Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Реинкарнационни истории  (Прочетена 2162 пъти)
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« -: Февруари 17, 2011, 09:28:15 »

Дъщерята на Зората

реинкарнационна история

Тази река с бързоструйни звънливи води и едри валчести камъни; тази река, неудържимо, плавно и величествено носеща искрата на моето съзнание; тя ме отвежда към бреговете на спомените. Там си и ти, Уелех, дъще на Зората. Седнала си на любимия си камък и се решиш. Костния гребен потъва в струите на косите ти, огрени от слънцето и излъчващи вълшебна гъвкава свежест. Мога да те гледам така с часове. Ти си най-скъпото и прекрасно нещо, което съществува. Не съм виждал такова дори в земите далече отвъд долината, в целия свят. Усмивката ти стопля сърцето ми. Това казвам аз, Аро, Духът на мечката, твоят баща....

* * *
Пръта, на който бяхме провесили тялото на планинския козел тежеше на лявото ми рамо. Острата миризма на дивеча дразнеше гладните ноздри. В дясната си ръка стисках копието, с което се подпирах. Гордост от богатия улов изпълваше сърцата ни и окриляше стъпките ни- три едри животни щяха да нахранят всички от племето на Мечката. Мечтаех си за мига, в който щях да прегърна дъщеря си. След смъртта на майка й в една гладна зима, Уелех растеше под грижите на мен и жените от племето. Стана най-хубавото момиче, моя надежда и радост. От рогата на козела щях да й направя хубав гребен с красиви шарки.
Когато прехвърлихме рида, кожените шатри не ни посрещнаха с обичайната си врява. Страшна тишина звънтеше в ушите ни и ни накара да захвърлим дивеча и да се затичаме.
Жени, деца и старци лежаха там, където ги беше заварило копието или боздугана на неприятеля.
Стъпките ми задъхано ме отведоха към нашата шатра, но дъщеря ми я нямаше. Когато излязох изпод чергилото, бавно се обърнах. Погледът ми се плъзна към камъка, на който тя обикновено седеше. Там имаше кръв. Ръцете ми докоснаха родната ми кръв и без да знам какво правя, наведох се към тръстиките. Там лежеше Уелех, моето слънце. Очите й ме гледаха. В гърдите й беше забит нож, украсен с рогова дръжка от племето на остророзите.
Паднах на колене в тинестата вода и закрещях, издигнал ръце към боговете. Уелех, сърце мое, отишло си завинаги......
* * *
Вечерта оцелелите слязоха от пещерите, където се бяха скрили и ни помогнаха да приготвим погребалния обряд. Облечени в празничните си дрехи, убитите бяха положени около огъня, за да се простим с тях. Там беше и ти, дъще моя, с дълги плитки, обрамчили лунното ти лице. Наведох се и закичих косите ти с лилави пролетни цветя и мъка сграбчи грубото ми сърце. Една старица ми подаваше ножа, прекъснал живота ти. Тя ми говореше нещо, но не я разбирах. Шаманът напяваше и хвърляше ароматни билки в огъня. Зазоряваше се.
- Изпратете рожбите на нашето племе! Ето- духовете им отлитат и се сливат със сърцето на светлината!
В този миг червените лъчи на изгрева избликнаха иззад хребета и ни удариха право в очите и сърцата. Силен вик се изтръгна от нас- мъка, гняв, болка, отмъщение... После тръгнахме към пещерите- последния дом за мъртвите....
* * *
Странно лека беше, дъще моя, когато те носех към пещерите. Може би беше прав шамана, че вече пътуваш към светлината. Може би не. Ти си най-скъпото нещо, което имам и не мога да повярвам, че си заминала. Избрах най-сухата и висока ниша, за да не те безпокоят зверовете.
Могъщ рев и тежки стъпки прекъснаха мислите ми.
- Мечката! Духът на мечката!- изфъфли шамана- Бягайте!
Всички се втурнаха навън, ужасени от рева на страшилището. Аз ще остана с теб, Уелех. Няма да те дам дори на Духът на мечката.
* * *
Ревът на мечката накара вътрешностите ми да потреперят. Факелът, забит в скалата хвърляше призрачни сенки. Усещаше се миризмата на звяра и тежкото му дишане.
- Излез! Ако си звяр- с копие, ако си Дух- с дух ще те преборя!- извиках към тъмния силует пред мене.
Огромната мечка се изправи на задните си лапи и нападна. Видът й беше не по-малко страховит от рева й. Замахнах с всички сили и съзнанието, че ако пропусна, с мен е свършено. Копието се заби в освирепялото животно, спирайки устрема му. Мечката се опитваше да ме достигне с предните си лапи, но подпрян на забитото в нея оръжие, не й позволявах. Тежкото чудовище натискаше върху ми и трябваше да се подпра на скалата. Мишците и ясеновия прът нямаше да издържат дълго. Внезапно копието се счупи и мечката политна към мен. Не помня как съм напипал ножа с костена дръжка и съм го забил в сърцето й. Убих я. Убих я с ножа на врага. Това бе добра поличба....
* * *
Слязох в селото, носейки на гърба си мечата кожа. Всички наизскачаха от шатрите, не вярвайки на очите си. Шаманът ме посрещна пред множеството, коленичи и ми подаде жезъла на загиналия вожд.
- Ти си Аро, Духът на мечката. Води ни!
Така поведох войните от нашето племе да отмъстим на остророзите........
* * *
Битката беше в разгара си. Изненадани от атаката призори, остророзите бягаха панически, оставяйки всичкото си имущество. Войните ни надаваха победоносни възгласи.
Нахълтах в крайната шатра, разположена до гората с насочено копие. Но не приготвен в засада враг, а младо момиче лежеше там и трепереше. Смолисточерните й коси не бяха като твоите, дъще моя, но твоя гребен лежеше в скута й.
Гняв изпълни душата ми, грабнах гребена и разтресох за дрехата ужасеното момиче.
- От...откъде имаш този гребен?
- Та...татко ми го донесе- отвърна тя с тракащи от страх зъби.
Червена пелена замрежи очите ми, блъснах девойката на пода и опрях копието си в ямката на гърлото й за последен удар.
И тогава нещо се преобърна. Не онова момиче лежеше там , а ти, Уелех, слънце мое. Невидимата ти длан леко отклони копието и то падна от ръката ми. И тогава разбрах, че не бива да отмъщавам.
Сграбчих момичето, изведох го навън и го блъснах в шубраците.
- Отивай си! И вземи този нож! Дай го на баща си!
Тя ме гледаше изумена и пристъпяше заднешком. Мислеше си, че ще я убия в последния момент. Сетне се обърна и затича със всички сили....
* * *
Върнахме се в родните шатри, натоварени с плячка. И всички- радостни, само на мен все онова момиче пред очите ми. Правилно ли постъпих? Защо не поиска отплата за кръвта си, дъще моя?
Събрахме се вечерта на тържествен пир около племенното огнище. Войните се хвалеха с храбростта си, шамана говореше за нова битка, до крак да унищожим вонящите острорози.
- Не!- намесих се аз- Тяхната кръв ще зове за нова мъст. Нашата кръв ще зове за нова мъст. И така без край.
- Ти ли казваш това? Не мога да те позная...- учуди се шамана.
- Няма да се бия!- отвърнах упорито аз.
- Тогава...- повиши тон магьосника- ти не си вече Аро, Духът на мечката. Дай ми жезъла!
Той счупи украсената тояга и я хвърли в огъня.
- От сега нататък не си наш вожд. Дори едно сукалче е по-годно от тебе....
* * *
Седя си аз на любимия ти камък и дялкам изображение на мечка на гребена ти, мило мое момиче. И ето ти го пак шамана, потупва ме по рамото и гледа какво правя.
- Е, как си? Готов ли си за битката?
Поклатих глава. Все едно- няма да ме разбере.
- Обладан си от лош дух, момче! Ела да те пречистя в шатрата ми!
- Не си прав!- отвърнах и го погледнах в очите.- Не отивайте!
Той сви рамене и си тръгна...
* * *
Заминаха войните сутринта, а мене все ме гложди, че не ме послушаха. Някакво смътно предчувствие за беда ми шепнеше реката.
Нападателите връхлетяха с бойни викове и нашарени муцуни, а аз точно на вожда им да попадна. Раната, която ми нанесе на дясното рамо много ме ядоса. Хвърлих безполезната си тояга, с голи ръце издърпах копието му и го строших.
Чудна работа, дъще моя. Същият нож, прекъснал живота ти, отнася и моя. Гледам го- вожда държи твоя гребен. Защо дава сигнал да се спре битката? Защо текат сълзи от очите му? Остророг- а има сърце...

* * *
Тази магична река с бързоструйни звънливи води и едри валчести камъни. Тя ме отвежда към теб, дъще моя. Ти стоиш в сърцето на светлината на любимия си камък и се решиш. Най-вълшебното нещо, което ми се е случвало е обичта ми към теб, Уелех, дъще на Зората...


« Последна редакция: Март 07, 2011, 21:12:35 от Еруин » Активен
небесният ангел
Гост
« Отговор #1 -: Февруари 17, 2011, 12:55:03 »

Паладин Благодаря ти и те моля да продължиш!
Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #2 -: Февруари 17, 2011, 22:03:02 »


реинкарнационнна история

Посвещава се на майка ми

Помня.....
Помня дървени пръчки на цедилката, с която ме е носила майка ми.
Помня младото й лице, лъчезарно и в косата с нещо бяло и пухкаво, което обичах да гледам.
Помня люлчината й песен- топла и завладяваща, изпълваща ме с нежност и доброта. Тази песен ме окриляше през всичките тези години, тя беше същността на великата майчина любов.
Помня как пустинния вятър изсушаваше сълзите ми, когато седемгодишен ме водеха в светилището на Тот в Ел Карнак. Така започна дългия ми път към просветлението.
Храмът беше един зелен рай, с множество колони и градини. Учениците там се разхождаха, разговаряха, учеха, спореха. Имаше течащи водоскоци и дори малко езеро, в което можеше да се плува.
Там се обучаваха бъдещи писари, сметководители, архитекти, писатели, музиканти, лечители, жреци. След първите години на общо обучение, всеки получаваше определен цвят роба, с която се определяше каква професия е избрал. Архитектите имаха червени роби, лечителите- зелени, хората на изкуството- сини, жреците- лилави.
Спокойният живот в Ел Карнак не беше затвор за учениците. Всяка неделя те можеха да излизат извън светата обител и да се забавляват. В храма също така имаше вечерни представления, състезания, диспути.
Върховният жрец на Тот се ползуваше с авторитет, но не страхопочитание. Той държеше да бъде в близки отношения с учениците. Често им помагаше с мъдър съвет. Всички го обичаха. Аз също, но не разбирах защо е толкова взискателен към мен.
Никой не усети как времената са се променили. Спокойствието беше изтекло до последното зрънце на пясъчния часовник. Друг фараон бе застанал на трона на боговете- Ехнатон. Той искаше да унищожи старата вяра, да разруши или заграби събраното с толкова труд знание.
В онзи ден, когато научихме новината, храмът приличаше на разрит мравуняк. Учениците се разхождаха на групи и на висок глас обсъждаха настъпилите събития. Говореше се, че фараонът е изпратил войска, за да покори пазителите на знанието.
Тогава бяхме повикани от върховния жрец. С обръсната глава и лилава мантия, този път той изглеждаше достолепен както никога досега. Заедно с още няколко ученици, ние получихме задачата да пренесем папирусите в пещерите, преди да са пристигнали вражеските войски. Тайнството трябваше да бъде съхранено. Тръгнахме в хладната нощ, изпълнени с тревога и лоши предчувствия....
Да се знае и да се помни от поколенията! Загиналите в защита на храма и светлото знание бяха около 200. Те решиха да не се крият, а да застанат с голи ръце срещу кървавия тиранин.
Когато се върнахме на следния ден, ние видяхме жестоката драма и успяхме да съберем историята от малцината оцелели...
" Войските на фараона, въоръжени с лъкове, копия и прашки, бяха пристигнали, предвождани от върховния жрец на Атон- новият лъже бог. Предводителят имаше черни дрехи и обръч с черен камък на главата, но най- черна беше душата му.
Учителят го посрещна пред строените редици на своите ученици. Известно време двамата се гледаха, без да промълвят дума, сякаш се премерваха взаимно.
- В изпълнение волята на слънцеликия Ехнатон, заповядвам ви да се предадете и почитате Атон, както и доброволно да дарите папирусите на новите храмове.- гръмовно и високомерно заговори магьосникът.
Настъпи тишина, в която можеше да се чуе как капе водата, напояваща градините.
- Никога!- гордо извика Учителят- Никога няма да предадем светлото знание на самозванеца!
Черният жрец гледаше със змийския си поглед, сякаш искаше да ухапе своя противник. В този момент Учителят изглеждаше по- голям от него, твърд като скала.
- Хвърлете ги на крокодилите!-заповяда черният носител на смърт и всички бяхме натикани в ямата.
Уроците си бяха казали думата. Ние обградихме като жива стена любимия ни Учител. Ръцете ни създадоха невидим енергиен щит, през който не можеше да проникне никаква жива твар. Крокодилите напразно щракаха с челюсти, те не можеха да достигнат до нас.
Жрецът на Атон гледаше от високото, заедно с войската. Като разбра, че така няма нищо да ни стори, той заповяда да стрелят. Дъжд от стрели и копия се изсипа върху нас. Никой не знаеше как е разбрал, че енергийната преграда пропуска оръжията.
Един след друг учениците падаха и с телата си спираха стрелите, за да защитят Учителя. Те падаха без вик и тази тишина изглеждаше величава и страшна. Накрая остана една кървава купчина, на която се нахвърлиха крокодилите....."
Когато пристигнахме в разрушения храм, войската си беше отишла. Разгонихме крокодилите и един по един вадехме труповете и търсехме оцелели. Само трима бяха останали живи, кой без крак, кой без ръка и от тях научихме тази история, преди да издъхнат. Накрая стигнахме до Учителя. Липсваше левия му крак. Когато го докоснах, той простена и отвори очи.
- Синко!-прошепна той.- Вземи уджата от врата ми. И ми прости...
Учителят не довърши и замина с лодката при Ра. Внезапно прояснение блесна в ума ми. Сега разбрах защо е бил толкова суров към мен и не ми е казвал. Това беше баща ми. Сълзи се стичаха по бузите ми, когато взех триъгълния медальон с окото на Ра по средата. Той ми беше предал върховното жречество. За това ме беше готвил толкова години мен- Рахнав, дар на Ра...
Да се знае и да се помни от поколенията! Тези обикновени писатели, архитекти, лечители, писари, жреци единствено дръзнаха да се опълчат срещу тиранина и не предадоха светлото езотерично знание! Тези мъченици за вярата предпочетоха смъртта, вместо да дадат езотеричните сили на кръвопиеца! И това беше 13 века преди Христа! Със своята саможертва те не останаха в историята. Никога повече Египет не достигна своя златен век, защото уби най-образованите си синове. Отдавна пясъците са затрупали светите им кости. За това, о, минало славно, вечен им поклон!
Не е важно, че първата вълна на бунта не успя. Никога няма да забравя как майка ми, слугиня на Нефертити, падна на колене и с риск за живота си измоли живот за мене от жестокия осквернител на храмове.
Не е важно, че работих в една каменоломна, докато се възцари Тутанкамон. Майчината песен ме крепеше и надеждата, че ще я видя отново.
Не е важно, че успях да събера ученици и да се опитам да възродя оцелялото знание. Майка ми бе загинала в междуособиците, но остана светлия спомен за нея.
Никога не го забравих през изтеклите години.
Важен е споменът за саможертвата на учениците и моята майка. Важна е люлчината песен, която победи черния звяр и досега вятърът я носи над дюните.
За това, о, Ра, запечатай в душата ми тези скъпи спомени, преди да изгориш в пламъците си останалото от Рахнав, преди твоето съдбовно око в триъгълника от светлина да ме приеме....

Шепотът на времето:
Ел Карнак наистина е бил разрушаван по времето на Ехнатон, след което отново е възстановен.
Там наистина има езерото, за което се споменава в разказа.
Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #3 -: Февруари 22, 2011, 11:36:57 »

реинкарнационна история

Монахът излезе от скалната килия, в която живееше и тръгна към малкия параклис. Пътят му минаваше през стари еврейски гробища, обрасли с бурени и тръни.
Понякога той се спираше пред една надгробна плоча, която му беше направила силно впечатление.
Тя беше пропукана от времето по диагонал, арамейските букви бяха олющени. Само в горния десен ъгъл можеше да се разчете част от годината ..735, като седмицата беше точно на мястото на спукването. В долния десен ъгъл имаше написано на латиница SARA MELHIOR.
Отшелникът не можеше да разбере с какво го заинтригува този надгробен камък. Чисто човешко любопитство едва ли само бе достатъчно да го привлича като магнит, колчем минаваше край нея.
В този летен следобед той реши да набере синя метличина и да постави цветя на гроба на блаженопочившата. Щом ги постави на плочата, той зачете молитва за заупокой на душата й.
Тогава почувства странно прималяване. Бял каменен образ на красива девойка започна да излиза от плочата. Монахът не можеше да помръдне от потрес....
.....Той се видя с две дървени ведра вода в ръце, облечен по еврейски. Ведрата тежаха като воденични камъни.
Същата девойка, с черни, пухкави, сплетени на плитки коси се приближи към него и продума.
- Казвам се Сара. Сара Мелхиор. Дай да ти помогна!
Тя пое едното ведро и двамата поеха към воденицата.
Младият момък беше притеснен, понеже не беше прието девойките да помагат. Лицето му пламтеше от неудобство и срам.
- Казвам се Йон- рече той, когато стигнаха до мелницата и подаде несръчно ръката си.- Благодаря ти, добра девойко!
Сара се усмихна и се изкачи по стълбите към втория етаж, където беше мелничаря.
- Татко, дошли са ни гости!- извика тя.- Трябва да се прибереш у дома.
Сърцето на бедния ратай се сви. Дъщерята на мелничаря не беше лъжица за неговата уста. Но не било така писано да се случи.
В следващите дни те се срещаха край мелницата, опознаваха и обикваха. Когато се целунаха за първи път, душите им сякаш се рееха като гълъби над цъфналите дървета. Те се разхождаха щастливи из гората и си мислеха, че са в рая.
Отказът на родителите на Сара беше ужасното приземяване за влюбените. Една ранна утрин младите не издържаха и побягнаха. На няколко дни път по реката имаше друга мелница и Йон пак се глави за ратай. Настаниха се в една сламена колиба, изоставена от обитателите.
Като истинска стопанка Сара се опита да създаде някакъв уют в мизерната обстановка. Тя посрещаше с усмивка своя любим, съсипан от тежката работа по цял ден. Нямаха пари да си завъдят кокошки, та камо ли някоя коза.
Оскъдната храна и течащия покрив поболяха Сара и един ден Йон я намери паднала в малката им градинка. Пренесе я на сламеника и я зави с палтото си. Девойката се тресеше и бълнуваше. Йон пипна челото й и се отдръпна като опарен. Беше я хванала огненицата.
Ратаят трябваше да работи, за да изкарва прехраната за болната си жена и така тя оставаше по цял ден сама, без помощ отнийде.
Той й правеше супа с непослушните си, треперещи от умора ръце. Опитваше се да й даде с лъжицата, но тя не можеше да преглъща.
В поредната тревожна вечер мъжът остави на масата поредната неизядена купичка супа, като избърса сълзите от лявото си око. Той отиде да целуне челото на Сара , но когато го докосна с устни, усети колко е ледено.
Йон седна на единственото трикрако столче до починалата и я гледа цяла нощ на пламъка на последната им свещ. Толкова беше уморен, че нямаше сили да заплаче.
На другия ден пристигна бащата на Сара. Годините бяха побелили с брашното си косите му. Той влезе в колибата и застана мълчаливо до сламеника. Йон не му попречи, нито каза нещо. Бащата невярващо докосна пухкавите плитки на Сара и отдръпна ръце като ужилен.
- Прости ми!- каза прегракнало той, обръщайки се към Йон.
- Не на мен! На нея трябваше да простиш! Но тя не го дочака!- с горчива мъка в гласа каза ратаят.
- А ти защо не я опази? Защо не опази единственото ми чедо?- мелничарят хвана Йон за дрехата и го разтърси гневно.
Внезапно младият мъж омекна и не гняв, а разкаяние се изписа на лицето му.
- Не я опазих, майсторе! Повярвай ми, сторих всичко, което мога..
Смайване се четеше по лицето на стария мелничар и той прегърна Йон.
Погребаха Сара на разсъмване. Поставиха плоча, на която с арамейски и латински букви бе написано името й, за да го чете всеки пътник.
По-късно Йон се ожени за една свадлива и горда вдовица с имот. И той не разбра защо го беше прибрала- от състрадание или заради незлобливия му нрав.
Но никога повече не усети такава обич, каквато беше към Сара. Всяка събота Йон отиваше на гроба й и плачеше горчиво до смъртта си....
... Монахът се стресна от унеса и разбра жестоката истина. Той беше съпругът на Сара, прероден отново, за да поиска прошката. Плочата се беше спукала от неговата скръб...
....Пачето перо се хлъзгаше по редовете на пожълтелите листи пергамент. „Прости ми, Сара!”- написа отшелникът последните думи на ръкописа от своето житие. Стори му се, че изписаните листи шепнеха с гласа на чудната девойка.
Той излезе от килията и погледна заоблаченото небе. Лъчите на слънцето преминаваха на струи през облаците като някакво предзнаменование.
Стори му се, че Бог гледа право в душата му- мъдър, добър и всеопрощаващ...
    
© Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.
Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #4 -: Февруари 23, 2011, 10:05:24 »


 реинкарнационна история

Това се случило много отдавна- през 1348г. в Гуадалахара, Мексико.
Там, на едно малко плато имало поляна, на която цъфтели кактуси. В края на поляната растяло огромно дърво,с бяла напукана кора.Странни ветрове шепнели в короната му.То още не било изсъхнало, макар че имало малко клони, показващи древната му мощ. Никой не знаел какво таи дървото в себе си.И никой не би разбрал, ако не се беше случила тази история.
По онова време богатите заселници имали имения извън града. В такова имение живеел Паоло- трето дете на собствениците. Той имал двама братя и една сестра. Семейството живеело в строги патриархални и католически традиции. При все това имало място и за веселие- всяка събота имало танцови забави на едно удобно място по поречието на реката. Там идвали хора от града и другите околни места, за да се забавляват.
На такова едно празненство Паоло срещнал Мария- млада циганка и от пръв поглед се влюбил в нея. Тя отначало не искала да отвръща на чувствата му, изплашена от тяхната сила и неочакваност. Но след вечеринката той я настигнал с черния си кон Изгрев, метнал я на седлото и заедно стигнали до старото дърво.
Никой не знае какви клетви за любов и в какъв час те си разменили, но магичното дърво се събудило и обрекло душите им и техните клетви. Под същото това дърво те за първи път се целунали.
Мария дълго не искала да приеме неравностойните отношения- богатите родители на момчето едва ли биха се съгласили да се оженят. За това тя дълго не идвала на уречените срещи.До дървото имало стръмна пътечка, която водела към малко езерце под водопада,където жените перяли в петък.Но тя отишла в четвъртък на езерото. Паоло я очаквал и тя се завтекла към него, захвърлила прането и те се любили в езерото...
По това време се провеждало състезание по песни и танци. Двамата решили да се представят с един номер и започнали да се готвят. Паоло бил отличен китарист и можел да пее и съчинява песни. Често той получавал укори от баща си, че не гледа стопанството, ами се е захванал с вятърничави работи.
Трудно е да се опише как те пяли и танцували на състезанието. Музиката и танца били толкова огнени и красиви, че смаяли публиката и те получили първата награда. Но не им било писано да се радват.Злите езици веднага разпространили клюката за неравностойната, грешна любов между двамата.
След състезанието Мария съобщила на избраника си, че е бременна и очаква той да поиска разрешение за брак от родителите си.
Но страхлив и нерешителен бил момъкът и не защитил своята вярност. Една слугиня казала новината на бащата на Паоло и той веднага го извикал. Дори тогава момъкът би могъл да защити бедната девойка, но не посмял. Бащата го завързал на един кол и го бичувал за позор пред всички. После бил пренесен с каруца при дядо си, който го налагал с кожи и мехлеми.
Тогава бащата решил да продаде собствения си син така, както се продава добитък. Той отишъл при съседа си, който имал дъщеря за женене и уговорили всичко.
После отишъл при бащата на Мария, да даде кесия жълтици за поруганата й чест. Но стария циганин се държал достойно и захвърлил парите право в лицето му.
През това време наречената богаташка дъщеря за Паоло разбрала, че има съперница. Тя пуснала слух, че девойката е магьосница и лекува с билки и магии.
Истината била, че тя лекувала с билки- тогава не е имало дрогерии и болници.
Така се случило, че в деня преди годежа Паоло решил да каже на Мария, че ще се жени. Дойката му уговорила среща при дървото и го чакала при коня,защото бил още слаб. Но девойката знаела за бъдещия годеж. Мария приготвила отрова, която плиснала в очите на Паоло и го проклела. Полуослепен, той бил намерен от дойката,която измила с вода очите му. После го качила на коня и отвела при дядото.
Няма да разказвам на колко унизителен пазарлък бил свидетел Паоло. Него не го искали сляп жених. Спазарили го за още една нива и той бил захвърлен в плевника като куче, защото не искал да прекара брачната нощ с избраницата. Дойката му го спасила и измъкнала от заключения плевник, взели Изгрев и завивки и потеглили от село на село – Паоло свирел на своята петструнна вихуела, а дойката му лекувала. Така изкарвали по малко пари за прехрана.Тогава Паоло съчинил най-хубавите си песни.И те останали дълго да се пеят след това.
Мария била набедена в магьосничество. Тогава съдът бил на градския площад пред църквата. Осъдили я на убиване с камъни- за прелюбодейство и магьосничество.
Старите хора разправят как тя не се уплашила и гордо вървяла към двете редици хора, като извикала, че е невинна.Казват също, че видели сияние около нея, но други не се поколебали да хвърлят камъните и тя паднала мъртва на плочника пред църквата.
Циганите взели тялото й и го погребали под дървото.
Минали години и Паоло се върнал, след като дойката му починала.
Но никой не го посрещнал или се сетил за него. Имението било изгорено до основи, роднините се разпиляли. Само една врата с два кола скърцала сред руините, отваряна и затваряна от стенещия вятър. По стар навик Паоло отишъл при дървото и там съгледал гроба на своята любима. Краката му се подкосили и той горко заплакал за греха, който сторил и за изгубената любов. Той не видял,че до него е застанал един младеж. Същият му казал, че няма право да стои на гроба на една праведница и още повече на майка му и го заплюл. Паоло с ужас и болка наблюдавал как се отдалечава собствения му син.
Той отново заплакал.Изведнаж дървото зашумяло и засветило. Той видял един светещ триъгълник, в който имало око- синьо,живо и безстрастно. То изсмукало всичките му спомени и ги подложило на съд.Паоло усетил как се разтваря в безпощадната му присъда и...изчезнал.
Старите хора разправят,че не изчезнал съвсем- където капели, от сълзите му пораснали цветя безсмъртничета. Също така вечер при пълнолуние понякога се виждали двата силуета на влюбените под съдбовното дърво.
Останало ли е дървото и днес? Никой не знае- то било старо още тогава.
На тази местност сега има национален парк-резерват. Но дори да го няма,в сънищата ми завинаги остава усещането за грапавата му стара кора и легендата за една невероятна обич.
    
© Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.
Активен
небесният ангел
Гост
« Отговор #5 -: Февруари 23, 2011, 12:48:26 »

<a href="http://www.youtube.com/watch?v=AS_0EIWnIvs" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=AS_0EIWnIvs</a>
« Последна редакция: Февруари 23, 2011, 12:57:50 от небесният ангел » Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #6 -: Февруари 24, 2011, 08:04:49 »

реинкарнационна история
    
     От пирамидата на Слънцето можеше да се види целият град. Тикал- някога гордата столица на маите беше в руини. Джунглата милостиво закриваше със зеленина тежките рани на спомените. Някога 200 000 град сега спеше в прегръдките на времето. Вехойнья се изкачи по стръмните стъпала на върха на храма. Тя седна и започна да медитира, отправяйки молитва към боговете. Така я беше учила прабаба й- последната жрица на този храм. След междуособиците през 850г. градът бе напуснат от оцелелите и малкото бежанци се бяха установили наоколо. Устните предания мълвяха за великия град, но хората го смятаха за прокълнат, свързан с погрома, мъката и нищетата.А внуците слушаха историите като приказки от далечни времена. Малцина бяха тези, които можеха да разчетат древните писмена по легендарните руини. От малка Вихойнья си беше особена. Децата я наобикаляха в кръг и й пееха следната песничка: “Вихойнья, Вихойнья сарамио олмире. Сал брумз-а лей чий-вехо сал брумз-а лей тий-вехо. Вихойнья, Вихойнья, сарамио томире. Вихойнья, Вихойнья сарамио олмире, чи прак-п-та лей......” Тя не се обиждаше, даже се гордееше, че пеят за нея- Вихойнья-тръстиката.Беше преди 20 слънца, а й се струваше толкова отдавна. Сякаш преди векове тя бе дошла с баба си на тази пирамида и бе посветена в тайните на звездите и енергията. Задачата й беше да следи небето- ако Зорницата се появеше в лъчите на изгрева, това беше белег за война. Сега войната беше пристигнала. Като буреносен облак тя бе нахлула в земите на маите под формата на странни бели мъже с гръмотевични оръжия. Вихойнья си спомни деня, в който изпрати своя любим Тихуалпа на битката с нашествениците. На прощаване тя окачи на врата му копие от своя медальон, за да усеща винаги какво му се случва. Вече в напреднала бременност, за нея бе трудно да изкачва високите стъпала на храма, да вперва поглед на изток и да усеща, че с годеника й всичко е наред. Но друг начин нямаше. Вихойнья с тревога следеше шума на битките, пушеците и кръжащите лешояди. Тя усети засилващите се родилни болки и се опита да ги спре, дишайки дълбоко. Внезапно усети пробождане и сля вика си с него. Сетивата й разкриха как бял мъж с брада е забил острие в Тихуалпа и държи в ръка медальона й. Годеникът й умираше. Друго пробождане - в утробата й я върна назад при тялото й на пирамидата- нещо се беше скъсало в нея. Вехойнья заплака и сълзите й капеха, заедно с изтичащата от нея кръв. Така ли без следа щеше да загине цял един народ? Виждаше приближаващата войска. Тя можеше да повика гръмотевиците и да ги изпепели. Тя можеше да запраща топки блестяща енергия, по-силна от техните оръжия. Да отмъсти! Бременната събра последни сили и издигна ръце, за да призове ветровете. Но отговора на боговете беше неочакван. Тя се понесе към червения изгрев, заедно с кръвта си и последното нещо, което разбра, преди да го достигне беше: Не оръжията щяха да победят нашественика. Родната земя щеше да бъде оръжието. Белите щяха да дишат родния въздух, да пият от изворите, да обработват земята, да се раждат и да умират. Те щяха да бъдат погълнати от тази магична същност и от нашественици да станат част от нея.... Тържествуващите от победата конквистадори навлязоха в античния град, без да знаят, че той отдавна е бил разрушен и оплячкосан. Един войник с алебарда и шлем съгледа на върха на пирамидата едно безжизнено тяло и се изкачи, за да види какво е. Очите му срещнаха питащите очи на мъртвата жрица. Той видя кръвта и си помисли, че може би се е самоубила. Но изведнъж нещо между краката й проплака. - Има ли нещо там, Хуан?- подвикна отдолу капитана. - Нищо, Ваше благородие.....Само..... Войникът подхвана малкото телце и го загърна с парче от туниката на починалата. Бебето се усмихваше. Когато слезе долу, всички го наобиколиха. Всеки искаше да види малкото диваче. Капитанът извади камата си, за да го промуши. Но женски вик спря ръката му. Изабела, жената на ковача сграбчи детето в прегръдките си и тръсна гневно русите си коси. -Не! Не го давам! -Какво правиш, неразумна жено?!- изкряска капитана.
Падрето на колонистите, облечен в тъмнокафяво расо зашушука нещо на ухото на разгневения военачалник. Всеизвестно беше, че жената на ковача е бездетна.
Най-накрая капитанът кимна в знак на съгласие и падрето се упъти към отбранително стоящата русокоса фурия.
-Приемаш ли това дете за свое като дар на Христа и в Христово име кръстено? Изабела кимна и коленичи, докато отецът правеше кръстният знак над новороденото. Сетне се изправи и подаде детето на своя мъж. Ковачът изтри неочакваните сълзи с грубите си пръсти и пое бебето, като че ли е от стъкло. Внезапно ветровете утихнаха и слънчев лъч засия на челото на детето. Майка му го беше целунала за сбогом.........
    
© Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.
Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #7 -: Февруари 25, 2011, 08:04:17 »

реинкарнационна история
 
      Татарското нашествие беше отминало, тъй както отлива оставя след себе си в пясъка стърчащи останки от миди и водорасли. Малкото планинско селце, сгушено в долината бавно се съвземаше.
       Нашествието беше оставило след себе си пушещи руини, озлочестени невести и избити мъже и деца. Старите хора с празни очи гледаха съсипията и се щураха в този мъртъв пейзаж.
        Но мъртвилото беше само на пръв поглед. Тук-там се чуваха ударите на брадва в горите, някой ковеше нови греди на къшлата си. Оцелелите събраха заблудените по горите овце в общо стадо.
        Там горе- на високия рът, на изток можеше да се види  тънка струйка пушек. Там беше колибата на един ловец. Никой не знаеше как му беше името. Кръстиха го Хрисул Божи човек, защото живееше сам, като отшелник. Той се скиташе из пущинаците и се изхранваше с лов и риболов. Хората разправяха, че като се върнал от рат и видял жена си и детето си посечени,  не посмял да оправя дома си. Погребал ги и останал в гората...
          По това неспокойно време проповядваха богомилите. Селяните ги слушаха с уважение, но не можеха да ги последват, дали обет на земята кърмилница. И светите хора си отиваха. Вечер  край огньовете се разправяше , че Хрисул техен верен човек е станал, но всички ходеха при него за лек, понеже знаеше всякакви билки и болести.
          Болярите също рядко навестяваха далечното селце. Само два пъти годишно идваха да събират десятъка.
           Но понякога знатни люде със свитата си ходеха на лов и нарушаваха течащия като спокойна река живот на местните хора. Те търсеха не само подслон, но и храна, и медовина , и девойки да им прислужват.
               В този есенен ден свитата на болярката Теодосия беше излязла за глигани. Селяните-гончии викаха из деретата, за да подгонят дивеча. Болярката, обратно на другите със знатно потекло, не намираше интерес в женските занимания и сплетни. Тя обичаше да язди своята пъстра кобила, можеше да борави с лък и копие не по-зле от другите ловци. Беше я научил баща й Калоян, който се помина миналата зима.
               Облечена в мъжки дрехи, със сиво наметало, тя мъчно можеше да бъде разпозната като болярка и жена. Само царствената й стойка на коня и властното държане я издаваха.
                Теодосия препусна по пътеката, изпреварила останалите. Тръпката от лова я караше да се чувства изпълнена с живот. Изостряха се сетивата й, топлина изпълваше бузите и слабините й, сърцето й биеше лудо.
                Внезапно тя чу шум отдясно и отзад и си помисли, че някой охранник я е настигнал. Можа само да обърне главата си, когато очите й срещнаха разярения поглед на един огромен глиган. Тя нямаше време да хвърли копие или да постави стрела. Конят се изправи на задните си крака и й пречеше. Звярът изфуча диво и се впусна към изплашения кон, блъсна го и ездачката му падна на земята. Обезумялата кобила се скри в тръс между дърветата.
                Девойката лежеше в несвяст върху мократа земя и есенна шума, без да вижда връхлитащото за втори път животно. Тя не видя как  една стрела изфуча и уцели глигана под лявата плешка. Той падна, но в предсмъртна агония захапа крака на момичето, оставяйки дълбока рана.
                 От храстите изскочи едър, побелял мъж, с брада и мустаци. Това беше Хрисул. Той издърпа животното, затиснало момичето. Наведе се и откъсна парче от ризата си, за да спре бликащата от раната й кръв. После нарами на гръб изпадналата в несвяст ловджийка и я понесе по пътеки, които само той  знаеше....
                Хрисул постави девойката на стъкменото от клони и слама легло в колибата си. Той изми с вода и медовина раната, набра листа от живовляк и отново превърза крака. Глиганът беше направил на дрипи дрехите на момичето.
                 Мъжът въздъхна, стана и коленичи  в дъното на колибата. Изскърца капака на тежка кована ракла. Там той беше запазил бялата риза на жена си и парцалената кукла на момиченцето си. Имаше и един гердан от синьо мънисто.
                  Хрисул облече заспалата болна с бялата риза, поръбена с красива шевица. Поколеба се, после извади гердана и също й го сложи, като избърса една случайна сълза от лявото си око с опакото на ръката си.
                  С тежки стъпки той се насочи към поляната, където беше погребал своето семейство. Само  несръчно издълбан в дървото кръст сочеше техния гроб. Хрисул съжаляваше, че свещеникът също беше посечен от татарите и нямаше кой да отслужи молитва за душите им. За това той беше направил колибата си близо до тях, да е с тях и да моли за прошка, че не ги е защитил навреме.
                   Той си спомни как на връщане от рат конят му усети димът и изцвили. Не си спомняше как препусна и как краката му сами го доведоха до къшлата. Само греди стърчаха от руините и още пушеха. С обезумял поглед той коленичи и зарови в пепелта, за да намери обгорените кости на любимите си съпруга и дете. Но такива нямаше. Заобиколи отзад към кладенеца и тогава ги видя. Дори в смъртта си майката притискаше своята рожба.
                   Хрисул не помнеше колко време е коленичил пред тях.
                   - Ивана, Ивана-а-а!-вопъл излезе от гърлото му и го тресеше целият. Той стисна юмруци и гледаше към Бог- безсилен и отчаян. Скръбта го разтърсваше целия.
Сълзите не спираха, неспособни да изтрият ужасната  орисия.
                   Нечия ръка тогава го изтръгна от унеса.
                   - Стига бре, момче! Стига !
                   Хрисул погледна състарената и напукана ръка, която го държеше за рамото. Обърна се и видя дядо Никодим, пчеларят.
                   - Как да живея сега, дядо Никодиме? Как?
                   Старецът поклати глава и въздъхна.
                   - Сам трябва това да узнаеш...
                   Оттогава бранникът се промени. Той остави ризницата и меча и стана ловец. Търсеше мир за душата си, за мислите си. Цяр за болката. С времето тя остана- тъпа, но не така мъчителна. Като белега от меч на лявата страна на гърдите му. Болеше зиме и го караше да кашля продължително и дълбоко...
                  ....Хрисул остави цветята на гроба, въздъхна и тръгна обратно към колибата. Той измъкна от капана си един заек, сложи го в торбата и продължи в напиращия здрач.
                   Стъкна огън с огнивото и на него забърка яхния , за да нахрани неочакваната си гостенка. Когато котлето вече къкреше, девойката отвори очи.
                    Тя гледаше с детско любопитство всичко наоколо. Опипа премяната си. Опита се да се надигне, но изпъшка и пак се отпусна върху кожите.
                    - Къде се намирам? Какво се е случило?- попита тя тихо.
                    - Нападна те глиган. Добре, че бях наблизо. Жалко, че беше толкова тежък, иначе сега с него щяхме да се гощаваме. Но добре, че той с теб не се гости.- засмя се сърдечно Хрисул.
                     По-късно те сърбаха с дървени лъжици ароматната яхния и огънят ги спасяваше от студа, тъмнината и лошите мисли. Сякаш животът й на болярка беше сън или някъде беше чувала за него. Теодосия с учудване си мислеше как този ловец не я запита как се казва и откъде е, но я лекува и храни. Но тя не посмя да му открие знатния си произход.
                      Тя неусетно задряма и сънува огъня. Той сякаш я изпълваше. Теодосия се мяташе в треската. Но тя усещаше нежните и лековити ръце на лечителя, който сменяше кърпите върху челото й. Смътно си спомняше, че я накара да пие отвара от върбова кора за треската.
                      Когато се успокои, Хрисул дълго гледаше лицето й, на което играеха сенките на огъня.
                     - Ивана, върна ли се, Ивана?- прошепна той.
                      Девойката отвори очи и го погледна. Огънят от треската бе запалил друг огън. Той беше превързал раната на крака й, а сега тя превързваше раната в душата му. Нощта ги обгърна със звездното си наметало...
                       На сутринта Хрисул стана рано и отиде да донесе вода от кладенеца. После набра малко горски плодове и живовляк за раната. Когато се върна, видя в земята следи от копита. Ловците бяха навестили колибата и взели със себе си момичето. Но нямаше следи от борба. Той влезе в одаята и съгледа ризата, прилежно сгъната върху раклата, а на нея- синьото мънисто. Беше си отишла, незнайно къде.
                      ...Минаха се две луни. И ето- пак ловджии зашетаха из горите. Но този път те не идваха за лов. Болярката Теодосия ги водеше право при колибата на отшелника.
Двама нейни охранници я бяха изпреварили и държаха привърженика на богомилите вече завързан.
                      - Пуснете го !- нареди тя.
                       После се обърна към коленичилия мъж, който изпървом не я позна.
                       - Стани! Исках да ти благодаря  за добрината.- и посегна да му подаде една златица.
                       - Не искам твоята златица! – глухо отвърна мъжа.
                       Кафяво златистите очи на болярката се срещнаха с неговите...
                       - Знам.- отвърна тихо тя.
                       После обърна коня си и даде знак на свитата си да потеглят обратно.
                       Тя яздеше бавно и с усилие се сдържаше да не погледне назад....
 
© Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.
Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #8 -: Февруари 26, 2011, 11:38:30 »

    
  реинкарнационна история


Кондорът се издигна на плавни кръгове в утринното небе. Там- долу, в долината се пробуждаше градът на заселниците. Някогашната горда столица на инките Теночтитлан сега беше пъстро сборище от различни раси и народи. Те не бяха войници, а мирно население, дошло с надеждата за по-добро бъдеще.
Още преди идването на Писаро епидемия от едра шарка бе покосила цивилизацията на инките по-жестоко от последвалата война. Второто поколение на заселниците днес бе установило мирни отношения с малкото оцелели племена в тази област.
Кондорът изкрещя и се понесе към планинските хребети. Там, в неговото царство бяха руините на Теотихуакан- Градът на боговете. Ветровете на времето го съпроводиха до пирамидата на Слънцето. Птицата кацна мълчаливо на една каменна арка. Шаманът притвори древните си очи, заслушан в шепота на вековете…

* * *
Пазарният площад на града беше оживено място, където се обменяха стоки, клюки, новини и дори песни. Пъстрите глинени съдове, накити и одеяла на индианците бяха еднакво предпочитани с бронзовите купи, железните ножове и сечива.
Но пазарът не работеше в неделния ден. Точно в средата на площада имаше подиум, който служеше за местните забави. На него можеше да се видят оркестър мариячи, клоуни, жонгльори, акробати, певци и артисти.
Днес вниманието на зрителите беше приковано от един смугъл младеж с гъста къдрава коса и светли фланелени дрехи. С изразително лице той обясняваше нещо на публиката и си личеше, че много се вълнува.
- Кой е този?- попита една жена със синя забрадка своята съседка.
- Не изглежда на проповедник, има дрехи на богат човек- отвърна високата и тънка продавачка, оглеждайки оратора изпитателно.
- Не виждате ли? Това е Магадо, синът на търговеца на сапун.- каза един едър и набит мъж и поглади смолисточерните си мустаци.
- Широко му е около врата и седнал да приказва врели-некипели.-жлъчно подметна един младеж с тясно лице и къдрави руси коси.
- Каква ще е тази работа? Виракоча и Яхве да са едно и също?!
- възмутено коментираше възрастен юдей с дълга къдрава брада, застанал по-напред.
- Не приляга на сина на уважаван търговец да плещи такива размирни думи!- каза един шивач и се почеса зад дясното ухо, където би следвало да бъде молива му.
През това време младежът завърши своята реч. Видимо огорчен от липсата на аплодисменти и разбиране, той се упъти към стълбите, за да се смеси с тълпата.
Една старица, прегърбена и с трепереща длан му поиска милостиня.
- Нямам пари за теб, жено!- изруга Магадо и я отблъсна встрани.
Околните хора замърмориха неодобрително на тази немилосърдна постъпка...

* * *
Окото на кондора съгледа в покрайнините на града една малка схлупена колиба. Стопанката й вадеше ведра с вода от близката рекичка и поливаше малката си градинка. Въпреки че бе превалила средната възраст, тя не се огъваше от тежестта на ведрата и немотията.
Като свърши работа, жената изми лицето си и го избърса с ленена кърпа.
После се изправи срещу слънцето и погледна кондора право в окото. Тя плуваше в потоците на времето- миналото, настоящето и бъдещето на тази земя и попиваше нейната мъдрост и светла горест.
Кондорът направи величествен кръг около тази, която го привестваше и се насочи на север към Домът на Боговете. Той беше предал своето съобщение...

* * *
Магадо влезе в двуетажния дом на баща си. В долните помещения беше работилницата за сапун и от тях се чуваше съскането на горещия сапун в калъпите и приказките на работниците.
Младежът изкачи бързешком стълбите за втория етаж. В трапезарията вече обядваха баща му и двамата калфи.
Когато влезе, три чифта очи се впериха в него с видим укор и след това отново отправиха вниманието си към обяда.
Настъпилата тишина бе много по-гнетяща и от най-бурната свада.
- Чух, че си дрънкал някакви глупости на пазарния площад.- поде тежко баща му, след като слугите донесоха десерта.- Такива приказки не са достойни за мой син! Ще се държиш както ти казвам!
Майсторът-сапунджия махна повелително с ръка на калфите да напуснат и запали лулата си. За разлика от обичайния образ на юдей, той имаше светлокестенява коса- наследство от прабаба му Рашел по майчина линия.
- И престани да харчиш пари за щяло и нещяло! И стига с тези книги! Достатъчно вече си се изучил.- продължи нравоучението бащата.
- Но това е мой живот! Сам мога да реша какво да правя!- опита да се оправдае синът.
- И как го правиш? Като пилееш времето и бащините си пари...
- Стига с тези пари! Не ти ги искам! Никога няма да забравя как се напиваше и ме биеше като бях малък! И как не отрони нито една сърдечна дума като умря мама...- каза ядосано младежа и стана от масата.
- Ти майка си да не намесваш! Неблагодарник! Махни се от къщата ми!- извика разгневения баща и с почервеняло лице повдигна бастуна си.
Магадо излетя по стълбите надолу, бледен като призрак. Никой не се запита къде е тръгнал и какво е намислил.

* * *
Всичко започна от един разговор със шамана на индианците. Веднъж Магадо беше наловил риба и случайно попадна на шатрата му в гората.
Младежът с наслада слушаше старите легенди на инките, докато рибата се печеше на жарта. Така неусетно той свикна да ходи с улова си при стария индианец.
Един ден шаманът му рече.
- Сега ще те отведа в една пещера. Но трябва да пазиш в тайна къде се намира. Обещаваш ли?
Магадо кимна и последва тайнствената му сянка по тясната пътека между скали и клони. Не след дълго те стигнаха до едно място, където скалите се издигаха и запречваха пътя. Шаманът запали факла и освети незабележимия отвор на пещерата. Магадо пристъпи в ечащите от капещата вода коридори с предчувствието, че го очаква нещо много необикновено.
Най-накрая факлите осветиха една огромна зала, стените на която бяха изписани с рисунки на пещерни хора.Заедно с животните, на скалите се открояваше огромна фигура на човек, вдъхваща респект и дори преклонение.
- Това е нашият бог Виракоча- прошепна старият човек и коленичи. Той мълвеше някаква молитва и сякаш изображението милостиво приемаше забравените слова. Магадо не се усети сам как също е коленичил.Времето беше спряло...
Когато излязоха от пещерата, индианеца запали лулата си и продължи своя разказ.
- Някога, много отдавна, Виракоча се явил на нашия народ. Той внесъл светлината на добротата и хармонията и забранил да се убиват животни без нужда. Ловците се молели за духа на убитото животно.
- Но как тогава да обясним човешките жертвоприношения?- прекъсна го младежа.
- Това измислили жреците, за да всяват страх в обикновените хора. Тяхната власт породила представата за кръвожадния бог...
Внезапно лицето на индианеца се изкриви от мъка, очите му заблестяха от гняв, като че ли вижда случилото се тогава.
- Те прогониха старите шамани и отстъпиха от вярата! И с това предизвикаха гнева на боговете над нашия народ! Сториха го прах и пепел!- извиси развълнувано глас той, сякаш дошъл от вековете.
- Значи не е вярно, че Богът е искал човешки жертви? Но...що за Бог е бил тогава?
- Той е същият, който преборил тъмнината и създал света видим и невидим. Той създал човека и вложил в него от своето дихание, и той се пробудил...
- Но тогава вашия Бог не е по-различен от Яхве!- изумено изрече Магадо.
- А защо трябва да е различен, като винаги е бил един и същ?...

* * *
Магадо знаеше законите на Тора и с лекота тълкуваше свещените писания на юдеите. Навярно би могъл да стане равин, ако нямаше свободолюбив дух и не обичаше светските наслади. Той така и не избра дали да наследи бащиния занаят или да се захване с нещо друго. Това за него изглеждаше твърде далечно. Младежът имаше охолен живот и умът му витаеше в духовните предели, но животът искаше не само мъдри думи, но и мъдри дела.
Магадо се насочи към дървената постройка, която служеше временно за синагога. На вратата обаче го посрещна равина и прегради пътя му.
- Какво става? Защо не ме пускаш вътре?- недоволно запита богаташкия син с лошо предчувствие.
- Ти сравни Яхве с бога на диваците. Това е явно богохулство, изречено пред целия град. Няма да те пусна, докато публично не се откажеш от пъклената заблуда! И не се покаеш в синагогата! – каза твърдо божият служител, скръстил ръце пред гърдите си.
Магадо махна огорчено с ръка, обърна се и се отдалечи, забързан в гнева си към съседната улица, съпроводен от тъжните и уморени очи на свещеника...

* * *
В сънения следобед по улиците трудно можеше да се намери някой минувач. Рядко се мяркаше някой слуга или чирак, забързан за дадената му задача.
Къдрокосият младеж се напи с вода от чешмата на пазарния площад,но глад изгаряше вътрешностите му, а друг огън пламтеше в мислите му. Какво да направи сега? Ще успее ли да вразуми своя старец? Не, връщането назад би погазило собствената му гордост!
Той намокри отново лицето си и малко освежен закрачи към реката, където беше шатрата на шамана...

« Последна редакция: Февруари 26, 2011, 12:09:27 от Administrator » Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #9 -: Февруари 26, 2011, 11:39:31 »

* * *

Когато наближи шатрата, апетитен мирис на месо погали ноздрите му. Вътре шаманът въртеше умело над огъня шиш с някакъв голям гущер, без да му обръща внимание.
- К...какво е това?- запита Магадо, заеквайки от удивление и разочарование.
- Игуана- отвърна кратко индианеца-Опитай! Много е вкусна!
Младежът се бунтуваше да яде такова животно, но гладът взе връх над изтънчените маниери. Той отхапа от препеченото месо и с изненада установи, че прилича на пилешкото, но има малко сладникав вкус.
- Хо! Видя ли? Вкусно!- одобрително кимна стареца, преглъщайки хапката.
Шаманът изслуша внимателно неволите на беглеца, без да го прекъсва.
Настъпи тишина, в която се чуваше пукането на съчките в огъня.
- Хм...не е добре човек да не слуша баща си, а още повече- самия себе си.- каза дълбокомислено мъдреца.
- Не те разбирам! Че нали ти ми наговори онези неща за вашия бог? И какво стана? Какво да правя сега?
- Прибързан си, прибързан и високомерен, а си по-безпомощен и от едно пиле. Кой ти каза, че трябва веднага да споделиш тайната пред хора, неподготвени за нея?
За първи път Магадо виждаше шамана така ядосан.
- Когато преглътнеш гордостта и богаташката надменност, когато посееш макар и едно зрънце с труда си, тогава ме обвинявай! Ти искаше да покажеш на всички колко си велик!
Но твоята гордост и високомерие те лишиха от съдържание и хората виждаха един празен, горделив и разглезен богаташки син. Не може светли думи да излизат от устата на пепелянка!
Обиден от тези тежки думи, младежът прибра ножа, с който се хранеше и стана.
- Значи и ти се отказваш от мен? Е, аз нямам повече работа тука...
- Потърси себе си! Когато откриеш същността си, тогава се върни!- извика след него шамана.
Но тези думи не достигнаха до ушите на Магадо, а още повече до разума му. Заслепен от гнева си, той тръгна обратно към града...

* * *
Бе Чиринвойло тонанбе- празника на новото слънце. Още от ранни зори пъстрата тълпа от заселници и местни жители бeше тръгнала към планините на север. Едва привечер те достигнаха руините на Градът на боговете.
С празнични дрехи и настроение, всички бяха наобиколили площадката на Храмът на Слънцето, където започваше тържеството.
Когато червените лъчи на залеза погалиха оранжевото и охрено очертание на планинските хребети, на сцената се появи човек със внушителна маска на кондор и червени одежди. Златен диск на гърдите му показваше, че това е шамана. Под равния такт на барабаните и напевите на индианците, той започна да танцува, изобразявайки полета на кондора.
- Кажи ми, за какво пеят?- попита едно момиченце с бяла кордела, покачено на раменете на майка си.
- Пеят за отиващото си слънце и молят то да се завърне.- отвърна майката, като намести крачетата на любопитната палавница
През това време танцьорът извади един дълъг ремък и го завърза за високия каменен монолит, украсен с фигури на богове и животни. Това беше древен календар на инките.
Внезапно от тъмнината изскочиха седем други фигури, увенчани със страховити маски и индигови одежди. Те бяха седемте зли демона, които искат да откраднат слънцето.
Шаманът започна борба с тях, защото те му пречеха да обиколи церемониално с ремъка 13 пъти монолита- колкото бяха лунните месеци и така да “завърже” слънцето.
Напалените огньове осветяваха борещите се тела. Чуваше се тежкото им дишане и възгласите на публиката при някоя сполучлива хватка. Въпреки своята ритуалност, боят на моменти ставаше истински. Въпрос на чест беше да бъдеш последен повален от шамана...
Най-накрая и последния демон се повали на земята. Под тържествуващите викове на тълпата шаманът откачи златния диск от гърдите си и го завърза за края на ремъка. Слънцето беше
“завързано”, за да не се изгуби в пътищата си в мрака тази нощ.
Празникът можеше да започне...

* * *
Празничните огньове осветяваха веселите лица на пируващите, чуваха се песни и наздравици.
Тържеството траеше цялата нощ и завършваше сутринта. Сред древните руини под звездите зрителите можаха да се насладят на чудната легенда за Лунното момиче.
Пред всички оживяха вълнуващите образи на влюбените младеж и девойка. Тяхната трагична съдба се рисуваше с магията на танца. Момичето с пухкави плитки и нежно лице пристъпяше толкова леко, сякаш наистина ходеше по лунните лъчи към своя любим. Накрая злият дух Каказбал разкъсваше нишките и тя завинаги оставаше Луна. Боговете превръщаха младежа във звезда, за да бъде винаги близко до своята избраница.
Всички очакваха с нетърпение изгрева, за да видят новото слънце. С не по-малко вълнение го очакваше и малката групичка кандидати за лечители. Когато часът настъпи, те се наредиха на площадката с каменната арка в една редица, загърнати плътно в черните си наметала.
Шаманът отново се появи и вдигна ръка, за да настъпи тишина.
- Днес е денят, в който избираме между нас онези, които да лекуват нашите тела и души. И нека Новото слънце да отсъди!
В този миг червените лъчи на изгрева избликнаха иззад скалите. Старият жрец пристъпи тържествено към редицата от коленичили ученици, озарен от светлината, извираща от каменната арка. Той вдигна лявата си ръка и сякаш в нея влязоха червените нишки на бъдното, а дясната положи върху челото на първия избранник.
- Избран!- отсъди той, отметна качулката от коленичилия и сложи на врата му пъстроцветния шал на посветения.
Същата церемония се повтори с още трима от молителите.
- Отхвърлен! Ял си риба!- строго прокънтя гласът на шамана над петия.
Обвиненият отметна качулката си и под нея се разпиляха косите на Лунното момиче. То се опита да посегне на живота си с нож, но пазителите го възпряха.
Шаманът прокара по въздуха длан от главата до петите на треперещата девойка и се взря в уплашените й очи, където бе прочел отговора.
- Не е твоя вината. В теб зрее живот. Иди си!- каза меко той и се насочи към последния в редицата.
Светият човек опря ръка върху челото му, но скоро я отдръпна като попарен.
- Кой си ти?- и смъкна качулката от главата му.
Къдрокосият младеж не каза нищо, тъй като всички го познаха.
- Магадо, ти извърши светотатство пред очите на Бога! Шалът на посветения не може да се получи с измама!-извика шамана обиден, разочарован и покрусен.
Изпълнявайки подстрекаващите възгласи на тълпата, пазителите- гуаррейос хванаха тялото на съпротивляващия се измамник и го вързаха.
За тежестта на постъпката нямаше съмнения нито от страна на индианците, нито от заселниците. Богохулния измамник бе отведен на пазарния площад, завързан на кол и замерван с хули и нечистотии...

* * *
Кофа с мръсна вода обля изпадналия в безсъзнание младеж и той с усилие отвори очи.
“Ех, ако шаманът бе сбъркал! Всичко бих дал да видя самоуверената му физиономия тогава!”- мислеше си Магадо в първите часове на изтезанието.
После всичко се разми в една странна отпуснатост и безразличие.
Ето, дойдоха старите му приятели от кръчмата.
- Философ! Фили-пили! Дрънкало!- подиграваха му се те и го замеряха с развалени плодове.
По обед дойде равина, поглади дългата си брада и размаха с гняв юмруци.
- Ето докъде те докараха твоите приказки! Отстъпник!-и го заплю.
Измъчваният напразно молеше някой от тълпата да му даде да пие. Оставените на поругание осъдени не издържаха повече от две нощи без храна и вода.
Ето, че след равина мина и баща му. Калфата, който го придружаваше потръпна при окаяния вид на младежа.
- Майсторе, няма ли да се застъпиш за сина си?
- Това не е моя син!- глухо отвърна бащата и си тръгна.
Под обедния зной парещата болка във вътрешностите на Магадо бе нетърпима. Ремъците отдавна бяха направили ръцете и краката му безчувствени и той се чудеше къде са.
Какво ли очакваше? Дори собствения му баща не помоли за пощада!Вече нищо нямаше значение. Огорчен и отхвърлен от всички, той потърси прегръдката на тъмнината...

* * *
В унеса Магадо се бе превърнал в сянка. В началото тя гледаше тъжно завързаното тяло, а после полетя към Града на боговете.
Там- на свещената арка беше кацнал кондора. Птицата го погледна с очи, проникващи до дъното на душата и той изпъшка.
Беше се върнал на кола. Звездите светеха и някой развързваше ремъците от тялото му. Две грижовни ръце го подхванаха и положиха на сламена постелка.
Звездите се движеха. Беше толкова слаб, че не можеше да помръдне. Небесните пламъчета се залюляха като над неговата бебешка люлка. Пееха ли те с гласа на майка му?...

* * *
Зверска болка в ръцете събуди оцелелия. Някой масажираше местата, където бяха впити ремъците.
Магадо отвори очи. Намираше се в някаква мизерна колиба върху един сламеник. Една жена с леко побелели коси го масажираше с някакъв мехлем и му се усмихна окуражително.
“Коя си ти? Защо правиш това за мен?”- би попитал младежа, ако имаше сили. Но само някакво хъхрене излезе от гърлото му.
- Пий!- каза жената и му даде една лъжица супа.
Той преглътна трудно. Никога не бе опитвал такъв елeксир, но можа да поеме само още две лъжици.
Странно, ръцете и краката не го боляха вече толкова. Бял покой изпълваше душата му. Сякаш се бе завърнал у дома...

* * *
Йокумба стъкна огъня и закачи под него котлето с вода. Трябваше да направи отвара за изтощения младеж. Тя се пресегна да свали няколко от закачените на гредите на тавана китки с билки за изтощения младеж, когато болният се размърда.
- Къде съм? Коя си ти?- попита той с прегракнал глас.
- У дома, в моята колиба. Казвам се Йокумба.
Стопанката беше половин бяла, половин индианка. Имаше къдрави и дълги прошарени коси. Магадо не би могъл да я познава, тъй като нямаше контакти с „простолюдието”, както висикомерно го наричаше.
Изключително енергична, лечителката отмери нужните билки и ги хвърли в котлето. След няколко минути младежът вече пиеше изключително горчивия чай, под настойчивия й поглед.
След като го изпи, той облекчено се отпусна назад.
- Аз съм Магадо, син на…- започна болния своята изповед. Но беше прекъснат съвсем скоро.
- Знам.- каза стопанката- Всичко знам. Сега спи…

* * *
На следната сутрин Магадо се събуди без никакви болки. Той разглеждаше билките, които висяха и излъчваха приятен и тайнствен аромат.
Имаше чувството, че всичко досега е било сън, а сега се събужда като новороден.
Неговата спасителка бе запалила огън и вече готвеше нещо.
Младежът се надигна и огледа отново бедната покъщнина.
- Къде спа през тези две нощи?- запита внезапно той.
- Две ли? Та минаха седем дни, откак те свалих от кола…- и тя му посочи натрупаните кожи в ъгъла до огнището.
- Съжалявам, че съм спал в постелята ти.- каза Магадо смутено.
- Няма нищо. И без това трябваше да стоя будна, за да те наглеждам.
Закусиха попара и момъка за първи път стана от сламеника. Краката му се подгъваха, но стигна до вратата.
Там се виждаше реката, група дървета и ниви. Мъж, жена и дъщеря обработваха малка градинка. Група ратаи правеха тухли от кал и слама.
Чуваха се звънливите гласове на играещите деца, равномерното почукване от работилницата на ковача.
Толкова много хора, за чието съществуване изобщо не бе предполагал! Щяха ли да го приемат?...

* * *
- Провалих всичко.- каза Магадо на своята спасителка на следния ден.- Откъде да започна сега?
- От тук!- отвърна Йокумба и му подаде една мотика.- Прекопай тази леха!
Несвикналият с физическа работа младеж започна да копае, но това дело изобщо не му спореше. Изпотен и задъхан, той криво-ляво успя да свърши лехата.
През това време домакинята се връщаше с две ведра вода от реката. Тя ги остави на земята и погледна критично свършеното.
- Така ли се копае? Трябва всички едри буци да бъдат разбити!- каза на момъка тя и продължи невъзмутимо към колибата.
Магадо изпъшка, вдигна противното оръдие за изтезание и започна отначало. Този път използваше не сляпата сила, а ума си.
Когато слънцето се издигна на небето, той беше свършил, но и силите му също. Дробовете му свиреха, дрехите му бяпа подгизнали от пот.
- Тази работа е май по-голямо мъчение от онова на кола.- намери сили да се пошегува Магадо със своята наставница.
Йокумба му подаде една кърпа, за да изтрие потта си и една кратунка. Младежът погледна подозриктелно нейното съдържание, спомняйки си горчивото лекарство.
- Пий!- усмихна се жената.- Сок от боровинки. Дава сили.
- Е, справих ли се?- опита се да изпроси похвала Магадо, като се посъвзе.
- Не съвсем зле.- отвърна стопанката.- Утре- две лехи!
Последното накара мнимия болен да ококори очи и да направи ужасена физиономия. После прихна да се смее…

* * *
Работата в градината укрепи тялото на младежа, а духът му намери покой. За няколко дни той свикна с труда на земеделеца. Беше му забавно как умът и ръцете могат да вършат най-различни неща. Така съзнанието му не се занимаваше със случилото се и то му се струваше все по0-далечно и не толкова болезнено. Сякаш наистина се беше родил отново. Харесваха му дребните радости като добре свършената работа, одобрителните думи на Йокумба, разговорите със съседите и игрите на децата. Той се чудеше как досега не е имал сетива за ромоленето на реката, шепота на вятъра в дърветата и гласовете на птиците. Едно от децата го научи да различава техните песни.
Див и високомерен, сега Магадо разбираше колко тежък е труда и колко богати по душа са бедните хора, далече повече от празноглавите му приятели от механата.

* * *
Една сутрин времето беше лошо и неподходящо за работа. Младежът седеше на сламеника и гледаше свещенодействието на стопанката над котлето.
- Я ми подай онази билка!- каза Йокумба, като посочи.
- Ето ти ментата.- отвърна момъка и я подаде.
Тя го погледна безмълвно, после му нареди друго, без да се обръща.
- Дай ми… мащерка!
Билката бе избрана правилно.
- Зърнастец!
И тази билка бе сполучливо подадена.
Йокумба продължи да бърка отварата, която щеше да занесе на болната жена на ковача.
- Хм! Да копаеш не знаеш, а билките знаеш.- промърмори си тя.
- Имаше ги нарисувани в една книга.- отвърна младежа.
- А може ли да помиришеш рисунката?Виж!- обърна се Йокумба към него с две еднакви наглед билки в ръцете си.- Виждаш ли разликата?
Магадо разгледа внимателно двете китки. После ги помириса.
- Едната ухае на гора, а другата няма мирис- установи той, като поклати глава в знак на съгласие.
- Ето, виждаш ли? Не винаги в книгите можеш да откриеш всичко. Довери се на сетивата си!- каза поучително Йокумба, докато прецеждаше отварата.
Младежът излезе навън, за да донесе още съчки. Дъждът беше спрял,слънчевите лъчи се пречупваха през дъждовние капки на листата в цветни съчетания. Колко различен беше светът от онзи в книгите! Наистина бе чудесно предизвикателство да го опознаеш!
* * *
Вятърът стенеше в летвите, които се намираха над врата и не бяха заковани добре. Йокумба бе отишла да нагледа болните в околните къщи.
Магадо излезе от колибата. За да се отиде до Якуб ковача, трябваше да се мине оттатък реката по един дъсчен мост.
Младежът поздрави учтиво владетеля на огъня в неговото царство. Той погледа с интерес неговата работа. Якуб беше едър, с черни дълги мустаци и добродушно лице. Беше препасан с кожена престилка.
- Как е жена ти, майсторе?- попита Магадо, спомнил си за отварата, която бе донесъл предния път.
- Добре е. Оставил съм я да поспи тази заран.- отвърна любезно ковача.
- А ти като топиш метала, защо не правиш тъй..- попита младежа и подробно обясни за какво става дума.
- Хммм…А ти откъде го знаеш?- повдигна вежди ковача.
- От една книга.
- Хм, до сега ковашките тайни са се предавали от баща на син. Тази твоя книга…ковач ли я е писал?
- А ти пробвай!- настоя Магадо и се усмихна.- Всъщнос дошъл съм за малко пирони..
- Вземи си! Има колкого щеш!А…защо са ти?
- Искам да закова нещо…- с нежелание да обяснява отвърна момъка.
На обед собственоръчно издяланата и закована летва грееше на мястото си над вратата и фасадата на колибата имаше „приличен” вид. Магадо се радваше на това свое творение.
Когато Йокумба се завърна от обиколката си, тя поздрави уморено „майстора” за добрата идея. Този път лечителката се беше разболяла.
Младежът стъкна огъня, зави я с кожите, но тя трепереше от студ. С много труд лечителката изреди колко и от кои билки да вземе, за да направи лек.
Изцелителят по неволя се зае усърдно с работата си.
- Не толкова от таза билка! Слага се само една щипка!- чу се гласа на Йокумба.
Тя изпи приготвения лек и заспа.
Магадо реши да отиде на лов. Той си спомни как шамана хващаше игуани. Трябваше само да се издебне гущера, да се улови за опашката и рязко да се обърне по гръб. Меките му долни части тогава бяха уязвими за копие или нож, тъй като трудно се преобръщаше.
Така и направи. Трудно му беше да одере дивеча, но накрая и с това се справи.
За вечеря в котлето къкреше супа с парчета месо, патати и други зеленчуци за скъпата му наставница….

Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #10 -: Февруари 26, 2011, 11:39:50 »

* * *
Тъй като Йокумба беше много болна, Магадо трябваше да отнесе едни мехлеми на продавачката Мерида на пазарния площад.
Като чу тази заръка, младежът настрахна. Той се страхуваше да отиде на мястото на своя позор, да не би да го познаят.
За негово облекчение, никой не разпозна в дрипавия и слаб момък някогашния богаташки син.
Мерида прие лековете и заплати с провизии, ккато обикновено. Тя дъвчеше хляб със сирене.
- Защо не си носите обяд от дома?- запита младежа.
- Няма кой да го приготви, нали цял ден съм тук.- обясни продавачката.
Младежът си тръгна, замислен над една идея, достойна за един предприемчив юдей…

* * *
Направените от Магадо питки фуджитас, напълнени с месо, зеленчуци и лют доматен сос много се харесаха на продавачите.
Всеки ден той ходеше по обед към пазара с тава закуски на главата си.
Веднаж по пътя го застигна един старец.
- Спорен ти ден, момко!- поздрави стария човек- Накъде си се запътил?
- Отивам на пазара. Ето- вземи една тортиля да утолиш глада си.
Старецът взе закуската и благодари.
- Вкусна е!- каза той, продължавайки с Магадо по пътя.-Хо!Вкусно!
При тези познати думи младежът се спъна и щеше да изтърве закуските, ако не бе оставил тавата на земята.
Пред него стоеше същия шаман от старите времена.
- Виждам, че си се променил, момко!- каза мъдреца, като го оглеждаше.- Добре! Много добре!Продължавай все така! А тортилите са наистина вкусни…
Младежът се наведе, за ди си вземе стоката. Той искаше да благодари на шамана за урока. Имаше да го пита толкова неща…
Когато се обърна, видя само един кондор, издигащ се над дърветата.
Наистина ли шамана бе този кондор? Беше ли той живата памет на инките? И защо го спаси?

* * *
Вече трети ден валеше проливен дъжд. В такова време Магадо и Йокумба играеха следната игра.
- Как се прави отвара за кашлица?
Младежът изреждаше съставките и тяхното количество.
- А за пролетната треска?
Магадо отговори и този път правилно.
Неговата учителка кимна одобрително и му каза със сериозен вид.
- И запомни, лечителят ник8ога не прави отрова или отвара за помятане. Той дава, не отнема живот…
Когато дъжда спря, Йокумба събра в торбата си билки и мехлеми, за да обиколи отново съседните села.
- Ще се забавя цяла седмица!- рече тя.- Да се грижиш за градината!
Магадо й подаде торбата и целуна ръката, която му бе дала нов живот и смисъл…

* * *
Дърводелецът Фернандо живееше с многобройната си челяд близо до мелницата. Той беше висок и слаб, с весел нрав и винаги имаше по една шега в устата.
- Хей, младежо, що за кораб си понесъл на главата си?- започна Фернандо, щом зърна натоварения с тава закуски гостенин.
- Има пробойна, ще потъне! Скоро викай децата да го разтоварят!- отвърна Магадо, като комично накраняше тавата ту на едната, ту на другата страна.
С радостни викове петте деца се втурнаха към гостенина и бързо изпразниха товара на “кораба”. Най-малкото от тях, шестгодишно момиченце с къдрави кестеняви коси, подскочи и се сгуши в прегръдките на момъка. Тя беше неговата любимка.
Колко весело и топло беше в дома на дърводелеца! Тук младежа имаше усещането за дом и семейство, каквито нямаше, бе обграден с обич и разбиране.
Жената на дърводелеца се появи, за да внесе ред в палавата дружина. Дребна, закръглена и енергична, тя управляваше с твърда ръка своя “екипаж”, пристигнал с втората вълна колонисти в Мексико.
-Мадре диос! Пак си се изцапал!- сгълча тя мъжа си и го накара да облече чиста карирана риза.
Майката се усмихна при вида на Кончита, която чуруликаше доволно в скута на гостенина и го дърпаше за косата, колчем той насочеше вниманието си другаде.
Домакинята сипа на двамата мъже от супата, която къкреше над огнището.
- Кончита, остави човека да хапне!- смъмри тя дъщеря си.
- Не си го давам! Той си е мой!- отвърна невъзмутимо къдрокосата непослушница и се изплези, наградена със смеха на останалите.
Магадо понечи да й даде една лъжица супа, но тя намръщи носле, категорично врътна глава, скочи на пода и отиде да си играе с кучето...
... Точно това кутре на бели и черни петна беше причината да се запознаят. Един следобед валеше проливен дъжд. Едва ли някой би се осмелил да излезе в такова време, но Магадо чу скимтене и излезе на прага. Недалече беше дървения мост, който по средата вече бе залят от бучащата река. Една светкавица освети отсреща и той видя едно момиченце, което се държеше за парапета и гледаше уплашено мътните води. То искаше да прибере кучето, неизвестно как преминало на отсамния бряг. Най-накрая събра сили и се завтече през наводнената част на моста,без да чуе предупредителния вик на младежа. Водата я повлече и удари в другото перило. Момъкът нямаше време за друго, освен да скочи в реката след безжизненото тяло. От следващите моменти той помнеше само как стискаше скъпоценния си товар и мокър до кости достигна колибата. Като по чудо и кученцето ги беше последвало.
Няколко дни Магадо полагаше грижи за малката си пациентка под съветите на своята наставница. Разказваше й приказки, даваше й чайове и своята обич. Никога досега не се беше грижил за някого. Чувстваше се особено, усещаше пълнота в душата си. Малката вълшебница покори сърцето му и излекува раните в него...
...- Имам една молба.- каза момъка, като привърши с обяда и спомените.
- Каква е тя?- попита домакина.
- Искам да направим изненада за Йокумба и...

* * *
В петък пренесоха наровете и ги сглобиха, като сложиха и нови сламеници отгоре. Повече ги затрудниха сглобките на краката на масата и столовете, но в събота на обяд всичко бе готово.
Магадо усърдно измете колибата, изми и подреди всички гърненца на новата полица, която бяха направили.
Съботният обед беше тържествен в дома на дърводелеца. Пиха текила и пяха най-различни песни.
В неделната вечер Йокумба още не беше пристигнала. Младежът отиде няколко пъти до завоя на реката и се връщаше все по-разтревожен.
Тя дойде по пладне на другия ден, като вървеше бавно. По лицето й бе изписана болка и умора, но малко се поразведри като видя приготвената изненада.
- Нямаше нужда!- протестираше притеснено Йокумба пред “майсторите”на мебелите.- И старият сламеник си беше удобен. А виж- масатае нужна...
Лечителката накара Магадо да й подаде отварата от напръстник, отмери няколко капки в керамичната чаша и го изпи с малко вода.
Тя погледна ученика си с любов и тревога.
- Ке паса? Какво се е случило?- запита младежа.- Направих всичко това за теб, но без теб то няма смисъл...
- Има! Ти се научи да се трудиш и да уважаваш труда и на най-бедния човек. Това не е малко. Но друго има- добави бавно Йокумба.- Баща ти е болен. Навярно-безнадеждно...
Магадо се облече набързо във възможно най-приличните си дрехи. Лечителката оправи реверите му и го потупа.
- Върви! Трябва да оправиш тази каша...
Притеснен от новината, момъка забърза към града...

* * *
Един дрипав и слаб момък похлопа на портите на сапунджията. Вечерта се спускаше над града, дюкяните се затваряха, група младежи отиваше към близката кръчма.
- Кой е?- запита някой, без да отваря резето.
- Нося лекове за господаря.- отвърна момъка, без да се представи.
Вратата се отвори и слугата пропусна неочаквания лечител. Когато стигнаха стаята на болния, оттав излезе първия калфа. Той измери с поглед младежа, сторил му се познат, но после сви рамене и заслиза по стълбите.
На леглото лежеше едър мъж, видимо изтощен от треската. Някога светлорусите му коси сега бяха тютюневожълти.
Лечителят отмери малко отвара за треска в една чаша и се опита да я налее в устните на мъжа. Той открехна клепачи от живителната течност и впи трескавите си очи в младежа.
- Магадо? Сине!Ти ли си? Или Бог те праща да ме прибереш?
- Аз съм, татко.- отвърна развълнувано сина.
- Прости ми. След като майка ти умря, сякаш мълния изгори сърцето ми. После работата потръгна. Имането замая главата ми. Парите и властта, която даваха бяха всичко за мен, но душата ми бе пуста. Мислех си, че мога да купя обичта ти със същите тези пари...
- Колко пъти съм искал вместо това да ме прегърнеш и да ми кажеш, че ме обичаш!-каза Магадо.- Толкова ли трудно бе да го сториш?
- Прости ми. Не знаех как да го сторя. Исках най-доброто за тебе, да наследиш занаята ми и да станеш човек. Прощаваш ли ми?
- Прощавам ти.-прошепна сина.-И ти ми прости за моята неразумност и гордост.
Последните думи бащата навярно не ги чу. Бе престанал да диша...

* * *
Магадо погреба баща си на следния ден. Слугите, работниците и калфите не можеха да повярват, че сина е жив.
На младежа му трябваха още два дни, за да провери бащините тефтери. Той даде работилницата на двамата калфи. Останалите пари раздаде поравно на работниците и слугите. От вещите взе само книгата за билки и брошката на майка си.
Всички бяха изненадани от постъпката му и неочакваната промяна, настъпила в блудния син. Биха го сметнали за луд, ако не беше наместил изкълчения глезен на един слуга и дал отвара за детето на готвачката.
Магадо въздъхна и затвори портите на работилницата. Той затвори последната страница от своето минало...

* * *
Зад завоя вече можеше да се види свидната колиба. Странно, от комина не излизаше пушек. Със свито сърце Магадо се завтече по дървения мост.
В колибата нямаше никого. Той отиде към съседите, за да попита за учителката си.
Дърводелецът го посрещна този път мълчаливо, покани го да седне и му сипа една текила.
- Къде е Йокумба? Казвай...какво се е случило?
Фернандо го погледна и едва промълви.
- Отиде си.
- Но... как така? Как е възможно?- недоумяваше Магадо.
- Тя ти остави едно малко сандъче...
Дърводелецът се върна от кухнята с една малка кутия с плъзгащ се капак...

* * *
Младежът отвори кутията под сянката на старото дърво. Листата шепнеха тъжно. Той отмести капака и ... занемя.
Вътре беше шалът на посветения.
- Как? Как е възможно?Как не съм разбрал?- питаше се на глас той.
Беше живял с една посветена, без изобщо да разбере.
Когато преди няколко години беше посегнал към скъпоценното парче плат, той си мислеше, че ще получи наготово почит и слава.
Но наивния богаташки син не можеше да разбере, че не шала прави човека, а онова, което е вътре в него.
Шалът на посветения не беше парче тъкан, а призвание, което трябваше да се заслужи със всяко едно дихание, мисъл, чувство и дело.
Магадо целуна благоговейно шала на своята любима учителка, завърза го на дървото и коленичи.Шалът заплющя на вятъра и като нежна милувка премина през сърцето му и го разтърси целия.
Един кондор изкрещя в небето. Младежът го погледна през сълзите в очите си.
- Ела!Стига си плакал!- побутна го Кончита- Знаеш ли, че...
Той стана, пое детската ръчица и потеглиха към къщата...

* * *
Йокумба стоеше на върха на пирамидата на Слънцето в Града на боговете Теотихуакан.
Тя повдигна дясната си ръка и каменната арка се изпълни със златна светлина.
Лечителката понечи да влезе в нея, но могъщ глас се чу отвътре.
- Още е рано! Имаш нов ученик!
Златната светлина плисна и я обля цялата. Жената се олюля, но остана на краката си. Божественият огън смъкна товара на годините, болките в сърцето стихнаха,, косите й придобиха прежния цвят, бръчките се изгладиха,но очите помнеха преживяното.
Тя се вгледа в окото на кондора, за да види новия си ученик. Настъпваше пролет и като пъпка жадно я викаше духът му, за да разцъфне...

* * *
Някои бележки:
1.Градът Теотихуакан наистина се намира в планините на 30 км. северно от Мексико сити и е туристическа забележителност.
2.Площадката с каменната арка наистина съществува и там всяка година има празници.
3.Описаната пещера със скални рисунки на първобитни хора също я има, но за целите на разказа е “преместена” по-наблизо.
4.Ритуалът със “завързване” на слънцето се е извършвал на Мачу Пикчу, но има данни, че такива каменни календари имало и в другите градове на инките.
5. Fray Juan de Zumárraga и Vasco de Quiroga през 17-ти век проповядвали подобни хуманни идеи и създаването на утопичния Град на Бога.
6.Идеята за привнесения характер на човешките жертвоприношения от кастата на жреците е авторово мнение.





    © Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.
Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #11 -: Февруари 27, 2011, 22:22:22 »

    реинкарнационна история

    Сега, когато в бяла власеница духът ми се уема към Светлината, една молитва излъчва цялото ми същество:
Господи, упокой душите на мъчениците! Благослови костите на ония, които погинаха за род и вяра под ятагана на зверовете! Които вървяха и вярваха докрай след кръста! Жертвата им не е описана, освен с кръвта им на небесата!
Вечна им памят!
* * *
Хич не си е малко наше село - сигурно има сто къшли и две махали. Некогиш потоп ли е имало или поганска напаст - от селото до реката камик връз камик не останало. Сите бегали нагоре и тъй издигнали Горната махала.
Хубаво, ама харна земя изпуска ли се - дето боднеш нещо, край реката се хваща. И тъй обратно заселили Долната махала. Там се хвалят с доматите и пипера, а карпузите - големи като читашки глави.
А у Горната махала какво - само кози и лозя виреят. Но им е най-хубаво виното!
Та така - тая препирня и надпреварване между двете махали не е отколе. Ама ме питате - аз дека съм? До мегдана, во черковата поп съм, баш между двата огинья, да ги спирам, да се не ритат като атове.
Менека баба Сладуна до Христовия дом подфърлено бебе ме намерила и отгледала като свое. Хората все тъй разправяха, че пъпът ми в църквата паднал, значи - за църковните работи да се изуча, че и хляб да си имам като съм сам-самин.
Речено-сторено. Проводили ме настоятелите да се запопя и ей ме на - обратно у село. Само дето баба Сладуна, честна й пръст, се поминала, дорде съм бил у града, пък те хабер да не ми пратят...
Тъй почнах у черковата служба да служа. За клисар ми дадоха Ивана Лудото - малоумно, но незлобливо и много работливо момче. Много обичаше да бий камбаните. Дай му на него да бий и да зяпа отгоре!
С дълга брада и много слаб, все ставах за задявка на младежите, ама не се сърдя.
- Ей, попе, то сватби, то кръщенета - а все си слаб!
- А вие Ивана Рилския знаете ли? - думах им аз - С акриди и мед се е хранил, а какви славни дела сделал...
С дружен смях момците отминуваха, далече им божиите работи, виж - некоя мома по да имат в сърцето.
Тъй течаха времената в наше село, ама други настъпиха....

* * *

Чудна пролет се пукна у наше село тая година! Едни дървета напъпили, един цвят и сладостно ухание на нещо ново. Само дето щъркелите още ги няма в гнездото на камбанарията. Де ли са се изгубили нашите щъркели?
Всичко хубаво, друго някак. И момците от двете махали - едни кротки, гаче ангелчета небесни. Наместо у неделя пред кръчмата със сопи главите да си пукат, все се събират у Митю Кривия воденичаря, все за нещо си хортуват.
Митю ли? Митю Кривия тъй му е прякора, щото лани си счупи крака като оправяше колелото. Ужким един хекимин от града му събра костите, ама накриво зарастнаха и тъй остана да си куца. Син му пое меленето, че то с тоя крак и една торба, не мож подигна. А щерка му, Елица - най-лична мома в селото. С онея ми ти дълги черни плитки, с онея ми ти дълги мигли и очи като на кошута, а стъпя като царица...
Тъй стана, че венчавката й с Петър от Горната махала ознаменува сякаш края на махленската сръдня, тъй поне се надявах. За Петра, сина на Вълю Чобанина, що да ви река? Строен левент, а ума му - сече като бръснач. С кестеняви коси и сини очи, може да вземе сърцето на всекоя изгора. Ама не - Елица, та Елица...
Само дето никой се не мерка тея дни у черковата, а за полска работа не е време и ми е криво. Де са всички?
Питам Райна, щерката на даскаля Маноля.
- Райно, оти у черкова никой се не весна?
А тя ми рекна.
- Ми то, попе, нали знайш - шием, тъчем, прикя стягаме.
- Бре, че то десет ката прикя досега да сте сторили!- викам малко обиден аз.
Питам и Рачо Сербеза, кундурджията, пръв другар на Петра. А той - дребен, ама як, засукал едни мустаки и дума:
- Стягаме надпревара по мерене с пушки, нали ловна дружина имаме. Много лисици има тъдява - и ми намига...
Странна тая пролет, с едни потайности у всички. И сите едни вървят горди, усмихнати, лицата им светят. Мислех си - за Великден се стягат, а то - друг Велик Ден, ама кой да знай?...

* * *

Тъкмо Иванчо би за последно камбаните по вечерно време и не щеш ли - сите момци у черковата влезнаха. Гледам го Петър, отпреде ми, пристъпя от крак на крак.
- Що има, Петре? За венчавката ли си дошел?
- Бе то венчавката...- мрънка той - за друго сме дошли.
А Рачо Сербеза, като по-окумуш, за расото ме хвана и както си е гласовит, шепне като мечка.
- Попе, чалмите нещо са се разшетали. Оружие по къщята дирят. Молим те у черковата пушките да скрием...- и ме гледа, гаче на икона се моли.
- Що думаш? Оружие в Божия дом? Как тъй да стане тая работа? – викам му аз слисан.
А той като се ядоса, хвана ме за гушата и ме повдигна.
- Попе, ние свято дело сме подхванали, за свободата народна. Как тъй Бог да не благославя правото дело?- и ме пуска, сякаш змия усойница е държал.
А Петър ми дума кротко, ама очите му горят право в сърцето ми като живи въглени.
- Отче, слез на земята най-сетне! Или си със селото, или - с душманите...
И си тръгнаха те, а на мене ченето ми трака. Брей, що сторих? Как небесните и земни работи у ред да туря?
Паднах аз на колене пред Пресвета Богородица да се моля що да сторя. Как оружия смертелни в пресветия храм да скрия?
И изведнаж - гледам златна светлина, а то отвънка сигур вече месечина грее. И светлината - право в олтара свети. Значи - ей къде да се крий. Щом е света работа - на най-светото место да иде. Олекна ми на сърцето.
Ставам аз и както съм си без калимавка, тичам към воденицата. Отварям аз, ни жив, ни умрел вратата и викам.
- Братя! Знамение небесно ми се яви! Знам де да скрием пушкалата...

* * *
Тъй скрихме оружието. На сетния ден съботен, заранта, Райна, на даскала щерката, минува.
- Що, Райне? Да се изповедаш ли си дошла? Абе, то не е време сега, но - кажи...
- Тейко ма проводи с таз бележка и да ти кажа, че момците вечерта ще дойдат да се закълнат, готов да си - мига срещу мене тя с невинните си очи.
Отиде си момата, отварям хартийката, а тя пари от думите, вътре изписани. Силен, ама болен човек ги писал. Даскал Манол миналата пролет шамароса едно заптие и мискинин го нарече, щото девойки от школото задирял. А то как да се обърне работата - у града даскала запряха. Що са го правили - не каза, ама подир седмица с каруца го докараха, гръбнака му пречупили и краката не мърда. Ни жив, ни умрел, последна комка му давах, ама оживе. Добре, че нотабилите Петра за подидаскал сториха, щото школото щеше да се затвори. Ама бива ли тъй - за една права дума изедниците човека да затриват...
Харни думи написал даскала, ама не стигат. Как свети думи на молитва да уцеля? И тъй мислих, и инак. А вечерта иде. Брей, що да сторя? Нема такваз молитва у кондките...
...Дойдоха значи, момците пременени и Райна с тях. Хубава работа - бива ли за юнашко дело мома да се закълнява?
Отворих ази Светата книга, ама устата ми - залепнали. А Рачо Сербеза тури отгоре пищов и кама от силяха си и вика.
- Хайде сега, давай попе!
И почвам аз, а думите сами от устата ми излизат, гаче сам Йоан Богослов на ухо ми ги реди.
- Ние, от селото юнаци събрани, за свободата народна издигаме глас и оружие. Кълнем се да се бием докрай с душманските зверове юдови за землята родна и ако би дали живота си - да умрем за нея!
И нека на тая клетва свещена свидетели бидат кръста, камата и пищова. Бог да благослови десниците ни и светото дело! И който се отметне от клетвата - във вечен огин да гори и анатемосан да биде!
Амин! Заклех се!
Казах аз тея думи, а те не от бележката, от сърцето ми излезнали. А от очите ми - сълзи текат. И думам на момците събрани.
- И аз се закълнах!

Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #12 -: Февруари 27, 2011, 22:22:44 »

* * *
А буната почна ето така:
Дойдоха рано заранта момчетата во черкова. Изпървом не ги познах - таквиз пременени - с форми, украсени с гайтани, калпаци с левове - московци същи! Ето, значи, де момите са си изболи очите, дрехи да им стъкмят.
- Абе момчета, рано сте дошли за венчавката на Петра!- подкачам ги аз.
А те - радостни, очите им светят, гаче на сватба отиват. И Митю Кривия с тях - посивял от брашното и годинките, а като дете се радва. Нищо, че куца.
Грабват пушките от олтара и право в Долната махала, дето турци и цигани има. А те - като чули първата пушка - плюли си на петите и дим да ги няма. Само онуй заптие, зарад което даскала осакатиха, го сгащили наште. А той - хвърлил пушката и през блатото. Мерили го веднъж, мерили го втори път. Уцелили ли - не разбрали, щото потънал...
Връщат се момчетата пред черкова на мегдана и юнашка песен пеят, значи - успели са.
- Иване, скоро бий камбаните!- викам аз.
Бият камбаните- целият Балкан се тресе, целото село се събра като на празник. Майки с китки синовете закичват, деца викат, баби се кръстят. И сите се радват на свободата и войската наша.
Гледам и аз напетите юнаци и си мисля.
“Боже, кой бех аз, че ги закълнах? Та те от Господа Бога благословени са си били, свети арахангел Михаил оружие в ръцете им турил и ангелско войнство подир тех лети..”
И ето - пред тех се изстъпиха Петър и Елица, венчавка да им сторя. Елица - целата в бело, ангел небесен. А Петър у тази форма - княз български. Смъмрих Иванча короните пред черкова да изнесе и там - пред всички ги венчах...
Какви съм думи издумал - не помним. Само после ми разправяха, че цар и царица съм ги наричал. И тъй си остана - сватбата на царя и царицата български, во първия ден свободен.
Тъкмо свършихме венчавката и пак камбаните забиха. Бре, Иванчо, полуде ли? А той- бие, дългите му коси развени, и вика:
- Ехе-е-й! Щъркелите, щъркелите-е-е!
И верно - щъркелите най-сетне си дойдоха. Кръжат около камбанарията за късмет. Сватба и щъркели - двойна добра поличба за делата народни.
Тоз беше най-щастливият ден на селото вовеки!

* * *

Пияни, пияни беха тея дни свободни, от свободата се упивахме.
Ама много хубаво - не е на хубаво. Седмица мина, а от града нищо не иде. Нито юнаци наши хабер да пратят, нито читаци на юруш да пристъпят. Бре, каква е тая работа?
Хортуваме си тъй с момците на мегдана. И тъй го мислихме, и инак - требва да пратиме некой да види що става.
- Ама да е некой, дето да не буди подозрение – казах дълбокомислено аз. - Каквато и войска да срещне, да не го закачи.
Чула туй Стефка, жена разпътна, и при нас дойде. Тръсна червените си коси и тъй вика:
- Мене ме пратете, все едно за червила и белила съм у града отишла. И аз за свободата нещо искам да сторя.
“Брей, грешница, а засрами много праведници!”- мисля си аз.
- Абе то - харно, ама сама жена на път- не е добре!- рече Митю Кривия.
И тъй решихме Стефка с Митю да идат да видят що става. Тръгнаха те с една каручка, а ние ги гледаме и сърцата ни като врабчета свити.
Подир обед, откъм Горната махала, почна пукотевица. Турците и циганите, що избегаха от село ни изедоха главата. По овчарските пътечки башибозука превели да ни удари в гръб. А те, нашите момчета - към долината и града гледали, отде да знаят, че отзад идат.
Тъй паднаха първите жертви. Настана паника. Всички от Горната махала побегнаха къде черкова и Долната махала.
В туй време гледаме с Рачо - връща се каручката, Стефка някаква червена кърпа вее. Наближи тя, скочи и тича запъхтяна. Гледаме - по кърпата кръв, а жената от уплах не може продума.
- Войска, голема войска иде от града!
- Кой, наши ли?- пита Мирчо Нотабила и всички го изгледаха изкосо.
- Стефке, а де е Митю?- дума Петър, а лицето му пребледнело.
- Нема го вече Митю...- рече жената и се разтресе от плач.
Сълзите на Мария Магдалена беха в очите на тая юначна българка...

* * *

Като черни градоносни облаци се нахвърлиха башибозуците на Горната махала. Екот на пушки и писъци се сляха в едно. Пламнаха къшлите, от юродите погански запалени. И гъстък дим въздигаше отчаянието. У едни то биде отчаяна храброст, у други - отчаяна мерзост.
Пищят женурята и децата, бегат къде реката. А там - черно от аскера, дето от града придошъл. Кой избегал преди туй - избегал.
Сите мученици во черкова спасение последно подириха. И като минуват, разправят - милост немали душманите - всекиго де срещнат - посичали.
Ето я Райна, на даскала щерката и тя иде - ни жива, ни умрела.
- Райно, а тейка ти де оставихте? - питам я аз.
Страшни, страшни очите на туй дванадесет годишно момиче, не могат заплака. И ми разправя как тейко й рекъл на чардака да го изнесе, щото краката му не работят. И двата пищова му в скута положила.
- Бегай при баба Станка, щерко! Мене ме не мисли! Нема да се дам на чалмите мърцина!-тъй рекъл даскала.
На колене го молила да тръгне, не склонил.
Гледам до сребърния бор на баира къшлата на Маноля - целата в огин и изтръпнах. “Изгоре! Изгоре даскала като вощеница! Вечна му памят!”- и бутнах Райна къде баба й, нищо да не разбере.
А камбаните бият на беда велика. Как туй момче, Иванчо, не се умори? Тича народа во черкова да се прибере, сам Господ Бог да ги запази от зверовете страшни.
Не щеш ли - пушка пукна и камбаните замлъкнаха. Полете Иванчо от камбанарията, а щъркелите над него уплашени кръжат. Тичам към момчето, а плочника черковен - оплискан с кръвта му. Той ме погледна с ясните си очи само.
- Тате...- рече и издъхна...
Боже! Милият! Нали се за него грижих, сигурно за отец свой ме е имал! Паднах на колене и само очите му склопих и го прекръстих. Господи, защо таз душа сирота ми отне? Толкова го обичах, макар да го хоках понякога...
Избърсах сълзите с опакото на ръкава, ама мъката нема кой да избърше. И тъй, с оцелелите от поганската напаст черковните двери запречихме...

* * *
...Пълно, препълнено во черкова с народ, стълпотворение велико. Едни се кръстят и викат.
- Света Богородице, спаси нас!
- Исусе Христе, помилуй ни!
Други стоят като гръмнати и не знаят що да сторят.
На едните намерих по некоя христова дума да кажа, ама другите - не слушат, гаче са вече мъртви.
Малко беха третите, дето на нашите момчета помогнаха вратата черковна да залостим и за юнаците сгода да стъкмим - от високите прозорци да мерят. За мое удивление, сред тех беше и Мирчо Нотабила.
Чуден човек тоя Мирчо - харен, ама мълчалив. У черкова не ходи, а пръв жълтици за две камбани даде. У Митювата воденица се не вестна, ни клетва закълна, а сам десет пушки пред момчетата стовари. Никой не знаеше що с никого не хортува. Едни разправяха, че някакъв ага, барабар с кадъните изколил и от него му е златото. Други думаха, че хайдушко имане открил. Аз да ви кажа - грех тежък е сторил и мъчи се сега да го изкупи. Ама какъв е - никой не знай...
Сред останалите бе и Минчо чорбаджи. Другите големци още при първата пушка по терлици избегаха, а той - от глупост ли, от срам ли - остана. И все тъй вика.
- Отидохме, по-харно да се предадем...
Окачиха се на прозорците черковни юнаците и почна се стрелба люта. По едно време спреха - нема със що да стрелят. А отвънка викат:
- Предайте се, дорде е време!
Слезнаха момчетата от пусиите и се чудим що да сторим. Толкоз народ, жени и деца, на смърт- обрича ли се? Кой тез души клети от ада смертелен да спаси? Господи, дай ми сили!
- Пред вас с Кръста Христов тръгвам! Господ ще ни избави! Вервайте му!- викам им аз.
А Минчо чорбаджи на колене ми паднал и ръка ми целува:
- Вземи ме, попе, за живота си плащам!
Тъй дума, а аз ръката си дръпнах, гаче е усойница проклета.
- Ами ти, Мирчо, не тръгваш ли?- питам нотабила аз учуден, че големец за живота си не плаче, а и стар човек е.
- Стари гарибалдеец се не предава! - отвръща той и сите се учудихме на тея негови думи.
През туй време Петър и Елица, младоженци, се простиха.
- Отивай, Елице, мила моя невесто!- тъй дума Петьо - Ази от клетвата народна се не отричам..
Тъй се прегърнаха - млади, хубави, а на мене душата ми за тех плаче...
Отворихме вратите черковни, грабнах кръста Господен и пръв пред върволицата застанах.
- Не стреляйте! Жени и деца миром предаваме се!- викам аз, колкото ми сили държат.
И тръгнахме с мъка страшна към съдбата...

* * *

- Не стреляйте! Предаваме се!- викам аз и войската, наобиколила черковата се разстъпи, тълпата да пропусне.
И сите от ужас сковани, пребледнели. Деца у майки се притискат, да извикат не смеят.
Не щеш ли - чорбаджи Минко побегна напред и право пред главатаря метани струва.
- Пощадете ми живота, агалар!- тъй дума и кесия тежка подава.
А главатарят Карахасан, в черно облечен, но дваж по-черна душа носи, и не посегна на златото. Падна кесията на земята и се разсипаха жълтиците. Кима му с глава той, все едно дума “Вдигни я!”
Наведе се чорбаджията, а турчинът извади пищова из силяха си и го застреля.
Падна Минчо настрани, а изстиващите му очи - в алтъните гледат, не можаха да го спасят.
През туй време назад некаква суматоха настана и се обърнах да видя. Из черковните порти Петър като лъв изскокнал и двамината черкези отзад с нож претрепа.
- Елице!- вика- Бегай! Душманите кръв са намислили!
Разбуниха се хората. Напред ли, назад ли- не знаят що да сторят.
Тича Елица, целата в бело - самодива съща, към любимия си, сякаш криле са й поникнали. А поганците оружието зареждат.
Стигна тя до Петра, прегърнаха се. Неколко пушки изгърмеха и в началото си помислихме, че не са ги умерили.
Кога барутият дим се разсея, паднаха двата влюбени гълъба на земята. Алени рози на булчинската рокля цъфнаха. Странна тишина настана. Дори и турците се стъписаха, такава верна любов не срещнали.
После се окопитиха, заблъскаха с прикладите на пушките и ни обградиха като стадо вълци. Други в отворените черковни порти нахълтаха, останалите мъже да погубят.
По знак на Карахасана двамина черкези ме хванаха и къде него проводиха.
- Пощади ни! Имай страх от Бога!- викам му аз.
- Гледай! Гледай колко верата ви струва! И дали вашият Исус ще ви спаси!- тъй вика агарянина и на кръста се изплю.
Извадиха башибозуците ятаганите и викат на ужким “Ха!Ха!”, че ще ги посекат. На третото “Ха!” наистина се нахвърлиха.
Стон на ужас и отчаяние извика множеството като един. Тоя вик ме разтърси целия! Господи, дано до твоя небесен престол е долетел! Боже, хвърли гръм връз неверниците погански! Исусе Христе, спаси ни!...
Един душманин хвана Райна за плитките с нея да се погаври. Пищи момичето, а баба й Станка с голи ръце откъм гърба на звяра за врата го души, чедото да спасява. Умре арнаутина, ама друг като виде що е бабата сторила - със щик между плешките я прободе.
Друг турчин дърпаше бебето от една майка да откъсне. Като виде, че не може, другарят му ръцете й посече. Ръцете й за бебето още вкопчени, не падат. А мученицата майка не посечените си ръце гледа, но рожбата си, и падна възнак, светица съща. Господи, в небесното царство приеми я!
При тея страшни гледки повече не издържах. Разбутах черкезите, дето ме държаха, вдигнах кръста и викнах.
- Зверове! Изчадия юдови! Проклинам ви с целото си сърце! Анатема! Анатема! Ана....
Писъкът на ятагана посече последната дума...

* * *

Издигат се пламъците черковни и с тех душата ми се уема нагоре към Светлината. И страшна вина гори в мене - толкова люде с Кръста Господен изведох да спася, а сите погинаха.
Прости ми, Боже, че земните и небесни дела така смесих в мене! Че търсех телесното, а не духовно спасение. Че търсех чудо да сториш, а то чудото - в сърцата ни е било.
Но не в твое ли име се закълнахме? Не в твое ли име вяра и род бранихме? Не в твое ли име ги поведох спасение да дирят?
Ако е малко била верата ми да ги спася - накажи ме, Господи, в геената огнена! Ако ли в тебе неверно съм уповал и не разбрал божиите знамения - осъди ме!
Ето- напреде се види златната светлина. Като стигна до нея, пред Съдното ти Око ще падна ничком и ще се моля с цялото си същество.
Господи, спаси душите на тези мъченици! Светлите им души благослови под небесния си престол!
Костите им ще потънат в земята, а кръвта им дървесата ще поемнат. И нема кой да разкаже подвига им свещен.
Затова, Боже, в ангелските скрижали изпиши с огнени букви спомена за тях на небесата!
И нека потомци с чисти сърца истината да подирят и се поклонят пред светия им завет!
Амин!

© Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.
Тези събития наистина са се случили по време на Чипровското въстъние в село Смоляновци, област Монтана. Никой не знае кои са били тези хора. Аз бях попа и  душите на хората сами си идваха- със техните характери и съдби. Поклон пред паметта им!
Активен
Paladin60
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 95

« Отговор #13 -: Март 06, 2011, 12:15:52 »

реинкарнационна история

Иконата


Фалшификаторът беше хванат. Стражарите бяха изумени, че това е старец на преклонна възраст. Малкото червено куфарче с олющена боя беше с резбарските му инструменти.
Стражарите го въведоха в килията, като хвърлиха багажа му на нара. Затворникът се засуети и започна да вади и прережда багажа си, сякаш така щеше да намери някакъв изход от положението. Когато го оставиха, той за пореден път бръкна в куфарчето и оттам изпадна една шкурка. Старецът я взе в мазолестите си ръце и почувства дълбоко разкаяние:
- Господи! Господи-и-и! Прости ми греховете!- извика той към тавана под кискането на затворниците от другите килии.
Нямаше съмнение- беше в затвора.
За пореден път той се върна към момента, когато онова момче влезе неочаквано в работилницата. То видя дървените щампи и купищата фалшиви пари. Не трябваше да ги вижда. Старецът огледа с омерзение ръцете си. Грозен белег от изгаряне имаше на опакото на лявата му ръка. Но най-грозното беше, че същите тези ръце, които бяха резбовали чудни пейзажи, бяха посегнали на детето.
Резбарят помоли от управата да му дадат една дъсчица, която да дълбае. Същите сметнаха това за безобидно занимание ,в сравнение с тежкото му провинение и убийството на момчето.
Разрешиха му само малкото резбарско длето, понеже с него явно нямаше да се нарани.
- Господ ще ми прости! Господ ще ми прости!- бърбореше белобрадият старец и дълбаеше дървото. Сълзи се стичаха по бузите му. Всички го мислеха за полудял, че си говори сам. Той едва докосваше оскъдната дажба от черен хляб и супа.
Резбарят се бореше с времето. Малко време му оставаше да живее, а делото, с което се беше заел не беше лесно. Никой не разбра как успя.
От резбованата дъска го гледаха очите на момчето. Те го горяха докато работеше денем и нощем- сини, невинни и добри.
Занданът имаше солиден покрив, подкрепен отвън с дебели, грубо одялани дънери. На тях окачваха въжетата за бесене.
Изведоха го в същата дрезгава утрин, когато завърши картината.
Когато въжето се вряза в гърлото му, пред очите му затанцуваха червени кръгове. Последната искрица мисъл, която трептеше в отлитащото му съзнание беше: „Ще ми прости ли Бог? Ще ми прости ли?”
Когато отвориха килията, за да вземат вещите му, на нара беше поставена иконата на Исус. Усмихваха ли се очите му?
    
© Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.

Global Moderator - Коментар

Правило: 1) - Заглавието на темата трябва да отговаря на съдържанието. То трябва да бъде конкретно и да дава представа на читателите за съдържанието. Теми с общи заглавия като "Един въпрос", "Какво мислите за това", "Защо", "Помощ" и т.н. ще бъдат преименувани, за да могат читателите да се ориентират по-лесно относно съдържанието на темата
.

Смених заглавието, което беше "Иконата".
Когато пускате някаква тема, обосновавайте по-ясно идеята й и какво очаквате точно от нея.

« Последна редакция: Март 07, 2011, 21:06:20 от Еруин » Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #14 -: Март 09, 2011, 22:39:35 »

Еруин: Благодаря, Нийче, не го бях видяла това.
« Последна редакция: Март 10, 2011, 01:16:48 от Еруин » Активен
Страници:  [1] 2   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Дзен истории
Йога
Админ 0 1062 Последна<br />публикация Януари 09, 2010, 19:23:17
от Админ
Фантастические истории
Филми
dayana 0 764 Последна<br />публикация Февруари 18, 2010, 13:39:10
от dayana

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright