Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Мисловната сила - Ани Безант  (Прочетена 1983 пъти)
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« -: Юли 17, 2011, 14:57:52 »

Азът като Познавател

 Когато изучаваме природата на човека, отделяме човека от носителите, с които той си служи, отделяме живия Аз от дрехите, в които е облечен. Азът е един, колкото и разнообразни да са формите на неговата проява, когато работи чрез и посредством различните видове материя. Истина е, разбира се, че има само Едно Аз в пълния смисъл на думата; че както лъчите излизат от Слънцето, така и многото Аз, представляващи истинските хора, са просто лъчи на Висшето Аз; че всяко Аз може да си нашепва “Аз съм Той”. Но за настоящата ни задача, вземайки един отделен лъч, можем да видим в неговата отделност изначалното му единство, прикривано от формите му. Съзнанието е едно единствено и разделенията, които обособяваме в него, създаваме или с образователна цел, или поради илюзии, дължащи се на ограничеността на нашата способност да схващаме чрез органите, с които то работи в нисшите светове. Фактът, че проявите на Аза следват поотделно от неговите три аспекта - знание, воля и активност (от които произтичат мисли, желания и дела) - не бива да ни попречи да видим, че няма разделение в същността (целият Аз знае, целият Аз желае, целият Аз действа) и че тези аспекти не са напълно разделени един от друг. Когато той знае, той също така желае и действа; когато действа, той също така знае и желае; когато желае, той също знае и действа. Единият аспект преобладава и то понякога до такава степен, че напълно засенчва останалите, но дори и при най-интензивното концентриране на знание - когато то се откроява над всичко - винаги присъстват скрито и действие, и желание, видими при един по-внимателен анализ.

Нарекохме тези три страни “три аспекта на Аза”. Едно малко пояснение ще помогне за вникването в същността им. Когато Азът е в покой, тогава се проявява аспектът Знание - способността да се уподоби на който и да е наблюдаван предмет. Когато Азът е концентриран, с намерение да промени състояние, тогава се проявява аспектът Воля. Когато в присъствието на даден предмет Азът излъчи от себе си енергия, за да го достигне, тогава той проявява аспектът Действие. Оттук става ясно, че тези три страни не са отделни части на Аза, не са три отделни неща, съединени или смесени в едно, а неразривно цяло, което се проявява по три различни начина.

Не е лесно да се даде ясна представа за Аза по друг начин, освен като просто се формулира и изкаже основната идея за него. Азът е онова съзнателно, чувстващо и вечно съществуващо нещо, което във всеки един от нас съзнава себе си като съществуващо. Човек не може да мисли за себе си като за несъществуващ или да се самоопределя в съзнанието си като “Аз не съм”. Както Бхагован Дас се изразява: “Азът е незаменимата първа основа на живота...” Според думите на Вашаспати Мишра в неговите коментарии върху Шарирака-бхашия на Шанкарачари
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #1 -: Юли 17, 2011, 14:59:13 »

Не-Азът като Познаваемо

 Азът, чиято природа е знание, намира отразени в себе си като в огледало голямо множество (външни) форми и научава от опит, че може да знае, да действа и да желае в и чрез тях. Открива, че тези форми не са така достъпни за неговия контрол, както е тялото му - първото нещо, което той осъзнава и което (по погрешка, но все пак по необходимост) се научава да отъждествява със себе си. Той знае, а те не мислят; той желае, а те не показват желание; той проявява енергия, а те не се задвижват в отговор. Той не може да каже за тях: “Аз знам”, “Аз действам”, “Аз искам” и накрая открива, че това са чужди същности - минерални, растителни, животински, човешки и свръхчовешки форми, които назовава с разбираемото “не-Аз” - това, в което той като отделно Аз не е, в което той не знае, не действа и не желае. Така за дълго време той отговаря на въпроса “Какво нещо е не-Азът?” с: “Всичко, в което Аз не зная, не желая и не действам.”

И макар наистина след успешен анализ да открие, че неговите носители последователно (без най-тънката обвивка, която го прави отделно Аз) са части от не-Аза, са обекти на знанието, са Познаваемото, са не-Познавателят, все пак за всички практически цели този негов отговор е точен. Всъщност той никога няма да може да знае, ако му отнемем тази най-тънка обвивка, която го прави отделно Аз. Да познае и нея като не-Аз, означава да се слее с Всичко.

Знанието

 За да може Азът да бъде Познавателят, а не-Азът Познаваемото, помежду им трябва да бъде установено едно определено отношение. Не-Азът трябва да влияе върху Аза, като Азът на свой ред също трябва да оказва влияние върху не-Аза; трябва да има един взаимен обмен помежду им. Знанието е връзка (relation) между Аза и не-Аза, природата на която ще бъде изяснена в следващата глава на тази книга, но преди това все пак трябва ясно да се осъзнае фактът, че знанието е връзка. То подразбира двойственост: съзнание у едно Аз и познаване на едно не-Аз - присъствието на двете редом е необходимо за знанието.

Познавател, Познаваемо и Знание - това са онези три, обединени в едно, неща, в същността на които трябва добре да се вникне, за да може мисловната сила да бъде насочена към единствено правилния път на развитие, т.е към работа за подпомагане развитието на света. Според западната терминология умът е субектът, който знае; обектът е това, което е познаваемо; връзката помежду им е знанието. Нашата задача е да разгадаем природата на Познавателя, природата на Познаваемото, природата на връзката, установена помежду им и как тя възниква. Осъзнаем ли всичко това, ще сме направили действителна стъпка към онова себепознание, което е мъдрост. Тогава наистина ще бъдем способни да помагаме на света около нас, реализирайки се като негови служители и спасители, защото това е истинското предназначение на мъдростта - разпалена от любовта, да изведе света от нищетата на незнанието до там, където мъки и страдания не може да има. Това е предметът на нашето изследване, защото добре е казано в книгите на този народ, който притежава най-ранната, най-дълбоката и най-тънката психология, че целта на философията е да се сложи край на страданието. Затова Познавателят мисли, затова постоянно търсим Знание. Да се премахне страданието е истинският смисъл на философията и една мъдрост не е истинска, ако не води към постигането на Мира.

 
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #2 -: Юли 17, 2011, 14:59:28 »

Глава първа

 

Природата на мисълта

Природата на мисълта може да бъде разглеждана от две гледни точки - на съзнанието (което е познание) или на формата (чрез която се постига знание), чиято податливост на видоизменения прави възможно постигането на знание. Наличието на тези две гледни точки обуславя двете крайности във философията, които трябва еднакво да избягваме, защото всяка от тях игнорира някоя от страните на проявения живот. Едната крайност разглежда всяко нещо като съзнание, пренебрегвайки жизнената необходимост от формата като нещо, което обуславя съзнанието и го прави възможно. Другата разглежда всяко нещо като форма, пренебрегвайки факта, че формата може да съществува само благодарение на живота, който я одушевява. Формата и животът, материята и духът, носителят и съзнанието са неразделни в своята проява. Те са аспекти, страни на ТОВА, в което и двете са изначални; ТОВА, което е нито съзнанието, нито носителят, а КОРЕНЪТ и на двете. Философия, опитваща се да обясни всичко с формите, пренебрегвайки живота, ще се изправи пред проблеми, които ще е напълно неспособна да разреши. Философия, опитваща се да обясни всичко с живота, пренебрегвайки формите, ще се озове в пътя си пред високи стени, които няма да е в състояние да прескочи. Затова нека приемем, че съзнание и носители на съзнанието, живот и форма, дух и материя са временни прояви на двата аспекта на едното безусловно Съществуване, което не може да бъде познато, освен когато се прояви като Корен-Дух (наречено от индусите Pratyagatman) - абстрактно Същество, абстрактен Логос, от който произлизат всички индивидуални Аз - и Корен-Материя (Mulaprakriti), от която произлизат всички форми. При всяка проява този Корен-Дух поражда едно троично съзнание, а Корен-Материята - една троична материя; тяхна основа е едната Реалност, оставаща вечно непостижима за обусловеното съзнание. Цветето не вижда корена, от който е израсло, макар целият му живот да идва от него и без него съществуването му да е невъзможно.

Характерна функция на Аза като Познавател е отразяването на не-Аза в себе си (като в огледало). Както една чувствителна пластинка приема лъчи светлина, изпращани от предметите, и променя под тяхно влияние своя химически състав (като по този начин се получават образи на предметите), така е и с Аза откъм страната знание по отношение на всичко външно. Неговият носител е една сфера, върху която Азът приема от не-Аза отразените лъчи на Едното Аз. Така върху повърхността на тази сфера се появят образи - отражение на това, което Той не е. Познавателят в първите стъпки на своето осъзнаване не получава знание за самите неща. Той опознава само образите, възпроизведени в неговия носител от дейността на не-Аза, които са само фотографии на външния свят. Ето защо умът, който е носител на Аза като Познавател, е сравняван с огледало, в което се виждат образите на всички предмети, поставени пред него. Ние не получаваме знание за самите неща, а само впечатленията върху нашето съзнание; не предметите, а образите им са това, което намираме в ума си. Както огледалото изглежда така, сякаш предметите са в него, но тези видими предмети са само образи, илюзии, причинени от лъчите светлина, отразена от предметите, а не самите предмети, така и умът в своето познание за външната вселена познава само илюзорните образи, а не самите неща.

Тези образи върху носителя Познавателят вижда като предмети, но това не е нищо друго, освен едно възпроизвеждане в себе си. Аналогията с огледалото и употребата на думата “отражение” в предходния параграф са малко неточни в случая, защото умственият образ е едно възпроизвеждане, а не отражение на предмета, който го предизвиква. Материята на ума наистина приема форма, уподобяваща предмета, поставен отпред, която на свой ред се възпроизвежда от Познавателя. Когато видоизмени себе си по подобие на един външен предмет, тогава се казва, че той знае този предмет, но в разглеждания случай, това, което той знае, е само образ, получен от предмета в неговия носител, а не самият предмет. А този образ не е съвършено копие на предмета по причина, на която ще се спрем в следващата глава.

“Но” - може да се попита - “така ли ще е винаги? Никога ли няма да знаем нещата такива, каквито са сами по себе си?” Така стигаме до идеята за същностното различие между съзнанието и материята, в която то работи, и именно това различие може да даде отговор на важния, поставян от човешкия ум. Когато съзнанието след дълга еволюция развие способността да възпроизвежда в себе си всичко, съществуващо вън от него, тогава обвивката-материя, в която то е работило, отпада и съзнанието (което е знание) отъждествява своя Аз с всички Аз, сред които се развива, и възприема като не-Аз само материята, свързана еднакво с всички Аз поотделно. Това е денят “Бъди с нас!” - сливането, което е триумфът на еволюцията, когато съзнанието знае себе си и другите и знае другите като да е самото то. Поради единосъщието се постига пълно знание и Азът реализира това чудесно състояние, в което приликата не се изгубва и паметта също, но където отделността се стопява и Познавател, Познаваемо и Познание са едно.

Именно величествената природа на Аза, която развиваме в себе си чрез натрупване на познания с времето, трябва да изучим добре, за да вникнем в природата на мисълта, като е необходимо да видим ясно илюзорната страна, да използваме илюзията, за да я надмогнем. И така, нека изследваме сега как знанието - връзката между Познавателя и Познаваемото - възниква, което ще ни помогне да си изясним каква е природата на мисълта.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #3 -: Юли 17, 2011, 14:59:53 »

Познавател, Познаваемо и Знание

Има една дума “трептение”, или “вибрация”, която навлиза все повече и повече в терминологията на западната наука, заемайки ключово място в нея така, както е заемала дълго време в науката на Изтока. Движението е коренът на всичко. Животът е движение, съзнанието е движение. И това движение, въздействащо на материята, е трептение. Едното, Цялото може да се определи като непроменливо, неподвижно или като абсолютно движение, защото в Едното относително движение не може да има. Само когато има диференцираност - наличност на отделни части, може да бъде мислено това, което наричаме движение - промяната по отношение на място, последователност и време. Когато Едното стане Много, тогава се появява движението. Щом е ритмично, правилно, то е здраве, съзнание, живот и обратно - неритмично, неправилно ли е движението, то е болест, несъзнание, смърт . Защото животът и смъртта са близнаци, родени по един и същи начин от движението, което е проява.

Когато Едното стане Много, движението възниква по необходимост. Ето защо, когато Вездесъщото се прояви като отделни частици, постоянното движение трябва да представи вездесъщност, или, казано по друг начин, трябва да отрази тази вездесъщност (да бъде неин образ) в материята. В същността на материята е отделността, както в тази на духа е единството. И когато близнаците изплуват от Едното, подобно на каймака в млякото, отражението на вездесъщността на това Едно в множествеността на материята е безспирно и безконечно движение. Абсолютното движение - присъствието на всяка движеща се единица във всяка точка на пространството във всеки момент - е тъждествено с покой, но покой само от гледна точка на материята, не и от тази на духа. От гледна точка на духа вездесъщо е Едното, а от гледна точка на материята - Многото.

Това безкрайно движение се проявява в материята, даваща му израз, като ритмични движения, вибрации, при което всяка Джива, или отделна единица съзнание, е отделена от всички други Дживи посредством тънка обвивка от материя. Всяка Джива по-нататък се въплътява, облича се в различни дрехи от материя. Когато тези дрехи от материя трептят, те предават своите трептения на обкръжаващата ги материя и тя става посредник, чрез който трептенията се предават навън. Този посредник предава на свой ред трептенията на “дрехите”, обвиващи друга Джива, което кара тази Джива да трепти в унисон с първата. С тази поточност от трептения, зародили се в една Джива, предадени на материалната й обвивка, от нея - на посредника, който е я заобикаля, а от него - на друга обвивка и от тази обвивка - на Дживата, която е в нея, ние получаваме веригата трептения, чрез която един познава другиго. Втората Джива познава първата, защото я възпроизвежда в себе си и така изпитва онова, което изпитва и първата. И все пак има някаква разлика, защото втората Джива предварително е в състояние на трептение и нейното състояние след получаване на тласъка от първата не е просто преповтаряне на този тласък, а смесица от нейното собствено индивидуално трептене и онова, което я достига отвън, ето защо резултатът не е абсолютно точно възпроизвеждане. Близостта с образа на първоизточника става все по-пълна и по-пълна, но цялостната прилика с него все не ни се удава, докато сме в облеклата си.

Тази последователност от трептения се наблюдава често в природата. Пламъкът например е един център на трептения в етера, които наричаме топлина. Тези вибрации, или топлинни вълни, привеждат околния етер в трептене, а той от своя страна предизвиква подобни трептения в етера на едно парче желязо, намиращо се наблизо. Неговите частици започват да вибрират под външния импулс и така желязото става горещо като само на свой ред вече излъчва топлина. Ето как дадени вибрации преминават от една Джива в друга и как всички същества са взаимно свързани посредством тази мрежа от връзки.

Различните видове трептения във физическата природа назоваваме с различни имена (едни наричаме светлина, други - топлина, трети - електричество, четвърти - звук и т.н.), и все пак всички те са от едно естество, всички те са начини на движение на етера (звукът също първоначално е етерно трептене), макар че се различават по честотата на трептенето и по характера на вълните. Мисли, желания и дела - активните прояви на знание, воля и енергия в материя - са все от едно естество, т.е всички те са трептения, но се различават в проявата си поради своя различен характер. Има последователност от трептения с определен характер в определен род материя, която наричаме мисъл-трептене. Друга една последователност се нарича желание-трептене, трета - дейност-трептене. Всички тези имена означават известни налични феномени в природата. Съществува вид етер, чиито трептения, когато е приведен в движение, действат на нашите очи; това движение на частиците наричаме светлина. Има и един много по-фин етер, чиито трептения се схващат от ума; това движение на частиците наричаме мисъл. Ние сме заобиколени от материя с различна степен на плътност и наименоваме движенията според това, как ни действат, според това, как им отговарят различните органи на нашите плътни и фини тела. Названието “светлина” даваме на онези движения, които действат върху окото; названието “мисъл” - на движенията, които действат върху друг един орган - ума. “Виждане” има, когато светлина-етерът между даден обект и нашите очи е приведен в трептене; “мислене” има, когато мисъл-етерът между даден предмет и нашия ум е приведен в трептене. Едното не е с нищо повече или по-малко мистериозно от другото. Когато ще говорим за ума, ще видим, че измененията в подредбата на неговата материя се причиняват от ударите на мисъл-вълни и че при конкретно образно мислене, ние изпитваме още веднъж първоначалните тласъци отвън. Познавателят проявява своята дейност чрез тези трептения и всичко, на което те могат да отговорят, т.е. всичко, което могат да възпроизведат, е знание. Мисълта е възпроизвеждане в ума на Познавателя на онова, което той не е - не-Аза; тя е картина, получена от смесеното въздействие на различни вълни-трептения; тя наистина е един образ. Една част от не-Аза трепти и когато Познавателят започва да трепти в отговор, тази част става Познаваемото. Трептенето на материята между тях прави възможно Знанието, тъй като ги представя един на друг. Така възниква и се поддържа веригата Познавател, Познаваемо и Знание.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #4 -: Юли 17, 2011, 15:00:19 »

Глава втора

Творецът на заблудата
“Станал равнодушен към сетивните предмети, любознателният трябва да търси Господаря на сетивата, Мисъл-Създателя, който създава заблудата.”

“Умът е великият убиец на Реалността.”

Така е писано в един от откъсите, приведени от Блаватска в “Книга на Златните правила” - тази чудесна поема в проза, един от най-отбраните нейни подаръци за света. Наистина, няма друго по-изразително название за ума от това - “творец на заблуда”.

Умът не е Познавателят и трябва винаги внимателно да се разграничава от него. Много от заблужденията и трудностите, които измъчват изследователя, произлизат от това, че той не отчита разликата между този, който знае, и ума - неговото средство за достигане на знанието. Все едно да не се прави разлика между скулптора и неговото длето.

Умът в основни линии е двойнствен и материален, тъй като е съставен от обвивка фина материя, наречена причинно тяло плюс манас (абстрактен ум) и от обвивка по-груба материя, наречена умствено тяло плюс манас (конкретен ум), като самият манас е отражение в атмичната материя на този аспект на Аза, който е знание. Този ум ограничава Дживата, която с разширяване на себесъзнанието намира себе си ограничена отвсякъде. Както някой, когато за постигането на известна цел си слага дебели ръкавици, открива, че ръцете в тях изгубват голяма част от чувствителността си, от деликатността при докосване, от способността си да държат дребни неща и че в тях е способен да държи само големи предмети и да усеща груби докосвания, по същия начин и Познавателят усеща себе си, когато се облече в дрехата на ума. В случая Познавателят е ръката, а умът - ръкавицата.

В следващите параграфи ще сведем използването на названието ум само за означаване на конкретния ум - умствено тяло плюс манас.

Умът е резултат от минала мисловна дейност и постоянно се видоизменя от настоящата мисловна дейност. Той е нещо точно и определено с дадени способности и неумения, силни и слаби страни - последствия от активност в минали животи. Той е такъв, какъвто сме го създали; ние можем да го променим само постепенно; не можем да преодолеем недостатъците му чрез усилие на волята, не можем да го пренебрегнем, нито отведнъж да отстраним несъвършенствата му. Такъв, какъвто е, той е наш, една част от не-Аза, която е приспособена и оформена за наша собствена употреба и само чрез него можем да знаем.

Всички резултати от мисловната дейност, която сме извършвали в миналото, са в нас и съставляват нашия ум; всеки ум притежава свое собствено състояние на трептене и се намира в непрекъснато движение, т.е. представлява една последователност от непрекъснато сменящи се картини. Всяко впечатление, идващо отвън, се отпечатва върху това вече съществуващо и действащо кълбо, като наличните трептения променят новопристигащите, но и самите те също се изменят от тях. Резултатът следователно не е точно възпроизвеждане на новите трептения, а смесица от тях и вече съществуващите. Да си послужим за пример пак със светлината. Ако държим парче червено стъкло пред очите си и гледаме зелени предмети, те ще ни се сторят черни. Подобно нещо ще се получи и ако наблюдаваме син предмет през жълто стъкло. Един цветен посредник при всички случаи ще създаде впечатление за цвят, различен от този на предмета, гледан с просто око. Дори когато гледат на нещата с просто око, отделните хора виждат някак различно, защото и самото око видоизменя трептенията, които получава, при това много, много повече, отколкото мнозина си представят. Влиянието на ума като посредник, чрез който Познавателят получава впечатления за външния свят, наподобява в голяма степен влиянието на цветното стъкло върху цветовете на предметите, гледани през него. Познавателят е дотолкова несъзнателен за това влияние на ума, колкото е и един човек за различията в цветовете на предметите, които стъклата предават, ако е наблюдавал света единствено през червено, жълто или друго някакво стъкло.

В този именно опростен и разбираем за всички смисъл умът се нарича “творец на заблуди”. Той ни представя само разкривени образи - смесица от него и външния предмет. Но в един много по-дълбок смисъл той наистина е вече “творец на заблуди”, защото дори тези разкривени образи са не друго, а образи на видимости (не на действителности); сенки на сенките - това е всичко, което той ни дава. Нека сега обаче да разгледаме заблудите, които са следствие от неговата собствена природа.

Нашите разбирания за света щяха да са твърде различни, ако бяхме в състояние да го познаваме такъв, какъвто е дори само във видимата му форма, без видоизмененията, резултат от трептенията на ума. Това не е невъзможно, но е възможно само за доста напредналите в овладяването на ума. Трептенията на ума могат да бъдат туширани, като съзнанието се отдръпне от тях - тогава всяко въздействие отвън ще възпроизведе точно копие на себе си, като трептенията ще си съвпадат и по качество, и по количество, несмесени с трептенията, принадлежащи на наблюдателя. Другият начин, по който това може да стане, е като съзнанието се насочи и проникне наблюдавания предмет, непосредствено преживявайки по този начин неговите трептения. И в двата случая се постига едно истинско познание за предмета. Идеята в света на ноумените, на която е израз дадена форма (тяло), също може да бъде позната, но само от съзнание, работещо в причинното тяло, неспъвано от конкретния ум или от по-плътните носители.

Да приемем за истина факта, че обикновено познаваме единствено собствените си впечатления за нещата, а не самите неща - освен в посочените случаи, - който е от голямо значение за поведението ни в живота. Осъзнаването на този факт ни дава урок по смирение и предпазливост, както и готовност да се вслушваме в нови идеи. Ние губим инстинктивната си сигурност, че сме прави в наблюденията и заключенията си, и се научаваме да се вглеждаме първо в себе си преди да осъждаме другите.

Нека да си послужим с една илюстрация, за да ни стане по-ясно казаното дотук.

Срещаме лице, чиято честота на трептене е такава, че допълва нашата собствена. Когато се срещнем, енергетично се изразходваме един в друг, поради което не се харесваме взаимно, не виждаме нищо в отсрещния и всеки от нас се чуди защо еди-кой-си счита този за остроумен, когато ние го намираме за крайно глупав. В подобен случай, ако аз лично съм постигнала малко повече себесъзнателност, не бих се чудила. Вместо да смятам другия за глупав, бих могла да се попитам: “Какво ми липсва, че не мога да отговоря на неговите трептения? Ние и двамата трептим и ако аз не мога да схвана неговия живот и мисъл, то е защото не мога да възпроизведа неговите трептения. Защо трябва да го съдя, ако не мога дори да го познавам, докато не променя себе си дотолкова, че да бъда в състояние да го възприема?” Ние не можем да променим много другите, но можем да променим много себе си и би трябвало непрекъснато да се стараем да разширяваме възприемчивостта си. Трябва да станем като бялата светлина, която съдържа в себе си всички цветове и не изкривява нито един, защото нито един не отхвърля; която притежава способността в себе си да отговори на всички. Доколко сме се приближили до тази белота можем да съдим по силата си да откликваме на най-различни характери.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #5 -: Юли 17, 2011, 15:00:59 »

Умствено тяло и манас

Нека сега да се спрем върху устройството на ума като орган на съзнанието откъм неговата страна Знание и да видим какво е това устройство, как сме създали ума си в миналото и как можем да го променим в настоящето.

Умът като живот е манас, а манас е отражение на познавателната страна на Аза - Азът като Познавател - в атомичната материя на третото (умственото) поле.

Умът като форма има две страни, обуславящи по различен начин дейността на манас, когато съзнанието работи на умственото поле. Тези две страни се дължат на натрупаната в полето материя, привлечена от атомичния трептящ център. Тази материя, според нейната природа и приложение, наричаме умствена или мисловна материя. Тя заема една обширна област от Вселената, която прониква астралната и физическата материя, и съществува в седем подразделения, подобно на материята, съставляваща физическото поле. Тя възприема главно трептенията, идващи откъм страната Знание на Аза, която й налага своя специфичен отпечатък.

Първата и най-висша страна на ума като форма е наречена причинно тяло. Причинното тяло е съставено от материя на пето и шесто подполета на умственото поле, които отговарят на по-фините етери на физическото поле. То е слабо развито у болшинството хора в настоящия етап на развитие, тъй като е безчувствено за умствени въздействия, отправени от външни предмети. Ето защо на първо време можем да го оставим настрана. Всъщност то е орган за абстрактно мислене.

Втората страна се нарича умствено тяло и е съставена от мисловна материя, принадлежаща на четирите по-ниски подполета на умственото поле, които отговарят на най-нискостоящия етер и на газообразното, течното и твърдото състояние на материята във физическото поле. Това дава основание да го наречем плътно умствено тяло. Умствените тела се делят на седем велики основни типа, всеки от които обхваща форми от всички степени на развитие, а те от своя страна се усъвършенстват и развиват съобразно същите закони. Да се разберат и приложат тези закони означава да се замени бавната естествена еволюция с бързо напредване посредством целенасочена дейност. Ето какъв е дълбокият смисъл от тяхното изучаване.
Изграждане и развитие на умственото тяло

Необходимо е ясно да се схване начинът, по който съзнанието изгражда своите носители, за да може ефективно да бъде използвана ежедневната възможност да го прилагаме за постигането на висши цели в живота си. Будни или спящи ние непрекъснато градим своите умствени тела, защото трептейки, съзнанието въздейства на заобикалящата ни мисловна материя и най-малкият негов трепет, дължащ се дори на най-преходна мисъл, привлича в умственото тяло частици мисловна материя и изхвърля други от него. Това се дължи на трептенията що се отнася до носителя, но не бива да се забравя, че в самата същност на съзнанието е да мисли постоянно за не-Аза като го отхвърля и по този начин непрекъснато се себеутвърждава. Съзнанието се състои от променящото се утвърждаване и отхвърляне - “Аз съм това” и “Аз не съм това”; неговото движение причинява привличане и отблъскване в материята, което наричаме вибрация. Околната среда приема тези вибрации и така служи като посредник за въздействие върху други съзнания.

Фиността или грубостта на привлечената вече в тялото материя, зависи от честотата на трептенията, предизвикани от съзнанието. Чистите и възвишени мисли имат висока честота на трептене и могат да въздействат само на фината мисловна материя. По-грубата остава недокосната, защото е неспособна да трепти с необходимата бързина. Когато подобна чиста мисъл кара умственото тяло да трепти, частици груба материя се изхвърлят от тялото и тяхното място се заема от по-фини частици. По този начин в състава на умственото тяло влиза по-одухотворена материя. И обратно - лошите, или нечисти, мисли привличат в умственото тяло частици по-груба материя, подходящи за техния израз и изхвърлят навън частици по-фина.

Така тези трептения на съзнанието постоянно изхвърлят от тялото един вид материя и я заместват с друг. От това следва изводът, че от вида материя, с която в миналото сме градили нашето умствено тяло, зависи и способността ни да възприемаме мисли, идващи отвън. Ако умствените ни тела са изградени от фина материя, груби и нечисти мисли няма да намерят прием у нас и не биха могли да ни причинят вреда; обратното, ако са изградени от груба материя, те ще се влияят от всяко минаващо зло и ще остават недокосвани и необлагодетелствувани от добри мисли.

Когато срещнем човек с възвишени мисли, неговите мисловни вибрации предизвикват трептения в съответната материя на нашето умствено тяло, които разместват и дори изхвърлят навън някои от най-грубите му частици, за да може то като цяло да вибрира в унисон. Доколко ще разберем този човек, как ще го възприемем, зависи много от нашата минала мисловна дейност, обуславяща и ползата за нашето духовно израстване, която можем да извлечем от общуването си с него. Ние не можем да мислим вместо друг някой; човекът до нас може да мисли само със свои мисли, които причиняват съответно вибрации в умствената материя около него. Тези вибрации влияят върху нас, предизвиквайки в нашите умствени тела сродни трептения, които от своя страна въздействат на съзнанието ни. Ако някой пожелае да достигне с мисъл нашето съзнание, може да направи това само като предизвика мисъл-трептения в умственото ни тяло.

Не винаги обаче такова внасяне на трептения отвън води до непосредствено разбиране. Понякога въздействието наподобява това на слънцето, дъжда и почвата върху семето, заровено в земята. На първо време то сякаш не отговаря на тяхното влияние, но вътре в него все пак е налице един незабележим трепет на вътрешен живот, който ще става все по-силен и по-силен, докато одушевяващият живот пробие накрая обвивката на семето и пусне корен и стъбълце. Така е и с ума. Съзнанието трепти едва забележимо вътре в себе си преди да бъде способно да даде какъвто и да било външен отговор на оказаните му въздействия; по същия начин, когато още не сме в състояние да разберем някой благороден мислител, у нас все пак има едно несъзнателно трептене, предтеча на съзнателното възприемане. Ние сме се докоснали за малко до богатия мисловен живот, на който той е изразител; зародишите на мислите са пробудени и съдействат за еволюцията на нашият ум.

Развитието на ума може да бъде до известна степен подпомогнато отвън, но по-съществена е дейността на нашето собствено съзнание, и ако искаме да притежаваме силно, жизнено, активно и способно да възприема възвишени мисли умствено тяло, трябва усилено да работим над него, защото собствения ни ум се гради от нас самите.

Много хора обичат да четат. Не четенето обаче, а мисълта гради ума. Четенето е ценно в това отношение само ако доставя материал за размисъл. Някой може да чете много, но умственото му развитие ще бъде пропорционално на умственото усилие, вложено при четенето. Ценността на мисълта, която той ще прочете, се определя от това как ще я използва. Не започне ли да работи сам над нея, ползата от нея за него ще бъде малка и временна. “Четенето изпълва човека”, казва лорд Бейкън, и тук можем да открием голяма аналогия между ума и тялото. Храната изпълва стомаха, но тя е безполезна за тялото, докато не бъде смляна и асимилирана. По същия начин умът може да бъде изпълнен с четени неща, но докато мисловна дейност не е асимилирала прочетеното, той не само че не расте, а дори би могъл да се претовари и да отслабне под тежестта на поети и несмлени идеи, вместо да укрепне.

Би трябвало да четем по-малко и да мислим повече, ако искаме умът ни да расте и да се развива. Ако искаме да вървим твърдо напред в усъвършенстването на ума си, би трябвало ежедневно да прекарваме поне час в изучаване на някоя сериозна и тежка книга, като четем 5 минути и размишляваме 10 минути над прочетеното. Обикновено се чете час-два бързо, след което книгата се оставя настрана, докато дойде следващият момент за четене. Ето защо мисловната сила на хората расте много бавно.

Ученолюбивият, желаещият да се усъвършенства, трябва да си наложи всеки ден да отделя най-малко по 5 минути за четене и по 10 минути за усилено размишляване над прочетеното. В началото ще открие, че това е доста трудно и мъчително и ще разбере колко слаба е неговата способност да мисли. Тази констатация ще е белег за неговите първи стъпки, защото не е маловажно да осъзнаеш, че си неспособен да мислиш целенасочено и последователно. Хора, които не могат да мислят, но си въобразяват, че могат, не отбелязват особен напредък. По-добре е човек да съзнава своята слабост, отколкото да си въобразява, че е силен, когато в действителност е слаб. Неспособността на ума да се съсредоточи върху едно нещо, усещането за затопляне, объркване и умора, които се появяват след продължителното усилие да се следва хода на една трудна мисъл, наподобява усещането в мускулите, което изпитва човек след продължително физическо натоварване. Със системно и постоянно, но не прекалено упражняване мисълта укрепва, точно както нараства и физическата сила. А едновременно с нарастването й, мисловната сила може да бъде насочвана и към служба на определени цели. Без такъв концентриран размисъл умственото тяло не може да бъде добре оформено и организирано, а без съсредоточаване, мисловната сила не може да бъде използвана целенасочено.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #6 -: Юли 17, 2011, 15:01:25 »

Глава трета

 

Предаване на мисли от разстояние

 Почти всеки от нас очаква с нетърпение времето, когато ще може да предава мисли на далечно разстояние, и мечтае за удоволствието от общуването с приятели без телеграф или поща. Мнозина са онези, които допускат, че могат да постигнат това без много усилия и остават крайно изненадани, когато срещат пълен неуспех в опитите си. Явно е, че човек първо трябва да е способен да мисли, преди да може да пренася мисълта си, и че е необходима известна устойчивост на мисловната сила, за да може да се изпрати мисловна струя през пространството. Слабите, колебливи мисли на болшинството хора произвеждат просто едно мъждукащо движение в мисловната атмосфера, което се появява и губи непрекъснато и не получава никаква определена форма. Една мисъл-форма трябва да бъде отделена и добре оживена, ако искаме да бъде изпратена в дадено направление, и да е достатъчно силна при достигане на местоназначението си, за да предизвика свое възпроизвеждане.

Съществуват два начина за пренасяне на мисли. Единият може да се нарече физически, а другият - психически. Първият е свързан с дейността на мозъка и на ума, а вторият - само с тази на ума. Мисълта се появява в съзнанието, предизвиква вибрации в умственото тяло, после в астралното, след това произвежда вълни в етерните молекули и чак след това в по-плътните молекули на физическия мозък. Тези мозъчни трептения въздействат от своя страна на физическия етер и предизвикват вълни, които се придвижват в пространството, докато достигнат друг мозък и причинят трептения в неговите плътни физически и етерни съставки. След това те се предават на астралното и умственото тела като трептенията в умственото тяло възбуждат в отговор трептения в съзнанието. Това са многото етапи, през които преминава при споменатия първи начин мисълта по своя път от едно съзнание до друго. Но този заобиколен път не е необходим. Възбуди ли трептения в своето умствено тяло, съзнанието е в състояние да ги изпрати направо в умственото тяло на приемащото съзнание, с което се избягва по-горе описания обиколен начин.

Нека разгледаме сега подробно какво става в първия случай. В мозъка има един малък орган - пинеалната жлеза, чиято функция не е известна на западните физиолози и с която западните психолози също не се занимават. Пинеалната жлеза е основен орган при човека и се усъвършенства, а не закърнява, както някои предполагат, като в бъдеще ще функционира при всички хора. Това е органът за пренасяне на мисли, както окото е орган за виждане, а ухото - за слушане.

Ако някой размишлява усилено върху дадена идея, то той може да усети едно малко трепване или нещо като полазване (сравняват го с лазенето на мравка) в пинеалната жлеза. Потрепването става в етера, който прониква жлезата и създава лека магнетична струя - именно тя се усеща като полазване при по-плътните молекули на жлезата. Ако мисълта е успяла да причини струя, означава, че тя е достатъчно силна и ясна, за да може да бъде предадена.

Тези вибрации в етера на пинеалната жлеза предизвикват вълни в околния етер, подобни на светлинните вълни, но с много по-малка дължина и много по-висока честота на трептене. Трептенето оттам нататък се разпростира във всички посоки и достигайки друг мозък, на свой ред произвежда вълни в етера на неговата пинеална жлеза, откъдето те биват прехвърляни в астралното, после в умственото тяло и така накрая достигат съзнанието. Ако втората пинеална жлеза не може да възпроизведе достигналите я вълни, тогава мисълта ще отмине незабелязано, без да направи впечатление, точно както и светлината не може да направи впечатление на слепите очи.

При втория начин за предаване на мисли мислещият създава мисъл-форма в собственото си умствено поле, но не я изпраща до мозъка, а направо в менталното поле на другия Мислител. Способността да се прави това съзнателно подразбира много по-напреднала еволюция, отколкото изисква физическият начин за предаване на мисли, защото изпращащият мисли трябва да бъде себесъзнателен на мисловно равнище.

Но нецеленасочено и несъзнателно ние постоянно упражняваме тази способност, защото всяка наша мисъл причинява вибрации в умственото тяло, които по естествен път се разнасят в заобикалящата ни мисловна атмосфера. Следователно не е необходимо да свеждаме израза “пренасяне на мисли” само до съзнателното и целенасочено предаване на дадена мисъл от един човек на друг. Ние непрекъснато си влияем чрез мисловните вълни, изпращани без съзнателно намерение, и онова, което наричаме обществено мнение, обикновено се образува точно така. Повечето хора мислят по определен начин не защото сериозно са размишлявали върху даден проблем и сами са достигнали до определен извод, а защото голям брой хора мислят по този начин и така влияят и на другите да мислят като тях. Силната мисъл на някой велик мислител се излъчва в света на мислите и оттам я долавят възприемчивите умове. Те възпроизвеждат нейните трептения и така усилват мисловната вълна, която може да се улавя вече и от други, останали глухи за първите трептения. Всеки следващ, който улавя и преповтаря, усилва още повече вълните и накрая те достигат широките народни маси.

Веднъж създадено, общественото мнение упражнява господстващо влияние над умовете на голям брой хора като атакува мозъците им и събужда в отговор трептения. Съществуват и национални модели на мислене - определени и дълбоко прокопани канали на мислене, - следствие от продължителното (със стотици години) възпроизвеждане на еднообразни мисъл-форми, родени от историята, борбите и обичаите на народа. Те дълбоко преобразяват родените от народа умове, давайки им характерен цвят, а всичко, което идва отвън, бива променено от специфичното национално трептене. Както умствените ни тела видоизменят възприеманите от вън мисли, смесвайки ги със собствените си обичайни трептения, така и народите, приемайки чужди влияния, ги смесват със собствените си народностни трептения и по този начин ги видоизменят. Ето защо англичанин и французин или англичанин и трансилванец могат да бъдат свидетели на едни и същи явления, но прибавяйки ги към собствените си вече съществуващи мнения, биха могли съвсем искрено да се обвинят взаимно във фалшифициране на фактите и използване на нечестни средства. Ако тази истина се знаеше, много международни спорове щяха да се разрешават по-лесно, отколкото в момента, много войни щяха да се избегнат, а започнатите вече щяха по-бързо и безболезнено да приключат. Тогава всеки народ би разбрал какво е това “personal equation” (субективен фактор) и вместо да укорява другите за разликата в мисленето, всеки ще търси компромисни решения, без да настоява само на своя собствен възглед.

Най-същественият въпрос, който възниква пред човека, запознат вече с това непрестанно и всеобщо предаване на мисли, е: “Как бих могъл тогава да приемам доброто и да избягвам лошото, след като съм принуден да живея в атмосфера, където добри и лоши мисъл-форми непрестанно се носят във всички посоки и атакуват моя мозък? Как да се предпазвам от приемането на вредни мисли и как да се възползвам от полезните?” Да се разбере начинът, по който работи избирателната способност, е от жизненоважно значение.

Човекът е този, който сам непрекъснато влияе на собственото си умствено тяло. Другите му влияят случайно. Онзи, който чете на глас нечие съчинение, влияе на умственото тяло на слушателите. Но той е случайният фактор в техния живот, постоянният са си самите те. Личното влияние върху състава на собственото ни умствено тяло е много по-силно от влиянието, което може да ни окаже коя да е друга личност и ние сме тези, които поддържаме постоянната честота на трептене на своя ум. Мисли, които не хармонират с тази честота, ще бъдат отхвърлени, когато докоснат ума. Когато някой съзнава истината, една лъжа не може да намери подслон в неговия ум; ако мислите му са изпълнени с любов, омразата не може да го обезпокои; ако мисли мъдро, невежество не може да го ограничи. В това се състои сигурността, в това е истинската сила. Умът не бива да се оставя безконтролен, защото тогава всяко семе на мисъл би могло да пусне корен в него и да израсне; не бива да се оставя да трепти както му дойде, защото тогава всяко минаващо трептение би му влияло.

В това се състои практическият урок. Човекът, който го прилага в живота си, скоро ще се убеди в неговата значимост и ще открие, че чрез целенасоченото мислене животът може да бъде направен по-благороден и по-щастлив и че наистина с мъдрост може да се сложи край на страданието.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #7 -: Юли 17, 2011, 15:01:52 »

Глава четвърта

 

Зараждане на мисълта

Малко хора извън кръга на изучаващите психология са си давали труда да разрешат въпроса как се заражда мисълта. Ако се замислим, ще видим, че още като деца ние притежаваме вече оформени множество мисли - огромен склад от тъй наричаните “вродени” идеи. Това са идеи, които носим със себе си - синтезирани и обобщени резултати от наши минали опитности в предишни животи. С такъв умствен багаж ние навлизаме в този живот, така че психологът не е в състояние да установи чрез непосредствени наблюдения как се заражда мисълта.

И все пак той би могъл да научи това-онова от наблюденията си над едно дете, защото както новото физическо тяло повтаря набързо в утробния си период дългата физическа еволюция на човечеството, така и новото умствено тяло преминава в детството стадиите на своето дълго минало развитие. Наистина, умственото тяло по никакъв начин не би могло да се отъждестви с мисълта и следователно с простото изучаване на новото умствено тяло всъщност не можем да установим как се заражда мисълта. Това е още по-вярно, ако се има предвид, че хората, които могат да изучават умственото тяло непосредствено са малко, а другите са ограничени да правят изводи само въз основа на резултатите от дейността на това тяло, които могат да се наблюдават отразени върху неговия по-плътен другар - физическия мозък и нервната система. Самата мисъл е нещо също толкова различно от умственото тяло, колкото и от физическото; тя принадлежи на съзнанието откъм неговата живот-страна, докато умственото и физическото тела принадлежат на форма-страната, на материята и са просто преходни носители или средства за проява. Както вече казахме, изследователят трябва винаги да има предвид “разликата между този, който знае и ума, който е неговото средство за постигане на знанието”, както и даденото вече определение на думата “ум” - умствено тяло и манас - едно сложно образувание.

Можем обаче, изучавайки въздействието на мисълта върху тези млади тела, по аналогия да направим извод за начина, по който възниква мисълта, когато едно Аз, от която и да е Вселена, влиза за първи път в контакт с не-Аза. Наблюденията могат да ни помогнат според правилото “Каквото е горе, това е и долу”. Тук всичко е само отражение и изучавайки отраженията, можем да научим нещо за предметите, които ги хвърлят.

Ако внимателно наблюдаваме едно дете, ще установим, че усещанията - отклик на дразнения с чувство на удоволствие или мъка - предшестват всеки признак на ум. Това означава, че неопределени усещания предшестват определени познания. Преди раждането детето е било поддържано от жизнените сили, течащи в майчиното тяло. Когато то започне независим живот, притокът на тези сили секва. Тогава майчиният живот тече вече вън от тялото на детето и не се подхранва от него. С намаляването на жизнените сили започва да се долавя нужда и тази нужда е мъка. Удовлетворяването й пък доставя удоволствие и детето изпада отново в несъзнателност. Появяват се първите слухови и зрителни усещания, но все още не се забелязва признак на разбиране. Първият признак на ум се появява, когато видът и гласът на майката или дойката се свържат с постоянно подновяващата се нужда и с доставянето на удоволствие чрез хранене - когато чрез паметта се появи връзка между група повтарящи се усещания и външен обект, който се разглежда като нещо отделно и като причина на тези усещания. Мисълта е осъзнаването на връзка, обединяваща в един цялостен образ многото усещания и външния обект. Това е първата проява на ум, първата мисъл; технически, това е перцепци
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #8 -: Юли 17, 2011, 15:02:18 »

   В много източни и западни книги по психология е казано твърде ясно, че мисълта се корени в усещането и че докато не бъдат натрупани множество усещания, не може да има мислене.Някои автори отиват по-далеч, като твърдят, че усещанията са не просто материал, от който се изграждат мислите, а че мислите произлизат от усещанията, игнорирайки по такъв начин присъствието на какъвто и да било Познавател. Други пък изпадат в противоположната крайност. Те разглеждат мисълта като резултат от дейността на Мислителя, започната отвътре, а не след получаването на първите импулси отвън, като усещанията са материалът, при обработката на който той проявява своята вродена специфична способност, без те да са необходимо условие за неговата дейност.
Всеки един от двата възгледа има в себе си зрънце истина, но цялата истина е някъде по средата. Макар за събуждането на Познавателя да е необходимо усещанията да влияят върху него отвън и макар първата мисъл да се появява вследствие на импулс, на усещания, изпълняващи ролята на необходим предшественик, все пак ако я няма вродената способност за свързване на нещата в едно, ако Азът не е Знание по своята собствена природа, усещания могат да се получават постоянно, но никога няма да се роди мисъл. Затова само наполовина вярна е тезата, че мислите водят началото си от усещанията. Трябва да съществува сила, която да работи над усещанията, за да ги организира, за да установи връзка между тях, връзка между тях и външния свят. Така Мислителят е бащата, усещането е майката, а мисълта - детето.

При положение, че мислите водят началото си от усещанията, а те пък биват предизвиквани от външни въздействия, е много важно, появи ли се някакво усещане, неговото естество и обхват да бъдат точно наблюдавани. Задача номер едно на Познавателя е да наблюдава; ако нямаше нищо за наблюдение, той би останал завинаги спящ. Но когато пред погледа му застане някакъв предмет, когато усети въздействие като отделно Аз, тогава като Познавател той наблюдава. От прецизността на това наблюдение ще зависи мисълта, която ще си състави въз основа на всички подобни наблюдения взети заедно. Ако той не наблюдава внимателно, ако установява неправилна връзка между причиняващия въздействието предмет и себе си, тогава от тази грешка в неговата дейност ще се породят цял куп следващи заблуди, които само едно преразглеждане на нещата би могло да оправи.

Нека сега проследим как работят усещането и възприятието в определени случаи. Да предположим, че аз почувствам докосване до ръката си, като докосването причинява усещане - отговаря му се с усещане; разпознаването на предмета, причиняващ усещането, е мисъл. Когато почувствам докосване, аз чувствам и нищо повече не е необходимо, що се отнася просто до това усещане, но когато от чувството премина към предмета, който го причинява, аз възприемам този предмет и възприятието е мисъл. Това възприятие означава, че като Познавател вече познавам връзката между този предмет, който е причинил известно усещане, и моето Аз. Това обаче не е всичко, защото аз получавам и други усещания за цвят, форма, мекота. Те също преминават у мен като Познавател и подпомогнат от спомени за подобни усещания, получени по-рано, т.е. сравнявайки минали образи с предмета, докосващ се до ръката ми, аз решавам от какъв вид е той.

В този начин за възприемане на нещата, които ни карат да усещаме, се крие началото на мисълта; или, казано с по-прости думи, възприемането на едно не-Аз като причина за дадено усещане в Аза, е началото на познанието. Само усещане, ако такова нещо беше възможно, не би довело до осъзнаване на не-Аза; би имало само чувство на удоволствие и мъка в Аза, вътрешно съзнание за разширяване или свиване. Никакво по-голямо развитие не би било възможно, ако човек не беше в състояние да прави нещо повече от това да усеща. Само чрез осъзнаването на предметите като причини за удоволствие или страдание, започва неговото човешко възпитаване. От установяването на съзнателна връзка между Аза и не-Аза зависи цялото бъдещо развитие, което ще се състои най-вече в това, тези връзки да стават все по-многобройни и по-сложни, по-добре познати на Познавателя. Познавателят започва своето външно развитие, когато събуденото съзнание, усещайки удоволствие или мъка, обърне своя поглед към външния свят и каже: “Този предмет ми доставя удоволствие, а този ми причинява мъка.”

Трябва да бъдат изживени много на брой усещания преди Азът да започне да отговоря външно. Появява се една смътна, несъзнателна тъга по удоволствието, която се дължи на желанието то да бъде изпитано повторно. Това е добър пример в потвърждение на казаното по-горе, че няма чисто удоволствие или чиста мисъл, защото желанието за повторение на едно удоволствие подразбира наличие в съзнанието на съхранена, макар и бледа, картина на удоволствието и това е паметта, която принадлежи на мисълта. Дълго време полусъбуденото Аз лъкатуши от едно нещо към друго, блъскайки се в не-Аза без посока, изпитвайки ту удоволствие, ту мъка, без да може да схване ясно причината и за двете. Едва когато това е продължавало дълго време, повтаряйки се множество пъти, възприятието става възможно и връзката между Познавател и Познаваемо се установява.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #9 -: Юли 17, 2011, 15:03:00 »

Глава пета

 

Памет

Природата на паметта

Бъде ли установена връзка между дадено удоволствие и предмет, появява се определено желание отново да се появи предмета и да се повтори удоволствието. По същия начин бъде ли установена връзка между дадено страдание и предмет, появява се определено желание да се избегне този предмет, за да се избегне и мъката. При възбуда умственото тяло с готовност повтаря образа на предмета, защото благодарение на общия закон за протичане на енергията по посока на най-малкото съпротивление, материята на умственото тяло заема най-лесно формата, която преди това често е заемала. Този навик да се повтарят вече веднъж отработени трептения се дължи на Тамас, т.е. на инерцията на материята, и това е зародиша на паметта. Връзката между молекули материя, които са били групирани в едно, бавно се разпада под влиянието на чужди енергии, но те запазват за дълго време способността да възобновяват взаимните си отношения. Ако им се подаде импулс, подобен на онзи, който ги е групирал, те бързо ще заемат предишното си положение. Когато Познавателят вече е трептял по определен начин, способността да трепти по този начин остава у него и в случая с предмета, чиято поява доставя удоволствие или мъка, желанието да бъде достигнат или избегнат предмета освобождава тази способност, тласка я напред и така дава необходимия импулс на умственото тяло.

Тъй създаденият образ е познат на Познавателя, като в единия случай привързаността, причинена от удоволствието, го кара да възпроизведе образа му, а в другия желанието да бъде избегнат предмета, причиняващ страдание на Познавателя, поражда неговия образ. Предметът и удоволствието и предметът и страданието са свързани чрез опита; когато бъдат събудени трептенията, изграждащи образа на предмета, появяват се и трептенията, които доставят удоволствието или страданието и така те могат да бъдат изпитани дори при отсъствието на предмета. Това е памет в най-простата й форма - едно самовъзникващо трептение от естеството на онова, което е причинило удоволствие или мъка, и което ги причинява отново. Тези образи са по-малко плътни и затова за слабо развития Познавател те са по-малко живи и жизнени от онези, които реалните срещи с външния предмет предизвикват, тъй като бавните физически трептения дават много сила на умствените и астрални образи; но трептенията все пак са същите, така че паметта е възпроизвеждане в умствената материя на предметите, срещани преди от Познавателя. Това отражение може да бъде повторено многократно във все по-фина материя, без значение за кой отделен Познавател става въпрос, а всички в своята цялост представляват част от паметта на Логоса - Владиката на един универсум. Тези образи на образи могат да бъдат възприети от който и да е отделен Познавател пропорционално на развитието на гореспомената вътрешна “способност да трепти”. Както в безжичния телеграф една поредица от трептения, съставящи дадена фраза, могат да бъдат доловени от всеки подходящ приемател (всеки приемател способен да ги възпроизведе), така и една скрита способност за трептене може да бъде активирана в един Познавател от трептенето на някой космичен образ. Съвкупността от образи в Акашиевото поле образува Акашиевите записи, често споменавани в теософската литература, които съществуват през целия живот на системата.

Лоша памет

За да можем добре да схванем какво лежи в основата на лошата памет, трябва да изследваме умствената дейност, създаваща онова, което наричаме памет. Макар в много книги по физиология паметта да се нарича умствена способност, всъщност няма нито една способност, на която да може да се даде това име. Продължителното запазване на умствен образ не се дължи на някакво особено качество, а е следствие от цялостното развитие на ума. Един слаб ум е слаб в запазването, както и във всичко останало, и подобно на водата, която не може да запази формата на съда, от който е изляна, той бързо загубва формата, доскоро заемана от него. У слабо организираното умствено тяло, което е просто една съвкупност от молекули умствена материя без добра вътрешна връзка, което е просто една подобна на мъгла маса, паметта сигурно ще бъде твърде слаба. Но тази слабост е обща, а не отделна. Умът като цяло е слаб, тъй като е в начален стадий на развитие.

Но даже когато умственото тяло е вече добре организирано и силите на Дживата започват по-пълно да се проявяват в него, ние отново, и то нерядко, можем да наблюдаваме явлението, наречено “лоша памет”. Ако изследваме обаче тази лоша памет, ще установим, че тя съвсем не е лоша във всички отношения, че има неща, които умът задържа без много усилия и запомня добре. Разгледаме ли нещата, които се запомнят, ще установим, че те са все такива, които силно привличат вниманието на ума и че силно желаните неща не се забравят. Познавах една госпожа, която се оплакваше от лоша памет по отношение на нещата, които изучаваше, но аз установих, че що се отнася до подробности в тоалетите, които обичаше паметта й беше доста силна. Нейното умствено тяло не беше лишено от силна памет, когато тя наблюдаваше нещо с внимание и възпроизвеждаше ясни умствени образи, които задържаше дълго време. Ето къде е разковничето на лошата памет. Тя се дължи на отсъствието на внимание, на отсъствието на точни наблюдения, което води и до объркана мисъл. Обърканата мисъл е резултат на неточно наблюдение и отсъствие на внимание, а ясната - на ясно възприето и запечатано впечатление, благодарение на концентрирано внимание и прецизно наблюдение. Ние не запомняме нещата, от които не се интересуваме много, но запомняме добре онези, които ни интересуват.

Как тогава да се отнасяме към такава лоша памет? Първо трябва да се установи в кои отношения тя е лоша, и в кои е добра, така че да се оцени общото качество на привързаност. След това трябва внимателно да се разгледат нещата към които тя е лоша, за да се види заслужават ли да бъдат запомнени или са неща, с които не ни е необходимо да се обременяваме. Ако установим, че те слабо ни интересуват, но в нашите най-добри моменти долавяме, че все пак е необходимо да полагаме грижи за изучаването им, тогава ще трябва да си кажем: “Аз ще им обърна внимание, ще ги наблюдавам внимателно и ще мисля върху тях старателно.” Правим ли това скоро ще забележим, че паметта ни се подобрява, защото, както казах по-горе, паметта наистина зависи от вниманието, прецизното наблюдение и ясната мисъл. Привличането е ценно за приковаване на вниманието, но ако такова липсва, на негово място трябва да дойде умишленото обръщане на внимание.

Тъкмо тук е мястото да разясня една определено немалка и твърде често срещана трудност. Как може волята да заеме мястото на привличането? Кое трябва да движи самата воля? Привличането събужда желанието и то насочва движението към привлекателния предмет. Това отсъства в гореспоменатия случай. Как може с волята да се промени това отсъствие на желание? Волята е силата, която подтиква дейността и е насочвана в определена посока от свободния разум, а не от въздействието на външния предмет, възприеман като привлекателен. Когато подтикът към дейност става под влияние на външни въздействия, към повторението на които се стремим, когато силата на Аза е привлечена отвън, ние наричаме подбудата желание; когато тази сила е изпратена навън под влияние на чистия разум, я наричаме воля. Тогава онова, което е необходимо при отсъствие на привличане отвън, е просветлението отвътре и трябва да бъде намерен мотив за волята посредством умствен анализ и съпоставка с онова най-висше добро, което е целта на всичките ни усилия. Това, което разумът преценява като най-полезно и добро за Аза, служи като мотив на волята и в момент на слабост, след като тя веднъж е задвижена в определена посока, припомнянето на цялата поредица мисли, довели до избора, отново ще я задвижи. Веднъж избрано съзнателно, дадено нещо може да бъде направено привлекателно, т.е. предмет на желание, като си представим онези негови качества, които предизвикват удоволствие, които са полезни, изобщо - които те правят щастлив да го притежаваш. Тъй като онзи, който желае даден предмет, желае и средствата за постигането му, той става способен чрез прилагане на волята си да надвие естествения стремеж към бягство от неприятната дисциплина и полагането на усилия. В разглеждания случай, след като сме решили, че дадени предмети ни интересуват и ни водят към продължително щастие, ние предоставяме на нашата воля да извърши онова, което ще доведе до достигането им.

Както при всяка дейност, така и при култивирането на способността за наблюдение, едно малко, но системно изпълнявано упражнение, дава много по-добри резултати, отколкото голямо усилие, следвано от дълга почивка. Като начало е хубаво да си поставим задачата ежедневно да концентрираме вниманието си върху дадено нещо, стараейки се да го изрисуваме във въображението си с всичките му подробности и да поддържаме ума си прикован в този образ за известно време така, както задържаме погледа си върху даден предмет. На следващия ден трябва да извикаме образа му, възпроизвеждайки го колкото се може по-точно и тогава да го сравним с предмета, за да установим неточностите. Ако всеки ден отделяме по пет минути за това упражнение, много скоро бихме подобрили нашата памет, както и способността си да наблюдаваме, да концентрираме вниманието си, да си представяме и да се съсредоточаваме. По такъв начин ние изграждаме умственото си тяло много по-бързо, отколкото природата, неподпомагана, би могла да стори това. Всеки, който започне да се упражнява, скоро ще има успехи и с удоволствие ще забележи, че неговите способности са нараснали и се поддават много повече на контрол от страна на волята.

Изкуствените начини за подобряване на паметта представят нещата в една привлекателна за ума форма или му създават асоциации с вече познати приятни неща, за да може той да ги запомни. Ако някой лесно си представя определени неща, той ще подпомогне паметта си, привързвайки към тях във въображението си онова, които иска да запомни; тогава припомнянето на първото ще припомни и новото. Други хора, у които слуховата памет е по-добра, запомнят ритъма и подреждат дати или други непривлекателни неща в стихове, които се “заковават” в ума. Но много по-добър от тези начини е подробно изложеният по-горе, с практикуването на който умственото тяло се организира по-добре и молекулите в него си създават по-здрави връзки.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #10 -: Юли 17, 2011, 15:03:38 »

Памет и предусещане

Нека се върнем към нашия неразвит Познавател.

Когато паметта започне да работи, не след дълго се появява и предусещането, защото то не е друго, а памет, отнесена към бъдещето. Припомним ли си вкуса на удоволствие, преживяно в миналото, желанието ни кара да търсим отново връзка с предмета, който ни го доставя и когато мислим за предстоящото удоволствие - резултат от нова среща с предмета, - наричаме това предусещане. Познавателят спира вниманието си върху образа на предмета и удоволствието в тяхната взаимна връзка. Ако към това той прибави и времето на събитието - минало или бъдеще - това съзерцание получава две имена: памет - съзерцание плюс мисълта за миналото, и предусещане - съзерцание плюс мисълта за бъдещето.

Ако изучаваме тези образи, ще започнем да разбираме смисъла в думите на Патанджали, че за упражняването в йога човек трябва да спре “видоизмененията на мислещото начало”. Погледнато от гледна точка на окултната наука, всеки сблъсък с не-Аза видоизменя умственото тяло. Част от материята, от която това тяло се състои, образува картина, образ на външния предмет. Когато бъдат установени отношенията (връзките) между такива образи, това е мислене, погледнато откъм форма-страната на Познавателя. На това мислене съответстват трептения в самия Познавател и тези видоизменения в него са мислене, погледнато откъм неговата живот-страна. Не трябва да се забравя, че установяването на тези връзки е специална дейност на Познавателя - неговият принос към образите, - чрез която той преобразува образите в мисли. Образите в умственото тяло твърде много напомнят по своя характер отпечатъци, направени от етерните вълни в светлинния спектър върху чувствителна пластина, които въздействат химически на сребърните соли, така че върху пластината се получават образи на предметите, пред които тя е била поставена. По този начин  върху
чувствителната пластина, която ние наричаме умствено тяло, материалите се пренареждат в картина на предметите, с които се е състояла срещата.

Познавателят възприема тези картини, затрептявайки в отговор, изучава ги и накрая започва да ги пренарежда и видоизменя с трептения, които им изпраща от себе си. Съобразно споменатия по-горе закон, енергията следва линията на най-малкото съпротивление; Познавателят преобразува множество пъти тези образи, създава образи на образите и докато се ограничава в рамките на това просто възпроизвеждане с едничката добавка време, ние имаме, както казахме, памет и предусещане.

Образното мислене е само едно преповтаряне на ежедневни опитности в по-фина материя с тази разлика, че Познавателят може да спре и промени тяхната последователност, да ги повтори, усили или отслаби по своя воля. Той може да се спре върху даден образ, да се носи над него, да живее с него и така от свободното преразглеждане на опитностите си да получи онова, което му е убягнало предишните пъти, когато е минавал край него, вързан за неспирно въртящото се колело на времето. Вътре в своето царство той може да твори собственото си време, така както прави Логосът за своите светове. Той обаче не може да избяга от същността на времето, от последователността, защото още не е постигнал Логосовото съзнание и не се е освободил от връзките с материалния свят; но дори когато достигне това освобождаване, то ще се отнася само до рамките на тази слънчева система.

 
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #11 -: Юли 17, 2011, 15:04:04 »

Глава шеста

 

Развитието на мисълта

Наблюдението и ползата от него

Първото необходимо нещо, за да има истинско мислене, е внимателното и точно наблюдение. Азът като Познавател трябва да наблюдава не-Аза с внимание и точност, за да стане той познат и така да се асимилира от Аза.

Второто нещо е възприемането на предмета и задържането на образа му в умственото тяло, т.е. способността да се поддаваш на впечатления и да ги задържаш, когато бъдат получени.

Скоростта, с която се развива умственото тяло ще бъде пропорционална на вниманието и точността на наблюдението на Познавателя, както и на възприемчивостта и задържането, проявявани от самото умствено, ще бъде и скоростта на неговото развитие; скорост, с която неговите скрити възможности стават действащи сили.

Ако Познавателят не е наблюдавал внимателно мисловния образ или ако поради неразвитост умственото тяло е било нечувствително за всичко друго, освен за по-силните трептения на някой външен предмет, видоизменяйки се по този начин в един несъвършен, неточен образ, то в такъв случай материалът за размисъл е недостатъчен и заблуждаващ. На първо време се постига едно общо очертаване, в което се губят подробностите. Като развиваме възможностите си и натрупваме по-фина материя в умственото си тяло, откриваме, че получаваме от същия външен предмет много повече впечатления, отколкото сме получавали преди.

Нека си представим двама души, изправили се сред полето пред един великолепен залез. Нека единият от тях е прост селянин-земеделец, който няма навика да наблюдава природата, освен във връзка с нивите си; който поглежда небето само за да види дали то обещава дъжд или суша и не обръща внимание на другите му страни. Нека другият е човек на изкуството, гениален художник, преизпълнен с любов към красотата и привикнал да улавя и да се радва на всяка по-специална линия и цвят. Физическото, астралното и умственото тела на земеделеца са изправени пред великолепния залез и всички трептения, предизвикани от него, докосват носителите на неговото съзнание. Той наблюдава различни цветове по небето и забелязва, че е обагрено преобладаващо в червено, което обещава хубав ден - добър или лош за неговите посеви според случая. Това е всичко, което той е в състояние да извлече от разкриващата се пред очите му гледка. Физическото, астралното и умственото тела на художника са изложени на същите въздействия, но колко различен е резултатът. Фината материя на неговите тела възпроизвежда милион трептения, твърде бързи и ефирни, за да задвижат грубата материя на селянина. Вследствие на това образът на залеза, отпечатващ се у художника, е съвсем различен от този у селянина. Нежните нюанси на цветовете, преливането на един цвят в друг, прозрачно синьо, розово и бледозелено, обагрени от златно зарево и напръскани с царствен пурпур - всичко това той следи с притаен дъх в екстаз от радостно вълнение. В него се пробуждат всички възвишени чувства, любов и възхищение, преливащи в почит и радост, че такава красота може да съществува; появяват се най-възвишени мисли, когато умственото му тяло започва да се променя под въздействието на трептенията, разнасящи се в умственото поле от образа на залеза. Разликата в образите, възникващи у двамата няма външна причина, а е резултат от степента на вътрешната възприемчивост; не идва отвън, а се дължи на разликите в способността да се отговаря; не е в не-Аза, а в Аза и неговите тела. Съобразно тези разлики е и резултатът - колко малко е въздействието върху единия и колко голямо върху другия!

Тук виждаме от какво голямо значение е еволюцията на Познавателя. Цяла вселена от красота може да съществува наоколо ни, нейните вълни да ни обливат от всички страни и все пак за нас тя да не съществува. Всичко, което е в ума на Логоса на нашата система, непрестанно ни бомбардира - нас и нашите тела. Броят на трептенията, които можем да възприемем от него, показва степента на развитието ни. Онова, което е необходимо за израстването, не е промяна във външните условия, а промяна вътре у нас. Дадено ни е всичко, а ние трябва да развием способността да възприемаме.

От казаното дотук можем да заключим, че основното необходимо нещо за ясното мислене е внимателното наблюдение. Трябва да започнем да работим за развиването на тази способност във физическото поле, където телата ни се срещат с не-Аза. Ние вървим нагоре, а всяко развитие започва от по-нисшето поле и преминава към по-висшето; ние възприемаме най-напред външния свят и едва тогава трептенията преминават нагоре, или навътре, извиквайки вътрешните сили.

Внимателното наблюдение е способност, която трябва съзнателно да се култивира. Повечето хора по света ходят така сякаш са със затворени очи. Можем да проверим дали и ние влизаме в това число като се попитаме какво забелязваме, вървейки по някоя улица. Много хора не забелязват почти нищо, не им остава почти никакъв ясен образ; други - само някои неща, а трети - много. Худен разказва как се е обучавал да наблюдава през витрините стоките в магазините на Лондон, покрай които минава, докато стига до положение, когато вниманието му обхваща и регистрира цялата стока на един магазин без да спира, просто с един поглед. И обикновеното дете, и дивакът са наблюдателни, но според равнището на тяхната способност да наблюдават е и оценката за ума им.

Основа за ясното мислене при средно развития човек е способността точно и бързо да наблюдава. Хората, които наблюдават невнимателно обикновено са и тези, с най-обърканите мисли. Изключение прави само случаят, когато умът е силно развит, но е обърнат навътре, и когато телата са добре обучени по начина, изложен по-долу.

На въпроса защо не сме забелязали нищо, който трябваше да си зададем по-горе, би могло да се отговори: “Мислех си за друго нещо и затова не забелязах” и такъв отговор би бил правдив, ако човекът е мислел за нещо по-важно от това да концентрира вниманието си върху предметите, покрай които минава, за да си развива умственото тяло. Такъв човек може да е постъпил добре, че не е гледал; но ако неговата мисъл само безцелно е скачала от едно нещо на друго, то той е пропилял времето си напразно в по-голяма степен, отколкото ако беше насочил вниманието си навън.

Човек, дълбоко потънал в мисли, обърнат навътре, вместо навън, няма да забелязва преходни неща и няма да обърне внимание на ставащото наоколо му. За него вероятно не би било ценно в този живот да обучава телата си в независими наблюдения, защото високо развитите и дори само отчасти развитите хора имат нужда от друго обучение.

Но колко от ненаблюдателните хора са действително “дълбоко потънали в мисли”? Повечето от тях са заети с това само лениво да преглеждат мисловните образи, повтарящи се в ума им, сякаш прехвърлят съдържанието на своя гардероб или кутия за скъпоценности. Това не е мислене, защото да мислиш, означава, както видяхме, да установяваш отношения, да прибавяш нови неща. При мисленето вниманието на Познавателя съзнателно е отправено към мисловните образи и той упражнява въздействие върху тях.

Развиването на умението да се наблюдава е част от обучението на ума и тези, които правят това, ще усетят, че умът им става по-бистър, силите му се увеличават и той става по-лесно управляем. Веднъж задвижена, способността ни да наблюдаваме продължава да работи автоматично; умственото и другите тела запечатват образите, които попадат пред погледа им, без да им обръщат внимание. Тогава вече престава да е необходимо вниманието специално да бъде насочвано към околните предмети, за да бъдат те възприети и запомнени. Веднъж нещо простичко, но в смисъла на казаното по-горе ми се случи. При едно пътуване в Америка се повдигна въпросът какъв е номерът на локомотива на влака, в който пътувахме. Номерът веднага ми беше поднесен от моя ум и не може да се каже, че това беше случай на ясновидство. (За ясновидско виждане щеше да е необходимо да търся влака в Акашиевите анали, за да видя след това номера му.) Без каквато и да е съзнателна намеса от моя страна, органите на астрала и ума ми са наблюдавали онова, което става край мен и са записали номера на влака при влизането му в гарата. И когато числото потрябва, умственият образ на пристигащия влак с цифрата отпред на локомотива се появи от самосебе си веднага. Веднъж придобита, тази способност е полезна, защото това означава, че можете да си върнете образите на неща, които са минали покрай вас и не са привлекли вниманието ви, като погледнете записа, който са направили умственото, астралното и физическото тела.

Тази автоматична регистрация, извършвана от умственото тяло извън съзнателната дейност на Дживата, се наблюдава много по-често, отколкото можем да предположим, защото се знае, че едно хипнотизирано лице може да разкаже много неща, които са се случили покрай него, без да им е обърнало внимание. Тези впечатления стигат до умственото тяло чрез мозъка и се отпечатват върху него точно както и върху мозъка. Много впечатления, които не са достатъчно дълбоки, за да влязат в будното ни съзнание, достигат умственото ни тяло по този начин - не защото съзнанието не може да ги възприеме, а защото обикновено не е достатъчно будно, за да отбележи други, освен най-дълбоките впечатления. При хипноза, бълнуване, сън, когато Дживата отсъства, мозъкът предава събираните впечатления, които обикновено са заглушавани от много по-силните впечатления, получавани от самата Джива, или предизвиквани от нея. Но ако умът е обучен да наблюдава и записва видяното, тогава Дживата може по своя воля да си спомни регистрираните чрез него впечатления.

Така, ако двама души вървят по една улица и само единият е обучен да наблюдава внимателно, въпреки че и двамата ще получат впечатления, които биха могли несъзнателно да регистрират, впоследствие обученият наблюдател ще е в състояние да си ги припомни, а другият няма да може. Понеже тази способност стои в основата на ясното мислене, за онези, които желаят да култивират и съзнателно да направляват мисловната си сила, ще бъде добре да се приучат да наблюдават и да пожертват елементарното удоволствие от това, да се носят по течението на празните фантазии.
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #12 -: Юли 17, 2011, 15:04:43 »

Развитие на умствените способности

С натрупването на образи работата на Познавателя се усложнява и извиква в употреба една след друга различни вродени на божествената му природа способности. Той вече не възприема външния свят само във връзка с него самия - като съдържащ предмети, които му доставят удоволствие или му причиняват мъка, а поставя образите на предметите един до друг, изучава ги от различните им страни, разхвърля ги наоколо и отново ги разглежда. Започва да подрежда своите впечатления, наблюдава как един образ извиква друг и реда на тяхната последователност. Когато един образ многократно следва друг, започва да очаква втория, след като първия се появи, и така прави връзка между тях. (Това е неговият първи опит за размисъл - отново разбуждане на една негова вродена способност.) Разсъждава, че тъй като А и В винаги са се появявали последователно, то когато се появи А, ще се появи и В. Когато това негово предвиждане се потвърди многократно, свързва образите в едно като “причина” и “следствие” и голяма част от първоначалните грешки се дължат на твърде бързото установяване на такава връзка. По-нататък, поставяйки образи един до друг, установява техните прилики и разлики и развива способността да сравнява. Спира вниманието си върху образ, който му доставя удоволствие и се насочва към търсене на предмета във външния свят, като с този избор развива съждението. Изработва в себе си също и усет за съотнасяне по отношение на прилики и разлики и групира предметите според постоянната им прилика, като ги отделя от други, с които винаги имат разлики. Тук също се допускат много грешки, които се поправят с нови наблюдения, тъй като в началото Познавателят лесно се заблуждава от повърхностни сходства.

По този начин способностите за наблюдение, различаване, размишление, сравнение и съждение се разгръщат последователно и се развиват с упражняването. Така аспектът Знание на Аза се развива благодарение мисловната дейност и постоянно повтарящите се действия и взаимодействия между Аза и не-Аза.

За да ускорим развитието на тези способности, трябва по своя воля и съзнателно да ги упражняваме, използвайки ежедневните обстоятелства като удобни случаи за развитие. Както способността за наблюдение може да бъде развита в ежедневието, така можем да се обучаваме и да виждаме сходствата или различията между предметите около нас, да правим заключения и да ги подлагаме на проверки в нови ситуации, да сравняваме и отсъждаме; и всичко това - съзнателно и с предпазливост. При такава целенасочена дейност мисловната сила нараства бързо, докато накрая стигаме до онова, към което съзнателно сме вървели, усещайки го вече като наше собствено притежание.

 

Обучаване на ума

Да обучаваме ума в дадено направление, означава да го обучим изцяло до определена степен, защото всяко конкретно обучение организира материята на умственото тяло и разбужда за проява някоя от силите на Познавателя. Развита, тази способност може да бъде насочвана към постигането и в услуга на всякаква цел.

Не трябва обаче да забравяме, че обучението на ума не се състои в това да бъде тъпкан с какви ли не факти, а в това да бъдат събудени неговите вътрешни сили. За великите Учители, които предвождат човешката еволюция, се казва, че знаят всичко, което съществува в Слънчевата система, но това не означава, че всичко, което се случва в нея е непрекъснато в обсега на тяхното внимание, а че дотолкова са развили в себе си аспекта Знание, че всеки път, когато обърнат вниманието си в кое да е направление, те получават знание за предмета, към който са се обърнали. Това е нещо много по-велико от безсмисленото натрупване на факти в ума; точно, както е много по-съществено и значимо да видиш сам даден предмет, отколкото да си сляп и да си в състояние да го опознаваш само чрез описанието, което някой друг ти даде. Развитието на ума се измерва не в броя на образите, които задържа, а в развитието на аспекта знание - способността да възпроизвежда в себе си всичко, което му се предостави. Тя е приложима в условията на всяка друга Вселена, както е в условията на тази, и веднъж развита, ще е вече на наше разположение да си служим с нея по всяко време на което и да е място.
Общуване с по-напреднали

Обучението на ума може да бъде много подпомогнато, ако човек съжителства с хора, които са по-високо развити от него. Човек с по-развита мисловна дейност може да ни помогне, защото разпръсква край себе си трептения от по-висш порядък, в сравнение с тези, които самите ние сме в състояние да излъчим. Едно парче желязо, лежащо на земята, не може да започне да трепти с честотата на топлинните трептения от самосебе си, но ако бъде поставено близо до огън, ще възприеме трептенията на огъня и така ще се стопли. Когато сме близо до някой възвишен човек, неговите трептения влияят на нашите умствени тела и възбуждат в тях съответни трептения, така че ние затрептяваме симпатично. През това време имаме усещането, че умствената ни сила нараства и че сме способни да разберем неща, които обикновено ни се изплъзват. Когато отново останем сами, установяваме, че тези неща си остават мъгляви и объркани.

Докато слушат някоя лекция, хората разбират много ясно урока, който се преподава. Те си тръгват доволни, че са придобили нови знания. На следващия ден, желаейки да споделят с приятел придобитото, съкрушени установяват, че не могат да възпроизведат идеите, които предния ден са им изглеждали толкова ясни и разбираеми. Често възкликват нетърпеливо: “Сигурен съм, че го зная, на езика ми е, само ако можех да го уловя и предам!” Това усещане идва от спомена за трептенията, които са изпитвали умственото тяло и Дживата. Но това са били трептенията на другия човек, те са идвали отвън, а не отвътре. Чувството на неспособност, което изпитваме при опит да ги възпроизведем, означава, че въздействието трябва да бъде повторено неколкократно, преди да можем сами да ги възпроизвеждаме с трептения, започнати отвътре. Познавателят трябва да е трептял под външно въздействие в тези честоти много пъти, преди да е в състояние да възпроизведе трептенията по своя воля. По силата на неговата естествена природа това може да стане едва когато е заставен да отговаря на определени външни въздействия. Вродена способност имат и двамата Познаватели в еднаква степен, но единият я е развил, а у другия тя е още латентна.

В това се крие едно от преимуществата на общуването с по-напреднали от нас хора. Ние печелим от близостта си с тях и израстваме под тяхното стимулиращо влияние. По този начин един истински учител ще помага на своите ученици повече, отколкото с каквито и да било произнесени думи.

Личното общуване е един много важен фактор за това влияние. Но ако не е възможно, изключителна полза може да се извлече и от книгите, ако са избрани мъдро. Когато четем творбите на някой наистина велик автор, трябва да се отпуснем, така че да възприемем колкото се може повече от неговите мисловни трептения. Трябва да се спираме върху отделните мисли, да разсъждаваме върху тях, да ги преживяваме и да се опитваме да изведем от думите целият им скрит смисъл. Вниманието ни трябва да се насочи към онова, което иска да ни внуши писателят през булото на своите думи. Такова четене възпитава и развива умствените ни сили. Когато не влагаме толкова усилия при четенето, то може да ни служи като отмора - за приятно прекарване на времето - и същевременно като възможност да натрупаме множество ценни факти в ума си, които биха могли да ни бъдат от полза. Четенето дава импулс на развитието ни и не трябва да бъде пренебрегвано от онези, които желаят да се развиват, за да бъдат полезни на себе си и на другите .
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #13 -: Юли 17, 2011, 15:05:10 »

Глава седма

 

Съсредоточаване

 Малко са нещата, които така изморяват ученика в началото, както съсредоточаването. В първия етап от развитието на ума успехът зависи от неговата подвижност, будност и готовност да възприема усещане след усещане, скачайки непрекъснато от едно нещо на друго. Подвижността на този етап е най-ценно качество и зоркият поглед над всичко онова, което става наоколо, е съществен за успеха. В момент, когато умът събира материал за размисъл, изключителната подвижност е преимущество и в продължение на голям брой животи умът расте именно благодарение на нея, усилвайки я допълнително. Преустановяването на тази дейност, приковаването на вниманието в една точка е промяна, която естествено не идва без сътресение; когато почувства юздата за първи път, умът започва да се мята като необязден кон.

Вече установихме, че умственото тяло приема формата на предмета, към който е насочено съзнанието. Патанджали говори за спиране видоизмененията на мислещата сила, т.е. за спиране на вечно изменящите се възпроизвеждания на външния свят. Да бъдат преустановени видоизмененията и да се задържи умственото тяло във формата само на един образ - това е съсредоточаване, що се отнася до формата. Упоритото насочване и задържане на вниманието върху тази форма, за да бъде възпроизведена тя съвършено - това е съсредоточаване, що се отнася до работата на Познавателя.

При съсредоточаването съзнанието се задържа върху отделен образ; цялото внимание на Познавателя е приковано в една точка без колебание и отместване. Умът, който привличан от външния свят бяга безспир от едно нещо на друго, заемайки формата им в бърза последователност, бива отдръпван, задържан и принуждаван от волята да остане в една форма, без да обръща внимание на външните дразнения.

Сега, когато умът е задържан във формата на един образ, който Познавателят усилено съзерцава, се достига много по-голямо познание за предмета, отколкото би могло да се постигне чрез каквото и да било чуждо словесно описание.

Представата ни за една картина или гледка е много по-пълна, когато я видим, отколкото ако четем или слушаме за нея. Ако се съсредоточим върху едно такова описание, нашето умствено тяло приема формата на картината и ние получаваме по-пълно знание за нея.

Не трябва да се забравя, че съсредоточаването не е състояние на пасивност, а напротив - на най-усилена и целенасочена дейност. Във физическото поле то съответства на свиването на мускула при подготовка за скок или на напрягането му, за да се посрещне продължително усилие. Наистина, при начинаещите това съсредоточаване винаги се придружава от съответното физическо напрежение и след това от физическа умора. Както чрез напрегнато взиране в предмет успяваме да видим подробностите, така съсредоточаването ни дава възможност да уловим нюансите на една мисъл.

В началото, когато започнем да се съсредоточаваме, трябва да се преодолеят две трудности.

Първо, да не се обръща внимание на дразненията, които непрекъснато ни атакуват. Трябва да се предпази умственото тяло от желание да отговоря на тези влияния, като не му се позволява да се разсейва. Това изисква да се отделя част от вниманието към самото съпротивление, но когато склонността да се отговаря бъде надмогната, съпротивлението изчезва. Иска се пълно равновесие - нито съпротивление, нито отдаване - едно спокойствие, така че вълните отвън да не могат да причинят никакво вълнение.

Второ, през цялото време умът трябва да е съсредоточен над един единствен образ; трябва не само да преустанови видоизмененията си под влиянието на външни въздействия, но и да спре своята собствена вътрешна дейност, т.е. да престане да пренарежда своето съдържание, размисляйки върху образа, създавайки нови връзки, откривайки скрити сходства и разлики; трябва да прикове вниманието си само върху един предмет. Така, разбира се, той не преустановява активността си, а я концентрира цялата в едно направление. Водна струя, разливаща се по обширна площ, има малка двигателна сила. Същата струя, пусната да тече по тесен канал със същата начална скорост, е способна да помете препятствия по пътя си. Ето къде е смисълът на целенасочеността, която учителите по медитация постоянно изискват. Силата на ума остава същата, но неговата ползотворност се увеличава неимоверно. Пара, оставена да се носи свободно из въздуха, не може да повдигне и перо от мястото му, но пусната по тръба ще задвижи и бутало. Да си наложи човек вътрешен мир е дори по-трудно, отколкото да се научи да не обръща внимание на външни дразнения, тъй като това е свързано с неговия по-дълбок и пълноценен живот. Да се обърне гръб на външния свят е по-лесно, отколкото да се укроти вътрешния, защото този вътрешен свят е по-близо до Аза и за повечето хора в настоящия етап на човешкото развитие той се отъждествява с Аза. Самият опит да се укроти умът обаче е стъпка напред в развитието на съзнанието, защото скоро започваме да долавяме, че управителят и управляемото не са едно и също нещо и несъзнателно се отъждествяваме с управителя. “Аз укротих своя ум” казва съзнанието и Азът започва да възприема ума като своя собственост.

В началото ние правим тази разлика несъзнателно, смътно долавяйки, че има нещо, което ръководи, и нещо, което е ръководено. Впоследствие нисшият конкретен ум бива разграничен и Азът започва да се чувства вече по-силен и по-ясно виждащ. Появява се усещането, че това “Аз” не е зависимо нито от тялото, нито от ума. Това е първият наш съзнателен допир с истинската ни, безсмъртна природа - нещо, което предварително сме схванали с ума и което ускорява самото съсредоточаване. С по-нататъшните упражнения кръгозорът се разширява, но като че ли навътре, а не навън - все по-навътре и навътре, безкрайно и безспирно. Там, вътре, се развива способността да се познае истината от пръв поглед, което става само когато бъде преодолян умът с неговата склонност към дълги размисли. (Нека не се забравя, че думата “ум” навсякъде се употребява със значението: нисш ум - умствено тяло плюс манас.) “Азът” е израз на вътрешния човек, чиято природа е знание; затова всеки път когато се сблъска с някоя истина, той усеща нейните трептения като хармонични и следователно способни да възпроизведат в него един реален образ, докато лъжата създава противоречив и несъразмерен образ, съобразно своето собствено естество. Когато умът започне да заема все по-подчинено положение, тези вътрешни сили на Аза проявяват своето преимущество и интуицията - подобна на непосредственото виждане във физическото поле - заема мястото на разсъждението, което може да се сравни с докосването във физическото поле. Всъщност приликата е по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед, защото интуицията се развива от разсъждението със същата преливност, без да се променя самото естество, с която виждането се развива от докосването. Има една голяма разлика в “начина”, но това не бива да ни пречи да видим постоянно развитие. Интуицията на слаборазвития човек е движение, родено от желание, и стои по-долу от разсъждението.

Когато умът е добре обучен да се съсредоточава и може за известно време да поддържа своята целенасоченост (както това състояние се нарича), следващата стъпка е да се отстрани предметът и да се поддържа умът концентриран, без вниманието да е насочено към каквото и да било. В това състояние умственото тяло не представя никакъв образ; материята, от която то е изградено преминава в състояние на пълно спокойствие, подобно на езеро без вълни. Това състояние не може да продължава дълго, подобно на “критичната точка” в химият
Активен
нео нула
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 63

« Отговор #14 -: Юли 17, 2011, 15:05:49 »

Съзнание има там, където има предмет, на който да бъде отвръщано

В света на формите една форма заема определено място и не може да се каже, че тя, ако мога така да се изразя, е на място, където не е. Това означава, че заемайки дадено място, тя е по-близо до едни форми и по-далеч от други, които също заемат определени места по отношение на нейното. Ако тя иска да се придвижи от едно място на друго, ще трябва да измине известно растояние в пространството. Придвижването може да бъде бързо или бавно - като проблясък на мълния или като ход на костенурка, - но така или иначе трябва да бъде извършено и това отнема известно време.

Що се отнася до съзнанието обаче, пространство в този смисъл не съществува. Съзнанието променя своето състояние, а не своето място; обхваща повече или по-малко; познава или не познава онова, което то самото не е, точно толкова, колкото може или не може да отговори на неговите трептения. Неговият поглед се разширява с нарастването на възприемчивостта му, т.е. на
способността му да отвръща, на силата му да възпроизвежда трептения. Тук не става въпрос за пътешествия, за преминаване на някакви разстояния. Пространството принадлежи на формите, които си взаимодействат най-вече когато са близо една до друга и чието взаимно влияние се намалява с увеличаване на разстоянието помежду им.

Всички, които напредват в съсредоточаването, откриват за себе си това несъществуване на пространството за съзнанието. Един адепт може да постигне знание за кой да е предмет, като се съсредоточава върху него в самия себе - нещо, на което разстоянието не оказва по никакъв начин влияние. Той съзнава даден предмет, намиращ се, да кажем, на друга планета не защото неговото астрално виждане действа телескопично, а защото във вътрешната област цялата Вселена съществува като една точка; такъв човек достига сърцето на живота и там вижда всички неща.

В Упанишадите пише, че вътре в сърцето има малка стая, където е “вътрешният етер” - аналог на пространството в духовно отношение. Това е Атма, безсмъртният Аз, стоящ над всяко страдание.

“Вътре в него обитават небето и светът; вътре в него обитават огънят и въздухът, слънцето и месецът, светкавицата и звездите, всичко, което не е в Тази (вселена).2] Бхагават-гита, II, 66
Активен
Страници:  [1] 2   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Притегателната сила на мисълта и как да помагаме с нея
Духовни учения
Administrator 6 2807 Последна<br />публикация Януари 21, 2011, 13:53:35
от shining_star
"Родословието на човека" - Ани Безант
Книги
delfin 1 1976 Последна<br />публикация Декември 14, 2009, 17:06:42
от delfin
Сила на концентрацията
Йога
Админ 0 1097 Последна<br />публикация Януари 09, 2010, 19:17:40
от Админ
Невидимата сила на Съзнанието
Видео клипове
Kery 2 1340 Последна<br />публикация Октомври 06, 2010, 02:24:38
от Странник
Динамическа сила на мисълта - Беинса Дуно
Духовни учения
{-^-} 1 953 Последна<br />публикация Февруари 28, 2012, 20:55:02
от {-^-}

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright