Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Дневникът на ShtrudeL  (Прочетена 803 пъти)
ShtrudeL
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 15


  • Град: In My Sick Brain
  • « -: Юли 17, 2011, 13:45:05 »

    Въображението ми е печата, който оставям върху белия лист. За това съм толкова добър художник. Иначе не мога да рисувам. Рисувам красиво, защото картините в главата ми са красиви. Много известни хора ме викаха да рисувам идеите им, но просто не се получава. Могат да ми опишат най-чудните картини, но пак не бих могла да нарисувам това, което те виждат, защото ще съм пречупила техните приказки през моето огледало. И ще останат разочаровани.  Питате се защо тогава всички хора не са художници като мен? Защото просто не искат да го повярват.  Защото виждат в белия лист бял лист. Главите ни са като принтери, в които трябва да пускаме белите листи и да отпечатваме красивото с мастилото на вълшебствата. Стояли ли сте до река? Забелязвали ли сте как всичко около вас се движи? Сякаш стоите на къс лед и се движите в безкрайния океан? Сякаш парче земя се е откъснала и всичко около вас се движи? А лежали ли сте в тревата и гледали ли сте небето? Облаците? Стеснявали ли сте хоризонта си с ръце и забелязали ли сте колко огромно е небето? Все едно сте толкова високо, стоите на едно място, но въпреки това имате чувството, че падате. И това не ви плаши. Харесва ви. Защото вярвате. Не си мислите „Ами ако…“, защото знаете, че нямате избор. И това също не ви плаши. Защото вече сте избрали и всичко случващо се е като безкрайно пътуване,  в което не спирате да вървите и да откривате нови неща. Имате чувството, че протягате ръка високо в небето, достигате космоса и я губите там. Но това също не ви плаши, защото все едно сте я потопили във вода пълна с риби, които блъскат глави във вас и чувството е гъделичкащо и е именно…чувство…не виждате нищо, защото е дълбоко и мътно, но дълбочината и тинята не ви плашат, защото знаете, че не са страшни. В същият момент слънцето заравя глава в пясъка и всичко е тъмно, но това също не ви плаши, защото имате звездите и рибите, които ви пазят и докосват. Имате чувството и не ви е нужно да виждате, за да вярвате. Потъвате все повече…но това не ви плаши. Издига ви, люлее ви, прегръща ви, пази ви, прави всичко за вас… точно като вас. Издигате се, люлеете се, прегръщате се…пазите се.  И това не ви плаши.
    Активен

    4XСОКИ
    ShtrudeL
    *
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 15


  • Град: In My Sick Brain
  • « Отговор #1 -: Юли 17, 2011, 13:45:30 »

    Държа се за ръба на небето, стоя на ръба на Космоса. Обърнато огледало. Изкривена реалност. Смяна на хоризонтите. Вися от тавана на небето и пода на космоса. Отхапвам парче от Луната. Пода е кристален и виждам земята, разчертана като бродерия и облаците като памук летят под краката ми. Събирам с шепи звезди в бурканче от сладко. Добавям и лунен прашец за стайна температура. В космоса няма небе щом погледна нагоре, а долу… земята за ад се представя. Поглеждах за теб. Казаха ми, че светиш в небето. А небето бе ясно. И ангели няма. От облаци бели се прави сметана. Поглеждам надолу. Високо е. Страшно е. Поглеждам нагоре. Нищо е. Но се крие. Зад тъмното. Искам го, тръгвам след него, крие се. Бяга. Протягам ръка. Дърпа се, гледа ме, чака ме, смее се. В нищото. Красиво е. Виждам му сянката. Вика ме. Шепти. Прегръща ме в тъмното. Целува ме. Пази ме. Завива ме нежно и си отива изгонен от слънцето. Утро е. Хладно е. Сутрешно. Има кафе и бисквитка на масата. Бележка с луна впива зъби в хладилника.
    Небето се пропуква. Падам. Земята е бременна. Жива е. А хората заравят телата си в нея. Клетките на организма й. И винаги…винаги се множат дори и бездушни. Земята е радостта. Вълнува се. Трепери от радост. Земетресение. Отваря си рани за нови животи. И хората като сол във тях се посипват. Боли я. Боли ли я? Плаче ли? Диша ли?
    Активен

    4XСОКИ
    ShtrudeL
    *
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 15


  • Град: In My Sick Brain
  • « Отговор #2 -: Юли 17, 2011, 13:49:13 »

    Имало едно време едно време, което се разделяло на две – време, в което има време и време, в която няма време. Времето, в което имало време хората живеели бързо и си мислели, че все нямат време, а времето, в което нямало време те го проспивали. Всъщност, времето в което нямало време било по-ценно от времето, в което имало време, защото времето в което няма време хората можели да правят всичко, което правят и във времето, в което има време. Времето в което няма време всъщност има време, но хората го приемали като време за сън. Имало и друго време, в което живеел човек, който живеел и във времето, в което няма време. За него никога нямало нощ, защото той обикалял цялата земя, за времето, в което тя обикаля слънцето. Така за него винаги имало слънце и не знаел какво е тъмнината. Винаги имал време дори, когато няма време във времето. Край.


    ------


    Беше топло. Беше топло,уютно,тъмно и приятно. Света ми се събираше само в една стая. Чудна стая. Без прозорци,без врати, само моя. Имаше само ключалка. Не вярвах, че един ден ще трябва да я напусна и то само, защото е прекалено тясно. Трябваше да изляза и то не през вратата, която липсваше, а именно през ключалката. В последните дни често поглеждах през нея, за да се подготвя за това, което ме очаква…там. Някой друг също ме гледаше…наблюдаваше ме и като че ли ме очакваше. Не ме викаше, не ме насилваше да изляза, но постоянно надничаше през ключалката. Искаше сама да пожелая да напусна. Но аз не исках. Не исках да ходя никъде, където топлината и уюта на мъничката ми стая няма да присъстват. С всеки ден ставаше по-тясно и по-тясно, а аз сякаш като Алиса се наливах с шишенца за разтеж. Но аз нямах бисквитка, която да ме направи отново мъничка. Нямаше как да напусна, без да разбия ключалката и да оставя стаята си на произвола на съдбата,света извън нея и онзи студен въздух, който нахлуваше винаги щом онези очи ме наблюдаваха. Чуваха се звуци, които не разбирах, някой сякаш стискаше стаята ми като гъба и не я пускаше. Те просто искаха да ме изгонят. Не помня как се озовах в нея, дори не е лично моя. Явно собственикът и просто не ме искаше вече. Явно бе настъпил момента, в който трябваше да си тръгна. Ключалката беше тясна,въздуха беше студен, но се задушавах все повече оставайки. Трябваше да отида в техния свят, да дишам техният въздух и най-вече трябваше да разбера кой ме наблюдаваше. Ставаше все по-светло и по-студено, чуваха се писъци, които ме плашеха, а странни пипала ме дърпаха по-силно и по-силно. Всеки път щом ме дърпаха към себе си, стаята ми се губеше и знаех, че никога вече няма да се върна обратно. Накрая ме сграбчиха и все едно се озовах във вода, в която мога само да махам с крака, доверявайки се на спасителните пояси, които в този момент ми се хилеха и сякаш се радваха, че попаднах в студения им и грозен свят. Писъците ме притиснаха към себе си и ми казаха, че ме обичат. Плачеха. Собственика на стаята ми ме държеше и не ме пускаше. Но какво искаше? Нали вече напуснах…
    Активен

    4XСОКИ
    ShtrudeL
    *
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 15


  • Град: In My Sick Brain
  • « Отговор #3 -: Юли 17, 2011, 13:49:40 »

    Мигна. Мигна. Мигна отново и отново докато не остана светла. Сияеше и осветяваше двадесет и пет процента от стаята. Чудно красиви пеперуди накацаха по прозорците, за да я видят и усетят, да почувстват топлината, която излъчваше, да чуят малкото крехко напрежение на горещите жички и да останат в света на магията…онзи свят работещ на двадесет и пет процента, без напрежение, но под звуците на красивото и топлото. Света, който не е спрял, но е достатъчно фин, за да не бързаме за никъде. Свят, в който виждаме,усещаме,чуваме и дишаме на двадесет и пет процента, но чувстваме на сто. Нашият свят. В онази стая с двадесет и пет процентово осветление. Света ни не би могъл да бъде по-голям.
    Беше червена. Беше дъждовно…на двадесет и пет процента. Пръстите ти докосват музиката и в тъмното се вижда блясъка от потъналите клавиши. Потъват,изплуват,потъват,изплуват, все едно връзват милиони мънички възелчета, а аз мога…господи, мога да те слушам с часове…на сто процента. Мога да филтрирам всяка една нотка влизаща в ушите ми и излизаща през очите. Мога да не издам нито звук, защото твоят ще ми е достатъчен…


    Тайлър: Когато хората си мислят, че умираш, те наистина те слушат вместо просто…
    Марла: …вместо просто да чакат да свършиш, за да говорят те?

    …И няма да стоя там и да слушам, само защото знам, че не умираш. А защото създаваш, нещо красиво…нещо, което ме оставя безмълвна и не изпитвам нужда да го спра, за да говоря. Нещо, което ме хипнотизира и ме пренася в друг свят.
    Активен

    4XСОКИ
    Страници: [1]   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Разхвърляни мисли « 1 2 »
    Обща тематика
    Kaloyan 27 1247 Последна<br />публикация Юли 17, 2010, 10:13:15
    от pluton
    Съзнание без мисли
    Йога
    sahaj 0 1092 Последна<br />публикация Ноември 11, 2010, 11:42:07
    от sahaj
    За гласовете в главата ни (?) « 1 2 3 »
    Въпроси и отговори
    l'amour 33 3865 Последна<br />публикация Юли 21, 2012, 00:28:45
    от Финист
    Странен шум в главата « 1 2 3 4 »
    Въпроси и отговори
    Berbera 46 8865 Последна<br />публикация Май 11, 2013, 22:28:07
    от Berbera
    Как да различим дали сме в сърцето или в главата
    Духовни учения
    Alida 1 955 Последна<br />публикация Октомври 03, 2012, 21:41:59
    от Berbera

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright