Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Въртележката на Надзирателя  (Прочетена 417 пъти)
mamagaya
Гост
« -: Април 24, 2011, 19:38:54 »

Задължително трябва да се прочете от всеки един жител на планетата ни Усмивчица Усмивчица Усмивчица

ВЪРТЕЛЕЖКАТА НА НАДЗИРАТЕЛЯ


„Ако вие сте странник, вашето предназначение е много фино да насочвате човечеството към съзидателно съществуване, което и правехте досега. Но законите на странниците действат за техните носители дотогава, докато не ги използват за комерсиални цели, а вие получавате доход от издаването на книгите си, следователно знанията ви ще си останат, а свойствата на странник ще изгубите за много поколения напред. Нима мизерният доход, който получавате, ви е по-важен от нашите цели? Вие сте умен човек, учудва ме вашата увереност в собствената непогрешимост. Тогава или сте натрупали знания без подплата, или сте истински, но се жертвате за благото на земната цивилизация. Кой сте вие?”

О-о-о! О-о-о! Каква патетика! Аз съм съборен на земята, смазан съм, унищожен! Край, реших: ще си пусна брада като на Надзирателя, ще си взема гега и ще тръгна да странствам, за да открия истината, самият аз да прозра, а сетне да отворя очите на тънещите в мрак. Толкова ми се поиска да стана истински и да се жертвам за благото на земната цивилизация!
Каня се да го направя. Само още веднъж да си наплюнча пръстите и да преброя „мизерния си доход”, после - веднага на път. Е, а докато с треперещи ръце прибирам паричките си, чуйте една притча.


Веднъж няколко деца се събрали около пясъка, в двора на нашия свят. Там били Хвалипръцката, Господарчето, Драката, Умника, Клюкарката и Хлапето. Прякорът на всекиго от тях отразявал някаква отличителна черта на характера му.
Хвалипръцката се стремяла по всякакъв начин да подчертае своите достойнства и затова обичала да се хвали с красивата си рокличка, с бонбонче - с каквото и да е.
Господарчето май не се нуждаел от потвърждаване на своето значение. И без това си бил важен. Той единствен имал кола с педали и с достойнство я карал из двора.
Драката не давала покой нито на себе си, нито на другите. Тя не била лоша, а по-скоро ранима. Тази своя ранимост се опитвала да скрие зад външна дързост.
Умника, разбира се, се показвал като най-разсъдливия. Най-добре от всички правел кюфтенца от пясък и много се гордеел. Бил много загрижен, че другите вечно не правят нещата както трябва, и затова се стараел да покаже на всички правилния път.
Клюкарката се стремяла по всякакъв начин да разгласи на всички за съществуването си. Само че не й се получавало много успешно, макар че не минавала границата на подлостта.
За Хлапето не можем да кажем почти нищо. Той не се отличавал с нищо особено, държал се кротко и обикновено замислено човъркал пясъка с лопатката си или слушал мълчаливо, с широко отворени очи какво говорят другите.
Всеки от тази „пясъчна” компания се опитвал по своему да утвърди положението си в този неустойчив свят. Всеки актьор в този театър си имал роля, която повече или по-малко му позволявала да се впише в пиесата на живота.
Понякога Хвалипръцката прекалявала с хваленето и тогава Драката я дърпала за плитката. Клюкарката се оплаквала на Господарчето и той се спускал да възстанови справедливостта, а Умника се захващал да организира и вразумява всички.
Ролята била нещо като ниша, която давала възможност да се настанят удобно и да обявят на света: „Това съм аз! Аз съм! Не съм празно място!”
Всеки бил някой. И само Хлапето сякаш нямало никаква роля. Той се държал настрана от всички и по принцип не участвал в игрите. А толкова му се искало да бъде някой! Хлапето не разбирало кой точно е. Живеел с баба си, а родителите си не помнел.
Но и кой искал да бъде - също не знаел точно. Понякога му се искало да прилича на някого от компанията. Струвало му се, че ако поеме някоя от ролите, ще стане личност и ще заеме достойно място в дворното общество.
Колкото и да се опитвал обаче да изпробва чужди маски, нищо хубаво не излизало. Всеки път, когато Хлапето пробвало да играе чужда роля, не го оставяло някакво странно усещане. Сякаш ставал някой, но същевременно преставал да бъде себе си! Това не било приятно чувство и не му оставало нищо, освен да престане да бъде друг и отново да стане себе си, т.е. никой.
И така, цялата компания седяла около пясъка и скучаела. Внезапно някой казал:
- Вижте, идва Надзирателят.
- Кой Надзирател, къде?
- Ето го, стареца с бялата брада. Работи в парка, отговаря за всички люлки. Странен старец, задава глупави въпроси.
- Какви въпроси?
- Когато го помолиш да се качиш на въртележката, той те пита: „Срещу какво?” Тикаш му билетче и той те пуска.
- Голяма работа! Кой ще те пусне безплатно?
- Ами веднъж нямах пари за билет и опитах да се промъкна, но той ме забеляза и пак ме притисна с глупавия си въпрос: „Срещу какво?” А пък аз му казвам: деденце, нямам пари, пусни ме да се повозя. Той пак ме пита: „Защо?” Не го разбрах, а той отново: „Защо да те возя?” Аз му казах, че нямам пари, но много ми се иска да се повозя. А Надзирателят казва: „Когато отговориш на въпроса ми, тогава няма повече да си купуваш билети.”
- Какво ли иска? Какво може да се отговори на такъв въпрос?
- Кой го знае! Няколко пъти се опитвах, но старецът все казва, че не е правилният отговор.
Хлапето слушало разговора и внезапно сякаш нещо го осенило. В ума му мигновено се появила невероятна яснота. Внезапно видял себе си и всички останали като че ли отстрани. Знаел, че винаги е искал да стане някой - личност, която прилича макар на един от членовете на дворната компания. Но сега Хлапето почувствало нещо необикновено: той бил никой и същевременно - всеки от тях! Осъзнал, че ако всички престанат да играят ролите си, с други думи - свалят маските, тогава всеки ще стане като него, т.е. никой.
По същия начин всяка капка, откъснала се от гребена на вълната, си има своя величина и форма. Но същността на всички капки е една - водата. И всички рано или късно се връщат в океана и се сливат с него в едно цяло.
В един момент за Хлапето всичко станало просто и ясно. Без самият той да очаква, внезапно изтърсил:
- Зная отговора на въпроса на Надзирателя.
Всички млъкнали и с изумление се вторачили в него. Никой не мислел, че е способен да сътвори нещо подобно.
- Е, и какъв е отговорът? - предпазливо запитал Умника.
- Да идем в парка, там ще разберете - отвърнало Хлапето и станало, явно с намерението да осъществи замисленото.
Заинтригувани, децата тръгнали след него.
- Но това не е всичко - пошепнала Драката на Умника. - Там има Вратар и той също си има въпрос: „Кой ти е разрешил?” Днес Хлапето е някак странно. Ще видим какво ще каже на това.
Скоро децата стигнали парка и спрели пред вратите. Сърдит дядка със страховит вид им преградил пътя.
- Ей, вие, дечица, накъде сте тръгнали? Хлапето излязло отпред.
- В парка, да се повозим на въртележките. Вратарят се объркал от този простичък отговор и не знаел дали да се разсърди или да се разсмее.
- А ти чие си, момченце? Слушаш ли родителите си? Пък и въобще кой ви е разрешил? Какво ще отговориш, а?
- Ами това, че не съм длъжен да отговоря на този въпрос - спокойно отвърнало Хлапето.
Вратарят зяпнал. За пръв път му отговаряли правилно. Откъде това човешко Хлапе можело да знае? Без да каже и дума, дядката отворил вратите пред децата и дълго гледал учудено след тях.
Когато децата страхливо приближили въртележката, насреща им излязъл Надзирателят.
- Какво ще желаете, чеда мои?
- Да се повозим - отговорило Хлапето от името на всички.
- Срещу какво? - както обикновено се осведомил старецът.
- Срещу нищо. Просто така - без да се замисля, отвърнало Хлапето.
Надзирателят го погледнал с нескрито любопитство.
- А защо?
- Защото съм син на Бога.
За миг се възцарила мъртва тишина. Като се опомнили, децата радостно заскачали и закрещели:
- Ние сме деца на Бога! Ние сме деца на Бога! Повече никой никому не задавал въпроси. Кой знае защо, на всички им станало ясно всичко без по-нататъшни обяснения. Широко усмихнат, Надзирателят раздал на всички сладолед и им предложил да седнат на въртележката.
Колкото и да е странно, всеки просто си намерил местенце по сърце и не възникнали никакви спорове, обикновени в такива случаи. Хвалипръцката си избрала конче, Господарчето - кола, Драката - локомотивче, Умника - звездолет, Клюкарката - корабче.
Въртележката се завъртяла. И станало чудо: предишните роли изчезнали някъде, сякаш от лицата на децата паднали маски. Престанали да бъдат някой си и просто станали себе си. Всички били щастливи и никой никому не завиждал и нямал претенции.

Така завършвам притчата, която съдържа цялата философия на транссърфинга. Интересно, какво ли е избрало Хлапето? Това ще решиш ти, уважаеми читателю. Просто трябва да си кажеш, както Хлапето - „Аз съм син на Бога”. Просто да си го позволиш и спокойно да вървиш по пътя на единството между душата и разума.
Ако имате онова, което в транссърфинга се нарича решимост да имаш и да действаш, Вратарят в нужното време ще отвори пред вас нужната врата, а външното намерение ще превърне мечтата ви в реалност.
Ето че дойде времето да ви отговоря на въпроса кой съм аз. Аз съм никой. И същевременно съм онзи, който сте и вие - син на Бога. Господ Бог - моят Баща - ме е пуснал да се разходя в този свят. Дали Го обичам и дали Го слушам - не засяга никого. Общувам с моя Баща непосредствено, със сърцето си, а не през решетката на изповедалнята. Аз самичък, със своето намерение, формирам слоя на своя свят и щом това не пречи на другите деца на Бога, не съм длъжен да давам отчет никому.
Да посочвам истинския път също не е моя работа. За това е необходимо да бъдеш някой, а аз съм никой. Всеки човек може да си надене маската на Странник, Просветлен, Учител и да казва на всички, че знае накъде да вървят. Ако му повярват, може да събере около себе си паство и „да прави кюфтенца от пясък”, дълбокомислено философствайки за различни духовни неща.
Но тъй като аз съм никой, не ми е известно накъде да вървят другите. В транссърфинга се казва само че всички сме деца на Бога, като всеки - и само той - знае своя път и всеки има свобода на избор. Вие сами ще намерите пътя си, ако се вслушате в гласа на сърцето си. Останалото е работа на техниката на транссърфинга.
Е, май казах всичко. Време е да взема тоягата и да тръгвам - да понеса светлината на знанието в мрака на невежеството. Макар че - почакайте. Нали съм никой? И не са ми известни онези „закони на Странниците”, споменати в писмото. Значи няма какво да губя. О, щастие - аз съм свободен! Оставам си тук.



Активен
Страници: [1]   Нагоре
Отиди на:  


Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright