Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Драконите - мит или реалност?  (Прочетена 5744 пъти)
Special_boy
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 40


« -: Януари 23, 2010, 14:57:54 »

Здравейте!
Доста мислих с какво точно да започна тази тема.От начало реших да постна дълги (и честно казано голяма част от който доста скучни) статии свързани с драконите от научна и окултна гледна точка.В последствие обаче реших да започна тази тема с един филм и няколко интересни научни факти за драконите.Линк за филма ще дам на края на този пост.
Още от древността,всички живи същества се страхували от едно-най-великото сред тях.То обитавало и продължава да обитава небесата и да всява страх във враговете си(смея да твърдя,че все още има реални и живи дракони на земята,не просто енергийни,а съвсем истински дракони,които могат да бъдат видяни от всеки).Легендите за рицари спасили свойте прекрасни дами от огнедишащите левиатани се появяват през различните години,в различни точки по земята.Както вероятно всички знаете,древните хора боготворяли и приписвали заслуги на всичко което не можели да разберат,за това е добре да се запитаме къде точно е границата между истината и измислицата.Ако отвориш темата за дракони доста хора ще се засмеят и ще те нарекат мечтател,но те са просто заслепени и не виждат истината пред очите си.Науката е разгадала в голяма степен тези митични същества.Разгадала е "огненият им дъх" , разгадала е как толкова огромно и тежко създание може да лети...просто хората нямат желание да повярват във величествените гиганти.Въпреи всичко има някой хора който смело вярват в дракони и силно се интересуват от всичко което говори за тяхното присъствие на тази планета.Естествено винаги ще се намери кой да попита нещо от сорта на - и къде се крият тези огромни същества,как никой не ги е виждал !?Отговорите са лесни...Драконите са доста умни същества.Населяват тази планета доста преди нас и я познават много по-добре,все пак има много неизследвани кътчета..Пределно ясно е че останалите дракони са малко,което спомага за тяхното криене и спокоен начин на живот,но колкото и да си умен,понякога стават грешки и те виждат.Това е една доста интересна статия на заснети дракони - http://chamieblog.blogspot.com/2009/08/blog-post_28.html ,ако се поразровите ще намерите доста снимки,но не ги поствам,защото не се наемам да твърдя че са истина.Та стига толкова съм ви отекчавл с размислите си...
Филма за който говорех в началото на поста е доста увлекателен и ще научите много за драконите от него.На всякъде определят филма като фентъзи ,но в него се казват много истини,включително и за "огненият дъх" на драконите.Ето и линк към филма http://zamunda.net/details.php?id=166500&hit=1 .
Умишлено не споменах за драконите от окултна гледна точка,за да не стане объркване.В следващите си мнения ще разкажа и за това.Приятно гледане и после добавете по някое коментарче. Усмивчица
Активен

Знам,че мога!
delfin
Гост
« Отговор #1 -: Януари 26, 2010, 19:29:49 »

Не напразно в Китай почитат драконите.  Усмивчица
Активен
delfin
Гост
« Отговор #2 -: Януари 28, 2010, 18:54:29 »

СКИТНИКА И ЗВЕЗДАТА

( песен изгубена в нощта )

Разказана от Г.Ф.Стоилов


Вечерта се спускаше плавно по склона на голямата планина. Сенките бавно се удължиха и плъзнаха като хищно търсещи пръсти из гората. Заглъхнаха една по една обичайните крамоли на горските жители, огласящи цял ден гората, и всички се приготвиха за сън. Скоро щеше да се стъмни съвсем и въздухът да стане студено щипещ.

Двамата закъснели пътници следваха пътеката между дърветата. Тя започваше да се губи напред в сумрачния здрач на падащата нощ. Клоните губеха очертанията си и заприличваха на сочещи накривени пръсти. По- ниската от двете фигури се озърташе непрекъснато, докато спътникът й сякаш нехаеше за страховете от мрака. Затова пък, когато стана почти неразличим пътят, той спря и вдигна глава към небето. Самотна ярка звезда, която винаги изгряваше първа, още преди денят да си отиде съвсем, се намираше точно над тях и сякаш се опитваше да им даде малко светлина, за да могат те да продължат още няколко крачки.

- Ще пренощуваме тук – рече тихо едрият мъж, който личеше, че е на преклонна възраст, макар тялото му да издаваше запазена сила и пъргавина. – Тази нощ няма да вали, макар и да бъде студено – додаде той и свърна от пътя.

- Мирише ми на влага – не се съгласи другият, не повече от седемнадесетгодишен младеж, който не сваляше ръката си от дръжката на късия меч, закачен на пояса. – Може би ще завали. Да намерим някоя скала или пещера.

- Не, няма нужда. Виж Ал Таир как искри чист, познавам аз - няма ли го мътния отблясък, няма да има дъжд – уверено повтори старецът.

Момчето кимна и се наведе да вземе дебел паднал клон. Не беше първата нощ, която ще прекарат на открито, затова двамата засъбираха дърва за огън. Много искаха да стигнат до селището и да се  подслонят в хана, но времето не им стигна.

Зиме денят е къс и нощта бърза да го избута -  обичаше да казва и друг път по-възрастният пътник, вече насъбрал няколко съчки, и оглеждаше наоколо, търсейки удобно място за нощувка.

Момчето издиша и проследи бялата следа, която се откъсна от гърдите му – студено ще е. Наведе се за още един клон. Звездата спътничка може да им обещава суха нощ, но със сигурност ще бъде много студена – помисли си то.

- Тук е добре! – посочи старецът една ниша под огромен бор. Имаше естествено образувана полянка между бора и останалите дървета. Идеално място за лагер, леко затулено и даващо естествена преграда от една страна.

Момчето побърза да подреди клоните – първо малките и крехките под формата на малка кула, а до тях постави в готовност дебелите, които ще трябва да поддържат огъня до сутринта. Старецът приклекна и започна да търка бавно дланите си. Мърмореше нещо неразбираемо, като песничка, но с неясни заклинателни думи. Измежду дланите му се появи призрачен огън, обви кокалестите му пръсти и той го поднесе към клонките. Огънят се прехвърли на тях, близна ги с езика си и ги захапа. Само след миг вече гореше силно и момчето побърза да хвърли няколко от по- дебелите клони. Вече можеха да седнат и да се сгреят на лумналите пламъци.

- Ще ядеш ли? – попита старецът. Постави плетената торба пред себе си и се намести удобно, излагайки дясната си страна към идващата топлина.

- Да. Не сме спирали от обяд. Ето водата – момчето отвори своята торба и измъкна двете кожени кесии, които им служеха да носят вода и от мекото червено вино.

Без да говорят двамата започнаха да се хранят. Имаше малко хляб, сушено месо и няколко шепи от онези странни късни плодове, които старецът откъсна по пътя от едно дърво. Той само веднъж надигна меха с водата, момчето пи два пъти. После събраха останалото от хляба, момчето го зави отново в ленената кърпа и прибра заедно с водата в торбата.

Сега вече се изтегнаха уморено на едната си половина, а другата наметнаха с плащовете. Започнаха да си разменят виното. Беше от хубавото, не много тежко и с добър аромат. Даваше нужната топлина в такива студени мигове.

- Дядо, защо онази звезда е първа в нощта? Другите по-далеч ли са от нея? – младежът се бе загледал към блясъка над главите им.

Звездата се открояваше от другите и с големината си, и със силата, която излъчваше. Той понякога си мислеше за тези небесни нанизи от светлинки - как мамят погледа, а остават винаги недостижими. Колко ли са далече и няма ли как да ги достигне човек?

