Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: "Феникс" ВЪЗКРЪСВАНЕТО ОТ ПЕПЕЛТА  (Прочетена 1854 пъти)
Administrator
Дидо
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 649


  • Град: Варна
  • dean.radnev
    WWW
    « -: Май 20, 2012, 13:18:15 »

    ВЪЗКРЪСВАНЕТО  ОТ ПЕПЕЛТА.
    (едно ново начало)

    “Светът е толкова огромен, че няма нищо, което да не би могло да бъде”- китайска поговорка

    Минали бяха може би дни… Оттогава. Била изтекла много вода…Носеща се в река…Все надолу и напред. Никой не знае колко вода бе изтекла оттогава до момента, за който ще ви разкажа сега.

    Това се случи надолу по реката…Случи се някакво чудо. Каквито рядко се случват в природата. А може би никога…Може би всичко това е плод на моето въображение, но ми се стори че видях как от същата река, от нейните води през един мрачен, облачен ден, при една буря отново, при същото особено напрежение във въздуха, от водите на реката- в която преди време се сля пепелта на пеперудата с тази на водното конче- се издигна една птица. Бавно и спокойно тя разпери криле и полетя над реката. Чудото бе в това, че тази птица се роди от водите на реката. Тя не се беше потопила в тях за да лови риба например за да изплува от реката и да полети после…Тя се роди от водите. От тях получи своя живот и полетя. Беше толкова красива…Природата наоколо притихна (дори и неживата), усещайки красотата й…Тя беше огненочервена…Беше птицата Феникс. Да. Фениксът е единственото живо същество на Земята, както и единствената птица, която се ражда –или по-точно възкръсва!- от пепелта на нещо мъртво. На нещо загинало преди това. Но явно заслужаващо да живее. Отново…Или поне така е според легендите, които разказват хората. Някои хора…


    Да. В  тази птица туптяха две сърца, слети в едно- изпепелените нагоре по реката преди време сърца на пеперудата и водното конче…Затова цялата тази птица олицетворяваше една любов. Въплъщаваше я. Символизираше я, ако щете…Тя бе сбъдната мечта. Защото бе едно сливане. Бе един нов живот, един нов шанс, ново начало. И затова тя излъчваше безкрайна красота. И никой, който я бе видял дори за миг, не можеше да я забрави после…



    Тази птица бе родена само с една мечта и цел- да обиколи света и да разбере хората. Да ги усети. Да ги обикне, ако може…А тя можеше това по-добре от другите създания. Нали не бе обикновена птица, а такава, която е родена от пепелта, от една любов, от една смърт, от една река…А и нали в нея туптяха, слети в едно, две сърца и самата бе любов, тя не търсеше своята “половинка” като всички други същества по земята, разделени на два пола- хора и животни…Та тъй като тя не търсеше и нямаше да намери в своя живот някое друго живо същество, с което да живее и да създаде дом и евентуално потомство, и с което да изживее щастливо (или нещастно- както често се случва, за съжаление, на тоя свят) дните си, тази птица бе родена да скита по света…Винаги сама…Такава бе съдбата й. А още древните хора  са казали: “amor fati”- тоест трябва “да обичаш съдбата си”. Може би са имали предвид- за да живееш пълноценно, за да си щастлив…Или поне за да имаш чувството, че има смисъл да си там, където си. Това наистина май е много важно нещо…

    Та може да се каже, че природата на тази птица бе скитническа. Въпреки че, от друга страна, тя бе едно антиприродно създание- по рождение още. Бе изключение, нарушение на правилата на природата…Както самата любов, от която бе родена и която пресъздаваше в нов живот. В своя живот...Родена от пепел. От една река. От смъртта. И нетърсеща никого в света…Просто скитаща като една душа (но не точно самотна)…Скитаща като някои човешки души (или съзнания), както щеше да разбере по-късно сама. Щеше да усети…Но тя си имаше друга своя природа, своя естественост…Подчиняваше се на други правила просто (вместо на обичайните, на природните), но все пак живееше по правила. Няма живот без никаква природа и правила…Дори да са необикновени правилата съществуват. Просто има различни природи. Сигурно са много видове. Някои от които изглежда са по-уникални от други. Може би по-благородни? Кой знае…Но винаги някои са грозни, а други-красиви, струва ми се. Тази птица просто имаше късмета да е родена и да живее по красиви правила.

    Странни, но също толкова истински като всички други. Може би беше родена под щастлива звезда- както казват хората. Те си имат едни такива изрази…Мъдрости и поговорки, с които изразяват това, което са успели да научат от живота. И всичко това беше и винаги ще бъде толкова красиво…Но на птицата предстоеше да го усети и разбере. Всичко това и още много. Неизразимо в думи…Почти.

    Тази странна птица само изглеждаше самотна. На хората и животните, които бяха имали късмета да я зърнат. Изглеждаше много самотна…Но не беше.Е, добре…Само понякога. Та тя взе да обикаля света. Летя много…Прелетя над поля и села, над морета, планини и градове…Над оживени и преливащи от трафик и задръствания дори, както и над самотни пътища, по които рядко някой стъпваше…И хората, които я бяха видели, поразени от красотата й взеха да разказват на другите, които не бяха имали този шанс, за нея…Разказваха само хубави неща. И така тя се превърна още приживе в легенда. Във мит…Който бе красив като нея. Хората казваха, че тя носи късмет. Само да я зърнеш дори. А камо ли да те докосне нежно с крило по лицето или косата, както понякога правеше. Да те погали…И още казваха, че тази птица вижда всичко. Както казваха и за Бог…

    И тя наистина виждаше и усещаше всичко по пътя си, скитаща по света. Интуитивно, без да иска дори, без да се насилва или да се учи на това- тя не само разбираше, но и усещаше хората. Както усещаше себе си…Нали бе чудо. И изключение от правилата на природата, едно от които беше егоизма, заложен в животните и хората за да оцеляват…Но някои хора (а може би и животни- почти със сигурност!) надскачаха този първичен принцип. И техните души бяха сродни с душата на тази птица, родена от пепелта. И тя, и те живееха в разрез с правилата на живота и оцеляването, изпълнени с мир, любов и нежност…С нещо като умиление към света. Когато го наблюдаваха тайно…Със своя птичи поглед…

    Тайната на птицата се състоеше в това, че тя се хранеше със залезите. Особено с красивите…Тоест с най-нежните цветове на небето и особената полуздрачна светлина, която огрява света по странен начин по залез слънце…С тази си храна птицата отново бе в разрез с правилата на храненето в природата. Защото залезите, разбира се, не са някаква нормална, материална храна, от каквато се нуждаеха всички останали живи същества (с изключение на растенията, които фотосинтезират)…Птицата, разбира се, не ядеше залязващото слънце, или нещо подобно, а просто наблюдаваше най-изострено, с повишена чувствителност и нежност света (а съответно и живота) именно по залез слънце…И от усещанията си тогава се изпълваше с любов и с чувство за вътрешен мир. Както и с енергия за живот…Повече отколкото по което и да е друго време на денонощието. А все пак нали целта на храната -за всички живи организми- е да си набавят от нея енергия, за да  могат да продължат да живеят. Е, това правеше и птицата със залезите…Затова ги нарекох нейната храна. От само себе си се подразбира, че залезите са по-благородна храна от всяка друга, тъй като от тях не получаваш само енергия за живот, но и се изпълваш с мир и любов към света. А това не всяка храна умее да направи с хранещия се…

    Та нашата птица летеше по света. И надничаше скришно (без да уплаши никога никого) през прозорците на хората. На домовете им по-точно. И отново обичаше да го прави привечер- в най-нежните часове, принадлежащи и на деня и на нощта едновременно. Тя чуваше понякога плача на бебета, лежащи в техните малки, крехки креватчета…Случайно улавяше и невинния поглед на някое – често уплашено от нещо- дете, както и погледа на бдящата майка. Понякога…Усещаше и погледите на влюбените двойки, които срещаше по пътя си, по улиците или в домовете им. Двойки, вървящи през живота ръка за ръка. Поне в даден момент…Помагащи си…,обичащи се…Поравно. Наистина това бе най- рядко срещаната гледка (и усещане)  по света, но видеше ли я, душата на птицата запяваше. Тогава усещаше най-интензивно ритъма на живота…Усещаше го как пулсира във вените й…Може би защото нейното сърце представляваше сливането на две отделени преди сърца, които пожелаваха всекиму своята съдба. Дори на тези, които не мечтаеха за това да бъдат винаги с някого. И които дори не усещаха своята самота, с която да искат да се разделят веднъж завинаги…

    Птицата Феникс усещаше и много болка, разбира се. Защото болката доминираше над света, над който тя летеше неуморно…Тя изпитваше (колкото и да е странно сравнението) нещо твърде подобно на състраданието на  Исус към хората, които усещаше да страдат. Някои от тях (по някакви техни си причини)- сякаш безкрайно…Изгубени. Твърде сами…в нощта. Толкова много искаше да им каже, че всичко ще се оправи… Дори и за тях- изгубилите всяка посока и надежда в живота си. Изгубили пътя пред себе си…И невиждащи нищо. Само опипващи в мрака сякаш…за път. Напред. “Все надолу и напред”- това бе ритъма (речния ритъм), който познаваше птицата, и който може би всеки можеше да постигне… Толкова й се искаше да им каже, че всичко ще бъде наред. Дори и това да беше лъжа…От онези, за които хората казват, че са благородни. Че след болката и нощта винаги идва утрото, независимо дали сме го чакали и дали сме се надявали да дойде или не…Искаше й се да можеше да им донесе вода от животворната река, от която се бе родила, за да измие с тази вода лицата им, да отмие сълзите им, и изранените им от вървене през грубия живот нозе. (А реката бе станала животворна, откакто бе “осветена” от любовта и пепелта на двете създания, слели се в нея.)

    Но най-скъпи на душата й бяха (въпреки че някак успяваше да обича хората по принцип) онези от хората, които срещаше по света, които тя усещаше че бяха изпълнени със същите като нейните- фини и прекрасни- усещания... Които бяха изпълнени със същата любов и нежност към света, който (тя знаеше много добре това!) ги бе наранил най-жестоко, но те някак му бяха простили…Тези хора винаги бяха малцинство и имаха същия този птичи поглед като нея и възприемаха света чрез него, въпреки че не летяха, а ходеха като другите хора по земята. Те бяха родени наблюдатели. Като нея. Птицата усещаше как  душите им се издигаха и бяха леки, чисти и красиви…И…спасени. За разлика от другите души, които тя срещаше, за съжаление…Тези хора освен това, също като нея, се хранеха със залези…Някак си се бяха научили на това, въпреки че това беше противоестествено. И те бяха едно изключение от правилата на природата…Въпреки че, разбира се, тъй като бяха родени от жена (а не от река или от пепелта на една любов) те имаха нужда все пак и от другия вид храна. От материалната, низша храна…Но това е биология. Това няма значение, след като умееха да се хранят и със залези. А това говори повече от достатъчно за развитието на един човек, според мен. И тъй като и тези хора обичаха залезите и изпитваха най-голяма нежност към света именно по това време на денонощието, птицата често ги виждаше да вървят сами  по някой крайградски или крайбрежен булевард…Или по някой селски път.Или дори без път- през полета и гори…Но винаги с лице, обърнато на запад (досущ като слънчогледите) и очи, озарени от особена светлина и излъчващи един особен живот… Можем да ги наречем ловци на залези. Тези хора винаги изглеждаха на птицата толкова самотни…Много повече от нея самата, защото тя все пак не търсеше своята друга половина в живота като тях (дори да я търсеха неволно, без да го признават и пред себе си), с която  да върви (или лети по-точно) до смъртта си. А те не си бяха никога самодостатъчни…Каквото и да правеха. Тези бедни ловци на залези. Дори и да се чувстваха понякога самодостатъчни и да се опитваха да изглеждат така в очите на другите. Дори и да бяха погребали дълбоко в сърцата си всяка надежда за това да намерят някой, в който да намират винаги опора, и макар да бяха така потресаващо красиви в самотата си…В свещенната си самота на лов за поредния залез…И така силни в слабостта си…И смели…Птицата знаеше, че те имат и винеги ще имат нужда от някого до себе си. Някой, който да ги разбира и обича, както тя можеше да ги обича. Без да може тя обаче да спре полета си около земното кълбо, за да остане при който и да е. Не можеше да хвърли котва, така да се каже…А те (да уточня) по принцип имаха нужда от някого, защото както гласи една арменска поговорка: “Самотата подобава само на бога”…Въпреки че те се справяха с живота твърде добре и сами. И вървяха сами, толкова гордо изправени…С такава красота и нежност в очите си. Макар понякога- и с гняв и гордост, и с отвращение от долните истории на света. Но най-често- с някаква любов. Ненасочена…Разпиляна като прах от вятъра по света, към залеза…Може би похабена. Или захвърлена. Като ненужна. Въпреки че ненужна, излишна любов (поне на този свят) няма…

    Поне птицата вярваше, че не е похабена никоя истинска любов. Че не е била напразно.

    Та тези малцина сред хората бяха нейните сродни души. И затова, когато срещнеше по пътя си такива хора, тя винаги се спускаше по-ниско от обикновено и ги докосваше леко с крило- по лицата или косите им. Леко като вятър. Без те да разберат, че не вятъра ги е докоснал, защото Фениксът притежаваше и това уникално свойство понякога да става невидим за хората наоколо. И когато те биваха докоснати от птицата, те само се усмихваха леко и се чудеха защо са в толкова прекрасно настроение този ден. Защо така изведнъж им е олекнало на сърцето и ги е обзело едно толкова рядко за тях чувство на спокойствие и щастие (а не привичната им болка- в самотния вид любов, която изпитваха)…Очите им тогава грейваха по-нежно дори от залязващото слънце. Те се чудеха на това усещане, защото по принцип тези хора бяха ужасно неспокойни. Дълбоко в себе си. Разтревожени за толкова неща…За себе си, за света…За целия свят, отразен в тъжните им очи. И в техните сълзи от време на време. Защото по принцип  те страдаха много. Твърде чувствителни бяха…Са…И тези вълшебни мигове (по залез слънце) на спокойствие, щастие и нежност бяха подаръка на птицата Феникс за техните чисти и твърде неспокойни души.  И толкова красиви…Птицата бе влюбена  и в косите им…Те- незнайно по каква причина- почти всички имаха дълги и меки коси, по които залязващото слънце запалваше меки пламъци. Да…Косите и очите им…Това запомняше най-вече птицата от вида им.




    Но птицата с две сърца, туптящи в гърдите й като едно, обичаше хората по принцип. Тя обичаше и тези, които предпочитаха изгревите, освен тези, които –като нея- обичаха залезите. Въпреки че, разбира се, имаше и хора, които не обръщаха внимание нито на изгревите, нито на залезите…Защото бяха по-практични, или по-рационални, или по-егоистични от другите. На птицата тях и беше най-трудно да обича, но обикновено намираше все нещо, за което да се хване- нещо… ценно, да речем- и в тези хора. Малцина бяха хората, които тя усещаше абсолютно ужасни…Противни по някакъв начин, и с излъчване на хора, които например с удоволствие биха причинили съзнателно болка на другите. И други подобни неща. Хора, които са наистина …мръсни. Тя ги усещаше…И потръпваше от ужас, хлад и отвращение. Но тя умееше да стои далече от такива хора. Иначе може би щеше да умре твърде рано…

    А веднъж едни деца успяха да я уцелят с прашка, докато си играеха уж невинно, и да ранят зле едното й крило. Успяха, защото тя не се пазеше от децата по принцип, но и те понякога можеха да бъдат много жестоки. Но поне- несъзнателно жестоки…Затова не ги бе усетила.

    Както и да е. Птицата се справи лесно с тази рана. Нали все пак бе птица, родена от пепелта и смъртта. И от водата. Тя знаеше следователно как да превръща болката, слабостта и раните в сила и нов живот. Като истински Феникс. И то без да отмъщава. Без обида, озлобление, омраза…Просто умееше да се възстановява бързо. Достатъчно бе да я докоснат лъчите на залязващото зад планината или полето слънце…Залезите не само я хранеха, но й я лекуваха.

    Единственият по-тежък случай в живота й (и след който най-трудно се възстанови) беше срещата й, по време на свободния й полет по света, с един самоубиец…С неговия свободен полет към смъртта…Случи се –за добро или зло- в една от любимите й вечери. Беше вечер, в която света бе облян в любимите й нежни багри и в която Фениксът се чувстваше щастливо- летейки над един квартал…От тези, които хората наричат гета (в големите градове), но от които тя много се очароваше, незнайно защо…Изпитваше някаква особена нежност към тях. Та тъкмо бе видяла (летейки и ненатрапчиво надниквайки през няколко прозореца) отново неща, които я изпълниха с чувство за красота, мир и любов…Бе съзряла как една майка –в едно бедно, но младо и влюбено семейство- повиваше своето новородено бебе и го слагаше да спи (нали бе привечер) в едно малко, уютно креватче, изпълнена с така вдъхновяващо новото за нея чувство на това какво е да си майка и да повиваш бебе. И то твоето собствено…Тя усещаше това чудо именно тази вечер така силно…За разлика от много хора, за които вечерта си беше една най-обикновена вечер от тяхното ежедневие, в която те не усещаха нищо особено. Затова птицата се позадържа около тази майка  (като стана невидима, за да не я уплаши), защото усещанията на младата жена за нов живот, както  и за чудото в живота на хората въобще, което се случва, макар и много рядко, бяха едни от любимите нежни усещания, които Фениксът познаваше и търсеше по пътя си…И затова птицата послуша дълго приспивната песен, която тази жена пееше на своето бебе, въпреки че то още не разбираше въобще какво чува. Но тя пееше нежно. И то го усещаше и можеше да заспи спокойно…

    А после птицата се спусна към друг прозорец, където пък едно младо момче приготвяше вкусни пържени картофки и някаква странна деликатесна салата, тип “морски дарове” (птицата можеше да усети с лекота и вкусните миризми), тананикайки си жизнерадостно и нежно някаква песен, която звучеше и от радиото, на което момчето приглсяше в този момент…Птицата усещаше  ентусиазма и вдъхновението- макар за кулинарни творения, а не за произведения на изкуството- на това обикновено, хубаво и влюбено момче, което чакаше в скромното си жилище едно също така обикновено момиче и се чудеше дали ще успее да я очарова, с това, което бе приготвял цяла вечер в кухнята, мислейки си влюбено само за нея…И пригласяйки на радиото нежно и тихо. Той с нетърпение очакваше тяхната първа нощ заедно. Очакваше първата си нощ с момичето, в което бе отдавна влюбен. Защото тя му беше обещала, че ще остане…Бе му обещала всичко, което значи това и той за втори път в живота си се чувстваше толкова щастлив…Тъкмо тази вечер. Фениксът покръжа (отново невидим) и около него повечко време. Птицата обичаше да попива емоции като тези от хората…Тогава й беше най-лесно да изпитва нежността и любовта, които й бяха присъщи по принцип…За които бе родена- да ги изпитва и разнася по пътя си. А и обичаше да слуша приятна, мелодична музика, каквато се носеше от радиото в квартирата на това момче…
    Активен

    Administrator
    Дидо
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 649


  • Град: Варна
  • dean.radnev
    WWW
    « Отговор #1 -: Май 20, 2012, 13:18:39 »

    И така, изпълнена с нежни и обнадеждаващи (за бъдещето на света) чувства и гледки, птицата полетя отново напред. И тъкмо си представяше вече как спокойно ще прекара тази нощ, летейки с олекнала и окрилена от видяното (щастие) душа в тъмнината към следващия град, към следващата спирка в живота й…По пътя й…Когато внезапно- в същия квартал, който още не беше напуснала- съзря на върха на една доста висока сграда (един от жилищните блокове) един човек…Едно момче. Което се канеше да скочи от покрива. Право надолу…Тя усети, че то искаше да падне…Да се размаже долу на паважа. На твърдия, безмилостен паваж…Да полети! Това щеше да е единственият му полет. Както птицата добре знаеше, хората не можеха да летят. И тези от тях, които дръзваха да опитат- без помощта на самолети, делтапланери или парашути- полетяваха само веднъж в живота си. Към смъртта. Най-често първият полет на хората бе и техният последен…Тя знаеше още, че тези неразумни хора –защото знаеха като всички хора че не могат да летят и действаха против правилата на природата и полетяваха към бездната надолу- бяха обикновено (дори винаги) ужасно измъчени и нещастни.  И неспособни да понасят повече живота (да-същия живот-чудо за други в този момент!), който им бе даден. С който не искаха вече да разполагат. С който не можеха (по някаква тяхна си причина) да се справят както всички останали живи същества. Или поне в този момент. Който обаче те можеше да не изчакат някак да отмине. Може би нещо им беше сбъркано на тези хора. Може би нещо болно имаше дълбоко в тях…Неизлечимо дори…Може би. Никой не може да прави сигурни изводи за неща като тези.

    Птицата усещаше интуитивно всичко това. Но не го бе виждала с очите си, видели вече почти всичко…И които бяха вцепенени от ужас сега. Тя не можеше да го спре…И момчето –толкова младо (както често се случва)- полетя надолу…Тя видя всичко като на забавен кадър…(А колко нежна и красива само бе тази вечер…Чудно-нежна. Меко време. Идеално за живот…Но не и за този човек явно.) Момчето затвори бавно очи, както си стоеше на ръба на сградата, разпери бавно –и толкова тъжно някак- ръце и полетя…Беше някъде между 15 и 25-годишен. Беше ужасно млад. Почти винаги ужасно млади бяха  нещастните хора, решили да предприемат единственият полет в живота си…Тя не можеше да го спре. Той вече летеше надолу…А горе, на покрива на блока, от който бе скочил, вятъра развя в разни посоки няколко снимки, които той бе държал преди да скочи-  преди “да полети”…Не се виждаше добре какво имаше заснето (за вечността) на тези снимки. Можеха да бъдат много неща. Вариациите на тема “човешко нещастие” май клонят към безкрайност…А той вече летеше надолу. И може би щеше да направи още някой нещастен с това си дело. Ако някой –жив!-го обичаше на този свят… Така й се искаше да може да му даде крилата си назаем. Птичите крила. Или ако трябва-дори завинаги…”Да ги задържи момчето, ако иска”…Но не можеше. Не можеше…Тогава Фениксът излезе от вцепенението си и полетя бързо към него. Пресрещна го във въздуха. И го погали (отново беше станала невидима) с крило по лицето, тялото, косите…Както правеше и с други хора преди, на които странно им олекваше и се усмихваха и бяха щастливи поне вечерта, когато птицата ги бе погалила. Но сега беше различно…Сега Феникса  вложи много повече…Вложи цялото си същество и сърце (две  дори) в това докосване.До самоубиеца. До човека, дръзнал да наруши природните правила и полетял като птица. Само че само надолу, за разлика от птиците…

    И чудото се случи. Малко преди да достигне до коравата и жестока понякога земя, самоубиеца се усмихна…С такава светлина и ведрост в очите си, каквито не бе притежавал никога през живота си- до този последен миг преди смъртта. Усмихна се като човек, който се надява, който знае, че всичко ще бъде наред…Като човек, изпълнен с нежност, мир и любов. Като човек, който вече не се страхува и е прозрял скрития, под всички видими пластове, смисъл…Който е прозрял великото тайнство на живота и света. Такива, каквито са. Каквито не можа да ги приеме дотогава… Като човек, чиито очи и душа, са изпълнени до краен предел с красота. Която вижда и усеща от света наоколо. Изпълнени с вяра…

    И той беше щастлив. В мига преди да умре. Той-самоубиеца…И това беше нещо. И се случи благодарение на докосването на  Феникса до него в полета му към смъртта. Благодарение на това, че птицата за първи (и последен) път в живота си преля толкова много от себе си в някой човек, който докосва… Вля в неговите душа, сърце и съзнание, цялата красота и надежда, които самата тя бе видяла по пътя си по света. Всички вълшебни мигове, които бе усетила…Всички най-красиви залези. И така успя да изпълни самоубиеца с  нежността и любовта към света, които тя носеше в себе си и от които бе родена. Така той умря, достигяайки земята, умиротворен и щастлив…И това имаше значение,          макар че той нямаше да живее с тези чувства. Само умря с тях. Твърде късно беше за него да живее… Макар че бе и твърде рано да умре.

    Така Феникса не можа да спре полета му към смъртта, но поне направи този полет щастлив.

    Но само след миг самата птица… падна като мъртва на земята долу…Защото нищо в този свят, нищо в природата, не се губи. Защото равновесието  е един от най-железните и ненарушими принципи на този свят…Когато някой е щастлив, друг е нещастен. В един и същи миг…Винаги. За съжаление. Такъв е живота, както казват французите…Когато някой се ражда, друг умира. И така…Кръга се затваря. До безкрайност може би. Цикълът се повтаря за да продължи да се върти  и да съществува света…Никога всички хора  не бяха едновременно щастливи, или пък всички- нещастни…За добро или зло (сигурно и за двете). Може би защото хората са твърде много…Но мисля, че и да бяха малко, пак щеше да е същото.Това, което за едни е зора, за други означава залез. И обратното.

    Птицата знаеше  всичко това много добре, когато отдаде душата си на самоубиеца…Тя знаеше (или поне предполагаше) какво ще последва. Не беше сигурна дали ще успее да го понесе, дали ще оцелее, но реши да рискува. Защото, когато в самоубиеца се вля цялата красота и надежда, които тя бе видяла и събирала грижливо по пътя си (в своето сърце, превърнало се в храм за тях)- в същия миг тя пое в опразнените си душа и сърце цялото негово нещастие, цялата болест на неговата душа…Въпреки всичко тя не очакваше…И се учуди в мига преди да припадне от болка, как е възможно в едно човешко същество (и то толкова младо!) да се е събрала толкова много неизлечима мъка. Толкова скръб…Сякаш всичката горест на света се бе събрала в неговата отчаяна, безнадеждна душа, невиждаща път пред себе си. А и пред света…Потънала в абсолютен мрак. Без да знае в него как да живее…Мрак, който е изпълнен докрай с рани и болка, и в който не остава място за нищо друго… Което е най-страшното нещо за всяка една душа. Независимо дали на човек, или на животно, или на нещо друго…

    Сърцето на птицата просто се разкъса  (като от гръм от ясно небе) от толкова много болка, която усети…Която й се стовари толкова изведнъж. И затова тя падна полумъртва долу…За първи и последен път в живота си…

    ----------------------   ------------------------        

    Птицата успя да се събуди от мъртвешкия си сън чак след три денонощия. Лъчите на три залеза не бяха успели да я стоплят с нежните си ласки…За първи път. Може би тя нямаше да се събуди и от третия залез, ако слънцето нямаше и помощник…Защото близо до мястото, където бе припаднала птицата течеше река. Така че на третия ден птицата успя- тъкмо при последните лъчи на слънцето, които я докосваха нежно по крилете, по клепачите- успя да отвори бавно очи…Чувстваше се сякаш се връща от оня свят…И толкова изтощена.

    Но нали бе птицата Феникс- кое живо същество, ако не тя може да възкръсне от смъртта?… Помогна й и водата, чийто тих и кротък, и монотонен ромон достигаше бавно до слуха й… Нали все пак бе родена от водата. От нея бе поела първия си полет към света. А и се “хранеше” със залези. Беше й трудно, въпреки всичко…Да се възстанови след преживяното.

    Затова остана да лежи доста време- ей така просто, отпусната, събираща бавно сили от спокойствието и тишината, и вечната мъдрост, които й навяваха ромона на реката и лъчите на угасващото зад планината слънце.

    Птицата полежа дълго- докато не събра сили да разпери криле и да полети бавно в спускащата се вече нощ. Все още потръпваща при ехото, при спомена за отчаянието, мъката и безнадеждността, които бе попила от самоубиеца, при доброволното й докосване до него. Тя полетя и скоро достигна до едно прекрасно място- реката се вливаше в едно езеро наблизо. А в езерото Фениксът съзря смътно два силуета. Във водата…Те се къпеха. И се целуваха. Птицата разпозна, че това са силуетите (вечните два силуета!) на едно момче и на едно момиче…Тя усети, че те са чисти в мислите и в телата си. И че бяха безгранично щастливи в този момент. Чувстваха се като в рая…Така дългочакания…Изгубения рай. Усети, че това бе залезът на живота им. Щеше да бъде най-хубавия и щастлив за тях двамата залез, който щяха да си спомнят до края на живота си…И за който щяха да разказват впоследствие на своите деца (и приятели), спомняйки си го с умиление, както и с безкрайна носталгия и тъга. Защото щеше да си остане завинаги минало. А миналото най-често е невъзвратимо…Тя усети още, че може би всеки от тях щеше да има свои деца с друг човек. Нямаше да имат деца (а и живот) заедно. Но те не знаеха още това. И бяха щастливи. По разни причини. Бяха толкова щастливи…

    Силуетите им, чисти във водата и в любовта им, се открояваха навътре в езерото, на фона на последните розовозлатисти отблясъци по езерото и по небето от залязлото вече слънце. Те се докосваха толкова нежно…Беше толкова красиво…За първи път птицата я заболя от красива гледка…Защото тя щеше да носи вече завинаги раните на самоубиеца…В своята душа. В своето съзнание. Тя носеше вече (макар и туширан, утешен в нея) част от скръбния поглед към света на сърцето на самоубиеца. А един измъчен, болезнен поглед може само да се натъжи от красотата…Или от усещането за нечие друго, чуждо и  така невинно щастие… И за първи път в живота си, започнал от онази река, Фениксът заплака. Но това не бяха “лоши” сълзи. Бяха сълзи на освобождение.

    Птицата остана така дълго. Загледана в тези два силуета, къпещи се в езерото. Гледа ги толкова дълго…Докато не я заболяха очите и не престана да се взира във вече пълната тъмнина наоколо. Защото нощта вече бе покрила със своя (понякога така уютен) мрак земята. Вече нищо не се виждаше. И може би така беше по-добре…

    --------------------          ---------------------------          

    Птицата летя така, докато различните сезони с тяхната различна красота и различни трудности се редуваха пред очите й. Тя естествено се уморяваше понякога от летене, но повече от това, което виждаше и усещаше от света и хората, които срещаше по пътя си. Но все някак (за повече или по-малко време) успяваше да се възстанови…И тъй като душата й живееше под формата на музика, вътре в птицата звучеше ту някаква прекрасна хармония, ту адска дисхармония (направо какафония)- в зависимост от това дали се чувстваше добре или зле, дали бе уморена или пък вдъхновена (за живот)…И в зависимост от това какво усещаше и попиваше в даден момент от света около себе си. Защото гамата от емоции и състояния, които един човек (или една душа по-точно), притежаващ птичи поглед, може да изживее е твърде разнообразна…Тя варира в огромен диапазон и е толкова противоречива...

    Нужно ли е да споменавам, че най-красивите и хармонични мелодии зазвучаваха в птицата при най-вълшебните залези, в нежната, мека и някак тъжна светлина, при която светът изглеждаше едно по-добро място за живеене от обикновено…А хората изглеждаха по-благи и разбиращи се помежду си…А дори и по-щастливи понякога. В светлината, на която животът изглеждаше като едно чудо, като едно прекрасно тайнство…

    Естествено  такива вечери бяха редки –много по-рядко се случваха в сравнение с пътите, в които слънцето (просто) залязва…Защото не всяка вечер залеза огрява света с вълшебна светлина и измива раните му…Докато не ги излекува и живота не засияе в някаква неподозирана чистота. Рядко, наистина рядко се случваха такива вечери…

    Но освен залезите, Фениксът обичаше и други неща,  които-винаги щом ги зърнеше- му даваха сили или го изпълваха с нежност. Такива неща бяха например маковете, които цъфтят по полетата и най-вече край железопътните линии през май…Или пък тополите и плачещите върби, които растат край реките, като верни техни спътници и стражи. Реките вече знаете защо обичаше. Но не само за това…А и например защото техният ромон е така успокояващ и нежен. И сред объркания свят, течението им е така трогателно еднопосочно…

    Фениксът обичаше и моретата. И особено техните брегове. И самотните плажове. А също и храмовете, построени от хората. И равномерно пръснати по света, обхванали го в една нежна, но и жестока понякога мрежа от вяра…От задължения, и упование. Изисквания и утеха…От Бог- реален или измислен от хората, но във всеки случай безкрайно нужен за тях.

    И най-вече за техните души. И съзнание…Обичаше и звездите, трепкащи в небето (дори може би когато бяха вече отдавна угаснали!). И да ги гледа нощем, докато  не се уморяха очите й… Обичаше и пустините, и редките цветя, които растат в тях, или по суровите върхове на най-високите планини. Като еделвайса например. Защото колкото по-рядко срещано е едно нещо, толкова по-ценно е то…И толкова по-ярка е красотата му- ако притежава такава по принцип.

    А особено скъпи на душата (и очите) на птицата бяха слънчогледите. Защото чувстваше в тях нещо сродно…Чувстваше, че те са нещо като метафора на самата нея. Защото със своя предан поглед, те следят пътя на слънцето (и на живота може би) по небето. От изток на запад…И на тях то бе нужно- както и на нея. “Може би наблюдавайки слънчогледите, на древните хора им е хрумнало да почитат Слънцето като бог…Защото на различни места по света то наистина въплъщава най-древната идея за Бог. Ако в древността въобще е имало слънчогледи…Но сигурно е имало. Щом има Слънце, трябва да има и слънчогледи…Такава е логиката, която движи този свят.” Така си  мислеше веднъж птицата. Защото тя освен че чувстваше безкрайно много, умееше и да разсъждава разумно понякога…

    Тя обичаше и трафопостовете, градските булеварди, блокове и квартали дори. Особено когато прелиташе край разни градове по залез слънце. Обичаше ги като невинните деца на града, които скитат най-често нерадостни из него…Но имаше една особена красота  и създаденото от човека…Твърде различна, но за най-…фините очи стояща редом до красотата на създаденото от природата…Птицата обичаше дори правите линии и острите ръбове на високите сгради. За съжаление така подходящи за отчаяни самоубийства на някои нещастни хора, които живееха в тях... Та когато си изпълнен с любов, и сърцето ти е отворено за всичко, си способен да видиш красота дори и в кофите за боклук!…И в мръсните, мършави градски кучета и котета, които ровят за прехрана в тях.

    Птицата обичаше да гледа и как красиво светят фаровете на колите, които осветяват пътищата в тъмнината на нощта. След залез слънце…Светещи като фаровете в морето за изгубените кораби…


    Източник: http://truebutterfly.blog.bg/izkustvo/2007/08/01/quot-feniks-quot-vtora-chast-vyzkrysvaneto-ot-pepelta.96334
    Активен

    meander
    Каквото дадеш това ти се връща.
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 381


    « Отговор #2 -: Май 20, 2012, 14:35:23 »

    Здравей Dido
    Темата е много актуална,свалям ти капа.
    Само ако може да добавя,Феникса оцеля в сърцата на един народ който я приюти в тъмните времена.
    И този народ сме ние българите.Когато се появи, всички българи я пазеха, с тихо, те се обичат.
    Това което става в моменнта с България е за нещо.А то е, че сме единственния народ на земята с Българска(земна)душа.Която не е дарена от Бог, а е заслужена.Тя е гнездото на птицата Феникс.И като се знаем, така ще е.
    Живи и здрави.
    « Последна редакция: Май 20, 2012, 15:28:43 от meander » Активен

    Мечтите ни помагат да намерим посоката,а желанията ни помагат да загубим пътя.
    Когато човек говори истината - не се налага да лъже!
    Мухата влиза само в отворена уста!!!
    Me.Racle
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 117


    Silence in action

    « Отговор #3 -: Май 20, 2012, 14:41:59 »

    Активен

    A better YOU means better YOUniverse !
    Страници: [1]   Нагоре
    Отиди на:  



    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright