Промяната в обществото - каква мислите, че трябва да бъде, са да стане животът ни по-добър?
Промяната, която аз лично искам е в известна степен егоистична – нека ни е лош живота, но да е такъв, че да не ограничава.
Принципно, и сега не сме чак толкова ограничени - свободата е въпрос на вътрешно усещане, а не толкова на обстоятелствата. Обаче, училището, работата и всичко останало, чиято роля е да ни прави безкритични и роботизирани, пречат – независимо дали пречат страшно много, или влиянието им почти не се забелязва.
Тези рамки биха отпаднали, ако го нямаше чувството за безнаказаност и вървящото заедно с него желание да прецакаш всячески другия. Не е задължително това да се случи буквално, дори да се гради имидж с позитивизъм на чужд гръб не е никак самоотвержено.
За всичко случващо се с нас си има причини и според мен, ако ги осъзнавахме, може би не бихме били толкова нечовечни дори в призивите си за хуманност.
Може би ако разбирахме, че отговорността е лична, не бихме се обвинявали взаимно толкова. Но, факт е, затова и ролята на всички институции е наказателна, вместо превантивна.
Светът е такъв, какъвто сме и ние.
Вместо да се отдаваме на лицемерието си, бихме могли да бъдем искрени. Мисля, че не е толкова трудно, просто е неудобно, а и има едно основно изискване – да не се взимаме толкова насериозно.
Прекалената сериозност и желанието да се проявяваме като разумни и мъдри, докато говорим и правим глупости просто за спорта, вредят наистина много.
Пък, на нас не са ни необходими много външни „вредители”, за да се самоунищожаваме.
Безусловно, този въпрос е свързан и с промяната на съзнанието ни.
Разбира се! Светът може да е прекрасен, може да е най-благоприятната за развитие среда... Но... Нима нашата планета не е? А какво правим?
Ето още нещо, което трябва да усвоим – не може да съсипваме всичко, а после да очакваме идилия.
Почти всички „акции” на природозащитници, по моему, са проформа, а лошото е, че в повечето случаи не само, че не са полезни, а и вредят. Не, че не са необходими! Просто са абсолютна демагогия, чиято цел е да манипулира общественото мнение.
От нашето съзнание зависи всичко.
Ако сме настроени „позитивно”, говорим за безкрайно мъдри неща, а междувременно правим точно обратното, единственото, което можем да очакваме е хаос, който нашите услужливи приятели управляващите „да приведат в ред”.
Но ние дори за това си имаме виновни...
В каква насока е добре да се променяме?
Не само, че ми е трудно да се сетя за нещо, което не се нуждае от пълна промяна, а и явно не мога, наистина... Защото исках да дам някакъв пример. Мислех си за изкуството, но то в по-голямата си част е комерсиализъм, тъй че дори то не става. Помогнете, дайте някаква идея. Все трябва да има нещо, което не сме съсипали или не съсипваме. Нещо истинско.
Какво е реалистично да очакваме в по-близко или по-далечно бъдеще?
Трета световна, според един любим мой автор!
За съжаление, и това едва ли ще се случи.
Този въпрос ще оставя на позитивните особи във форума, тъй като аз доста често си го задавам, но всеки път ми избива на отчаяние.
Мисля, че вече е ясно откъде произхожда мизантропската същност на моите разбирания.
Какво ни пречи?
Ние си пречим. Опитваме се да вървим напред – всички, без изключение, но не правим нищо, с което наистина да имаме глобално развитие.
Съзнателно или не, постоянно търсим за какво да се хванем... някои твърдят, че са намерили нещо такова, а други – не, но в крайна сметка истински щастливият човек не афишира щастието си, а просто излъчва доброта. Има такива хора, и тук ги има – макар да са съвсем малко... И, знаете ли, те докато четат това, няма да припознаят себе си в тези редове. Просто не им е необходимо. Те са истински щастливи, но това не прави живота им изпълнен с мъдрост и светлина. Те са такива! Преодоляват трудностите си и не отричат, че са имали моменти на слабост. Пречки за тях няма, а временно забавяне.
За болшинството всичко е непреодолимо препятствие.
Всичко е случайно озовала се пречка, чиято цел е да ги спъне. Заедно с техните фалшиви усмивки, пречките оживяват и се оказват хора, които се чудят по какъв начин да ги саботират. Или е нещо друго, някакъв друг страх. Няма значение – имат си оправдания да са нещастни и няма какво да ги убеди, че не е толкова модерно „нещастието” .
Аз пак ще цитирам по памет предишния подпис на вожда – “Повечето хора предпочитат да са щастливи и неосъзнати, вместо осъзнати и нещастни; като не разбират, че второто е невъзможно.” (извинявам се за неточния "цитат", но и паметта не ми е повод за гордост
, а и в случая - за мен, по-важна е идеята)
Липсваха ми цитати в мнението.
Какво трябва да преодолеем?
Душевните разногласия.
Липсата на аналитичност.
Нежеланието да се учим.
Безотговорността.
Невежеството.
Капризите.
Прословутото Его.
Необходимостта да доминираме, по един или друг начин.
Наивността.
Безхаберието и апатията.
...
Да продължавам ли?
Сподели тази тема във Facebook
Август 11, 2010, 21:17:55 