- Ал Таир ли? – старецът също се загледа нагоре, примижа с очи и надигна виното. Обичаше да го обзема топлината му. Сякаш жив огън се разгаряше вътре в него и връщаше младостта на кръвта в дълголетното му тяло. После каза: – Това е окото на дракона Ал Таир. Винаги бърза да се появи и да намери своята любима.

- Любима ли? Нима драконите могат да обичат? – учуди се момчето. Легендите за тяхната свирепа и безмилостна кръвожадност бяха подклаждани от нови и нови истории, разказвани от бардовете по ханове и страноприемници. Колко войни се бяха водили между хората и тези огненодишащи чудовища, но никога не бе чувал в техните сърца да е имало място за жал, камо ли за нещо повече.

- Един от тях със сигурност – Ал Таир! – Старецът изрече думите с почит и сякаш леко преклони глава, когато отново погледна звездата над тях. После добави: - Не ми казвай, че не съм ти разказвал неговата история!

- Не, щях да я запомня. За колко дракона съм чувал, че са имали любими? Повечето разкази са за битките между тях и хората – младежът се усмихна и се завъртя, за да се намести удобно. Знаеше, че тази нощ ще чуе една от интересните приказки на дядо си. А и отдавна се беше убедил в тяхната правоверност и носена мъдрост. – Ал Таир... Странно име. Какво значи?

- Величествения. Името е на езика на древните.

Този дракон е от първите, които са ходели по света в далечното минало. Тогава те не са враждували с никого, даже са се грижели за нас, помагали са ни за какво ли не.  Били са нещо като водачи на другите същества по света, появили се векове след тях. На много неща са ни научили и нас, хората, именно драконите в древността.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #3 -: Януари 28, 2010, 18:55:02 »

Гласът на стареца беше напевен, дълбок и доверителен.

- Да, в това да избиват колкото се може повече от хората – жлъчно подметна момчето и се пресегна да хвърли поредното дърво към огъня, който веднага го обви в пламъци.

В хановете битките между рицари и дракони бяха вечно обсъждани, затова и той не можеше да мисли другояче за летящите змиеподобни същества, размахващи бронираните си крила и издишващи снопове от огън.

- Грешиш, млади Ским... – старецът се замисли, гледайки как късчето от дъбов клон гори, и продължи. – Някога драконите са били тези, които са дали на хората умението да си служат с огъня и неговата сила. Помниш ли историята за Пазителите на заветите? Пазители са били именно драконите, те са следвали ревностно да бъдат спазвани повелите в книгите. Но това е било толкова отдавна и е съвсем друга история, сине, така че сега няма да разказвам за тях, а за Ал Таир.

- Да, за Ал Таир – Величествения! – повтори тихо Ским. Обичаше тези стари истории. Носеха духа на миналото, когато – поне според дядо му – хората са били много повече хора, човеци, от сега. Той се намести удобно и подпря глава с длан. – Разкажи ми.

Старецът се усмихна и поглади прошарената си брада, размърда тялото си върху мекия мъх и започна:

- Драконът Ал Таир обитавал южната земя от хилядолетия. Замъкът Връхни, черната планина и полето със седемте града били неговите владения. Реката Дивина пресичала земите му и дарявала благодат, за да бъде населението доволно и нахранено. Още от онези времена драконите обичали да живеят самотно, освен ако не трябвало да решават някакви важни проблеми с наместниците си от различните видове същества, които обитавали земите му – хора, елфи и тролове. Величествения се занимавал най- вече с хората. Те в онези времена все още имали нужда от помощ и напътствия. Елфите били тихи и ефирни, а троловете, колкото и да били неприятни, рядко изпълзявали извън своята Арка и вечно дълбаели в недрата на земята. Така че драконът рядко бивал притесняван, това ставало кажи- речи на стотина години. Разказвачът умело използваше гласа си и той, упойващ, сякаш върна слушащото момче хиляди и хиляди нощи назад във времето.

– Ал Таир живеел в замъка Връхни. Бил построен от бели мраморни плочи и се намирал на върха на високата черна планина. Тази планина била недостъпна за човека заради стръмните склонове и гладко изгладени от дъждовете скали. От замъка се виждали цялата долина и седемте града, които образували пръстен около черните ридове. Имало поколения от жители в градовете, които не били виждали дракона, но поне се опитвали да спазват добросъвестно законите му. Драконът, както ти казах, рядко се появявал. В своята самотност разсъждавал за живота, за неговите загадки, за това кога е било началото му и ако е имало такова, то кога ще бъде и неговият край. Опитвал се да отгатне метаморфозите на времето, да открие тайната и на сложни и непонятни другимо мисли. Драконите, Ским, поне древните дракони, са се занимавали именно с такива неща- да мислят, разсъждават върху тайните на времето и знанието. Много по- късно е започнала битката им с човешкия род, комуто помогнали някога да се изправи на крака... и то не било по драконова вина това неразбирателство между довчерашните ученици и тях. Те поискали да надминат учителите си. Но това е друга история. Я ми дай малко от виното.

Старецът отпи и накваси гърлото си, после запуши внимателно кесията и продължи.

- В самия край на южните земи се намирала Омагьосаната гора. За нея си чувал, нали?

- Аха! От там не е ли и коренът на рода ни? Разказвал си ми за нея.

- Да, но това също е било много отдавна – съгласи се дядото и протегна пръсти към огъня. Към тях се устремиха рояк искри и се завъртяха около ръката му. Той сякаш искаше да си припомни някое от своите невероятни умения. Щракна с пръсти и роякът се пръсна в ярка светлина.

- Дядо! За гората! – Ским върна стареца към разказваната история. Беше свикнал с неговите дребни вълшебства, които може би един ден щеше да владее и той.

- Да, гората. Омагьосаната гора била дом за принц Еон Лъчистия, принцът на елфите от онези места. Елфите населявали всички погранични райони на света, сякаш се бояли да навлизат в земите на хората, а според мен, просто не са искали да пречат никому. Имало северни елфи, имало западни, а в Омагьосаната гора живеели южните.

- Как някога всички са имали хубави имена – прекъсна го момчето. – Еон Лъчистия. Краля на Литания – Марк Сводолюбивия. Онзи рицар, който успял да се спусне в пещерата на забравата – Брус Думата Му На Две Не Става. Пазачът на третия печат - Изидор Неподкупния... И дори и този дракон – Ал Таир - Величествения.

- Така е било, сине, знам. Тогава хората са били отговорни за имената си. Получиш ли име, трябва да го заслужаваш, заслужиш ли го – да го защитаваш. Да не го посрамваш и петниш. Името е било лицето на душата на човек, а и едва ли някой с покварено сърце ще може да се нарече с добро име, макар злите хора да са си имали своите черни имена. Имената са идвали най- често от другите, от народа, той е кръщавал според делата. И е било трудно да извоюваш, и да запазиш името си. Понякога е истинско мъчение да го носиш цял живот и да отговаряш с него и за действията, и за думите си непрекъснато, но мъжете тогава са били други... – Дядото направи пауза и тихо добави: - Дори и враговете. Да, древността е била сякаш повече пропита от чест, благородство и състрадание... Имало е някои неща, които днес ги няма.

Двамата лагеруващи се умълчаха за малко след тези думи. Ским използва това и стана да събере още един наръч дърва. Върна се на мястото и кимна на дядо си да продължи.

- Така – започна отново той. - Елфите съжителствали в относително разбирателство с хората и дори с подземните твари, троловете. Те обичали да строят домовете си високо в клоните на вековните дървета. Макар и да слизали да събират храна по земята, елфите живеели накацали между гъстите листа. Кажи го, почти не се срещали с другите видове от света. Основно се грижели за гората, за дърветата и за огромните поляни с цветя. Събирали росата рано сутрин, пеели вълшебните си песни заедно със звездите нощем и правели невероятни венци от преплетени цветя и слънчеви лъчи за различните празници, които често разнообразявали живота им.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #4 -: Януари 28, 2010, 18:55:32 »

- Прекрасен живот – вметна Ским и се прозя. Дълбокият напевен глас го упойваше. Също и лекото припукване от огъня. Той се вгледа за миг в него и улови рязкото пляскане, като с ръце, на два буйни огнени пламъка. Върховете им танцуваха, извивайки тънки снаги, сплели се като сноп огнени змии, после се губеха в настлалия се нощен мрак. Като бойни дракони по време на полет –помисли си Ским.

- Един ден – продължи старецът, - елфите открили, че някой започнал да яде част от гората им. Единият й край бил нащърбен- сякаш гладна, гигантска паст отхапала парче от нея. На следващата утрин – по-голямо парче. Нямало и помен от високите дървета, грижливо гледани дълги години, само оръфани чукани. Нямало ги онези, засадени през тази пролет. Скоро щяла да бъде изядена цялата гора, преценили те, след като тъжно огледали остатъците. Поставените през нощта стражи видели, че виновници са орда тролове от Арката – недалечното графство на противните същества. Сечали с мощни махове на брадвите и отмъквали вековните стъбла към Арката. Не подбирали и вземали всичко, което било на пътя им. Стражите побързали да съобщят кои са виновниците.

На другия ден принц Еон незабавно се отправил с малка свита към крепостта на троловете – известната с мрака си Гнила кула на Арката. Пристигнали по обяд. Изродените същества ги посрещнали още на входа и започнали да се държат по тролски гадно, като недвусмислено вадели и прибирали криви ръждясали мечове, кривели лица в страшни гримаси. От тях непрекъснато смърдяло на блато, а от телата им се стичала слузеста тиня. Тролове – незнайно от кого създадени и оставени да живеят под небето.

Еон Лъчистия смело влезнал в Гнилата кула и поискал да говори с тролския водач, граф Мердрет Черния. Елфите били само десетина, а троловете стотици и събрани във воняща черна тълпа около свитата,осмелила се да дойде в крепостта. В техните селища рядко се мяркал някой, защото възможно било и да не излезе от там жив. За троловете още се говорело, че обичали човешкото месо, макар и да било повече легенда, но кой би искал да провери истинността й? Обикновено техният вид повече плашел, отколкото наистина да бил страшен, но сега в очите им горяла, липсваща отпреди, уверена наглост.

- Огромният граф Мердрет се появил на една тераса. Бил грамаден, противен и видимо още пиян, макар в неговия кръвясал поглед да имало и още нещо, даващо му сила. Нещо хищно и жестоко.

С ръмжане попитал какво искат елфите от него. Еон Лъчистия обвинил троловете за изсичането на част от гората, което било в противоречие със споразумението им за съжителство. Според него елфите трябвало да показват кои дървета могат да бъдат отсечени, колко и кога.

Графът изревал силно и това накарало всички черни, слузести тролове от крепостта да изпълзят за миг от подземните галерии. Те затворили в пръстен посетителите на техния пропаднал град. Огромният Мердрет отпил от голям бокал с формата на държана от костелива ръка чаша. Виното потекло по брадата му и ливнало върху бронята, покриваща тялото, но Мердрет не се избърсал, а запратил гневно бокала към тълпата.

Наклонил се на парапета на терасата и обявил, че съвсем скоро е поискал за жена една от дъщерите на елфите. Тя го отхвърлила, затова той няма да остави и една съчка от Омагьосаната гора за дом на тези проклети същества, които мислят, че троловете не са достойни за тях.

Тролът държал в ръката си една добре позната цветна дреха и Еон Лъчистия се стъписал, като я видял. Сега разбрал нещото, привлякло вниманието му от десетина дни. Неговата дъщеря, Лорейн, вехнала ден след ден от незнайна тъга. Незнайна и несподелена. Бил се загубил звънливият й смях, вечната усмивка на устните й рядко се появявала, а очите й сякаш винаги били мокри от сълзи. Разбрал тайната, измъчвала я в тези дни. Значи този противен трол е помрачил щастието на кристалната душа на дъщеря му, която не е знаела как да му го съобщи.

Графът с мучене и викове разказал как видял красивата елфова дъщеря да се къпе призори в езерото. Как поискал тя да го последва в неговия греховен свят, как Лорейн смело отказала и се скрила сред дърветата – нейния дом. Затова той решил да не остави ни едно.

- А и идва зима – добавил с гадно хилене графът, - моите тролове обичат да им е топличко – тълпата ревнала възторжено. Имал ли нещо против принц Еон?! – запитал нагло Мердрет и троловете посегнали към кривите си мечове със злобен кикот.

Елфът преценил, че десетина са малко, за да се бият с множеството от прогнили тела. А и имало нещо друго във вида на трола, нещо твърде плашещо, за да бъде разбрано – сякаш някаква сила се била вселила в него и му давала мощта си. Затова само казал, че ще търси справедливост при господаря на Южните земи и се обърнал да си тръгне. Не го спрели, но отговорът на Черния граф достигнал до него: – Аз съм вече господар на тези земи!!!

- Нима онези мъртви райони, населени с кошмарни привидения, са остатъци от троловата армия? – Ским се беше потопил дълбоко в историята. Бе забравил за огъня и  виното. Затова бързо подхрани и огъня, и тялото си. Готов бе да слуша нататък.

- Да, това ни е останало от тези мрачни петна на древността. Троловете, Ским, според някои, са били пратени на света, за да дават контраст на заобикалящата ги красота и наредба. Сам не знам защо е така, но никой не може да знае защо и как е бил сътворен по тази наредба живота. Може би драконите са търсели именно тези отговори на големите въпроси. Може би са ги намерили, но хората просто не желаем да ги чуем.

Старецът се загледа отново към ярката звезда над тях. Сега вече бе една от безбройно многото на небето, но винаги си оставаше от най- силните и ярките, а и само тя грееше със зеленикав пламък. Едно око, вечно търсещо нещо...

- Да продължим ли утре историята? – попита той момчето.

То се сепна и будно каза:

- Не! Не ми се спи, искам да я чуя цялата – и се нагласи да слуша.

- Добре – засмя се дядото и продължи. – Принц Еон си тръгнал от Гнилата кула жив, макар и да знаел, че скоро ще се наложи да се бият с троловете или просто да им отстъпят гората. Решил да говори с Ал Таир, дракона, на когото били всички подчинени. Но първо се отбил у дома, за да види Лорейн Тъмнокосата – неговата единствена дъщеря. Казали му, че отишла да нагледа една от поляните. Ясно било как се страхува да се срещне с баща си. Той я открил да помага на горските пчели да подреждат питите с мед. Сезонът за събиране на цветен нектар бил отминал и сега идвало времето за неговото преработване в големите пчелни кошери.

Заплакала пред баща си. Била нежно същество и най- леките тревоги помрачавали радостта й. А сега била причината за нещо много повече от дребна тревога. Еон тихо поискал да му разкаже какво се е случило. Лорейн прихванала със сноп сребърна нишка от паяжина дългите си до земята коси и върнала времето с десет дни назад.

Била отишла рано призори на езерото Бяла, както правела всеки ден, за да се изкъпе, преди да тръгне да събира капките утринна роса заедно с другите девойки. Разбрала, че е наблюдавана твърде късно. Макар това усещане да го имала от няколко утрини, сега видяла и причината му. Отвратителният граф Мердрет се появил и застанал на брега, на крачка от водата – троловете мразели да се мокрят – и стъпил с калния си ботуш върху изтъканата от леките цветове на дъгата дреха на Лорейн. Тя останала гола, но се загърнала с дългите си коси и така скрила от алчния поглед на трола своето тяло. Очите му били кървави от нощното пиене, а от устата капела гнила пяна на нескрито желание към нежната елфа пред него. Лорейн била до половина във водата, не знаела дали да се скрие навътре или да побегне към гората. Все още ясната луна отразявала светлината си в кристалната вода и черните коси на принцесата сякаш се сливали с отражението им по повърхността. Приличала повече на езерна нимфа, отколкото на елф от гората. Което било едно и също за противния неканен посетител. Той обявил, че я иска за спътница в неговата Гнила кула. Бил я харесал и наблюдавал много дни – тук графът се захилил противно и наоколо пръснали гнили капки. Където и да паднели, тревата съхнела. После започнал несвързано да й обещава целия свят, как всички щели да им се подчинят съвсем скоро и куп други пиянски, както се сторили на принцесата, бръщолевения. Тя все пак превъзмогнала страха си и смело излезнала от водата, косата й я опасвала като пелерина, стъпила на брега, погледнала твърдо противното същество на крачка от нея и казала само – Никога! След това побързала да изчезне сред дърветата. Граф Мердрет се задавил в словоизлиянията си за бъдещето си величие и докато се усети да я задържи, Лорейн била далеч. Това било истината за срещата им, разбира се елфическата девойка доста се изплашила от всичко това, все пак троловете били подли и кой знае къде ще я причакат пак. Затова станала загрижена за всяка своя стъпка.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #5 -: Януари 28, 2010, 18:56:04 »

Това разказала красивата Лорейн Тъмнокосата на баща си, който не се забавил и побързал да поеме дългия път към замъка Връхни. Нямало време за губене. Трябвало да говори с господаря на тази част от света. Много неща не харесали на Еон в държанието и действията на троловете. Като огнена нишка плъзнала мисълта за война в досега мирния им живот. А могат ли елфите, свикнали да живеят в красота, да държат тежки мечове? Да се хвърлят в атаки срещу превъзхождащ ги противник? Едва ли за това се е появил видът им на света.

- Дядо, нима троловете са били толкова страшни?

- Не, те са били просто гадни същества, но имало нещо, което ги е направило силни. Ще стигна и до там. На, пийни си от виното, да го допием преди да заспим. Така е по-добре, нали?

Старият човек също отпи и отново заразказва.

- И стигнал привечер Еон Лъчистия пред портите на замъка Връхни. Бил се изкачил по тайната пътека, която знаели само наместниците от всеки един вид, живеещи в земите на дракона. Досега се бил качвал само един път, но преди много време. Погледнал назад и видял цялата долина под себе си. Ето там били селищата на хората, след това започвала самата Омагьосана гора, а още по- назад - земята на Арката и нейните противни обитатели. Реката Дивина пресичала полето и за миг отразила кървавия цвят на залязващото слънце. Страшен знак за нещо лошо... Нещо кърваво...

Принцът стигнал до замъка малко преди залез. Потропал с медното хлопало и ударите тежко отекнали иззад дебелата врата. Знаело се, че драконът нямал прислуга, затова нямало и вратари. Кой ли ще дойде да отвори? – се запитал елфът, когато чул стъпки да приближават. Разбира се бил самият Ал Таир Величествения, който разтворил портала и излезнал навън с целия си блясък. Елфът бил забравил, че драконът е толкова голям, толкова величествен и могъщ. Побързал да се поклони и поздравил с добра вечер. След това вдигнал глава към извисяващия се метри над него господар. Той го гледал с единственото си изумрудено око, което казвали, че вижда по- надалеч от всяко друго зрение. Драконът му се сторил някак уморен, дали принцът не е дошъл в неподходящ час? Но владетелят на южните земи го приветствал и запитал какво е довело наместника на елфите тук.

Еон започнал да раказва за стореното от троловете, за разговора му с Мердрет, за притесненията на неговата дъщеря и поискал да бъдат спрени всички действия, водещи до неизбежна война между видовете в долината. Ал Таир кимнал и тежка въздишка се откъснала от покритите с елмазена броня гърди. Знаел бил за делата на трола – казал той, като гласът му бил необичайно тих за такова голямо тяло. Знаел още, че скоро ще станат още по-нагли действията му и дори ще започне да посяга на хора и елфи, предизвиквайки ги да го нападнат първи с цел всичко да излезне като самозащита. Знаел и за другите неща, които ще се случат в последствие. Драконите, сине, били много мъдри. Те можели да отгатват всеки следващ ход на времето. Казах ти, че търсели отговори на най-големите въпроси от живота и стотици години прекарвали в размисли за това.

Принц Еон не разбрал как така господарят му заявил, че го очакват още повече проблеми. Нима той няма да се намеси? Какво е станало, че уродливите същества се надигат така неочаквано?

Ал Таир отново въздъхнал и отговорил, че вече няма да може да им помага. Идвало времето на мрака и хаоса. Троловете нали все ровят и копаят под земята, прокарвайки своите галерии навсякъде, намерили неотдавна Амулета на Първородните. Еон не бил чувал за него, нито какво съдържал. Драконът обяснил, че това е най- силният символ на времето, всички дракони го търсели от хиляди години, но неуспешно. За жалост, именно троловете го изкопали, макар и да не знаели какво са намерили. Амулетът е създаден от първичната енергия на Сътворението и е мощ и сила, каквато нямало равна с нищо друго. Онзи, който го притежава, трябва да бъде силен, за да устои на изкушенията и да може да го контролира, а Мердрет не е от тези същества и затова Амулетът бързо завзема съзнанието му и ще го използва, като го преобразява малко по малко, увеличавайки черната му мощ. Тежки дни на мрак очаквали южните земи.

- Няма ли господарят да се намеси? – попитал Еон, вече разбрал какво се е случило.

Ал Таир насочил голямото си око към неговата долина, която дълги години управлявал в справедлив ред. Всичко ще бъде заличено от идващия хаос. Искало му се да запази реда и спокойствието, но знаел, че е слаб срещу силата на Амулета. Нима може да се изправи срещу онази сила, дала в един миг съществуването на целия заобикалящ ги свят – реките, планините, звездите в небете, самото небе? Той се замислил какъв отговор да даде- този път не оставил съзнанието си да отлети надалеч, трябвало да намери решение по-бързо.

Елфът стоял безмълвно и чакал, драконът отпуснал крила и така неподвижен му заприличал на статуя. А в главата му мислите препускали с мълниеносна бързина. Прехвърлял варианти за помощ от други страни, дали хората нямат да могат да се изправят срещу троловете? Не, прекалено слаби са. Елфите? Крехки и чисти създания, няма да устоят на зараждащата се черна мощ на Амулета. И в един миг драконът решил – ще отиде да се бие за хората и елфите, макар и обречен да загине! Стопанинът се грижи за своите и в лоши дни. Това е цената на управлението – ще даде живота си за тях. Нима това не е неговото призвание? Не е ли чакал именно този ден?! Че за какво друго са били стотиците години живот, ако не за да бъде даден в името на другите, изправяйки се срещу силата на всички времена?!

Изправил се и разперил крила, Ал Таир обявил решението си на елфа. Нямало време за губене. Дори и не се сбогувал със своя замък, просто грабнал Еон, метнал го на рамо и литнал надолу към Омагьосаната земя. Слънцето, вече почти залязло, изпратило последните си лъчи към блестящото му тяло и драконът заискрял като падаща звезда – оставяща ярка огнена диря след себе си. Прелетял над седемте града, хората бурно му замахали – все пак бил добър господар и народът го обичал. Проследил течението на река Дивина и рибарите надали приветстващ вик. Разлюлял върховете на Омагьосаната гора и се спуснал в средата на голямата поляна, където имало рояк весело гонещи се със светулки елфически деца. Нощем, на лунната светлина, елфическите създания приличали на пръски от искрящи цветове, падащи от звездите.

Да, нима не си заслужавало да защити всичко това, над което прелетял? – си казал, докато помагал на принца да слезе. Не била ли тази спокойна земя негов дом стотици години? Нали именно в неговата закрила вярвали и елфи, и хора. За това трябва да ги защити. Макар и със скъпата цена на живота си.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #6 -: Януари 28, 2010, 18:56:33 »

Елфите наобиколили дракона, повечето го виждали за първи път. В единия край на поляната няколко девойки плетели мрежи от лунна паяжина за събирането на утринната роса. Сред тях била и Лорейн, дъщерята на Еон Лъчистия. Тя се приближила плавно и поздравила баща си и неговия спътник, както подобавало на горска принцеса. Дракон и елфа застанали един срещу друг. За един кратък миг, но станал за тях толкова огромен и необятен, те двамата се вгледали един в друг. Двамата изведнъж се озовали сами насред целия свят и се почувствали като две изгубени половинки, реели се до сега в пустиня от самота, които най- накрая станали отново едно цяло.

Драконът потънал в топлите сини очи на елфическата принцеса и разбрал, че тя е онази звезда, която изгрява само веднъж във вечността на времето и дори само заради нея вече е готов да се изправи срещу Амулета. Заради този топъл поглед. За разбирането на всичко онова, което е нямало на кого да каже през целия си самотен живот. А Лорейн се потопила в изумрудения безбрежен океан на трупаните векове мъдрост и познания, които откривали безкрайни хоризонти в нейната душа и тя разбрала, че това е единственият господар на сърцето й. Всичко това станало само за едно трепване на очите им, но съдържало безкрайно много разменени мисли и усещания. Нямало нужда от тромави думи в този момент, двамата се разбирали само с мисли.

Лорейн изпратила своята – Върни се!

Драконът отговорил – Само за теб!

След това отново се озовали насред поляната и струпалите се елфи наоколо. Вече било призори, Ал Таир обявил, че тръгва. Принц Еон поискал да дойде за помощ, но господарят отказал и размахал мощните си крила и полетял към Арката.

Пристигайки пред Гнилата кула, Ал Таир видял, че Мердрет го очаква вече променен изцяло от Амулета. Самият граф на троловете бил отдавна изгорял от силата му и сега само тялото останало да служи на вечната мощ на Първородните, като нараснало тройно и в силата си, и в ръстта си. Тролът попитал дали драконът идва да се присъедени към него? Нарекъл го – Мой по-малък братко. Драконът се родил дълго след края на Сътворението, когато повечето неща били вече на местата си, но може да се каже, че бил едно от първите същества след голямото нищо на времето. Това го правило част от семейството на Първородните.

- Не, - отказал драконът да стане част от тъмната сила и поискал Мердрет да му предаде Амулета. Той не бил достоен негов носител. Амулетът е създаден да дава живот, а не да го разрушава в служба на мрака. И понеже Ал Таир знаел, че няма смисъл от повече приказки на вятъра, преди тролът да отговори, той нападнал устремно, като сътворил с крилата си силен ураган. Двата гиганта се вкопчили един в друг. Така започнала великата битка между тях, останала за хиляди години в легендите на простосмъртните.

Двете пламнали тела се обвили във вихри от огнени пламъци. Събралите се тролове от Арката, хората от седемте града, елфите от Омагьосаната гора виждали само как огромното огнено кълбо, възнесло се над южната земя, се тресе от ставащото в него. Тежки гръмотевици се носели от вътрешността му и децата уплашено се притискали в майките си. Ревове, нечувани до тогава, ехтели над земята и мъжете неусетно правели крачка назад в уплах. Тътен от разменени удари огласил южната земя и дори уверените в силата си тролове, предано следващи демоничния си нов водач, изпитали страх от грохота им.

Боят продължил цял ден и цяла нощ, след това още един ден и още една нощ... и още един... и още един... Седем дни и седем нощи светът не си отдъхнал от трясъците, които решавали съдбата му. Пламтящята сфера в небето се гънела от несекващата борба на затворилите се в нея сили на мрака и светлината.

Когато всички мислели, че това ще продължи вечно, в края на седмата нощ силен гръм треснал, сринал Гнилата кула, срутил сводовете на Арката и настанала тежка тишина. Огненото кълбо изчезнало и в призрачния час на ранната утрин тролове, елфи и хора видели от него да излита само великият дракон Ал Таир, който обявил, че Амулетът на Първородните е победен и отново ще служи в защита на живота. След това се понесъл към изгряващото слънце, направил почетна обиколка над цялата южна земя и приел възторжените приветствия на хората и елфите. Троловете побързали да сведат глави и да се скрият под земята- да копаят надълбоко в своите галерии, далеч от непобедимия дракон.

- Граф Мердрет ли? Той се разнесъл с първите слънчеви лъчи и никога повече не се появил – разказващият старец отново махна към огъня с ръка и от него се надигнаха рояк искри, които изчезнаха бързо в мрака.

Старецът погледна с усмивка младия си слушател, зяпнал го и не смеещ дори да диша, и продължи:

- Ал Таир махнал още веднъж с крила, тълпите силно завикали името му и след това се спуснал към една скала, която се опирала в края на Омагьосаната гора. Нямал сили да прелети до замъка си и той, дишайки тежко, най- накрая се предал на слабостта си, която опъвала мускулите му и натежавала все повече. Макар да бил надвил непобедимия носител на Амулета, вече усещал, че няма да се радва дълго на победата си. Краят му е близък, тежък бой бил и раните, получени в него, се оказали смъртоносни.

В този момент от едно дърво се появила Лорейн, която бързала да намери своя дракон. Тя пъргаво се заизкачвала по скалата, дългите й коси се развели меко след нея. Застанала смирена пред него и се вгледала в зеления пламък на драконовото око. Разбрала какво ще последва и заплакала. Седнала и поставила главата му в скута си. Ал Таир дишал тежко и накъсано.

- Умирам – казал и се опитал да се усмихне, първата усмивка през тези години на самота.

- Знам – отговорила тя и го погалила.

Той почувствал ръката и топлината й, които му били нужни в студените нощи. Все пак и един миг е достатъчен, за да се познае всичко онова, което е било непознато през стотиците години. Той с мъка казал, че ще вземе Амулета със себе си, не може да позволи отново да попадне в някой неподходящ. Затова ще го отнесе толкова далече, че никой повече да не може да го докосне и ще бъде негов пазител във времето. Лорейн кимнала и леден трепет я обзел, когато вечно отвореното око се затворило. Но мислите на дракона я успокоили - не било още време да се разделят. Въпреки че силите бавно и сигурно го напускали, сърцето му щяло да издържи още малко заради нея.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #7 -: Януари 28, 2010, 18:57:00 »

- Изпей ми нещо – тихо се чула молбата му.

Лорейн за секунда затаила дъх и след това запяла в тихата утрин любимата си мелодия. И песента се понесла ефирно в абсолютната тишина. Песента за Скитника и звездите. За вечното му желание да протегне ръка и да ги докосне... поне една от тях. За готовността му дори да изгори от звездната жар, но да може да стане част от този безкрай... За това как една звезда се смилила и позволила да я докосне, и с това изгорила мечтите на Скитника, който се превърнал в пламък от щастие, че е бил за миг - само един кратък миг - и той искрица от звездния огън...

Лорейн оставила последната дума от песента да се носи, оставила бисерните си сълзи да се стичат по лицето й, да капят като капки дъжд въху затвореното око на дракона, който ги усещал и разбрал, че именно това парене в сърцето ще му липсва в другия свят.

- Нима е честно – казала принцесата, - да те открия, за да те загубя?

- И аз да те чакам цял живот, за да се разделим на първата си среща – допълнил драконът мислено.Той вече дишал толкова рядко. И все по-рядко. И все по- рядко...

- Не си отивай! – извикала Лорейн. – Не може да ме оставиш сама! Не може ли Амулетът да ти помогне?

Ал Таир пратил успокоителна мисъл, че силата на Амулета ще му помогне за друго. И изпратил образ на щастие и покой. Щял да се слее с огъня на звездите. Да докосне лицето им – както в песента на Лорейн. Затова ще му помогне Амулетът, но не и да го запази жив в този живот. Все пак битката да го спечели била извън вероятното и възможното, в едно друго измерение, непознато за останалите същества. И получените рани нямало сила, която да ги излекува, дори и неговата. Но имал възможност да направи друго – завършил мисълта си драконът.

- Остани завинаги с мен – отново се помолила Лорейн и първите слънчеви лъчи озарили сиянието на сълзите й. Толкова много имат да си кажат, толкова много още да видят...

Драконът издишал още веднъж и обещал да бъде винаги до нея, но в друга форма на съществуване. И последната му мисъл била, че е благодарен на това да я срещне, колкото и за кратко да е било, но оттук нататък, ще бъде завинаги над нея.

- Завинаги! – казал и отворил огромното си око, което се откъснало от тежкото тяло с последния му дъх и се понесло към небето.

От този миг насетне звездата Ал Таир винаги първа изгрявала и последна се стопявала на небосвода. И Окото на дракона имало вече безбройни нощи, в които да бъде със своята любима. Тя го чакала на същата скала винаги.

Старецът млъкна и се загледа в леките потрепвания на пламъците. Тежка тишина настана, след като гласът му замря. Помисли си, че Ским е заспал, но момчето също бе вперило поглед в огъня. Историята му е харесала – каза си доволен дядото.

- Дядо, ами Амулета? – отрони се от устните на момчето.

- Драконът го отнесъл на небето, толкова далече, че никога да не може да бъде намерен от никой земен. Ние винаги носим в себе си изкушението и греха, сине, затова и Амулетът е по- добре да остане недостижим за нас. Хайде сега да спим, че стана късно. Я виж, Ал Таир къде е отишъл, сигурно е вече полунощ. Утре път ни чака.

- Аха! – каза Ским и се излегна удобно, поставил ръка под главата си. – Лека нощ, дядо!

- Лека и на тебе, сине!

Старецът сложи два дебели клона да поддържат жива жарта до сутринта и също се приготви да спи. Легнал на гръб, той се загледа в голямата ярка звезда над тях, носеща име, което все още се повтаря поколение след поколение. Разбра също така, че не само момчето е слушало тази стара и престара легенда, дошла от далечните времена на миналото. Огнените искри я бяха издигнали високо, много високо в небето.

Малко по-късно двамата спяха дълбоко. Звездата Ал Таир премигна веднъж над телата им също като око и сякаш нещо се понесе като искряща прашинка в нощната тишина, намести се в съня на момчето. То сънуваше любовта между дракон и елфа.
Активен
Isis
Немезида
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « Отговор #8 -: Февруари 24, 2010, 22:18:39 »

    Драконите всъщност са и легенда, а легендата притежава поне малко истина. Прегръдка
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    bars_i
    Гост
    « Отговор #9 -: Октомври 01, 2010, 00:32:14 »

    Драконите - легендарни чудовища, завихрящи небесата и океаните в страховити бури чудовища, които бълват огън, поглъщат девойки и се бият с рицари. Хиляди години драконите са вълнували човешкото въображение. Драконите обитават дълбоките пещери. Понякога те изпълзяват от дупките си и, порейки въздуха с крилете си, те се откъсват от земята и политат високо над нея. Ако драконите са плод само на фантазията, защо историите за дракони изобилстват в древните цивилизации като Гърция, Скандинавия и Китай?

    Какво би могло да обясни наблюденията на древногръцкия историк Херодот и загадъчните пътеписи на изследователя Марко Поло? Възможно е драконите наистина да са съществували и да са били толкова ценни, че да са били изтребени до пълното им унищожаване. Възможно ли е дракони да бродят из отдалечени кътчета на света и до днес? Разбира се, напълно възможно е да има големи животни, все още непознати на науката в различни части на света.
    "Тук има дракони" предупреждавали ранните европейски картографи. Действително, в малко кътчета по света това митологично същество не се е появило под една или друга форма. На запад многоглави дракони са се били с герои от древни времена. Примитивният звяр се е промъкнал в английския фолклор под формата на гигантски червей. В други древни приказки драконите са описани с огромни крила като на прилеп. Стотици години змиевидни дракони са помрачавали мечтите за Индия и Америка.
    А в Азия дракони с още по-древен произход имат мустаци и перли.

    Въпреки праисторическия им произход, рисунките в пещерите не показват никакви признаци за дракони. Кога са се появили те в човешката история? На запад драконите може би първо са се появили в древния Вавилон преди около 4000 години с един мит, приписващ формирането на самата Вселена на един дракон. Преди сътворяването на Земята, според вавилонска легенда, един свиреп женски дракон, наречен Тианат, се носел из пустотата. Всички вавилонски богове се разпръснали пред тираничното властване на Тианат. Защо трябвало най-ранният известен дракон да е женски? Каква ужасна сила се криела зад нейната мощ?

    Много интересен факта, че драконът е свързан с женското начало. Той изглежда, че символизира,
    или поне в някои приказки, мъжкия страх от сексуалността, от безпорядъка, който оскверняващото женско тяло представлява в традиционните общества. В гнева си Тианат унищожила всичко, съществуващо дотогава. Всичко, освен вавилонския бог на Слънцето Мардук. В космическа битка Мардук убил Тианат. После от разчлененото й тяло той сътворил небето и Земята. От драконовата кръв Мардук създал човека. Бруталната смърт на Тианат е потресаваща.
    Защо Вселената трябва да започва с такова зверско кръвопролитие?

    Драконът е олицетворение на хаоса, при който природните сили са противопоставени на цивилизацията и за да се основе цивилизацията, тези сили трябва да се овладеят - оттук и убиването на дракона като овладяване на тези сили на хаоса.
    Стотици години по-късно написалите Юдейската библия описват дракон с хаотична сила, почти идентичен с Тианат.
    И все пак, съществуват изненадващи различия. Вместо да убие дракон, за да създаде космоса, богът от Стария Завет всъщност създава такъв. Могъщ морски дракон - Левиатан - е създаден на петия ден от Сътворението. Той е свирепо чудовище. Казва се, че никое оръжие на смъртен не
    можело да пробие люспите на Левиатан, никое живо същество не можело да се противопостави на чудовищната му мощ.
    Защо еврейският бог би създал такава напаст на света? Това говори, че еврейският бог ни най-малко не се тревожел за контрола, както боговете на Месопотамия. Това може би е, защото той
    е бил отделен от природата и е много по-метафизичен или космически бог в смисъл на управление чрез закона, чрез словото, чрез взаимоотношенията, а не просто властване, защото е завладял и избил всичко.

    И все пак, еврейският бог убива Левиатан, но тук има нов загадъчен обрат - Бог убива дракона не в началото, а в края на света - в Деня на Страшния Съд.
    На този ден Бог със своя безмилостен, велик и силен меч ще накаже Левиатан - летящата змия. И ще убие дракона от морето.

    "В оня ден Господ с лютия, и великия, и якия Си нож ще накаже Левиатана, бързия змей, Да! Левиатана, извиващия си змей, И ще убие змията, която е в морето."
    Исая 27:1

    В първите векове сл.хр. християнството заляло Средния Изток. Безброй древни вярвания и митични животни отмрели. Забележителното е, че драконите оцелели. Всъщност, вместо да потънат в забрава, драконите станали по-страховити отвсякога - самото въплъщение на злото. В Новия Завет драконът често представлява дявола.

    "Видях ангел да се спуска от небесата, в ръцете си държеше ключа към бездънната яма и една огромна верига. Той сграбчи дракона, тази древна ламя, която е дявола, окова го за хиляда години
    и го захвърли в ямата."
    Откровение на Йоан, Глава 20, стихове 1 и 2

    Но Библията е изпълнена с кодирани послания. Дали ранните християни наистина приемат драконите като факт? Средновековните християни безрезервно са вярвали в дракона, защото на първо място
    те са били вярващи и вярвали в това, което са прочели в Библията. Възможно е, тъй като драконите са открити сред страниците на Светото писание, на практика да е било ерес да не вярваш в тях. Никой не е бил обявен за еретик поради неверие в драконите. И все пак, църковните лидери са оставили на историята една интригуваща загадка. Ако драконите са били смятани за фактическото въплъщение на злото, защо те украсяват средновековните катедрали, самите обиталища на Бог?


    Християнската и еврейската библии са придали достоверност на древните митове за драконите. Но печалната слава на тези същества се простирала и извън светите писания. Скоро почти всяко европейско селище си имало собствена история с дракон. Как това чудовище от Средния Изток се е озовало в Европа? Макар че отговорът е замъглен от времето, това може би е започнало в Либия през трети век.

    Според една легенда тогава огромен дракон тероризирал този аванпост на Римската империя. В неуспешния си опит да умилостивят звяра отчаяните жители на града започнали да принасят в жертва децата си. Накрая, когато и дъщерята на краля се изправила срещу същата участ, един християнски войник на име Георги решил да сложи край на кръвопролитията. В унищожителна битка с дракона Георги нанесъл смъртоносен удар. После завлякъл животното до близкия град. Виждайки звяра, жителите на града изоставили религията на Рим и се прекръстили в християнството.

    Често в приказките откриваме, че най-големите герои имат най-ужасяващите и страховити противници. Така че, драконът е бил прекрасно изпитание за християнските рицари, които трябвало да се докажат и да докажат превъзходството на своята религия над старите езически религии. Но как легендите за драконите са се разпространили чак до Англия?




    По време на кръстоносните походи батальон европейски войници водел отчаяна битка в Светата земя. Обкръжени и много по-малобройни, кръстоносците се примирили със смъртта. Внезапно армия от ангели се присъединила към редиците им. Предвождал ги духът на свети Георги. Когато кръстоносците се завърнали у дома, Георги станал светецът - покровител на Англия, а драконът станал част от средновековния живот.


    От всички обезпокоителни поведения, приписвани на драконите, най-смъртоносен бил огънят. Драконите често били описвани като огнедишащи страшилища. Откъде е започнало това странно и ужасяващо поведение? Въпреки че не съществува категоричен отговор, според някои, рисунки от Средновековието осигуряват улики. В средновековното изкуство входът към ада много често се изобразява като устата на голямо чудовище с пламъци в нея. Изглежда естествено пламъците на ада да се асоциират с драконовия огън, доколкото това засяга християнските дракони.



     От всички образи на дракони най-противоречив е този на гаргойла. Как това чудовищно създание е станало пазител на самия Божи дом? Интересно е, че докато църквата убивала драконите, може би опитвайки се да подчини по-старите религии или да контролира сексуалността, в същото време тя отваря широко портите на катедралите си и кани драконите под формата на гаргойли. Загадъчно е да поразсъждаваме как са достигнали от дракона като форма на злото до дракона като пазител на катедралата. Според една легенда всичко започнало в средновековна Франция в град Руан.


     Една сутрин се появил чудовищен воден дракон, зъл и обвит в тиня, от река Сена. Звярът огледал града, а после от зейналата си паст изригнал поток от вода. Жителите на града го нарекли "гарглър" и всички бягали от него, страхувайки се от удавяне. Всички, освен архиепископа - той се изправил срещу звяра, правейки кръстен знак. Мигновено водният дракон потънал, като яростта му била потушена. От този ден нататък олуците на катедралата са украсени с образи на гарглъра.

    Китайските дракони преобладават в архитектурата, платовете и керамиката. Тъй като се смята, че драконите носят късмет, те отдавна се почитат с древни фолклорни фестивали и традиционни новогодишни чествания. Хиляди години китайските дракони били свещени символи на промяната - способни да се смалят до размерите на копринена буба, или да изпълнят пространството между небето и Земята. Още по-забележително е вярването, че драконите управляват ритъма на китайското общество.

     

    Според древната традиция драконите напоявали оризовите полета, осигурявайки крайъгълния камък
    на китайската цивилизация. Но китайските дракони си имат и унищожителна страна. Смятало се също, че те носят унищожителните бури, които редовно атакуват бреговете на Китай.
    Защо даряващият живот дракон отприщвал такива смъртоносни бури? Какво ли е прегрешението на хората, заслужило подобно наказание? Всъщност, според китайския фолклор, поведението на смъртните няма нищо общо с това. Селяните разказват истории за драконови крале - благородни животни, живеещи във водни палати на океанското дъно. През пролетта драконите излитат в небесата, а през есента се завръщат в подводните си домове. На тези сезонни миграции се приписват унищожителните бури в Китай. Далече от неволите на ежедневието се намира китайският Забранен град, главният дворец на императора. Той е украсен с дракони. Защо? Как този селски идол е допуснат в живота на императорската фамилия? Преди хиляди години самотният наемен войник Лю Пен се издигнал до върховете на китайското общество. Той трябвало да стане император, син на небесата, но Лю Пен имал проблем - скромният му произход не се вписвал в китайската традиция.

    Като основател на велика династия, той се нуждаел от велико потекло. Така че, Лю Пен си измислил такова. Той твърдял, че е потомък на драконите. Когато Лю Пен и привържениците му завзели властта, те изпитали нуждата да оправдаят, да легитимират тази нова династия и да повишат в ранг благородния произход на Лю Пен. Затова те дават този нов компонент на драконово потекло. От този ден нататък драконът станал символ на императорската власт.

    Любопитно е, че императорският дракон винаги се изобразявал с пет нокътя. Това същество така се сраснало с императорската идентичност, че не след дълго всяка характеристика на китайския двор се описвала чрез дракони. Императорът бил наречен "истинският дракон". Той седял на драконов трон и бил облечен в драконови одежди. Така ревностно императорският двор пазел петноктия си дракон, че всеки, използвал този символ, без одобрение, бил наказван със смърт.






    * section_dragons[1].jpg (23.84 KB, 300x275 - видяно 524 пъти.)
    « Последна редакция: Октомври 01, 2010, 00:46:08 от bars_i » Активен
    bars_i
    Гост
    « Отговор #10 -: Октомври 01, 2010, 00:46:43 »

    Защо китайските дракони станали цивилизовани, дори царствени, докато западните им братовчеди си оставали мародерстващи зверове? Въпросът защо китайските дракони са различни от западните вероятно е свързан с различното отношение на двете култури към природата. Докато на запад възприемат природата като нещо, което трябва да се подчини и завладее със сила, китайците се стремят към хармония с природата. Някои експерти правят сравнение между източните и западните дракони. Драконовата митология на Китай може да се е развила преди 6000 години, дълго преди историите за дракони да се появят на запад.

    Трябва да започнем от основния въпрос, че китайският и западният дракон не са едно и също нещо. Когато използваме самия английски термин "дракон", получаваме погрешно впечатление, че драконите, както и думата, са едно и също нещо в природата. Всъщност, това не е така. Може би отношението на културите към природата е по-маловажно от самата природа. Дали източните дракони са уникални, защото се базират на източни животни? И ако е така, възможно ли е други континенти да крият други същества?
    Било август 1675 г. Френският мисионер отец Жак Маркет и група изследователи плавали с канута надолу по р. Мисисипи. Заобикаляйки един бент, над тях надвиснала сянката на висока скала.
    Те погледнали нагоре. Там с удивление забелязали два чудовищни дракона, нарисувани върху варовиковите скали. Според индианския им водач картината била нарисувана преди стотици години. Тя изобразявала чудовище, наречено Пиезар - огромно крилато животно, което поглъщало хора.

    Как е възможно това същество от древния американски фолклор да изглежда и се държи по толкова подобен на драконите от Европа начин? Какво би могло да обясни озадачаващите прилики между драконите от стария и новия свят?

    Но Пиезар не бил единственият драконоподобен звяр от Новия свят. Други европейски изследователи съобщават за мит, разпространен в Америка, в който участват змии с рога или крила. Но най-поразителният дракон от Новия свят се появил още по на юг в земята на Ацтеките. Пирамидите на Теотиуакан са само на 40 км от Мексико Сити. Тук ацтекските жреци славели боговете си и практикували човешко жертвоприношение. Монументите на Теотиуакан са украсени с божества, раковини и дракон, наречен Кетцалкоатл. Откъде са дошли те?
    И защо дракон украсява едно от най-свещените места на ацтекската цивилизация? Отговорът започва със странен парадокс. Докато драконите на Стария свят били чудовищни демони, ацтекският дракон бил бог. Той не само че не заплашвал цивилизацията, но богът Кетцалкоатл бил почитан като неин създател. Според ацтекска легенда Кетцалкоатл основал тяхната култура. Той донесъл писмото и земеделието на земята, където е съвременно Мексико.
    По някаква ирония драконът Кетцалкоатл изиграл роля в унищожаването на живота на ацтеките.
    Какви странни обрати са превърнали драконът-бог Кетцалкоатл в ангела на смъртта за могъщата ацтекска империя? Традиционното вярване е, че Кетцалкоатл някога управлявал земята на ацтеките, приемайки човешка форма. Смъртният Кетцалкоатл имал светла кожа и коса. Един ден, нападнат от враговете си, той избягал от родната си земя. Бягайки, Кетцалкоатл се заклел да се върне.

    Стотици години по-късно, през 1519 г, това обещание сякаш било изпълнено. Когато ацтекският крал видял корабите, акостирали край бреговете му, той посрещнал светлокожия им предводител като завърналия се дракон Кетцалкоатл в човешка форма. Непознатите всъщност били испански конкистадори. В рамките на две години ацтекското кралство било унищожено. Европейската доминация в Северна и Южна Америка била започнала.

    Как би могло да се обясни присъствието на дракони в Америка поне няколкостотин години преди
    първото пристигане на европейците? Изненадващо според някои теории отговорът се крие в реално същество.

    През 1972 г забележително откритие недалече от земята на ацтеките придало достоверност на тази идея. През тази година археолозите открили вкаменените останки на най-голямото същество, летяло някога. С размах на крилете от 15 метра, съществото е наподобявало прилеп с размерите на малък самолет. Категоризирано било като птерозавър - летящо влечуго. Възможно е откритите кости и фосили от едър птерозавър, може би повече от един, да са били наречени дракони.
    Това може да се е случило например в Мексико. Възможно ли е ацтеките да са открили подобни останки векове по-рано? Някои учени се съмняват в това. Дали това е мотивирало индианските митове?

    Търсейки дракони във фосилните свидетелства, някои експерти твърдят, че пренебрегваме една още по-голяма загадка. Дори ако динозавърски фосил е бил мотивацията за дракон - много хора са намирали такива неща и са си мислели, че това е нещо огромно и страховито и това е довело до
    митовете за дракони, това в известен смисъл е най-неинтересната част от обяснението.
    Интересното е какво сме направили с драконите - начинът, по който сме ги разкрасили, ролята, изиграли в културата ни.

    Въпреки съвременния скептицизъм, хората на науката през цялата история са набавяли интригуващи доказателства за действителното съществуване на драконите.

    Окултизъм



    * dragon_ukrasiava_atstekite[1].jpg (8.73 KB, 250x205 - видяно 283 пъти.)
    « Последна редакция: Октомври 01, 2010, 00:55:40 от bars_i » Активен
    Sentinel
    SentinelOfLove
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 369


  • Град: Sofia
  • « Отговор #11 -: Май 08, 2011, 18:42:59 »

    Па случайно драконите могат да се друг вид динозаври или нещо подобно :Р Та що пък не? Усмивчица
    Активен
    pufi
    Hide from the Sun
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 357


  • Град: извън реалността
  • Севернячка

    « Отговор #12 -: Август 03, 2011, 18:57:45 »

    Винаги съм вярвала че са истински,но се крият до едно определено време Усмивчица Някой има ли подобни мнения?
    Активен

    Аз съм си аз,независимо какво си мислите за
    мен : )
    ...
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 65

    « Отговор #13 -: Септември 24, 2011, 18:03:27 »

    Ами аз лично продължавам да си вярвам, че драконите все още съществуват - било то забегнали на друга планета или криещи се в неуловимо за сетивата ни измерение. Та тези древни създания присъстват в почти всяка една митология, па макар и под различни имена и начини на възприемане от хората - лами, змейове, богове-създатели, носители на житейската мъдрост и сила и т.н. Защо елфите, например, не са толкова популярни? Намигване 
    Активен
    Еруин
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 427


  • Град: Варна
  • « Отговор #14 -: Септември 24, 2011, 19:43:40 »

    или криещи се в неуловимо за сетивата ни измерение.
    Ами аз лично продължавам да си вярвам, че драконите все още съществуват - било то забегнали на друга планета или криещи се в неуловимо за сетивата ни измерение. Та тези древни създания присъстват в почти всяка една митология, па макар и под различни имена и начини на възприемане от хората - лами, змейове, богове-създатели, носители на житейската мъдрост и сила и т.н. Защо елфите, например, не са толкова популярни? Намигване 
    Защото елфите са в съседно измерение, пък драконите преди са били на нашите честоти и хората са ги виждали по-често.

    Звучи леко налудничаво, но всъщност вярвам в това. Дори и да съм се объркала.
    Активен

    I told you
    That we could fly
    'Cause we all have wings
    But some of us don't know why
    Страници:  [1] 2   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Енергийна реалност на човека
    Духовни учения
    Kaloyan 4 3346 Последна<br />публикация Юни 26, 2010, 01:18:56
    от Kaloyan
    Второ слънце, мит или реалност
    Астрология и нумерология
    Evolution 5 2587 Последна<br />публикация Януари 27, 2011, 17:37:43
    от Житара
    Паралелна реалност « 1 2 »
    Обща тематика
    Sita 15 2561 Последна<br />публикация Май 08, 2011, 22:39:16
    от Мар
    Сън или реалност? « 1 2 »
    Моите сънища
    Kyoya 16 1756 Последна<br />публикация Септември 06, 2011, 21:51:14
    от Kyoya
    Разделното хранене – мит или реалност ?
    Природосъобразно хранене
    Слънчев лъч 0 1048 Последна<br />публикация Февруари 13, 2012, 23:00:33
    от Слънчев лъч

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright