропоморфно изображение, около което струпвали камъни. След изгниването на дървото и слягането на гроба, единственият знак за наличието на гроб, оставали камъните.



    Някои от нестинарите са придобили голяма известност заради ясновидските си способности. Така например, известната нестинарка от 20-те и 30-те години баба Нуна , била прочута с гледане на боб за намиране на изгубени вещи и добитък, предсказвала, врачувала, давала съвети за щастливо задомяване, “допитвала се” до духове на починали и т.н.



    В интервю съвременният нестинар Ивайло Аянски, афиширащ се още като ясновидец и лечител заявявя, че е носител на нестинарска харизма. Запитан дали има връзка между пророческите му способности и нестинарството, той отговаря утвърдително.



    Практикуването на спиритизъм като елемент от паранормалните способности на някои нестинари също е налице. Става въпрос за общуване с духове на починали и разговаряне с тях.



    Друга антицърковна проява се съдържа в сведението, че когато в определени дни нестинарите се събирали в конака си, главната нестинарка ги увещавала да не се ходи на църква като изтъквала странната и неясна мотивация, че покровителят (т. е. Светокът) бил остарял и не можел да стои прав.



    Известни са случаи когато нестинарки са се възползвали от своето влияние над другите и са ги подтиквали да извършват криминални престъпления. Д-р Ем. Шаранков свидетелства, че един учител от Странджанския край споделил с него: “каквото кажат нестинарките, мъжете го изпълняват. Те управляват селото.” Така напр. нестинарката Деспина Костова внушила на своя зет и на своя брат да убият мъжа й, което и те сторили. Престъплението било разкрито от властта, а подбудителката и нейните съучастници били осъдени да излежават присъдата си в Сливенския затвор. И там Деспина често изпадала в нестинарски екстаз, при което започвала да вика и да играе “нестинарската”.



    Нестинарството, чиито адепти се осъзнават като сакрална общност, антагонистична на църковната, ревниво са бранели своето сакрално пространство. Векове наред то е владеело умовете и съзнанието на жителите на нестинарските села. В известна степен и сега. На тази територия духовенството е било затруднено пълноценно да изпълнява своята мисия, поради високия авторитет и влияние на нестинарите. В селата, където тези общности били най-силни и доминиращи, информаторите са признавали пред посетилите ги изследователи на обредността: “Поп за нищо не требва – ни за сватба, ни за смърт.”                                                                 


    Активен
    Eona Lightholder
    Global moderator
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2519


    NEVERENDING STORY

    « Отговор #36 -: Август 29, 2010, 02:44:01 »

    ангелче публикувай моля те и авторът
    Активен

    "weird " is indication for creative force ♥
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #37 -: Август 29, 2010, 02:47:03 »

    Автор на материала е-Стефан Н. Стефанов
    докторант по християнска социология към катедра “Теология”
    ШУ “Еп. Константин Преславски”

    Честно да си призная края на публикацията хич не ми се понрави но това си е мое мнение,жалкото е че няма кой знае каква информация по темата.


    Амммъъъъ понеже не съм сигорна дали следващия материал е много по темата ще го прикача само като линк,стори ми се доста интерестно и малко да не кажа доста абсурдно написаното но оставям всеки да си прецени!
    http://www.viennadnes.com/art/detev.html
    Активен
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #38 -: Август 29, 2010, 02:58:21 »

    Още малко за нестинарите Усмивчица
    На който му е интересно ето и сайта за нестинарите!
    http://library.thinkquest.org/C0130033/f1_bg.html
    Нестинарската обредност обхваща територията между Василико (дн. Царево) в България и Люлебургаз-Виза-Сарай в европейска Турция. В тази област селата могат да бъдат групирани според езика (диалекта) им:
     
    Карта на Странджа
     
    · чисто гръцки села - Кости, Бродилово, Агио Стефана, Каланджа, Аксиджим, Агио Яни, Трулия, Ургас
    · чисто български села - Ургари (дн.Българи), Мързево, Дерекьой, Варвара, Резово (във вътрешна Странджа), Блаца, Маджура, Пиргоплу, Урумбеглу, Ятрос, Пенека, Ченгер
    · смесеното село е Бунархисар

    Резово е едно от селата, хората от които се събирали при свещената пещера на света Марина в землището на село Сливарово. Пещерата е наричана по традиция "манастир". На това място ходели българи и гърци от селата Кости, Граматиково, Сливарово, Ахтопол, Резово, Българи, Цикнихор, Маджура, Синеморец, Бродилово, Кондолово, Камила, Блаца, Карациново, Стефаново, Корфу-колиба, Агио Стефанос, Курколиба, Малко Търново и от цялата т. нар. Хасекия.
     
    Трудно е да се очертае територията на нестинарската обредност по села, особено като се има предвид, че сведенията са с малки изключения след 1878 година. Не бива да се забравя, че още през 20-те години на 19 в. по време и след Кримската война (1833-1856г.) и преди Освобождението големи групи от Източна Тракия и специално от вътрешна Странджа мигрират към Русия, Бесарабия, Влахия и в дълбочината на българските земи. Нестинарите, които се появяват през 20-те и 30-те години на 20 век в селища, в които този обред е бил непознат, са преселници от вътрешна Странджа.
    Преселилите се от Странджа в северна Гърция гръкоезични нестинари/анастенария (на съвременен гръцки език), са били заселени на компактни групи - селата Агия Елени, Лангада, Мавролевки и Лимнохори. Техните селища са в една област (регионите на Драма и Солун) и обредността, след дълго скрито съществуване, отново е в силата си, макар и с някои иновации. Потомците не нестинарите, които по различни причини живеят в други райони на Гърция или в чужбина, винаги се връщат в нестинарските селища при своя тиас за "панагира на Св.Св.Константин и Елена". Мнозина от тях идват и за обреда на деня на Св. Атанас през зимата.

    Нестинарите-гърци и до ден днешен наричат вътрешна Странджа "родината". Когато имат възможност, те се връщат да играят там, в земите на предците си, при своите "братя", българоезичните нестинари. Те помнят от кои селища са се изселили дедите им, но сега паметта им съхранява едно общо месторождение."Голямата аязма"("Влахово", "Одърчетата", "Припор" или "Трипори") е "родното място". Всички села от района, както тези, които извеждат произхода си от легендарното селище, така и останалите, са ходели в неделята преди деня на Св.Св.Константин и Елена на панагир на Голямата аязма. Преустановили играта върху огън на товя място през 1931г. Там правели водосвети пиели от свещената вода, колели курбани - бикове, овце, овни, борели се момчетата и младите мъже, ядели, пиели и след обяд се завръщали в селото водени от шествието на нестинарите. Всяко село имало своя аязма и свое "одърче" в местността и терен за общата трапеза.

    Легендарното село е център на обредните изживявания на нестинарите и източник на енергия за цялостния им мироглед. Именно поради факта, че е обредно и верско селище, Голямата аязма/Влахово е осмисляна в преданията на нестинарските села като тяхно родно място. Там се е зародила вярата в Св.Св.Константин и Елена и огнената й обредност - на това място светците били намерени мъртви, Бог там избрал своя заместник на земята и еленът дошъл, за да почисти свещения извор с рога и да бъде жертвопринесен. Първото жертвоприношение на бик било извършено пак там. Голямата аязма/ Влахово винаги е осмисляна като светая светих на района. Българите и гърците вярват, че там имало селище с хилядолетен живот, от което те са се разселили. Много е важно да се подчертае, че вярващите не се определят етнически в разказваната легенда като българи или гърци, които обитават селището. Те са "братя", каквито "братя" са иконите им - според легендата изработени от едно дърво, три за с.Българи и три за с.Кости, изписани на едно и също място.

    Всички, които са имали досег с поколенията, родени преди 1878г., твърдят, че т. нар. нестинарски села са били двуезични, т.е. говорели са български и особен архаичен гръцки диалект, неразбираем за гърците от крайбрежните градове. Тук се добавят и изричните свидетелства, че нестинарите не са встъпвали в брак с жители от села, в които не е позната огнената обредност.
    « Последна редакция: Август 29, 2010, 03:11:04 от небесният ангел » Активен
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #39 -: Септември 02, 2010, 13:58:14 »

    Ехо ама що се спряхте,темата е толкова хубава и ни връща назад,назад във времето!
    Бабин ден
    Някога бабите, жените, които помагали при раждането, били дълбоко уважавани от народа. И така било редно според народни те представи за морал. Та нали бабата била тази, която през дъл гите часове на раждането бдяла над родилката и се грижела за спасението на майката и детето. Тя била тази, която с билки и баяния поемала грижата да ги запази от вредните влияния на лехусите - зли същества, които според вярването обикаляли около майката и детето до 40-тия ден от раждането. Бабата стояла и през ноща но третия ден след раждането, за да посрещне орисни ците. Тя нареждала специалната трапеза подготвена за тях и следяла на нея да има всичко необходимо, за да бъдат доволни и ве сели, тези които определяли съдбата. Бабата лекувала и всич ки детски болести, които се появявали в първите месеци след раждането.

    В чест на бабите нашият народ устроил празник - Бабин ден /8 януари/, В него някои учени виждат далечни реминисценции от култа към богинята на плодородието - Богинята майка, почита на преди хилядолетия по нашите земи. На този ден младите майки ставали в ранни зори, за да отидат и полеят на бабата.Всяка гледала да стигне първа при нея, тъй като се вярвало, че на майката, която първа полее на ба бата да си умие ръцете, децата ще бъдат живи и здрави през го дината.


    При бабата обикновено се ходело, докато детето е още пе леначе, но в някои области жените тачели бабата докато е жива, а след смъртта и на празникас ходели на гроба й.

    Според обичая бабата отивала този ден при своите "бабин чета" - децата, които е израждала през годината. Окъпвала пеле начетата, измивала очите на майките и пръскала момите с вода против уроки. В някои краища, бабата връзвала на децата мартенич ки от усукан червен конец, за да са здрави и да ги пази от зли очи. След като обиколяла децата, бабата се връщала в дома си, за да се приготви за гощавката. На този ден тя посрещала гости само жени, на които е помагала при раждане. Гостенките й носели в дар ризи,чорапи, кърпи, а също варена кокошка, пита и вино. Половината от донесената храна се отделяла за бабата, а другата по ловина се слагала на общата трапеза. Бабата също приготвяла го лям обяд, като за сватба. На празника обикновено присъствувал га дулар или гайдар. Това бил единственият мъж, който имал право да участвува в това тържество. На трапезата жените пеели весели песни и си подмятали "пиперлии" шеги. Късно след обед, когато веселбата била в разгара си, всички излизали на двора. Там към тях се присъединявали и мъжете. Тогава качвали бабата на коле сар, двуколка, която теглели четире мъже и се отправяли към ре ката, където се извършвало обредно къпане на бабата. Обикновено къпането било символично - пръскали я с вода или изливали мен че на главата й, но имало случаи, когато наистина я окъпвали в реката. Веселбата обикновено завършвала с общо хоро на площада в селото, като в него взимали участие и бабите, накичени с даро вете, които са получили.

    Празникът Бабинден е намерил място и в съвременния ни живот. въпреки че времето на бабите отдавна е отминало. Днес тях ното място е заето от висококвалифицирани лекари, акушери и сестри. Признателността си към тях по стар български обичай на шият народ изразява в Деня на родилната помощ, който е сменил древния празник.При поливането бабата хвърля нагоре с шепи вода, подскача три пъти и изрича „Да рипнат децата и да станат бели и червени! Колкото капки, толкоз берекет и здраве!". Тя закичва невестите с китка здравец, вързана с бял и червен конец. След поливането жените я даряват и подреждат богата маса. Обикновено всяка жена носи прясна погача, варена или печена кокошка, баница, вино и ракия, сладки. Целува ръка на бабата и й поднася храната. Всички се нареждат около богатата трапеза, начело на която е бабата. Тук са само жени, които завихрят весело и буйно пиршество, придружено с песни и танци, много пиперливи закачки и сценки. Често бабата поставя около врата си наниз от червени чушки и с керемида кади под полите на жените, за да раждат повече деца. Наричанията имат в повечето случаи сексуален символичен смисъл.

     Вечерта на селския мегдан се прави общо хоро, тук вече идват и мъжете. Играят, пеят, отправят се закачки към мъжете, които търпеливо понасят шегите и често циничното им поведение, немислимо при други случаи за традиционния бит на българина. В края на празника всички вкупом придружават бабата до дома й, тържествено я внасят и жените отново й целуват ръка и се разотиват. Бабинден е третият от Ивановденските празници. Обединяващото ги звено са обредите, свързани с водата и нейната очистителна сила.

    Важен акцент е именно ритуалното къпане на бабата - според народните представи тя е свързана с отвъдните сили, защото помага на неживото да стане живо, да премине в света на хората. Нейните сили са свръхестествени - често тя е лечителка и врачка. Именно затова в края на мръсните дни е особено важно Ритуалното пречистване на връзката между живото и неживото. Така се осигурява безпрепятственото раждане и плодовитостта пРез цялата следваща година.

    « Последна редакция: Септември 02, 2010, 14:22:28 от небесният ангел » Активен
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #40 -: Септември 02, 2010, 14:21:28 »

    Самодивите

    Етнолозите предполагат, че самодивите са заемка от гръцката митология и по-точно опасните нимфи. Както се пее в една песен на Хиподил: Остров Лесбос е далеч... но явно не чак толкова. Понеже представата за планината в българската народопсихология е със силни романтични окраски, ние заемаме гръцки митични същества, но ги прехвърляме към планината и битийните културни реалности на народа ни. В митологичните представи самодивите са медиатор между земния и неземния, метафизичен свят. Тоест, те са същества, които съчетават в себе си човешки и надчовешки характеристики. Появяват се на Благовещение и отървават хората от присъствието си някъде към края на август. За да бъдем по-точни, на 29.08 самодивите хващат влака и се махат. Виреят по сенчести места и когато не спят обичат да си танцуват техни си самодивски хора, които понякога напомнят на хората на русалиите и едни други подобни на тях същества – русалките. Танцът им плаши всеки станал свидетел на него и е определян за дяволски. Иначе, като наследници на нимфите, те са красиви, чисто по славянски. Облечени са главно в бяло, с руси и червени коси и със светли очи. В традиционните вярвания светлите очи правят връзка със “забранени” светове и затова могат да бъдат много опасни. Най-общо предизвикват урочасване и болести, понякога дори и без да искат. Дори и сега се среща по-стари цигани да бягат от хора със светли очи или поне се крият от погледа им и се стараят да не привличат внимание. Самодивите се “заиграват” с овчари, защото и предимно с тях се виждат в планината. Много са случаите на влюбване между митичната горска жена и овчаря, но това е твърде опасна любов за представителя на обикновения човешки род. Самодивите са ревниви, предизвикват болести, най-вече асма и неличими за оно време настинки, породени от почивка или необмислен престой на хладно място след умора.В редки случаи, когато не правят “пакости”, самодивите могат и да лекуват. Със своите танци те се свързват с болестта, която е налегнала овчаря (винаги в народните представи болестта е нещо живо, което може да бъде изгонено със силата на определени ритуали) и я карат да напусне тялото му. След срещата си със самодивите овчарите са като надрусани, отпускат се в блажен унес и забравят и стада, и жена и деца, и целия си досегашен живот. Въпреки че тези които са имали честта да се запознаят отблизо с тях са в подобно състояние и много не помнят какво им се е случило (освен че ги обвиняват за всичките си неволи след това), явно българите са успели по някакъв чудноват начин да проучат много подробности за недопускащите никой до себе си същества. Самодивите били обичали много мед. Естествено освен с мед, те се хранят и предимно с отровни гъби. Едно от местата, на които човек може да ги срещне е бръшлянът в гората, който бръшлян разбира се е отровен. Тяхно любимо растение е росенът. С росена са свързани и редица вярвания в българската традиционна медицина. По време на Еньовден, когато някой е бил психично болен, е бил “воден на росен”. Събличан е чисто гол и е бил оставян да лежи между растението. По някое време на зазоряване, когато росата го е обсипала целия, идват самодивите и изкарват всички филми, които са му в главата. Важно е да се знае обаче, че росенът е отровно растение и в определени количества е психотропен и предизвиква какви ли не халюцинации.    През останалото време, когато не се влюбват наляво-надясно, в който им падне или когато не се правят на лечители, самодивите обичат да си лежат и да си почиват. Техни предпочитани места, както казахме вече, са сенчестите, но дадена планинска територия е много по-предпочитана, ако мястото е нечисто, табуирано. Тоест, кеф им е на самодивите да си лежат там, където някой е умрял от неестествена смърт. Българинът все пак е успял да намери някаква цака, с която, макар че няма свръхестествени сили, да се бори с тия ми ти горски вредители. Самодивите могат да бъдат прогонвани с даден вид цветя. Те не обичат явор, ясен, бряст, пелин. Въпреки това, странно защо, си нямаме идиом от сорта на: Бяга като самодива от пелин. Ако някой не е снабден с подобни оръжия и реши да мине или да отпочине на място, което се знае, че е самодивско, трябва да остави паричка там където е бил, защото като се прибере тежки моменти го чакат.
       Напоследък фолклорът замира или остава като някакви инициативи на Фонд “Култура” и европейски програми, които инициативи са свързани най-вече с пеене и скачане на деца или с представяне на облечени в носии баби от най-различни краища. Едва ли като отидете на палатка в гората си разказвате самодивски истории край огъня и плашите децата с тях. Все пак не се отнасяйте пренебрежително и внимавайте какви места си избирате за почивка, за да не се окаже, че ще заразказвате набързо такива истории. А и вече едва ли съществуват в България лечители на разболели се от самодивска болест, така че ако си я лепнете, лекарство няма.

    Активен
    Gayatri
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 609


  • Град: София
  • « Отговор #41 -: Септември 02, 2010, 14:31:49 »

    Ангелче, добре, че побутна темата, защото е наистина прекрасна.

    Тъй като от малка си спомням как жените в нашия род замесваха и правеха различни видове пити и погачи, ще поместя една статия за видовете обреден хляб в българската култура; за неговото значение, използване и приготовление.

    -------------------------------------------------------------------------------------------------

     ХЛЯБЪТ НА БЪЛГАРИНА: ХЛЯБ БЕЗ КВАС, ХЛЯБ С КВАС

    ИВАНИЧКА ГЕОРГИЕВА

        "Никой не е по-голям от хляба"

        Хлябът съпровожда целия жизнен път на човека: от раждането до неговата смърт, в делник и празник, в радост и скръб. Хлябът е дар, хлябът е молба, хлябът е жертва, хлябът е магия, хлябът е живот.
        Според технологията на приготвянето той бива с квас и без квас. Изследването на тези два вида хляб във всекидневието и в обичайно-обредната система на доиндустриалното българско общество е твърде затруднено поради липсата на достатъчно и системно събирани етнографски данни. Оскъдни сведения за българския хляб намираме в пътеписите на чужденците, преминали през нашите земи през ХVІ-ХІХ в. В тях се съобщава за набързо приготвен безквасен хляб, пита или погача (Воgаtshe), които българките любезно им предлагали да си купят или с които ги гощавали, когато отсядали в някоя къща. Този хляб, който се приготвял малко преди хранене, се замесвал с вода и брашно, изпичал се върху гореща пепел или на жар между две керемиди, или в огнище, покрито с жар. От сведенията на пътешествениците става ясно, че българите са познавали и кваса, защото приготвяли хляб квасник, както и хляб, замесен с квас от нахут.
        Хлябът без квас (пита, турта, пресенец, погача, блага погача, глух хляб, прясна пита, суха пита, фодула, бобота) се меси от пшенично, ръжено или царевично брашно, вода и сол. Пече се върху жарава, пепел или в подница (глинен плитък съд с глинен или железен похлупак - връшник). Този хляб не се реже с нож, а се чупи. За да се приготви, е нужно малко време и не голямо умение, но се яде топъл, насища повече и затова замества много други ястия.
        Хлябът с квас, според етнографски сведения от края на XIX век, има по-голямо значение в народната култура. Все пак обаче пресният хляб не загубва своето място в бита: той се меси, когато хлябът е свършил, когато ненадейно дойде гост, а също така и в някои обреди с определено смислово съдържание и роля.
        Хлябът без квас осъществява връзката между два свята: между тук и там; сега и после; преди и сега. В мирогледната основа на тези обичаи е залегнала представата, че хлябът е душа, а душата е пара. Затова и топлият хляб се нарича душица. Не се реже или боде, за "да не се мушат душите". Това е намерило място в обичаите при погребение. Веднага след като почине човек, се меси пита пътнина, с която го изпращат на оня свят ("да му е пътнина на душата"). Вярва се, че щом още топла питата се разчупи и изяде, душата окончателно напуска жилището. Споменава се обичаят да се меси хляб още преди настъпването на смъртта, в краката на умиращия, за да може с горещата пара "душата да излезе".
        Когато се роди дете, се меси прясна пита (Богородична пита, бърза пита), посветена на Св. Богородица, покровителка на родилките. Този хляб трябва да се изяде веднага, за да отиде Св. Богородица да помага и на други жени, а новороденото, когато порасне, да може да се ожени ида има потомство. С тази пита се посреща новият човек и символично се приема в човешкото общество. Питата, която се меси на Бъдни вечер в чест на Богородица като родилка, смислово съответствува на родилния хляб, но също така осъществява и връзката със света на прадедите. Безквасен хляб се меси за здраве и за омилостивяване на митичните същества. За здраве и против болестите като чума, шарка винаги се меси прясна пита, която се маже с мед (Св. Харалампи - 23.ІІ, Св. Варвара - 5.XII), както и за здравето на добитъка в дните на светеца покровител (Власовден - 11.ІІ, Св. Спиридон - 12.XII, Св. Модест - 18.XII).
        Безквасен хляб се меси специално за здравето на живите в семейството, след връщане от погребението вкъщи и на годината от смъртта. В южните райони на нашата страна се среща обичаят на Песи понеделник или на първи март да се приготвят от тесто без квас хлебчета с форма на змии (змиурки), за да не се размножават змиите и да не хапят през лятото. При епидемии или поява на вампири съществува обичаят да се оставя топъл хляб в нова торбичка в чуждо землище, като се вярва, че така се извежда болестта или демонът извън селището. При омилостивителните и лечебно-магически обреди в чест на самодивите се оставят малки питки с вярата, че човекът, настъпил самодивското място, ще оздравее. Такъв хляб се оставя и в чест на орисниците, които определят съдбата на новороденото. В основата на всички тези обреди е залегнала народната представа, че безквасният, намазан с мед хляб може да омилостиви митичните същества и светеца покровител, докато квасът, поради свойството си да увеличава своя обем, в тези обреди би означавал магическото размножаване на вредителите, болестите и демоните.
       Безквасен хляб съпътствува обредите при преход. При сватбата безквасен хляб се меси при следните моменти: при обичая засевки (хлябът се нарича меденик, блага пита, шугава пита), с който обредно се поставя началото на сватбата, при посрещане на невестата, за свождане на младоженците и след брачната нощ. Основният смисъл на тези хлябове трябва да се търси в обредното отбелязване на прехода от едно в друго социално-възрастово състояние. Същото смислово съдържание имат и споменатите вече хлябове при раждане и смърт. Пресен хляб се меси и при първа оран, нова къща, ново брашно, за Нова година.
       При семейните обичаи се месят хлябове както с квас, така и без квас. Безквасният хляб в обредите на преминаване (раждане, сватба и смърт) има пряко отношение към конкретната личност, той символизира и утвърждава новия й социален статус. Хлябът с квас, който се приготвя при същите обичаи (например за кума, за сватовете), има определена роля за установяването на социални контакти и на нови роднински отношения.
        Хлябът, приготвен без квас, в значение на сладък, благ (квасен-пресен кисел-сладък) и допълнително подсладен с мед, отбелязва и приобщаването на индивида към ново общество. Чрез този хляб това общество отправя към своя нов член (дете, млада булка) първото си пожелание и изискване - да е благ, сладък в смисъл на добър, сговорчив и др.

        Според етнографските сведения от края на XIX в., както беше вече отбелязано, хлябът, приготвен с квас, има по-голямо значение от безквасния както във всекидневието, така и в обичайно-обредната система. Той изисква повече време и предполага по-голямо умение. Ив. Богоров укорява калоферки, че се хранят повече с пресник, защото за квасника се иска много време и "по-висше изкуство". Всекидневният хляб се меси от ръжено брашно, от смесено брашно от ръж, пшеница и царевица, и, разбира се, от пшеница, докато обредният хляб се меси само от чисто пшенично брашно. Докато пресният хляб се маже с мед, то приготвеният с квас позволява да бъде богато украсен. Хлябът с квас (кисел, квасен, квасник) се меси веднъж седмично, защото може да се консумира студен и се реже с нож. Обикновено се меси в понеделник или четвъртък, считани от народа за добри дни, но никога в събота (като мъртвешки ден, когато се правят хлябове за помен), в петък (за да не се изгорят децата) и неделя (като божи ден). В отделни райони хляб не се меси и на определени календарни дни като Власовден (да не се развлася), на Горещниците (поради страх от пожари), на Игнажден, Св. Богородица и на първия ден на сеитбата. До 40-ия ден след погребението не се меси хляб, защото се вярва, че както се разширява тестото, "така се разпъвала душата на умрялото".
        Приготвянето на хляба изисква умение и опит, хубав квас и добро брашно. В Северозападна България за всеки ден хляб се меси от смесено и кукурузено брашно, за добър ден (празници) - от чисто пшенично брашно. Но според народните вярвания, за да не втаса тестото и за да не стане хлябът хубав, причината е, че е направена магия. Затова се спазват редица забрани като полово табу срещу деня на месенето и на самия ден. За да не се урочаса тестото и втаса по-бързо, месачката цъка с уста или имитира плюене. В Хасковско тя, като омеси тестото, прави кръстен знак и благославя: "честен кръст на хляба, Св. Богородица над хляба".
        Хлябът е синонимичен на душата, на живота, а неговото качество се определя от кваса. Такава му е закваската, се казва и в преносен смисъл за човек, за неговия характер. "Комуто квасът е по-голям, хлябът му по-скоро кисне".
        Кога точно е навлязъл квасът в българската кухня, не е известно. Сигурни данни има за ХV-ХVІ век, но вероятно е бил познат много по-рано. В традицията квас се получава по няколко начина. Най-старият е със замесването на брашно и вода до гъста каша. Чисто брашно, сол и вода, която в някои райони като Ивайловградско се опява от свещеник, се забъркват и оставят да втасат за един-два дни в гърне. Много често след месенето се оставя тесто, което се прави на питка, покрива се с брашно и се използува като квас за следващото месене.
        Друг начин за приготвяне на квас е с помощта на отвара. Тя се приготвя от сварен, изсушен и после смачкан стар боб (Девинско). Сваряват се боб, ечемик, шушулки от хмел, люти чушки и с водата се попарват трици или царевично брашно; към сместа може да се сложи и стар квас; от тестото се правят питки, които се изсушават (Севлиевско). За приготвяне на квас се използува и липа. Също така се оставя вода "да преспи, да се венчае" с хмел, люти чушки, червен лук за една нощ и на другия ден се замесва с царевично брашно (Тревненско). Може да се приготви квас и от тревата емайл, която се вие като къпина (Ивайловградско). В традицията е познат и квасът, приготвен от пяната на вино и царевично брашно (Асеновградско, Варненско). Особено хубав е хлябът (сладък квас, сланутък, сладник, слънчев хляб), проготвен от счукан и попарен нахут (нафут, лахут) Pisum cicer. Смята се, че хмелът е непознат като средство за приготвяне на квас до средата на XX в., но според етнографски данни на много места е познат и използуван дивият хмел (горчицъ).
        Приготвеният квас, леко посолен, се пази в специални съдове от глина, глинено гърне (квасено гърне, квасарник, черъпче) или в дървена копанка, или половинци (малко дървено ведро с капак).


    To be continued..
    Активен
    Gayatri
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 609


  • Град: София
  • « Отговор #42 -: Септември 02, 2010, 14:32:51 »

    Продължение:


    В Северна и Източна България квасът се размесва с пшенично или царевично брашно и се прави на питки. Приготвените питки се изсушават на тъмно или на открито, но не на течение (за да не се взема силата на кваса) и не на пряка слънчева светлина. После се съхраняват в конопени торбички или в цедилки.
       Когато се замесват хлябовете, най-напред с топла вода се попарва царевично брашно, в което, след като изстине, се слага квасът. Оставят го отново да втаса - шупне. Отсява се пшенично брашно в нощвите и там се слага шупналият квас. Замесва се тесто с хладка вода - ако водата е студена, може да изстуди кваса, а ако е гореща - да го попари. Омесеното тесто се завива с месал и остава да втаса. Ваззимането на хляба става на дъска с преградки за всяко хлебче (самунче), наречена панакоти.
        Втасалият хляб се пече в подница, пещ или фурна, откъдето и названието за хляб, два пъти втасал и увеличил обема си - квасник, пещник, фурник, а за хляб един път втасал - ляп, постоялник. Независимо че пещта като съоръжение е известна по българските земи, то етнографските сведения сочат, че тя навлиза в бита сравнително късно - края на XIX - началото на XX в., дори към 30-те години на XX век.
        Интересен обичай е записан в Банско. Преди да се меси хляб, се прави подмесок - оставя се тесто за 1-2 колака с повече царевично брашно и цяла нощ възиде (втасва). Сутринта се омесва с брашно, сол и вода. Първият хляб от всяко месене се дупчи в средата с пръст, белязва се и не се дава на заем, а се изяжда последен от домашните. Счита се, че ако се открадне, нещастие ще сполети семейството. В такъв случай се ходи на черква и свещеникът три пъти чете на масло на новина (нова месечина).
       Качеството на кваса да набъбва, да увеличава обема си определя ролята му в обичайно-обредната система, а неговата символика допълнително се подсилва и от украсата върху хляба. Квасът е символ на благополучие. Вярва се, че ако някой го открадне, нещастие ще сполети дома. Затова съществуват много забрани: квас в неделя не се докосва, не се дава в заем (подобно на сол, оцет и огън) след залез, квас не се взема от къща с болен от шарка, с току-що родило се дете или доведена булка. Ако квасът се развали, взема се нов назаем. Според някои вярвания квасът се разваля, ако вкъщи има родилка, затова до 40-ия ден за всяко месене се взема от друга къща. Също така съществува и поверието, че не е хубаво квасът да преспи в къща с мъртвец. Затова, като умре човек или на година от смъртта квасът се подменя, като се взема от друго място. От първото замесено тесто при погребение квас не се оставя или се оставя, но само за приготвяне на хлябовете за помените.
        Обредното приготвяне на нов или млад квас е съсредоточено около новогодишния календарен цикъл (Игнажден - Коледа - Нова година), на пролетно-летния (Великден - Гергьовден) и в началото на сватбата. С обредното приготвяне на кваса се поставя началото на нов календарен (слънчев и стопански) цикъл, както и нов живот на личността и ново семейство.
        Сватбата започва със замесването на квас за сватбените хлябове. Названията замеска, засевка, месене на квас, квас, квасец наблягат върху сеенето, подквасването и месенето като семантично тъждествени. На обреда, изпълняван в двата дома на младоженците, присъствуват моми и жени. Брашното се пресява през три сита от три моми с живи родители или от три момчета първородни и три момичета последни родени в семейството. Замесването се извършва от зълва и девер. Водата е мълчана (загребана и донесена в пълно мълчание) и неначената (ненапита и незагребана от наливането й). Тестото се забърква с кавал, точилка, жегъл. Добавя се квас, взет от три добри и щастливи семейства. Този обред се осмисля така: "Както шукнува квасът, така да шукне всичко на младоженците", т. е. както се увеличава и бухва квасът, така да се увеличава и расте благополучието. С този обред става и "залебването на ново семейство".
        Обредните моменти съответствуват на етапите на омесването на хляба: носене на жито, мелене, пресяване, донасяне на вода, месене, които могат да се разглеждат и като ритуално предаване на опита по приготвянето на хляба. Отделни моменти, които са запазени в някои райони (мелене на булгур, требене на траана, приготвяне па меденик), отразяват еволюцията на използуването на житото - от зърното до хляба.
        Ритуалното приготвяне на кваса за сватбените хлябове има същата семантика, както и правенето на нов квас при календарните празници. На Велики четвъртък малките моми за пръв път замесват нов квас, от който се приготвят великденските хлябове". Православните обредни хлябове, приготвени с квас, за Великден се отличават от безквасните на католическата и иудейска Пасха.
        Замесването на Гергьовден е подобно на замесването на всички празнични обредни хлябове. Съдовете, с които се донася водата (бял медник) и се замесва тестото, трябва да са чисти и окичени със зеленина, със здравец, с червен конец; водата е неначената, мълчана и цветна (с натопени китки). Среща се и обичаят да се замесва с роса, като се хваща квас от роса. Рано на Гергьовден (когато се вярва, че Св. Георги обикаля нивите) стара жена или вдовица събира роса от житните класове и с нея замесва брашното - гергьовски квас (Лозенградско). Общите изисквания за замесването са да бъде с неначето чисто брашно, в нощви, окичени със зеленина, а в ситото да се слага сребърна монета или гривна. Момичето или младата булка, които замесват, трябва да са ритуално чисти, облечени в булчински дрехи. Водата се затопля върху жив огън (само жарава без дим). Квасът се завива с нова женска дреха (престилка, сукман, риза), за да се раждат женски агнета, или с дисаги, за да близнят. Рано на Гергьовден квасът се разделя между жените. Този обредно приготвен квас, който е събрал виталните сили на земята и небето, има магически качества: с него се лекува, използува се против уруки, правят се магии (например, за да се отнеме млякото на овцете и кравите и плодородието на нивите, се закопава в средата на нивата).
        Особено интересен е обичаят, засвидетелствуван само в Средна Северна и Североизточна България - пазене квас, вардене квас, квасенки, боден квас. В началото на XX в. се изпълнявал 12 дни (срещу Игнажден - 20. XII, до Нова година) в различни къщи, но вече в средата на XX в. се ограничава само три дни в един дом - срещу Игнажден, Коледа и Нова година. В обичая участвуват моми, ергени в женитбена възраст, булки и баби. Замесва се тесто с мълчана вода от три чешми (Щръклево). Пресява се през три сита от първо или последно родено момиче в семейството (Щръклево). Замесват две моми (първа и последна родени в семейството, с живи родители), като са обърнати и с гръб към нощвите. В Тетово брашното сеят три моми през три сита, а замесва чиста мома, майчина и бащина ( с живи родители). В някои села (Щръклево) квасът се забърква от две деца (момиче или момче, първо и последно родени), с две изгасени главни от огнището. Баби слагат в кваса прах от лековити билки. В Разградско капанците вземат квас или брашно от три къщи, в които съпрузите са с едно име (не се повтаря в селото), а замесва чисто момиче.
        Приготвеният квас се слага в една паничка върху легнал дарак и се пази от мома, седнала върху него, или до него сядат мома и ерген, които се харесват. В Щръклево квасът се пази от две баби, които чукат съда с дървени лъжици. В Тетово 4 моми се сменят и чукат с чуканче по нощвите. Едната пита: "Какво чукаш?", а другата отговаря: "варден квас". Среща се и практиката три момиченца прави да се редуват, като полагат дясната си ръка върху замесения квас. Момите и ергените, които са главните участници, се веселят цяла нощ. Сутринта на Сурваки квасът се разделя на толкова парченца, колкото са били участниците в обичая. В Плевенско занасят парчето вкъщи и го бодват върху зъбците на дарака и така го оставят да изсъхне.
        Парчето от квас изеденка се изсушава и се пази като лек (лекува бодежи и болки в стомаха), за любовни магии, за здраве и за плодовитост на кокошките и добитъка, против уроки; от него хвърлят в реката на Йордановден.
        Обичаят може би има и някакво технологическо значение, свързано с откриването на кваса, когато за неговото приготвяне няма достатъчно затвърдено умение, а процесът изглежда необясним и затова има нужда от наблюдение, за да не се изпусне моментът, когато брашното и водата ферментират и се получава квас.
        Не е трудно в този обичай да се открие женитбеният, лечебен и плодоносен продуциращ смисъл на извършваните обредни действия. Квасът се замесва през 12-те мръсни дни между старата и новата година, когато според митичното мислене се осъществява преходът от хаоса към организираната вселена. Самият обичай в митологичен план може да се тълкува като замесване и утвърждаване на организирания ред. Даракът не само предава свойствата на желязото, но е и един от уредите за прогонването на демоните. Боденият квас не може да бъде откраднат и използуван от тях и има магическо действие. А целият обреден спектакъл има и значение на запазване и предаване на умение и опит за приготвяне и запазване на кваса, което прави хляба по-хубав и траен.
        За изясняване семантиката на кваса от значение са различните му названия. Думата вкисна освен значение на подквася означава и развалям (вкиснат-развален), трансформация на кашата от водата и брашното. Квасът е резултат от трансформацията на суровото в друго сурово, което е характерно за процесите на ферментация.
        Думите квас, квасник, квасечник съдържат глагола квася в значение на мокря. Глаголът кисна, в смисъл на втасвам, има значение и на “стоя във вода”. Влагата, водата на семантично равнище отличава хляба с квас от хляба без квас, особено добре отразено и в названието за безквасен хляб - суха пита.
        Във фразеологизма хващане на нов квас, “приготвяне на квас”, се съдържа идеята за трансформацията от едно в друго състояние като неуловимо свръхестествено действие. Тайнството на заквасването се съдържа и в отделни обредни моменти, например водата трябва да преспи, да се венчае с различни треви, за да се получи отвара; върху кваса се слага женска дреха и др. Ферментацията на митологично равнище може да се разглежда като акт на съвокупление между водата и брашното: появява се, ражда се ново състояние, ново вещество - квасът.
        Квасът носи белезите на живо същество: той расте, остарява, затова трябва да се подмлади, т.е. поднови. Той дава силата на хляба да стои мощен, т.е. мек; замесва се в мълчание, внимава се да не се изстуди или изгори. Тези качества квасът предава и на хляба, който се нарича глуха пита.
        Магическите свойства, които се приписват на кваса и хляба, произтичат и от факта, че те са постижение на човешката култура. Квасеният хляб се украсява (докато пресният се маже с мед), като върху него се моделира желаното изобилие, плодородие и благополучие, а семантиката на изобразяването се подсилва и от способността му да увеличава размерите си.
        Обредното приготвяне на кваса може да се тълкува и като аналог на първотворението. Извършва се в критични преходни космически ситуации, от безформено и хаотично състояние към ред. Водата, мълчана, неначената, наливана след залез, съответствува на първичните води. Брашното, обредните лица и вещи трябва да са ритуално чисти, което да съответствува на предначалното състояние на света. Според дуалистична приказка земята е направена от мая, която дяволът донесъл от морското дъно, а Господ благословил.
        Замесването и омесването като моделиране на елементите на света откриваме и при правенето на подници. На Св. Еремия (1. V) моми и млади жени газят пръст, от която после излепват подницата за печене на хляб. Подницата е символичен модел на земята. Според народните вярвания земята е подница, покрита от небето - връшник. Хлябът изпълва средното пространство и самият той е модел на вселената.


    http://www.libsu.uni-sofia.bg/Statii/hliab.html

    ------------------------------------------------------------------------------
    Активен
    Eona Lightholder
    Global moderator
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2519


    NEVERENDING STORY

    « Отговор #43 -: Септември 02, 2010, 15:15:49 »

    Гаятри статиите на Иваничкkа Георгиева са страхотни , аз отдавна съм и фен.
    Ангелче статията за бабин ден също е много добра и добре компилирана, обаче тази за самодивите май е домашно на някой колега, защото има много пропуски и неточнnости.
    Ще потърся какво има за самодивите в нета , ако не- трябва да попрепиша от лекции и статии дето имам.


    Активен

    "weird " is indication for creative force ♥
    небесният ангел
    Гост
    « Отговор #44 -: Септември 03, 2010, 00:13:15 »

    Ео ще съм ти Благодарна ако се разровиш,че в нета има толкова версии че свят да ти се завие,коя от коя по неточни и направо глуповати.Мен ми се искаше да разбера откога датират най раните записки или истории за тях и кой е първоисточника-гръцката , "нашенската" или някоя друга митология!
    Аз знам само историите които дядо ми е разказвал. Усмивчица
    Активен
    Страници:  1 2 [3] 4 5   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Нибиру идва съвсем скоро!!! « 1 2 3 4 5 »
    Астрология и нумерология
    delfin 68 14991 Последна<br />публикация Ноември 16, 2011, 09:13:23
    от Карма
    Фън Шуей - познание от древността
    Енергийни учения
    Админ 7 3474 Последна<br />публикация Ноември 12, 2012, 17:55:09
    от Ester
    Тайни и загадки от древността - с Греъм Хенкок
    Древни цивилизации
    Pavlina Nikolova 0 1325 Последна<br />публикация Януари 09, 2012, 01:13:54
    от Pavlina Nikolova
    Извънземни в древността
    Филми
    dayana 14 2105 Последна<br />публикация Декември 09, 2012, 13:35:35
    от Аэ съм
    НАПРЕД НАРОДЕ ИДВА ВЕЛИКИЯТ ЕРНСТ МУЛДАШЕВ
    Обща тематика
    Иван 0 1025 Последна<br />публикация Декември 19, 2012, 03:51:57
    от Иван

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Паник атака | Планински кристал - Кварц  © Copyright