Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Арнолд Мостович - "Ние от космоса"  (Прочетена 1647 пъти)
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« -: Юли 28, 2011, 17:34:25 »

Името Наска е известно на всички любители на праисторически истории. Накратко казано : става дума за широки, сякаш издълбани в земната повърхност ивици, които продължават с километри. Тези идеално прави ивици се разклоняват в различни посоки. Някои от тях са по-широки и по-отчетливи от останалите. Гледани отгоре, линиите приличат на стартови писти за летище. Това е едното чудо на Наска.
Другото чудо са издълбаните по тях фигури – маймуни, жаби, птици. Всичко в огромен мащаб. Най-голямата от тези рисунки е с дължина четвърт километър. За да се установи какво представляват линиите, те трябва да се погледнат от птичи поглед. От земята е невъзможно да се види, че например тази серпантина образува фантастично извита маймунска опашка, а другата – очертания на птица. Ще добавим още, че всяка от тези фигури е рисувана с линия, която продължава, без никъде да прекъсва.
Вече никой не се съмнява, че рисунките са на най-малко няколко хиляди години. Открити са през 1920 г. от самолет, който случайно прелитал над тези райони.
Има няколко хипотези . Както се знае, Шару фон Деникен счита, че в този район някога, преди хиляди години са се приземили пришълци от космоса. Следователно Наска е била нещо като праисторическо летище. Мария Райхе, както и други учени не са съгласни с това. По време на изследвания и разкопки не са намерили нещо, което да подкрепи тази теза.
Теории има много. Доктор Пол Кюсък ( подобно на Райхе) приема, че рисунките от Наска представляват селскостопански астрономически календар.
Друга теза гласи, че някога това е било система за искуствено напояване, което впрочем нищо не обяснява. Алън Сауър, специалист по история на изкуствата счита, че очертанията на животните са представлявали пътища за ритуален култ. Древните обитатели на Наска, вървейки по такава линия, “са абсорбирали същността” на това, което тази линия представлявала.
Според друга теза древните инки са познавали принципа на полети с балон и дори сами са конструирали балони. Тя се ражда след намирането на парчета платно, които съшити, можели да се пълнят със съответния газ. С балоните инките са можели да трасират фигурите на животните по земята, а по-късно да оглеждат нарисуваното.
Да припомним накрая на какво се гради космическата теза на Фон Деникен. Предполага се, че Наска е била район на еднократно кацане и стартиране на праисторически космонавти. Те са оставили своя кораб да кръжи около Земята, кацнали са в Наска, пребивавали са тук известно време и са заминали. Туземците след като сметнали космонавтите за богове, започнали да чакат тяхното завръщане. С надежда да привлекат обратно боговете те рисували нови линии върху пистите, останали от кацането и стартирането на космитите. И защото космитите били дошли от звездите, новите линии като че ли били насочвани към различни небесни обекти. Туземците не дочакали завръщането, но направили от линиите култово средище. По-късно ги допълнили с рисунки на животни.
Въпреки слабите места в тази теза, предположението, че тези райони са можели да бъдат някога място за контакти на космическите гости с планетата, никак не е необосновано. Защото Наска се намира само на 100 км южно от Андския свещник. А той се вижда главно от птичи поглед и като че ли с трите си зъба-пътеуказатели казва : Тръгнете на юг и ще улучите ! На юг лежи Наска. А по права линия по-нататък, пак на юг, лежи Тиауанако.
Преди да се спрем на загадките, които поставя Тиуанако, трябва да кажем, че целия горски район, чак на юг до Чили е буквално осеян с най-разнообразни знаци, които по своя характер и разположение са предназначени да бъдат гледани изключително от перуанско-чилийското небе. Януш Крамарек в списанието “3 отхлани векув” от 1966-та пише :
“Казанцев привежда като по-нататъшен аргумент факта, че по време на самолетни снимки на едно от платата на Андите са открити странни знаци, съставени от светли камъни, които продължават с километри и които блестят силно по време на равноденствие. Някои изследователи предполагат, че това е гигантски слънчев календар. Общото разположение на тези знаци може да се види само от доста голяма височина, сякаш е трябвало да показват пътя при кацането на въздушни кораби”.
А нали в течение на последните десет и повече години в Андите бяха открити огромни количества подобни и други знаци-сигнали. Например на 400 км южно от Наска, вече на територията на Чили, бяха открити по планинските склонове различни рисунки и вдлъбнатини, които никой досега не е успял да разшифрира. Квадрати, стрелки, шахматни дъски, цели стени, покрити с непонятни рисунки, на които за първи път бе обърнато внимание по време на проучвателни полети. Но бяха открити не само такива знаци и не само знаци ..........
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #1 -: Юли 28, 2011, 17:34:55 »

Чилийският вестник “Ел Меркурио” от 26 август 1968 г. съобщава :
“По време на изследователски полет група специалисти е направила необикновено археологическо откритие : прелитайки над пустинята Тарапакар, те забелязали фигура на човек, издълбана в земята. Тази фигура е с дължина 100 метра, а контурите са обозначени с камъни от вулканичен произход.”
Следва подробно описание на рисунката. Вестникът съобщава, че от главата на фигурата излизат 12 лъча (антени ?).
Няколко месеца по-късно откритието е потвърдено от директора на археологическия музей в Антофагаста. По време на втори полет била открита и фотографирана цяла серия от стилизирани фигури, разположени по дължината на разстояние от 5 км.
А няколко месеца по-късно вестник “Ел Арауко” писа :
“Нужна ни е помощта на специалисти, които биха могли да удовлетворят хроничното ни любопитство, още повече, че нашите археолози Доменико и Гай не знаеха онази площадка от Ел Енландрилядо, за която едни говорят, че е създадена изкуствено, а други – че е дело на същества, пристигнали от друга планета.”
Ел Енландрияно ? Какво е това ? Малко хора са го чували. Ето мнение на Симон Уайсбърд :
“През 1968 г. експедиции от алпинисти съобщиха за открития, които обезпокояваха. Тези експедиции установиха съществуването на увеличена радиоактивност в някои райони на чилийската граница. Най-важното са две просторни площадки, намиращи се в подножието на вулкана Дескабедо Гранде в провинция Такуа.” Тук Уайсбърд добавя информация на агенция Ройтерс : “Дали тези две площадки са останали от някаква антична, неизвестна цивилизация ? Ето въпроса ...След 4-дневна борба със снежната буря експедицията достига до целта. .. Тези космодруми са на височина 3200 метра. Територията им е на площ над 7000 кв.км. Изброени са 263 блока, от които са изградени платформите. Самите блокове са изрязани от лава. Всеки от тях тежи около 10 тона. Внимание привлекли черни петна, изглеждащи като следи от обгаряния. Измерената радиоактивност била 0, 0124 % ураниев окис. Емисията на частиците е 32,6 в минута.”
По-нататък Уайсбърд пише :
“Умберто Буно, ръководител на експедицията съобщава, че туземците смятат, че тези площадки крият някакво огромно помещение....
Ясно е, че не е във възможностите на индианците да изградят подобна конструкция и то на такава височина. За тях съществуването на тези космодруми е свързано с “летящите чинии”, които често се появяват в околността. Трябва дебело да се подчертае, че никой от тези индианци не умее да чете и пише, както и никакъв вестник не достига до техните селища. А легенди за тайнствени летящи обекти са се предавали още от прадедите. Местен жител разказал на експедицията как иззад планинските клисури, над площадките, се издигат чинии, кръгли като слънца. Светлината, която излъчват, е толкова силна, че заслепява наблюдаващите ги.
Буно не дискутира въпроса за посещения от космоса, но е категоричен за изкуствения произход на площадките.”
Това е становището на Симон Уайсбърд.
И така, както виждате, тук се обрисува една доста изразителна, макар и непонятна връзка между прастарата цивилизация на хората и контакти с представители на извънземни цивилизации.
Буно, ръководител на експедицията от 1968 г., изнася в своя отчет някои подробности. И тъй, на местните специалисти, на властите и дори на някои учени отдавна е било известно, че възвишенията, за които става дума, са идеално място за кацане на летящи обекти. Ако това предположение е правилно, то ще може да изясни и вида на каменните блокове, които са разположени геометрично (като шахматна дъска). Те могат да представляват оптически знак, насочен към небето. Но да не забравяме, че сме в сферата на хипотезите.
А що се отнася до легендите за площадките, под които се крие “нещо”, ще е добре да добавим, че експедицията на Буно е забелязала на дъното на дълбока, недостъпна пропаст вход към някаква пещера, която може би има връзка с това “нещо”. Местните твърдят, че това е тунел, който свързва техните райони с отдалеченото на няколкостотин километра езеро Титикака.
Езерото Титикака веднага и винаги насочва към Тиауанако – мястото, наречено “американския Баалбек”, което има много важна роля във възела от загадки, свързал далечното минало с настоящето и космоса със Земята .
Въз основа на изследванията се твърди, че край брега на днешното езеро, което е било някога част от морски залив, са се заселили първите хора, преживели гибелта на потъналия континент Атлантида..
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #2 -: Юли 28, 2011, 17:35:43 »

Въз основа на направените изследвания Блумрих твърди, че именно тук, край брега на днешното езеро, което някога е било част от морски залив, са се заселили първите хора, преживели гибелта на потъналия континент, от който днес са останали само легенди и многобройните полинезийски острови. Сигурно не е нужно да добавям, че всичко това противоречи на тезите на официалната наука, която не иска да се раздели с улегналите схеми и оставя без внимание новите източници, новите открития, по смелите нови възгледи.Но за щастие няма такава сила, която може да задържи науката на едно място. И така, да се надяваме, че рано или късно ще се променят и официалните мнения за произхода на индианците, историята на Южна Америка и тази на Тиауанако.Тиауанако е комплекс от каменни постройки и скулптури, който се намира на няколкостотин километра на югоизток от езерото Титикака, откъм боливийската му страна.Това е комплекс, съставен от пирамиди, скулптури, останки от храмове, в художествено отношение доста примитивни, с изключение на един от тях - Вратата на Слънцето.
Днес е невъзможно да се установи точната история иа Тиауанако, а раждането на града , тъне някъде в мрака на миналото и дори фактите от книгата на Блумрих не казват нищо за възрастта на тези руини.Има специалисти, които са посветили живота си на изследването на града.Най-изтъкнатият между тях е Артур Познански, прекарал тук дълги години.Плод на неговите наблюдения е книгата „Тиауанако.Произходът на човека", издадена през тридесетте години.Инките, разпитвани за историята на Тиауанако по времето, когато Писаро завладявал Перу, твърдели, че градът от самото начало на тяхната история е тънел в развалини. Според легендите на аймарите, обитавали тези места преди идването на инките, Тиауанако бил най-старият град в света, построен от бога Вира-коча („Кон-Тики - белият гигант") преди създаването на Слънцето и звездите.Друга легенда, която и до ден днешен обикаля сред индианците, твърди, че Тиауанако е бил построен от белите гиганти (а може би това са били качините?) за един ден.Трябва да добавим, че археологическите разкопки, ръководени от Познански, позволили да се открие в този район съществуването на пет цивилизации, всяка от които е оригинална сама за себе си.Не само Тиауанако, а пет града (дали само градове?) са цъфтели и изчезвали в местата, където сега царуват всесилните руини.Съществуването на тези цивилизации може да се установи по метода на стратификацията (слоевете), но той не позволява да се определи възрастта и времетраенето на всяка от тях. Познански не се колебае да върне началото на Тиауа нако със 130 века но-назад от приетата досега официална теза. А тя гласеше, че Тиауанако е на 3000 години. Според Познански той е бил създаден преди 16 000 години. Симон Уайсбърд, която също работила тук продължително време, пише, че останките, които биха позволили да се установи началото на този град, са били унищожени от мисионерите, а не многочислените следи били умишлено прикривани от самите инки.За Познански Тиауанако е люлката на американския човек. „Оттук са тръгвали хората, които трябвало да основат в други райони подобни градове и които е трябвало да организират разпръснатите орди ..."
Една от най-често повтаряните легенди, записана още от първите испански летописци, е интересна с това, че се свързва в известен смисъл с характера на скулптурите, срещани в Тиауанако и не само в Тиауанако.
И тъй, тази легенда гласи, че преди много години, когато нашата планета е била обитавана единствено само от животни, над езерото Титикака се появил голям, блестящ космически кораб, който кацнал в средата на езерото на Острова на слънцето.
От този кораб слязла жена с форми, подобни на формите на днешния човек, като само черепът й бил удължен, с дълги уши и с четири свързани с ципи пръсти. Името й било Орехона — или „С дълги уши". Орехона пристигнала от планетата Венера. Изпълнила своето посланичество на Земята и от връзката й с голям тапир се родили няколко десетки деца. Орехона се върнала на родната си планета, а от децата й се появило човечеството.
Добре ще бъде да коментирам тази легенда с няколко забележки:
Първо: По-голямата част от фигурите, чиито скулптури се намират в Тиауанако, се характеризират именно с дълги уши и с четири пръста. Това се отнася и за скалните рисунки в тези райони. Подобни дълги уши и тесни черепи имат впрочем и скулптурите на Великденския остров.
   Второ: Някои барелефи, намиращи се на “Вратата на Слънцето”, бяха приети от Александър Казанцев за венериански  календар....
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #3 -: Юли 28, 2011, 17:36:17 »

   Една от главите на своята подкрепена с много документи книга — „Десетхилядолетната тайна на инките”, Симон Уайсбърд нарича „Рекорд на загадките от преди потопа”. В нея тя изобразява въпросите, които поставя пред науката комплексът Тиауанако. (Между другото авторката е противничка на всякакви хипотези, свързващи създаването на Тиауанако с космоса. Не отрича възможностите за такива контакти, но счита, че те не са достатъчно обосновани документално.) А ето и самите въпроси: „Малко археологически разкопки крият толкова тайни, колкото Тиауанако. През каква епоха, от каква раса са били издигнати тези постройки? В продължение на колко века тук е цъфтял живот? Защо този град е бил изоставен в пълния си разцвет, и то изоставен внезапно? Религиозен център ли е било тук? Столица? Място за поклонение? Комплекс от тотеми и статуи?... Какво означават онзи барелефен ребус, символите, с които са покрити статуите и идолите? С какви инструменти древните скулптори са рязали тези каменни блокове по дължината на математично прави и съвпадащи се линии? Каква необикновена техника, какви научни знания, какви херкулесовски сили, какви магически фокуси, какво чувство за прецизност и съвършенство са им позволили да построят - без помощта на каквото и да е впрегатно животно, колело или някакъв елемент на механична тяга - този град на титани, чиято смърт е била може би също така потресаваща, както смъртта на Херкулан? Дали наистина онези творци и строители са изнамерили, както повсеместно се предполага, необикновена тайна за размекване на гранита чрез използуването на някакви растителни сокове? Този списък от въпроси може да се допълни и с други, не по-малко важни. Най-съществени изглеждат тези за „Вратата на Слънцето" и езерото Титикака. Какво в действителност означават издълбаните барелефи? Както вече казахме, Казанцев приема тези барелефи за венериански календар: годината в него се състои от 225 земни дни, т. е. толкова, колкото съдържа годината на планетата Венера. Откъде предшествениците на инките са могли да знаят как тече времето на планетата Венера и защо това въобще ги е интересувало?  Легендата за Орехона дава тук някакво обяснение, но тя само прехвърля проблема в друга плоскост, без да обяснява по принцип нищо. Друг изследовател, испанецът Гарсия Белтран, твърди, че идеограмите около главата на централната фигура от барелефите на „Вратата на Слънцето" със сигурност изобразяват космически кораб. Французинът Марсел Брион вижда в очертанията фигурите на големи гущери от периода на терциера. Интересно е, че независимо от Блумрих, десет години преди излизането на книгата му двама американисти Рейчър и Кроул - излагат хипотеза, която свързва барелефите от Тиауанако с някакъв потопен континент. Рейчър и Кроул смятали, че този континент е Атлантида, тъй като по това време въпросът за континента, който е трябвало да се намира в Тихия океан, не се е очертавал така ясно, както днес. Между другото Блумрих научи за техните хипотези ... от мен. Единствено Симон Уайсбърд решително се противопоставя на всички тълкувания. Съгласява се с това, че барелефите представляват най-стария календар в света, но ги приема като „лунно-слънчев" календар, който някога е служил за напълно практични цели; да предвижда възможните наводнения, дъждовни периоди, годишните времена и т. н: Ако той се разчете казва тя, може би щяхме да узнаем кога водите на езерото Тигикака са залели част от Тиауанако, както и от календара на майте научихме кога е настъпила катастрофата на Атлантида. Естествено не ще успеем да разрешим тези спорове. Може би ще получим отговора след няколко години, когато, археологическите проучвания, извършвани в момента под патронажа на ЮНЕСКО, ще дадат резултат. Височината над 3000 метра не улеснява търсенията и влияе върху разходите. Преди да привършим бележките, посветени на „Вратата на Слънцето", ще си позволим още веднъж да се позовем на мнението на Симон Уайсбърд, която, както вече имахме възможността да се убедим, не проявява желание да търси космически или други необикновени тайни. Нейното мнение - а то наистина е компетентно - е, че хиляди други мегалитни постройки от до-колумбовия период в Андите и край тихоокеанските брегове имат врати. Но това са необикновено ниски врати. Толкова ниски, че съвременният турист трябва да се наведе, ако иска да мине през тях. А „Вратата на Слънцето" е висока и впечатлението е, че сякаш е строена от „гиганти за гиганти". Гиганти ... Малко са термините и определенията, които така често и с такова постоянство се появяват в легендите и митовете на почти всички народи от двете полукълба, както са малко и термините, които с еднакво постоянство предизвикват протестите и ироничните бележки на учените. Не сме в състояние да кажем до каква степен митът за гигантите е плод на желания и мечти на първобитните народи и в каква степен отговаря на някаква историческа или антропологическа истина. Всеки, който чете описанията на прекрасните руини на Тиауанако, Мачу Пикчу или Маркауази, се пита кои са били хората, издигнали тези постройки - хора, притежаващи голяма култура, носители на развита цивилизация, унищожена може би от нахлулите от Азия орди на чергаруващи ловци. Фактът, че фигурите, открити както в Маркауази, така и в Тиауанако, изобразяват представители на различни раси, свидетелствува, че тези раси са били познати на неизвестните творци отпреди хиляди години, т. е. те са знаели значително повече отколкото трябва да знае в съответствие с общото мнение човек, живял през тази епоха. „Класическите клишета, представляващи космати човешки фигури с маймунско лице, покрити с животински кожи и идиотски търкащи два кремъка един в друг, са кошмарът на археологията и напълно не отговарят на действителността" — пише съветският популяризатор Кристли („Техника молодежи" 1965)....
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #4 -: Юли 28, 2011, 17:36:49 »

  Задачата на конквистадорите, завладели Южна и Централна Америка, както се знае, била улеснена между другото и от това, че легендите на идианците от тези части на континента разказвали за появата на бели богове-гиганти, които някога трябвало да се върнат отново. Бяла е била Орехона и преди всичко бял е бил, според вярванията на аймарите и инките, техният бог Виракоча. Много американисти приемат Виракоча не като митична фигура, а направо историческа! Самите индианци са представители на монголоидния тип. Сред южноамериканските индианци се наблюдава и австралоидният тип. Но бял човек? А Виракоча от легендата е не само бяло същество, но и гигант. Но когато се говори за гиганти в индианската митология, трябва да си изясним за какви пропорции става дума. По принцип ръстът на индианците не превишава 150— 155 см. В сравнение с тях същество с ръст 185—190 см е вече гигант-великан. Симон Уайсбърд разказва: „Спомням си откритието, което направих по време на моите предишни пътешествия покрай най-високо разположеното езеро в света. Навремето се възхищавах на костта на гигант, на един от тези тайнствени гиганти, за които толкова споменават доколумбовите легенди и на двете Америки. Е ето, изведнъж легендата отстъпи място на действителността, когато се сблъсках лице с лице иа един от островите в езерото Титикака със законния наследник на „хората на Слънцето" ... Височината на този жив гигант, загърнат в бежово пончо с червена и зелена ивица, по края превишаваше два метра! ... А лицето му беше малко по-тъмно от моето." Авторката се пита дали това би могъл да бъде далечен потомък на тайнствения Виракоча — най-висшето божество на народите, обитаващи територията около светото езеро на Андите? А нали инките са считали Виракоча, така както индианците опи качините, а майте и ацтеките Кецалкоатъл, за богове с бяла кожа. Според легендите на хопи част от качините, пришълците от космоса, е трябвало да останат на Земята, а другите се върнали в своята родина. И така, дали онези мумии на бели жители в Америка, които доставят толкова грижи на учените, не са потомци на тази част от качините, която е останала на нашата планета? Както виждате, това е още един от въпросите, които отиват твърде далеч в новата ревизия на американската история. Симон Уайсбърд в разговор с Гарсия Росел, секретар на географското дружество в Лима, описала своята среща с белия гигант край езерото. След като я из­слушал внимателно, той й дал статия на Емил Ромеро, сътрудник на дружеството, с данни, че на островите и край бреговете на езерото Титикака живеят хора от почти бяла раса. Испанските летописци от XVI век също отбелязват наличието на бели хора в околностите на езерото, а намерените в значително количество човешки скелети там превишават чувствително по големина индианските. И като се връща отново към „Вратата на Слънцето", Симон Уайсбърд изказва предположението, че са я издигнали именно тези, за които е била предназначена, т. е. хората с висок ръст. А те били забележителни строители. За индианците хопи, както съобщава Блумрих, Тиауанако е построен от качините .. . Но създателите на тази цивилизация са имали още едно умение. Необикновено. Умеели са да пишат. Следователно древните жители на Перу са имали писменост. По какъв начин са стигнали до нея това вече е загадка. Известна насока за пътя на разрешаването й дават следните подробности, макар че и те по-скоро илюстрират самия проблем, отколкото го изясняват: За едната вече писахме - заключението на Даниел Русо още при първото разглеждане на издълбаните животински фигури по паметниците и останките от стени било, че това са някакви надписи. Надписи, подобни на тези, които срещаме но нашите паметници или обществени сгради. Нещо повече, той установил, че тези рисунки по необикновен начин напомнят египетските йероглифи. Пасторът Ордонес, автор на книга за стенните рисунки в Перу, пише: „Индианците кола от незапомнени времена имали идеографско писмо, което се намирало в пълен разцвет. По скалите, по предметите за домашно използуване, по стените на домовете са представени човешки, животински фигури и цветя, които позволяват не само да се ориентираме за какъв предмет става дума ... но и са свързани с графичното представяне на самото название." Летописецът Монтесимо установил през XVI век, че в Перу е съществувало идеографско писмо до XIV век. То било ликвидирано от краля на инките Пачакутека, който го заменил с възелното писмо. Но не само писмото свидетелствува за връзката на старата южноамериканска култура с египетската култура или с египетските вярвания. Сред скулптурите, изпълващи Маркауази, Русо намерил две, които представлявали египетската богиня на плодородието и продължението на рода. Това е хипопотам-самка, изправена на задните си крака. Симон Уайсбърд намерила в Помата няколко божества с човешки ръст и форма, идентична с египетските саркофази. В Илава (също Перу) тя видяла голям камък от пемза, върху който била издълбана змия със звезден символ, идентичен с египетския символ. И в двата случая той означава безкрайност. Какъв път е избрала историята, за да свърже по този начин преди стотици векове два толкова отдалечени континента като Африка и Южна Америка? Ако приемем за правилна концепцията на Клод-Луи Вен-сан, според която всички древни култури и цивилизации (следователно и египетската) произхождат от един източник, загадката за онова далечно родство би била изяснена. Още повече че в легендите на хопи се говори също и за Атлантида. Според тези легенди културата и цивилизацията на двата континента, които почиват днес на дъното на океаните, са били много подобни и са имали един и същи произход. Защо тогава да се учудваме на обобщаващите хипотези на много от авторите, за които досега ставаше дума, и особено на Авински, Фон Деникен, Бержие и Повел. Впрочем в книгата си Бержие и Повел споменават, че Русо се е опитвал самостоятелно да изследва възрастта на необикновената съвкупност Маркауази. С помощта на гранитно парче, изложено на действието на местния климат, той проверил времето на стареене. И стигнал до извода, че комплексът Маркауази наброява ... 50 000 години ... Но преди да напуснем Тиауанако, бих желал да подчертая, че според изследванията на Блумрих две големи доколумбови цивилизации произхождат именно от цивилизацията Тиауанако. Става дума за цивилизацията Паленке и преди всичко за цивилизацията на олмеките, които са живели през втората половина на първото хилядолетие преди нашата ера. Прескачаме тези хилядолетия като състезатели в бягане с препятствия, но колкото повече се връщаме в миналото, толкова по-бавно тече историята. Що се отнася до олмеките, ние знаем, че са живели на южното крайбрежие на Мексиканския залив и са стигнали доста високо ниво на развитието си като цивилизация. Те са развили по необикновен начин своето изкуство, за което свидетелствуват оставените от тях красиви скулптури, саркофази или мозайки. Добре ще бъде да спомена и онзи кристален череп с необикновена красота, изработен с изключително изящество, за който ще говорим в следващата глава. Този кристален череп е открит през 1926 година. Днес изобщо не е възможно да се определи неговата възраст, макар че напълно произволно му се приписва родоначалието на културата па майте. Всичко обаче сочи, че той по-скоро е творение на олмекската култура. Черепът тежи около 20 фунта и е изваян от един къс планински кристал. Анализът на тази находка показва огромните знания на неговите творци, а преди всичко невероятното познаване на законите на оптиката. А изследванията с поляризирана светлина са показали, че долната челюст, която се затваря и отваря, е от същия този кристален блок, от който е и останалата част на черепа! За какви цели е бил използван - и досега си остава тайна. Блумрих ни най-малко не се съмнява, че технологията на олмеките е в тясно родство с техниката на цивилизацията Тиауанако. А посредством Тиауанако стават видими връзките на цивилизацията на олмеките с тихоокеанската цивилизация, което предполага общия им източник. Прочутата „Глава на олмеките", открита в Суматра, е най-доброто доказателство за този общ първоизточник, което не може да се остави без внимание. Достатъчно е просто да се сравни тази скулптуpa със скулптурите на олмеките от Мексико, за да се забележи общият произход. А ако някой е особено търпелив и любознателен, може да сравни типичната скулптура от Суматра, която се отличава с характерна форма на шлема, с шлема, също така типичен, който личи на много от рисунките по камъните в Ика, но за това ще стане дума по-по­дробно. Вече споменах, че въпросите, възникнали пред Симон Уайсбърд във връзка с историята на Тиауанако, биха могли да се допълнят с други, сред които не на последно място ще бъдат тези за езерото Титикака. Езерото Титикака е едно от най-необикновените чудеса на Земята. Преди всичко - постоянно мени нивото си. Веднъж е по-дълбоко, веднъж по-плитко. Второ - тук има много останки от морски ракообразни (на височина 3600 м!). Някои археолози смятат, че някога Тиауанако е било пристанище, и то океанско пристанище, и че Тихият океан е достигнал до това място от континента (разстоянието от езерото до океана днес е около 250 км). Възможно така да е било преди последния ледников период. Или с други думи Тиауанако би трябвало да бъде на възрастта, която му опре­деля Познански. Впрочем има и други хипотези, които се опитват да обяснят появяването на това необикновено езеро, изобилствуващи с единствените по рода си екземпляри риби и жаби (между другото тук живее жаба с дължина 60 см), но това вече не са въпроси, свързани с нашата тема....
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #5 -: Юли 28, 2011, 17:37:21 »

   Но езерото Титикака е инте­ресно с още нещо, което ще спомена към края на на­стоящата глава. През 1965 г. бяха проведени изследвания, за да се изясни до каква степен легендите, разказващи за пото­пен във водите на езерото град, са оправдани. Първите подводни изследвания са дело на професио­налния американски леководолаз Уйлям Мардоф. За съжаление по време на работата Мардоф не направил никакви снимки. Но от разказите му следвало, че при гмуркането е попаднал иа подводни руини. В следващите десет години любители-леководолази се опитвали да изследват дъното на езерото, но без резултат. Към края на шестдесетте години с това се заел Рамон Авелянда, млад аржентински дипломат, супершампион по подводен риболов. Експедицията била финансирана от боливийското правителство и от едно аржентинско списание. Авеляида извършил няколко опита. Едва четвърти­ят дал резултат, който надминал всички очаквания. На езерното дъно била открита облицована с плочи алея с дължина няколкостотин метра, успоредна на бреговете на езерото. Освен това леководолазите (те били няколко) се натъкнали на стени с човешки ръст. Стени с необикновено разположение. Те били отдале­чени една от друга на пет метра. Авеляида преброил тридесет (!) стени, които били свързани с основи с формата на полумесец, построен от големи обли камъ­ни. Всичко било свързано на дъното на езерото по дъл­жина един километър в една цялост. Нито един археолог не се е натъквал на подобна на­ходка в Южна Америка. Съответните фотографии естествено били представе­ни на учените и те трябвало да признаят, че руините, открити от аржентинския дипломат, представляват ед­но от най-необикновените открития на континента. През 1968 година френският археолог Дюма потвър­дил наблюденията на Авелянда и вече с поглед на спе­циалист се наслаждавал на залетите от водата стени. „Тези камъни са свързани така установил той,  че и днес между тях не може да се пъхне ножче за бръс­нене." И така всичко сочи, че околностите на езерото ня­кога са били сполетени от голямо водно бедствие, за което споменават и индианските легенди. Какви са би­ли причините за този потоп днес е трудно да се каже. Във всеки случай в резултат на това бедствие ниско разположените части на пристанището (?) Тиауанако били залети. Залети или от езерни води, или от води­те на  бързотопящ се ледник, или от океанските во­ди. Това трябва да се е случило преди много, много хиляди години. Не казах как се е появил край бреговете на езеро­то Титикака френският археолог Дюма. Той бил член на екипа на супершампиона по подводни експедиции коменданта Кусто, който пристигнал тук заедно с цял щаб сътрудници и две известни под името „чинии" — миниатюрни подводници на разположение. Може би не всеки ще се ориентира колко струва ед­на такава експедиция. Екипът на Кусто се състоял от 14 души. Към тях се присъединили много американски специалисти. Да прибавим още стойността на транс­порта на двете „джобни подводници (впрочем не чак толкова „джобни: три метра на метър и осемдесет, 80 тона всяка от тях) и на американската апаратура. Експедицията имала специален транспорт, който ча­кал в пристанището Молендо и превозил всичко до езе­рото Титикака. Но след продължителни изследвания в дълбините на езерото Кусто изразил само задоволството си от съ­вършеното качество на съоръженията, които позволили да се достигне дълбочината до 320 метра. Също така той установил, че налягането на водата на височината на езерото Титикака е много по-малко, отколкото на морското равнище (което отново не било никаква сен­зация). И това е всичко! Да кажем, почти всичко, като изключим споменатия по-горе разказ на професор Дюма. И така само с тази цел ли е била организирана тази скъпоструваща експедиция? Кой ще повярва в това? Та нали за да се установи всичко, което със „задовол­ство” установил Кусто, ме са били необходими такива огромни разходи. Същият резултат би могъл да се по­стигне с много по-малко разходи и при лабораторни условия. На 21 ноември 1968 година обаче във вестниците на Лима се появил кратък коментар, посветен на експе­дицията на коменданта Кусто. Ето какво пише в него: „Френската мисия не отиде до Копекабан само за да намери на дъното на езерото Титикака потвърждение на няколко биологични истини, а за да търси там кос­мически кораби (дословно: извънпланетни) заедно с тяхното митично звездно послание.” Местните вестници не се върнаха повече към тази теми. Сякаш си глътнаха езика. Преди това споменах, че езерото Титикака има още едно свойство. Водата му има високо съдържание на сол. Моля да сравните тази информация с цитираната към края на втората глава хипотеза на френския учен Ж. Р. Пти. Тази хипотеза изтъква между другото, че летящите чинии или НЛО намират особено благоприятни условия в солената вода, която е добър проводник на електричеството. Френският учен (който не е нито маниак, нито неве­жа, нито човек, гонещ сензациите) отчетливо спомена­ва, че често са сигнализирани факти за НЛО, които изплуват от морските вълни или изчезват в техните дълбини. Не е задължително това да бъдат морски вълни. Мо­гат да бъдат и води на солено езеро ... Впрочем солената вода на езерото Титикака потвър­ждава в известен смисъл старите индиански легенди, които разказват, че преди хиляди години това езеро е било част от морски залив. Би било добре, ако уче­ните пожелаеха да се вслушат с по-голямо внимание в този „глас народен" отпреди стотици векове...
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #6 -: Юли 28, 2011, 17:37:50 »

ФАНТАСТИЧНАТА ИСТОРИЯ ЗА ФИГУРКИТЕ ОТ АКАМВАРО И ЗА КАМЪНИТЕ ОТ ИКА

 

Няколко съществени причини ме накараха да обединя в едно разказите за две необикновени, противоре­чащи на логиката и здравия разум археологически от­крития. Тези открития са били направени в Акамбаро (Централно Мексико) и в Ика (Перу). Смятам, че чи­тателят сам ще се досети кои са те и какви са били намеренията на автора ... Ще си позволя да разкажа историята за фигурките или статуетките в Акамбаро, като използувам обшир­ната статия на Робърт Дж. Уилис, поместена в не по-малко странното от самото събитие американско спи­сание „Инфо". „Инфо" е началото на думата инфор­мация, но едновременно с това и съкращение на име­то „Информация на Форт", което пък, на свой ред, се нуждае от обяснение. Чарлс Форт е американец, по­чинал през 1932 година. Негово хоби било събирането и записването на информация за необикновени, неизяс­нени факти и сведения, които той старателно проверя­вал. Той посветил четири книги на тези необикновени факти. След смъртта му в САЩ било създадено „Дру­жество на Чарлс Форт" и един от основателите бил Теодор Драйзер. Дружеството издавало до 1950 годи­на месечното списание „Даут", а няколко години по-късно се появило списанието „Инфо", което през 1969 година публикува статията, на която се позоваваме. Въпросът за статуетките от Акамбаро е повдиган в много книги. За тях писа Жак Бержие. Робер Шару им е посветил обширно описание в книгата си, за която след малко ще стане дума. А Ика е местност в Перу, която се намира недалеч от Маска. В Полша се писа много за откритото в Ика голямо количество черни камъни, покрити с фантастич­ни рисунки - главен източник на информацията беше статията на Робер Шару в „Пари Мач" от декември 1974 година. Няколко месеца по-късно издателство Ро­бер Лафон пусна на пазара книгата на този автор („Тайната ла Андмте"), в която историята на камъ­ните от Ика е разказана много подробно. В книгата си „Доказателства" Ерих фон Деникен също е посве­тил много място на камъните от Ика. Добре би било да споменем, че тази книга, издадена през 1978 година, в продължение на 53 седмици се намираше в списъка па бестселърите във ФРГ. Името на Робер Шару доста често се мярка в на­шия разказ, затова следва да го представим по-подробно. Toй, както и Фон Депиксп е публицист, репортьор, пътешественик. Един от тези, които смятат, че истинската история на пашата цивилизация още не е написана. Шару е дълбоко убеден, че миналото на ци­вилизования човек достига стотици хиляди (ако не и милиони) години назад в глъбините на историята. Той също смята, че в нашата история са се намесили пред­ставители на извънземна цивилизация и че немалка роля в тази намеса е изиграла вероятно Атлантида. „Тайната на Андите" е седмата книга на Робер Шару.

 

 

БЛАГОСЛОВЕНИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ДЪЖДА

 

 

През 1945 година някой си Валдемар Хулсруд, тър­говец от Акамбаро, както яздел по пътя, забелязал на известно разстояние от града разкрити от проливния дъжд отломки и парчета на глинени изделия. Той бил колекционер и не искал да пропусне може би интерес­на находка, затова взел един от намерените предмети, а когато дъждът престанал, изпратил на мястото грън­чаря Одилон Тинахеро, който трябвало да каже дали си струват по-нататъшните търсения. Оказало се, че са попаднали на необикновено богата находка от гли­нени статуетки, по всяка вероятност доста стари. До 1952 година Хулсруд събрал повече от 30 000. Какви са тези статуетки? Всички били обработени от обикновена глина, изпечена (както твърдят специа­листите) на открито (по-малко от 500°С). Фигурите достигали 98 см височина, а плочките до 150 см дъл­жина. Изображенията били на хора и животни. Но най-странното е, че повечето от тях представляват жи­вотни, за които се знае, че са измрели преди много го­дини, напълно непознати на науката. Срещат се и жи­вописни групи от хора и животни, които представляват някакви сцени. Въображението на художника (най-сигурно художници) е наистина удивително, още повече че в цялата колекция няма нито едни дубликат. Сред всичките 30 000 екземпляра не се повтаря нито една сцена, нито едно животно, нито една група. Уилис разделя уникалните фигури от колекцията на 21 типа. Освен статуетките, там се срещат и обикнове­ни глинени съдове от тераскански тип. Преди векове в Акамбаро са живели тараските - тайнствен народ, чийто език останалите жители на Мексико не разбира­ли. Произхождали вероятно от Перу, което може би има известно значение за намирането на ключа към разрешаването на тази загадка. Най-голямата сензация в тази колекция предизвик­ват животните от „преди потопа - динозаври, плезиозаври или бронтозаври. При това фигурките представят много от тях в изключително дружески отношения с хората! От всякаква гледна точка това е нещо неве­роятно. Та нали големите гущери, както се знае, са из­чезнали от земната повърхност преди около 70 000 го­дини. Следователно първо, не е възможно индианците, живели преди няколко хиляди години, да са знаели как изглеждат тези животни; второ, напълно невероят­но изглежда съжителството на хората с динозаври­те, след като, както твърди науката, нашият непосред­ствен предшественик се е появил едва преди няколко десетки хиляди години. Днес художникът би могъл да си позволи подобна фантазия, тъй като видът на тези отдавна измрели жи­вотни е достатъчно познат от съответната литература, от филмите и телевизията. Но преди няколко хиляди години? Впрочем сред статуетките има и такива, които пред­ставят животни, измрели значително по-късно - 12 000 г. пр. н. е. Но и те по никакъв начин не са мог­ли да бъдат известни на създателите им. Останалите глинени изделия, намерени в Акамбаро, както вече казахме, са съдове, а освен тях лули, мас­ки, мумии (!) и някакви други предмети, чието пред­назначение все още остава неизвестно. Всеки път, когато се правят подобни открития, ко­гато пред очите ни се разкрива нещо, което противоре­чи на научните постановки, се говори за фалшифика­ция. Естествено невероятен е фактът, че индианците преди няколко десетки (а може и повече) векове са знаели как изглеждат животни, измрели преди десет­ки милиони години. Невероятно е свързването на хо­рата и тези животни в свободно играещи си групи. На­края подозрителен е и фактът, че тези предмети, про­лежали в земята толкова дълъг период, не са се по­крили с патина.

Най-лесно обяснимо е последното съмнение. Много­кратно е отбелязано, че римски, гръцки или египетски глинени съдове, както и забележителната керамика от Маска или от Паракас — всички тези великолепни на­ходки са запазили първичните си цветове, защото, как­то е случаят в Акамбаро, са пролежали в сухо място, в земя без влага. Но който обвинява във фалшифициране, трябва да каже с каква цел е било извършено. Това е основният принцип при всяко следствие. Кой би бил заинтересу­ван от подобно масово фалшифициране, което изисква къртовска, дългогодишна работа на много специали­сти? Нали всеки разбира, че финансовата полза би би­ла много по-голяма, ако тези фигурки бяха десети­на — е, да речем, няколко десетки или дори няколко стотици. Но десетки хиляди? Хулсруд заплатил на споменатия грънчар и синове те му, които изравяли фигурите, около 30 долара за седем години. Кой би имал сметка от това? Дали са­мият той, след като не е продал нито една фигурка и дори не е възнамерявал да продава? Впрочем и най-повърхностната експертиза позволява да се пресметне, че фалшифицирането на такова коли­чество статуетки би изисквало от трима души триста годишен труд, да не говорим, че за изпичането на гли­ната е трябвало да се докарат цели тонове дърва, тъй като Акамбаро е почти лишен от дърва. И накрая - членовете на семейство Тинахеро би трябвало да се отличават с необикновени познания в областта на зоологията, археологията или палеонтоло­гията, за да сътворят цял музей от такива фалшификати. А бащата Тинахеро и синовете му едва умеят да четат и пишат.

Подобни фигурки са намирани по-късно не само иа това място, където за първи път ги е видял Хулсруд. Професор Хепгуд, географ, е бил свидетел иа проучва­ния в самия град. По-късно той писал, че под разру­шената къща иа местния шеф иа полицията били на­мерени 44 глинени статуетки, идентични с тези от ко­лекцията на Хулсруд. (Интересно е, че всички статует­ки иа Хулсруд били намерени, разделени в няколко отделни скривалища, върху площ, която не превиша­ва половин хектар. Във всяко скривалище имало около 40 статуетки.) Споменатата къща била обитаема до 1930 година и никой до момента, в който започват търсенията, не е имал възможност да закопае каквото и да е под основите й.
Активен
Eona Lightholder
Global moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2558


NEVERENDING STORY

« Отговор #7 -: Август 05, 2011, 22:27:48 »

Това е една от любимите ми книги още от дете
Активен

"weird " is indication for creative force ♥
Страници: [1]   Нагоре
Отиди на:  



Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright