Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Аз,Богът, създателят на безкрайноста.  (Прочетена 978 пъти)
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« -: Май 13, 2013, 14:46:09 »


         Какво си представяте когато всичко го няма, когато нищо не съществува? Дали човешкото съзнание може да си представи такова нещо, без цветове, без време и без  пространсвто? Сигурно не, но от там където аз идвам, нямаше нищо, съвсем нищо. Един ден аз се появих в безкрайността, една част от нея където започваше моя живот. Съществуването ми никога не е имало начало или грай,  бях вечен и бях навсякъде, навсякъде, че дори не съществувах за някой друг, а сам за себеси. Нямах пол, нямах никъква мисъл, не бях спозобен да мисля, защото знаех всичко. Всичката тази информация я имаше също като мен, сама по себеси и разбирасе в мен. Магията, която има собствена наука, бе създала пълното съвършенсвто. Как и защо бях точно аз? Знаех какво ще се случи в така нареченото “безкрайно бъдеще”, всяка една съпка и действие на тъй за мен незакадъчна Вселена. Какъв бе моя смисъл, да съществувам просто ей така, да съм единствения самотник, който не живее и не умира.
         В един момент когато проумях това, всичко се промени, оцвети се в бяло, онзи цвят който няма собствен цвят, прозрачен, просто бял. Този цвят който беше моето платно на живота, каквото си помислях,то се оцветяваше в различни комбинации от цветове, без край, можех просто да създавам нови Вселени, светове, знаех как,знаех всичко. Аз не бях нещо правилно, аз просто дейсвах. Присвоих си въображение и започнах просто да рисувам, да създавам, да творя в моя свят без никакви граници. Оставих тишината на страна, използвах всички тайни и образувах звук. Цветовете бяха като форма на вратички, влизаш вътре и се намираш в съвсем различен свят. Въображението е възможно на всякъде, то може да се приложи къде ли не. Намирах се някъде из моя свят, чувствах гордост, опияняване и за първи път някакъв вид щастие.
        Единсвеното нещо което липсваше тук, е друго съзнание, но този път нямаше да го накарам да знае, а да живее, да не поучава отговори когато си поиска, да създава въпроси, да се вълнува от всичко ново, да почувства онова което знам само на теория. Да бъде смъртен и да не знае за безкрайноста, да създава нови поколения и да му дам да рисува собствения си живот. Ще му дам мисъл, за да може да проумява и да събира житейски опит, да има достатъчно време за да почувства живота.
         Създадох ги, не един а много ,нарекоха се човеци. Създадох и други създания, малки и големи, красиви и, не чак толкова, опасни за човека и техни приятели. Най-важният момент в съществуването ми ,дори да знаех бъдещето аз ги създадох. От тук нататък те ще живеят в един от многото ми светове, нарекох го номер 368755435. Аз бях техен таен Бог, те знаеха за мен. Наричаха ме с много имена. Аз бях  техен Слънце и Луна, Любов и Война, Щастие, Създател и много, много други имена. Бях тяхната илюзия и истина, в мен намираха надежда, но не знаеха нищо за мен. Позволих си да ги оставя, да правят това което им е воля, къквото желаят, това е закона. Няма да участвам и да съм онази част от тях, която няма да им създаде смисъл за тяхната дейност. Те ще се развиват сами.
        Отделих се от тях, моята работа приключи тук, сега следва безскрайноста. Няма да им помагам, те имат всичко. Трябваше да създавам новото, за да се превърне в старо в човешкия свят. Започнах да живея с моите деца, световете които създавам. Без тях ,щях погубен, разрушен и собствения ми смисъл ще изчезне. Не тук няма смисъл, създадох си илюзия в която мога да живея с цел, макар и просто да презирах реалноста, аз не исках да я познавам. Тя няма шум, тя е тиха, в нея няма нищо интересно освен знанието с което можеш да си помогнеш за да създаваш до безкрайноста.
         Това не е краят, никога няма да севърше. Създадох и други мисли, по-различни. Създадох и създатели които бяха мои дечица които обучавах и те ми помагаха да рисуваме до безкрайноста. На никого не дадох пълното знание, най-голямата тайна, защо ли, защото това бе целта на завършеност, а от там смърт.
        Когато създадох художници, направих и какви ли не съзнания, те правеха това , което трябваше да правят, само те знаят. Направих и създатели които можеха да създадът свои деца, показах им как. Имах внуци, пра внуци и така до вечноста. Оставих ги на волята им. Докато се осетях, те бяха изградили една нова система, нови цветове и нови пътища.
          Мина много време, а сега аз просто гледах всичко в действие, стар баща и дядо, стара майка останах аз. Знанието за бъдещето,просто ме убиваше, знаех какво ще стане, дълбоката безкрайност ме поваляше, когато знам всичко, света се променя,става безразличен. Оставих себеси, знаех как да се премахна, оставих се света да ме одвее където си поиска. Можех да направя едно, да прекратя себеси, беше ме страх. Живях много години и сега искам някой да ме почисти, да се превърна и да изпитам  жизненоста и незнайното бъдеще. Като малко детенце което те първа познава света и всичко е голямо и интересно, дълбоко и смислено. Да се превърна в това което съм създал, така най-добре ще оценя себеси като създател.Бялото платно и нищетата се превърнаха в вечна новост и красота,грозота,мисъл и възприятие.Направих нещо, което никой не бе създал, бях най-големия Бог. Цветовете се поучиха, сляха и създадоха нови. Трябваше да опитам от супата която съм приготвил, исках го, но със страх. Край………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
        Отворих очи, не знаех нищо, видях майка си. Отворих очи и се запознах с новия свят, аз новобранецът. Аз живеех и дишах, предприемах и правех онзи смисъл, който ме правише щастлив.Но не видях само щастие,почувствах и болка, страх, грозота, обич, любов и т.н. За първи път аз подишах и хранех надежда от незнайноста, от себеси.
        Погледнах към едно цвете, съвсем просто но безкрайно богато. А онзи жълт цвят който приличаше на слънце ме обладаваше, ах блаженство. Бъдещето ме чакаше, идвам да преследвам люпопитсвото и незнайноста. Сега съм истински жив.

<a href="http://www.youtube.com/watch?v=k1-TrAvp_xs" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=k1-TrAvp_xs</a>
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #1 -: Май 13, 2013, 17:44:24 »

Децата на безкрайноста

Аз не бях роден,
аз нямам край, ни начало,
просто съм тук в плен,
едно дете из вселената скучало.
В тези дни няма дъх, надежда,
в тези дни няма цветове, ни живот.
Онзи пушак там, дето ни убива,
онези красиви цветове ни скрива.
Нямах край, ах безкрайност,
къде си ти неземна омайност.
Къде се скри?
И кой те омъртви?
В очите ми ще сидиш невидяна ти.
Чакай мойта смърт,
да намеря аз безкрайност,
чакай ти надежда,
чакай и не спирай.
Онзи дим дето ни убива,
някой ден ще спре, да ни помилва,
да ни гали по косите,
да ни гледа във очите.
Ще почувтваш ти промяна,
аз с надежда ще я храня.

Нека ни мъче, нека ни скрива,
той ще ни учи да оцелаваме,
Нека ни мъче, нека ни скрива,
ний с надежда ще се опияняваме.

А безкрайност там ни чака,
безкрайни светове,
неземни цветове.
Тук ще сме щастливи без край,
тук ще бъде нашия рай.
« Последна редакция: Май 13, 2013, 18:37:33 от Speed_Of_Pain » Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #2 -: Май 14, 2013, 18:54:38 »

Коя е тази ужасна епоха, в която идиоти водят слепците. Шекспир
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #3 -: Май 14, 2013, 19:47:58 »

Нека си призная,
ще излъжа ако кажа че нехая.
Ний сме братя всички,
но не сме задружни, не сме войни птички.
Че светът е факт, а държавите въображение,
не, няма разум, само сражение.
Срещо братята еднакви се борим,
от нехайност и неразбирателство спорим.
Тъй ли сме толкоз слепи, една кръв, една дружина ?
Моралност, справедливот ? Не, тя издъхна и загина.
За пари ли, едни хартии? Дали ще спреме,
живота си на тях да дадеме?
Как ни потцениха?
Как си позволиха?
А ний по глупаците търсим хляб..Ахх не!
До кога, до кога туй ще спре,
до кога ще ни управляват манипулации и лъжи ?
Отиди тама дете. Отиди и го спри.
Колко още разум не ни достига, Кажи?
Объркана нация, само гледа, лежи.

Едно пърченце сивина там не се скрива,
не се маха, ни покрива.
Кога стана така че се преобърна ?
Къде си живот, аз да те върна?
До кога?
-Докато има слепота.
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Ariam
Ariam(Маха Оръга)
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 1236


« Отговор #4 -: Май 15, 2013, 13:12:01 »

Много е хубаво!
Активен
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #5 -: Май 15, 2013, 23:17:01 »

Музикалния балкон


   Беше топла лятна нощ през 1978 година, най-топлият месец юни, който някога съм виждал. Но да се каже честно, аз още не бях видял нещата от живота. Топлината въздействаше на растителността пресушаваше листата на дърветата, но още бяха зелени и пълни с жизненост. Аз бях само едно 16 годишно момче, което не беше още опитало вкусовете на живота. Седях на балкона като всяка изминала вечер и гледах звездите които си седяха там и само показваха едно далечно минало. Дали сега ги има там на небето или вече ги няма, избухнали преди няколко десетки, хиляди години?Нищо, те бяха тъй красиви, тъй загадъчни и недостижими, най-добре ги описвах като хората, да те приличаха на човеци които живеят в различен свят и време. Носталгията ме обземаше, но тя бе красива, не бих сравнил някакво чувство като грозно и красиво, но то наистина беше. Бях се отделил от щастието и жизнеността, но само аз ги познавах, само аз знаех какво богатство са те, а хората, те само го показваха като манекени.
   И така аз седях на един леко счупен стар стол, а зад мен бяха онези четири бели стени които скриваха сутрешната светлина, онези празни стени които ми служеха само за стари спомени. Не бях спал от дни, а аз не спя много и не сънувам, сякаш сънищата избягаха от мен и ме оставиха сам.
    От един неподдържан балкон до мен всяка вечер един стар, самотен дядо пускаше музика от един касетофон, слушаше не каква да е музика, това беше Бетховен. Всяка вечер различна симфония, но да си призная точно нея чаках на онази стара тераса, точно онзи звук, който ме караше да летя, да се доближавам в облаците и да се спускам плавно надолу, да отивам в моя свят на мечти и да мечтая и жадувам за страст. Точно онази симфония която ме връщаше в корема на майка ми и ми разказваше приказки и легенди за романтика и детска младост. Бях се унесъл в моя свят, където всичко бе различно, нямаше да видя един сив ъгъл, нямаше да видя самота и безсмислие. Как може да съществува такава ангелска музика, как може да е тук на земята, съществувайки сама по себе си?
    Затворих очи и се унесох за първи път в света на сънищата, но този път бе различно, този път осъзнавах че сънувам и можех да си пожелая каквото си поискам, какво искам да видя, дори и майка ми, която беше умряла през 1971 година. Бях на девет години, когато тя си отиде, още ми липсват онези красиви и дълбоки сини очи и дълга златиста, мека коса, онази топлина която ме обгръщаше с майчини ласки и красивото ù нежно, ангелско лице. Да, тя беше толкова красива жена, мечтата на всеки мъж. Аз щях да се омъжа за нея, но това беше съвсем невъзможно. Отиде си, отиде си заради онзи рак, който я уби, онзи който ми отне щастието. Забравих Богът, който позволи това да се случи, спрях да вярвам, защото аз не можах да го видя там, където трябваше да бъде, защото се забави или просто не отиде там, където молитвите ми го чакаха.
    И ето я и нея, ето онова слабо тяло, което се подаваше от облаците и идваше насам, насам до онези девствени поля. Видях лицето ù, онова лице, което привличаше всички погледи. Бетховен беше там и свиреше на пиано, на пиано в полето. Музиката му издаваше цветове, които се вееха във вятъра. Наблюдавах майка си, всяко едно движение, което се показваше от светлината, топлият вятър галеше косите ù, бялата ù рокля танцуваше, гледаше ме и ми махаше с топла усмивка. Не чувствах онази омраза, която ме убиваше всеки ден, днес тя ме остави за малко. До мен имаше едно езеро, чисто и прозрачно, там се намираше тя, носеше в кошницата си червени, сини, жълти и бели цветя. Почуствах се малко дете, съвсем малко което изпитваше радост от всичко, което видеше. Миришеше на теменужки.
       Изведнъж музиката спря, отворих очи и сутрешната светлина сякаш прониза очите ми. Всичко свърши, майка ми избледня, миризмата не бе с мирис на теменужки, а на прах. Онзи сив град не си отиваше, не бягаше. Погледнах към музикалната тераса, а там нямаше нищо. Онзи дядо сигурно спеше или тънеше в самота. Никой не идваше да го види, не знам дали има деца или внуци, но изпитвах жалост. Знаех какво е да си сам, и никак не беше хубаво. Бедният нещастен дядо, беше ми дал нещо, което не знаеше, даде ми сън и спомени изпълнени с щастие. Сънят ми липсваше ужасно много, исках да се върна там, обратно към щастието. Да видя блаженството отново. Реших да хапна, да изчакам часовете и да се върна на онзи балкон.
      Децата играеха навън, викаха и крещяха, чуваше се още от вътре. Не бях отишъл още навън, имаше още време.Чувах само онези дечица и очаквах слънцето да залезе, оставаше още малко, само мъничко.
     Най-накрая вечерта дойде, сякаш целият ден е минал невероятно дълго. Чаках до момента, когато ще почуствам своята жизненост. Но едно не разбирах, защо съм роден на този свят, който хората не разбират, желая да се отделя от него да заспя в съня си и повече да се се събудя. Хората не знаеха какво е реалност, нито пък аз. Всеки създава свой собствен свят, който първоначално е бял, като платно и оттам започваш да оцветяваш в каквото пожелаеш, в каквито цветове искаш. Но не е така просто, само сънят ти позволява всичките тези предимства най-добре, защото знаеш, че никой не те гледа, никой не те съди, сам си само ти без срам или унижение. Затворен в твоя свят, където всичко може да се случи, само ако пожелаеш. Не се чувствах, че принадлежа на реалността, която съвсем не съществува в съзнанието ми.
    Поседнах на онзи стол, старецът пусна една друга симфония, пак красива, пак невероятна. Затворих очи и попаднах в един тунел, почти нищо се се виждаше в него. Вървях напред и оттам се доближаваше една остра светлина. Достигнах до нея и се озовах в един бял свят, обърнах се на зад и тунела го нямаше. Бяло, бяло, пустош! Изведнъж си спомних за детството ми, една случка, за която няма да забравя цял живот. Беше осмия ми рожден ден. За миг всичко започна да се оцветява в различни цветове, след това осъзнах, че се намирам на онова място, в което обявих годините си. Бях осемгодишно дете, радващо се на подаръците, които никога не бе виждал. Онези големи подаръци, които отварях с изумление и радост в очите. Децата ми се радваха, играеха с мен и ми честитяха, бях най-големия, чувствах се батко и отговорен, чувствах се техен учител и се възгордявах. Играех с тях и се чувствах щастлив. Онези четири стени не бяха празни, в тях имаше деца, родители и радост. Цветовете бяха съвсем ярки в онзи момент. В погледа на родителите ми беше удовлетворен, най-накрая можеха да си позволят всичко това на сина им, чувстваха се добре, защото бях щастлив. Какви ли не игри играех, какви ли не!
      Отворих очи, да отворих ги, но не исках. Цветовете се оцветиха в по-тъмен цвят, безизразен и нещастен. Реших да посетя онзи самотник, който ми даваше щастие. Какво ли щях да говоря с него, може би любовта към музиката и класиката. Не го познавах, но той заслужаваше нещо по-добро. След няколко часа реших да го намеря, донесох му кафе, за да има с какво да дойда.
      Позвънях на изгнилата му врата, не беше много поддържана. Изведнъж някой отвори вратата и силна миризма се изнесе навън. Беше ужасна, в този момент се зачудих, какво, по дяволите, правя там, как ще издържа на тази миризма, задушлива и неприятна, не можеше да се опише.
      Погледнах очите му, сякаш толкова изстрадали. Носеше очила, а по лицето му имаше безброй бръчки. Бях по-висок от него. Устата му се наклоняваше надолу, заради отпусналата му кожа. Дрехите му бяха съвсем прилични, но сякаш не живееше през седемдесетте, а през двайсетте години на двадесети век. Той ме погледна и аз отворих фалшивата си усмивка, беше толкова идиотска, но тогава не го осъзнавах.
    Каза ми: ”Какво желаеш момче? Какво искаш?” - погледна ме, сякаш искаше просто да си тръгна.
    Отговорих му: ”Здравейте, бих искал да се запозная с вас, чувам че всяка вечер пускате музика, на която съм голям почитател, мога ли да влезна?”
    Отвори широко вратата и ме пусна.
-З начи сте почитател на музиката? - отговори той.
За миг се секнах, защото домът му приличаше на музей. Стар неподдържан музей. Имаше картини, стари инструменти, задушени от паяжина. Увехнали цветя и красиви сувенири. Стана ми жал за тях, трябва да се показват на показ, не да седят там. Миризмата ме убиваше, но не исках да му показвам с мимика, че нещо не е наред.
- Ааа, да, всеки ден слушам вашата музика и се възхищавам на класиците, живеели по онова време.
- Как едно хлапе като теб познава музика като тази? На твоята възраст аз бездействах, живях в бунт и не можех да се задържам на едно място, бях див и не бях опитомен. Бях едно хлапе, което формираше личността си. Намерих музиката по-късно, тя ме караше да се запозная с един нов свят, по-красив и по различен. А сега ме виж, един нещастен старец, който слуша музика, само за да претъпи тишината. Никой не идва момче, гния тук като стар, забравен труп.
     Какво ми говореше този човек, нима сега се чувствам като него, стар и неопитен. А бях само на 16 години, знаех че животът ми тепърва започва, но не, сякаш това беше достатъчно и се нуждаех от нещо ново. Не знаех какво да отговоря, не знаех дали трябваше да споделя. Неговият край наближаваше с всеки изминал ден. Тънеше в самота също като мен.
- Какво да Ви кажа обичам музиката, смятам някой ден да започна да свиря на пиано, най-красивия инструмент. А вие, свирите ли на някакъв инструмент? - отговорих аз.
- Не! Каза той.
Говорихме с часове, тази вечер трябваше да пусне следващата симфония. Не ми казваше коя, но знаех че ще ми хареса, знаех, защото досега винаги ми е харесвало. Не се прибрах директно в къщи, разходих се из парка. Лятната нощ беше наистина гореща. Не ми хареса, не ми харесваха онези прозрачни лица, които погледът ми следеше. Не, не исках да живея така. Прибрах се у дома. Стъмни се и излязох на балкона при стария стол. Чаках старецът да пусне музиката, чаках и чаках но тя не се блъскаше в ушите ми, не идваше. След няколко часа се прибрах вътре в кутията, из четирите стени, нямаше да заспя със сигурност.
     Цяла нощ наблюдавах звездите в онова небе, но вече не ги исках. Желаех само да заспя, не можах. Сутринта реших да позвъня на вратата му, за да го попитам, какво стана с музиката. Звънях, звънях, няколко дена, без да спя.
Реших да позвъня за последно. Разбрах че е мъртъв от дъщеря му, която му звънеше на няколко месеца. Камък ми падна от сърцето, почувствах голяма горчивина в себе си. Не спах, не можех, след няколко дена заспах и не се събудих.
    Видях майка си, онези поля и мирис на теменужки.

<a href="http://www.youtube.com/watch?v=vQVeaIHWWck" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=vQVeaIHWWck</a>
Много е хубаво!
Благодаря ти , че прочете.
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
abrego
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 126


  • Град: Тук...сега...
  • « Отговор #6 -: Май 16, 2013, 01:18:10 »

      Личи си, че перото ти е приятел
    Активен
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #7 -: Май 17, 2013, 13:39:48 »

    <a href="http://www.youtube.com/watch?v=JmnYqKl1LzE" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=JmnYqKl1LzE</a>
    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.-Шекспир
    Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #8 -: Май 20, 2013, 17:19:26 »

    « Последна редакция: Юли 27, 2013, 23:28:15 от Speed_Of_Pain » Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #9 -: Май 22, 2013, 18:42:58 »

    Дали искаш да ти покажа свят,
    където не искаш да живееш?
    Дали искаш да ти покажа свят,
    в който ще умреш и ослепееш?

    Губих се някъде из звука и тишината,
    в границите на зрението и слепотата.
    Щях ли да съм в твоя свят, където създаваш,
    щях ли да бъда там, където вярваш и защитаваш?
    Онзи свят, където само ти олицетворяваш,
    свят, който чуждите празните, омъртвяваш.

    Ала, нейде аз съм далече,
    но и ти от мене вече!
    Само едно ще ни крепи,
    общата непозната реалност,
    която там винаги седи.

    Сън в съня, ще бъдеш ти,
    сън в съня, който в теб крещи.
    Сън в съня, вечни, дълги граници,
    сън в съня, непознати, земни страници.
    Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #10 -: Юни 03, 2013, 21:55:22 »



    * 268672_138742592877403_138738402877822_250175_6351343_n.jpg (17.02 KB, 201x251 - видяно 113 пъти.)
    « Последна редакция: Юли 27, 2013, 23:34:20 от Speed_Of_Pain » Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #11 -: Август 11, 2013, 23:13:46 »

    Вече тишината е в мойте дни,
    шум, тя се превърна,
    Несвързаност, тя скри
    и ми позволи да я зърна.
     О, ти едиствена една,
    породена от вселенска дълбина,
    твоя мъдрост, тя е сега.


    Недей прави всичко единично,
    Недей прави всичко, безралично.
    Дето ми отне онези шумове,
    в техен свят и илюзия се губех.
    Някъде там тебе съзрях,
    ти бе мъдрост или далечна мисъл,
    Без заряд.
    Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #12 -: Август 15, 2013, 11:17:02 »

    27. Тогава свещеникът отвърна и каза на Кралицата на Космоса,целувайки нежното й чело и светлината й се разпръсна като роса върху неговото тяло,къпейки го в благоуханен сладък парфюм!О,Нуит,необятност на Небето,нека винаги да бъде тъй,че хората за Теб да не говорят като за Единна,а като за Никоя.И нека не говорят за теб въобще,щом си вечна.
    Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #13 -: Септември 18, 2013, 21:57:26 »

    С цигара в уста
     И танцуващ дим,
     Търсех красотата
     В черно-белия мим.
     
     Бродещ художник
     За ярки цветове
    Вървеше смирено,
    Търсейки нови светове.
     
     
    Но красота има ли там
    Или само безумие, срам?
    Има ли слънце?
    Има ли луна?
     Бродещ художник в пустощта.
     
     
     
    Само светът е мой,
     Само той ми остана,
     Идва всеки ден като вой,
     Идва, не престава.
    « Последна редакция: Септември 18, 2013, 22:11:10 от Speed_Of_Pain » Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Speed_Of_Pain
    Румпелщилцхен
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 134


    « Отговор #14 -: Октомври 15, 2013, 19:43:50 »

    " Всъщност не съществува никакъв дух гений, разбира се. Има само един единствен "вие". Само вие можете да измислите това, което ще измислите; само вие ще направите това, което ще направите. … Това означава, че трябва да изберете своето изкуство. Съществува огромно множество от творчески дейности и нито една не ви е "предписана" по рождение. — Сет Годин, из книгата "Линчпин""
    Активен

    Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
    Страници:  [1] 2   Нагоре
    Отиди на:  



    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright