Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Розенкройцерство  (Прочетена 2787 пъти)
delfin
Гост
« -: Ноември 06, 2009, 18:59:19 »

Знайно или незнайно розенкройцерството, без да е религия, работи като религиозна мотивация в душите на хората. Но като повечето мистични учения стои в някаква мъглявина - произходът му е неуточнен, не е дефиниран еднозначно неговият основател.

Според едни източници розенкройцерството има своите корени още в Древен Египет. Счита се, че названието “розенкройцери” се е давало на окултистите, на адептите от по-висока йерархия, и то хиляди години преди да се появи християнската църква. През X - XI век започват да се формират окултни ядра на розенкройцери и в Европа, в Германия. Но за начало на т. нар. братство или орден на Розата и Кръста повечето изследователи приемат ХIV век. Тогава някой си Николо Барно предприема пътуване из Германия и Франция с мисията да обедини мъчениците на “философския камък”, на алхимията, в нова херметическа общност. Това негово начинание слага началото, но такова братство все още няма. За действителния основател на нова херметическа общност, наречена “Орден на розенкройцерите” или “Орден на Розата и Кръста” се приема Христиан Розенкройц.

За Розенкройц историята не е запазила почти никакви информации. Това, което има като бледа сянка на биографичния му портрет, не е достатъчно - повече минава в областта на легендите. Но в легендите понякога се крие повече истина, отколкото в историческите факти.

От някои данни извличаме, че Христиан Розенкройц е роден през 1378 година и е починал през 1484 година в Германия. Според легендата гробът му е открит в подземните коридори на братството и там е намерен и един сборник, написан със златни букви, съдържащ тайни и откровения. В него имало и предсказание за бъдещия край на света. Възможно ли е един посветен да бъде толкова илюзорен: да няма знание, че в петата коренна раса, в нейната западноевропейска култура - петата подкоренна раса, в която човечеството е, това не може да стане; възможно ли е да не познава света в неговата цялостна идея за еволюцията - планетното развитие през седем коренни раси, всяка със свои седем поделения и култури?! Трагично е, когато някои без знание за духовните пътища на човечеството на нашата планета се обвързват с подобни предсказания. Ако известни катаклизми свидетелстват за някакво битие и обосновават определени пророчества, това не дава основание да се казват по-смели неща от обикновените предсказания. Какво казва Христос на фарисеите и садукеите, когато искат личба от небето: О, народе неверни, докога ще искаш знамения и чудеса!

Така че да се приписва намереното пророчество на Христиан Розенкройц, за когото някои от езотеричните школи твърдят, че той е прероденият след това граф Де Сен Жермен - този, който взема участие в импулсирането на Великата френска революция, е недопустимо. Един велик посветен като Розенкройц, създал братство на адепти, не се мами така евтино с подобни предречия!

Според други исторически данни Христиан Розенкройц е живял и починал през XIII век. През този век папата подема нов кръстоносен поход, насочен предимно срещу българската ерес в Европа - богомилството, в лицето на така наречените там албигойци и катари. Вследствие на това замъкът на семейство Гермелсхаузен в Тюрингия (едно от последните богомилски убежища) е опожарен, а семейството - избито. От кървавата сеч е спасено само петгодишното дете на господарите на замъка (разбира се, ръката на съдбата го запазва), а това е именно Христиан, наречен по-късно и Розенкройц. Според легендата Христиан има по-късно своите скитничества на Изток, където е посветен в тайнствата на светилищата (както са посвещавани рицарите кръстоносци, малтийските посветени, масоните, въобще мистиците от различните епохи). За първи съратници на Розенкройц се посочват трима бедни монаси, към които впоследствие се присъединяват и още четирима. Така това братство, обединено от идеята за световна промяна, разпространява идеалите на розенкройцерството.

Има едно странно и доста спорно твърдение, че след пребиваването си на Изток Христиан Розeнкройц посещава с трима свои съратници България и в древния окултен център Търново поставя основите на своето учение*. Наистина е вярно, че големи личности са идвали в България, но защото тук има огнища за посвещения и са вършени посвещения!

Вж. -  М. ХаЙндл, "Космогонията на розенкройцерите", Варна, 1992, част I, с. 9.

Според друга легенда, през 1610 година в Париж се събират седем неизвестни лица, които, тревожни за съдбата на човечеството, донасят седем книги с тайни знания, даващи власт над живата и мъртвата природа, над човешките души. Това оставят на човечеството тези седем безименници, желаейки освобождението му. Но те е трябвало да направят и отговорен избор - да намерят свой заместник, достоен за великото посвещение! Тези седем неизвестници се приемат за отците-основатели на розенкройцерството, дошли да върнат на човечеството тайното знание, похитено в хилядолетията. Макар че отчасти то било разкривано от алхимията, в края на краищата тя привършва своята дейност, без да изгради онази будност, заради която голяма част от посветените поемат голгота. Фактически Орденът на розенкройцерите се явява в една пълнота на живеене, след като алхимиците вече привършват битието си като тайно общество.

Според някои съвременни изследователи Христиан Розенкройц не е основателят на ордена, а названието “розенкройцерство” е само символично - едно нарицателно име в смисъл на християнски орден на Кръста и Розата. Положителността на това твърдение може да бъде оспорена, защото все пак нарицателното идва, когато една действителна личност го е дала. Можем ли да мислим, че не е съществувал Иисус Христос при наличието на християнство?! Дори когато се касае за християнски орден, като например иезуитския, пак се знае, че Игнатий Лойола е негов основател. Следователно, за да се създаде един голям орден, какъвто е розенкройцерският, е нужно да бъде вградена в него сянката на голяма личност (както в българското поверие - за да бъде една сграда устойчива, едно дело трайно, трябва да се вгради в основата му сянката на някой любим). Така че хората, които трайно в душите си владеят мистичните пътища и вътрешното съзерцание, не са минали без една изявена личност!

Въпреки различните версии за основаването на братството на розенкройцерите, съществува общото мнение, че то става явно и има голям брой последователи едва през XVII век.

От запазен достоверен текст се вижда, че през 1610 година пред йезуитския съд немският нотариус Хазелмайер свидетелства за съществуването на съчинение “Fama Fraternitatis” - “Слава на братството”, което съдържа устава на Ордена на розенкройцерите. През 1614 година се разпространява друго съчинение - “Всеобщо преобразуване на света” (в себе си то включва “Слава на братството”), в което се споменава вече за Христиан Розенкройц като основоположник на ордена.

Друго сакрално съчинение на това общество е “Изповед на братството на Розовия кръст”. Тази творба представлява едно обръщение към всички добронамерени хора да се присъединят към тяхното движение, за да се извърши обновяване на света. Това е идея, която безспорно има своя зародиш във висшите светове. Колко розенкройцерите са сполучили, колко са били добронамерените, ония, които са тръгнали да обновяват света, е въпрос, но идеята е факт и като падаща звезда на небосвода това учение е сложило една ярка диря.

През 1630 година в Лайден излиза трудът на Петер Мормийо “Най-секретните тайни на природата”. В него розенкройцерските аркани (тайни) са разделени на три дисциплини: вечно движение (перпетуум мобиле), трансформация на металите (“философски камък”) и лекарство за всичко (панацея). Виждаме колко ясно са очертани пътищата на този орден.

Георг Шустер в “Тайни общества, съюз и ордени” пише, че основната задача на ордена е да намали земните беди чрез довеждане на човечеството до истинската философия, която Адам узнава след падането си и която следват Моисей и Соломон. Това има близка родственост с масонството и кабалата, но кое е същественото в този апел - че тайните знания са дадени още на Адам. Следователно те са нещо като кодирана, чакаща своята изява тайна. Първата окултна тайна, която получава Адам след “грехопадението” , е че става равен на боговете, защото научава полярността (а ние се освобождаваме от проявата й зло - добро), която е тайна на еволюцията. Дори ако вземем Адам само като принцип, той значи битие на Бога, сложено в мисъл! А дали Моисей и Соломон са познавали и прилагали, както е казано, истинската философия, е под въпрос. За Моисей строгостта на закона е една необходимост да изгради социална общност, но той не влиза в благословената земя! Соломон като миротворец получава правото да изгради прочутия Иерусалимски храм (някои източници подсказват, че още в него са сложени знаците на масонството - чук, триъгълник и пергел), но връщането му от единобожието към политеизъм не говори за голяма посветеност. Разбира се, човек може да прави грешки и да се върне, това обаче е другата страна - възможно е да има и девето посвещение, но щом е пропуснал една шупличка на някое стъпало в стълбата, по която прави своите възземания, ще бъде върнат, за да си я поправи.

За някои автори произходът на Ордена на розенкройцерите е съмнителен, те приемат, че според традицията духовно-рицарските ордени са от светата земя.

За други автори, като Хекърторн например, Орденът на розенкройцерите е обкръжен от поетичен блясък и магическата светлина на фантазията, а тайнствеността му придава очарование на историите им, напомнящо блясъка на метеор. Според потребите в даден момент, както в отделни континенти, така и в цялата ни планета, макар и малки, звезди от този род са поддържали равновесието на универсалното духовно развитие с еманацията на своята идейност. Светът може да бъде крепен и от единици. Еволюцията се върши от мнозинството, посветените са единици, но те са достатъчни да бъдат витлеемски звезди. В края на краищата Витлеемската звезда завежда само трима мъдреци - не се пита човечеството!

За това братство пише и Йохан Валентин Андреа в своята повест за основателя на ордена - рицаря Христиан Розенкройц. С нея той цели да се присмее на алхимиците, както Сервантес чрез Дон Кихот осмива рицарството. И все пак Дон Кихот ще остане олицетворение на едно необходимо въображение за реалности, по-реални от тези, които човечеството все още вижда! Културата на алхимиците не може да бъде осмяна, нито пък тайните знания опорочени от несъгласието - те имат своето и историческо, и верско предназначение. Присмехът може да обслужи един Мефистофел, когато се надсмива над Фауст, но въпреки всичко във Фауст ще остане неудовлетвореност - той ще има своите търсения и открития, макар че в тщеславието си подписва договор с Мефистофел. И какво е странното в този договор - че Фауст го подписва не с обикновено мастило, а с кръв! Кръвта е азовият представител на човека, чрез нея се легитимира индивидуалността. И затова в предишните законодателства кръвното отмъщение е било пряко задължение на потомствата - нещо, което е трябвало да се победи с будността на ума и със силата на интуицията; с далновидност е трябвало да се освободи човечеството от кръвта, да се скъса веригата на кръвното родство, което по един безспорен начин Христос решава: Мои майка, братя и сестри са тези, които слушат словото на Отца Ми.

И така Фауст трябва да се подпише с Азовия си представител, със същността си, за да му открие Мефистофел тайната - тайната на питието, даряваща го с вечна младост. Тук е грешката на Фауст, тук е и недалновидността на цялата алхимична доктрина, когато подхранва идеята, че пробудата може да дойде от един изкуствен подбудител, а не от зрелостта на човека, от овладяване на силите, вложени в него.

Алхимиците са били предмет на осмиване и от Себастиен Брант. Той написва една пародия за същността на алхимията в следната форма:

Алхимията пример дава

как глупост с хитрост се сдружава...

Които таз наука учат,

в реторти, значи, ще получат

и злато по изкуствен път -

ако умеят да търпят.

О, глупави лъжци! За миг

се вижда всеки техен трик!

Които честно са живели,

парите си са пропилели,

в глупави реторти, в тигли,

но злато те не са добили.*

*.Вж. Е. Парнов, Тронът на Луцифер, София, 1989, с. 193.

Ето до каква степен е било отрицанието на обществото към тайното, окултното знание. Да се наричат алхимиците глупави лъжци, които правят в реторти трикове, е наистина липса на прозрение, беда на невежеството. А невежеството е аборт на безплодието! Само безплодието на обикновената мисъл може да нарече окултното знание безплодно, защото не знае какво владеят неговите представители. Известно е как са заклеймявани като магьосници, на които дяволът гостува. Да, но точно те така здраво държат вързан в себе си дявола, че той нищо не можел да им направи!

« Последна редакция: Ноември 06, 2009, 19:07:37 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #1 -: Ноември 06, 2009, 18:59:48 »

Розенкройцерите като херметическа (вътрешно затворена) общност живеят в дълбока нелегалност. На това може би до голяма степен се дължи разминаването както в историческите датировки, така и в неговите тези. Вярно е обаче, че не са се оставяли тайни от чистото окултно знание, а само формули, с които непосветените не могат да работят. Алхимията все пак е възможно позволеното да се покаже, защото идеята за т. нар. “философски камък” е една открита прокламация. А какво всъщност е философският камък - идеята да се преобрати и най-обикновеното в съвършено. За разлика от химията, която разглежда материята само като механична или химична енергия, т. е. принципът на живота е бездеен, алхимията борави с този принцип като формиращ и възбуждащ към съществуване. Когато в материята започнем да действаме с живота като енергия, като Божественост, тогава вече ще можем да променяме, да направляваме, тогава ще създаваме света на мъдростта!

Идеята да се преобразят нисшите метали в злато е да се внесе енергия, която да промени и формира - и то в най-ценностното! Това се е считало за чудо, защото е чакан външният белег само, а не вътрешната тайна: от обикновеното човек да направи химн, химна на радостта - желанието да градира в мисъл, мисълта - в духовност, в духовността - божественост! Ето това е тайната!

Алхимията е всемирна наука за преобращението - тя дава идеи, които плодят!

Алхимията е целяла да намери и онова универсално лекарство, наречено “панацея”, което може да изцели всеки; тя е търсила осъществяването и на идеята за перпетуум мобиле - и то не вън, а вътре в човека. Само човек има неизчерпаемата енергия - своя вечен Кундалини, за непрекъснато си движение и развитие.

За алхимията същинският човек е мислящият принцип у него. Неслучайно Господ отрежда на Адам правото да назове растенията, животните, въобще всичко сътворено, защото само той има знание - знание за преобразяване, знание за свобода!

Идеята да се преобразява е вложена в основата на създаването на човека - Да сътворим човека по Наш образ и подобие. Образът е възможността, подобието - еволюцията на осъществяването. И затова Адам яде от уж забранения плод - за да се преобрази, за да започне големият урок на еволюцията тук, на Земята. И докато я осъществим, ние винаги ще се преобразяваме, винаги ще умножаваме валенциите си. Щом открием нов елемент, за който нямаме валенция, ще си изведем такава, за да направим и с него съединение. Ние носим всички дадености, неизведени на живот, за да си правим валенция след валенция, и сега щом нова валенция е необходима за Мъдростта, ще я родим! Това е алхимията на вътрешния ни живот - не механично рефлектиране и изразяване на мисъл, а раждане на жив фермент, изведен от вътрешната ни същност.

В историята на алхимията е известен един много характерен случай с Алберт Велики - най-големия алхимик на Средновековието. Той е изключителна личност в културата - като богослов, философ, учен естественик, голям изобретател. Изумителен със своите знания, Алберт Велики преподава философия и богословие в най-големите университети в Регенсбург, Страсбург, Кьолн и Париж. Негов ученик е Тома Аквински - най-бележитият теолог на Западната църква (най-известният му труд е “Summa Theologiae” - “Теологическата сума”), който също преподава богословие в Париж. Един ден Тома влиза в алхимичната лаборатория на учителя си, когато него го няма, и какво да види - някаква механична фигура раздухва меховете и огънят гори. Тогава той грабва една метла и изпотрошава всичко в лабораторията. Когато Алберт се връща и вижда трагичното унищожение на двадесетгодишния му труд, пита ученика си какво е станало, а Тома показва отломките на робота и отговаря: Ами помислих, че това е дявол... Ето докъде е стигало нивото и на уж просветената мисъл - да живее с идеята за дявола! Защо Тома Аквински не е разгърнал скрижалите на древногръцката митология, за да прочете, че бог Вулкан (изковал прочутия щит на Ахил) си служи не с ръка, дори не с механичен уред, с който да задвижва меховете в работилницата си, а с думи?! Виждаме какви тайни крие митологията. И това не е илюзорност - човек може с мисъл да въздейства. Но за съжаление съзнанието е било в плен на полярността Бог - Сатана. Хилядолетия вече това разделяне е бреме за човечеството. То като социална беда е погълнало много жертви, а като религиозно внушение милиони погребва живи. Полярността е нужна, но признанието на личностно зло - не! И идеята, че злото е нееволюирало добро, е тайната, с която ще преодолеем раздвоеността. Всеки носи в себе си една алхимична лаборатория и не трябва да допуска някой Тома да я разруши. Правоверността не винаги е достатъчна добродетел, нито като добродетел винаги може да е извинение. Щом вярваме толкова преклонно в Бога, защо не Му позволим да бъде по-голям от нашите убеждения?! Идеята за дявола е до голяма степен повлияна от Инквизицията, от дуализма, който властва през Средновековието в Европа. Може би тази е причината Западът да не роди или да позволи възможност за изява на големи духовни учители, като един Парацелз например, а само на обикновени философски мислители.

В този голям двубой между мистично и реално, между двете идеи: Бог - Сатана, Христиан Розенкройц основава братството на розенкройцерите с мисията то да подпомогне, както изрично е записано в устава му, избраниците на човешкия род да отворят очите си за Духа, да прогледнат за сиянието отгоре и да се преизпълнят с вътрешната светлина на висшата истина. (Този апел впоследствие теософията и нейните производни - антропософията, дъновизмът изнасят на преден план и изповядват.) Като херметисти розенкройцерите обещават на последователите си достъп до висшите тайни, като им посочват основни стъпала за пробуждане и разгръщане на вътрешните сили; то дава и уред на прозрение - окултните символи!

Всеки окултен знак има три значения: външно, което може със зрението да се констатира или със събуденото въображение да се улови и дефинира; вътрешно или тайно, което се обяснява само с ума; и чисто духовно, което не може да бъде обяснено, а се схваща само с интуицията. Всеки човек носи интуиция - малко или много, в отделни моменти или постоянно (в зависимост от своята вътрешна посветеност), всеки носи този “елан”, както го нарича Анри Бергсон, този първичен, естествен порив. Затова казвам: Бог не се доказва! Бог се живее. Ако човек иска да Го види с очите си - с външното, той не може да Го схване в целостта и понеже очите се съблазняват, дори може да Го отрече. Ако се опита да Го докаже с ума си, не е изключена мисловната спекулативност - да Го окичи с различни възможности за атрибути. Само когато Го живее, т.е. когато Го усети с вътрешната си същност, с интуицията, Бог вече не е менлив, а вечен.

Отличителните знаци на братството на розенкройцерите са розата и кръстът - два символа в единство. Те се сливат в едно, въпреки че всеки от тях има свое определено мистично предназначение и вътрешно съдържание. Това различие в единство съответства на двойнствеността в единство - Бог и природа, Дух и материя...

В тезата за генезиса кръстът е епоха в съответните духовни културни раси. Хоризонталната му страна представлява възможността за надмога над растителното царство и влизане в животинското, което има като най-съществен белег хоризонтален гръбначен стълб. А милиони години са били нужни от животинското царство да се премине към човешкото, т.е. хоризонталният гръбнак да стане вертикален, за да могат енергиите - и отгоре, и отдолу, да сътрудничат за извайването на мозъка и развитието на умственото поле.

Кръстът ни дава и мистичната тайна на двубоя между Дух и материя (всеки човек, разперил ръцете си, е един кръст), демонстрирана от Иисус Христос на Разпятието. Голготската мистерия е преобратната тайна на човека - от инволюционното слизане към еволюционното възкачване. Тя не е идея за страдание, а за свобода!
« Последна редакция: Ноември 06, 2009, 19:07:58 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #2 -: Ноември 06, 2009, 19:00:28 »

Надписът върху кръста на Разпятието: “Иисус Назорейски, Цар Иудейски” - “INRI”, розенкройцерите тълкуват като: I - Igne, N - Natura, R - Regenerando, I - Integrat, т.е. “Природата обновява с възраждащ огън”. Това разчитане на титула “INRI” създава голямо негодувание и протест от страна на официалните църкви. Разбира се, подобно тълкувание не може да се приеме, защото означава да не повярваме на думите на Пилат - Писах, каквото писах, и да се снеме предназначението на Иисус Христос в цялата мистерия на Голгота, а оттам и на Възкресението. Иисус е имал за предназначение внушената необходимост чрез божествеността да разкрие подобието. Той се разкъсва - разкрива същността Си;духът разкъсва една утроба - материята, която е нишката от минало към бъдеще. В такъв смисъл жертвата Му е заради света, заради отчаянието на хората! Точно този момент, когато отчаянието надмогва надеждата, всеки пратеник на планетното предназначение трябва да улови, всяка религия - да преодолее. Защото отчаянието е една ферментация, а надеждата отвежда в друго качество, в друга йерархия. Принципът на отчаянието е предпоставка и за безверието, но отчаянието като историческо битие е победимо и това е символизирано в образа на Сизиф.

И така, кръстът е едно настояще на себеосъзнаване и когато го съчетаем с тайната на розата, имаме човека, който, вече посветен, ще трябва да се надмогне, за да се обожестви.

Розата в митологично-поетичното виждане е предмет на голямо възхищение и почитание. В древноиндийската митология и религия е описана интересна дискусия между Брахма и Вишну за това, кое цвете е най-хубавото. Брахма, без да е видял розата, се спира върху лотоса - цветето, от което произлиза светът. Но когато Вишну му показва розата в цялата й многоцветност, многолистност, в неизброимите й нюанси, в аромата, който носи, той признава, че е сгрешил в избора си. Това далечно известие, макар и като легенда, е много показателно по отношение смисъла на символа и неговата вътрешна същност.

В древността в Китай, Рим, Гърция розата е свързвана с една от най-големите добродетели - любовта, и една от най-пазените истини - тайната (думите “под розовия храст” са били знак на любов, но и знак на тайна). Нея ще намерим възпята и като цвят на задгробния живот - един светъл знак на признание, на изпровод на починалия в неговия духовен път в отвъдността. Така розата е свързана и с живота, и със смъртта. А смъртта е най-неоспоримата реалност в живота - животът може да се променя, но той може и да се връща. Розата като идея на задгробния живот има царствената привилегия да носи възкресението.

Розата в своето многолистие и разноцветие е символ и на мнозинството в единство и на единството в мнозинството. В нейното символично значение се включват още съвършенство, изящество, радост, пламенност, гордост, слава, блаженство, мъдрост, молитвеност, тишина. Ето с колко много душевни състояния може да хармонизира розата.

При арабите за разлика от другите народи розата е мъжки символ. Много е важно, когато се поднася нещо, да се знае къде какво символизира, защото символиката е кондензирана енергия, духовният образ на реалността. Нарцисът (роден от сълзите на Нарцис) например е цвете на оплакването, на смъртта и не трябва при друг случай да се поднася.

В кабалата розата е образ на единството и символ на числото пет. Това е отразено и в католическите обичаи (в т. нар. обиходи), където се четат специални молитви, известни като “розарии”. Тези молитви съответстват на размишленията за “трите петици” - петте радости, петте скърби и петте слави, от тайнствения живот на Богородица. Розариите, посветени на Дева Мария, са изведени от тайната същност на числото пет.

В почитанието си към Богородица Католическата църква я поставя в някои отношения дори над Сина. За разлика от Източното православие там със специална була е обявен догмат, че тя също е непорочно зачната. И виждаме колко стабилно е укрепена тази догма с молитвите “розарии”. “Трите петици” от живота на Дева Мария са образец, който може да бъде последван - на всеки е дадена възможността въздържано да се радва, достойно да скърби, несмутено да понася слава?

В католицизма розата е символ на св. Георги, св. Екатерина, св. Тереза... въобще символ на Църквата със своето многолистие, на която, както е казано, Христос е главата. Розата там е символ и на Иисус Христос, но в окултен смисъл - когато тя става предпоставка на изповедание на различни техни ордени. Католическата църква е била виртуозна, когато някой си позволи да се отклони и внесе макар и незначителна промяна в някой от догматите, каноните, правилата - веднага му дават правото да направи орден. Така с благословията на папата орденът е в лоното й и след известно време изхарчва своята бунтарска енергия. Това Източната църква не можа да прозре!

В ХVI - ХVIII век намираме розата като израз на чувствените страсти, на еротиката. В Средновековието розата е символ и на небесно блаженство и постепенно изземва присъствието на монархическия знак на лилията в социалния живот. От XII век розата е въведена като хералдика в големи аристократични родове - тачена и признавана от тях и досега дори.

В литературата розата влиза като мистична символика с прочутия “Роман за розата” на немския поет Клеменс Брентано. В тази творба кръвосмешението трябва да бъде изкупено именно чрез розата - една алегорична фигура, свързана с тайното учение на розенкройцерите. Такъв начин на литературно представяне на окултните тайни ще намерим по-късно и във Франция в творбите на Стефан Маларме, в Англия - при Оскар Уайлд и Лил Адан. Тези поети формират във Франция т. нар. кръжок на поетите розенкройцери.

Розата присъства и в “Божествена комедия” на Данте Алигиери. Там, в Рая, има огромна пламтяща роза, чийто листа са душите на праведниците. Ето че и Данте не е избегнал съблазънта да даде определение с илюстрация, познавайки, разбира се, вътрешната същност на розата. Това е идея за блаженство и безспорно признание на преследваните тайни учения в Средновековието.

Затова как розата е станала червена говори древногръцкият мит за Адонис и Афродита. Този мит е зает от финикийците, но той има своя предобраз в легендата на вавилонците за богинята на любовта Ищар и прекрасния бог Тамуз - богът, който умира и всяка пролет отново възкръсва. Древногръцкият мит разказва, че когато Афродита търси тялото на своя любим Адонис, убит от глиган по време на лов, острите камъни и бодлите на трънка израняват нежните й нозе и там, където падат капки от нейната кръв, израстват алени рози.

Също според легенда в Едемската градина розата е била бяла, а когато Ева я целунала (без да е уточнено дали това е след или преди грехопадението), тя станала червена. Коя е нуждата обаче накарала Ева да целуне розата? Това е една тайна, много съществена и съхранена през вековете. Ще я разберем, ако приемем, че т. нар. “грехопадение” е инволюцията на Духа в материята, която приключва със слизането ни във физическото поле, за да дадем тук на ума си път, а на сърцето си - Азова страница. Азът чрез кръвта получава своята ярка изява, когато Ева - астралът, дава пламъка на физическото сърце.

Червената роза като християнски символ е свидетел за земния мир. Тя е емблема, която изразява и страстта на материалното, и материнското начало. Свидетел е също и на мъченичеството (известен мотив е, че пепелта на изгаряните християнски мъченици се превръща в червени рози) . Ето защо ще намерим червената роза и като израз на пролятата кръв на Иисус от петата рана.

Съгласно раннохристиянската теза до грехопадението розата не е имала тръни, а впоследствие те стават символ на грях, страдание и смърт. Оттам някои извеждат съпоставката на тръните с трънения венец на Христос, а розата на Кръста - с Неговата смърт. Това е липса на прозрение за предназначението на Христос! Тръните всъщност са будност - те събуждат в човека внимание към смущението от лоши желания и чужди мисли, а розата на Кръста - свобода от отчаяние и блаженство на душата.

Розата като символ на жертвена любов ще намерим в живота на Заратустра, ще я намерим и в пътя на Мохамед към Аллах.

Гирляндата от рози е атрибут на Ерос и е израз на една блажена душевност, на небесна радост. И досега в Индия гирляндата е израз на възпоминание и благодат, на хвала и в същото време на единство. Когато розата е бяла, тя е символ на чистота, девственост, духовност, абстрактна мисъл, а съчетанието между бяла и червена роза символизира единство, съюз. Така и като девственост, и като духовност, и като мисъл тя ни дава основание да я правим присъствена в духовния си свят - най-вече заради идеята за единството!

Някои интерпретатори, когато превеждат наименованието на ордена, което по традиция се свързва с името на основоположника - Розенкройц (“Розов кръст”), използват латинските думи “ros” (роса) и “krux” (кръст) и се получава името “Росен кръст” (това очевидно е едно свързване на ордена с алхимията, за която росата е най-добрият разтворител на златото). През XVII век излиза книгата “Изкуството да се прави злато, наречено химия”, в която не се говори вече за “митичната роса” на алхимиците, а за “rosa fhilosophorum”, т.е. за “роза на философите” - идея за свобода на философската мисъл от оковите на средновековната схоластика и мистицизъм.
« Последна редакция: Ноември 06, 2009, 19:08:15 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #3 -: Ноември 06, 2009, 19:01:10 »

По устав Орденът на розенкройцерите напомня Ордена на йезуитите (от “Йезус” - Иисус). Строгостта, с която се е изисквало встъпването там, е била проверка, една вътрешна потреба на неофита (новопокръстения), който трябва да поеме отговорността на посвещението (влизането в тези ордени е било въпрос на посвещения, макар и показни). Има исторически данни, че възниква известен конфликт между Розенкройцерския и Йезуитския ордени. Това е логично - въпреки че йезуитите са ригористичен орден, те първом имат своето определено вероизповедание и пазят неговото статукво, като приемат догмата и всичко, каквото Католическата църква повелява. А розенкройцерството е общност, която в смисъла на официалното вероизповедание не е чисто християнска - признава прераждането, кармата и еволюцията.

Атрибутите на посвещението при розенкройцерите са кръст и амфора. А като се има предвид, че розата е четвъртият център (наричан още “чашата”), тогава можем да кажем защо са избрали и амфората, която се родее със свещения Граал, в който според легендата са събрани капките кръв от сърцето на Христос.

В различни исторически моменти се явяват различни общества от розенкройцери в една или друга държава. Те имат и признание, и гонение от официалната църква.

Най-здраво розенкройцерите се укрепяват в Холандия и Германиия. Германските розенкройцери стигат до легендарното време на крал Артур. Други, като шотландските и шведските розенкройцери, основават братството “Мъдреци на светлината” , наричано още и “Братство на Ормузд”.

В края на XVIII век английските розенкройцери постепенно се вливат в редиците на “свободните зидари”, т. нар. “франк-масони”. През 1866 година братството в Англия е възродено от Роберт Уентуърт Литъл. Впоследствие то се води от Уин Уесткот, за когото се счита, че има девета степен на посвещение, отговаряща на титлата “магус”.

Във Франция също е създадено такова братство (под давление на известният френски окултист Елифас Леви), наречено “Френски кабалистичен орден на розенкройцерите”, което е обвинено в магически действия и дори е наречено “академия на сатанизма”.

В по-ново време такова братство основава и Макс Хайндъл в Америка (Калифорния). Той в книгите си “Розенкройцерската космоконцепция” или “Космогонията на розенкройцерите” (според по-новия превод) и “Послание от звездите” излага философията на розенкройцерите за еволюционните етапи на човека и Космоса.

Розенкройцерството учи, че всеки духовно просветен човек може да стане член на братството, без да вярва в догмите на официалната църква. Всеки духовен процес, преминавайки в догма, започва да ограничава щедростта на духовността, защото се пригажда към формула за възприемане и действие за служение. И точно това искат да избегнат езотеричните школи, като дават поверителната тайна и специалната формула, без да е догма. Както те казват, не може водата да се обърне срещу течението. И тук се крие една голяма тайна: Ева не може да се възправи срещу Адам, откъдето е иззета. Ето защо да се яде плодът на Дървото на доброто и злото не е грехопадение, а инволюция!

За розенкройцерите истината се открива не чрез знанието на ума, което обикновено е от очите, от експеримента, а чрез сърцето, чрез интуицията. За тях истината не се нуждае от аргументи - тя трябва да бъде живяна, да бъде позната чрез вътрешно откровение. Още от най-древни времена са давани сакрални знания, съхранявани в тайни книги (в книгите на Хермес, на сибилите...); давани са свещени науки, които скриптират тайни, разкривани само на малцина посветени - защото всемирната хармония не бива да бъде смутена. Развитието може да променя хармонията, може в зрението ни да констатираме нестабилности, но всъщност това е илюзия, въображение, както цялата природа е продукт на въображението на Божествения ум. Бог се Себеосъществява като единство в множеството - една реалност, която в Сътворителя е вечна, а преходна в нашето зрение. Тази тайна се разкрива на човека, когато мине прага от всекидневието във вътрешния духовен празник. Разбира се, с ума си ще констатираме нереалностите в хармонията. Една нереалност е жестокостта, но съпротивата е необходима заради развитието. Жестокостта е изобретение на човека, а безжалието - на природата. Ако така схващаме сблъсъците, тогава няма да имаме смут от констатациите, че светът е жесток. Има закони на справедливостта, където страданието на индивида е една необходимост - това е тайната на развитието! Идеята да се спази законът на справедливостта, който защитава индивида, е трябвало постепенно да отстъпи в процеса на еволюцията - процес, съхраняващ расата, а не индивида. И затова индивидуалността ще бъде пожертвана. Тя трябва да изпитва дори жестокостта - Нероновото начало, за да може еволюцията с пламъка на революционната жертва да защити духовните и културни раси.

Ние винаги обособяваме, когато преценяваме, а в природата и в закона на божието развитие няма спиране. Ако приемем, че насилието над индивида е еволюционност на расата, тогава ще разберем потребата и размерността на приложеното. След като осъзнаем тази тайна, след като стигнем до зрялост за такава преценка на събитията, те ще бъдат изменени, защото ние като енергия ще изправим своя китайска стена пред идеята за зломислие или злодействие.

Ето към това - към зрялост, са искали да призоват ония добродетелни мъже, които правят Ордена на розенкройцерите. Затова се гради братството на адептите, имащо за задача да донесе просвещение на човечеството.

Целта на човека и за розенкройцерите е безсмъртието - най-оптимистичната теза на всяка религия. Безсмъртието на душата ще опознаем чрез Божествената мъдрост, чрез тази нова духовна вълна на битието. Трагедията е, че когато официалната теология говори за безсмъртие, представя човека като същество в завършен вид - родило се веднъж с недостатъци или с дарования и край... Как това няма да ни учудва, след като всеки ден виждаме и беди, и радости?! Теологията ни консервира, а от друга страна, науката представя човека само като тяло и мисъл. Без душа, която може да пледира свое бъдещо живеене (било в относително безсмъртие), а само с мисъл, чиято преходност стига до гроба, какво ни остава - да съпроводим елементите на творението си и да кажем, че сме били. Когато обаче се гледа на човека като идея на безсмъртието, тогава вече характерът му е същината на неговото битие. Следователно трябва да мине през ученичество, за да има посвещения, трябва да има един живот, който е божествен чрез стъпалата, които дават Ученията за Правдата, Любовта, Мъдростта, Истината!

Основното, което отработват в ученика езотеричните школи, е характерът. Той се формира от зрението, което създава представите, от желанията, които подтикват мисълта към осъществяване, и от волята, която материализира потребата на мисълта. Ето защо голямото изкушение на човека идва от мотивите. Следователно ако един човек иска да отиде в монашество, трябва да видим мотива, а не само желанието му. Когато мотивът е породен от волята на пробудения бог у нас и знаем пособията на религията, ние правим своя програма, избираме свой метод на работа, за да събудим розата в борбата на кръста за победа на Духа над материята. Това дават езотеричните школи!

Осъществяването на духовния човек не бива да зависи от условията само, които наследява и които всъщност е в състояние да променя - молитвата например е една потреба, с която искаме да променим условията. Едно отшелничество, когато трябва да изведе божествения, духовния човек, може да се осъществи независимо от условията. Това е тайната на ордените, когато са извеждали на социално живеене с духовно светителство, и това е, което формира характера.

За уединението трябва знание, а не от уединението да се търси знание. Ако един отшелник не е достатъчен на себе си, и да се уединява, всяко условие ще го смути. Следователно отшелник е всеки, който може по всяко време и на всяко място да се победи, а не в пустинята да бъде изкушаван и мотивите да го връщат към лоши мисли. Това предполага да се надмогне обикновеното мислене и да се роди мъдростта! Мъдростта дава просветление, тя обяснява законите за кармата и прераждането като неумолими, но не и непобедими. Човекът е подчинен, но не роб на законите.

Човек носи една реалност по-властна от законите - реалността на духовната си същност!

С тази идея розенкройцерите са искали да победят схоластиката и от временно битие човек да влезе в лоното на всемирната безсмъртност. Да победим природното си естество - това е идеята, която можем да изведем от розенкройцерството!

И така, от човешкия към всемирния ум; от нееволюиралото добро към свобода от двойствеността; от нисши до висши същества ние осъществяваме една цялост - розата с всичките й листа. В кой момент кое листо тя ще разлисти, т.е. коя добродетел ще изградим, е въпрос, но само цялата роза е единство на нашето битие. Бъдещето има само един израз на познание - цялостен живот в Бога! И за да осъществим, трябва да извършим двубоя между Дух и материя.


http://ohi.hit.bg/
« Последна редакция: Ноември 07, 2009, 13:15:23 от delfin » Активен
Ich
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 1647

  • Град: различни планетки
  • Michail Kolev
    « Отговор #4 -: Юли 16, 2010, 00:23:56 »

    Р. Щайнер за РОЗЕНКРОЙЦЕРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

    Лекция от 27 септември 1911 г., Нойшател.

    Изпитвам особено дълбоко задоволство
    да бъда за първи път в този новооснован клон,
    който носи възвишеното име “КРИСТИЯН РОЗЕНКРОЙЦ”.

    Благодарение на това имам възможност
    да говоря за първи път по-точно върху Кристиян Розенкройц.
    В какво се състои тайната на Кристиян Розенкройц?
    За една вечер не може да бъде казано всичко върху тази личност.
    И така днес ние ще говорим върху самия Кристиян Розенкройц,
    а утре вечер ще говорим върху неговото дело.

    Да се говори върху Кристиян Розенкройц,
    това предполага едно голямо доверие в тайните на духовния живот,
    едно доверие не само в индивидуалността,
    но и в големите тайни на духовния живот.

    Да бъде основан един нов клон,
    това предполага също винаги вяра в духовния живот.

    Християн Розенкройц е една индивидуалност,
    която действува както когато е въплътена,
    така също и когато не е въплътена в едно физическо тяло;

    ТЯ ДЕЙСТВУВА НЕ САМО КАТО ФИЗИЧЕСКО СЪЩЕСТВО
    И ЧРЕЗ ФИЗИЧЕСКИ СИЛИ,
    А ПРЕДИ ВСИЧКО ДУХОВНО ЧРЕЗ ПО-ВИСШИ СИЛИ.

    Както знаем, човекът живее не само за себе си,
    а във връзка с великото развитие на човечеството.
    Когато обикновения човек мине през смъртта,
    неговото етерно тяло се разлага във вселената.
    Но от разлагащото се етерно тяло винаги остава една част
    и така ние сме заобиколени от остатъци на етерните тела на умрелите,
    за наше благо или за наша вреда.

    Те действуват върху нас в добрия и в лошия смисъл,
    според това дали ние сме добри или лоши.
    Обширни действия се излъчват от етерните тела на великите индивидуалности в този смисъл върху нас.
    Така от етерното тяло на Християн Розенкройц се излъчва една велика сила,
    която може да действува върху нашата душа и върху нашия дух.

    Наша задача е да се научим да познаваме тези сили.
    И към тези сили апелираме ние като розенкройцери.

    В по-тесен смисъл розенкройцерското движение
    получи своето начало в 13-то столетие.
    Тогава тези сили действуваха необикновено силно
    и от този момент съществува едно течение на Кристиян Розенкройц,
    което оттогава непрестанно действува по-нататък
    върху духовния живот.

    Съществува един закон,
    според който на всеки 100 години това
    течение се изразява особено действено.
    Това се показва сега в теософското (антропософското) движение.
    В своите последни екзотерични изказвания
    Кристиян Розенкройц сам обърна внимание върху това.

    В 1785 година бяха публикувани езотеричните откровения
    на розенкройцерите в книгата “ТАЙНИТЕ ФИГУРИ НА РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ”
    от ХИНРИКУС МАДАТАНУС ТЕОЗОФИКУС.
    В тези публикации се съдържат в определен ограничен смисъл
    указания върху това,
    което е действувало в изминалите 100 години
    като розенкройцерско течение и което след това беше изразено в работите,
    които са били събрани и резюмирани от Хинрикус Мадатанус Теозофикус.

    Отново 100 години след това виждаме действието на
    Розенкройцерското течение, изразено в съчиненията на Е.П.Блаватска,
    особено в книгата “РАЗБУЛЕНАТА ИЗИДА”.
    Някои неща от съдържанието на гореспоменатите фигури
    са предадени с думи в книгата на Блаватска.
    В нея се съдържа голяма част от западната окултна мъдрост,
    която все още не е разкрита,
    макар и съчинението да е понякога доста объркано.

    Интересно е да се сравни книгата “ТАЙНИТЕ ФИГУРИ НА РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ”
    от Хинрикус Мадатанус Теозофикус със съчинението на Е.П.Блаватска.
    Трябва да обгърнем първо с поглед първата половина на публикацията,
    която е замислена в смисъла на “ФИГУРИТЕ”.
    Във втората част Блаватска се отклонява малко от Розенкройцерското течение.

    В своите по-късни съчинения Е.П.Блаватска се отклони
    от розенкройцерското духовно течение
    и трябва да можем да правим разлика между първите
    и по-късните нейни съчинения,
    макар и още в първите да е внесено нещо от некритичния дух на Е.П.Блаватска.


    Р. Щайнер
    « Последна редакция: Юли 16, 2010, 00:44:35 от Ich » Активен
    Ich
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 1647

  • Град: различни планетки
  • Michail Kolev
    « Отговор #5 -: Юли 16, 2010, 17:26:07 »

    Р. Щайнер за РОЗЕНКРОЙЦЕРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

    Лекция от 27 септември 1911 г., продължение (Събр. Съч. 130).

    Ако обгърнем с поглед особеността на човешкото съзнание в 13-то столетие,
    ние ще видим, че първичното (атавистично) ясновидство, съществувало преди, постепенно е изчезнало.
    Знаем, че по-рано всички хора са имали едно елементарно (атавистично) ясновидство.

    В средата на 13-то столетие
    в това отношение настъпи един голям упадък, една ниска точка.
    Тогава внезапно беше изчезнало всякакво ясновидство.
    За всички хора беше настъпила духовна тъмнина.
    Даже най-озарените духове,
    най-високо развитите личности,
    в това число също и посветените,
    нямаха вече тогава никакъв достъп до духовните светове
    и трябваше да се ограничат с това,
    което им беше останало като спомен,
    когато казваха нещо върху духовните светове.

    Хората знаеха за духовните светове
    само от запазеното в преданията
    или от това, което можеха да им кажат посветените
    чрез събуждането на спомена за това, което по-рано бяха изживели.
    Но за кратко време тогава също и тези духове
    не можеха да вникнат с поглед в духовния свят.

    Това кратко време на затъмнение трябваше да настъпи тогава,
    за да бъдат подготвени условията за нашата настояща епоха.
    най-важното, което имаме днес в Петата следатлантска културна епоха
    (ок. 1414 г. сл. Хр. - 3574 г. сл. Хр.).

    През време на Четвъртата Гръцко-латинската културна епоха
    (ок. 747 г. пр. Хр. - 1414 г. сл. Хр.)
    днешната култура на ума не съществуваше в тази форма.
    Тогава на мястото на логическото мислене доминиращото беше
    непосредственото виждане (в духовния свят).
    Човекът се сливаше така да се каже непосредствено с това,
    което виждаше и чуваше;

    Да, човекът се сливаше тогава също и с онова,
    което мислеше.

    Тогава не се е мислело така много,
    както това става и трябва да става днес,
    защото това мислене е задача на Петата следатлантска културна епоха.

    След това време ясновидството на човека
    ще започне отново да се събужда и тогава ще може да се развие
    ясновидството на бъдещето.

    Розенкройцерското течение е възникнало в 13-то столетие.
    Тогава, в 13-то столетие,
    за посвещението трябваше да бъдат избрани особено подходящи личности.
    Тяхното посвещение можа да стане след изтичането на онзи кратък период на затъмнение.

    На дадено място в Европа, за което не може да се говори –
    но не след дълго време това ще може да стане –
    бе създадена една високо духовна ложа,
    един колегиум от 12 мъже,
    които бяха приели в себе си цялата духовна мъдрост на
    древните времена и на своето време.

    Става дума за това,
    че в онзи период на тъмнина живееха 12 човека,
    12 изпъкващи духове, които се обединиха,
    за да подпомогнат напредъка на човечеството.

    Всички те не можеха да виждат непосредствено в духовния свят,
    обаче можеха да събудят в себе си спомена за това,
    което бяха изживели чрез тяхното минало посвещение.

    И Кармата на човечеството се стече така,
    че в 7 от тези индивидуалности беше въплътено това,
    което беше останало от човечеството като остатъци
    от древната Атлантска епоха.

    В моята книга ТАЙНАТА НАУКА вече е казано,
    че в древните 7 свещени Риши,
    учителите на древно-индийската културна епоха,
    беше пренесено това, което бе останало от Атлантската епоха.

    Седемте мъже, които отново бяха въплътени в 13-то столетие,
    които бяха част от колегиума на 12-те,
    бяха именно онези,
    които можаха да насочат поглед назад върху седемте течения на древната
    атлантска епоха на развитието на човечеството и върху това,
    което продължаваше да живее от тези седем течения.

    Всяка една от тези седем индивидуалности можеше да оплодотвори за
    тогавашното и сегашно време само едно течение.
    Към тези седем се прибавиха други четири индивидуалности,
    които не можеха да насочат поглед назад върху отдавна минали стари
    времена, а само върху това,
    което човечеството беше усвоило като окултна мъдрост
    в четирите (предишни) следатлантски културни епохи.

    От тези четирима, първият можеше да насочва поглед
    назад върху Древно-индийската епоха
    (ок. 7227 - 5067 г. пр. Хр.),
    вторият върху Древно-персийската епоха
    (ок. 5967 - 2907 г. пр. Хр.),
    третият върху Египто-халдео-асиро-вавилонската епоха
    (ок. 2907 - 747 г. пр. Хр.) ,
    четвъртият върху Гръцко-латинската културна епоха.

    Тези четирима се съединиха със седемте в колегиума
    на мъдрите мъже в 13-то столетие.

    Най-после имаше една дванадесета личност с
    така да се каже най-малко спомени,
    но тя беше най-интелектуалната между тях
    и беше развила особено много външните науки.

    Тези дванадесет индивидуалности не живееха само
    в съдържанията на западния Окултизъм,
    а дванадесетте различни течения на мъдростта действуваха заедно,
    образувайки един цялостен образ.

    Гьоте е загатнал по един твърде особен начин това в своето
    стихотворение “ТАЙНИТЕ”.

    СЛЕДОВАТЕЛНО трябва да говорим за дванадесет изпъкващи индивидуалности.
    Ние трябва да търсим изходната точка на една
    нова култура в средата на 13-то столетие.

    И така, да обобщим:

    В това време духовният живот беше достигнал една дълбока точка на
    упадък.
    Тогава достъпът до духовните светове беше затворен
    дори и за най-високо развитите личности.

    Тогава се събра този високо духовен колегиум.
    дванадесетте мъдреци се събраха на едно място в Европа,
    за което не може още да се говори.
    Те представляваха цялостта на всичкото духовно
    знание на тяхното време и застъпваха седемте духовни направления.

    В този колегиум на дванадесетте съществуваше
    отчасти само едно възпоминателно ясновиждане и
    интелектуалната мъдрост.
    Седемте приемници на седемте Риши си спомняха за тяхната стара мъдрост,
    другите пет застъпваха мъдростта на петте следатлантски културни епохи.

    По този начин дванадесетте представляваха цялата атлантска и
    следатлантска мъдрост.

    Дванадесетият беше човек, който владееше до
    най-висока степен интелектуалната мъдрост на своето време.
    Той владееше умствено цялото знание на своето време,
    докато другите,
    които тогава също бяха лишени от прякото духовно виждане,
    добиваха тяхното знание чрез вглъбяване
    в спомените за техните минали въплъщения.

    Обаче изходната точка на една нова култура беше възможна само чрез
    това, че един Тринадесети се яви сред дванадесетте.


    Рудолф Щайнер

    Активен
    Ich
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 1647

  • Град: различни планетки
  • Michail Kolev
    « Отговор #6 -: Юли 23, 2010, 15:21:37 »

    Р. Щайнер за РОЗЕНКРОЙЦЕРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

    Лекция от 27 септември 1911 г., продължение (Събр. Съч. 130).



    Този Тринадесетият не беше никакъв учен в смисъла на тогавашното време.
    Той беше една индивидуалност,
    която е била въплътена по времето на Тайната на Голгота.
    Той се беше подготвил за своята мисия чрез една смирена душевност, чрез един пламенен и отдаден на Бога живот.

    Това беше една велика душа, един благочестив,
    вътрешно дълбоко мистичен човек,
    който се роди с тези качества, а не само ги придоби.

    Ако си представите един млад човек, много благочестив,
    постоянно молещ се горещо на своя Бог,
    можете да имате пред погледа си образа
    на индивидуалността на този Тринадесети.

    Тринадесетият израсна изцяло под грижите и възпитанието
    на дванадесетте и получи от всеки един онази мъдрост,
    която всеки един от тях можеше да му даде.

    Тринадесетият бе възпитан с най-голяма грижа
    и бяха взети всички мерки
    да не се допусне върху него да бъде упражнявано
    друго влияние освен това на дванадесетте.

    Той беше едно много слабовато дете
    в тогавашното си въплъщение в 13-то столетие.
    Ето защо възпитанието, което му даваха дванадесетте,
    действуваше чак в неговото физическо тяло.

    Дванадесетте обаче, всеки един от които
    беше така проникнат от своята духовна задача
    и дълбоко проникнат от Християнството,
    имаха съзнанието,
    че официалното Християнство на църквата
    беше само една карикатура на истинското Християнство.

    Те бяха изпълнени от величието на Християнството,
    но външно бяха считани за врагове на същото.
    Всеки един се съсредоточаваше
    само в една част на Християнството.
    Техният стремеж беше да обединят в едно велико единство
    различните религии.

    Те бяха убедени, че в техните дванадесет течения
    се съдържа целият духовен живот
    и всеки един действуваше според своите сили върху ученика.

    Те имаха за цел да постигнат един синтез на религиите,
    обаче имаха съзнанието,
    че тази цел не може да бъде постигната чрез някаква теория,
    а чрез въздействието на духовния живот.
    А за това беше необходимо едно съответно възпитание на Тринадесетия.

    Докато духовните сили на този Тринадесетиия се разрастваха до безкрайност,
    неговите физически сили намаляваха напълно.
    Стигна се дотам,
    че се прекъсна почти всякаква връзка с външния живот,
    изчезна всякакъв интерес за физическия свят.

    Той живееше само за духовното развитие,
    за което получаваше подбуди от дванадесетте.

    В него имаше едно отражение на мъдростта на дванадесетте.
    Работата стигна дотам,
    че Тринадесетият отказваше всякаква храна и чезнеше.

    Тогава настъпи едно събитие,
    което можеше да се случи само веднъж в историята.



    Рудолф Щайнер


    Активен
    Ich
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 1647

  • Град: различни планетки
  • Michail Kolev
    « Отговор #7 -: Юли 26, 2010, 14:37:09 »

    Р. Щайнер за РОЗЕНКРОЙЦЕРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

    Лекция от 27 септември 1911 г., продължение (Събр. Съч. 130).



    Това беше едно от събитията,
    което можеше да настъпи само тогава,
    когато – заради плодовете,
    които такова едно събитие трябваше да донесе –
    макрокосмическите сили действуваха съвместно.

    След няколко дни тялото на този Тринадесетия стана напълно прозрачно и той беше като мъртъв дни наред.

    Около него се събираха дванадесетте в определени периоди.
    От техните уста се разливаше в тези моменти
    цялото знание и цялата мъдрост.

    Те вливаха в Тринадесетия своята мъдрост в кратки формули,
    които бяха като молитви,
    докато Тринадесетият лежеше като мъртъв.

    Можем да си представим най-добре дванадесетте в кръг около Тринадесетия.
    Това състояние свърши така,
    че душата на Тринадесетия се пробуди като една нова душа.

    В нея се осъществи нещо наподобяващо едно цялостно
    ново раждане на дванадесетте мъдреци,
    по такъв начин, че дванадесетте можаха да научат от Тринадесетия нещо напълно ново.

    Но чрез това и неговото тяло беше оживено по такъв начин,
    че това оживотворяване на напълно прозрачното тяло
    не може да бъде сравнено с нищо друго.

    Ученикът можеше да говори сега за напълно нови изживявания.

    Дванадесетте можаха да познаят,
    че той беше минал през Павловото изживяване пред Дамаск:

    ТОВА БЕШЕ КАТО ЕДНО ПОВТОРЕНИЕ
    НА ВИДЕНИЕТО НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ ПРЕД ДАМАСК.

    Сега в течение на няколко седмици Тринадесетият възстанови цялата мъдрост,
    която беше получил от дванадесетте, обаче в една нова форма.

    Тази нова форма беше такава,
    като че беше дадена от самия ХРИСТОС.

    Това, което той им разкри,
    те го нарекоха истинско Християнство,
    синтез на всички религии
    и те правеха разлика между това истинско Християнство
    и Християнството на епохата, в която живееха.

    Този Тринадесетият умря относително млад
    и след това дванадесетте се посветиха на задачата да запишат
    в имагинации /образи/ това,
    което им беше разкрил Тринадесетият – защото това можеше да стане само така.

    Така се родиха символичните образи и фигури,
    които се съдържат в сборника на E.П.Блаватска
    “РАЗБУЛЕНАТА ИЗИДА”.

    Трябва да си представим окултния процес така,
    че плодът на посвещението на Тринадесетия
    се е запазил като остатък на неговото
    етерно тяло в атмосферата на Земята.

    Този остатък действуваше вдъхновяващо върху дванадесетте,
    както също и върху техните следващи ученици,
    така че от тях можа да се роди розенкройцерското окултно течение.

    Обаче това етерно тяло продължи да действува и по-нататък
    и то прониква след това етерното тяло на преродилия се Тринадесети.

    Индивидуалността на Тринадесетия се прероди през 14-то столетие,
    приблизително към средата на 14-то столетие.

    В това си въплъщение тази индивидуалност живя повече от 100 години.
    Той бе възпитан по един подобен начин в кръга на учениците и
    последователите на дванадесетте,
    обаче не така отчужден от света,
    както в предишното си въплъщение.

    Когато стана на 28 години, той си постави като задача един чуден идеал.
    Той трябваше да пътува и да излезе от Европа.
    Първо отиде в Дамаск,
    където за него още веднъж се повтори събитието,
    което Павел изживя там.

    Това изживяване може да бъде разглеждано
    като плод на един зародиш от миналото въплъщение.

    Всички сили на чудесното етерно тяло на индивидуалността
    на Тринадесетия бяха останали непокътнати
    и след неговата смърт нищо не премина в общия миров етер.

    Това беше едно трайно етерно тяло,
    което оттогава остана непокътнато в етерните сфери.

    Същото това фино духовно етерно тяло отново озари
    и изпълни със своите лъчи,
    действувайки от духовния свят,
    новото въплъщение на индивидуалността в 14-то столетие.
    Ето защо тя бе подтикната
    да изживее още веднъж събитието на Дамаск.

    ТОВА Е ИНДИВИДУАЛНОСТТА НА КРИСТИЯН РОЗЕНКРОЙЦ.

    Той беше Тринадесетият в кръга на дванадесетте.
    От това въплъщение нататък той бе назован така.

    Езотерично, в окултен смисъл,
    той е Кристиян Розенкройц още в 13-то столетие,
    а екзотерично (външно) той е наречен така едва в 14-то столетие.

    И учениците на този Тринадесетия са последователите на другите дванадесет в 13-то столетие.




    Рудолф Щайнер

    « Последна редакция: Юли 26, 2010, 14:44:08 от Ich » Активен
    Ich
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 1647

  • Град: различни планетки
  • Michail Kolev
    « Отговор #8 -: Август 21, 2010, 01:53:49 »

    Р. Щайнер за РОЗЕНКРОЙЦЕРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

    Лекция от 27 септември 1911 г., продължение (Събр. Съч. 130).



    При своето прераждане в 14-то столетие
    Кристиян Розенкройц пропътува през целия познат свят.
    И след като усвои цялата мъдрост на дванайсетте,
    оплодена чрез великото ХРИСТОВО СЪЩЕСТВО
    (през миналата си инкарнация),
    на него му беше лесно да усвои в течение на 7 години
    цялата мъдрост на тогавашното време.

    Когато след 7 години отново се завърна в Европа,
    той прие като ученици най-развитите ученици
    и последователи на дванайсетте и започна тогава
    същинската работа на розенкройцерите.

    Благодарение на излъчванията на чудесното етерно тяло
    на Кристиян Розенкройц можа да бъде започнато
    едно съвършено ново изучаване на света.

    Това, което бе изработено от розенкройцерите,
    е плод на външна и вътрешна работа.

    Външната работа имаше за цел да бъде изследвано това,
    което се намира зад илюзията /майя/ на материята.

    Розенкройцерите искаха да проучат това,
    което е майя/илюзия/ на материята.

    На основата на целия Макрокосмос,
    има също така един етерен Макрокосмос,
    едно етерно тяло, както човекът има едно етерно тяло.

    Нека насочим нашия поглед върху границата
    между физическото и етерното вещество.

    Това, което се намира между физическото и етерното вещество,
    няма нищо подобно на себе си в света.

    То не е нито сребро, нито злато, нито олово, нито мед.
    Тук ние имаме нещо,
    което не би могло да се сравни с някакво друго физическо вещество,
    а представлява есенцията на всичко.

    Това е едно вещество,
    което се съдържа във всички други физически вещества,
    така че другите физически вещества могат да бъдат считани
    като изменения на това единно вещество.

    Стремежът на розенкройцерите беше да наблюдават ясновидски това вещество.
    Те виждаха подготовката за развитие на едно такова виждане
    в повишената действеност на моралните сили на душата,
    която правеше тогава видимо това вещество.
    Те виждаха силата за това виждане в моралните сили на душата.

    Това вещество бе действително виждано и открито от розенкройцерите.
    Те откриха, че това вещество живее под определена форма в света,
    в Макрокосмоса, както и в човека.

    Навън в света, външно от човека,
    те почитаха това вещество като велика одежда,
    като велика дреха на Макрокосмоса.

    В човека те виждаха това вещество да се ражда,
    когато съществуваше едно хармонично взаимодействие между мисленето и волята.




    Рудолф Щайнер
    « Последна редакция: Август 21, 2010, 02:17:28 от Ich » Активен
    Ich
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 1647

  • Град: различни планетки
  • Michail Kolev
    « Отговор #9 -: Януари 05, 2013, 17:34:33 »

    Р. Щайнер за РОЗЕНКРОЙЦЕРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

    Лекция от 27 септември 1911 г., продължение (Събр. Съч. 130).



    Те виждаха силите на волята не само в човека, но също и в Макрокосмоса, например в светкавицата и гръмотевицата. Те виждаха също и силите на мисленето от една страна в човека и след това навън в света, в дъгата, в утринната зора.

    За постигането на една такава хармония между волята и мисленето розенкройцерите търсеха силата в излъчването на етерното тяло на тринадесетия, на Кристиян Розенкройц. Установено беше, че всички техни открития трябваше да останат сто години като тайна при розенкройцерите и едва след това, след сто години, тези открития на розенкройцерите можеха да бъдат изнесени в света. Едва след като върху тях биваше работено сто години, те можеха да бъдат обсъждани по съответен начин. Така от седемнадесетото до осемнадесетото столетие беше подготвено това, което през 1785 година намери своя израз в съчинението „Тайните фигури на розенкройцерите".

    От голямо значение е също да се знае, че във всяко столетие розенкройцерската инспирация беше давана така, че никога носителят на вдъхновението не бе назоваван външно. Например днес може да се говори публично само за такива тайни, за такива събития, които са станали преди сто години, защото това е времето, което трябва да изтече, преди да се говори външно, публично за тях. Хората са изложени на голяма опасност да бъдат съблазнени и да обожават такъв личен авторитет като светец - което би било най-лошото нещо. Това е твърде близо до човешката природа.

    Обаче това премълчаване не е само една необходимост против външните съблазни на честолюбието и на високомерието, срещу които хората все пак биха могли да се защитят, но преди всичко срещу окултните нападения, които постоянно биха били насочвани срещу една такава индивидуалност. Ето защо условието да се говори за един такъв факт едва след сто години, е нещо необходимо.




    Рудолф Щайнер
    Активен
    Страници: [1]   Нагоре
    Отиди на:  


    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright