Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: РИЦАР НА БРОНЗОВИЯ ДРАКОН  (Прочетена 1411 пъти)
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« -: Октомври 06, 2011, 00:40:14 »

   РИЦАР НА БРОНЗОВИЯ ДРАКОН

  Тази Степен е философска и морална. Докато тя учи на необходимостта от реформация, както и на разкаяние, като средство за получаване на милосърдие и опрощение, тя е посветена и на обяснение на символите на Масонството; и особено на онези, свързани с тази старинна и универсална легенда, на която тази за Кир-Ом Аби не е нищо друго, освен една вариация; тази легенда, която, представяйки убийство или смърт и възвръщане към живота, от една драма, в която фигурират Озирис, Изида и Хорус, Атис и Кибела, Адонис и Венера, Кабири, Дионисий и много други представители на активните и пасивните Природни Сили, са учели Посветените в Мистериите, че управлението на Злото и Мрака е само временно, а това на Светлината и Доброто ще е вечно.
Маймонид казва: “В дните на Енос, синът на Сет, хората правеха страхотни грешки и дори самият Енос взе участие в тяхната пристрастеност. Те казваха, че тъй като Бог е поставил нависоко небесните тела и ги е използвал за свои свещеници, е очевидна волята Му те да получават от човека същото благоговение, както слугите на великия принц справедливо и обосновано Изидакват от подчинените маси. Повлияни от тази идея, те започнали да изграждат храмове на Звездите, да им поднасят жертвоприношения и да ги боготворят в напразно очакване, че по този начин ще доставят удоволствие на Създателя на всички неща. Наистина първоначално те не предполагали, че звездите са единствените Божества, но боготворели наред с тях Господаря Бог Всемогъщ. В хода на времето обаче, това велико и почитано Име било напълно забравено и цялата човешка раса не запазила друга религия, освен идолопоклонническото боготворене на Домакина на Небето.”
Първото учение в света се е състояло главно от символи. Мъдростта на Халдейците, Финикийците, Египтяните, Евреите; на Зороастър, Санкониатон, Фересидий, Сирус, Питагор, Сократ, Платон, на всички древни хора, която е дошла до наши дни, е символично. Способът на древните философи, казва Серанус на Симпозиума на Платон, е бил да представят истината с определени символи и скрити образи.
“Всичко, което може да бъде казано във връзка с Боговете,” казва Страбо, “трябва да е от тълкуване на стари мнения и легенди, като старият обичай на древните е бил да обвиват в загадка и алегория мислите и прибежищата си във връзка с Природата; които следователно не са лесно обясними.”
Както научи в 24º Степен, братко мой, древните Философи считали, че душата на човека произхожда от Небето. Това е било, казва Макробий, установено мнение сред всички тях; и те са го считали за единствената истинска мъдрост, защото душата, докато е съединена с тялото, винаги е гледала към източника си, и се е опитвала да се върне към мястото, откъдето е дошла. Тя е живеела след фиксираните звезди, докато, прелъстена от желанието да съживи едно тяло, е слизала, позволявайки да бъде затворена в материя. Оттук нататък тя няма друг ресурс, освен спомена и винаги е привличана към родното си място и дом. Средствата за връщането ù трябва да се търсят в самата нея. За да се въздигне повторно към източника си, тя трябва да живее и страда в тялото.
По този начин Мистериите са преподавали великата доктрина от божествен характер и копнеж за безсмъртието на душата, за благородството на произхода ù, възвишеността на съдбата ù, превъзходството ù над животните, които нямат насочени към небето аспирации. Ако са се борили напразно, за да изразят характера ù, сравнявайки я с Огъня и Светлината, ако са грешили по отношение на първоначалното ù местожителство и начина на слизането ù и пътеката, която, спускайки се и издигайки се, тя преследва сред звездите и сферите, тези са били аксесоарите на Великата Истина и обикновени алегории, предназначени да направят идеята по-впечатлителна и, както е било, осезаема за човешкия ум.
Нека, за да разберем тази стара мисъл, първо да последваме душата в спускането ù. Сферата на Небето на фиксираните звезди е била този Свят Регион и тези Елисейски Полета, които са били родния постоянен дом на душите и мястото, на което те повторно се издигали, когато са възстановявали първобитната си чистота и простота. Душата се отправяла от този сияен регион при пътуването си към тялото; местоназначение, което тя не достигала, докато не преминела през три деградации, предназначени от името на Смъртта; и докато не премине през няколко сфери и елемента. Всички души оставали собственост на Небето и на щастието, толкова дълго, колкото са проявявали достатъчно мъдрост, че да избегнат заразяването на тялото и да се запазят от какъвто и да било контакт с материята. Но онези, които от възвишеното си жилище, където са обгърнати от вечна светлина, с копнеж са гледали към тялото и към това, което ние тук долу наричаме живот, но което е за душата истинска смърт; и които са измисляли за нея тайно желание - тези души, жертви на похотливостта си, са привлечени от степените към по-нисшите региони на света, от обикновената тежест на мисълта и на земното желание. Душата, напълно нематериална, не се облича веднага с грубото покритие на тялото, а малко по малко, чрез последователни и постепенни промени и в пропорция, отдалечавайки се все повече и повече от обикновената и съвършена субстанция, която първо е обитавала. Тя първо се обгражда с тяло, съставено от субстанцията на звездите; а след това, когато се издига през няколко сфери с ефирната материя, ставаща все по-груба и по-груба, като по този начин по степени се издига до земно тяло; и броят на нейните деградации или смърт е същият като този на сферите, през които преминава.
Галактиката, казва Макробий, пресича Зодиака в две противоположни точки, Ракът и Козирогът, тропическите точки в хода на Слънцето, обикновено наричани Портите на Слънцето. Тези два тропика преди неговото време, отговаряли на онези съзвездия, но в своя ден с Близнаци и Стрелец, впоследствие на предхождането на равноденствията; но знаците на Зодиака останали непроменени; и Млечният път пресякъл знаците Рак и Козирог, въпреки че не в тези съзвездия.
Предполагало се, че през тези порти душите се спускат до земята и повторно се издигат на Небето. Една от тях, казва Сципио, е била наречена Портата на Хората; а другата – Портата на Боговете. Ракът бил първата, защото през него душите се спускали на земята; а Козирогът бил последната, защото по него те повторно се издигали до местата на безсмъртие и ставали Богове. От Млечния път маршрутът се отклонявал до доминионите на Плутон. Докато напускали Галактиката не се считало, че те са започнали спускането си към земните тела. Те тръгвали от това и към това се връщали. Докато не достигнели до знака Рак, те не го оставяли и продължавали да бъдат Богове. Когато достигали Лъва, те започвали чиракуването си за бъдещото си състояние; и когато се намирали във Водолея, противоположният знак на Лъва, те още повече се отдалечавали от човешкия живот.
Душата, спускайки се от небесните предели, където Зодиакът и Галактиката се обединяват, изгубва сферическата си форма, формата на целия Божествен Характер и се удължава в конус, като една точка се удължава в линия; и тогава, бидейки преди това една неделима монада, тя се разделя и се превръща в чифт – т.е. единството се превръща в подразделяне, безредие и конфликт. Тогава тя започва да изпитва безредието, което царува в материята, с която се свързва, като се опиянява от тягата на по-грубата материя: символ на която е опиянението от чашата на Бакхус, между Рака и Лъва. За тях това е чашата на забравата. Те се събират, казва Платон, в полетата на забвението, за да пият там от водата на река Амелес, която кара хората да забравят всичко. Тази фикция също така се открива и във Виргилий. “Ако душите,” казва Макробий, “пренасяха със себе си в телата, които заемат, цялото знание, което са придобили за божествени неща по време на пребиваването им на Небето, хората нямаше да се различават по мнението си за Божеството; но някои от тях забравят повече, други по-малко от това, което са научили.”
Усмихваме се на тези понятия на древните хора; но трябва да се научим да гледаме през тези материални образи и алегории към идеите, които се борят да бъдат произнесени, великите безмълвни мисли, които те обгръщат; и е добре за нас да вземем под внимание дали ние самите все още не сме намерили по-добър начин да си представяме произхода на душата и идването ù в тялото, което ù е така напълно чуждо; ако наистина някога изобщо сме мислили за това; или в отчаяние не сме спрели да мислим за това.
Най-висшата и най-чиста част на материята, захранваща и съставляваща божественото съществуване, е това, което поетите наричат нектар, напитката на Боговете. По-ниската, по-смутена и по-груба част е това, което опиянява душите. Древните хора я символизирали като реката Лета, тъмния поток на забвението. Как обясняваме забравата на миналите ù събития или как примиряваме тази крайна липса на спомен за предишното ù състояние със същественото ù безсмъртие? В действителност ние в по-голямата си част се ужасяваме и отдръпваме от всички опити да си осигурим обяснение сами за себе си.
Изтеглена надолу от тежестта, произведена от това опияняващо течение, душата попада по зодиака и млечният път към по-ниските сфери и при спускането си не само приема във всяка сфера нова обвивка на материала, обхващаща сияйните тела на планетите, но получава там различните способности, които трябва да упражнява, докато населява тялото.
В Сатурн тя придобива силата на разсъждаване и на интелекта или това, което е известно под термина логическа и съзерцателна способност. От Юпитер получава силата на действие. Марс ù дава смелост, предприемчивост и устременост. От Слънцето получава сетивата и въображението, които произвеждат усещане, възприятие и мисъл. Венера я вдъхновява с желания. Меркурий ù дава способността да изразява и формулира това, което мисли и чувствува. А при влизане в сферата на Луната тя придобива силата на произвеждане и растеж. Тази лунна сфера, най-ниското и най-долното от божествените тела е първото и най-високо от земните тела. И лунното тяло, там възприето от душата, докато, какъвто е бил случаят, утайката от небесната материя, е също така първата субстанция на животинската материя.
Небесните тела, Небето, Звездите и другите Божествени елементи винаги се стремят към издигане. Душата, достигайки региона, населяван от смъртността, се грижи за земните тела и се счита, че умира. Нека никой, казва Макробий, да не се изненадва, че ние толкова често говорим за смъртта на тази душа, която все още наричаме безсмъртна. Тя нито се унищожава, нито се разрушава от такава смърт: но просто се омаломощава за известно време; и по този начин се лишава от привилегията на безсмъртието; защото след това, освободена от тялото, когато е пречистена от петната на пороците, придобити по време на тази връзка и си възстановява всичките привилегии и се връща към сияйното жилище на безсмъртието си.
При връщането си тя възстановява на всяка сфера, през която се въздига, получените от тях страсти и земни способности: на Луната - способността да увеличава и намалява тялото; на Меркурий - измамата, архитектът на злините; на Венера -съблазнителната любов към удоволствия; на Слънцето - страстта към величие и владичество; на Марс - дързостта и неустрашимостта; на Юпитер - сребролюбието; и на Сатурн - лъжливостта и измамата: и най-накрая, освободена от всичко, тя влиза гола и чиста в осмата сфера на най-високото Небе.
Всичко това е съгласувано с доктрината на Платон, че душата не може повторно да влезе в Небето, докато въртенето на Вселената не я е възстановило до първичното ù състояние и не я е пречистило от ефектите на контакта ù с четирите елемента.
Това мнение за предварителното съществуване на душите, като чисти и небесни субстанции преди съединяването им с телата ни, които те да облекат и оживят, когато се спуснат от Небето, е мнение, идващо до нас от дълбока древност. Един съвременен равин, Манасех Бен Израел, казва, че такава винаги е била вярата на евреите. Именно този от повечето философи е признал безсмъртието на душата: и следователно такова е учението на Мистериите; защото, както казва Лактантиус, те не виждали как е възможно душата да съществува след тялото, ако не е съществувала преди него и ако самият ù характер не е бил независим от този на тялото. Същата доктрина е приета от най-учените от Гръцките Отци и от много от Латинските: и то по всяка вероятност би преобладавало до голяма степен в наши дни, ако хората изобщо си правеха труда да мислят за това и да се запитат дали безсмъртието на душата е включвало предишното ù съществуване.
Някои философи са считали, че душата е затваряна в тялото, поради наказание за грехове, извършени от нея в предишно състояние. Не става ясно как те са съгласували това с безсъзнанието на каквото и да било предишно състояние на същата тази душа или на извършен там грях. Други считали, че Бог, по най-обикновено свое желание, е изпратил душата да населява тялото. Кабалистите обединили двете мнения. Те считали, че има четири свята, Азилут, Бриарх, Йезират и Азиат; светът на еманацията, този на сътворението, този на формите и материалния свят; един свят отгоре и по-съвършен от другия, в този ред, както що се отнася до собствения им характер, така и до съществата, които ги населяват. Всички души първоначално са в света Азилут, Върховното Небе, жилището на Бога и на чистите и безсмъртни духове. Онези, които се спускат от него без тяхна собствена вина, са надарени с божествен огън, който ги запазва от заразата на материята и ги възстановява към Небето веднага, щом приключи мисията им. Онези, които се спускат по тяхна вина, минават от свят на свят, безчувствено изгубвайки любовта си към Божествените неща и самосъзерцанието си; докато не достигнат до света Азиат, падайки под тежестта на собственото си тегло. Това е чист Платонизъм, забулен с образи и думи, присъщи на Кабалистите. Именно доктрината на Есенеите е тази, която, казва Порфирий, “вярва, че душите се спускат от най-финия етер, привлечен към телата от съблазънта на материята.” Всъщност това е била доктрината на Ориген; и тя е дошла от Халдейците, които до голяма степен са проучили теорията на Небесата, сферите и влиянието на знаците и съзвездията.
Гностиците са накарали душите да се издигат и спускат през осем Небеса, във всяко едно от които има определени сили, които са се противопоставяли на връщането им и често са ги връщали на земята, когато не са били достатъчно пречистени. Последната от тези сили, най-близката до сияйното жилище на душите, е била змията или дракона.
В старинната доктрина, определени Духове са били натоварвани със задължението да отвеждат душите до телата, определени да ги приемат и да ги изтеглят от тези тела. Според Плутарх, тези са били функциите на Прозерпина и Меркурий. В Платон един познат Дух придружава човека при раждането му, следва и го наблюдава през целия му живот и в смъртта му го води до съда на Великия Съдия. Тези духове са средствата за комуникации между човека и Боговете; и душата е винаги в тяхно присъствие. Тази доктрина се учи в оракулите на Зороастър: и тези духове са били разумни същества, които са живели на планетите.
По този начин тайната наука и мистериозните емблеми на Посвещението са били свързани с Небесата, Сферите и Съзвездията: и тази връзка трябва да бъде проучена от всеки, който разбира древния ум и е в състояние да тълкува алегориите и да изследва значението на символите, в които старите мъдреци са положили усилия да изобразят идеите, които са се борили вътре в тях, за да бъдат произнесени и да могат да бъдат, ако не друго, поне недостатъчно и неадекватно изразени от езика, чиито думи са образи единствено на онези неща, които могат да бъдат обхванати от и са в рамките на владичеството на сетивата.
За нас не е възможно напълно да оценим чувствата, с които древните хора са гледали на Небесните тела и идеите, които е породило тяхното наблюдаване на Небесата, защото не сме в състояние да се поставим на тяхно място, да погледнем звездите с техните очи, когато светът е бил млад и да се лишим от познанията, с които разполагат дори и най-обикновените хора сред нас, които ни карат да гледаме на Звездите и Планетите и на цялата Вселена от Слънца и светове, като на обикновена неодушевена машина и съвкупност от безчувствени небесни тела, не по-учудващи, освен в известна степен, отколкото часовника или планетария. Ние се чудим и изумяваме от Силата и Мъдростта (за повечето хора това изглежда единствено като вид Безкрайна Изобретателност) на СЪЗДАТЕЛЯ: те се чудили на Работата и я дарили с Живот и Сила, с мистериозни Сили и могъщи Влияния.
Мемфис, в Египет, е бил на Ширина 29º 5” на север и с дължина 30º 18' на изток. Тебес, в Горен Египет, на ширина 25º 45' на север и дължина 32º 43' на изток. Вавилон е бил на ширина 32º 30' на север и дължина 44º 23' на изток; докато Сава, древната Саваотската столица на Етиопия, е била на ширина 15º на север.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #1 -: Октомври 06, 2011, 00:41:50 »

  През Египет тече великата река Нил, идваща отвъд Етиопия, като източникът ù е в напълно непознати региони, в жилищата на топлината и огъня, а коритото ù е от юг на север. Разливите ù са формирали алувиалните земи на Горен и Долен Египет, които те продължили да издигат все по-високо и по-високо и да се наторяват от наносите ù. Отначало, както във всички новозаселени страни, тези ежегодни разливи, настъпващи винаги по едно и също време на годината, са били бедствия: докато, посредством диги и дренажи и изкуствени езера за напояване, те са се превърнали в благословии и са били очаквани с радост, както преди са били очаквани с ужас. Върху наносите, останали от Свещената река, когато тя се е оттегляла в бреговете си, стопанинът е засявал семената си; а плодородната почва и веселото слънце му осигу-рявали богата реколта.
Вавилон бил разположен на река Ефрат, която тече от югоизток на северозапад, благославяйки, както правят всички реки в Ориента, безплодната страна, през която протича; но бързите ù и несигурни разливи донасяли ужас и бедствия.
За древните, които все още не били изобретатели на никакви астрономически инструменти и гледайки Небесата с очите на деца, тази земя е била плоска равнина до неизвестна степен. Около границите ù имало хипотези, но не и познания. Неравността на нейната повърхност представлявала несъразмерност на равнината. Това е било глобус или те нямали никаква представа за това какво е живяло под долната ù повърхност или за това, на какво е почивала тя. На всеки двадесет и четири часа Слънцето изгрявало отвъд Източния ръб на света и пътувало през небето, над земята, винаги на юг, понякога по-близо и понякога по-далеч от горната му точка; и потъвало под Западния ръб на света. С него си отивала и Светлината и след него следвал Мракът.
И на всеки двадесет и четири часа друго тяло се появявало на Небето, видимо главно нощем; но понякога дори, когато Слънцето греело, то пътувало по небето, като че ли следвало Слънцето на по-голямо или по-малко разстояние; понякога, като тънък полумесец и след това увеличаващо се до пълна орбита, сияйно със сребърна светлина; и понякога повече, а понякога и по-малко - до южната посока на връхната точка в рамките на същите предели, като Слънцето.
Човекът, обгърнат от непрогледната тъмнина на най-дълбоката нощ, когато всичко около него изчезва и той изглежда сам със себе си и с черните сенки около него, усеща съществуването си като празно пространство и пустота, освен когато паметта му припомня славата и величието на Светлината. Всичко е мъртво за него и той като че ли е такъв за Природата. Колко изумителна и съкрушителна е мисълта, страхът, ужасът, че вероятно тази тъмнина може да е вечна и че е възможно този ден никога да не се върне; ако някога му дойде това на ум, докато солидният Мрак се затваря около него подобно на стена! Какво тогава може да го възстанови към живота, към енергията, към дейността, към разбирателството и общуването с великия свят, който Бог е разпрострял около него и който може би умира в Мрака? Светлината го връща към живота и към природата, която му се е струвала изгубена завинаги. Следователно е естествено, че първобитните хора са считали Светлината като принципът на реалното им съществуване, без която животът не би бил нищо друго, освен една непрекъсната умора и отчаяние. Тази необходимост от светлина и действителната ù творческа енергия били усещани от всички хора; и нищо не било по-тревожно за тях от липсата ù. Тя се превърнала в първото им Божество, един-едничък лъч на което, навлизайки в тъмното непокорно лоно на хаоса, карало хората и цялата Вселена да се появява от нея. Така я възпявали всички поети, които си представяли Космогониите; такава е била първата догма на Орфей, Мойсей и Теолозите. Светлината била Ормузд, обожавана от Персийците, а Мрака - Ахриман, източникът на всички злини. Светлината била животът на Вселената, приятелят на човека, субстанцията на Боговете и на Душата.
Небето било за тях една голяма, стабилна, сводеста арка; полукълбо от неизвестен материал, намиращо се на неизвестно разстояние над плоското земно ниво; а около него се движели и следвали своя ход Слънцето, Луната, Планетите и Звездите.
Слънцето било за тях голяма огнена сфера с неизвестни размери и на неизвестно разстояние. Луната представлявала маса с по-мека светлина; звездите и планетите - светещи тела, въоръжени с непознати и свръхестествени влияния.
Не можело скоро да не се забележи, че дните стават равни един на друг на редовни интервали; и че два от тези интервали измерват същото пространство от време, каквото изтича между две последователни наводнения и между връщанията на пролетта и събирането на реколтата. Не могло скоро да не се забележи и това, че редовно настъпвали промени на луната; винаги изтичал един и същ брой дни между първата поява на сребърния ù полумесец на запад вечер и тази на пълната ù орбита, издигаща се на изток в един и същи час; и пак се повтаряло същото, между тази и новата поява на полумесеца на запад.
Също така скоро било забелязано, че Слънцето всеки ден пресича Небето в различна линия, като дните са най-дълги, а нощите най-къси, когато линията на преминаването му е най-далеч на север, а дните - най-къси и нощите най-дълги, когато тази линия е най-далеч на юг: че този напредък от север на юг е бил напълно редовен, като маркирал четири периода, които били винаги едни и същи - тези, когато дните и нощите са равни или Пролетното и Есенното Равноденствие; че когато дните са най-дълги, това е Лятното Слънцестоене; и когато са най-къси, е Зимното Слънцестоене.
С Пролетното Равноденствие или около 25 март от нашия календар, те установили, че безпогрешно идвали меките ветрове, възвръщала се топлината, причинена от завъртането на Слънцето обратно на Север от средната област на хода му, растителността на новата година и се възвръщал импулсът към любовни действия от страна на животинските създания. Тогава Бикът и Овенът, животни, които са най-ценни за селскостопанския деец,и самите те били символи на мощна размножителна сила, възстановявали енергията си, птиците се размножавали и изграждали гнездата си, семената покълвали, тревата израствала, а дърветата се обсипвали с листа. С Лятното Слънцестоене, когато Слънцето достигало крайния си северен предел на хода си, се появявала голямата жега и изгарящите ветрове, съпътствувани от отпадналостта и изтощението; тогава растителността вехнела, човек копнеел за прохладния бриз на пролетта и есента и прохладната вода на хладните реки Нил и Ефрат, а Лъвът търсел този елемент далеч от дома си в пустинята.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #2 -: Октомври 06, 2011, 00:44:56 »


   С Есенното Равноденствие идвали богатите реколти от плодовете на дърветата и лозята, падащите листа и студените вечери, предвещаващи зимните мразове; и Принципът и Силите на Мрака, преобладаващи над тези на Светлината, отвеждали Слънцето по-далеч на юг, така че нощите ставали по-дълги от дните. А при Зимното Слънцестоене земята се набръчквала от студ, листата падали от дърветата и Слънцето, достигнало най-южната си точка в кариерата си, изглеждало, че се колебае дали да продължи да се спуска, да остави света в тъмнина и отчаяние или да върне стъпките си и отново да проследи хода си на север, като върне времето за засяване на семената и пролетта, както и зелените листа и цветя и всички наслади на любовта.
Така, естествено и по необходимост, времето се разделяло, първо на дни, след това на луни или на месеци и години; и с тези подразделения и движения на Небесните тела, които ги маркирали, са били асоциирани и свързвани всички физически удоволствия и лишения на хората. Занимаващи се изцяло със селско стопанство и в нестабилните си жилища, оставени до голяма степен на милостта на елементите и променящите се сезони, първобитните хора на Ориента са били най-дълбоко заинтересувани от повторението на периодичните явления, представяни от двете големи светила на Небето, от чиято редовност зависело цялото им благоденствие.
А внимателният наблюдател скоро забелязал, че по-малките светлинки на Небето били, очевидно дори по-редовни от Слънцето и Луната и предсказвали с безпогрешна сигурност с издигането и спускането си периодите на повторяемост на различните явления и сезони, от които зависело физическото благосъстояние на всички хора. Те скоро почувствали необходимостта да различават отделните звезди или групи звезди и да им дадат имена, така че да могат да се разбират един друг, когато ги споменават и обозначават. Нуждата произвела обозначения едновременно естествени и изкуствени. Наблюдавайки, че в кръга на годината, подновяването и периодичната поява на произведенията на земята са били постоянно асоциирани не само с ходовете на Слънцето, но също и с издигането и спускането на определени Звезди и с относителното им положение спрямо Слънцето, към центъра на което те отнасяли всички небесни светила, като умът естествено свързвал небесните и земните предмети, които всъщност били свързани: и те започнали да дават на конкретни Звезди или Групи Звезди имената на онези земни предмети, които им се стрували свързани с тях; и за тези, които все още остават неназовани от тази номенклатура, те, за да запълнят системата, приели произволни и непоследователни наименования.
По този начин Етиопецът от Тебес или Сава наричал онези звезди, под които Нил започвал разлива си, Звездите на Наводнението, които изливали вода (Водолей).
Онези звезди, сред които се намирало Слънцето, когато достигало Северния Тропик и започвало да се оттегля на Юг, били наречени, поради движението си назад, Рак (Рак).
С наближаването му през есента до средната точка между Северните и Южните крайни точки на пътуването му, дните и нощите ставали еднакви; и Звездите, сред които се е намирало то, били наречени Звездите на Равновесието (Везни).
Звездите, сред които било Слънцето, когато Лъвът, изкаран от Пустинята от жажда, идвал да я утоли в Нил, били наречени Звездите на Лъва (Лъв).
Онези, сред които Слънцето се намирало по време на събиране на реколтата, били наречени звездите на Баберкуващата Дева, държаща в ръка Сноп Пшеница (Дева).
Онези, сред които Слънцето се намирало през февруари, когато Евес изкарвал малките си, били наречени Звездите на Агнето (Овен).
Онези през март, когато настъпвало време за оран, били наречени Звездите на Вола (Телец).
Онези звезди, под които са се появявали и идвали от пустинята горещи и изгарящи ветрове, подобно на отровни влечуги, били наречени Звездите на Скорпиона (Скорпион).
Наблюдението, че ежегодното връщане на издигането на Нил било винаги придружавано от появата на красива Звезда, която в този период се появявала в посоката на извора на тази река и изглежда предупреждавала стопанина да внимава да не се остави да бъде изненадан от наводнението, като Етиопецът сравнявал това действие на тази Звезда с това на Животното, което чрез лая си предупреждава за наближаваща опасност и я нарекъл Кучето (Сириус).
Започвайки по този начин и със създаването на астрономията, която започвала все повече и повече да се изучава, по цялото Небе били проследявани въображаеми фигури, с които били обозначени определени Звезди. Главните сред тях били онези, които лежали на пътеката, по която пътувало Слънцето, изкачвайки се към Севера и спускайки се на Юг: лежащо в рамките на определени предели и простиращо се на еднакво разстояние от всяка една страна на линията на равните дни и нощи. Този пояс, извиващ се подобно на змия, бил наречен Зодиакът и бил разделен на дванадесет Знака.
В Пролетното Равноденствие, 2455 години преди нашата ера, Слънцето влизало в знака и съзвездието Телец или Бик; след като преминало през него, тъй като започвало в Зимното Слънцестоене да се изкачва на север, знаците Водолей, Риби и Овен; и при влизането му в първия от тях, то достигало най-ниския предел от пътуването си на юг.
От Телец то преминавало през Близнаци и Рак и достигало Лъва, когато той достигал в крайната спирка на пътуването си на север. Оттам, през Лъва, Дева и Везни влизало в Скорпиона в Есенното Равноденствие и пропътувало на юг през Скорпиона, Стрелеца и Козирога до Водолея, крайната точка на пътуването му на юг.
Пътеката, по която пътувало то през тези знаци, била наречена Еклиптик; а тази, която минава през двете равноденствия, станала Екватор.
Те не знаели нищо за неизменните закони на природата; и винаги, когато Слънцето започвало да клони към юг, те се страхували да не би то да продължи да прави това и постепенно да изчезне завинаги, като остави земята завинаги да се ръководи от Мрака, бурята и студа.
Затова се радвали, когато то започнело повторно да се изкачва след Зимното Слънцестоене, като се борело срещу пагубното влияние на Водолея и Рибите и дружелюбно бивало посрещано от Овена. А когато при Пролетното Равноденствие то влизало в Телеца, те още повече се радвали да видят, че дните отново ще станат по-дълги от нощите, че е настъпил сезонът на сеитбата и че ще последват лятото и прибирането на реколтата.
И тъжали, когато след Есенното Равноденствие пагубното влияние на злобния Скорпион и отмъстителния Стрелец и противния и зловещ Козирог го теглели надолу към Зимното Слънцестоене.
Когато пристигнело там, казвали, че е било убито и се е преселило в царството на Мрака. Като останело там три дни, то отново се издигало и отново се изкачвало на север в небесата, за да освободи земята от унинието и Мрака на Зимата, която скоро станала символ на греховността, злото и страданието; както Пролетта, Лятото и Есента се превърнали в символи на щастието и безсмъртието.
Скоро те персонифицирали Слънцето и го благославяли под името Озирис и предавали легендата за спускането му сред Зимните знаци във фабулата за смъртта му, изкачването му в пъклените региони и възкресяването му.
Луната станала Изида, съпругата на Озирис; а Зимата, както и пустинята или Океанът, в който се спускало Слънцето, станали Тифон, Духът или Принципът на Злото, воюващи срещу и разбивайки Озирис.
От пътуването на Слънцето през дванадесетте знака произлиза легендата за дванадесетте Херкулесови подвизи и инкарнациите на Вишну и Буда. Оттук идва и легендата за убийството на Хурум1, представител на Слънцето, от тримата Калфи, символи на трите зимни знака, Козирог, Водолей и Риби, които го нападнали при трите порти на Небето и го убили в Зимното Слънцестоене. Оттук търсенето му от деветимата Калфи, другите девет знака, намирането му, погребението и възкресението му.

Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #3 -: Октомври 06, 2011, 00:46:23 »

Звездният Телец, откривайки новата година, бил Съзидателния Бик на Индусите и Японците, като счупил с рога си яйцето, от което се родил светът. Оттук бикът Апис бил боготворен от Египтяните и възпроизведен като златен телец от Аарон в пустинята. Оттук кравата се превръща в свещено животно за Индусите. Оттук от свещените и благодетелни знаци на Телеца и Лъва, лъвовете и биковете с човешки глави и с крила в дворците в Куюнджик и Нимрод, като които бил Херувимът, поставен от Соломон в неговия Храм: и оттук дванадесетте медни или бронзови вола, на които бил опрян месинговия леген.
Небесният Лешояд или Орел, издигащ се и спускащ се със Скорпиона, бил заменен на мястото му, в много случаи за сметка на пагубното влияние на последния: и по този начин четирите велики периода на годината били маркирани от Телеца, Лъва, Човека (Водолея) и Орела; които съответствували на стандартите на Ефраим, Юда, Рубен и Дан; и които все още се появяват на щита на Американската Кралска Арка на Масонството.
След това Овенът или Агнето станали предмет на обожание, когато на свой ред, той отворил Равноденствието, за да извади света от Зимното царство на Мрака и злото.
Около централната и проста идея за годишната смърт и възкресение на Слънцето скоро се натрупали множество обстоятелствени детайли и подробности. Някои били извлечени от други астрономически явления и изобретения, докато други били просто поетически орнаменти и измислици.
Освен Слънцето и Луната, тези древни хора видели и една красива Звезда, светеща с мека, сребърна светлина, която винаги следвала Слънцето на неголямо разстояние, когато то залязвало или го предшествала, когато изгрявало. Друга звезда с червен и гневен цвят и още една по-царствена и блестяща от всички, рано привлекли вниманието им със свободните си движения сред фиксираните домакини на Небето: и последната с необичайния си блясък и редовност на издигане и спускане. Това били Венера, Марс и Юпитер. Меркурий и Сатурн едва ли биха могли да бъдат забелязани в детството на света или докато астрономията не започнала да приема пропорциите на наука.
В проекцията на божествената сфера от астрономическите свещеници, зодиакът и съзвездията, подредени в окръжност, представяли половините си в диаметрична противоположност; и се твърдяло, че полусферата на Зимата била неблагоприятна, противопоставена, противоположна на тази на Лятото. Над ангелите на последната царувал крал (Озирис или Ормузд), просветен, интелигентен, съзидателен и благодетелен. Над падналите ангели или злите духове на първата, над демоните или Дяволите на подземната империя на Мрака и скръбта и звездите им също царувал господар. В Египет първо царувал Скорпионът, следващият след Везните знак и дълго време господар над Зимните знаци; и след това Полярната Мечка или Магарето, наречено Тифон, т.е. порой, за сметка на дъждовете, които заливали земята, докато доминирало това съзвездие. В по-късно време в Персия това била змията, която персонифицирана като Ахриман, била Злият Принцип на религията на Зороастър.
Слънцето не пристига в един и същ момент всяка година в равноденствената точка на екватора. Обяснението на изпреварването му на тази точка принадлежи на науката астрономия; и затова се позоваваме на вас. Последствието е това, което се нарича, процесията на равноденствията, посредством които Слънцето непрекъснато сменя мястото си в зодиака на всяко пролетно Равноденствие; така че сега знаците, запазващи имената, които са носили 300 години преди Христос, не си кореспондирали със съзвездията; това, че Слънцето сега е в съзвездието Риби, когато е в знака на Овена.
Годишното количество на предхождането е 50 секунди и малко повече [50” 1.] Периодът на пълния оборот на равноденствията е 25,856 години. Предхождането възлиза на 30о или един знак на 2155.6 години. Така че, когато Слънцето сега навлезе в Риби при Пролетното Равноденствие, то в този период навлиза в Овена, 300 години преди нашата ера и в Телеца 2455 години преди нашата ера. А разделението на Еклиптика, наречено сега Телец, лежи в съзвездието Овен, докато знакът Близнаци е в съзвездието Телец. Четири хиляди шестстотин и десет години преди Христос, Слънцето влиза в Близнаци при Пролетното Равноденствие.
В двата периода, 2455 и 300 години преди Христос и сега, влизането на Слънцето в Равноденствията и Слънцестоянията в знаците са били и са, както следва: -
2455 година пр.н.е.
Пролетно Равноденствие, то влиза в   Телец   От Овен
Лятно Слънцестоене .........   Лъв   От Рак
Есенно Равноденствие .......   Скорпион   От Везни
Зимно Слънцестоене .........   Водолей   От Козирог
300 година пр.н.е.
Пролетно Равноденствие .....   Овен   От Риби
Лятно Слънцестоене .........   Рак   От Близнаци
Есенно Равноденствие .......   Везни   От Дева
Зимно Слънцестоене .........   Козирог   От Стрелец
1872
Пролетно Равноденствие .....   Риби   От Водолей
Лятно Слънцестоене .........   Близнаци   От Телец
Есенно Равноденствие .......   Дева   От Лъв
Зимно Слънцестоене .........   Стрелец   От Скорпион
Боготворенето на Слънцето и звездите произлязло от объркването на знаците с причините. “Ако,” казва Йо, “погледнех Слънцето, когато свети или луната как напредва в яркостта си; и сърцето ми е било тайно примамено, или ако устата ми целуне ръката ми, това би било злодеяние, което трябва да бъде наказано от Съдията; защото бих отрекъл Бога, който е там горе.”
Може би като цяло не сме много по-мъдри от онези обикновени мъже от древните времена. Защото какво знаем ние за следствието и причината, освен че едно нещо редовно или обичайно следва друго?
Така че, тъй като спираловидното издигане на Сириус предшествало прииждането на Нил, било счетено, че то го причинява; и също така се считало, че други звезди причиняват крайна жега, ужасен студ и дъждовни бури.
Религиозното благоговение пред зодиакалния Бик (ТЕЛЕЦ), което се е появило от много ранен период, е било много общо – възможно е да е било универсално в цяла Азия; от тази верига или регион на Кавказ, на който е дало името си; и който все още е известен под названието Връх Телец, близо до южните краища на Индийския полуостров; който се разпростира също и в Европа и през източните части на Африка.
Това очевидно произлиза по време на онези отдалечени времена на света, когато колоритът на Пролетното Равноденствие минал покрай звездите начело на знака Телец [сред които бил Алдебаран]; период, в който, както свидетелстват всички най-древни паметници на всички ориенталски нации, за пръв път е проблеснала Светлината на изкуствата и на книжнината.
Арабската дума АЛ-ДЕ-БА-РАН означава първата или водещата звезда; и тя би могла да бъде наречена така, единствено ако наистина е предшествала или водела всички останали. Годината след това се откривала със Слънцето в Телеца; и многобройните старинни скулптури в Асирия и в Египет, при които бикът се появява с рога под формата на люнет или полумесец и слънчевия диск между тях, са преки алюзии на важния празник на първото новолуние от годината; и навсякъде се провеждали ежегодни празненства в деня на първото новолуние, когато годината се откривала със Слънцето и Луната в Телеца.


  
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #4 -: Октомври 06, 2011, 00:47:19 »


  Давид пее: “Свири с тромпета в Новолунието; в определеното време; в тържествения празничен ден: защото това е статут в Израел и закон на Бога на Яков. Така наредил той на Йосиф като доказателство, когато напуснал земята на Египет.”
Боготворенето пред Телеца продължило дълго след това с предхождането на равноденствията, когато колоритът на Пролетното Равноденствие е преминал през Овена. Китайците все още имат храм, наречен “Дворецът на рогатия вол”; а в Япония, както и в цял Индустан все още се боготвори същият символ. Цимбрийците носели бронзов бик със себе си като образ на своя Бог, когато нахлули в Испания и Галия; и представянето на Сътворението от Божеството под формата на бик, който разчупва черупката на едно яйце с рогата си, означавало Телецът, който открива настъпването на годината и разбива символичната черупка на ежегодно настъпващото небесно тяло на новата година.
Теофил казва, че се е предполагало, че Озирис от Египет умира или отсъства петдесет дни всяка година. Ландзеер смята, че това е било така, защото Саваотските свещеници били свикнали да виждат, в по-долните ширини на Египет и Етиопия, първата или главните звезди на Земеделеца [Бутес] да потъва при залез слънце под Западния хоризонт; и след това започвали воплите си или подавали сигнал на други да ридаят: и когато се предполагало, че плодородните му свойства се пренасяли към Пролетното слънце, вакханалското пируване се превърнало в набожност.
Преди колоритът на Пролетното Равноденствие да е преминал в Овена и след като вече е напуснал Алдебран и Хиадес, Плеядите били в продължение на седем или осем века водещите звезди на Саваотската година. И така ние виждаме на паметниците последователно да се появяват, заедно диска и полумесеца, символи на Слънцето и Луната – първо на главата, а след това на врата и гърба на Зодиакалния Телец, а от по-ново време - на челото на Овена.
Диаграмният знак или символ, който все още се използва, за да обозначи Телеца, е именно този полумесец и този диск: символ, достигнал до нас от онези далечни времена, когато паметната им близост в Телеца, като маркирали началото, едновременно на Саваотската година и на цикъла на Халдейския Сарос, до такава степен видно различавали този знак, че той се превърнал в характерен негов символ. На бронзовия бик от Китай полумесецът е прикрепен към гърба на Бика посредством облак и е предоставен изкривен жлеб, за да се въвежда от време на време диска на Слънцето, когато слънчевото и лунното време съвпадали и се намирали близо едно до друго в началото на годината и на лунния цикъл. Когато било направено това, годината не се откривала със звездите в главата на Бика, а когато колоритът на Пролетното Равноденствие минавал през средната или по-късните степени на изпълнения с рой звезди Телец, Плеядите били в Китай, както и в Ханаан, водещите звезди на годината.
Комбинираните полумесец и диск винаги представяли срещата на Слънцето и Луната; и когато били поставяни върху главата на Зодиакалния Телец, началото на цикъла се наричало Сарос от Халдейците и Метоник от Гърците; и се предполагало, че в Йов се прави алюзия на това от фразата “Мазарот в сезона си”; т.е. когато първото новолуние и ново слънце на годината съвпадали, което се случвало веднъж на осемнадесет години и нещо.
На саркофага на Александър се появява същият символ на главата на Овена, който по времето на този монарх, бил водещият знак. Така се появяват полумесецът и дискът също и в обсипаните със скулптури храмове на Горен Нил не върху главата на Телеца, а на челото на Овена или Бог с глава на овен, когото гръцките митолози нарекли Юпитер Амон, наистина Слънцето в Овена.
Ако сега погледнем за момент отделните звезди, които съставлявали и били близо до съответните съзвездия, може да намерим нещо, което да се свърже със символите на древните Мистерии и на Масонството.
Трябва да се отбележи, че когато Слънцето се намира в конкретно съзвездие, не се вижда нито една част от това съзвездие точно преди изгрев и веднага след залез; а след това - единствено крайчецът му: но се вижда съзвездието срещу него. Когато например Слънцето е в Телеца, т.е. когато Телецът залязва със Слънцето, Скорпионът се издига, когато то залязва и продължава да е видим през цялата нощ. И ако Телецът се издига и скрива заедно със Слънцето днес, той веднъж на шест месеца ще се издига по време на залеза и ще се спуска по време на изгрева; защото звездите по този начин печелят спрямо Слънцето по два часа на месец.
Като се върнем към времето, когато наблюдаване от Халдейските овчари и земеделците на Етиопия и Египет,
“Млечнобелият Бик със златни рога
повел новородената година,”
виждаме на врата на Телеца Плеядите, а на лицето му - Хиядите, “които Гърция е обсипала с наименования” и на които Алдебаран е господар; докато на югозапад се намира най-прекрасното от всички съзвездия, Орион, с Бетелгьо на левия крак и в пояса му трите звезди, известни като Трите Краля, а сега като Ярд и Ел. Орион, твърди легендата, преследвал Плеядите; и за да ги спаси от гнева му, Юпитер ги поставил в Небесата, където той все още продължава да ги преследва, но напразно. Те, заедно с Арктур и Бандите на Орион, се споменават в Книгата на Йов. Обикновено ги наричат Седемте Звезди и е казано, че са седем преди падането на Троя; въпреки че сега се виждат само шест от тях.
Плеядите били така наречени от гръцка дума, която означава “да отплуваш”. Те били наблюдавани през всички времена за знаци и сезони. Вергилий казва, че моряците дали имена на “Плеядите, Хиядите и Северната кола: Pleiadas, Hyadas, Claramque Lycaonis Arcton. А Палинурий твърди, -
Arcturum, pluviasque Hyadas. Geminosque Triones,
Armatumque auro circumspicit Oriona, -
Така Арктур проучвал дъждовните Хияди и Близнаците Триони и Орион със златен пояс.
Телецът бил принцът и водачът на небесния домакин в продължение на повече от две хиляди години; и когато главата му се спуснала със Слънцето около последния ден на месец май, видели на югоизток да се издига Скорпионът.
Понякога наричали Плеядите Vergiliae, или Девите на Пролетта, тъй като Слънцето навлизало в това струпване на звезди в сезона на разцъфтяването. Сирийското им наименование било Сукот или Сукотбенет, извлечено от Халдейската дума, означаваща размишлявам или наблюдавам.
Хиядите са пет звезди във формата на V, 11º на югоизток от Плеядите. Гърците ги преброили като седем. Когато Пролетното Равноденствие се намирало в Телеца, Алдебаран водел звездния домакин; а с издигането си на изток, Овенът бил с височина около 27º.
Когато се намирал близо до меридиана, Небесата представили най-величествения си вид. Капела се намирала малко по-далеч от меридиана на север; а Орион бил още по-далеч от него на юг. Процион, Сириус, Кастор и Полукс се били изкачили на около половината път от хоризонта към меридиана. Регулус тъкмо се бил издигнал над еклиптика. Девата все още се бавела под хоризонта. Фомалхаут се намирал на половината път до меридиана на югозапад; а на северозапад се намирали блестящите съзвездия, Персей, Цефеус, Касиопея и Андромеда, докато Плеядите били току-що пресекли меридиана.
Орион се вижда от целия населен свят. Линията на Равноденствието минава през самия му център. Когато Алдебаран се издигнал на изток, тримата крале в Орион го последвали; а със залязването на Телеца, Скорпионът, от чието жило казват, че е умрял Орион, се издигнал на Изток.
Орион се издига на пладне на 9 март. Издигането му било придружено със силни валежи и бури и той се превърнал в ужас за моряците.
В Бутес, наречена от древните гърци Ликаон, от Лукос, вълк, и от Евреите Калеб Анубах, “Лаещото куче” Великата звезда Арктур, която, когато Телецът откривал годината, отговаряла на забележителен с топлината си сезон.
След това се появяват Близнаците, две човешки фигури, в главите на които са ярките Звезди КАСТОР и ПОЛУКС, Диоскури и Кабири от Самотраки, патрони на мореплаването; докато на юг от Полукс се намират ярките звезди Сириус и Процион, по-голямото и по-малкото Куче: още по-нататък на юг, Канопус, в Кораба Арго.
Сириус е очевидно най-голямата и най-ярка Звезда на Небето. Когато Пролетното Равноденствие се намирало в Телеца, тя се издигала от Светлината на Слънцето, т.е. точно преди Слънцето, когато в Лятното Слънцестоене Слънцето навлизало в Лъва, около 21 юни, петнадесет дни преди прииждането на Нил. Появата на Канопус от Светлината на Слънцето също била предвестник за прииждането на Нил. Процион била предвестник на Сириус и се издигала преди нея.
В РАКА нямало важни звезди. В зодиаците на Есне и Дендера и в повечето астрологически останки на Египет, знакът на съзвездието бил бръмбар (Скарабей), който след това станал свещен, като емблема на портата, през която душите слизали от Небето. В апогея на Рака е струпването на Звездите, преди това наричани Praesepe, Яслите, от всяка страна на които има по една малка звезда, двете от които били наречени Асели - малките магаренца.
Блестящите звезди, РЕГУЛУС, пряко на еклиптика и ДЕНЕБОЛА, на Лъвската опашка, се намират в Лъва. Прекрасната звезда КОР ХИДРА се намира на югоизток от Регулус.
Битката на Херкулес с Немейския лъв била първият му подвиг. Тя била първия знак, през който минава Слънцето, след като падне зад Лятното Слънцестоене; от което време тя се опитва повторно да се издигне.
Нил прелял в този знак. Той стои пръв в Зодиака на Дендера и е във всички Индийски и Египетски Зодиаци.
От лявата страна на ДЕВАТА (Изида или Церера) е красивата звезда СПИКА Виргинис, малко на юг от еклиптика. VINDEMIATRIX, от по-малка величина, е в левия ръкав; а на северозапад от Спика, в Бутес (земеделецът, Озирис) е блестящата звезда Арктур.
Разделянето на първия декан на Девата, казва Абен Езра, представлява красива Дева с развята коса, седнала на стол, с два стръка пшеница в ръка, която кърми бебе. В един арабски ръкопис в Кралската Библиотека в Париж се намира картина на Дванадесетте Знака. Тази на Девата е младо момиче с бебе в ръце. Девата била Изида; а представянето ù, носене на дете (Хорус) в ръце, изложено в храма ù, било придружено от следния надпис: “АЗ СЪМ ВСИЧКО, КОЕТО Е, КОЕТО Е БИЛО И КОЕТО ЩЕ БЪДЕ; А ПЛОДЪТ, КОЙТО НОСЯ, Е СЛЪНЦЕТО.”
Девет месеца, след като Слънцето навлезе в Дева, то достига Близнаците. Когато Скорпионът започне да се издига, Орион започва да залязва: когато Скорпионът стигне до меридиана, започва да залязва Лъвът. Царува Тайфон, Озирис е убит, а Изида (Девата), негова сестра и съпруга, го следва плачейки в гроба.
Девата и Бутес, залязвайки със Слънцето в Есенното Равноденствие, води света към зимните съзвездия и го въвежда в гения на Злото, представен от Офиукус, Змията.
В момента на Зимното Слънцестоене, Девата се издига хелиакално (със Слънцето), като носи до гърдите си Слънцето (Хорус).
Във Везните са четирите звезди от втора и трета величина, които ще споменем малко по-надолу тук. Те са Зубен-ес-Хамали, Зубен-ел Гемали и Зубен-ел-Губи. Близо до тях се намира блестящата и пагубна Звезда, Антарес в Скорпиона.
В Скорпиона Антарес, звезда от първата величина и забележително червена, била една от четирите велики Звезди, Фомалхаут в Кетус, Алдебаран в Телеца, Регулус в Лъва и Антарес, които преди това отговаряли на точките на Слънцестоенето и Равноденствието и били много забелязвани от астрономите. Този знак понякога се представлява от змия, а понякога - от крокодил, но общо взето от Скорпион, който за последно е намерен на Митраските паметници и на Зодиака на Дендера. Считан бил за прокълнат знак, а навлизането на Слънцето в него започвало с царуването на Тайфон.
Нямало значими звезди в Стрелеца, Козирога и Водолея.
Близо до Рибите се намира блестящата Звезда, Фомалхаут. Нито един знак в Зодиака не се счита, че има по-пагубно влияние от тази звезда. Считала се за показателна за настъпването на Насилие и Смърт. И Сирийците, и Египтяните се въздържали от ядене на риба от страх и отвращение; и когато последната представлявала нещо толкова ненавистно или изразявали омраза от йероглифи, те нарисували риба.
В Съзвездието Колар се намира блестящата звезда Капела, която никога не залязла за Египтяните.
И винаги кръжейки около Северния Полюс са Седем Звезди, известни като Ursa Major или Голямата мечка, които са предмет на универсално изучаване във всички световни епохи. Те са еднакво почитани от Свещениците на Бел, Влъхвите на Персия, Пастирите от Халдея и Финикийските мореплаватели, а така също и от астрономите на Египет. Две от тях, Мерак и Дубхе, сочат към Северния полюс.
Финикийците и Египтяните, казва Евзебий, били първите, които обожествили Слънцето, Луната и Звездите и ги считали за единствените причини за произвеждането и разрухата на всички същества. От тях тръгнали в чужбина всички познати мнения по отношение на пораждането и спускането на Боговете. Единствено Евреите поглеждали отвъд видимия свят към невидимия Създател. Целият останал свят считал тези светещи в небесната твърд тела за Богове, предлагал им жертвоприношения, покланял им се и не издигал нито душите им, нито боготворенето си над видимите небеса.
Халдейците, Ханаанците и Сирийците, сред които живял Аврам, правели същото. Ханаанците посвещавали коне и каляски на Слънцето. Жителите на Емеса във Финикия го обожавали под наименованието Елагабалус; и Слънцето, като Херкулес, било Голямото Божество на Тирейците. Сирийците боготворели със страх и боязън Звездите от Съзвездието Риби и им посвещавали образи в храмовете си. Слънцето като Адонис било боготворено в Библос и около Връх Либанус. В Палмира се намирал великолепен храм на Слънцето, който бил разграбен от войниците на Аурелиян, които отново го построили и отново му го посветили. Плеядите, под наименованието Сукот-Бенет, били боготворени от Вавилонските колонисти, заселили се в страната на самарянците. Сатурн, под наименованието Ремфан, бил боготворен от Коптите. Планетата Юпитер била боготворена като Бел или Баал; Марс - като Малек, Мелех или Молох; Венера като Аштарот или Астарта, а Меркурий - като Небо сред Сирийците, Асирийците, Финикийците и Хаанитите.
Санхониатон казва, че най-ранните финикийци обожавали Слънцето, което считали за единствения Господар на Небесата; и го почитали под наименованието Беел-Самин, което означава Крал на Небето. Те издигали колони на стихиите - огън, въздух или вятър и ги боготворели; и Саваотстството или боготворенето на Звездите, процъфтявало навсякъде във Вавилония. Арабите, живеейки под винаги ясно и спокойно небе, обожавали Слънцето, Луната и Звездите. Абулфарагиус ни уведомява за това, както и че всяко едно от дванадесетте арабски племена се обръщало към някоя конкретна звезда като към свой патрон. Племето Хамиар било посветено на Слънцето, племето Ценах - на Луната; племето Миса било под протекцията на красивата звезда в Телеца, Алдебаран; племето Тай - под това на Канопус; племето Кайс - на Сириус; племената Лачамус и Идамус - на Юпитер; племето Асад - на Меркурий и така нататък.
Сарацините,по времето на Херакъл боготворели Венера, която наричали Кабар или Великата; и се кълнели в Слънцето, Луната и Звездите. Шахристан, арабски автор, казва, че Арабите и Индийците преди времето, по което е живял той, имали храмове, посветени на седемте Планети. Абулфарагиус казва, че седемте големи примитивни нации, от които произлезли всички останали, Персийците, Халдейците, Гърците, Египтяните, Турците, Индийците и Китайците, всички те били първоначално Саваоти и боготворели Звездите. Те всички, казва той, подобно на Халдейците, се молели, обръщайки се към Северния полюс, по три пъти на ден, при изгрева на Слънцето, по пладне и при залеза му, като три пъти се кланяли на Слънцето. Те призовавали Звездите и разсъдъка, който ги населявал, предлагайки им жертвоприношения и наричали богове фиксираните звезди и планети. Фило казва, че Халдейците гледали на звездите като на суверенни арбитри на световния ред и не поглеждали отвъд видимите причини към невидимо и надарено с интелект същество. Те считали Природата за велико божество, което упражнява силата си посредством привеждане в действие на частите си, Слънцето, Луната, Планетите и Фиксираните Звезди, последователното преминаване на сезоните и комбинираното действие на Небето и земята. Големият празник на Саваотите бил, когато Слънцето стигало в Пролетното Равноденствие; те имали също така пет други празника по времето, когато петте по-дребни планети влизали в знаците, в които била екзалтацията им.
Диодор Сикул ни уведомява, че Египтяните признавали две големи божества, първично и вечно, Слънцето и Луната, които те смятали, че ръководят света и от които всичко получава храна и растеж: че от тях зависят всички велики дела на поколенията и съвършенството на всички произведени в природата следствия. Ние знаем, че тези две велики божества на Египет са били Озирис и Изида, най-великите агенти на природата: според някои - Слънцето и Луната, а според други - Небето и Земята или активният и пасивен принципи на пораждането.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #5 -: Октомври 06, 2011, 00:48:40 »


  И научаваме от Порфирий, че Херемон, начетен свещеник от Египет и много други учени мъже от тази нация казвали, че Египтяните признавали за богове звездите, които съставляват зодиака и всички онези, които с издигането или спускането си отбелязват подразделенията му; подразделенията на знаците в декани, хороскопът и звездите, които преобладават в тях и които били наречени Могъщите Господари на Небето; че считайки Слънцето за Великия Бог, Архитекта и Ръководителя на Света, те си обяснявали не само фабулата на Озирис и Изида, но в общи линии всички свещени легенди, от звездите, от появата и изчезването им, от издигането, от фазите на луната и увеличаването или намаляването на Светлината ù; от хода на Слънцето, разделянето на времето и небесата на две части, едната отдадена на Мрака, а другата на Светлината; от Нил и общо казано, от цялата окръжност на физическите причини.
Луциан ни казва, че бикът Апис, свещен за Египтяните, бил образът на небесния Бик или Телец; и че Юпитер, Амон с рога подобно на овена, бил образът на съзвездието Овен. А Клеменс Александрийски ни уверява, че четирите основни свещени животни, носени в процесиите ми, били емблемите на четирите знака или кардиналните точки, които определят сезоните в Равноденствията и Слънцестоенето и разделено на четири части - годишният ход на Слънцето. Те също така боготворели огъня и водата и Нил, която река наричали Бащата, Пазителят на Египет, свещеният продукт на Великия Бог Озирис; а в свещените си песни, в които го наричали богът, коронясан с просо (което зърно, представено от пшент, било част от горното облекло на кралете им), което носело със себе си изобилие. Другите стихии също били почитани от тях; а Великите Богове, чиито имена намираме написани върху старинна колона, са Въздухът, Небето, Земята, Слънцето, Луната, Нощта и Деня. И в общи линии, както казва Евзебий, те считали Вселената за велико Божество, съставено от голям брой богове, различните части от самата нея.
Същото боготворене на Небесния Домакин навлязло във всички части на Европа, в Мала Азия, и сред турците, скитите и татарите. Древните Персийци обожавали Слънцето като Митрас, а също така Луната, Венера, Огъня, Въздуха и Водата; и тъй като нямали статуи или олтари, те им поднасяли жертвоприношенията си на високи места, за да са по-близо до Небето и Слънцето. От седем древни клади те изгаряли тамян на Седемте Планети и считали стихиите за божества. В Зенд-Авеста намираме призиви, адресирани до Митрас, звездите, стихиите, дърветата, планините и всяка част от природата. Там се призовава Небесния Бик, с който се свързва Луната; и четирите велики звезди, Таштер, Сатевис, Хафторант и Венант, голямата звезда Рапитан и другите съзвездия, които бдят над различните части на земята.
Влъхвите, подобно на множество древни нации, боготворели огъня, над всички други стихии и сили на природата. В Индия били боготворени Ганг и Инд, а Слънцето било считано за Голямо Божество. Те също така Луната и поддържали свещен огън. В Цейлон били боготворени Слънцето, Луната и други планети; в Суматра - Слънцето, наречено Ири и Луната, наречена Ханда. А Китайците издигнали храмове на Небето, на Земята и духовете на въздуха, водата, на планините и звездите, на морския дракон и на планетата Марс.
Прославеният Лабиринт бил издигнат в чест на Слънцето; а дванадесетте му палати, подобно на дванадесетте великолепни колони на храма в Йерополис, покрити със символи свързани с дванадесетте знака и окултните качества на стихиите, били посветени на дванадесетте бога или духовете покровители на знаците на Зодиака. Фигурата на пирамидата и тази на обелиска, приличаща по форма на пламък, станали причина тези паметници да бъдат посветени на Слънцето и на Огъня. И Тимеус от Локрия казва: “Равностранният триъгълник влиза в състава на пирамидата, която има четири равни челни повърхности и четири ъгъла и която по това прилича на огъня, най-неуловимия и подвижен от стихиите.” Те и обелиските били издигнати в чест на Слънцето, се твърди в един надпис на последните, преведен от Египетския Хермапион и който може да бъде намерен в Амианус Марселинус, “Аполон, силният Син на Бога, този, който е създал света, истинският Господар на короните, който притежава Египет и го изпълва със славата си.”
Двете най-извести подразделения на Небето, по седем, какъвто е броят на планетите и по дванадесет, какъвто е броят на знаците на зодиака, се срещат на религиозните паметници на всички народи на древния свят. Дванадесетте Велики Богове на Египет се срещат навсякъде. Те били приети от гърците и от римляните; а последните определили по един от тях за всеки знак на зодиака. Образите им се срещали в Атина, където до всеки един от тях бил издигнат по един олтар; и се боядисвали по галериите с колони. Хората от Север имали своите дванадесет Азес или Сенат от дванадесет велики богове, от които Один е главният. Японците разполагали със същия брой и подобно на Египтяните ги разделили на класи, седем, които били най-древните и пет, добавени след това: и двете числа са добре познати и свещени за Масонството.
Няма по-удивително доказателство за световното преклонение пред звездите и съзвездията от подреждането на Еврейския лагер в Пустинята и алегорията във връзка с дванадесетте племена на Израел, описани в еврейските легенди за Яков. Еврейският лагер бил четиристранен, с шестнадесет подразделения, от които централните четири били заети от образите на четирите природни стихии. Четирите подразделения в четирите ъгъла на четириъгълника показвали четирите знака, които астролозите наричали фиксирани и които те считат за предмет на влиянието на четирите големи Кралски Звезди, Регулус - в Лъва, Алдебаран - в Телеца, Антарес - в Скорпиона и Фомалхаут - в устата на Рибите, върху които пада водата, излята от Водолея; от които съзвездия Скорпионът бил представен в Еврейска украса от Небесния Лешояд или Орел, който се издига едновременно с него и е негов паранателон. Другите знаци били подредени върху четирите челни повърхности на четириъгълника и в успоредни и вътрешни подразделения.
Съществува удивително съвпадение между характеристиките, определени от Яков за синовете му и онези от знаците на Зодиака или планетите, които имат своя дом в тези знаци.
Рубен е сравнен с течаща вода, нестабилен и който не може да превъзхожда другите; и той отговаря на Водолей, като знакът му е човек. Водата, излята от Водолея тече към Южния полюс и той е първият от четирите Кралски Знаци, издигайки се от Зимното Слънцестоене.
Лъвът е емблемата на Юда; и Яков го сравнява с това животно, чието съзвездие в Небето е домът на Слънцето; Лъвът от рода на Юда; с чието ръкостискане, след като ръкостискането на Чирака и на Калфата, т.е. на Водолея в Зимното Слънцестоене и на Рака в Пролетното Равноденствие – не са успели да го вдигнат, Хурум (Хирам ) бил вдигнат от гроба.
Яков сравнява Ефраим, на чиито знак се появява Небесния Бик, с вола. Той сравнява Дан, който носи емблемата си като Скорпион, с Церастес или Змията с рога на езика на астрологията с лешояда или със спускащия се орел; и която птица често е заменяна във флага на Дан, на мястото на отровния скорпион за сметка на ужаса, който вдъхва това влечуго, като символа на Тайфон и пагубното му влияние; където Орелът, като негов паранателон, т.е. издигайки се и спускайки се същевременно с него, е бил естествено използван вместо него. Оттук четирите известни фигури в свещените картини на Евреите и Християните и в Кралската Арка на Масонството - на Лъва, Вола, Човека и Орела, четирите създания на Апокалипсиса, копирани там от Езекиел, в чиито блянове и рапсодии те се представят, въртейки се около огнени кръгове.
Овенът, домът на Марс, господар на Небесната Войска и на Дванадесетте знака, е емблемата на Гад, когото Яков характеризира като воин, началник на армията си.
Ракът, в който звездите са наречени Асели, или малки магаренца, е емблемата на флага на Исакар, когото Яков сравнява с магаре.
Козирогът, от древни вречена представян с опашка на риба, и наричан от астрономите Синът на Нептун, е емблемата на Зебулон, за когото Яков казва, че живее на брега на морето.
Стрелецът, преследващ Небесния Вълк, е емблемата на Бенджамин, когото Яков сравнява с ловец; и в това съзвездие Римляните поставили дома на Диана, Жената-Ловец. Девата, домът на Меркурий, се ражда на флага на Нафтали, чието красноречие и бързина Яков преувеличава, и двете от които са качества на Куриера на Боговете. А за Симеон и Леви той говори като за обединени, както са двете риби, съставляващи съзвездието Риби, което е тяхната хералдическа емблема.
В своята Републиката Платон следвал подразделенията на Зодиака и планетите. Така постъпвал и Ликург в Спарта и Цецропс в Атинската Общност. Чун, китайският законодател, разделил Китай на дванадесет Чоу и специално обозначил за целта дванадесет планини. Етруските се разделили на дванадесет кантона, Ромулус назначил дванадесет Ликтора. Имало дванадесет племена на Ишмаел и дванадесет ученика на Еврейския Реформатор. Новият Йерусалим на Апокалипсиса има дванадесет порти.
Сосиет, китайска книга, разказва за дворец, съставен от четири сгради, чиито порти гледали към четирите ъгъла на света. Тази на изток била посветена на новите луни на пролетните месеци; онази на Запад - към есенните; тази на Юг - към летните; а тазии на Север - към зимните: и в този дворец Императорът и високопоставените му лица принесли едно агне в жертвоприношение, животното, което представлявало Слънцето в Пролетното Равноденствие.
Сред гърците маршируването на хоровете в театрите им представлявало движението на Небето и на планетите, а строфите и антистрофите, казва Аристоксен, имитирали движенията на звездите. Числото пет било свещено сред китайците, като това на планетите различни от Слънцето и Земята. Астрологията освещава числата дванадесет, седем, тридесет и триста и шестдесет; и навсякъде седем, броят на планетите, е толкова свещен, колкото и дванадесет; това на знаците, месеците, ориенталските цикли и участъците на хоризонта. По-подробно ще говорим за това малко по-късно тук, в друга Степен, за тези и за други числа, на които древните хора приписвали мистериозни свойства.
Знаците на Зодиака се появявали на много от древните монети и медали. На публичния печат на Локриан, Озолес бил Хесперус, или планетата Венера. На медалите на Антиох на Оронт бил овенът и полумесецът; а Овенът бил специалното божество на Сирия, определен за нея в разделението на земята сред дванадесетте знака. На Критските монети бил Равноденствения Бик; той също така се появявал на Мамертинс и на Атина. Стрелецът се появявал на тези на Персийците. В Индия дванадесетте знака се появявали върху старинните монети. Скорпионът бил гравиран на медалите на Кралете на Комагена, а Козирогът – на тези на Зеугма, Аназорба и други градове. На медалите на Антонинус могат да се намерят почти всичките знаци на Зодиака.
Астрологията се практикувала сред всички древни нации. В Египет книгата на Астрологията почтително се носела в религиозните процесии; в които също така се носели няколкото свещени животни като емблеми на равноденствията и слънцестоянията. Същата наука процъфтявала сред Халдейците и в цяла Азия и Африка. Когато Александър нахлул в Индия, астролозите на Оксидрацес дошли при него, за да разкрият тайните на науката си за Небесата и Звездите. Брамините, с които се консултирал Аполоний, го научили на тайните на Астрономията, с церемонии и молитви, с които да се умилостивят боговете и да се научи бъдещето от звездите. В Китай астрологията учила на начина да се ръководи държавата и семействата. В Арабия тя се считала за майката на науките; и старите библиотеки са пълни с арабски книги за тази претендирана наука. Тя разцъфтявала в Рим. Константин наредил на астролога Валенс да му изготви хороскоп. Това било наука в средните векове и дори до ден днешен тя не е забравена и не е престанала да бъде практикувана. Катерина Медичи я обичала. Луи ХІV се консултирал с хороскопа си, а начетеният Казини започнал кариерата си като астролог.
Древните Саваоти си определили празници в чест на всяка една планета на деня, в който тя влизала в мястото си на екзалтация или достигала до определената степен в конкретния знак на зодиака, в който астрологията била фиксирала мястото на екзалтацията ù; т.е. мястото в Небесата, където се предполагало, че влиянието ù е най-голямо и където тя въздействала с най-голяма енергия върху Природата. Мястото на екзалтация на Слънцето било в Овена, защото достигайки тази точка, то събуждало цялата Природа и стопляло живота на всички плодни пъпки на растителността; и следователно най-тържественият празник сред всички нации, в продължение на много години преди нашата ера, бил определен по време на влизането му в този знак. В Египет той се наричал Празникът на Огъня и Светлината. Това било Пасхата, където се коли и се яде пасхалното агне сред Евреите и Невруз сред Персийците. Римляните предпочитали мястото на жилището пред това на екзалтацията; и празнували празниците на планетите под знаците, където се намирали къщите им. Халдейците, а не Египтяните, Саваотите следвали в това отношение, предпочитали местата на екзалтацията.
Сатурн, от продължителността на времето, изисквано за очевидното му завъртане, се считал за най-отдалечената, а Луната - за най-близката планета. След Луната идвали Меркурий и Венера, после Слънцето и след него Марс, Юпитер и Сатурн.
Така издиганията и спусканията на Фиксираните Звезди и пресичането на пътищата им със Слънцето и първата им поява, когато изниквали изпод лъчите му, фиксирали периодите за празниците, учредявани в тяхна чест; а Свещените Календари на древните хора съответно се приспособявали в тази връзка.
В римските игри на кръглия площад, празнувани в чест на Слънцето и цялата Природа, Слънцето, Луната, Планетите, Зодиакът, Стихиите и най-очевидните части и могъщи агенти на Природата били персонифицирани и представлявани, а ходът на Слънцето в Небето се имитирал на Хиподрума, като колесницата му била теглена от четири коня с различни цветове, представляващи четирите природни стихии и сезони. Движението се извършвало от изток на запад, подобно на окръжностите около Ложата и седем на брой, за да си съответства с броя на планетите. Движенията на Седемте Звезди, които се въртели около полюса, били представлявани също така, както и тези на Капела, който с хелиакалното си издигане в момента, в който Слънцето достигало Плеядите в Телеца, обявявало годишното въртене на Слънцето.
Пресичането на Зодиака от колоритите в точките на равноденствията и слънцестоянията, определяли четири периода, всеки един от които е бил приеман от една или повече нации, а в някои случаи от една и съща нация в различни периоди, за началото на годината. Някои приемали Пролетното Равноденствие, защото денят започвал да преобладава над нощта, а Светлината печелела победа над Мрака. Понякога се предпочитало Зимното Слънцестоене; защото тогава денят достигал максималната си продължителност и кулминационната точка на славата и съвършенството си. В Египет е съществувала и друга причина - тази, когато Нил започвал да приижда, в хелиакалното издигане на Сириус. Някои предпочитали Есенното Равноденствие, защото тогава се събирала реколтата и в земните недра се полагала новата реколта. А някои предпочитали Зимното Слънцестоене, защото тогава идвал най-късия ден, като продължителността на деня започвала да се увеличава и Светлината започвала кариерата си, предназначена да приключи с победа в Пролетното Равноденствие.
Слънцето, фигуративно казано, умирало и отново се раждало в Зимното Слънцестоене; тогава се чествали игрите на Кръглия площад в чест на непобедимия Бог–Слънце и започвала Римската година, учредена или реформирана от Нума. Много народи от Италия започвали годината си по това време, казва Макробий; и представяни от четирите възрасти на човека постепенната последователност на периодическото увеличаване и намаляване на деня и Светлината на Слънцето; оприличавайки го на дете, родено в Зимното Слънцестоене, младеж в Пролетното Равноденствие, енергичен мъж в Лятното Слънцестоене и старец в Есенното Равноденствие.
Тази идея била заимствана от Египтяните, които обожавали Слънцето в Зимното Слънцестоене под фигурата на дете.
Образът на Знака, в който започвали всеки един от четирите сезона, станал формата, под която фигурирало Слънцето във всеки един конкретен сезон. Кожата на Лъва била носена от Херкулес; рогата на Бика украсявали челото на Бакхус; а есенната змия увивала дългите си дипли около статуята на Серапис, 2500 години преди нашата ера, когато тези знаци отговаряли на началото на Сезоните. Когато други съзвездия ги заменяли на тези точки, чрез предхождането на равноденствията, тези атрибути били променяни. Тогава Овенът предоставил рогата за главата на Слънцето, под наименованието Юпитер Амон. То вече не се раждало изложено на водите на Водолея ,подобно на Бакхус, нито било положено в урна, като Бог Канопус, а в Авгиевите обори или Небесния Козирог. След това то довършило триумфа си, яхнало магаре в съзвездието Рак, което след това заело точката на Лятното Слънцестоене.
Други атрибути, които образите на Слънцето заимствали от съзвездията, които с изгряването и залязването си фиксирали точките на тръгването на годината и началото на четирите му главни подразделения.

 
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #6 -: Октомври 06, 2011, 00:50:21 »


  Първо Телецът, а след това Овенът (наречен от Персийците Агнето) били считани като обновителя на Природата посредством съюза му със Слънцето. Всеки един на свой ред бил емблема на Слънцето, което преодолява зимната тъмнина и поправя безредиците на Природата, които всяка година били регенерирани под тези Знаци, след като Скорпионът и Змията на Есента му донасяли голота, гибел и Мрак. Митрас бил представян седнал на Бик; и това животно било образът на Озирис: докато гръцкият Бакхус, съоръжен с рогата му, поставени отпред, бил представян с опашка и крака.
Съзвездията също станали забележителни за земеделците, които по издиганията и спусканията им, сутрин или вечер, посочвали настъпването на този период от подновено плодородие и нов живот. Капела или детето Амалтея, чиито рог е наричан Рогът на Изобилието и чието място е над точката на Равноденствието или Телеца; и Плеядите, които дълго време посочвали Сезоните и породили множество поетични фабули, били най-наблюдавани и най-честввуани в древността.
Оригиналната римска година започвала в Пролетното Равноденствие. Юли преди това се наричал Квинтилис, петият месец, а август Секстилис, шестият, като септември е все още седмият, октомври - осмият и така нататък. Персийците започвали годината си по същото време и чествували големия си празник Невруз, когато Слънцето навлизало в Овена и се издигало съзвездието Персей – същият Персей, който пръв донесъл на земята небесния огън, осветен в храмовете им: и всички церемонии, празнувани тогава, напомняли на хората за подновяването на Природата и триумфът на Ормузд, Богът – Светлина, над силите на Мрака и Ахриман, техният Господар.
Законодателят на Евреите фиксирал началото на годината им в месеца Нисан в Пролетното Равноденствие, в който сезон Израелтяните напуснали Египет и били освободени от дългото им крепостничество; във възпоминание на което е Изход (Exodus – Изход, раздел от Стария завет ), те ядат Пасхалното агне в това Равноденствие. И когато Бакхус и армията му дълго марширували в горящите пустини, те били отведени от Агне или Овен в красиви ливади и до Извори, които поливали Храма на Юпитер Амон. Защото, за арабите и Етиопците, чието велико божество било Бакхус, нищо не било толкова съвършен тип Елизиум, колкото страна, изобилстваща от извори и поточета.
Орион, на същия меридиан като Звездите на Телеца, умира от жилото на Небесния Скорпион, който се издига, когато той се спуска; както умира Бикът на Митрас през есента: и в звездите, които отговарят на Есенното Равноденствие, ние намираме онези неприязнени духове, които винаги се борят срещу Принципа на доброто и които вземат от Слънцето и Небето плодотворната мощ, която пренасят на земята.
С Пролетното Равноденствие, скъпо за моряка и за земеделеца, дошли звездите, които, със Слънцето, откриват мореплаването и ръководят бурните Морета. Тогава Близнаците се нахвърлят в слънчевите огньове или изчезват при залеза му, спускайки се със Слънцето в лоното на водите. И тези покровителски Божества на мореплавателите, Диоскури или главните Кабири от Самотраки, отплували с Язон, за да станат притежатели на златното руно на овена, чието издигане сутрин съобщавало навлизането на Слънцето в Телеца, когато носителят на Змията Язон се надигнал вечерта и по отношение на Диоскури бил сметнат за техен брат. А Орион, син на Нептун и най-могъщият контрольор на измъчвания от бурите океан, съобщавайки понякога спокойствие, а понякога - бури, се надигнал след Телеца, ликувайки в началото на новата година.
Лятното Слънцестоене не било по-маловажна точка в хода на Слънцето от Пролетното Равноденствие, особено за Египтяните, за които то не само маркирало края и срока на увеличаващата се продължителност на дните и на доминирането на Светлината, но и максимумът на издигането на Слънцето; но така също и годишното повторението на това явление, особено за Египет, прииждането на Нил, която, винаги придружаваща Слънцето в хода му, изглеждало да се вдига и пада, когато дните ставали по-дълги и по-къси, бидейки най-ниско в Зимното Слънцестоене и най-високо при Лятното. По този начин Слънцето изглеждало, че регулира прииждането му; и по времето на пристигането му на точката на Слънцестоенето, бидейки тази на първото прииждане на Нил, било избрано от Египтяните като начало на годината, която те нарекли Годината на Бога и на Сотиевия период или периода на Сотис, Кучето-Звезда, която, издигайки се сутрин, фиксирала тази епоха, толкова важна за народа на Египет. Тази година била също така наречена Хелиас, т.е. Слънчевата година и Каникуларната година; и тя се състояла от триста шестдесет и пет дни, без прибавка; така че на края на четири години или на четири пъти по триста шестдесет и пет дни, което прави 1460 дни, се налагало да се добави по един ден, за да станат четири пълни завъртания на Слънцето. За да коригират това, някои нации направили четвъртата година да се състои от 366 дни, както правим и ние сега: но Египтяните предпочели да не добавят нищо към годината от 365 дни, която на края на 120 години, или 30 пъти по 4 години, била по-кратка с 30 дни или с един месец; т.е. тя изисквала един месец повече, за да изпълни 120 завъртания на Слънцето, въпреки че толкова много били преброени, т.е. толкова много години. Разбира се, началото на 121-вата година не отговаряло на Лятното Слънцестоене, но го предшествало с един месец; така че, когато Слънцето пристигало в точката на Слънцестоенето, откъдето то първо се отправяло и където трябвало да се върне, за да направи в действителност 120 години или 120 пълни завъртания, щеше да е свършил първият месец от 121-та година.
По този начин, ако началото на годината се връщало с 30 дни на всеки 120 години, това начало на годината, като продължавало да се оттегля, на края на 12 пъти по 120 години или 1460 години, щяло да се върне в точката на Слънцестоенето или първичната точка на тръгването на периода. Слънцето след това ще е направило 1459 завъртания, въпреки че са били преброени 1460; за да се коригира това, трябвало да се добави още една година. Така че Слънцето нямало да е направило своите 1460 завъртания до края на 1461 години от 365 дни всяка, като всяко завъртане в действителност не е точно 365 дни, а 365¼.
Този период от 1461 години, всяка една от които от 365 дни, връщайки началото на Слънчевата година към точката на Слънцестоенето, при издигането на Сириус след 1460 Слънчеви завъртания, бил наречен в Египет Сотиак период, точката на тръгването на което било Лятното Слънцестоене, за пръв път заета от Лъва и след това от Рака, под който знак е Сириус, който откривал периода. Именно, казва Порфирий, на това Новолуние на Слънцестоенето, придружено от Сет или Кучето–Звезда, било фиксирано началото на годината и това на зараждането на всички неща, или, както е станало, родилният час на света.
Не само Сириус определил периода на прииждането на Нил. Водолеят, урната му и потокът, който се изливал от него в противопоставяне на знака на Лятното Слънцестоене, тогава заето от Слънцето, откривал вечер марша на Нощта и получил пълната Луна в чашата си. Над него и с него се издигали краката на Пегас, се блъснало там, където водите текат напред и от които пият Музите. Предполагало се, че Лъвът и Кучето причинявали наводнението и така били боготворени и те. Докато Слънцето преминавало през Лъва, водите удвоили дълбочината си; и свещените фонтани изливали потоците си през главите на лъвовете. Хидра, издигайки се между Сириус и Лео (Лъва), се простирала между три знака. Главата ù се надигала с Рака, а опашката ù - с краката на Девата и началото на Везните; и наводнението продължавало, докато Слънцето преминавало през цялото му протежение.
Последователното състезание на Светлината и Мрака за притежаване на лунния диск, като всяка една от тях на свой ред била победител и победен, точно приличало на това, което минавало по земята от действието на Слънцето и пътуванията му от едно Слънцестоене до друго. Лунното завъртане представлявало същите периоди на светлина и тъмнина като годината, и било обект на същите религиозни фикции. Над Луната, казва Плиний, всичко е чисто и изпълнено с вечна светлина. Там свършва конуса на сянката, която проектира земята и произвежда нощта; там приключва пребиваването на нощта и Мрака; до нея се простира въздухът; но там ние влизаме в чистата субстанция.
Египтяните приписали на Луната демиургичната или съзидателна сила на Озирис, който се обединявал с нея в пролетта, когато Слънцето ù съобщило принципите на зараждането, които тя след това разпространила във въздуха и всичките елементи. Персийците считали, че Луната е оплодена от Небесния Бик, първият от знаците на пролетта. Във всички векове се е предполагало, че Луната е имала голямо влияние върху растителността и раждането и растежа на животните; а вярата се поддържа така широко сега, както и винаги и това влияние се считало за мистериозно и необяснимо. Не само астролозите, но и натуралистите подобно на Плиний, философи като Плутарх и Цицерон, теолози като Египетските свещеници и метафизици като Проклус, твърдо вярвали в тези лунни влияния.
“Египтяните,” казва Диодорус Сицилук, “признавали два велики бога, Слънцето и Луната, или Озирис и Изида, които управляват света и регламентират администрирането му от разпределянето на сезоните... Такъв е характерът на тези две божества, че те правят впечатление на активна и плодовита сила, от която се влияе зараждането на съществата; Слънцето - от горещината и от този духовен принцип, който образува и сформира дъхът на ветровете; Луната - от влажност и сухота; а двете - от силите на въздуха, които те общо споделят. Всичко се ражда, расте и процъфтява от това благотворно влияние. Поради което това цяло огромно тяло, в което живее природата, се поддържа от комбинираното действие на Слънцето и Луната и петте им качества – духовният, огненият, сухият, влажният и въздушният принципи.”
Така петте примитивни сили, елементи или елементарни качества, се обединяват от Слънцето и Луната в Индийската теология – въздухът, духът, огънят, водата и земята: и същите пет елемента се признават от Китайците. Финикийците, подобно на Египтяните, считали Слънцето и Луната за единствените причини на зараждането и разрушението, описани по-долу в настоящото.
Луната, подобно на Слънцето, непрекъснато променяла пътеката, по която пресичала Небето, като винаги се движела напред – назад, между горните и долните предели на Зодиака; и различните ù места, фази и аспекти там, d взаимоотношенията ù със Слънцето и съзвездията са били плодотворен източник на митологични измислици.
Всички планети са имали това, което астрологията нарича техни домове, в Зодиака. Домът на Слънцето бил в Лъва, а този на Луната в Рака. Всяка друга планета имала по два знака: Меркурий имал Близнаци и Дева; Венера - Телец и Везни; Марс - Овен и Скорпион; Юпитер - Риби и Стрелец; а Сатурн - Водолей и Козирог. От това разпределение на знаците също така произлизат много митологични емблеми и легенди; както и много са дошли от местата на екзалтация на планетите. Диана от Ефес, Луната, носела образа на рак на пазвата си, защото в този знак се намирал домът на Луната; а лъвовете носели трона на Хорус, Египетският Аполон, персонифицираното Слънце, по подобна причина: където Египтяните осветили подобния на телец скарабей на Луната, защото мястото ù на екзалтация се намирало в Телеца; и по същата причина се казва, че Меркурий е подарил на Изида шлем под формата на глава на бик.
По-нататъшното разпределение на Зодиака било, като всеки знак се разделял на три части от по 10о всяка, наречени декани, или в целия Зодиак 36 части, сред които седемте планети били определени наново, като всяка планета имала равностоен брой Декани, с изключение на първата, която откривайки и закривайки пет пъти повторената серия планети, задължително имала един Декан повече от другите. Това разделение не било изобретено, докато Овенът не открил Пролетното Равноденствие; и съответно Марс, който има свой дом в Овена, открива серията на деканите и я закрива; планетите, следвайки се една друга, пет пъти в последователност в следния ред: Марс, Слънцето, Венера, Меркурий, Луната, Сатурн, Юпитер, Марс и прочие; така че на всеки знак са определени по три планети, като всяка една от тях заема 10 градуса. На всеки Декан е определен Бог или Дух, което прави общо тридесет и шест, един от които слизал на земята на всеки десет дни, оставал там също толкова дни и отново се изкачвал на небето. Това разделяне се среща в Индийската сфера, Персийската и варварската, която описва Абен Езра. Всеки дух на Деканите имал наименование и специални характеристики. Те се съгласуват и помагат в ефектите, произведени от Слънцето, Луната и другите планети, на които е възложено администрирането на света: а доктрината за тях, тайна и внушителна, каквато била тя, била считана за изключително важна; но принципите ù, казва Фирмекус, не били поверени от древните хора, вдъхновени, както били те, от Божеството, на никой друг, освен на Посветените и единствено на тях с големи резерви и с един вид страх и тогава предпазливо били забулвани с неясно було, така че да не могат да се доведат до знанието на профаните.
С тези Декани били свързани паранателоните или онези звезди извън Зодиака, които се издигат и се спускат в същия момент, в който и няколкото деления от по 10о на всеки знак. Тъй като в древността имало само четиридесет и осем небесни фигури или съзвездия, от които дванадесет били в Зодиака, следва, че имало извън Зодиака тридесет и шест други съзвездия, паранателони на няколкото тридесет и шест Декана. Например, когато залязва Козирогът, изгрявали Сириус и Процион или Малкото Куче и Голямото Куче, те били паранателоните на Козирога, въпреки че се намирали на голямо разстояние от него на небето. Издигането на Рака се познавало по залязването на Корона Бореалис и изгряването на Голямото и Малкото куче, негови паранателони.
За изгряването и залеза на Звездите винаги се е говорело като за свързани със Слънцето. В тази връзка има три вида звезди: космически, ахронични и хелиакални, които било важно да се различават от всички, които биха разбрали това старинно учение.
Когато изгрява или залязва някоя звезда с една и съща степен от един и същ знак на Зодиака, който по това време заема Слънцето, тя изгрява и залязва едновременно със Слънцето и това космически се нарича изгряване или залязване; но звезда, която по този начин изгрява или залязва, никога не може да се види, поради Светлината, която я предхожда и тя остава зад Слънцето. Следователно е необходимо, за да се знае мястото ù в Зодиака, да се наблюдават звезди, които изгряват точно преди или залязват точно след него.
За една звезда, която е на изток при започването на нощта и на запад при свършването ù се казва, че ахронично изгрява и залязва. Така изгряваща или залязваща звезда е в противоположност на Слънцето, която изгрява на края на вечерния здрач и залязва в началото на сутрешния сумрак, защото Слънцето се движи от Запад на Изток спрямо Звездите, една степен на ден.
Когато една звезда изгрява в края на нощта сутрин или залязва в началото на нощта вечер, се казва, че тя изгрява или залязва хелиакално, защото Слънцето (Хелиос) изглеждало като че ли я докосва със сияйната си атмосфера. По този начин една звезда повторно се явява след като е изчезнала, често за няколко месеца и оттук тя изгрява един час по-рано всеки ден, като постепенно се явява от лъчите на Слънцето, докато на края на трите месеца тя предшествува Слънцето шест часа и изгрява в полунощ. Една звезда залязва хелиакално, когато вече не се вижда над западния хоризонт след залез слънце, денят пристига, когато те престанат да се виждат, залязвайки на запад. Те така остават невидими, докато Слънцето не се придвижи толкова далеч на изток, че да не ги затъмнява със Светлината си; и тогава те повторно се появяват, но на изток, около час и половина преди изгрев слънце: и това представлява хелиакалното им изгряване. В този интервал стават космическото изгряване и залязване.
Освен отношенията на съзвездията и паранателоните им с домовете и местата на екзалтация на Планетите и с местата им в съответните Знаци и Декани, се предполагало, че Звездите произвеждат различни ефекти, според изгрева и залеза им и според това дали го правят космически, ахронически или хелиакално; и също така според различните сезони на годината, в която настъпват тези феномени; и тези различия били внимателно маркирани на старите Календари; и много неща в старинните алегории се отнасят до тях.
Друго и по-важно разделение на Звездите било на добри и лоши, благотворни или неприязнени. С Персийците предишните, от Зодиакалните Съзвездия, били от Овена до Девата включително; а последните - от Везни до Риби включително. Оттук добрите Ангели и Духове и лошите Ангели, Деви, злите Духове, Дяволи, Падналите Ангели, Титаните и Гигантите на Митологията. Другите тридесет и шест съзвездия били поравно разделени, осемнадесет на всяка една страна или с онези от Зодиака - двадесет и четири.
По този начин символичното Яйце, което се подавало от устата на невидимия Египетски Бог Кнепх; известно в Гръцките Мистерии като Орфическото яйце; от което произлизат Бог Чумонг на Кореиянците и Египетския Озирис и Пханес, Богът и Принципът на Светлината; от което, разчупено от Свещения Бик на Японците, се появил светът; и което Гърците поставили в краката на Бакхус Таури-Корнус; Свързаното с влъхвите яйце на Ормузд, от което произлезли Амшаспандс и Деви; било разделено на две половини между Добрите и Злите Съзвездия и Ангели. Тези на Пролетта, като например Овенът и Телецът, Колар и Капела били благотворните звезди; а тези на Есента, като Везните, Скорпионът, Змията на Офиуций и Драконът на Хесперидес били типове и предмети на Злия Принцип и били считани като неприязнени причини за лошите въздействия, преживявани през есента и зимата. Така се обяснявали мистериите на пътешествията на човешката душа през сферите, когато тя се спуска на земята от Знака на Змията и се връща в Империята на Светлината от тази на Агнето или Бика.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #7 -: Октомври 06, 2011, 00:53:09 »

  Проявявало се съзидателното действие на Небето и се развивала цялата му демиургична енергия, преди всичко в Пролетното Равноденствие, към което се отнасят всички фабули, които типизират победата на Светлината над Мрака, от триумфа на Юпитер, Озирис, Ормузд и Аполон. Винаги триумфиращият Бог приема формата на Бика, Овена или Агнето. Тогава Юпитер изтръгва заплахите от Тайфон, с които се изпълвало това злостно божество през зимата. Тогава Богът на Светлината надвива своя неприятел, представен като огромна Змия. Тогава свършва зимата; Слънцето, седнало на Бика и придружено от Орион, сияе на Небето. Цялата природа тържествува от победата; и Редът и Хармонията отново са възстановени навсякъде, на мястото на потресаващата обърканост, която царяла, докато доминирал мрачният Тайфон и Ахриман имал надмощие над Ормузд.
Смятало се, че Универсалната Душа на Света, движещата сила на Небето и на Сферите, упражнява съзидателната си енергия главно посредством Слънцето по време на завъртането му по знаците на Зодиака, с които знаци се обединяват паранателоните, които модифицират влиянието им и съдействат при предоставянето на символичните атрибути на Великата Светлина, регулираща Природата и е хранилище на най-великите ù сили. Действието на тази Универсална Душа се демонстрира в движенията на Сферите и преди всичко в това на Слънцето, в последователността на изгревите и залезите му и в периодическите им възвръщания. С тях се обясняват всички метаморфози на тази Душа, персонифицирана като Юпитер, като Бакхус или Вишну, или като Буда и всички различни атрибути, които им се приписват; и също така боготворенето на онези животни, които се освещавали в древните Храмове, представители на земята на Небесните Знаци и които се предполагало, че получават по трансмисия от тях лъчите и еманациите, протичащи в тях от Универсалната Душа.
Всички стари поклонници на Природата, теолозите, астролозите и поетите, а така също и най-изтъкнатите философи допускали, че Звездите са живи и интелигентни същества или вечни тела, активни причини за описаните по-долу в настоящото въздействия, оживени от жив принцип и направлявани от интелигентност, която сама по себе си не била нищо друго, освен еманация и част от живота и универсалния интелект на света: и ние намираме в йерархическия ред и разпределение на вечния им и божествен интелект, известен под наименованията на Боговете, Ангелите и Духовете, същите разпределения и същите разделения, на които древните хора разделяли видимата Вселена и разпределяли частите ù. И известните деления на седем и на дванадесет, отнасяйки се до планетите и знаците на зодиака, навсякъде се намират в йерархическия ред на Боговете и Ангелите и другите служители, които са пазители на тази Божествена Сила, която движи и ръководи света.
На другите звезди се придавали тези и други интелекти и те разполагали с абсолютно доминиране над всички части на Природата; над елементите, животинското и растителните кралства, над хората и всички техни действия и над доброто и злото, които разделят между тях живота си. Страстите на човешката душа и страданията на тялото му – тези и всички хора са зависими от небесата и духовете, които ги населяват, които председателствуват раждането на човека, контролират съдбата му през живота му и получават душата му или активната и интелигентна нейна част, когато тя трябва повторно да се присъедини към неопетнения живот на възвишените Звезди. И всички през великото тяло на света са разпръснати части от универсалната Душа, които вдъхват движение на всичко, което изглежда да се движи от само себе си, като вдъхва живот на растенията и дърветата, направлявайки по редовен и обмислен план организацията и развитието на ембрионите им, придавайки постоянна мобилност на течащите води и поддържайки вечното им движение, задвижвайки ветровете и променяйки направлението им или спирайки ги, успокоявайки и предизвиквайки океана, пускайки на свобода бурите, раздухвайки огньовете на вулканите или изтръгвайки със земетресения корените на огромните планини и основите на просторните континенти; посредством сила, която, принадлежейки на Природата, е мистерия за човека.
И тези невидими интелекти, подобно на звездите, се подреждат в две велики подразделения, под знамената на двата Принципа на Доброто и Злото, Светлината и Мрака; под Ормузд и Ахриман, Озирис и Тайфон. Принципът на Злото бил движещата сила на жестоката материя; и той, персонифициран като Ахриман и Тайфон, имал своите светила и армии от Деви и духове, паднали ангели и отмъстителни духове, които водели непрекъсната борба с Принципа на Доброто, Принципа на Небесната Светлина и Блясък, Озирис, Ормузд, Юпитер или Дионисий, с ярките му светила от Амшаспандс, Изедс, Ангели и Архангели; война, която се провежда от раждането до смъртта в душата на всеки жив човек.
Досега в 24º Степен цитирахме главните случки в легендата на Озирис и Изида и не остава друго, освен да изтъкнем астрономическите явления, които тя превърнала в митологични факти.
В Пролетното Равноденствие Слънцето било задвижваща плодовете звезда, която с топлината си предизвиквала зараждане и изливала върху земята всички благословии на небето; благотворният бог, покровителският дух на универсалната растителност, който вдъхва нова дейност в потиснатата земя и събужда към живот великото ù сърце, дълго замразено от зимата и студовете ù, докато лоното ù не се покрие със зеленина и то не се изпълни с парфюма на пролетта, като я накара да ликува от изпълнените с листа гори и тревистите ливади и обещание за обилни реколти от пшеница и плодове и пурпурно грозде през съответния сезон.
Тогава го наричали Озирис, съпругът на Изида, Богът на обработваната земя и Благодетелят на хората, изливайки върху тях и върху земята най-подбраните благословии в дара на Божеството. Противопоставен на него бил Тайфон, негов антагонист в Египетската митология, както Ахриман бил враг на Ормузд, Добрият принцип в теологията на Персийците.
Първите жители на Египет и Етиопия, както ни съобщава Диодор Сицилус, видели в Небесата двете първи вечни причини на нещата или великите Божества, едното от които било Слънцето, което те нарекли Озирис, а другото - Луната, която нарекли Изида; и тях те считали за причини на всички зараждания на земята. Тази идея, научаваме от Евзебий, била същата като тази на Финикийците. От двете велики Божества зависело администрирането на света. Всички земни тела получавали от тях храната и растежа си, по време на годишното завъртане на които те контролирали и различните сезони, на които било разделено то.
За Озирис и Изида се твърдяло, че притежават цивилизация, откритието на селското стопанство, законите, изкуствата от всички видове, религиозното боготворене, храмовете, изобретяването на буквите, астрономията, гимнастическите изкуства и музиката; и по този начин те били универсалните благодетели. Озирис пътувал, за да цивилизова страните, през които минавал и да им съобщи ценните си открития. Той изграждал градове и учел хората как да обработват земята си. Пшеницата и виното били неговите дарове за хората. Европа, Азия и Африка си разделяли благословиите, които той им носел и най-отдалечените региони на Индия го помнели и твърдели, че е един от великите им богове.
Научихте как Тайфон, брат му, го е убил. Тялото му било нарязано на парчета, но всичките били събрани от Изида, освен органите на размножаването му, които били хвърлени в и погълнати от водите на реката, която всяка година оплодявала Египет. Другите части били погребани от Изида и върху тях тя издигнала гробница. След това тя останала неомъжена, като дарявала хората с благословии. Излекувала болните, връщала зрението на слепите, възвръщала движенията на парализиралите се и дори възкресявала мъртвите. От нея Хорус или Аполон научил пророкуването и науката на медицината.
По този начин Египтяните представяли благодетелното действие на двете небесни тела, които от лоното на елементите произвели всички животни и хора и всички тела, които се раждат, растат и умират във вечната окръжност на зараждането и разрушението, описани по-долу тук.
Когато Небесният Бик открил новата година в Пролетното Равноденствие, Озирис, обединен с Луната, ù предал семената на плодородието, които тя разпръснала във въздуха и оттам породила принципите на зараждането, вдъхнали живот на универсалната растителност. Апис, представляван от бика, бил живият и разумен образ на Слънцето или Озирис, когато в съюз с Изида или Луната в Пролетното Равноденствие, съдействайки си с нея при подтикването на всичко живо към зараждане. Този съюз на Слънцето с Луната при Пролетното Равноденствие, в съзвездието Телец, Изисквал от бика Апис да има на рамото си белег, който да прилича на лунен сърп. И плодовитото влияние на тези две небесни тела било изразявано от образи, които сега биха били счетени за груби и неприлични, но които тогава не били разбирани погрешно.
Всичко добро в Природата идва от Озирис - редът, хармонията и благоприятната температура на сезоните и небесните периоди. От Тайфон идват бурните страсти и неправилните импулси, които събуждат бруталната и материалната част на човека: страданията на тялото и насилствените удари, които увреждат здравето и разстройват системата; бурното време, объркването на сезоните и затъмненията. Озирис и Тайфон били Ормузд и Ахриман на Персийците; принципите на доброто и злото, на Светлината и Мрака, дори във война в администрирането на Вселената.
Озирис бил образът на генеративната сила. Тя била изразена от неговите символични статуи и от знака, в който той навлизал при Пролетното Равноденствие. Той специално разпределял свързания с влажността принцип на природата, генеративния елемент на всички неща; и Нил и цялата влага били считани за еманации от него, без които нямало да има растителност.
Това, че Озирис и Изида били Слънцето и Луната, се доказва от много древни писатели; от Диоген Лаертий, Плутарх, Лучий, Суидас, Макробий, Мартианус Капела и други. Силата му била символизирана от Око над Скиптър. Слънцето било наричано от Гърците Окото на Юпитер и Окото на Света; а неговото Око е всевиждащо в Ложите ни. Оракулът на Кларос го наричал Кралят на Звездите и на Вечния Огън, който поражда годината и сезоните, разпределя дъждовете и ветровете и довежда деня и нощта. И Озирис бил призован като Бога, който живее в Слънцето и е обгърнат от лъчите му, невидимата и вечна сила, която модифицира земния свят посредством Слънцето.
Озирис бил същият Бог, познат като Бакхус, Дионисий Серапис. Серапис е авторът на редовността и хармонията на света. Бакхус, съвместно със Церера (идентифицирана от Херодот с Изида) председателства над разпределението на всички наши благословии; и от двамата се излъчва всичко красиво и добро в Природата. Единият предоставя ембриона и принципа на всяко добро нещо; другият го получава и запазва като депозит; а последният е функцията на Луната в теологията на Персийците. Във всяка теология, Персийската и Египетската, Луната действа директно върху земята; но тя е оплодена в едната от Небесния Бик, а в другата - от Озирис, с когото е обединена в Пролетното Равноденствие, в знака Телец, мястото на екзалтацията й или най-голямото влияние върху земята. Силата на Озирис, казва Плутарх, се упражнява чрез Луната. Тя е пасивната причина по отношение на него и активната причина по отношение на земята, на която тя предава получените от него ембриони на плодородието.
В Египет най-ранното движение във водите на Нил започнало да се появява в Пролетното Равноденствие, когато Новолунието настъпвало при влизането на Слънцето в съзвездието Телец; и по този начин Нил получавал плодородната си сила от комбинираното действие на Слънцето в Равноденствието и новата Луна, които се срещат в Телеца. Озирис бил често объркван с Нил, а Изида - със земята; а се считало, че Озирис действа на земята и предава на нея еманациите си посредством Луната и Нил; оттук идва и фабулата, че размножителните му органи били хвърлени в тази река. Тайфон, от друга страна, бил принципът на безплодието и пустотата; и от изопачаването му на Озирис идва тази суша, която кара Нил да се оттегли в коритото си и да се свие през есента.
Навсякъде другаде, освен в Египет, Озирис бил символът на освежаващите дъждове, които се спускат, за да оплодят земята; а Тайфон - на изгарящите ветрове на есента; бурните дъждове, които изтръгват цветята с корените им, растенията и листата; късите, студени дни; и всичко вредно в природата и това, което произвежда корупция и води до разруха.
Накратко, Тифон е принципът на корупцията, на Мрака, на по-долния свят, от който идват земетресенията, непокорните размирици на въздуха, изгарящата жега, светкавиците и огнените метеори, чумата и епидемиите. Такъв е бил и Ахриман за Персийците; и този бунт срещу Принципа на Доброто и Светлината, е представяно във всяка космогония, под много най-разнообразни форми. Озирис, обратно на това, с посредничеството на Изида изпълва материалния свят със щастие, чистота и ред, с които се поддържа хармонията на Природата. Казват, че е починал в Есенното Равноденствие, когато Телецът или Плеядите изгряват вечер и че той отново е възкръснал за живот през пролетта, когато растителността е била вдъхновена от нова дейност.
Разбира се, двата знака на Телеца и Скорпиона най-силно ще фигурират в митологичната история на Озирис, защото те маркират двете равноденствия 2500 години преди нашата ера; и следващите до тях други съзвездия, близо до съзвездията, които фиксирали пределите на продължителността на оплодяващото действие на Слънцето; и трябва също така да се отбележи, че Венера, Богинята на зараждането, има свой дом в Телеца, както Луната има там своето място на екзалтация.
Когато Слънцето било в Скорпиона, Озирис загубил живота си и тази плодородност, която под формата на Бика, той бил предал на Земята, посредством Луната. Тифон, ръцете и краката му, противно покрити със змии и чието жителство в Египетската планисфера било под знака на Скорпиона, го затворил в сандък и го хвърлил в Нил, под 17-та степен на Скорпиона. Под този знак той загубил живота и мъжеството си; и ги възстановил през Пролетта, когато имал връзка с Луната. Когато влязъл в Скорпиона, Светлината му намаляла, Нощта отново поела суверенната си власт, Нил се свил в рамките на бреговете си и земята загубила свежестта си, а дърветата - листата си. Следователно на Митраските паметници Скорпионът хапе тестикулите на Бика на Равноденствието, на което седи Митрас, Слънцето на Пролетта и Бог на Зараждането; и че на същите паметници виждаме две дървета, едното покрито с млади листа, а в основата му - малък бик и светещ фенер; а другото - отрупано с плодове, а в основата му – Скорпион и фенерът е обърнат и загасен.

Ормузд или Озирис, благотворният Принцип, който дава на света светлина, бил персонифициран от Слънцето, очевидният източник на светлина. Мракът, персонифициран като Тифон или Ахриман, бил природният му враг. Мъдреците на Египет описвали необходимото и вечно съперничество или противопоставяне на тези принципи, винаги преследващи се един друг и единият детрониращ другия във всяко едно годишно завъртане и в конкретен период единият - през пролетта в Бика, а другият - през есента под Скорпиона, от легендарната история на Озирис и Тифон, подробно описани ни от Диодор и Синеций; в тази история също така били персонифицирани Звездите и съзвездията Орион, Капела, Близнаци, Вълкът, Сириус и Херкулес, чиито изгреви и залези отбелязвали настъпването на едното или другото Равноденствие.
Плутарх ни дава разположенията в Небето на Слънцето и Луната, в момента, в който Озирис бил убит от Тифон. Слънцето, казва той, било в знака на Скорпиона, когато след това навлязло в Есенното Равноденствие. Луната била пълна, добавя той; и впоследствие, когато изгряло при залез, то заело Телеца, който, противоположно на Скорпиона изгрявал, когато той и Слънцето заедно потъвали, така че след това го намерили само в знака Телец, където преди шест месеца тя била в съюз или в близост с Озирис, Слънцето, като получила от него онези ембриони на универсално оплодяване, които ù предало то. Това бил знакът, през който Озирис пръв се изкачил в империята си от светлина и добрина. Той се издигнал със Слънцето в деня на Пролетното Равноденствие; останал шест месеца в сияйното полукълбо, като винаги предшествал Слънцето и над хоризонта по време на деня; докато през Есента, Слънцето, като пристигало в Скорпиона, Телецът бил в пълна противоположност на него, изгрявал, когато то залязвало и приключил пълния си ход над хоризонта по време на нощта; преобладавайки, изгрявайки вечер, над началото на дългите нощи. Оттук в тъжните церемонии, почитащи смъртта на Озирис, златен бик бил носен в процесия, покрит с черен креп, образът на Мрака, в която влизал познатият знак на Озирис и който трябвало да се разпростре над Северните региони, докато Слънцето, удължавайки нощите, трябвало да отсъства под суверенната власт на Тифон, Принципът на Злото и Мрака.
Отправяйки се от знака на Телеца, Изида, като Луната, тръгнала да търси Озирис през всички висши знаци, във всеки от които тя ставала пълна в последователните месеци от Есенното към Пролетното Равноденствие, без да го намери в нито едното от двете. Да я последваме в алегоричното ù бродене.
Озирис бил убит от Тифон, съперника му, с когото била в конспирация Кралицата на Етиопия, от която, казва Плутарх, били обозначени ветровете. Паранателоните на Скорпиона, знакът, заеман от Слънцето, когато бил убит Озирис, били змиите, влечуги, които доставили атрибутите на Злите духове и на Тифон и самият той бил под формата на змия в Египетската планисфера. И в разделението на Скорпиона също така се намира Касиопея, Кралицата на Етиопия, чийто залез води бурните ветрове.
Озирис се спуснал към сенките или към пъклените региони. Там той приел името Серапис, идентично с Плутон и приел характера му. Тогава той бил в близост със Серпентариус, идентичен с Ескулап, чиято форма той приел при преминаването си към по-долните знаци, където приема имената на Плутон и Адес.
Тогава Изида плакала за смъртта на Озирис и златният бик, покрит с креп, бил носен в процесия. Природата скърбяла за неизбежната загуба на лятната си слава и настъпването на империята на нощта, оттеглянето на водите, оплодени от Бика през Пролетта, прекратяването на ветровете, носещи дъждовете, за да може Нил да се напълни, скъсяването на дните и плячкосването на земята. Тогава Телецът, директно противопоставен на Слънцето, навлизал в конуса на сянката, която земята проектира, с която Луната напълно се затъмнява и с който, съставлявайки нощта, Бикът се издига и се спуска, като че ли покрит с воал, докато той остава над хоризонта ни.
Тялото на Озирис, затворено в сандък или ковчег, било хвърлено в Нил. Пан и Сатирите, близо до Шемис, първи открили смъртта му, съобщили я с виковете си и навсякъде сътворили скръб и тревога. Телецът с пълнолунието след това навлязъл в конуса на сянката и под него била Небесната Река, съвсем правилно наречена Нил, а отдолу, Персей, Богът на Шемис и Колар, водещ коза, самият той идентичен с Пан, чиято съпруга Айга символизирала козата.
Тогава Изида започнала да търси тялото. Тя първо срещнала няколко деца, които го били видели, получила от тях информация и в замяна им подарила дарбата на пророкуването. Второто Пълнолуние настъпило по време на Близнаците, които преобладавали над оракулите на Дидимус и един от които бил Аполон, Богът на Пророкуването.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #8 -: Октомври 06, 2011, 00:54:57 »

Тя научила, че Озирис по погрешка имал връзка със сестра ù Нефте, която тя открила по короната листа от жълта еньовка, която той оставил след себе си. От тази връзка било родено дете, което Изида, подпомогната от кучетата си, потърсила, намерила, отгледала и прикрепила към себе си под името Анубис, верният ù пазител. Третото пълнолуние настъпва по време на Рака, домът на Луната. Паранателоните на този знак са короната на Ариадна или Прозерпина, направени от листа на жълта еньовка, Процион и Голямото куче, една звезда от които била наречена Звездата на Изида, докато самият Сириус бил почитан в Египет под наименованието Анубис.
Луната се възстановила в Библос и седнала близо до един фонтан, където била намерена от придворните жени на един крал. Била предумана да посети двора му и станала дойка на сина му. Четвъртото Пълнолуние настъпило в Лъва, дома на Слънцето или на Адонис, Крал на Библос. Паранателоните на този знак са течащата вода на Водолея и Цефей, Крал на Етиопия, наречен Регулус, или просто Кралят. Задължения него се извишавали Касиопея, съпругата му, Кралица на Етиопия, Андромеда, дъщеря му и Персей, зет му, като всички паранателони са отчасти в този знак и отчасти в Девата.
Изида кърмела детето не от гърдите си, а с крайчеца на пръста си нощем. Тя изгорила всички смъртни части на тялото му, и след това, приемайки формата на лястовица, отлетяла до голямата колона на двореца, направена от вечнозелено дърво, което израснало около ковчега съдържащ тялото на Озирис и в което той все още бил затворен. Петото Пълнолуние настъпва в Девата, истинският образ на Луната и която Ератостен нарича с това име. То изобразява жена, кърмеща бебе, сина на Изида, роден близо до Зимното Слънцестоене. Този знак има за паранателони мачтата на Небесния Кораб и рибата с опашка на лястовица или лястовица над нея и част от Персей, зет на Краля на Етиопия.
Изида, след като се възстановила от свещения ковчег, отплувала от Библос в кораб с най-големия син на Краля към Бутос, където бил Анубис, който се грижел за сина ù Хорус; и на сутринта пресушила една река, от което се надигнал силен вятър. Когато стигнала до сушата, тя скрила ковчега в една гора. Тифон, който бил на лов за див глиган на лунна светлина, го открил, разпознал тялото на съперника си и го нарязал на четиринадесет парчета, броят на дните между Пълнолунието и Новолунието, и във всеки един от които дни Луната изгубва частица от Светлината, която в началото изпълвала целият ù диск. Шестото пълнолуние настъпва във Везни, над подразделенията, които я разделят от Девата на Небесният кораб, Персей, Синът на Краля на Етиопия и Бутес, за който се казва, че се е грижел за Хорус. Реката на Орион, която се спуска сутрин, е също паранателон на Везни, както са Голямата Мечка или Дивият глиган от Еримантус и Драконът на Северния полюс или чествания Питон, от който са заимствани атрибутите на Тифон. Всички те заобикалят Пълнолунието на Везните, последният от Върховните знаци и този, който предшествува Новолунието на Пролетта, които скоро ще се възпроизведат в Телеца и трябва да има още едно в близост до Слънцето.
Изида събира разпръснатите фрагменти от тялото на Озирис, погребва ги и осветява фалоса, носен във великолепие в Памилия или празненствата на Пролетното Равноденствие, в което време се чества събирането на Озирис и Луната. Тогава Озирис се бил върнал от сенките, за да помогне на Хорус, сина си и на Изида, съпругата си, срещу силите на Тифон. По този начин той повторно се появил, казват някои, под формата на вълк, а според други - под формата на кон. Луната, четиринадесет дни след като е пълна във Везни, пристига в Телеца и се обединява със Слънцето, чиито огньове тя след това продължава да натрупва в продължение на четиринадесет дни върху диска си от Новолунието до Пълнолунието. След това тя обединява в себе си всички месеци в тази висша част на света, където винаги царува Светлината, с хармонията и реда и заимства от него силата, която трябва да разруши ембрионите на злото, които Тифон е имал през зимата, посети навсякъде в природата. Това преминаване на Слънцето в Телеца, чиито атрибути то поема при връщането си от по-долното полукълбо или сенките, се маркира от изгряването вечер на Вълка и на Кентавъра, и от хелиакалния залез на Орион, наречен Звездата на Хорус и който оттук нататък е в близост до Слънцето на Пролетта, в триумфа му над Мрака на Тифон.
Изида, по време на отсъствието на Озирис и след като била скрила ковчега на мястото, на което го намерил Тифон, се присъединила към зловредния му враг; възмутен от това, Хорус, синът ù, я лишил от старинната ù диадема, когато тя отново се присъединила към Озирис, тъкмо като той се готвел да нападне Тифон: но Меркурий й дал на негово място шлем под формата на глава на бик. Тогава Хорус, като могъщ воин, такъв, какъвто бил описван Орион, се бил с и победил Тифон; който, във формата на Змията или Дракона на Полюса, бил нападнал баща си. Така, в Овидий, Аполон разрушава същия Питон, когато Йо, омаяна от Юпитер, е превърната в крава и поставена в знака на Небесния Бик, където тя става Изида Годината на Равноденствието приключва в момента, в който Слънцето и Луната, в Пролетното Равноденствие, са обединени с Орион, Звездата на Хорус, поставен в Небесата под Телеца. Новолунието отново се подмладява в Телеца и се показва като полумесец за пръв път в следващия знак, Близнаци, домът на Меркурий. Тогава Орион, в близост със Слънцето, с което изгрява, поваля съперника си Скорпион в сенките на нощта, като го принуждава да залязва винаги, когато той самият повторно се появява на източния хоризонт със Слънцето. Денят се удължава, а ембрионите на злото по степени се унищожават: и Хорус (от Aur, светлина) триумфално царува, символизирайки от приемствеността на характеристиките на Озирис вечното подновяване на младостта на Слънцето и съзидателната сила в Пролетното Равноденствие.
Такива са съвпаденията на астрономическите явления с легендата за Озирис и Изида; достатъчна, за да покаже произхода на легендата, претрупана с цялата украса, естествена за поетическия и фигуративен гений на Ориента.
Не само в тази легенда, но и в легендите на всички древни нации влизат Бикът, Агнето, Лъвът и Скорпиона или Змията; и следи от боготворенето на Слънцето все още има във всички религии. Навсякъде, дори и в нашия Орден, продължават да се чествуват свързаните с Равноденствието и Слънцестоенето празници. Таваните ни все още се осветяват от по-големите и по-малките светила на Небесата и светлините ни в броя и подреждането им, са с астрономически референции. Във всички църкви и параклиси, както във всички езически храмове и пагоди, олтарът е на изток; а бръшлянът над източните прозорци на старите църкви е Хетера Хеликс на Бакхус. Дори кръстът е с астрономически произход; а Ложите ни са пълни със старинни символи.
Начетеният автор на Саваотски изследвания, Ландзеер, прокарва друга теория по отношение на легендата на Озирис, в която той кара съзвездието Бутес да играе водещата роля. Той наблюдава, че тъй като нито една от звездите не е била видима по едно и също време със Слънцето, действителното му място в Зодиака по което и да е време би могло единствено да се установи от Саваотски астрономи посредством техните наблюдения на звездите и на хелиакалните и ахроничните им изгреви и залези. Имало е много слънчеви фестивали (празници) сред Саваотите и част от тях са селскостопански; а съпътстващите знаци на тези фестивали или празници били изгревите и залезите на звездите на Земеделеца, Мечкаря или Ловеца, Бутес. Звездите му били сред Йерофантите, установените нощни признаци или знаци на мястото на Слънцето в еклиптика в различните сезони на годината и фестивалите били наричани, един - на името на Афанизъм или изчезване; друг - на името на Цетезис или търсене, и така нататък на Озирис или Адонис, т.е. на Бутес.
Връщанията на определени звезди, както са свързани с техните съпътстващи сезони на пролетта (или времето за засяване) и прибиране на реколтата изглеждали на древните хора, които още не били открили онази постепенна промяна, произлизаща в резултат от очевидното движение на звездите по дължина, наречено предхождането на равноденствията, като вечна и неизменна; и тези периодични връщания били за посветените, дори повече отколкото за обикновените, небесни оракули, които съобщавали приближаването на онези важни промени, от които трябва винаги да зависи просперитетът и дори самото съществувание на човека; и най-старите от Саваотски съзвездия изглежда са били астрономически Свещеник, Крал, Кралица, Земеделец и Воин; и те най-често се повтарят на Саваотски цилиндри, отколкото които и да било други съзвездия. Кралят бил Цефей или Цефей от Етиопия: Земеделецът, Озирис, Бакхус, Сабазевс, Ной или Бутес. За последния знак Египтяните били национално, традиционно и постоянно благодарни; защото те си представяли, че от Озирис са извлечени всички най-велики земни радости. Звездите на Земеделеца били сигнал за тези последователни земеделски трудове, от които зависело годишното производство на земята; и впоследствие ги считали и признавали в Египет и Етиопия за милите звезди на земната продуктивност; за които редовно се предлагали жертвоприношенията, молитвите и клетвите на благочестивите Саваотци.
Ландзеер казва, че звездите в Бутес, преброявайки ги до онези от 5-тата величина в това число, са двадесет и шест, които изглежда ахронично последователно изчезвали, довели до фабулата на срязването на Озирис на двадесет и шест парчета от Тайфон. Има повече звезди от тези в съзвездието; но древните почитатели на Озирис не могли да я наблюдават без телескопи, дори и в ясната атмосфера на Саваотските климати.
Плутарх казва, че Озирис бил срязан на четиринадесет парчета: Диодорус - на двадесет и шест; по отношение на което и за цялата легенда идеите на Ландзеер, които се различавали от общо разпространяваните, са както следва:
Тайфон, смята Ландзеер, бил океанът, който древните разказвали или вярвали, че заобикаля Земята и в който всички звезди на свой ред последователно потъват; [може би това е била персонифицираната Тъмнина, която древните хора наричали Тайфон. Той бил преследван от лунната светлина, разказва старата легенда, когато се срещнал с Озирис.]
Древната Сава трябва да се е намирала близо до ширина 15о на север. Аксум е почти в 14о, а Западната Сава или Меро е на север от нея. Преди четиридесет и осем века, Алдебаран, водещата звезда на годината, била достигнала в Пролетното Равноденствие на дневна светлина сутрин издигане до почти 14 градуса, достатъчни за него да престанат да бъдат невидими за период между 24 и 30 дни годишно поради близостта си със Слънцето, т.е. да се появи от Слънчевите лъчи, така че да е видима. Древните хора допускали дванадесет дни за звезда от първа величина да се появи от слънчевите лъчи; и колкото по на юг отиваме, толкова по-малко здрач има.
В същия период, Цинозура не била полярната звезда, а Алфа Дракон; и звездите изгрявали и залязвали с много различни степени на наклоненост от тези на настоящите им изгреви и залези. Като наредил да му конструират глобус с навити на кълбо полюси, способни на пригаждане по отношение на колоритите, г-н Ландзеер се уверил, че в онзи отдалечен период на ширина 15о север, 26 звезди в Бутес или 27, в това число Арктур, не залезли ахронично в последователност; но няколко от тях залезли едновременно по двойки и шест едновременно по три; така че всичко на всичко имало четиринадесет отделни залеза или изчезвания, отговарящи на четиринадесетте парчета, на които бил нарязан Озирис, според Плутарх, Капа, Йота и Тета, във вдигнатата западна ръка, които изчезнали заедно и най-последни от всички. Те наистина граничели с хоризонта; но били невидими в тази ниска ширина в продължение на трите или четирите споменати в някои версии дни; докато напредвало Цетезис или търсенето и жените на Финикия и Йерусалим седели, оплаквайки Чудото, Тамуз, след което те незабавно повторно се появили под и на изток от Дракон.
И на самата сутрин след ахроничното потегляне на последната звезда на Земеделеца, Алдебаран се издигнал хелиакално и станал видим на Изток сутринта преди настъпването на деня.
И точно в този момент на хелиакалното изгряване на Арктур, изгряла също така Спика Виргинис. Едната е близо до средата на Земеделеца, а другата е близо до тази на Девата; и Арктур може да е била част от Озирис, която Изида не възстановила с другите части на тялото му.
В Дедан и Сава ставало дума за тридесет и шест дни от началото на афанизъм, т.е. изчезванията на тези звезди към хелиакалния изгрев на Алдебаран. По време на тези дни или четиридесет на Медина, или още няколко във Вавилон и Библос, звездите на Земеделеца последователно потъвали извън зрението ни по време на crepusculum или краткотрайния сутрешен суМрак на онези южни климати. Те изчезват по време на зърванията на зората, специалният сезон на старинното звездно наблюдение.
По този начин четиридесетте дни траур за Озирис се измервали от периода на тръгване на Звездите му. Когато последната от тях се скривала от зрението ни, настъпвал пролетният сезон; и Слънцето изгрявало с прекрасния Алдебаран, лидерът на Телеца на небесните светила; и целият Изток ликувал и празнувал.
С изключение на звездите χ, ι и δ, Бутес не започвал повторно да се появява в Източната четвърт на Небето до след изтичането на около четири месеца. Тогава звездите на Телеца клонели към Запада, а Девата се издигала хелиакално. В тази ширина също така, залязвали Звездите на Голямата Мечка [наричани в древността Кивотът на Озирис]; и Бенетнаш, последната от тях, се връщала на Източния хоризонт с тези начело на Лъва, малко преди Лятното Слънцестоене. След около месец следвали Звездите на Земеделеца; главните от тях - Рас, Мирах и Арктур, които били почти едновременни в хелиалкалния си изгрев.
По този начин Звездите на Бутес изгрявали на Изток незабавно след Виндемиатрикс и като че ли под жизнерадостното влияние на лъчите му; настъпвала годишната му кариера на просперитет; той пирувал по ориенталски в продължение на четвърт година и постигал височината на меридиана си с Девата; и тогава, когато изгрявали Звездите на Водната Урна (Water-Urn) и Водолеят започвал да излива годишния си порой, той клонял на Запад, предшестван от Кивота на Озирис. На Изток, той бил знакът на това щастие, в което ликувала Природата, великата Богиня на пасивното производство. Сега, на Запад, когато той клони към Северозападния хоризонт, размножителната му мощ постепенно се намалява; Слънчевата година остарява; и както Звездите му се спускат под Западната вълна, Озирис умира и светът е в траур.
Древните астрономи виждали всички велики Символи на Масонството в Звездите. Сириус все още блести в Ложите ни, като Пламтящата звезда (l’Etoile Flamboyante). Слънцето все още се символизира от точката в рамките на окръжността; и с Луната и Меркурий или Анубис, в трите Големи Светлини на Ложата. Не само на тях, но на фигурите и числата, изложени от Звездите, били приписвани особени и божествени сили. Благоговението, с което се отнасяли към числата, води източника си оттам. Трите Краля в Орион са в права линия и равностоящи един от друг, като двете крайни Звезди са на 3о разстояние, а всяка една от трите е на разстояние от най-близката до нея от 1о 30'. И както числото три е особено за Чираците, така правата линия е първият принцип на Геометрията, като има дължина, но няма ширина, а не е нищо друго, освен удължение на точка и емблема на Единството; и по този начин на Доброто, както е разделената или прекъснатата линия на Двойствеността или на Злото. Близо до тези Звезди се намират Хиядите, пет на брой, подходящи за Калфата; а близо до тях били Плеядите, с числото на майстора, седем; и така тези три свещени числа, осветени в Масонството, както са били във философията на Питагор, винаги се появяват заедно на небето, когато Бикът, емблемата на плодородието и производителността свети между Звездите и Алдебаран води Стопаните на Небесата (Tsbauth).
Алгениб в Персей и Алмаах и Алгол в Андромеда сформират правоъгълен триъгълник, илюстрират 47-мия проблем и показват на небето квадрата на Великия Майстор. Денебола в Лъва, Арктур в Бутес и Спика в Девата сформират равностранен триъгълник, универсалната емблема на Съвършенството, и Божеството с Триединството му на Безкрайните атрибути, Мъдростта, Силата и Хармонията; и че другите, размножителните, запазващите и разрушаващите Сили. Тримата Крале сформират с Ригел в Орион, два триъгълника, включени в един: и Капела и Менкалина в съзвездие Колар, с Белатрикс и Бетелгьо в Орион, образуват два равнобедрени триъгълника с b Tauri, които са равностоящи от всяка двойка; докато първите четири съставляват правоъгълна паралелограма - правоъгълният квадрат, толкова често споменаван в нашите Степени.
Юлиус Фирмикус, в описанието си на Мистериите, казва, “Но в онези погребения и вопли, които ежегодно се провеждат в чест на Озирис, защитниците им претендират физическа причина. Те наричат семената на плодовете, Озирис; земята, Изида; естествената топлина, Тайфон: и защото плодовете узряват от естествената топлина и се събират за живота на човека и се разделят от брака си със земята и отново се посяват, когато наближи Зимата, затова те трябва да са смъртта на Озирис: но когато плодовете от жизнерадостните грижи на земята започнат отново да се зараждат поради ново размножаване, това е откриването на Озирис.”
Не съществува съмнение, че растителността изгнива и че листата падат, като това са емблемите на унищожаването и доказателствата за действието на тази Сила, която променя Живота в Смъртта, за да може отново да доведе до живот от Смъртта, били считани като знаци, че Смъртта настъпва в цялата Природа; както разцъфтяването на листата, на пъпките и цветята през пролетта са признак на възстановяването на живота: но те били всички второстепенни и се отнасяли към Слънцето като към първопричина. Траурът бил именно за фигуративната му смърт, а не тяхната; и много от звездите били свързвани с тази смърт, както с връщането му към живота.
Вече споменахме отношението, което дванадесетте знака на Зодиака имат към легендата за Степента на Майстора. Някои други съвпадения може да проявяват значителен интерес, за да бъдат също така упоменати в настоящото.
Хир-Ом (Хир-Ом – Хирам) бил нападнат на Източната, Западната и Южната Порти на Храма. Двете равноденствия били наречени, както видяхме, от всички древни хора, Небесните Порти, а Сирийците и Египтяните считали Рибите (Съзвездието близо до Водолея и една от звездите на което е Фомалхаут) за показателно за насилие и смърт.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #9 -: Октомври 06, 2011, 00:56:05 »

Хир-Ом лежал няколко дни в гроба; и в Зимното Слънцестоене в течение на пет или шест дни продължителността на дните не се увеличавала осезателно. Тогава Слънцето, като започнало отново да се покачва на север, както се говори, че Озирис се надигнал от мъртвите, така Хир-Ом се надигнал от могъщото привличане на Лъва, който го чакал в Лятното Слънцестоене и го притеглил към себе си.
Имената на тримата убийци може да са приети от трите Звезди, на които вече сме дали наименования. Напразно търсим в Еврейския или Арабския езици наименованията Юбело, Юбела и Юбелум. Те олицетворяват безкрайна абсурдност и не могат да бъдат обяснени на тези езици. Нито пък наименованията Гибс, Гравелот, Хобхен и други подобни в древния и приет Ритуал, не са по-приемливи или по-добре обясними на нито един древен език. Но когато, по предхождането на Равноденствията, Слънцето се намирало във Везни в Есенното Равноденствие, то срещнало в този знак, където започнало царуването на Тайфон, три звезди, образуващи триъгълник – Зубен-ес Камали на Запад, Зубен-Хак-Раби на Изток и Зубен-Ел-Губи на Юг, като последната се намирала веднага под Тропика на Козирога и по този начин в рамките на кралството на Мрака. От тези наименования е възможно да са били фалшифицирани имената на убийците. В Зубен-Хак-Раби можем да видим оригинала на Юбелум Акироп; а в Зубен-Ел-Губи - този на Юбело Гибс: а времето и невежеството може дори да са видоизменили думите Ес Камали в наименование, което толкова малко да им прилича като Гравелот.
Изида, персонифицираната Луна, скърбейки, търсела съпруга си. Деветте или дванадесетте Калфи (Ритуалите варират, що се отнася до броя им) с бели престилки, били изпратени да търсят Хир-Ом, в легендата на Майсторската Степен; или в този Ритуал, Деветте Избрани Рицаря. По пътеката, по която пътува Луната, са деветте видни Звезди, по които мореплавателите определят дължината им в морето: Ариетис, Алдебанан, Полукс, Регулус, Спика Виргинис, Антарес, Алтаир, Фомалхаут и Маркаб. За тях може да се каже, че придружавали Изида в нейното търсене.
В Йоркския Ритуал дванадесетте Калфи били изпратени да търсят тялото на Хир-Ом и убийците. Техният брой отговаря на този на Плеядите и Хиядите в Телеца, сред които Звезди се намирало Слънцето, когато Светлината започнала да преобладава пред Мрака и се провеждали Мистериите. На тези Звезди, както показахме, било обърнато рано и специално внимание от астрономите и поетите. Плеядите били Звездите на океана за замръкналия мореплавател; Девите - на Пролетта, които известявали сезона на разцъфтяването.
Тъй като сега се виждат само шест Плеяди, броят дванадесет може да е бил получен от тях, като Алдебаран и пет далеч по-блестящи Звезди от тези на Хиядите в същия регион на Небесата и за които винаги се говорело във връзка с Плеядите; - Трите Краля в пояса на Орион, и Белатрикс и Бетелгьо на раменете му; най-ярките от блестящите звездни светила.
“Можеш ли ти,” пита Йов, “да обвържеш приятното влияние на Плеядите или да освободиш оковите на Орион?” А в книгата на Амос намираме тези Звезди свързани с победата на Светлината над Мрака: “Търси го,” казва този Пророк, “този, който прави Седемте Звезди (разпространеното наименование на Плеядите) и Орион, и който превръща сянката на смъртта в сутрин.”
Стара легенда в Масонството разказва, че куче отвело Деветте Избраници до голямата пещера, в която се криел Абирам. Бутес бил в древността наречен Калеб Анубах, Лаещото куче; и бил персонифициран в Анубис, който носел главата на куче и подпомагал Изида в търсенето ù. Арктур, една от звездите му, огнено червена, като че ли е гореща и разпалена, е също така свързана от Йов с Плеядите и Орион. Когато Телецът откривал годината, Арктур се надигнал след Слънцето по времето на Зимното Слънцестоене и изглеждал, като че ли го търсел през Мрака, докато шестдесет дни след това той изгрявал в същия час. Тогава Орион, също в Зимното Слънцестоене, изгрявал по пладне, а вечерта изглеждал, като че ли търси Слънцето.
Така че, отнасяйки се отново към времето, когато Слънцето навлязло в Есенното Равноденствие, имало девет забележителни звезди, които идвали към меридиана почти по едно и също време, изгряващи по времето, когато Везните залязвали и по този начин изглеждало, че търсят това съзвездие. Те са Капела и Менкалина в Съзвездие Колар, Алдебаран в Телеца, Белатрикс, Бетелгьо, Трите Краля и Ригел в Орион. Алдебаран пръв минава меридиана, като демонстрира правото си на тази особена претенция за Водач. Никъде в небесата няма, близо до същия този меридиан, толкова много блестящи Звезди. А близо зад тях, но по-далеч на юг, следва Сириус, Кучето-Звезда, което посочва на Деветте Избраници пътя към пещерата на убиеца.
Освен разделянето на знаците във възходящи и низходящи серии (отнасящи се до напредъка на душата във възходяща или в низходяща линия), последният от Рак до Козирог, а първият от Козирог до Рак, имало друго тяхно разделение, което било не по-малко важно - това на шестте по-висши и шестте по-нисши знаци; първите, 2455 години преди нашата ера, от Телеца до Скорпиона и 300 години преди нашата ера - от Овена до Везните; и последните, 2455 година преди нашата ера от Скорпиона до Телеца и 300 години преди нашата ера - от Везни до Овен; за това вече сме говорили като за двете полусфери или за Кралствата на Доброто и Злото, Светлината и Мрака; на Ормузд и Ахриман сред Персийците, и Озирис и Тайфон сред Египтяните.
При Персийците първите шест Духа, създадени от Ормузд, председателствали над първите шест знака - Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв и Дева: а шестте зли Духа или Деви, създадени от Ахриман - над другите шест, Везни, Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей и Риби. Душата била блажена и щастлива под Империята на първите шест; и започвала да става чувствителна към злото, когато преминава под Везните, седмия знак. По този начин душата навлизала в кралството на Злото и Мрака, когато преминавала в Съзвездията, принадлежащи на и следващи Есенното Равноденствие; и повторно навлизала в кралството на Доброто и Светлината, когато пристигала, връщайки се в тези на Пролетното Равноденствие. Тя изгубвала блаженството си при Везните и отново си го възвръщала при Агнето (Овена). Това е необходимо последствие на предпоставките; и то се потвърждава от властите и от емблемите, които все още продължават да съществуват.
Философът Салуст, като говорел за Празниците на Ликуването, чествани при Пролетното Равноденствие и тези на Траура в памет на изнасилването на Прозерпина в Есенното Равноденствие, казва, че първите били чествувани, защото тогава се извършва, както е било, връщането на душата към Боговете; че времето, когато принципът на Светлината възстановил надмощието си над този на Мрака или денят над нощта, било най-благоприятно за душите и има тенденция повторно да се възкачи към техния Принцип; и че когато Мрака и Нощта отново станат победители, било най-благоприятно за спускането на душите към пъклените региони.
По тази причина, старите астролози, както твърди Фирмикус, фиксирали месторазположението на реката Стикс в 8-мата степен на Везните. И той смята, че Стикс алегорично означавала земята.
Император Юлиан (от Юлий Цезар) дава същото обяснение, но по-напълно развито. Той твърди, че причината защо внушителните Мистерии на Церера и Прозерпина били чествувани по време на Есенното Равноденствие, че в този период на годината хората се страхували да не би неблагочестивата и тъмна сила на Злия Принцип, която след това започвала да побеждава, да навреди на душите им. Те били предпазна мярка и средство за безопасност, необходима в този миг мисъл, когато Богът на Светлината преминавал в противоположния или неблагоприятния регион на света; докато в Пролетното Равноденствие имало по-малко неща, от които да се страхуват, защото тогава този Бог, присъстващ в една част от света, обратно повиквал душите при Себе си, казва той, и се показвал като техен Спасител. Малко преди това той бил развил тази теологическа идея за привлекателната сила, която Слънцето упражнява над душите, като ги привлича към себе си и ги издига към светлинната си сфера. Той придава това въздействие на него в празниците на Атис, умрял и върнат към живота или празниците на Ликуването, които в края на трите дни последвали траура за тази смърт; и той пита защо тези Мистерии се чествували в Пролетното Равноденствие. Причината, казва той, е очевидна. Тъй като Слънцето, пристигайки в точката на Пролетното Равноденствие, се приближава до нас, увеличава продължителността на дните, този период изглежда по-подходящ за тези церемонии. Защото, освен това има голям афинитет между субстанцията на Светлината и характера на Боговете, Слънцето притежава тази окултна сила на привличане, с която притегля материята към себе си посредством топлината си, като кара растенията да се разпукват и да израстват и така нататък; и защо да не може то, със същото божествено и неопетнено действие на лъчите си, да привлича и притегля към себе си блажените души? Тогава, както Светлината е аналогична на Божествената Природа и благоприятна за душите, борещи се да се върнат към Първия си Принцип, и както по този начин тази светлина се увеличава в Пролетното Равноденствие, така дните преобладават по продължителност пред нощите, и както Слънцето има притегателна сила, освен видимата енергия на лъчите му, следва, че душите се притеглят към слънчевата светлина. Той не доразвива това обяснение по-нататък; защото, казва той, то принадлежи на мистериозна доктрина отвъд обсега на обикновените хора и познато единствено на тези, които разбират начина на действие на Божеството, подобно на Халдейския автор, когото той цитира, който е третирал Мистериите на Светлината или Бога със седем лъчи.
Душите, твърдели древните хора, след като произлезли от Принципа на Светлината, участвували в описаната по-долу в настоящото съдба, не могат да са безразлични към или незасегнати от тези завъртания на Великото Светило, периодично победител и победено по времето на всяко едно завъртане на Слънцето.
Установява се, че това се потвърждава от прегледа на някои от Символите, използвани в Мистериите. Един от най-известните от тях бил ЗМИЯТА, който е също така и особеният символ на тази Степен. Космогонията на Евреите и тази на гностиците обозначавала това влечуго като автор на съдбата на Душите. Тя била осветена в Мистериите на Бакхус и в тези на Елевзин. Плутон победил добродетелта на Прозерпина под формата на змия; и, подобно на Египетския Бог Серапис, бил винаги представян седнал на змия или с това влечуго, обвито около него. Тя се среща в Митраските Паметници и съоръжено с атрибутите на Тайфон за Египтяните. Свещеното влечуго, поразяващо с дъха и погледа си, свито на кълбо, с изправена глава и шия, било кралската емблема на Фараоните. Две от тях били преплетени и висели окачени от крилатия Глобус на Египетските паметници. На една табелка в един от Гробовете в Тебес е показан Бог, който с копие пронизва главата на змията. На една табелка от Храма на Озирис във Фило е показано дърво с мъж от едната страна и жена от другата, а пред жената е издигнато влечуго с рога на главата си и диск между рогата. Главата на Медуза била обкръжена от крилати змии, които, с премахването на главата, оставяли Йерограмата или Свещения Монограм на Офитите или Богомолците на Змията. И Змията, във връзка с Глобуса или окръжността, се намира в паметниците на всички древни нации.
Над Везни на Небесния Глобус се намира знакът, пред който се казва, че се спускат или падат душите - Змията, уловена от Серпентариус или Носителят на Змията. Главата на влечугото е под Corona Borealis, Северната Корона, наречена от Овидий, Libera или Прозерпина; и двете съзвездия изгряват, с Везните след Девата (или Изида), чиито нозе почиват на източния хоризонт при Изгрев слънце в деня на Равноденствието. Както Змията се простира над двата знака - Везни и Скорпион, тя е била портата, през която се спускали душите през цялото време, през което тези два знака последователно маркирали Есенното Равноденствие. За това загатвала Змията, която в Мистериите на Бакхус Сабазевс, била хвърлена в лоното на Посветените.
И оттук идва загадъчният израз, Змията поражда Бика, а Бикът Змията; позовавайки се на двете неблагоприятни съзвездия, които отговарят на двете равноденствия, едното от които изгрявало, когато другото залязвало и които били на двете точки на небесата, през които преминавали душите, които се въздигали и спускали. Душите падали по Змията през есента; и се възстановявали отново по Бика, на която седяла Митра и чиито атрибути приемал Бакхус-Заргеус и Египетският Озирис в техните Мистерии, където падането и възстановяването на душите било представяно от убития и върнат към живота Бик.
След това възстановяващото се Слънце приело качествата на Овена или Агнето; и в Мистериите на Амон, душите се възстановявали като преминавали през този знак, след като били паднали чрез Змията.
Носител на Змията или Орфикус бил Ескулап, Богът на Лечението. В Елевзинските Мистерии това Съзвездие било поставено в Осмото Небе: и на осмия ден от тези Мистерии бил честван празникът на Ескулап. Той се наричал също така Епидаврий или празникът на Змията на Епидаврий. Змията била свещена за Ескулап; и била свързана по няколко начина с митологичните приключения на Церера.
Така възлиянията на Душите, като изливали вино на земята, и поглеждали към двете порти на Небето, тези на деня и на нощта, се позовавали на изкачването и спускането на душите.
Церера и Змията, Юпитер Амон и Бикът, всички фигурирали в Мистериите на Бакхус. Да предположим, че Овенът или Юпитер Амон се заемали от Слънцето, което залязвало на Запад; - Девата (Церера) ще е на Източния хоризонт, а в свитата ù е Короната или Прозерпина. Да предположим, че Телецът залязва; - тогава Змията е на Изток; реципрочно; така че Юпитер Амон или Слънцето на Овена, кара Короната да изгрява след Девата, в свитата на която идва Змията. Да положим Слънцето реципрочно на другото Равноденствие с везните на Запад, в близост със Змията под Короната; и ще видим Бика и Плеядите да изгряват на Изток. По този начин се обясняват всички легенди за размножаването на Бика от Змията и на Змията от Бика, ухапването на тестикулите на Бика от Скорпиона, на Паметниците на Митра; и че Юпитер оставил дете на Церера, като подхвърлил в пазвата ù тестикулите на Овена.
В Мистериите на носещия рога на бик Бакхус, офицерите държали змии в ръцете си, вдигали ги над главите си и извиквали: “Ева!”, родовото ориенталско име на змията, и конкретното име на съзвездието, в което Персийците поставяли Ева и змията. Арабите я нарекли Хевън. Самият Офиуций я нарекъл Хава, а блестящата звезда в главата си, Рас-ал-Хава. Използването на тази дума Ева станало причина Клеменс Александрийски да каже, че свещениците в Мистериите призовали Ева, с която навлязло злото в света.
Мистично веещото ветрило, обкръжено от змии, било използвано в празниците на Бакхус. В Мистериите на Изиак има влечуго, сплетено около дръжката на мистичната ваза. Офитий хранел змия в мистериозен кивот, от който те я взели, когато чествали Мистериите и ù позволили да се плъзне сред свещения хляб. Римляните пазели змии в Храмовете на Добрата Богиня и Ескулап. В Мистериите на Аполон е представено преследването на Латона от змията Питон. В Египетските Мистерии драконът Тайфон преследвал Изида.
Според Санхониатон, Тааут, тълкувателят на Небето за хората, придал нещо божествено на характера на дракона и змиите, в което го следвали Финикийците и Египтяните. Те разполагат с повече жизненост, повече духовна сила от всички други създания; или огнен характер, показан от бързината на движенията им, без да разполагат с крайниците на другите животни. Те приемат много форми и начини на поведение, и се хвърлят и изключителна бързина и сила. Когато достигнат до старост, те отхвърлят тази възраст и отново се подмладяват, увеличават размера и силата си, за определен период години.
Египетските свещеници хранели свещените змии в храма на Тебес. Самият Тааут в писанията си обсъждал тези мистерии по отношение на змията. Санхониатон твърди в друго произведение, че змията е безсмъртна и повторно е навлязла в него; което, според някои древни теософи, особено тези от Индия, било атрибут на Божеството. И той също така казва, че змията никога не умирала, освен ако не умре от насилствена смърт.
Финикийците наричали змията Агатодемон [добрият дух]; а Кнепх бил Змията-Бог на Египтяните.
Египтяните, казва Санхониатон, представяли змията с глава на ястреб, за сметка на бързия полет на тази птица: и главният йерофант, свещеният тълкувател, дал много мистериозни обяснения на този символ; казвайки, че такава змия била много божествено създание и че, отваряйки очите си, той осветил с лъчите им цялото първородено пространство: когато ги затваря, отново настъпва тъмнина. В действителност змията с глава на ястреб, дух на Светлината, или добър дух, била символът на Слънцето.
В йероглифните знаци змията била буквата Т или DJ. Тя се случва многократно на камъка Розета. Змията с рога била йероглифна за Бог.
Според Евзебий, Египтяните представяли света със синя окръжност, осеяна с пламъци, в които се простирала змия с глава на ястреб. Проклус казва, че те представлявали четирите четвърти на света от кръст, а душата на света или Кнепх, от змия, която я заобикаля във формата на окръжност.
Четем в Анаксогор, че Орфей е казал, че водата и съдът, който я произвеждал, били примитивните принципи на нещата и заедно те осигурявали съществуванието на оживеното същество, което било змията, с две глави, едната на лъв, а другата на бик, между които се намирала фигурата на Бог, чието име било Херкулес или Кронос: че от Херкулес дошло яйцето на света, което произвело небето и земята, като се разделило на две полусфери: и че Бог Пан, който произлязъл от това яйце, имал формата на змия.
Египетската Богиня Кен, представена изправена гола върху лъв, държала две змии в ръката си. Тя е същата като Астарта или Аштарот на Асирийците. Хера, боготворена във Великия Храм на Вавилон, държала в дясната си ръка змия за главата; а близо до Хея, също боготворена там, имало две големи сребърни змии.
В скулптура от Куюнджик, две змии, прикрепени към стълбове стоят близо до жертвеник, в които стоят двама евнуси. Над него е свещеният огън и фигура с брада води дива коза към жертвеника.
Змията от Храма на Епидавър била свещена за Ескулап, Бога на медицината и през 462 г. след изграждането на града, тя била преместена в Рим след една епидемия.
Финикийците изобразявали Бог Ному (Кнепх или Амун-Кнепх) като змия. В Египет емблемата на Хорхат - добрия дух била слънце, поддържано от две отровни змии, а над вратите и прозорците на храмовете било поставяно земно кълбо с крила като бог покровител. Антипатер от Сидон нарича Амун “прославената змия”, а Церастий често може да бъде открит в Тебаид.
Змия, обвиваща ствола на дърво, е изобразена върху древни монети от Тир и индийски медальони. Питонът, Богът – змия, се считал за оракул, а триножникът в Делфи представлявал триглава златна змия.
Портите на всички египетски храмове били украсени с йерограмата на змията и кръга. Последната е открита и в храмовете на Наки-Рустан в Персия; на триумфалната арка в Пекин, Китай, над вратите на великия храм на Чаунди Теева в Ява, върху стени в Атина и в храма на Минерва в Тегея. Мексикански йерограми се състоят от две пресичащи се велики Змии, описващи кръг с телата си, всяка с човешка глава в устата си.
Върху всички будистки кръстове в Ирландия са издялани изображения на змии. Венци от змии са върху колоните на древния индуски храм в Бунуах-Сангор.
Сред египтяните змията, изпъната по дължината си, била символ на божествена мъдрост, а захапала опашката си – на Вечността.
В ритуала на Зороастър змията е символ на Вселената. В Китай пръстен, образуван от две змии, е символ на свят, ръководен от силата и мъдростта на Създателя. Вакханките носели змии около ръцете и главите си.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #10 -: Октомври 06, 2011, 00:57:17 »


 Змията, обвита около яйце, е символ общ за индийци, египтяни и друиди. Той е свързан със създаването на Вселената. Змията с яйце в устата си е символ на Вселената, съдържаща в себе си зародиша на всички неща под Слънцето.
Свойството на змията да се измъква от старата си кожа и привидно да възвръща младостта си я превръща в емблема на вечността и безсмъртието. Сирийските жени все още я използват като магия срещу бедността, както и поклонниците на Митра и Саба-Зевс. Родените от земята Фохи, Цецропс и Еректеус били полу-змии, полухора. Змията била пазителката на Атинският Акропол. Накхустан, бронзовата змия на пустинята, била приета от евреите като символ с лечебна мощ. “Бъдете”, казва Христос, “мъдри като змии и безвредни като гълъби”.
Змията често била символ на зла воля и враждебност. Тя се появява в емблемите на Сива-Рудра, силата на разрушението и смъртта; тя е проклятието на Епитус, Идом, Аркеморус и Филоктет, тя гризе корените на дървото на живота в Едем и захапва петата на злочестата Евридика. За юдейските писатели тя е символ на злото, както и в индийската и персийска митологии. Когато морето се разпенва от планината Мандар, въртяща се по пръстените на космическата змия Вазуки, за да създаде Амрита или водата на безсмъртието, змията изплюва тайнствена отрова, която се разпространява и заразява Вселената и която Вишну обезврежда като я поглъща. Ахриман във формата на змия завладява царството на Ормузд, а бикът, емблемата на живота, бива наранен и умира. Следователно е било религиозен дълг на всеки последовател на Зороастър да унищожава влечугите и другите нечисти животни, особено змиите. Т.е., моралното и астрономическото значение на змията са свързани. За Зенд-Авеста става максима, че Ахриман, господарят на злото, е създал Великата Змия на Зимата, която е убила създанието на Ормузд.
Пръстенът–змия е добре известен символ на времето; за да изразят драматично как времето гони себе си, египетските жреци хранели пепелянки в подземни камери, както е при Зимното Слънцестоене с тлъстината на бикове, за плодородна година. Драконът на зимата преследва Амон, златния овен, към връх Касиус. Девата от зодиака е захапана от змия за петата, която, заедно със Скорпиона, се изправя точно зад нея, а медът - емблемата на чистотата и спасението, се дава като противоотрова при ухапване от змия, така че пчелите на Аристей, символът на богатството на природата, са унищожавани от змията и възкресявани във вътрешностите на Пролетния Бик.
Накрая Богът–Слънце побеждава. Кришна смазва главата на змията Калия, Аполон унищожава Питона, а Херкулес – Лернейската хидра, чиято отрова е проникнала в стъпалото на Филоктет, на Мопсу, на Хирон или на Стрелеца. Детето Херкулес унищожава вредните змии, мразени от боговете и като Св. Георги Английски и Архангел Михаил воюва с хидрите и драконите.
Лунните и слънчевите затъмнения били приписвани на нападения на демони във формата на дракони, според вярванията в Ориента; те се опитвали да изгонят нашествениците чрез викове и заплахи. Това била истинската Левиатан или древната навита змия, прикована от силата на Йехова и окачена като блестящ трофей на небето; също и силата на Мрака, която се предполагало че преследва Луната и Слънцето. Когато накрая ги достигне, тя ще ги обвие с пръстените си и ще угаси Светлината им. В последната индийска Аватара, както и в Едем, една змия, бълваща пламъци, се очаква да разруши света. Змията доминира в края на годината, когато пази приближаването на златното руно на Арес и трите ябълки или сезони на Хесперидите; като представлява значително препятствие за възхода на Бога – Слънце. Великият унищожител на змиите понякога се жени за тях; Херкулес със северния дракон става баща на трите наследници на Сцинтия; Слънцето понякога се издига победоносно от битката с Мрака, а друг път потъва в прегръдките му. Северното съзвездие Дракон, чийто силует се извива като река през зимната мечка, е астрономическият пояс на Вселената, както змията обвива земното яйце в египетските йероглифи.
Персийският Ахриман е наричан “Старата змия, лъжецът от самото начало, Принцът на Мрака, бродещият нагоре и надолу”. Драконът е добре известен символ на водите и големите реки; естествено е пастирските азиатски племена да приемат дракона като символ на силните народи от алувиалните долини, живеещи в съседство, самите те почитащи Дракона или Рибата; победен от по-голямата мощ на Юдейския бог, както чудовищните Левиатани били наранени и унищожени от него. Офионей в старата гръцка митология воювал с Кронос, и бил победен и хвърлен в морето, в собствения му елемент. Там той се установява като бог на морето Оаннес или Дракон, Левиатан на водната част от всичко съществуващо, драконът, който бълва воден поток след преследваната жена от Апокалипса, чудовището, което заплашва да погълне Хесиона и Андромеда, и което е гибел за Херкулес и Йона, на него съответства неясното име Рахаб, за когото в Йов се казва, че Йехова го е пробол и победил.
През пролетта, годината или Богът – Слънце се появява като Митра или Европа, качена върху бика; но от противоположната страна на зодиака той язди символа на водата, крилатия кон на Нестор или Посейдон: а змията, издигаща се хелиакално в Есенното Равноденствие, обграждаща с отровното си въздействие студеното съзвездие Стрелец, се описва като влечугото на пътеката, което “захапва конските крака така, че ездачът пада назад”. Същата змия, Оанис Афреносs или Мусаро от Сонцелус, е змия-пазител на средата, която Один потапя в морето, но която пораства толкова много, че обхваща цялата земя.
Тези азиатски символи на борбата между Бога–Слънце и Дракона на Мрака и зимата били вмъкнати не само в зодиака, но и в по-домашния кръг на европейските предания; както Тор, така и Один се борят с дракони, както Аполон с Питона, великата люспеста змия, Ахил - със Скамандер, Белерофон - с Химера. В апокрифната книга на Естер драконите са герб на “мрачен и мъглив ден”, а Сейнт Джордж Английски, вероятен кападокийски принц, е бил първоначално само променяща се форма на Митра. За Йехова се казва, че е “прерязал Рахаб и наранил дракона”. Последният не е само символ на земната пустош, драконът на дълбоките води, но и водач на групата заговорници в небето, бунтуващите се звезди, които, според Енох, “не са се появили навреме”; чиято опашка е изтеглила една трета част от земните светила и ги е хвърлила на земята. Йехова “разделя морето на две със своята мощ и смазва главите на драконите във водата”. Според еврейските и персийски вярвания, за Дракона ще има през зимата, в последните дни, един кратък период на безнаказаност, сезон на най-голямо страдание на хората на земята, но накрая той ще бъде унищожен в голяма битка с Месията или, както се намеква от равинската фигура на изяждания от вярващите, ще бъде, като Ахриман или Вазуки, изцяло погълнат от и обединен с Господаря на доброто.
Близо до изображението на Рея в храма на Бел във Вавилон е имало две големи сребърни змии, както казва Диодорус, всяка от които тежала по 30 таланта; в същия храм имало изображение на Юно, държаща в дясната си ръка глава на змия. Гърците наричали Бел Beliar, а Хезикиус тълкува тази дума като дракон или велика змия. От книгата за Бел и дракона днес научаваме, че във Вавилон са отглеждали голяма жива змия, почитана от хората като божество.
Асирийците, императорите на Константинопол, партианците, сцинтийците, саксонците, китайците и датчаните, всички са носили змията като знаме, а сред трофеите, взети от Аурелиан от Зенобия имало знамена с Персийски Дракони. Персите изобразявали Ормузд и Ахриман като две змии, борещи се за земното яйце. Митра е изобразявана с лъвска глава и човешко тяло, обхваната от змия. В Садер съществува следното схващане: “Ако убиеш змии, следваш Зенд–Авеста, следователно получаваш голямо признание; това е все едно да си убил същия брой дяволи”.
Змии, навити около пръстени и земни кълба, излизащи от земни кълба, са обичайни за персийските, египетските, китайските и индийските паметници. Вишну е представен като облягащ се на навита змия, чиито пръстени образуват балдахин (амвон) над него. Махадева е изобразяван със змия около шията, около косата, с ленти от змии на двете ръце. Бхаирава седи върху пръстените на змия, чиято глава се издига над неговата. Парвати има змии около врата и кръста. Вишну е Съзидателният (опазващият) дух, Махадева е Шива, Господарят на злото, Бхаирава е негов син, а Парвати – негова съпруга. Повелителят на злите демони в индийската митология се нарича Нага, кралят на змиите и в това име може да се проследи юдейската змия Нахаш.
В Кашмир имало 700 места с издялани изображения на змии, които били почитани като божества; а в Тибет великият китайски дракон украсява храмовете на Върховния Лама. В Китай драконът е знак и символ на царска власт и негови скулптури се намират във всички храмове, изображенията му са щамповани върху мебелите в къщите, избродирани са по дрехите на благородниците. Императорът носи този символ върху оръжията си, той е гравиран върху скиптъра и короната, на всички вази в императорския дворец. Китайците вярвали, че съществува дракон с огромна сила и власт, на Небето, във въздуха, във водата, в планините. За Бог Фохи се е казвало, че е бил във формата на човек, завършващ с опашка на змия, комбинация, която ще бъде по-подробно обяснена в някоя следваща степен.
Драконът и змията са петият и шестият знак от китайския зодиак; индийците и китайците вярвали, че при всяко затъмнение луната или Слънцето са сграбчвани от огромна змия или дракон, змията Асутее на индийците, която обгръща земното кълбо, и съзвездието Дракон, за което се отнася и “войната в Небето, когато Михаил и ангелите се борят срещу дракона”.
Санхониатон казва, че Тааут е автор на обожествяването на змията сред финикийците. Той “освещава”, казва той, “драконите и змиите; а финикийците и египтяните го последвали в това суеверие”. Той бил “първият, който е изобразил Целус”, т.е. който представил небесните светила с видими символи и който е бил, вероятно, същият като египетския Тот. На монети от Тир от времето на Александър змиите са изобразени в различни положения, навити около дървета, изправени пред олтари, смазани от сирийския Херкулес.
Седмата буква от египетската азбука, наречена Цеута или Живот, е била свещена за Тот и била изобразявана чрез змия, стояща на опашката си; и че едно божество, Богът на Изцелението, подобно на Ескулап, на когото змията е посветена, се обляга на чепата тояга с навита около нея змия. Една плочка от Исай, описваща Мистериите на Изида, съдържа изображение на змия във всяка част като неин символ. Специално посветена на нея е отровната змия, която може да се види на главата на всичките ù статуи, върху шапките на жреците, върху тиарата на владетелите на Египет. Серапис понякога е представян с човешка глава и змийска опашка: на една гравюра две по-нисши божества са изобразени, едното като бик със змийска опашка, а другото – като змия с глава на лъв.
На един древен ритуален съд с няколко деления, открит в Дания, е изобразена змия нападаща коленичещо момче, преследваща го и отстъпваща пред него, умолявана от него и разговаряща с него. Това веднага напомня за Слънцето в новата година, представено от дете, седящо върху лотос, както и за връзката между Слънцето на Пролетта и Есенната змия, преследвана от него, преследваща го и свързана с него. Другите фигури върху съда са от зодиака.
Основата на триножника на питийската жрица е била триглава змия от пиринч, чието тяло, навиващо се на все по-широки пръстени към земята, образува конична колона, докато три глави, разположени в триъгълник, поддържат триножника от злато. Подобна колона е поставена на постамент в Хиподрума в Константинопол от основателя на града; за едната от главите се твърди, че е счупена от Махомет ІІ с удар на железния му боздуган.
Британският Бог ХУ бил наричан “Повелителят на драконите на света”, а колесницата му била теглена от змии. Неговите свещенослужители били наричани пепелянки. Един друид в поема на Талиесин казва: ”Аз съм Друид, аз съм Архитект, аз съм Пророк, аз съм Змия (Gnadi)”. Колесницата на богинята Серидвен също била теглена от змии.
В елегията на Утер Пендрагон този пасаж се появява в описанието на религиозните ритуали на друидите: “Докато светилището ревностно призовава Плъзгащия се Бог, пред който Чистият се отстъпва, върху злото, покриващо огромните камъни; докато Драконът се движи из местата, където са съдовете, предлагащи му да пие, докато предлаганото му питие е в Златни рогове”, където лесно може да се открие неясната, мистична алюзия за Есенната змия, преследваща Слънцето по кръга на Зодиака, към небесната чаша или кратер и златните рога на снежно-белия бик на Виргилий, а една или две строфи по-надолу откриваме свещеника, молещ се на победоносния Бели, Бога–Слънце на вавилонците.
Заедно със змията в древните паметници много често се открива и кръстът. Змия върху кръст е имало на египетско знаме. Този знак се повтаря върху голямото стълбище в храма на Озирис във Фило; върху пирамидата в Гиза са изобразени две коленичещи фигури, издигащи кръст, на върха на който е изправена змия. Кръстът Ансата бил кръст с навита змия над него и това е може би най-обичайната емблема върху египетските паметници, носена в ръка от почти всяка фигура, изобразяваща жрец или божество. Както научаваме от разкопките, такава е била формата на железните пирони, с които синджирите за ограничаване на младите животни били приковавани към земята, използвани от пастирите и така станали символ на знатност за царете на пастирите.
Кръстът като тевтонски или малтийски, образуван от четири рамена в рамките на един кръг, се среща в паметниците и представя тропиците и Колорита.
Кадуцеите, родени от Хермес или Меркурий, а също и от Кибела, Минерва, Анубис и Херкулес Ogmius, богът на келтите и съзвездието Дева, се представят от крилат жезъл, обвит от две змии. Първоначално това бил обикновен кръст, символизиращ екватора и Колорита на Равноденствието, както и четирите елемента, произлизащи от общ център. Този кръст, монтиран върху кръг или полумесец, става символ на върховна божественост – или на действеното начало на съзиданието и пасивната сила на общото възпроизводство – и се свързва с Тот или Меркурий. Тогава той приема и подобрена форма – раменете на кръста стават крила, а кръгът и полумесецът се оформят от две змии, излизащи от жезъла, кръгът е образуван от пресичащите им се тела, а главите им образуват рогата на полумесеца; в тази форма той може да се види в ръцете на Анубис.
Тройното Тау в центъра на кръг и триъгълник е символ на Светото име и представлява свещената триада, силите на съзиданието, опазването и разрушението; както и трите велики светлини на Масонството. Ако към масонската точка в окръжността и двете успоредни линии се добави единичен кръст Тау, ще се получи древният египетски знак тройно Тау.
Колона във формата на кръст с кръг над него е използвана от египтяните за измерване покачването на нивото на Нил. Тау и тройно Тау могат да бъдат открити в много древни азбуки.
С Тау или тройно Тау могат да бъдат свързани вътре в два кръга двойният куб или съвършенството, или съвършеният камък.
Кръстът Ансата се открива едновременно на скулптурите на Кхопсабад; на мраморните статуи от Нимрод, носени от асирийския монарх и в по-късни периоди от асирийската история.
Тъй като единичното Тау символизира един Бог, без съмнение тройното Тау, чийто произход не може да бъде проследен, би трябвало да представлява троицата от неговите същности, трите масонски стълба – Мъдрост, Сила, Хармония.
Пророкът Езекиел в 4-тия стих на глава 9-та казва: “И Бог му каза: “Мини през града, през центъра на Йерусалим и изпиши буквата Тау на челата на тези, които въздишат и скърбят за извършените отвратителни неща”. Латинското Vulgate и вероятно най-древните копия на Septuagint превеждат този пасаж. Това Тау било във формата на кръст на тази степен и символизирало живота и спасението. Самариянското Тау и етиопското Тавви са очевидни прототипи на гръцкото t; от Йертулиан, Оритен и Св. Джером научаваме, че юдейското Тау в древността било изписвано като кръст.
В древни времена знакът Тау бил поставян върху тези, които били оправдани от съдиите, като символ на невинност. Военните командири го поставяли на войниците, напускащи незасегнати бойното поле, като знак за безопасност под божествената закрила.
Сред друидите това бил свещен символ. Като сваляли част от клоните на някое дърво, те му придавали формата на кръст Тау, запазвали го внимателно и го почитали със свещени ритуали. На дървото те дълбоко изрязвали буквата Тау, с което имали предвид Бог. На дясното рамо на кръста изрязвали думата Хезулс, на лявото – Белен или Беленус, в средата на ствола – Тарамис. Това представлявало свещената триада.
Сигурно е, че индийците, египтяните и арабите почитали знака на кръста хиляди години преди идването на Христос. Навсякъде той бил свещен символ. Индуските и келтски друиди изградили много от своите храмове под формата на кръст, както ясно се вижда от останките им, особено при древният друидски храм на остров Луис в Шотландия. Кръгът се състои от 12 камъка. Във всяка посока – север, юг, запад и изток, камъните са по три. В центъра е изображението на божеството, а от северната страна има пътека от два по 19 камъка и един на входа. Божествената Пагода в Бенарес е във формата на кръст, както и друидската изкуствена подземна пещера в Ню Грейндж, Ирландия.
Статуята на Озирис в Рим има същата емблема. Изида и Церера също я носят, а има пещери за посвещаване, изградени в тази форма, с пирамида над Сацелум.
Кръстове са били изрязвани по камъните на храма на Серапис в Александрия, и много кръстове Тау могат да се открият по скулптурите на Алабастион и Есне в Египет. На монетите символът на египетския бог Кнепх представлява кръст, разположен вътре в окръжност.
Кръстът Ансата е специалната емблема на Озирис и скиптърът му завършва с тази фигура. Той е и емблемата на Хермес и се считал за върховен йероглиф, притежаващ мистериозна сила и достойнства, подобно на амулет, правещ чудеса.
Свещеното Тау се открива на ръцете на фигурите с форма на мумия между предните лапи на редицата от сфинксове на голямата алея, водеща от Луксор към Карнак. С кръста Тау кабалистите изразявали числото 10, съвършеното число, означаващо небето и Тетректис на питагорейците или непроизносимото име на Бога. Кръстът Тау може да се открие на камъните пред вратата на храма на Амунoт ІІІ, в Тебес, който царувал по времето, когато евреите придобиват Ханаан, а египетските жреци го носели при свещените си ритуали.
Тертулиан, който е бил посветен, ни информира, че Тау било изписано на челото на всеки човек, допуснат до мистериите на Митра.
Тъй като обикновеното Тау представлявало живота, когато бил добавян кръгът, символът на вечността, знакът вече представлявал вечния живот.
При посвещаването на някой владетел, кръстът Тау като емблема на живота и ключ към мистериите бил отпечатван върху устните му.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #11 -: Октомври 06, 2011, 00:59:50 »

 В индийските мистерии кръстът Тау под името Тилук бил поставян на тялото на кандидата като знак, че той е предвиден за свещените мистерии.
На изправената плоча на владетеля, открита в Нимрод, са изписани имената на 13 божества, сред тях и Яв и Бел. Йероглифът отляво на всеки е кръст, съставен от два клиновидни йероглифа.
Кръстът се появява върху древен финикийски медальон, открит в руините на Цитиум, на много древния будистки обелиск близо до Папратите в Росшиър; на кръглата будистка кула в Ирландия, върху великолепния обелиск от същата епоха във Форес, Шотландия.
На фасадата на храма в Калабче в Нубия има три царски фигури, всяка от които държи кръст Ансата.
Както подземния храм на Митра в Ню Грейндж в Шотландия, така и пагодите в Бенарес и Матура имали формата на кръст. Величествени будистки кръстове били поставяни и все още стоят в Клонмакноаз, Финглас и Килкулен в Ирландия. Там, където могат да бъдат открити будистки паметници, в Индия, Цейлон или Ирландия, се открива и кръстът, тъй като Буда или Будх е представен като разпънат на кръст.
Всички планети, известни на хората в древността, били означавани с помощта на мистичния Кръст, обединяващ символите на Слънцето и луната; Сатурн чрез кръст над полумесец, Юпитер чрез кръст под полумесец, Марс чрез кръст върху кръг, Венера чрез кръст под кръг, Меркурий чрез кръст върху кръг, над който има полумесец.
Слънцестоянията Рак и Козирог, двете порти на Небето, са двете колони на Херкулес, зад които то, Слънцето, никога не излиза: те все още се появяват в нашите Ложи като двете велики колони, Якин и Боаз, както и като двете успоредни линии, които свързват окръжността с точка в центъра, емблемата на Слънцето, между двата тропика – на Рака и на Козирога.
Пламтящата Звезда в нашите Ложи, както вече казахме, представлява Сириус, Анубис или Меркурий, пазачът и водачът на душите. Нашето древно английско братство също я е считало за символ на Слънцето. В старите поучения се казва: “Пламтящата Звезда или Славата в центъра ни свързва с великата светлина на Слънцето, което огрява земята и с въздействието си разпръсква благословия сред човешкия род”. В тези писания се казва също, че тя е и емблема на Благоразумието. Думата Пруденция означава в оригиналното си и пълно значение Предсказване, следователно Пламтящата Звезда е символ на Всезнанието или Всевиждащото Око, което за древните било Слънцето.
Дори и кинжалът на Избраника на Деветте е същият, използван в мистериите на Митра; който, с черното си острие и бяла дръжка, е емблема на двамата владетели на Светлината и Мрака.
Изида, същата като Церера, както научаваме от Ератостен, била съзвездието Дева, представена от жена, държаща житен клас. Различните символи към описанието ù, дадено от Апулей, змия от всяка страна, златна чаша със змия, навита около дръжката, животни, преминаващи едно след друг: мечка, маймуна, Пегас - представляват съзвездията, които заедно с Девата в деня на Пролетното Равноденствие, в което тя застава пред Ориенталските двери на небето, огряна от лъчите на пълната луна, сякаш преминават след нея като свита.
Чашата, освещавана при мистериите на Изида и Елевзин, била съзвездието Кратер или Чашата. Свещеният съд в церемонията Изиак открива своя двойник в небето. Олимпийската роба, предоставяна на посветения - една великолепна мантия, покрита с фигури на змии и животни, под която имало 12 свещени дрехи, с които той бил облечен по време на ритуала, отпраща към Звездното Небе и дванадесетте знака на зодиака, докато седемте предварителни потапяния в морето загатват за седемте сфери, през които душата преминава, за да пристигне тук, долу и намери убежище в някое тяло.
Небесната Дева през последните три века преди Христа заема хороскопа или Ориенталската точка и тази врата на Небето, през която Луната и Слънцето се издигат над хоризонта през двете равноденствия. Тя отново я заема в полунощ през Зимното Слънцестоене, точно в момента, когато годината започва. Така тя е съществено свързана с прехода на времената и сезоните, с хода на Слънцето и Луната, с деня и нощта в най-важните моменти от годината. При равноденствията се празнуват големите и малките мистерии на Церера. Когато душите слизат покрай Везните, в момента, в който Слънцето заема тази точка, Девата се издига над него. Нейната сияйна звезда, Спика Виргинис и Арктур в Бутес на северозапад от нея, предвещават идването му. Когато Слънцето се завърне в Пролетното Равноденствие, в момента, в който душите се зараждат, отново небесната Дева повежда шествието на знаците на нощта; а сред нейните звезди изгрява красивата пълна луна на този месец. Нощта и денят се представят от нея един след друг, когато те започват да намаляват по време, а душите до пристигането сиимред вратите на Ада, също са водени от нея. При преминаването си през тези знаци, те прекосяват Стикс в 8-та степен на Везни. Тя е известната Сибила, която посвещава Еней и му открива пътя към адските места.
Това особено положение на съзвездието Дева е причината то да присъства във всички свещени легенди, свързани с природата, под различни имена и в най-разнообразни форми. То често приема името на Изида или Луната, която, когато е пълна при Пролетното Равноденствие, е в съюз с Девата или е в краката ù. Меркурий или Анубис, имащ своето местожителство и величие в знака Дева, е неразделен спътник на Изида, която във всички религиозни легенди и ритуали не прави нищо, без да иска съвет от него.
Връзката между емблемите и мистериозните ритуали на посещаването с небесните тела и наредбата на света е още по-ясна при мистериите на Митра, почитана като Слънцето в Мала Азия, Кападокия, Армения и Персия, и чиито мистерии преминават в Рим по времето на Силла. Това се доказва от описанията на пещерата на Митра, в която са изобразени двете движения на небето - това на фиксираните звезди и това на планетите, съзвездията, осемте мистични врати на сферите и символите на елементите. Така на един известен паметник на тази религия в Рим е изобразена змията или хидрата под Лъва, както е в небето, Небесното Куче, Бика, Скорпиона, седемте планети, представени от седем олтара, Слънцето, луната и символи, свързани със Светлината и Мрака, тяхното редуване през годината, когато всеки от тях триумфира в продължение на 6 месеца.
Мистериите на Атис се провеждали, когато Слънцето влизало в съзвездието Овен и между емблемите имало овен в подножието на отрязано дърво.
Ако не изцяло, то почти е вярно, че небесният пантеон със своето безкрайно разнообразие от имена и персонификации, е многоброен, въпреки че произходът му се основава на несъзнателни алегории, като основните типове са физичните явления и основно небесните тела. Великолепните образи на божествата, които образуват свитата на Йехова, са божествената династия или истинската теокрация, която управлява ранния свят; а хората от златните векове, чиито погледи общували с небето и които наблюдавали лъчистите повелители, довеждащи зимата и лятото на смъртните, живеели, поетично казано, в непосредствена връзка с небето и, както юдейските патриарси, се срещали с Бог лице в лице. Тогава боговете въвели сред хората ритуалите на своето собствено почитане, тогава Оан, Ое или Водолеят се надига от Червено море, за да занесе научното познание на вавилонците; тогава светлият Бик издавал законите в Индия и Крит; светлините на небето, олицетворени от Либер и Церера окичили хълмовете на Бутес с лозя и дали златния сноп на Елевзин. Човешки деца били по някакъв начин свързани или женени за тези божи синове, които възпявали юбилея на съзиданието, а обкръжаващия свод с безбройните си звезди, които възбуждали въображението и стремежа към познание, естествено бил сравняван с гигантска стълба, по която, при възкачването и слизането си, ангелските светлини сякаш се издигали и снижавали между земята и небето. Първоначалното откровение било полека изтрито от паметта на хората, те почитали създанията, вместо Създателя и като считали, че всички земни неща били свързани с небесни връзки на хармония и любов с небесните тела, обединявали в обща концепция астрономията, астрологията и религията. По този начин дълго скитайки се в грях, накрая те престанали да гледат на звездите и природните явления като на божества; чрез пренасочване на вниманието си към микрокосмоса или в един по-тесен отрязък от света, те отново се върнали към истинския повелител и господар на Вселената, използувайки древните легенди и предразсъдъци като символи и алегории, с които разкривали и чрез които прикривали големи истини, вече заличени от паметта на повечето хора.
В юдейските писания терминът “Небесна свита” включва не само съветниците и емисарите на Йехова, но и небесните светила; звездите, които на Изток се считали, че са живо познание, греещи над човешкото благоденствие и неволи, били отъждествявани с точно определени вестители или ангели, изпълняващи божествените поръчения, чието господство в небето по мистериозен начин се свързвало със земните сили и власти. В Йов утринните звезди и божите синове са идентифицирани, те са в един и същи хор, възхваляващ Всемогъщия, те се поддават на радост, те се движат сред ярка светлина и са податливи на несъвършенство и нечистота в Божиите очи. Елохим първоначално включва не само чужди форми на вярвания, но и разказва поетично на пастирите в пустинята за тази свита или като за лагер от войни, или като за препускащи с огнени колесници, или като за крилати пратеници, изкачващи се и слизащи по небесния свод, пренасяйки божията воля към хората.
“Небесното”, казва Берешит Рабба на Генезис, “поражда Абрахам и неговите наследници от звездните владения; по своята природа израилтянинът е слуга на звездите и е под тяхното влияние; но по силата на закона от планината Синай, той е освободен от това унизително слугуване”. Арабите имат подобна легенда. Пророкът Амос ясно подчертава, че израилтяните в пустинята са почитали не Йехова, а Молох, бога – звезда, еквивалентен на Сатурн. Боговете Ел или Йехова не са просто планетарни или слънчеви. Техният символизъм, като при всяко друго божество, е съществуване съвместно с природата и с човешкия разум. Въпреки това дори на Йехова се приписва астрологичен характер. Той е описван като седнал на върха на Вселената, водещ небесната свита, която познава безпогрешно по име и брой. Неговите звезди са негови синове и негови очи, преминаващи през целия свят и наблюдават делата на хората. Звездите и планетите са ангелите. Във фарисейската традиция, както е и във фразеологията на Новия Завет, небесната свита се появява като армия от ангели, разделена на поделения и бригади, под командването на въображаеми началници, например Масалот, Легион, Картор Гистра и т.н. – всеки Гистра е капитан на 365,000 звездни безбройни купове. Седемте духа, стоящи пред трона, за които споменават няколко юдейски писатели, се предполага, че са извлечени от персийските Амшаспанди, съответстващи на седемте планетарни разума, по оригиналният модел на свещника със седемте разклонения, показан на Мойсей в планината на Бога. За звездите се предполагало, че са завоювали орбитите си от Сисера. За небето се казвало, че доминира над земята чрез знаци и заповеди, тъй като съдържа елементи на астрологична мъдрост, съгласно вавилонската и египетската култура.
Юдеите предполагали, че за всяка нация има свой ангел–хранител, своя собствена звезда. Един от водачите на небесните сили, самият Йехова в образа на Слънцето, стоящ високо в небето, наблюдаващ и контролиращ всичко, изпращащ някой от ангелите си или другите си подчинени планетарни духове от вавилонската и персийската митологии, се считал за хранител и патрон на собствената им нация, “принцът, който пази децата на твоя народ”. Разногласията на земята били придружени от война на небето; нито един народ не е бил посещаван от Всемогъщия, без съответно наказание да бъде наложено на отговорния за него ангел.
Падналите ангели били също и паднали звезди; първият намек за семейни вражди измежду небесните сили в ранната юдейска митология, където Рахаб и неговите привърженици били победени, като титаните в битката им срещу боговете, изглежда свързва бунтуващите се духове с част от видимото небе, където “висшите нависоко” са наказвани или оковавани с вериги, като доказателство за божията сила и справедливост. “Бог”, се казва, “разбърква морето със своята мощ – чрез своето разбиране той порази Рахаб – неговият дъх прочисти лицето на небето – неговата ръка прониза навитата змия ... Бог не оттегля своя гняв; под него се прегъват последователите на Рахаб”.
Рахаб винаги е значело морско чудовище: в някои легенди вероятно е чудовищния дракон и както в почти всички митологии е неприятел на небето и демон на затъмненията, в чийто коремq многозначително наречен адски, Херкулес, както Йона, прекарва три дни, измъквайки се само със загубата на косата си или лъчите. Чесил, бунтовният гигант Орион, представен в Йов като прикован към небето, се сравнява с Нинус или Нимрод, митичният основател на Ниневех (градът на Рибата), могъщият ловец, който убива лъвове и пантери преди Бога. Привържениците на Рахаб са вероятно “висшите нависоко”, Чесилим или съзвездията в Исай, божествената свита или небесните сили, част от които са непокорни и безразсъдни.
“Аз съзирам”, казва псевдо-Енох, “седем звезди като големи горящи планини, и като Духове, които ме умоляват. А ангелът казва, че това място до края на небето и земята, ще бъде затвор за звезди и за небесната свита. Това са звезди, които са престъпили божията воля, преди да е дошло времето им; и не са дошли в подходящия сезон; следователно той е бил обиден от тях и ги е вързал, докато дойде времето на свършека на техните престъпления в тайната година”. И още: “Тези седем звезди са онези, които са престъпили волята на най-висшия Бог и които са вързани тук, докато изтекат дните на техните престъпления”.
Еврейските и ранно-християнските писатели се отнасят сравнително снизходително към почитането на Слънцето и елементите. Юстин Мартир и Клеменс Александрийски признават, че Бог е създал звездите като легитимни обекти на езическа почит, за да се запази по света известна толерантност към природните религиозни учения. Това прилича на преход между хедонизма и християнството; и към него се отнасят някои символи и обичаи. Идването на Христос се оповестява от звезда от изтока, а неговото рождение се чества в най-късия ден на Юлианския календар - денят, в който физическите чествания в Персия и Египет отново откриват Митра и Озирис. Тогава възхитената небесна свита, неизбежните спътници на Слънцето заобикаля, както в началото на Пролетното съзидание, люлката на новороденото и това, по думите на Игнаций, е “звезда с неизразима светлина, изгряла на небето, за да разруши магическите сили и тези на злото; защото сам Бог се появи под формата на човек за подновяването на вечния живот”.
Но колкото и безкрайно да е разнообразието от обекти, които помагат да се развие идеята за Бога и евентуално могат да заемат неговото място, замествайки с почит към създанието тази към Създателя, към части от тялото вместо към душата, към Вселената, все още идеята сама по себе си е съществено идея за единството. Идеята за един Бог, за съзидателно, продуктивно, ръководно единство почива в най-ранните изказвания на мислителите; и този монотеизъм от примитивните времена кара всяка следваща епоха, освен може би последната, да изглежда като поредна степен в прогреса на израждането и отклоненията. Навсякъде из старите вярвания се открива идеята за висшето или ръководещото божество. Амун или Озирис царува над многото богове на Египет, Пан, с музиката на флейтата си, ръководи хора на съзвездията, както Зевс ръководи тържествената процесия от небесни армии в астрономическата теология на питагорейците. “Сред безкрайното разнообразие от мнения по всички въпроси”, казва Максим Тирий, “целият свят е единен във вярата си в един всемогъщ Цар или Баща на всички”.
Винаги съществува Суверенна власт, Зевс или Деус, Махадева или Абидева, на когото се дължи поддържането на реда във Вселената. Сред хилядите индийски богове доктрината за божественото единство никога не е изчезвала напълно; а неземният Йове, почитан от персийците в епохата преди Ксенохан или Анаксагор, се явява напълно изчерпателен и независим от планетарните и елементни подразделения, както “Всеобхватния” или “Великата душа” на Ведас.
Простотата на вярата на патриарсите не изключва приемането на символичното представяне. Разумът никога не почива и не се задоволява просто с осезанието. Осезанието се стреми да получи трайност и точност като идея, чрез някакво външно очертаване на мисълта. Дори идеите, които са над и отвъд осезанието като идеята за бога, изискват помощта на осезанието за изразяване и общуване. Следователно се появяват репрезентативните форми и символи, които съставляват външната обвивка на всяка религия; опитите да се изрази религиозно чувство, което е по същество едно единствено, суетата се бори за съответно външно изразяване, стреми се да го каже на някой човек, да му нарисува идея, съществуваща в ума на друг, която е съществено невъзможна за произнасяне или описание на език, чиито думи имат сетивно значение. Така идеята може би е една и съща у всички, но изразяването ù е по безкраен брой начини, разклонявайки се в разнообразие от вери и секти.
Всяко изразяване на религията е символизъм, тъй като можем да опишем само това, което виждаме, а истинските обекти на религията са невидими. Най-ранните средства на образованието са били символите: и те, както и всички други религиозни форми, се различавали и още се различават по външните обстоятелства и въобразеното, по разликите в познанието и развитието на познанието. Да се представи видимият символ пред чуждо око, не означава да се информира другия за значението, което този символ има за теб самия. Следователно философът трябва да добави към символите и обяснения, предназначени за чуждо ухо, позволяващи повече точност, но по-малко ефективност, очевидност и внушение от нарисуваните или скулптирани форми, които той не е одобрил. От тези обяснения произтичат разнообразни разкази, легенди, чиито истински обект и значение са били забравени. И когато те бъдат изоставени, и философията се прибягва до дефиниции и формули, нейният език се е превърнал в по-съвършен символизъм, боравейки и опитвайки се да нарисува идеи, които не могат да бъдат изразени. Повечето от абстрактните изрази за Бога, които може да предостави езика, са само знак или символ за неизвестен обект и те не са по-верни или подходящи от термините Озирис или Вишну, освен че са по-малко сетивни и категорични. Да се каже, че Той е Дух, е да се каже, че Той не е материя. Какъв дух е, може да кажем само като древните, чрез отчаяно прибягване до идеализирани видове материя като светлина, огън или етер.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #12 -: Октомври 06, 2011, 01:01:54 »

  Нито един символ на Бог не може да бъде подходящ или траен, освен в относителен или морален аспект. Не можем да величаем с думи, които имат само сетивно значение, нещо над сетивното. Да Го наричаме Сила или Мощ, или Разум е просто да мамим себе си с вярата, че използваме думи, имащи за нас някакъв смисъл, когато те нямат такъв или поне не повече от смисъла в древните видими символи. Да го наричаме Господар, Баща, Велик Архитект на Вселената, Продължение, Време, Начало, Среда и Край, чието лице е обърнато на всички страни, източник на живота и смъртта, е да представяме пред другите символи, с които напразно се опитваме да предадем същите смътни идеи, които във всички времена хората напразно са се опитвали да изразят. Много е съмнително дали сме успели да общуваме с другите или да формираме за самите себе си по-ясна, определена, истинска и адекватна идея за Бога, с всичките и метафизични остроумия и логически тънкости, отколкото древните, които са се опитали да символизират и така да изразят неговите атрибути – чрез огън, светлина, слънце, звезди, лотос, скарабей; всички те са типове на нещо, което не може да бъде типизирано.
Примитивните хора са разпознавали божественото присъствие в многобройните му проявления, без да губят вярата си в неговото единство и върховенство. Невидимият Бог, проявен чрез една от многото си страни, не престава да бъде бог за тях. Те са го разпознавали дори във вечерния бриз в райската градина, в ураганите на Синай, в камъните на Бет-Ел, откривали са го в огъня или гръмотевицата, в неподвижните скали в древна Арабия. За тях образът на Бога се отразявал във всичко, което е предварително известно. Те са виждали Йехова, както Озирис и Бел, в Слънцето и в звездите, които били негови деца, негови очи, “които преминават през целия свят и наблюдават светата земя на Палестина, от започването на годината до свършването ù”. Той бил светият огън в планината Синай, горящият храст на персийците, тези пуритани на паганизма.
Естествено следва, че символизмът скоро става по-сложен, а всички небесни сили се възпроизвеждат на земята, докато бъде изтъкана паяжина от разкази и алегории, която човешкото остроумие, при ограничените му средства на изразяване, никога няма да разплете. Самият Юдейски теизъм също се заема със символизъм и почитане на образи, към което се стремят впрочем всички религии. Вече видяхме какъв е символизмът в параклиса, храма и арката. Юдеите толерирали използването не само на емблемни съдове, дрехи, херувими, свещени колони и серафими, но и на символичното представяне на самия Йехова, дори без ограничение само до поетичен или илюстративен език.
“Сред Адитиййците”, казва Кришна, в Багват Гхита, “аз съм Вишну, лъчистото слънце сред звездите; сред водите съм океан, сред планините съм Хималаи, а сред планинските върхове – Меру.” Псалмите и Исая са пълни с подобни опити за разкриване на идеите на разума за Бога, чрез приписването му на сетивни пропорции. Той язди върху облаци, седи на крилата на вятъра. Небето е Негов павилион, а от устата Му излизат светкавици. Хората не могат да се прекланят просто пред някаква абстракция, те изискват известна външна форма, в която да затворят концепциите си, да вложат симпатиите си. Ако те не придадат форма, гравират, нарисуват един видим образ, те имат невидими, може би също толкова несъответни и неверни образи в собствените си умове.
Противоречивите и чудовищни изображения в Ориента идват от желанието да се въплъти безкрайното, да се предаде чрез многобройни, поотделно несъответни символи, идеята за божествените атрибути. Може би трябва да открием, че наум правим едно и също нещо и създаваме в себе си собствени образи също толкова противоречиви, ако съдим от гледната точка на ограничените си идеи, ако се заемем да анализираме и получим ясна идея за множеството безкрайни свойства, които приписваме на Бог и дори на неговата безкрайна справедливост, милост и любов.
Можем да кажем също, на езика на Максим Тирий: “Ако, в желанието си да получат някаква смътна идея за универсалния Баща, Безименния Законодател, хората прибягнат до думи или имена, до злато и сребро, до животни и растения, до планински върхове и цветущи речни долини, всеки приписвайки на най-ценното и най-красивото божието име и с любовта на любовник се придържат в екстаз към всяко дребно напомняне за Него, защо трябва да се отхвърля универсалната практика на символизма, наистина необходим, тъй като разумът често има нужда от възбуждане на въображението за активизирането си, за да се приеме някакъв чудовищен стандарт или формално благоприличие? Само оставете на изображението да свърши постепенно работата си, да донесе божествената идея с живост и истинност пред окото на разума; ако това се постигне, независимо дали от изкуството на Фидий, поезията на Омир, египетските йероглифи или персийските елементи, ние не трябва да придиряме за външните различия, да поправяме непознатите привидно плодоносни вярвания, докато в тях се съдържа великата същност, че хората са направени, за да помнят, да разбират и да обичат.”
Наистина, когато хората разглеждат Светлината и огъня като нещо духовно и над всички увреждания, като изключени от разлагането на материята, когато те разглеждат Слънцето, звездите и планетите като съставени от по-фини елементи, а като тях велики и мистериозни разуми, безкрайно по-висши от човешкия, живи съществувания, надарени със силна мощ и оказващи огромно въздействие, тези елементи и тела разкриват, когато са използвани като символи на божественото, много по-задоволителна идея, отколкото те могат да разкрият на нас или отколкото ние можем да разберем, сега, когато огънят и Светлината са ни познати, както въздуха и водата, а небесните светила са безжизнени светове като нашия. Може би те са им внушавали идеи толкова адекватни, колкото ние можем да получим просто от думите, с които се заемаме да символизираме и разкрием неизразимите мистерии и безкрайните свойства на Бог.
Вярно е, че има опасности, неотделими от символизма, преобладаващи над ползата от него и даващи внушителен урок за подобните рискове, които съпровождат използването на езика. Въображението, поканено да помогне на разума, узурпира мястото му или оставя съюзника си безнадеждно заплетен в неговата паяжина. Имена, които означават неща, са смесвани и обърквани с тях, причините се вземат погрешно за край: инструментът за тълкуването на някой обект и следователно – символите, изместват независимия характер като истини и личности. Макар и необходим подход, последният е опасен за доближаване до Бог, при който “мнозина”, както казва Плутарх, “объркват знака с нещото, което е означено и изпадат в смехотворни предположения; други, избягвайки такава крайност, се впускат в не по-малко опасния отказ от религиозност и безверие”.
Всички велики реформатори са воювали срещу подобно зло, чувствайки дълбоко интелектуалното нещастие, пораждащо се от една идея, принизяваща Висшето същество; те са искали за своя Бог съществуване или персонална разлика от останалите обекти на древните вярвания; отделяйки от името му символите и образите, които биха принизили храма му. Но те не са виждали, че най-многото, което е могло да постигнат човешките усилия, е заместването на сравнително правилните впечатления с други, чийто фалш е установен и това на по-грубия символизъм - с по-чист такъв. Всеки човек, без да го съзнава, почита някаква идея в собственото си мислене, а целият символизъм, както и езика, споделят субективния характер на идеите, които представят. Епитетите, които прилагаме към Бог, само извикват видими или мисловни символи за окото или разума. Формите или начините на проявяване на чувството на почитание, което съставлява религиозната емоционалност, са непълни и прогресиращи, всеки термин и символ предполага частична истина, оставяйки винаги възможност за развитие и модификация и на свой ред е последван от други, по-точни и разбираеми.
Идолопоклонничеството се състои от сблъсък на символа с нещото, което означава, заместване на материя с ментален обект на обожествяване, след като е станал възможен по-висшия спиритуализъм; лошо преценено предпочитание на нисшия пред висшия символ, неадекватно сетивно схващане за Бога: всяка религия, всяко схващане за божественото е идолопоклонничество, тъй като засега е несъвършено, тъй като замества с една временна и немощна идея величието на непознаваемото Същество, което може да бъде опознато само отчасти и което, следователно, може да бъде почитано дори и от най-просветените си поклонници, само с някаква част от ограничените им възможности за разбиране и представа за съвършенството Му.
Подобно на вярата в Божеството, вярата в безсмъртието на душата е по-скоро едно естествено чувство, допълнение към самосъзнанието, отколкото догма, принадлежаща на някоя епоха или държава. Тя дава вечност на човешката природа и примирява привидните аномалии и противоречия; прави човека силен в слабостта му, по-съвършен в несъвършенството му, дава му подходящ източник за надежди и сила, придава стойност и достойнство на целите му. Тя е съвместима с вярата в безкрайното, в небесния дух, тъй като именно чрез съзнанието за достойнството на разума ни ние се научаваме да харесваме свидетелствата, които той ни предлага в своята Вселена.
Да укрепи, доколкото е възможно и да внуши тази надежда, е голямата цел на древната мъдрост, независимо дали е изразена като поезия или философия; дали чрез Мистериите или Масонството. Животът се поражда от смъртта и това е голямата загадка, която символизмът с удоволствие представя в различни остроумни форми. Природата е превърната в търсене на подкрепа за голямата истина, която изглежда че превъзхожда всички други дарове на въображението или по-скоро е тяхна същност и завършек. Такива доказателства лесно могат да бъдат открити. Те се намират в маслината и в лотоса, във вечнозелената мирта на Мисто и в гроба на Полидор, в смъртоносните, но подновяващи се спирали на змията, в явлението покълване, в изгрева и залеза на Слънцето и звездите, в потъмняването и нарастването на Луната, в съня, “малката мистерия на смъртта”.
Легендите за раждането на Аполон от Латона и за мъртвите герои като Гауций, възкресявани в пещери, са алегории на редуването на живота и смъртта в природата, промените, които не са нищо друго, освен средства за запазване на нейната девственост и чистота при многото действия в процеса на нейното съществуване, чиято общност представлява само величествен покой, отхвърлящ както предположенията, така и отчаянието на човека. Типичната смърт на Бога – Природа, Озирис, Атис, Адонис, Хирам - е дълбока, но утешителна загадка; лечителските способности на Орфей се свързват с неговото унищожение, а костите му, залог за плодовитост и победа, често били погребвани в свещените места на неговия безсмъртен еквивалент.
В доктрините на гръцките философи, отнасящи се до безсмъртието на душата, били разменяни независими идеи доста преди да са уточнени, във формата на символични предположения. Египет и Етиопия приели знания в тази област от Индия, където, както и навсякъде, произходът на учението е неясен и непроследим, както и произходът на самия човек. Естественото им изражение е на езика на Кришна, в Багват Гхита: “Аз самият никога не съм бил несъществуващ, нито ти, нито тези принцове на земята, нито ще спрем някога да бъдем... Душата не е нещо, за което човек може да каже, че е било или ще бъде, или е в момента, тъй като това е нещо без рождение, то е преди съществуването, непроменливо, вечно и не може да бъде разрушено в смъртните рамки”.
Според догмите на античността, многото форми на живот са серия от пречистващи пътувания, чрез които божественият принцип отново се свързва в единство с източника си. Опиянена в чашата на Дионисий и заслепена от огледалото на съществуването, душата, тази искра от вселенската мъдрост, забравя за природното си достойнство и пресича границите, които то налага. Най-обикновеният тип падение на духа е слизането на Слънцето и Звездите от горната в долната полусфера. Когато пристигне пред портала на владенията на Дионисий, богът на този свят, място на измама и промени, неговата индивидуалност се облича в материална форма и както отделните тела се сравняват с облеклото, така светът става обвивка на Универсалния Дух. Отново тялото се сравнява с ваза или урна, приемници на душата, светът се превръща в огромен съд, който приема слизащото Божество. В други представи, на духовете и изобличаването на Езекиел, древни като Грото, светът е неясно осветена пещера, където сенките изглеждат реални обекти и където душата забравя небесния си произход с увеличаване на податливостта ù към материалните съблазни. В трети представи периодът на обединяване с душата е в момента, в който дишането се ускори и дъхът кондензира и въздушният елемент приеме формата на вода.
Но ако парата падне във водата, се твърди, че водата отново ще роди пара, която ще се изкачи и ще украси небето. Ако нашето съществуване на смъртни е смърт на духа, то нашата смърт може да бъде подновяване на неговия живот; както физичните тела се издигат от земята към водата, от водата към въздуха, от въздуха към огъня, така и човек може да се издигне към герой, от герой в бог. В процеса на съществуване на природата душата, за да възстанови загубените си селения, трябва да премине през серия от изпитания и скитания. Мястото им е Големият Храм на посвещаването, светът: първичните агенти са елементите, а Дионисий, господарят на природата или олицетворението на сетивния свят, е официалният арбитър на мистериите, водачът на душите, който ги завежда до телата или ги освобождава от тях. Той е Слънцето, освободителят на елементите и неговата духовна медитация идва от същото въображение, което е създало зодиака като предполагаем път на духа при слизането му и връщането му, а Ракът и Козирогът са вратите, през които той преминава.
Той не е само създател на света, но и негов хранител, освободител, спасител на душите. Спуснат в света сред светкавици и гръмотевици, той става освободителят, честван в Мистериите на Тебес, освобождаващ земята от оковите на зимата, водещ хора на звездите и небесното въртене на годината. Неговият символизъм е неизтощимото въображение, заето да попълва звездните обекти в зодиака, той е пролетният бик, Лъвът, Овенът, Есенната коза, змията: накратко, многообразното божество, с персонифицираните му проявления, всички в различните части на годината, преминаващи като живота през безброй форми, едно от друга по-нисши, но променящи се със сезоните и преминаващи периодично през разруха.
Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
dayana
Moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 292


« Отговор #13 -: Октомври 06, 2011, 01:04:53 »

  Той посредничи и се застъпва за човека, примирява невидимия универсален разум с индивидуалистичния дух, който той усъвършенства; един завършек, който той постига с редуването на елементите, сменящ огъня на лятото с душовете на зимата, “изпитанията на безсмъртната природа”; както и с мъдрост или посвещаване, чийто ефект е обратен на първия, причиняващ на душите ужас от обвързването им с материалното и копнеж по завръщането им. Първото е чашата на забравата, докато второто е урната на водолея, изпивана на големи глътки от завръщащия се дух, както от завръщащото се слънце при Зимното Слънцестоене, и емблематично за обмяната на словесни изрази на възстановените спомени за великолепни гледки и радостта от предишното съществуване. Водата подхранва и пречиства, урната, от която тя изтича, се счита за достойна да бъде символ на Бога, както за Озирис – Канобус, който е напоявал с жива вода почвата на Египет; а също и да бъде емблема на надеждата, която да ободрява жилищата на умрелите.
Второто раждане на Дионисий, като издигането на Озирис и Атис от мъртвите и това на Хурум, е вид духовно възстановяване на човека. Душата (Психе) като Ариадна има двама любовници, земен и безсмъртен. Безсмъртният е Дионисий, Ерос – Фанес на орфистите, постепенно развиващ се от прогреса на мисълта от символ на сетивното до факлоносец на Нуптиали на боговете; божественото влияние, което физически извиква света към съществуване, и което събужда душата от нейния Стигийски транс, възвръща я от земята в небето.
Така научните теории на древните се разширявали по посока на Мистериите, към посока произхода на душата, нейното падение, пътуване тук, долу и нейното завръщане и това не е просто безплодно съзерцание на природата на света и на разумните му обитатели. Това не са лениви спекулации с подредбата на света и душата, но изследване на начините да се постигне целта – усъвършенстването на душата; и като необходимо следствие, това на смъртните и обществото им. Така земята за тях не е била дом на душите, а място на заточението им. Небето е техният дом и там е и родното им място. Към небето трябва постоянно да бъдат обърнати очите на душата. Човекът не е земно растение, неговите корени са в небето. Душата е загубила крилете си, поради сблъсъка с материалното. Тя ще ги възстанови, когато се освободи от материята и започне полета си нагоре.
Материята, според тях била, както според Св. Павел, господар на всички страсти, смущаващи разума, подвеждащи мисълта и замърсяващи чистотата на душата; Мистериите учат човека как да отслаби въздействието на материята върху душата; как да върне последната в естественото и положение на първенство. И за да не останат петна и след смъртта, използва се пречистване, постене, изкупление, изтезания, въздържание, но преди всичко посвещаване. Много от тези практики били чисто символични – материалните следи показвали моралната чистота, изисквана от посвещаваните; но след това те трябвало да се считат за истински разпространител и пазители на тази чистота. Ефектът от посвещаването трябвало да бъде като този от философията, пречистване на душата от страстите, отслабване влиянието на тялото върху божествената част на човека, даване на щастие от очакването, че един ден той ще бъде щастлив от срещата си с Бога. Следователно Проклий и другите платоници учели, че “Мистериите и посвещаванията изтеглят душите от смъртния и материален живот и ги свързват отново с боговете; и разпръскват пред учените сенките на невежеството с великолепието на божественото”.
Такива били безценните плодове на последната Степен на науката за мистиката - да видят природата с нейните извори и източници, да се запознаят с причините за нещата и реалното съществуване.
Цицерон казва, че душата трябва да се упражнява в добродетел, ако иска бързо да се завърне към мястото на раждането си. Докато е затворена в тялото, тя трябва да се освободи от съзерцанието на по-висшите същества и по някакъв начин да се раздели с тялото и сетивата. Тези, които останат поробени от страстите си и нарушават свещените закони на религията и обществото, ще се върнат повторно на небето само след пречистване в продължение на много години.
Посветеният трябва да се освободи от страстите си, от подтискащото влияние на сетивата и материята, за да може да се издигне до съзерцание на божественото; или на тази неизменна и неземна светлина, в която живеят и съществуват причините за всички природни неща. “Ние трябва”, казва Порфирий, “да се освободим от всичко сетивно, така че душата да може по-лесно отново да се обедини с Бога и да живее щастливо с Него”. “Това е голямата задача на посвещаването”, казва Хиерокъл, “да припомни на душата кое е истински красивото и доброто, да я запознае с тях, да я освободи от болките и страданията, които тя понася тук, долу, окована към материалното като в тъмен затвор; да улесни връщането ù към небесните селения, на Островите на щастието, където е бил първият ù дом. Следователно когато часът на смъртта удари, душата, освободена от смъртната си обвивка, оставаща на земята като наследство, ще се издигне радостно към дома си сред звездите, ще се върне към предишното си състояние, ще се доближи до Божеството, доколкото това е позволено на човека”.
Плутарх сравнява Изида със знанието, а Тайфон с невежеството, замъгляващо Светлината на свещените доктрини, чиято светлина огрява душата на посветения. Нито един дар от бога, според него, не е толкова ценен, като познаването на истината и тази на природата на боговете, доколкото нашите ограничени възможности ни позволяват. Валентинианците наричали посвещаването светлина. Посветеният, казва Пселий, става Епопт, когато му се разреши да види божествената светлина. Клеменс Александрийски, като имитира езика на посветените в мистериите на Бакхус и канейки посветения, когото той нарича сляп като Тирезий, да дойде и да види Христос, който ще изгрее пред очите му с великолепието на Слънцето, възкликва: “О, мистериите са наистина свещени! О, чиста светлина! Когато свети факлата на Дадукос, Небето и Бог се появяват пред очите ми! Аз съм посветен и ставам свят!” Това е истинската цел на посвещаването; да станеш свят, да виждаш, т.е., да имаш праведна и вярна идея за Бога, знанието за когото е Светлината на мистериите. В Самотраки обещавали на посветения, че той ще стане чист и праведен. Клеменс казва, че при кръщаването душите се осветяват и се повеждат към чистата светлина, която не е смесена с Мрака, нито с нещо материално. Посветеният става Епопт и бива наричан ЗРЯЩ. “ПОЗДРАВ, НОВОРОДЕНА СВЕТЛИНА!”, извиквал Посветеният в Мистериите на Бакхус.
Такъв бил ефектът от пълното посвещаване. То осветявало душата с божествените лъчи и ставало за нея очите, с които, според Питагорейците, тя съзерцавала полето на истината; в нейните мистични абстракции, издигайки се като по-висша от тялото, чието въздействие тя може да избегне за известно време, да се върне към себе си и изцяло да се заеме с наблюдаването на божественото и начините, по които може да се доближи до него.
С това отслабване на господството на сетивата и страстите над душата, все едно че е освобождение от мрачно робство, чрез системно упражняване в добродетел, активност и съзерцание, нашите древни братя са се борили да намерят път отново да се притиснат до страната на Бога. Нека нашите цели като Масони да не бъдат по-ниски от техните. Ние използуваме символите, които те са използували, изучаваме същите общи доктрини, които са изучавали и те за съществуването на Бога на разума, за безсмъртието на човешката душа. Ако някои подробности, отнасящи се до душата, на нас ни изглеждат абсурдни, нека ги сравним с обичайните идеи на днешния ден и замълчим. Ако ни се струва, че те са считали символа в някои случаи за това, което той символизира, и са почитали знака сякаш е божество, нека си припомним колко ограничени са нашите идеи за Бога и как ние почитаме тези идеи и образи, съществуващи в нашето съзнание, а не самия Бог: ако ние сме склонни да се усмихнем над важността, която те са придавали на очистването и постенето, нека се спрем и запитаме себе си дали същите слабости на човешката природа не съществуват и днес, карайки ритуалите и церемониите да се считат като активно съдействуващи за спасението на душите.

И нека винаги да помним думите на стария писател, с които ще завършим днешната лекция: “Удоволствие е да се изправиш на брега, да гледаш корабите, подхвърляни от морето; удоволствие е да се изправиш пред прозореца на замъка и да наблюдаваш битката и чуждите приключения; но нито едно удоволствие не може да се сравни с това да се изправиш на позицията на Истината (един хълм, който не се командва и където въздухът винаги е чист и спокоен) и да гледаш грешките и лутанията, мъглите и бурите, в долината под теб; и нека този поглед винаги да бъде съжалителен, а не надут и горд. Сигурно е, че Небето над Земята кара разума на човека да се движи към милосърдието, да почива в Благоразумието И ДА СЕ НАСОЧВА КЪМ ПОЛЮСИТЕ НА ИСТИНАТА.



http://otves.org/bg/index.php?option=com_content&task=view&id=140&Itemid=90



Активен

ИСТИНАТА семето на МЪДРОСТА- може да бъде открита къде ли не!
Можем да посочим пътя ня другите,ала всеки трябва да го извърви сам-докато не прогледне за СВЕТЛИНАТА на неподправената МЪДРОСТ,там,в края...от където сме поели всички, някога много отдавна,в зората на ВРЕМЕТО!
Страници: [1]   Нагоре
Отиди на:  


Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright