Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Иван Вазов  (Прочетена 501 пъти)
вожда
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 403


I.F.Y

« -: Декември 10, 2012, 15:22:26 »

Странно е, че няма отделна тема за него.
Надявам се няма нужда от представяне.
Всеки, който се е запознавал с творбите му е откривал себе си или нещо за себе си в тях.
Там е работата, че в училище ни набиваха само определени негови произведения, а това, което ...аз поне намирах за ценно, беше пренебрегвано.
Така се получаваха разминавания от сорта на:
учителката -  Лазаре, научи ли "Опълченците на Шипка за днес, кажи ми го.
А отговора ми беше - не, но пък мога да ви кажа "Бухалът", "Молитва в планината", "Горска скитница"... "Орлицата".  Ухилен
Е, сещате се с каква оценка завършваха подобни диалози, а това, което е по-забавно беше, че тя не ги беше и чувала тези стихотворения. Просто не бяха включени в учебната програма.
Мисля, че всеки трябва да познава творчеството на Вазов, отвъд "Епопея на забравените", "Под игото", "Хайдути", "Опълченците на шипка..., "Чичовци", "Немили недраги" и т.н., които ни ги набиваха в даскало. Разбира се, не казвам, че са лоши, но... определено с това не се изчерпва вазовото творчество. У повечето ни остава впечатление, че той е възрожденски писател, засягащ предимно темата за освобождението и българския бит в тази епоха и... не, че не е така, просто това е само една малка част от неговото творчество.
Има много силни (поне за мен) стихосбирки като:
"Скитнишки песни", “Песните на планината”, “В... прегръдките на Рила” (не съм сигурен дали бяха прегръдки), Люляка ми замириса”, “Гори и поля", “В недрата на Родопите”...
Над 30 са...
Аз също не съм му изчел всичко, но поначало се водя по заглавието.
Ще споделя три от най-впечатлилите ме негови произведения, от сборника му "Скитнишки песни". Сега като ги чета и някак по-други неща чувам и осъзнавам.
Ето това "Младене, чуеш ли?", вече не ми е толкова забавно, както беше.
Определено е показателно и актуално, за два корено различни светогледни модела.

Младене, чуеш ли?
(Разговор с водача ми)

– Младене, чуйш ли как гората шушне?
Тя стене и въздиша!
– Не, господине: вятърът я люшне
и тя шумти, и друго не се слиша.

– Младене, чуйш ли ти плача на скока
в това долище диво?
– Не, туй водата от скала висока
шурти, та тя боботи тъй гръмливо.

– Я чуй как славей в песен там излива
любовната си мъка
и колко сладка скръб се в нея скрива!
– И он у нас, кат всяка птица, цвръка.

Честит, Младене, с таз душа свободна
от спомени, копнежи...
Мълва за теб мълвата е природна –
не отклик жив на тайна скръб, болежи!



Бухалът
Тъга и непонятен страх и мъка
притиска ме в гората пуста, глуха.
Ни шум в листа, ни пиле да зацвръка,
нито бръмченье – да смути въздуха.

Ужасен мир – такъв ще е във гроба.
Ужасна е понявга тишината!
Такваз ще е в зандана глух на роба –
но там поне дрънчат му железата!

Внезапно глас въздуха ням разтресе.
Вслушaх се: бухалът избуха нещо...
И радост ненадейна ми донесе
тоз звук, зловещ в мълчаньето зловещо.


Молитва в планината
Станaх жив, бодър. Гледам: слънце
на планина златеше връха.
В букака тъмни чувам звънци;
прохлада утринна ми лъха.

На двора неми в тишината
кристален чучур пей гръмливо;
с антична скуфа на главата
игумен крачи мълчаливо.

– Добрутро, отче Филотее!
– Къде така – с божата воля?
– В душа ми нещо сладко пее:
отивам богу да се моля.

Отвън излязох, на посока,
пустинята планинска фанах.
Там, върху канара висока,
един с природата останах.

И в божий храм неръкотворни,
пред туй величье чародейно,
пред тоя мир светлив, просторни –
коленичих благоговейно.

И дълги, дълги там минути
молих се, в вдъхновенье нямо,
слова дълбоки и нечути
устата ми шептяха тамо.

И бога сещах, виждах ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданьето прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и лuсто.

Навред той беше – вред изправен:
в душа ми тъмна и в ефира,
премъдър, вездесъщ и славен,
разлян в живота на всемира.

И той ме чуйше – ази знаех –
и мойте болки, скръб, съмненье
и сълзи, що в душа си таех,
приимаше с благоволенье.

Усетих неговата благост
и мир в сърце си облекчено,
изпитах чиста, светла драгост,
като създанье обновено.

Върнах се в двора тих и неми.
Игуменът сърдит се види
и каза ми: – От толкоз време
отключих храма – де отиде?


Орлицата
По урвите ли стръмни лазя,
над тъмни ли надниквам бездни,
през диви ли пустини газя,
мечтая ли под свода звездни;

в дъбрава ли вековна крача,
мил славей слушам ли в листата –
един товар на себе влача –
товар лют на самотата!

Скалата ми гласа повтаря,
гората тихо с мене стене
и планината ми разтваря
обятията си зелени.

Но сърце пусто сe жъдува! –
За дума топла чезне, гние:
обятья живи то бълнува,
обятия, де сърце бие;

сърце човешко и екливо –
да тупа с мойто в скръб и радост,
що помни, трепка, сеща живо,
любов познава, блян и младост.

По здрач стоях пред канарата
на Искъра, кой вечно шъпне.
Видях орел плюшнa крилата,
кацнa на върха й непристъпни.

И там остана неподвижен,
със поглед вперен в висовете.
Видя ми се, че е загрижен
и по съдбина брат мой клети.

Нощта прихожда – той едничък
стои печален на скалата.
И той, кат мен, в света самичък
нощта посреща и зората!

И на душа ми леко стана,
че друга твар дели съдба ми
и носи в сърце съща рана –
животът двама ни измами!

Внезапно сянка над мен мина:
към върха стрелна се орлица.
Съгледах: бяха там двамина!
И буза ми парнa сълзица.
Активен

Някои неща се променят, други никога не се променят.
Ахо!
,___,  
[O,o]
/)__)  
-”–”-
Страници: [1]   Нагоре
Отиди на:  



Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright