Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Черните дупки във вселената  (Прочетена 3661 пъти)
Administrator
Дидо
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 649


  • Град: Варна
  • dean.radnev
    WWW
    « -: Юни 16, 2009, 18:58:44 »

    ЧЕРНИТЕ ДУПКИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА


    Научните постижения на съвременната астрономия, на новата физика, документираните мигове от живота на Вселената чрез снимки от сонди, спътници, орбитални станции и пилотирани полети вече са натрупали солиден емпиричен материал за "черните дупки", които имат странно поведение и непознати свойства.
            
    Хипотезите, че те всмукват енергия, пространство, късове от космически тела и дори цели звезди, системи и галактики са верни, въпреки че в края на ХХ век учените все още не познават многообразието от свойства на далечния Космос. Черните дупки са едно от тях.
            
    В един много опростен модел човешкият организъм, тялото и неговите системи и функции, са умален Космос, в който действат същите закони, както и в големия Космос. "Черните дупки" са "устата" на Космоса, колкото и неточно да е сравнението. Могат да се оприличат и на врати към друга реалност, в която всмуканото, погълнатото от космическия въртоп се трансформира, анихилира, преработва и се изхвърля като космическа смес. Тя след време служи за пораждането на нови форми на живот като градивен елемент на сатворението.
            
    Приема се, че черните дупки са автоматично действащи механизми, заложени в модела на Сътворението и еволюцията на Вселената. Те са работещ механизъм, който прочиства пространството, събира енергията, трансформира я за нов живот.
            
    Космосът е отлично синхронизиран механизъм и всяка повреда или намеса крие риск и води до промени, които са по-скоро отклонения от нормата, мутации. Черните дупки са създадени или монтирани във всяка галактика и звезден куп. Има ги дори в т.нар. мъртво пространство. Те преработват първичната, грубата материя, за да я трансформират в мощни потоци с невероятни свойства. Черните дупки могат да се приемат и като врати към други светове и измерения.


            
    За да се премине през тези космически мелници на материята, трябва да се знае как действа механизмът им, както и начините, с които той може временно да се изключи или спре. Това гарантира преминаване през черната дупка без опастност от анихилация или трансформация, в други краища на вселената.
            
    Те могат да се приемат и за енергийни тунели, в които може да се влезе след преодоляване на мощните гравитационни сили и използване на ускорението им за скокове в други пространства.
            
    В еволюционен аспект черните дупки са нещо, което поддържа и стимулира развитието на Вселената. В Млечния път също има огромна черна дупка, която активно и равномерно трансформира пространството и материята в този отрязък от Космоса. "Жизнените сокове", които са продукт от асимилацията на черните дупки, пораждат нови звезди на далечни разстояния.
            
    Ако се познават механизмите на черната дупка в Млечния път, по един от съществуващите енергийни тунели може да се достигне Централната Вселена, докато други тунели могат да изведат в космическата пустош, която предстои да се засели с планети, живот и разум.
            
    В черните дупки се засмукват мъртви звезди, замърсени пространства, изродени форми, излишната енергия от космически експлозии. Това е доста опростен поглед върху ролята на загадъчните черни дупки в еволюцията на Космоса. Когато подобен механизъм се използва от недобронамерени сили, същества или обитател, съществува риск за близките пространства. Около черните дупки често се навъртат космически същества, които се нуждаят от енергията им за живота и като гориво.
            
    В далечното бъдеще Слънчевата система също ще бъде погълната и преработена чрез всмукване от черна дупка, за да се оползотвори енергията и да се породи нов живот в необятния Космос.


    Нина Ничева
    « Последна редакция: Октомври 05, 2009, 21:02:53 от delfin » Активен

    Administrator
    Дидо
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 649


  • Град: Варна
  • dean.radnev
    WWW
    « Отговор #1 -: Юни 16, 2009, 18:59:03 »

    Колкото по-стар, по-опитен и по-развит е духът, толкова по-надълбоко може да навлиза в конкретния слой на УКЕ, да става част от от него, сливайки се с вибрациите и пулсациите на енергията.
              
    Когато премине всички еволюционни цикли, заложени за конкретния дух, той става сам УКЕ. Слива се с праначалото, достига до Създателя, защото УКЕ е идентична с него, но Творецът е този, който може да я трансформира и да я тласне в нов цикъл на съществуване или да я спре и да я върне в първичното топче-яйце на живота.
              
    Много от високоразвитите цивилизации във Вселената са от енергиен тип. Хранят се с енергия и самите те са енергия. В техните светове се водят битки за източниците на енергия. За човека все още е трудно да си представи какво точно е УКЕ. Тя е въздухът, който дишат хората, но самият той е многопластов и безкрайно богат на свойства, качества и възможности. Човекът трябва да се научи да стига до всеки слой, от чиято енергия има необходимост. УКЕ е и не е точно въздухът, но е в него - невидими ленти от мощна непрекъсната вселенска енергия, които пресичат пространството около нас.
              
    Въпрос на време е човечеството да стигне до прозренията за използване на УКЕ. Познанието винаги е съобразено с нивото на цивилизацията и със степента на агресивност на обитаващия разумен вид... Могат да се припомнят приказките за вълшебните покривки, които след произнасянето на тайните думи се пълнели с вкусни и изобилни ястия и напитки.
              
    Изобилието чрез УКЕ стои в бъдещето на човечеството. Всеки човек ще може да получава това, което му е нужно чрез мисълта си и връзката й с универсалната енергия на Вселената. Човешката психика трябва да се освободи от алчността, прахосничеството и безотговорността, за да получи дара да живее с УКЕ, без да ощетява природата чрез черпене на енергия от нейните растителни, животински и минерални богатства. Това е далечното бъдеще на Земята, но на човека е даден шансът за развитие и стремеж към божественото изобилие.
              
    И както аборигените в джунглата не могат да разберат как говорят кутиите, носени от белите хора, смятайки ги за божествени сили или духове, така и съвременният човек се удивлява от безшумното и скоростно движение на светещите обекти, които прорязват небето. НЛО сякаш идват от нищото и се връщат пак там. А всъщност тайната е във вечната УКЕ от сътворения Космос, който крие неизчерпаеми възможности за еволюцията на живота и разума.
              
    УКЕ е духовен и интелектуален ребус, предизвикателство за разума и вариант за развитието му чрез подхранването му с нея.
              
    Човешките мисли и емоции, както и подобните енергии, излъчени от други разумни същества, обитаващи различни светове, се вливат в УКЕ. Затова е важно качеството и чистотата на излъчените импулси, които са енергиен бумеранг и коректив за живота и разума във Вселената.


    Нина Ничева
    « Последна редакция: Октомври 05, 2009, 21:05:23 от delfin » Активен

    delfin
    Гост
    « Отговор #2 -: Ноември 21, 2009, 13:30:16 »

    Той не се признава за гений. Възприема се като щастливец, на когото плащат да върши това, което обича да прави. Преди 20 г. Стивън Хокинг заявява, че иска да надникне в ума на Господ. Той предусеща, че скоро може да представи стегнат набор от закони, които да обяснят всичко във Вселената и най-важното - как е започнало то. Как да разберем Вселената? Случайно ли се е появила тя или има създател?

    Той е роден през 1942 г. - най-тежкият период от Втората световна война. Хокинг винаги се е радвал на факта, че е роден точно 300 г. след смъртта на друг учен-революционер - Галилей. Като ученик той е надарен и любознателен. Бащата се надява, че синът му ще учи медицина. Той обаче избира физиката. Но през 1963 г., докато подготвя своята докторантура, му откриват тежко заболяване. Перспективите са мрачни. Амиотрофичната латерална склероза е прогресивна болест. Двигателните неврони атрофират до пълна парализа, но мозъкът остава незасегнат. Дават му още две години живот.

    Както сам Хокинг признава, преди това като студент бил непоследователен. В очакване на кошмарното и несигурно бъдеще, той се превърнал в решен на всичко човек - негова запазена марка. Често загърбвайки всичко друго, се съсредоточава върху големите въпросителни във физиката. Да разбере как е изглеждала Вселената в момента на създаването й. За целта трябва да се справи с това, което всички смятали за невъзможно. Да съчетае двете най-големи, но и коренно различни теории във физиката. Теорията на относителността на Айнщайн е макротеорията - на планетите, галактиките и космоса. Квантовата механика е микротеорията - на атомите, частиците и силите.

    Но това била надпревара с времето и задълбочаващата се парализа. Хокинг опровергава всички предсказания на лекарите. Болестта му се развивала доста по-бавно от очакваното. Но днес, той може да използва само лицевите си мускули. Комуникира посредством само един мускул на бузата си. Чрез този единствен мускул той върши всичко - проверява електронната си поща, говори, сърфира в Интернет.Хокинг знаел, че всяко космическо тяло може да се нагрява или да изстива, но черните дупки били различни. По всичко личало, че една черна дупка не може да излъчва топлина. Това започнало да тормози Хокинг, но накрая щяло да се окаже ключът към разгадаване на загадката на Сътворението. Хокинг щял да опита нещо, което никой друг физик не бил дръзнал дотогава. 50 години физиците не успявали да обединят двете теории - на много малкото и много голямото.

    Но това, което Хокинг прозрял, било точката, в която двете се сблъскват - периферията на черната дупка. Какво се случва в една черна дупка? Наричаме я черна дупка, защото не излъчва никаква светлина. В началото на 70-те Хокинг се опитва да разреши проблема частично, като обедини квантовата механика и относителността само до известна степен. А още по-забележителното е, че поради невъзможността да записва дълги формули и изчисления, Хокинг възпроизвеждал целия този процес в главата си.

    Теорията на относителността твърди, че в сърцето на черната дупка не съществува нищо. Хокинг осъзнава, че тук двете теории си противоречат. Според микротеорията във вакуума съществуват частици по-малки от атома, които се появяват от нищото, съществуват за кратко и после се самоунищожават. Идеята е, че от нищото се появяват двойка частици, просъществуват за кратко, и после се анихилират - нещо, което се случва навсякъде в Космоса. Тези две частици са като ин и ян, като деня и нощта, противоположности, които не могат да съществуват една без друга. Едната има положителна,а другата отрицателна маса. Но Хокинг се запитал, какво ще стане, ако тези две частици се натъкнат на черна дупка? Той предположил, че положително заредената частица би имала достатъчно енергия да се откъсне от черната дупка, а отрицателно заредената ще бъде засмукана. Частицата, която бъде привлечена от черната дупка, би трябвало да намали нейната маса, тъй като тя има отрицателна маса. Но частицата, която достига до някой далечен наблюдател, се възприема от него като радиация. Около черната дупка има почти недоловим ореол от микрочастици. Положително заредените частици се оттласкват от нея като топлина. Отрицателно заредените биват привлечени. Бавно, почти недоловимо, те намаляват масата на черната дупка, което накрая довежда до катастрофални последици.

    Черните дупки се оказват в центъра на събитията. Те са двигателите, които прекрояват Космоса и създават нови звезди и струи от енергия и материя. Черните дупки не са свършекът на света, те са неговото начало. Около черните дупки е съсредоточена огромна активност. Разцепващи се звезди, въртящи се акреционни дискове, врящ казан от топлина и светлина и струи излизащи от черните дупки. Частици, изхвърляни от черната дупка с половин светлинна скорост, зараждане на нови звезди. В самия център на черната дупка, би трябвало да има място, в което материята, времето и пространството изчезват - това място математиците нарекли сингулярност.

    Следващият голям пробив не дошъл от Хокинг, а от негов колега от Кеймбриджкия университет. Проф. Майкъл Грийн е един от откривателите на Теорията на суперструните или за по-кратко Струнната теория. Невероятното при Струнната теория е, че тя включва и гравитацията. Струнната теория е квантова теория.

    45 години Хокинг се опитва да създаде Теория на всичко. Основният му проблем е да обясни как се е появила гравитацията в момента на Големия взрив и защо сега тя е много слаба. Струнната теория се разработва вече 20 години. Последната й версия се нарича М-теория и повечето физици я смятат за основен фаворит за Теория на всичко.

    "Имах нещастието да се разболея от амиотрофичната латерална склероза, но почти всичко останало ми донесе щастие. Имам три очарователни деца, успехи в научната работа и чувствам задоволство, че съм постигнал всичко това, въпреки трудностите. Малко хора могат да се похвалят с това."




    Стивън Хокинг
    Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #3 -: Декември 05, 2009, 21:54:05 »

    В езотериката, както и вече астрофизиците доказват, Черните дупки наистина са врати към други измерения. Казват, че зад всяка една Черна дупка се крие огледална Вселена, където се случват възможните вероятности, невидели живот в тази.
    ...
     В човешкото тяло своебразни Черни дупки са зениците - входът към Душата на човека и неговата истина.


    В центъра на всяка форма, същност или явление се намира ядро, което е връзка, а и част от по-висша реалност /нека я наречем така за удобство/. Това ядро, този ядрен принцип важи и в микро и в макрокосмоса. Ядрото е трансмутатор на сили, енергии и субстанции между двете реалности - нещо като асансьор между световете  . Обаче никой от тази природа не може да пристигне читав в друга, по-висша реалност, тъй като ще бъде трансмутиран - сиреч от наша гледна точка ще сублимира, изгори. Не е този начинът. Но определени сили, енергии и субстанции преминават и нагоре и надолу. Така се осъществява тяхната циркулация през целия седморен Универсум.


    ...

    Центърът е и вратата и това е универсален принцип. Неслучаен е древният призив Nosce te ipsum! - той показва именно вратата... Нали знаеш, например, че всяка една черна дупка, каквато е и центъра на нашата галактика, е вход към тунел, на чийто друг край се намира т.нар. бяла дупка и двете са свързани с т.нар. мост на Айнщайн-Розен, за който древните още са знаели.

    Някои предполагат, че квазарите са бели дупки или места, откъдето излиза всмуканата материя от черните дупки, след като е претърпяла кой знае какви пространствено-времеви трансформации.

    Седморен Универсум. Една от хипотезите в астрофизиката е, че съществуват 11 измерения, като в 11-тото се намира Бог.
    Човеците се различават по нивото си на духовно развитие, което се определя най-вече от това, колко измерения могат да поемат в себе си. Трудно е за човешкото съзнание да си представи 11-мерна реалност. А, всъщност, тя е навсякъде около нас и вратите са тук, само не ги виждат повечето.

    Толкова е просто... Не е нужно да си наясно с квантовата физика, за да схванеш, че всички алтернативни светове са в еднаква степен вероятни. До момента, в който не избереш един от тях и не влезеш в илюзията за реалност. Илюзия, понеже си избрал само една от възможните проекции.

    Една от вратите, през които влизаме е раждането – от утробата на майката в утробата на вселената – влизаме в човешкия свят, живеем и излизаме отново през врата-тунел, преживявайки почти същото - объркване, светлина в тунела, облекчение...

    Та така... толкова много врати, толкова много светове едновременно...

    И като избереш единия, всички останали не престават да съществуват.

    Просто намираш вратата, влизаш, извършваш и пак през вратата излизаш.
    Внимателно...


    Лучия Фрий
    Активен
    giti
    Гост
    « Отговор #4 -: Януари 15, 2010, 00:57:04 »

    ЗАПЛАШВАТ ЛИ НИ ЧЕРНИТЕ ДУПКИ?
     
      Загадъчни и страховити, черните дупки възникват след взрива на свръхнови звезди, които колапсират в невидима свръхмаса с невероятна плътност, изкривяваща пространството и времето, притегляща и поглъщаща всеки лъч светлина и късче материя. Въпреки повсевместното им присъствие във Вселената, “унищожителите на светове” изглеждат далечни и безопасни за живота на планетата Земя. Ала скрити в сянката на исполинските космически центрофуги, други проявления на апокалиптичния феномен застрашават все по-сериозно нашата реалност.

    През 1971 г. съветският академик Яков Зелдович за първи път споменава за открити в природата миниатюрни черни дупки и ги нарича “отони” (от съкращението на “обща теория на относителността”). Лабораторните експерименти, извършени от професор Улф Леонхардт и група английски физици от университета “Сейнт-Ендрюс” показаха, че отонът е частица с размерите на атомно ядро, но с маса, превишаваща 40 пъти тази на целия атом. Предполага се, че енергията, която притежава, превъзхожда капацитета на цяла атомна електроцентрала, а взривът на хипотетична отонна бомба би надхвърлял милиони пъти детонацията на ядрен заряд.

    Според петербургския професор Евгений Боровков, в космоса и земните недра в гравитационно свързани системи съществуват черни микродупки. В образуваните от отоните проекции на повърхността на планетата възникват мощни мълнии и високоенергийни лъчи от типа на лазерните, поразяващи хора, транспортни средства и “захранващи” стихийни бедствия като земетресения, вулканични изригвания, торнадо и наводнения.

    Миниатюрни черни дупки са най-вероятните причинители и на зловещия феномен, известен като “внезапно самозапалване на хора”. Регистрирани са безброй случаи, в които без разумни причини телата на живи хора се превръщат в пепел, а същевременно силно запалими материали като дърво, хартия и платове остават невредими само на сантиметри от изпепеленото тяло. От дълбока древност до наши дни ежегодно се регистрират 15-20 случая на “спонтанно самозапалване”, за чието естество се предлага широка гама от метафизични обяснения - от “психическо самоубийство” до погрешно “поведение” на телесното регулиране на температурата. Александър Трофименко счита, че самозапалването настъпва, когато отони, пристигащи от космоса или земните недра, бомбардират човешкото тяло и взаимодействат с намиращите се в него “лични” отони. Възниква топлинен взрив, чиято енергия не се разпръсква, а се поглъща, създавайки своеобразен крематориум с огромна температура в човешкото тяло.

    В моретата и на сушата по Земята са разпръснати множество аномални области, известни още като “зони на смъртта”. Сред тях се открояват Бермудския триъгълник, Платото на ужаса в Калифорния, Долината на зелената смърт в китайската провинция Цзилин и Планината на мъртъвците в Северен Урал. В тези злокобни места, погребали безследно хиляди хора, компасът полудява, предметите се движат сами, възникват зловещи синкави сияния, а времето променя своя ход. Предполага се, че пагубното въздействие на “зоните на смъртта” се дължи на геопатогенни енергийни лъчи, породени от въздействието на отони дълбоко в земните недра.

    В серия от неотдавнашни технологични аварии са наблюдавани феномени, които подкрепят хипотезата за въздействието на отонните черни дупки. Очевидци твърдят, че непосредствено преди взрива на АЕЦ в Чернобил на 26 април 1986 г. са наблюдавали странно сияние над четвърти енергоблок, а след експлозията бил усетен подземен грохот и локален земетръс. Миг преди катастрофата с трансатлантическия авиолаайнер “Боинг-747” в небето над Лонг Айлънд през нощта на 17 юли 1997 г. свидетели забелязват към него да се устремява светеща диря, подобна на реактивна следа от двигателите на бойна ракета. Видеокамерите отново улавят попадение на отон при катастрофата на “невидимия” изтребител “Стелт” по време на авиошоу в Балтимор (щата Мериленд) на 14 септември 1997 г. Отлично се вижда светещата трасираща диря (плазменият слой, образуван при приближаването на отона), разтърсването на корпуса на самолета (момента на удара) и самата катастрофа. Познатият сценарий се възпроизвежда в друга страховита авиационна катастрофа, сполетяла Украйна на 27 юли 2002 г., когато на авиошоу в Лвов изтребител “Су-27” рухва върху зрителите и убива 83 души. Разследващата инцидента комисия категорично отказва да коментира и анализира заснет от камера на местна кабелна телевизия репортаж, на който се вижда как подобно на изстреляна от земята ракета в извършващия вираж самолет стремително се врязва загадъчно светещо тяло. С попадение на отонен “снаряд” се свързва и страховитата авария на високоскоростния влак “ICE” на 3 юни 1998 г.по маршрута Мюнхен-Хамбург, когато загиват 100 и са ранени над 300 души. Тогава с обичайната за последния участък от маршрута скорост от 220 км/ч. експресът доближава шосеен прелез, първите три вагона профучават под моста, но внезапно неведома сила изхвърля четвъртия от релсите и той се врязва в подпорна колона.

    В своя бестселър “Последния ни час” известният британски астроном от Кеймбриджския университет Мартин Рийс изказва опасенията си, че продължаващите експерименти с ускорители на високоенергийни частици в Брукхевънската национална лаборатория могат да причинят създаването на черна дупка, която да погълне цялата планета. Той дори допуска, че по-мощни устройства могат да създадат ултракомпресирани микрочастици - кварки, чието шоково въздействие ще приведе обширни райони във Вселената в състояние на първичен хаос.

    Автор: Мирослав Минчев 
    http://www.secretsbg.com/univerce/universe.php?num=n7
    Активен
    nia.boneva6
    Гост
    « Отговор #5 -: Юли 08, 2010, 20:37:27 »

    В някои научно-фантастични книги се пише, че на прага на черна дупка човек може да пътува през времето.
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #6 -: Септември 24, 2010, 20:49:52 »

    Идеята за тяло, толкова масивно, че гравитационното му поле улавя всичко, което е твърде близо до него, дори светлината, е спомената за пръв път от английския геолог Джон Мичъл (J. Mitchell) през 1783 в документ, представен пред Британското кралско дружество. По това време Нютоновата теория за гравитацията и идеята за скорост на откъсване са добре известни. Мичъл изчислява, че тяло с радиус 500 пъти по-голям от този на Слънцето и със същата плътност, би имало на повърхността си скорост на откъсване, равна на скоростта на светлината и, следователно, би било невидимо. Както казва той:

    Ако една сфера със същата плътност като Слънцето е с 500 пъти по-голям полудиаметър, и ако светлината се привлича в същото съотношение към масата и?, както при другите тела, то цялата излъчена от такова тяло светлина би се върнала обратно върху него под действието на собствената му гравитация.
    Въпреки че счита това за невероятно, Мичъл приема възможността за наличие в космоса на множество такива обекти, които не могат да се видят.

    През 1796 френският математик Пиер-Симон Лаплас (P.-S. Laplace) предлага същата идея в първото и второто издание на книгата си Exposition du Systeme du Monde. За разлика от Мичъл, който предсказва качествено този тип обекти, Лаплас ги описва количествено на базата на законите на Нютон. Тази част от книгата, обаче, изчезва в следващите й издания. Идеята за черни дупки (ЧД), както ги наричаме днес, не привлича вниманието на физиците през 19 век, тъй като светлината се счита за безмасова вълна, която не се влияе от гравитацията.

    През 1916 Алберт Айнщайн (А. Einstein) развива общата теория на относителността (ОТО). Няколко месеца по-късно немският астроном Карл Шварцшилд (K. Schwarzschild) прилага ОТО, за да определи изкривяването на пространството и времето в околността на идеално сферична звезда, показвайки, че това, което днес наричаме ЧД, може да съществува теоретично. Радиусът на Шварцшилд, известен в наши дни като радиусът на невъртяща се ЧД, не е добре разбран по това време. Самият Шварцшилд не му е придавал физически смисъл.

    През 1931 индийският студент в Кеймбридж Субрахманиан Чандрасекар (S. Chandrasekhar) установява, че според специалната теория на относителността (СТО), неизлъчващо тяло над определена маса, известна днес като граница на Чандрасекар, би колабирало. На аргументите му се противопоставя преподавателят му Артър Едингтън (A. S. Eddington), който смята, че нещо неизбежно би предотвратило такъв колапс.

    През 1939 Робърт Опенхаймер (J. R. Oppenheimer) и Снайдер (H. Snyder) предвиждат, в рамките на ОТО, че масивни звезди могат да претърпят драматичен гравитационен колапс. По принцип в природата могат да се образуват ЧД. Известно време тези обекти са наричани тъмни или замръзнали звезди, тъй като дори светлината не може да напусне тези "сгъстени звезди". Въпреки това тези хипотетични обекти не са предмет на голям теоретичен интерес до края на 60-те години на 20-ти век.

    Интересът към колабиралите обекти се оживява през 1963 с откритието на квазарите. Малко по-късно, през 1967, теоретичният физик Джон Уийлър (J. A. Wheeler) въвежда яркото название черна дупка - черни, защото не могат да излъчват светлина, и дупки, защото всичко, което се приближи прекалено, пада вътре и никога повече не се появява. Това име се налага. До този момент понякога се използва терминът черна звезда. Черна звезда се появява в първите епизоди на Стар Трек и понякога се използва и след 1967, тъй като някои считат термина "черна дупка" за неприличен.

    Изследването на ЧД е една от основните задачи на физиците през последните две десетилетия. Причина за засиления инерес е това, че явленията, свързани с ЧД, не се отнасят само до астрономията. През 1974 Стивън Хокинг (S. Hawking) прави за първи път връзката между ОТО и квантовата механика (КМ), разглеждайки ЧД, които са чисто релативистки обект, от гледна точка на КМ. През последните години вниманието на учените е насочено върху връзката между ЧД и самогравитиращите частицоподобни структури, наречени струни. Развитието на теорията на ЧД силно се отразява не само върху развитието на физиката, но и върху развитието на философиските възгледи на обществото.
     
    Подобно оръдие е използвал Мичъл в мисловния си експеримент като гюлето е изобразявалo светлинен лъч.
     Интернет   
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #7 -: Септември 24, 2010, 20:52:00 »

    Черните дупки и общата теория на относителността
    ОТО се проявява, когато обектите са много масивни, което води до сериозно изкривяване на пространството и времето. ЧД са точно такива обекти, макар че са предсказани от Нютоновата механика много преди създаване на ОТО. Това определя дълги години те да бъдат разглеждани само от гледна точка на ОТО.

    Няколко месеца, след като Айнщайн (А. Einstein) завършва ОТО, Шварцшилд (K. Schwarzschild) я прилага, за да определи как се изкривяват пространството и времето в околността на идеално сферична звезда. Тази му работа, известна сега като “решение на Шварцшилд”, не само потвърждава и придава математическа точност на изкривяването, но и налага поразителен извод от ОТО:

    Ако масата на една звезда е съсредоточена в достатъчно малка сферична област, така че масата, разделена на радиуса, да надминава определена критична стойност, то полученото изкривяване на пространство-времето е толкова силно, че нищо, което се приближи твърде много до звездата, включително и светлината, няма да може да се изтръгне от гравитационното й поле.
    Тези звезди, пряко следствие от ОТО, са получили по-късно (през 1967) името черни дупки (ЧД). Космическите обекти, които минават достатъчно далече от ЧД се отклоняват от пътя си по същия начин, както от въздействието на всяка друга звезда и продължават нататък. Но обекти, които минават по-близо от една определена граница, наречена хоризонт на събитията на ЧД, ще бъдат изключително силно притегляни от центъра на черната дупка. Гравитационната сила, действаща на такива обекти, нараства много бързо и разрушително.

    Черните дупки имат център и се простират до т. нар. хоризонт на събитията. В центъра им пространството и времето се разкъсват, класическите физическите закони пропадат. При образуване на ЧД в края на колапса всичкото колабиращо вещество се свива в точка (r=0), в която плътността става безкрайност. Математически, когато r клони към нула, пространство-времето губи смисъл, т.е. разкъсва се. Такива точки се наричат сингулярни. Центърът на ЧД е сингулярна точка. Че сингулярността в ЧД е неизбежна, доказват Хоконг (S. Hawking) и Пенроуз (R. Penose) през 1969. Хоризонтът на събитията е границата, описана от светлинен лъч попаднал в гравитационното поле на дупката, който е неспособен да го напусне, но не може и да бъде погълнат от него. Гравитационното поле във вътрешността, между центъра и хоризонта на събитията на дупката, е изключително силно, бързо нарастващо към центъра и оттам нищо не може да излезе. През 1970-71 Д. Христодулу (D. Christodoulou) и С. Хокинг получават резултат, който гласи, че площта на повърхността на хоризонта на събитията нараства при всяко физическо взаимодействие на ЧД. При поглъщане на материя или антиматерия площта на хоризонта нараства, а при сблъскване на две ЧД, новополучената площ е по-голяма от чисто аритметичния сбор на първоначалните два.

    През 1939 Опенхаймер (J. R. Oppenheimer) и Снайдер (H. Snyder) показват, че ЧД се образуват в процес на неограничено гравитационно свиване на вещество, когато противодействието на вътрешното налягане на свиване се окаже недостатъчно. До такива условия може да се достигне по няколко начина. ЧД могат да възникнат чрез колапс на свръх плътни, горещи участъци от материя скоро след Големия взрив. Tе би трябвало да имат маса от порядъка на 109 тона (средно голям планински масив) и размер на субатомна частица (10-15м). Такива ЧД се наричат пъвични (или мини- черни дупки). ЧД могат да се образуват и като краен етап от развитието на достатъчно големи звезди (няколко слънчеви маси) Това са т.нар. класически ЧД. Свръхмасивните ЧД се образуват при колабиране на звездни струпвания с маса по-голяма от 106 слънчеви маси или чрез колабиране на звезда и последващо поглъщане на още материя. По настоящем последната хипотеза е считана за по-вероятна.

    Интерено е как би изглеждал колапс на звезда, превръщаща си в ЧД за различни наблюдатели. Нека единият наблюдател да е върху колабиращата звезда, а другият на безопасно разстояние от нея, но близо. В ОТО няма абсолютно време, което означава, че всеки наблюдател ще има собствено време. Т.е., поради гравитационното поле на звездата, времената на двамата наблюдатели ще се различават. Нека този, който е върху повърхността на звездата изпраща сигнали до другия наблюдател на равни интервали. Малко преди радиусът на звездата да се свие под китичния радиус на Чаднасесар, т.е. малко преди звездата да се превърне в ЧД, интервалите между сигналите, които приема далечният наблюдател, ще се увеличат, макар че за този върху нея ще продължават да са със същата дължина. Времето за страничния наблюдател ще тече по-бавно. В момента, когато звездата се превърне в ЧД и от нея престане да излиза каквото и да е, сигнали до страничния наблюдател ще престанат да достигат. Последният интервал преди затварянето на ЧД ще е безкрайно продължителен за него, макар че за онзи, който е на звездата няма да се промени. Светлината, идваща от звездата непрекъснато ще намалява, а в момента на превръщането й в ЧД, страничният набюдател би я сметнал за изчезнала, ако не би било гравитационното й поле. Наблюдателят, обаче, който е върху повърхността на звездата, ще изпитва още по-силно мощното гравитационно поле, което бързо нараства към центъра. За много кратко време краката му, които са по-близо до центъра, ще бъдат по-силно привлечени от него, отколкото главата му, той ще бъде разтегнат като макарон и разкъсан преди звездата да се е превънала в ЧД.

    В края на 60-те години на 20 век Израел (W. Israel), Картър (B. Carter) и Хокинг доказват теоремите за единственост на ЧД, според които тя напълно се определя от масата си, ъгловата си скорост на въртене и заряда си. Уийлър формулира този резултат като теорема, че “черните дупки нямат коса”. Има предвид, че ЧД нямат “прически”, т.е. изглеждат почти еднакви, заради само трите характеристики, по които се различават. Това ще рече, че при колапса се губи много информация. Независимо от размера, формата и вида на колабиралата материя, ЧД запазва само тези три черти. ЧД губи информацията не само до момента на формирането си, но и за цялата си следваща история.

    През 1969 Уийлер (J. A. Wheeler) показва, че теоремата “черните дупки нямат коса” означава възможност за нарушение на втория закон на ТД, според който ентропията на всяка система винаги нараства. Ентропията е мярка за безпорядъка или случайността в системата. Той разсъждава така: ако хвърлим в ЧД горещо тяло, което има определена ентропия, то ние намаляваме ентропията на останалата част на Вселената. Параметрите маса, ъглова скорост на въртене и заряд, определящи ЧД по единствен начин, обаче, не носят информация за погълната ентропия. По трите характеристики на ЧД нищо не можем да кажем за ентропията. Т.е. съществуването на поне една ЧД във Вселената не би позволило със сигурност да се твърди, че пълната ентропия на Вселената не намалява. Разсъждението на Уийлър води до основно противоречие във физиката, което трябва да бъде разрешено или вторият закон на ТД не е универсалан закон (не важи за всички системи), или ЧД не съществуват. Това всъщност е противоречие между ТД и ОТО, което физиците трябвало да решат.

    Според теорията на Айнщайн ЧД нямат минимална маса. Всяко парче вещество, смачкано до достатъчно малък размер, се превръща в ЧД. При това колкото по-малка е масата на веществото, толкова по-малко трябва да се смачква то, за да се превърне в ЧД. Правейки този мислен експеримент, и имайки предвид теоремата “черните дупки нямат коса”, учените стигат до извода, че при достатъчно малка маса така образуваните ЧД почти ще приличат на елементарни частици. Според тази теорема ЧД се характеризират от маса, ъглов момент на въртене и заряд. Елементарните частици се отличават една от друга също по маса, спин (определя въртенето на частицата) и заряд. Тези ЧД и елементарните частици ще са миниатюрни обекти, които се определят напълно от параметрите маса, спин и заряд. Тогава за тези ЧД би трябвало да важи КМ. Това става, когато общата им маса стане около планковата маса (колкото прашинка) или по-малка. Но астрофизическите ЧД, с маса многократно по-голяма от слънчевата, ще се описват от ОТО и КМ няма да е от значение за тях. Така близостта на миниатюрните ЧД и елементарните частици се сблъсква с несъвместимостта между ОТО и КМ, която трябвало също да решат.
    Интернет   
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #8 -: Септември 24, 2010, 20:54:02 »

    Черните дупки и термодинамика
    Термодинамиката (ТД) е създадена през 19 век и формулира законите, които описват топлината, работата, енергията, ентропията и тяхната промяна във физичните системи. Това е един от дяловете на физиката, които силно провокират развитието на разбирането за ЧД.

    Ентропията е мярка за случайността или безпорядъка в една физична система. Тя представлява числено изразяване на броя на възможните конфигурации или подреждания на съставните елементи на системата, при които нейният общ изглед, т.е. форма и физични характеристики, не се променя. ЧД имат само три характеристики маса, скорост на въртене и заряд, които трябва да се преподреждат, за да се изчисли ентропията им. Простият им строеж определя малкият безпорядък в тях.

    През 1969 Уийлер (J. A. Wheeler) показва, че теоремата “черните дупки нямат коса” означава възможност за нарушение на втория закон на ТД, според който ентропията на всяка система винаги нараства. Той разсъждава така: ако хвърлим в ЧД горещо тяло, което има определена ентропия, то ние намаляваме ентропията на останалата част на Вселената. Параметрите маса, скорост на въртене и заряд, определящи ЧД по единствен начин, обаче, не носят информация за погълната ентропия. По трите характеристики на ЧД нищо не можем да кажем за ентропията. Т.е. съществуването на поне една ЧД във Вселената не би позволило със сигурност да се твърди, че пълната ентропия на Вселената не намалява.

    През 1970 Джейкъб Бекънстайн (J. Beckenstein), прави изненадващото предположение, че ЧД притежават ентропия, при това много голяма, опирайки се на ненарушимостта на втория закон на ТД. Като се вземе предвид, че ЧД поглъща непрекъснато материя и по този начин намалява елементите на системата, която съдържа околното й пространство и респективно неговата ентропия, той предполага, че ентропията на ЧД се увеличава достатъчно, за да се изпълни вторият закон на ТД.

    Бекънстайн изхожда от резултатите на Стивън Хоконг (S. Hawking), който твърди, че площта на повърхността на хоризонта на събитията нараства при всяко физическо взаимодействие на ЧД и при сблъскване на две ЧД, новополучената площ е по-голяма от аритметичния сбор на първоначалните два. За Бекънстайн аналогията с ТД е очевидна и той изказва предположението, че точната мярка за ентропията на ЧД всъщност представлява площта на нейния хоризонт на събития. Но при всчките тези разсъждения той има предвид ентропията като квантовомеханично понятие, което по онова време е доста непремливо, поради антагонизма на КМ и ОТО.

    През 1973 Бардин (J. Bardeen), Картър (B. Carter) и Хокинг формулират четири закона на механиката на ЧД. Забележителна е аналогията между тях и законите на ТД, но тази прилика тогава се е смятала за чисто формална. ЧД се разглежда като класическа система, която не може да излъчва и поради това температурата й трябва да е нула. По онова време царува убеждението, че ЧД наистина са черни.

    Работата на Бекънстайн подтиква Хокинг да задълбочи изследванията си в тази насока и през 1974 да достигне до извода, че ако площта на хоризонта на събитията се съпостави с квантовомеханичната ентропия, то ЧД трябва да има също така и температура, чиято точна стойност да се определя от силата на гравитационното поле на дупката при нейния хоризонт на събитията. Очевидно аналогията между законите на ЧД и тези на ТД не е формална. Всъщност законите на физиката на ЧД са атрактивно пренаписване на законите на ТД в гравитационни термини.

    Интернет 
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #9 -: Септември 24, 2010, 20:56:12 »

    Черните дупки и квантовата механика
    Общата теория на относителността (ОТО) описва обекти, които са много масивни, а квантовата механика (КМ) микроскопичните атоми и субатомни частици. Оттук е очевидно, че ЧД, бидейки с огромна маса, могат да са обект на разглеждане на ОТО, не и на КМ. Това мнение е битувало във физичните среди около 60 години.

    През 1974 С. Хокинг (S. Hawking) прилага КМ към ЧД и изгражда елегантен частичен съюз между двата теоретични инструмента (ОТО и КМ). Получава някои ограничени, но сигурни резултати, най-важният, от които е, че ЧД излъчват по квантовомеханични причини. Т.е. ЧД не са напълно черни.

    Според принципа на неопределеност на КМ, дори вакуумът кипи от виртуални частици, които се раждат за момент и анихилират. Хокинг предполага такива квантови осцилации и в областта точно до хоризонта на събитята на ЧД. Той показва, че гравитационното поле на ЧД може да вкара енергия например в двойка виртуални фотони, така че те да се разделят точно толкова, че единият да бъде всмукан в дупката. Така другият фотон от двойката няма с какво да анихилира. Чрез дълги и тежки изчисления се доказва, че другият фотон получава достатъчно енергия от гравитационното поле на ЧД, за да се изстреля далеч от дупката. За наблюдател, който гледа отстрани ЧД, разкъсването на двойките фотони, което става по целия хоризонт на събитията, ще изглежда като лъчение. Това излъчване носи името лъчение на Хокинг и по принцип може да бъде измерено. Преди това, обаче, трябва да се открие несъмнена ЧД и да се създаде достатъчно чувствителна апаратура, за да улови лъчението.

    Хокинг изчислява и температурата, която далечен наблюдател ще съпостави на излъчването от ЧД. Тя се дава от силата на гравитационното поле на хоризонта на събитията на ЧД. Сега става ясно, че аналогията между законите на ЧД и тези на ТД не е формална. Всъщност законите на физиката на ЧД са пренаписване на законите на ТД в гравитационни термини.

    Интернет   
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #10 -: Септември 24, 2010, 20:57:23 »

    Черните дупки и теорията на струните
    Теорията на струните (ТС) предлага дълбока промяна на теоретичното описание на свръхмикроскопичните характеристики на Вселената. Тази промяна модифицира ОТО, така че тя да стане съвместима със законите на КМ.

    За струни започва да се говори за първи път през 1968, но едва след 1984 физиците им обръщат сериозно внимание за решаване на нерешими дотогава задачи. Според теорията, струните са свръхмикроскопични линейни обекти, които изграждат частиците, от които са направени самите атоми. Дължината им средно е около планковата дължина 10-33 см, могат да са отворени или затворени (като примки) и трептят по различени начини. Струните не са видими за апаратурата. Когато трептят, те изглеждат като точкови частици, каквито ги виждаме. Начинът им на трептене определя като какви елементарни частици ще ги възприемаме с каква маса и какъв заряд. Колкото е по-висока честотата на трепте на струната, толкова по-висока е енергията й, толкова по-голяма е масата на частицата, която виждаме. ТС описва и микроскопичния преносител на гравитационното взаимодействие гравитона, така тя става квантова теория, която включва гравитацията, става мост между КМ и ОТО и ги прави напълно съвместими.

    От гледна точка на ТС, ЧД представляват тримерни сфери с размазани върху тях трибрани (по-сложни струни с три видими измерения). Характеристиките на ЧД са характеристики на трибраната. Масата на ЧД е пропорционална на обема на тримерната сфера, която е загърната от трибраната. Когато тримерната сфера колабира до точка, ЧД няма маса, т.е. ЧД се е превърнала в елементарна частица. ЧД и елементарните частици са две фази на една и съща струнна основа, както водата и ледът са две фази на едно и също вещество. Температурата определя в каква фаза ще е водата, а формата на пространствените измерения определят дали дадена физическа конфигурация ще се прояви като ЧД или като елементарна частица. Преходът от ЧД към елементарни частици, или т.нар. „изпаряване” на ЧД, става при силно разсъкване на пространството, каквото има в сингулярната им точка.

    ТС обяснява и необяснимата дотогава изключително голяма ентропия (1078) на ЧД, която е пресметната още през 1974 на базата на частична съмвестимост между ОТО и КМ. През 1996 с помощта на ТС А.Стромингър и К. Вафа дават точно обяснение на микроскопичните съставни елементи и ентропията на ЧД. За целта те теоретично построяват клас ЧД от по-сложни струни, наречени брани. Така си осигуряват пълен теоретичен контрол върху микроскопичната структура на техните ЧД и могат пряко да преброят различните пренареждания на микроскопичните съставни елементи на ЧД, при които нейните наблюдаеми характеристики остават същите. Т.е. пресмятат ентропията като непосредствено броят микро-състоянитята, при които ЧД изглежда външно същата. Получената ентропията идеално съвпада с предсказаната през 1974. Това е първото фундаментално обяснение на отдавна установено свойство на ЧД, което от своя страна е тясно свързано с лъчението на Хокинг, а то по принцип би могло да се измери.

     Интернет   
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #11 -: Септември 24, 2010, 20:58:28 »

    Наблюдаване на черни дупки
    Физическите обекти могат да се наблюдават по два начина - пряко или косвено чрез влиянието им върху други обекти. ЧД по дефиниция не излъчват светлина, но имат мощно гравитационно поле. Това определя, че те не могат да бъдат наблюдавани пряко с телескоп, но могат да се търсят по гравитационното им действие върху съседните обекти. Например, ако в полето на ЧД има друга звезда, тя ще бъде много силно повлияна от гравитацията й. Прах и газ от външните слоеве на звездата ще падат към хоризонта на събитята на ЧД без да го преминават и ще се ускорят до скорост, близка до светлинната. При такива скорости, движещата се по спирала материя, генерира огромно количество топлина, от което започва да свети излъчва видима светлина и рентгенови лъчи. Наблюдаваният светещ диск около невидимата ЧД се нарича акреционен. Тези рентгенови лъчи са подробно описани от ОТО, което прави възможно разпознаването на ЧД. Вече са наблюдавяни някаи обекти, за които учените с голяма точност твърдят, че са ЧД, макар и 100%-тово доказателство още да няма. Такъв обект е т.нар. система Лебед Х-1, чиято ЧД има маса, изчислена на 6 пъти тази на Слънцето. С голяма точност се предполага, че в центъра на нашата галактика, Млечния път, има масивна ЧД около 2.5х106 пъти по-масивна от Слънцето.

    Друг косвен способ за откриване на ЧД е по влиянието й като гравитационна леща. Нека между данена звезда (източник на светлина) и наблюдателя има обект със силно гравитационно поле (например ЧД). Гравитационната леща представлява явление на огъване на светлината под влияние на гравитационното поле на масивен обект (в случая ЧД). Като резултат пътят на светлинните лъчи от източника е извит и наблюдателят получава невярно впечатление за неговата позиция. Възможно е и един единствен обект да изглежда като няколко. Ако пък източникът, наблюдателят и обектът лежат на права линия, то източникът ще бъде видян като пръстен, наречен пръстен на Айнщайн, обграждащ обекта. Гравитационните лещи огъват не само светлината, но и всички електромагнитни излъчвания.

    Това че ЧД излъчват, както се доказва през годините на изследнането им, ентусиазира астрономите в желанеито им пряко да ги наблюдават. Черните дупки не са толкова черни, но само едва-едва. Например ЧД с маса 3 пъти слънчевата маса ще има темперутура 10-8К, т.е много малко над абсолютната нула. Това означава, че излъчването им е незначително и не маже да бъде измерено експериментално със съществуващата досега техника. С. Хокинг (S. Hawking), обче, доказва, че има клас ЧД, чието излъчване си заслужава да се търси по небосклона това са т.нар. първични ЧД, които се образуват с образуването на Вселената. Те са с маса от порядъка на 109 тона и размер на субатомна частица (10-15м). Хокинг показва, че колкото по-лека е ЧД, толкова по-висока е температурата й и толкова по-силно излъчване ще има. Например ЧД с маса колкото астероид (много лека ЧД) ще излъчва колкото водородна бомба с мащност 106 Мт (мега тона). Излъчването ще е най-вече под формата на гама лъчи. Независимо от упоритото търсене на учените, такива ЧД още не са открити.

     Интернет     
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #12 -: Септември 24, 2010, 21:00:56 »

    Черни дупки и космология
    Космологията е наука за природата, произхода и историята на Вселената. Досегашното познаване на физиката на ЧД дава някои възможни предположения за строежа на Вселената и природата на вероятни връзки между отделните части на Вселената.

    Част от учените смятат, че централната точка на ЧД би могла да е портал към други вселени (идеята за червоядина). Това твърдение се основава на прилагане на ОТО за центъра на ЧД, където огромната маса и енергия причиняват катастрофално разкъсване на пространство-времето тази точка се изкривява драстично до безкрайна кривина и се пробива от пространствено-времева сингулярност. Тъй като всичката материя се привлича много силно от центъра и стигнала там тя няма бъдеще, то там и времето свършва. Това, обаче, би могло да е изход към друга вселена, която има само една тънка връзка към нашата - в центъра на ЧД. Където времето в нашата вселена спира, времето в свързаната вселена започва. Трябва да се има предвид, че в екстремни ситуации (за миниатюрни области, но с голяма маса) се налага използването и на КМ, а тук разсъжденията са правени само чрез ОТО. Проблемът за сингулярността на пространство-времето в центъра на ЧД продължава да чака своето решение.

    Американският физик Л. Смолин (Lee Smolin) допуска, че нашата Вселена е една типична вселена, част от зряла мултивселена. Твърдението му се базира на приликата между условията при Големия взрив и в центъра на ЧД. И в двата случая има огромна плътност на свита до минимум материя. Спроред Смолин всяка ЧД е зародиш на нова вселена, която започва да съществува при подобна на Големия взрив експлозия, но остава завинаги скрита от хоризонта на събитията. Новообразуваната вселена на свой ред образува дъщерни вселени от ЧД, които са се зародили в нея. Тази теория не е окончателно потвърдена, но е един възможен поглед върху света, в който живеем.

    Интернет 
    Активен
    nia.boneva6
    Гост
    « Отговор #13 -: Септември 26, 2010, 23:28:32 »

    Интернет, а по-точно от къде?
    Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #14 -: Септември 26, 2010, 23:41:12 »

    Интернет, а по-точно от къде?
    http://www.blackesthole.hit.bg/cosmology_bg.html
     Ето от тук.
    Активен
    Страници:  [1] 2   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Божествените закони за еволюция на Вселената « 1 2 »
    Вселенски закони
    delfin 29 13364 Последна<br />публикация Ноември 19, 2013, 12:03:35
    от vanko57
    Черни дупки
    Видео клипове
    Do_It 0 385 Последна<br />публикация Август 19, 2011, 05:06:20
    от Do_It
    Сътворението на Духовната и Материалната Вселената
    Езотерика
    Astromidel 4 1377 Последна<br />публикация Декември 04, 2011, 23:11:56
    от Astromidel
    Енергийното поле на Вселената
    Книги
    paparosko 0 917 Последна<br />публикация Февруари 02, 2012, 10:33:21
    от paparosko
    Ден и нощ във вселената
    Великият преход
    Sunshine(sun) 12 2594 Последна<br />публикация Август 17, 2012, 11:06:23
    от Sunshine(sun)

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright