Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2 3 ... 9   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Притчи и приказки  (Прочетена 13591 пъти)
delfin
Гост
« -: Юли 24, 2009, 00:16:37 »

В КОЙ ХРАМ ДА БЪДЕ БОГ?

Първа притча от Анастасия



В едно от многбройните човешки поселения на Земята щастливо хоратата живеели. Деветдесет и девет семейства имало в селището. Всяко семейство — с прекрасен дом, с резбована и удивителна украса. Давала ежегодно плодове градината край къщата. Отглеждала сама и плодове и зеленчуци. Радостно хората срещали пролетта и се наслаждавали на лятото. Поредица от весели и дружни празници раждали нови песни и танци. Почивали си хората през зимата от всекидневното ликуване. И небесата съзерцавайки, опитвали се да решат дали възможно е луната и звездите в рисунък още по-красив да подредят.

Веднъж на три години, през юли месец, онези хора се събирали в края на селището на една поляна. Веднъж на три години на техните въпроси с глас обикновен Бог отговарял. Макар невидим за взора на човешките очи, Бог усещан бил от всекиго. И с всеки един жител на селището, заедно решавал, как по-красив живот за бъдещите дни да се изгради. Бил философски този разговор на хората и Бога, а също бивало да е весел, обикновен и шеговит.

Например, ставал мъж на средни години и заявявал на Бога:

— Защо ти Боже, на празника през лятото, когато от разсъмване се бяхме сбрали ние всички, с дъжд да ни мокриш ти започна? До обед се излива дъжд като водопад от небесата, чак към обяда слънцето засия. Да не би до обед да си спал?

— Не спях, — му отговарял Бог, — от изгрев мислех как да постъпя по-добре и празникът да бъде славен. Видях аз, че някои от вас, отивайки на празник, ги домързя да се измият с чиста вода. Какво да правя? С вида си празникът ще развалят тези нечестивци. И аз реших първо всички ви да измия, после да прогоня облаците и на слънчице с лъчите да облаская измитите с вода тела човешки.

— Добре, щом е така… мъжът се съгласил, скришом трохите от храна почистил от мустака и почнал да трие изцапаната с боровинки уста на сина си.

— Кажи на мене, Боже, — запитал друг мъж, — замислен възрастен философ, — над нас в небето има много звезди, какво означава рисунъкът им причудлив? Мога ли аз, ако си избера звезда, харесала се на душата ми, ако скучен ми стане животът на Земята, там да отида с моето семейство?

— Рисунъкът на небесните тела, блещукащи в тъмнината съобщава за живота на цялата Вселена. Душата, позволява да се чете книгата на небето, когато е и концентрирана и разтоварена. Не на празно любопитство се разкрива на небето книгата, а само на чисти помисли и значими. Да се заселиш можеш на звезда. Всеки за себе си може да избере небесна планета. Условието за това е само едно. Трябва да си способен — творения по-красиви и от тези на Земята, да създадеш ти на избраната звезда.

Скочило от тревата момиченце, все още малко, отметнало зад рамо русата си плитка, вдигнало нагоре личице с чипо носле и дръзко подпряло ръце на бедрата, на Бога заявило:

— Имам претенция към тебе Боже. Две години чаках търпеливо да изразя претенцията си. Сега кажи. Някакво безредие и ненормалност на Земята се твори. Живеят всички хора, влюбват се, женят се, и се веселят. А аз в какво виновна съм? Щом пролетта настъпи, на бузите лунички ми се появяват. С нищо не се измиват, не се и боядисват. Да не би за забава да си ги измислил Боже? Аз искам през новата пролет да нямам вече ни една луничка.

— И дочь моя. Дъще моя. Не лунички, а пролетушки на твоето прекрасно личице изгряват през пролетта. Ще ги наричам както ти желаеш. Щом като за неудобство ти ги смяташ, ще ги премахна аз през следващата пролет, — Бог отговорил на момичето.

Тогава се надигнал в другия край на поляната юноша строен, поглед навел и казал невисоко, към Бог обръщайки се.

— Не малко работа ни предстои да свършим през пролетта. Ти, Боже се стремиш участие да вземеш във всяко дело. Защо ти е с лунички да се занимаваш? Освен това те са така прекрасни, че образ по-прекрасен от този на момиче младо с лунички аз не си представям.

— Какво да се прави? — замислен казал Бог. — Помоли ме девата, а аз й обещах…

— Как „какво да се прави?“ — отново включиало се в разговора момичето, — казват ти хората, че не с лунички, а с други важни работи трябва да се занимаваш… А като стана дума за луничките, аз само затова и моля, че могат още две да се добавят, така за симетрия, ето тук на дясната ми буза.

Бог се усмихнал, видяло се това и по усмивките на хората. Знаели всички, че скоро в любов ново семейство в селището тяхно ще се роди.

Така живели с Бог хората в това селище удивително. И ето че веднъж дошли при тях сто мъдреци. Радушно жителите срещали винаги гостите с всякакво ядене. Хапвали мъдреците прекрасни плодове и се възхищавали на необикновения им вкус. После един от тях казал:

— О хора, колко е прекрасен и подреден вашия живот. Изобилие има и уют във всяка къща. Но нямате култура на общуването с Бога. Няма прославяне и поклонение към Божеството.

— Че за какво? — опитали да възразят жителите разтревожено. — Общуваме ние с Бог като приятел с приятел. Общуваме веднъж на три години. Но всеки ден изгрява слънцето. В градината пчели бръмчат край всяка къща още от пролетта. През зимата снегът земята скрива. За нас делата му са ясни, и се радваме ние на всеки сезон.

— Не е добре уредено това при вас, — казали мъдреците. — Ние ще ви учим как да общувате с Бога. По цялата земя са построени дворци и храмове. В тях могат хората всеки ден да си общуват с Бога. И вас ще научим.

Три години слушали мъдреците жителите на селището. Всеки от стоте своя теория отстоявал, как по-добре за Бога храм да се строи и всеки ден какво да се прави в храма. Всеки от стоте мъдреци имал своя теория. Не знаели жителите на селището коя от стоте мъдри да изберат. И как да направят тъй, че никого от мъдрците да не обидят? И решили да послушат всички и да построят всичките храмове. По един на всякое семейство. Но имало в селището семейства само деветдесет и девет, а мъдреците били сто. Като чули решението на всички жители, се развълнували мъдреците. На някого все пак храм нямало да стигне, и някой от тях дарове нямало да получи. И почнали да спорят помежду си, чия теория за поклонение е по-ефективна. И жителите в селището в спора започнали да въвличат. Спорът се разгарял и за пръв път от толкова години забравили жителите от селището за времето си за общуване с Бога. Не се събрали както винаги преди в деня уговорен на поляната.

Още три години изминали. Около селището издигали се деветдесет и девет величествени храмове, но къщите не се белеели както преди. Част от реколтата от зеленчуци така останала си неприбрана. И в плодовете по градините се появили червеи.

— Всичко е затова, — вещаели в различни храмове мъдреците, — че няма вяра пълна във вас. Повече дарове в храма носете, по-старателно, по-често се кланяйте на Бог.

Само един мъдрец, който без храм останал, скришом ту на един или на друг говорел:

— Не сторихте хора всичко както трябва. Не е правилна конструкцията на всички построени храмове. И кланяте се в храмовете вие също неправилно, в молитвите си не казвате правилните слова. Единствено аз да ви науча мога, как с Бога ежедневно да общувате.

Щом успявал да убеди някого и се издигнел нов храм при това, някой от другите веднага овехтявал. И пак отново някой от мъдреците, без дарове оказал се, скришом пред хората стремил другите да опорочи. Немалко минали години. Веднъж хората си спомнили за прежните събирания свои на поляната, където гласът на Бога чували. Пак на поляната събрали се и почнали да задават въпроси с надежда, че ще ги чуе Бог и ще им отговори както преди.

— Отговори ни, защо стана така, че плодове червиви раждат градините ни? И защо не всяка година израстват зеленчуци? Защо се карата помежду си, и се бият и спорят хората, но да си изберат вярата най-добра не могат никак? Кажи ни в кой от храмовете, за теб построени, живееш ти?

Не отговарял на въпросите им дълго Бог. Когато все пак зазвучал в пространството гласът му, не весел бил, а изморен. Дал отговор Бог на събралите се хора:

— Мои синове и дъщери, във вашите къщи, с градини обградени сега запуснато е всичко защото не мога сам аз всичко да успея. Така с мечтата изначално е замислено, че само с вас съвместно аз мога да творя прекрасното. Но вие се отвърнахте отчасти от своите градини-домове.Сам не успявам да творя, творението трябва да е съвместно. Искам още на всички вас да кажа: любовта и свободата на избор са във вас самите, аз съм готов да следвам вашите мечти. Ни вие ми отговорете, мили мои синове и дъщери, в кой от храмовете трябва аз да се заселя? Пред мен сте равни всички вие, така че къде трябва да се намирам, за да не остане някой от вас обиден? Щом този въпрос решите, в кой храм да се намирам, аз ще последвам вашата колективна воля.

Така Бог отговорил на всички и замълчал. А хората от селището, което някога било прекрасно, и до днес все спора продължават. А в домовете им — запуснатост и тлен. Наоколо са все по-високи храмовете, а спорът — по-остър.

— Е,Анастасия, някаква нереална приказна притча ми разказа. Някак много глупави са били хората от онова селище. Нима не им е било ясно, че Бог заедно с всеки иска за градините им да се грижи? Освен това ти казваш, че глупавите хора от селището все още спорят. А къде е това селище, в коя страна? Можеш ли да ми кажеш?

— Мога.

— Ами кажи.

— Владимир, ти и хора от различни страни, в това селище живеете.

— Така ли?… Ама наистина сме ние! Разбира се, че ние. Както и преди, коя е вяра по-добра, все спорим. А в градините — червиви плодове!

 
« Последна редакция: Ноември 05, 2009, 19:45:57 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #1 -: Юли 24, 2009, 00:25:53 »

НАЙ-БОГАТИЯТ ЖЕНИХ


Притча трета на Анастасия



Аз тази притча леко ще поизменя, за да звучи тя още по-съвременно.

В село едно живели два съседа. Дружили си семейно, работели с наслада на своята земя. През пролетта цъфтели градините на двата участъка, и горичка малка израствала на всеки от тях. Във всяко от семействата родил се син. Когато синовете на двамата приятели-съседи пораснали, веднъж двете семейства се събрали заедно на празнична маса и твърдо приели решение — на синовете си да оставят всичко за управление.

— Какво да се сее и кога, нека нашите синове сега решават. А ние с тебе, приятелю мой, нито с поглед, нито с намеци няма да пречим на своите синове., — казал единият.

— Съгласен съм, — другият отговорил, — нека нашите синове, ако поискат и къщите по своему да променят. Сами да си избират дрехите, необходимите животни и покъщнина — сами да решават.

— Добре, — отговорил му вторият, — нека да станат нашите синове самостоятелни. И да си изберат сами невести достойни. За синовете наши, приятелю, ще идем невести заедно да търсим.

Така решили твърдо съседите-приятели. Тяхното начинание жените им поддържали, и семействата заживяли под управлението на порасналите синове. Но оттогава започнал да се различава животът на двете семейства.

В едното от тях синът станал деен, със всички се съобразявал, и затова започнали да го наричат в селото — първи. В другото семейство — синът замислен бил, и бавен струвал на всички обкръжаващи, и втори почнали да го наричат. Първият отсякъл и закарал на пазара, младата горичка, посадена от баща му. Купил си лек автомобил наместо коня и малък трактор. Смятал се за предприемчив синът на първия съсед. Определил предприемачът, че в града ще скочи рязко на чесъна цената, и не сгрешил в това. Изтръгнал всички насаждения от своята земя, засял полето с чесън. Бащата и майката, дума веднъж дали, стараели се да помагат във всичко на сина си. Семейството продало чесъна с голяма печалба.От съвременни материали започнали къща да строят огромна, строители наели. А синът предприемач не спирал, от сутрин до вечер все смятал, с какво по-изгодно през пролетта да засее земята. И пресметнал до края на зимата, че най-изгодно е през пролетта лук да засее. И пак изгодно продал той своя урожай, купил си автомобил, който се смятал за луксозен.

Веднъж се срещнали на полски път на двамата съседи синовете. Единият пътувал в автомобил, а другият скаруца, запрегната с кобилка. Спрял своя автомобил успешният предприемач. Между съседите се състоял следния разговор:

— Гледай съседе, пътувам аз в луксозен автомобил, а ти както преди се движиш с каруща. Аз строя голяма къща, а ти — в старата бащина живееш. Нашите бащи и майки винаги са дружили, аз също по съседски бих могъл да ти помогна, ако искаш, ще ти подскажа, с какво е най-изгодно да се засее полето.

— Благодаря ти за желанието ти да направиш услуга — вторият съсед отговорил от каруцата, — но аз ценя единствено на мислите си свободата.

— Че аз и не посягам на свободата на твоите мисли. Само да ти помогна искрено искам.

— Благодаря и за искреността, добър съседе. Но свободата на мисълта неживото отнема, например автомобила който ти караш.

— Как може да я отнема автомобилът? Той твоята каруца спокойно може да догони и изпревари, и аз ще мога, докато ти в града пристигнеш, да свърша работата си. И всичко благодарение на автомобила.

— Да би могъл да изпревари каруцата ми твоят автомобил, разбира се, но при това ти зад кормилото седиш и си принуден да държиш волана непрекъснато и нещо да превключваш и все да наблюдаваш и пътя и приборите. Моето конче по-бавно от автомобила бяга, но през това време аз мога нищо да не правя, и не отвличам движението на мислите си. Мога да заспя дори, а кончето все пак само ще стигне до дома ми. Ти казваш, че проблем имаш с бензина, а кончето и пасбището и храната само ще си намери. А и освен това кажи къде днес бързаш ти с автомобила?

— Искам да купя резервни части изгодно за колата. Знам, какво може да се счупи скоро в моя автомобил.

— Та значи, техниката си добре познаваш, щом даже всички повреди бъдещи точно си представяш?

— Да, добре! Техниката я изучавах три години в специални курсове. Помниш ли и тебе виках на тези курсове?

— Ти за три години мисълта си на техниката си отдал. На тази, която и старее и се чупи.

— Твоето конче също ще остарее и умре.

— Да, ще остарее разбира се. Не преди това, жребче да ми роди ще успее. То ще порасне и с него ще карам. Живото служи вечно на човека, а мъртвото му съкращава дните.

— В селото смеят се всички на твоите съждения. Мен смятат ме всички за успял, а тебе — че живееш за сметка на натрупаното от баща ти. Ти дори нищо не си изменил на бащината си земя, дори вида на дърветата и храстите.

— Но аз си ги обичам. Старал съм се да разбера на всякое от тях предназначението и взаимовръзката им едно с друго. И онези, които да съхнат почнаха, с поглед и докосване съм ободрил. Сега всичко в съгласие през пролетта разцъфва само, без да е нужно вмешателство, жадува за лятото и през есента ще ми поднесе плодове.

— Наистина, приятелю си странен ти, — въздъхнал предпремача, — все ходиш и се любуваш на своето имение, градината и на цветята. С това значи, както ти говориш, предоставяш свобода на мисълта си?

— Да.

— А защо ти е на теб свободна мисъл? Каква е ползата от мисълта свободна?

— За да мога да позная всички творения велики. За да съм по-щастлив и на теб да помогна.

— На мен? Я стига! Аз мога да си взема за жена и най-красивата девица на селото, всяка ще тръгне с мен. Всички искат да бъдат богати, и да живеят в просторна къща и да се возят в моята кола.

— Богат да си, не значи че щастлив си.

— А беден?

— И беден да си не е хубаво.

— Ни беден, ни богат, какъв тогава?

— Достатъчно за всички е необходимо да има Самодостатъчност това вече не е лошо.

— Осъзнаност за извършващото се край нас. Нали не веднага при хората отива щастието.

Предприемачът се подсмихнал и заминал бързо. След година събрали се двамата бащи — съседи на съвет. Решили, че е време да сватосват невести за свойте синове. Когато ги попитали, коя от селските девойки биха поискали те за жена, то на баща си синът-предприемач отговорил:

— Дъщерята на старейшината ми е по нрав, татко, нея искам за жена.

— Виждам аз сине мой, ти си юнак. Дъщерята на старейшината е най-красива в целия район. Всички, които идват на гости в селото от близки села и далечни места, като я видят изпадат във възхита. Но само че е още и своенравна тя. Умът на тази дева небичайна и родителите често не могат да разберат. Може и за странна да я считат, но за съвет и за лечение от болести от разни селища все повече жени отиват, и носят си децата при тази млада девица.

Активен
delfin
Гост
« Отговор #2 -: Юли 24, 2009, 00:26:24 »

— Какво от това? Ёе лыком шит и я. В нашето село по-просторна къща, по-добра кола от моята нали няма. Освен това два пъти я видях как дълго и замислено ме гледа.

Вторият, на баща си на въпроса: „Коя от селото харесваш най-много?“ — юношата отговорил:

— Дъщерята на старейшината на селото отдавна аз обичам, татко.

— А как отнася се към тебе, синко тя? Ти виждал ли си нейния влюбен поглед?

— Не, татко. Когато съм я срещал, тя навеждаше очи.

Двамата съседи едновременно решили да поискат невестата за своите синове. Отишли, чинно седнали. Старейшината на селото извикал дъщеря си и казал й:

— Ето дъще моя, дойдоха сватове при нас. От два момъка наведнъж, които искат тебе за жена. Ние взехме общо решение — ти да определиш от двамата кой ще ти бъде избранника. Можеш ли и сега да кажеш кой е той или ще мислиш до изгрев слънце?

— Изгреви немалко татко аз в мечти съм прекарала. — тихо девата млада казала, — мога и сега да дам отговор.

— Тогава говори, всички те чакаме с нетърпение.

Красавицата отговорила на сватовете така:

— Благодаря на вас бащи, за цялото внимание. На синовете ваши благодаря за желанието да съединят живота си с моя. Прекрасни синове отгледали сте вие бащи и труден би могъл да бъде избора, кому от тях съдбата си да връча. Но искам аз деца да родя и децата ми да са щастливи. В доволство да живеят, в любов и в свобода, и затова този от вас, който е по-богат обикнала съм

Бащата на предприемача станал гордо. Другият баща седял с наведени очи. А девата се доближила до втория баща, и колене прегънала пред него, и казала с наведени ресници:

— С вашия син аз искам да живея.

Станал от мястото си и страрейшината, искал да види дъщеря си той в дома, който се смятал в селото най-богат, и затова със строгост казал:

— Ти каза правилни слова, дъще моя, и твоята разсъдителност зарадва бащиното ми сърце. Но не към най-богатия отиде ти и на колене застана. Най-богат тук е другият. Това е той.

И с ръка показал старейшината бащата на предприемача и добавил:

— Техният син построи просторна къща. Машина, трактор и пари има при тях.

Девата се доближила до баща си и отговорила на строгите, учудени слова:

— Разбира се си прав ти, татенце. Но аз говорех за децата. Каква печалба биха те имали от всичко туй което изброи? Ще се счупи тракторът докато те растат. Колата ще ръждяса, а къщата ще овехтее.

— Така да е, за верни ще приема твоите думи. Но децата пари ще имат много и ще си купят и нов трактор и кола и нови дрехи.

— И колко „много“ бих искала да знам?.

Бащата на предприемача погладил гордо брадата и мустаците си, и важно тежко отговорил:

— Толкова много пари има моят син, че би могъл да купи три стопанства като нашето ако се наложи, наведнъж. А коне, като на съседа, не два, а цял табун можем да имаме.

Смирено спуснала ресници девата и казала:

— Аз щастие на вас и на сина ви пожелавам. Но няма на Земята такива пари, които да купят градината бащина, където клончето всяко се стреми с любов, само към този който го е отгледал. И не можеш да купиш с пари преданноста на кончето, което още като жребче е играло с детето. Имението ваше произвежда пари, имението на любимия ми — любов и доволство.

 
Активен
delfin
Гост
« Отговор #3 -: Юли 28, 2009, 23:57:28 »

"Един човек, ядосан от живота си, се втурнал в горичката в покрайнините на града, вдигнал нагоре ръце стиснати в юмруци, и закрещял обръщайки се към Бога:

— Не мога да продължавам да живея. Несправедливост и хаос царят в Твоето земно стопанство. Някои хора се возят на скъпи коли из града и преяждат по ресторантите, а други събират огризки от боклука. На мен например парите не ми стигат дори нови обувки да си купя. Ако ти Боже си справедлив, и ако Ти изобщо съществуваш, направи така, че на моя лотариен билет да се падне голямата печалба.

Разсеяли се облаците на небето, слънчев лъч топло и ласкаво докоснал крещящия човек и зазвучал спокоен глас от небето:

— Успокой се сине Мой, Аз съм готов да изпълня молбата ти.

Зарадвал се човекът. Тръгнал по улицата, усмихвал се, разглеждал с удоволствие витрините на магазините, представял си какво ще си купи с печалбата от лотарийния билет.

Изминала година. Нищо не спечелил човека. Решил, че Бог го е измамил.

Съвсем ядосан човекът отишъл на онова място в гората, където чул обещанието на Бога и пак закрещял:

— Ти не изпълни обещанието си Боже. Измами ме. Цяла година чаках. Мечтаех какво ще купя със спечелените пари. Но годината мина, а аз така и нищо не спечелих.

— Ах сине Мой, — зазвучал от небето тъжен глас. — Ти искаше да спечелиш много пари от лотарията. Но защо тогава за цяла година не си купи нито един лотариен билет?"



От "Анастасия"
Активен
delfin
Гост
« Отговор #4 -: Август 02, 2009, 22:29:38 »

Веднъж вървял свят човек покрай един храм и чул, че в него вътре проповядва Бяс (Демон). Всички внимателно го слушали. Решил святият човек да остане на службата и да улови Беса, когато този започне да развращава миряните. Но Бесът проповядвал всичко както трябва, нито веднъж не сгрешил. В края на службата, когато миряните започнали да се разотиват, святият човек се приближил до Беса и попитал: "Каква е твоята тайна? Ти проповядва всичко както трябва." На което Бесът отвърнал: "Аз говорих със студено сърце".

превод: делфин
« Последна редакция: Август 02, 2009, 22:33:45 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #5 -: Септември 10, 2009, 20:45:51 »

""Когато разберете че самите вие сте причината за всичко което ви си случва, за всичко, което чувствата - радост, тъга, добро или лошо, че вие създавате своя свят: рай или ад...когато разберете и приемете това, във вас ще започне една промяна.

Една известна притча на Ошо за ума:

В Индия представата за рай е като дърво, което изпълнява желанията. Щом като седнеш под това дърво, всяко желание веднага ти се изпълнява. Няма никакво забавяне, никакъв временен промеждутък мужду желанието и неговата реализация.
Един човек, уморен легнал да спи под такова дърво и когато се събудил, почувствал силен глад и си помислил: Гладен съм. Как ми се иска да намеря малко храна отнякъде.
- И веднага от нищото се появила храна, направо изплувала от въздуха. Той бил толкова гладен, че не се замислил откъде е дошла храната и веднага започнал да яде.
След като утолил глада си, се огледал наоколо. Той бил доволен, но сега в него се появила друга мисъл: - Ако можех да пийна нещо...
В рая няма забрани и веднага се появило хубаво вино.
И така, лежейки и пийвайки от виното, той започнал да размишлява: - Какво става, може би аз спя? Или тук има някакви привидения, които си правят шега с мен?
...И привиденията се появили. Те били ужасни, жестоки и отвратителни - точно такива, каквито си ги представял.
Той се разтреперал от страх и си помислил: - Ей сега ще ме убият!
...И те го убили!

Тази притча има много дълбок смисъл. Твоят ум е като дърво за изпълнение на желания и каквото си помислиш, рано или късно се изпълнява. Понякога временния промеждутък е такъв, че ти забравяш, че си искал точно това и не можеш да намериш източника, откъде идва това. Но ако се вгледаш по-дълбоко, ще разбереш, че твоите мисли създават твоя живот и теб самия. Те създават твоя рай и твоя ад; твоите радости и страдания.
Всеки от вас е Вълшебник, Създател на своя живот. Всеки сам създава светът около себе си - -той го тъче и върти, този вълшебен свят...а после се оказва обвързан с него и не може да се освободи от собственото си творение. Като паяк, който изплита паяжина и сам пада в собствената си мрежа.
Никой друг не те измъчва, освен ти самият. И когато това е осъзнато, нещата започват да се променят. Мрежата, в която си попаднал започва по малко да се разхлабва и да се разплита. Тогава ти можеш да обърнеш всичко обратно, можеш да превърнеш своя ад в рай, своя затвор в разкошен дворец. Ти самият носиш отговорност за това.
А по-нататък ще възникнат нови възможности: ако си готов, ти можеш да пракратиш създаването на света. Няма необходимост да твориш ад или рай, въобще няма никаква необходимост да твориш.
Създателят може да се отпусне и да изчезне. А изчезването на ума е медитация - и тогава ще се разкрие нещо друго... - това, което стои зад ума и което умът скрива..."



Ошо
« Последна редакция: Септември 11, 2009, 02:43:21 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #6 -: Септември 11, 2009, 02:53:03 »

Вървях и видях едно цвете. Цвете каквото не бях виждал никаде и никога. То стоеше на една поляна между други цветя, но бе единствено сред тях. То не бе като тях. Беше различно. Цветовете му бяха по-ярки. Ствола му беше по-изправен и като цяло самото цвете беше напълно различно от останалите. Меко казано - то беше перфектно, съвершено. Помислих си че това не е обикновено цвете и му зададох въпрос:

-Какъв е смисъла ти?

Цветето дълго мълча без да ми отговори. Изгубил търпение, аз му зададох следващ въпрос:

-Какъв е смисъла на тези около тебе, на Вселената? - но цветето продължаваше да мълчи. Замислих се. Цветето не можеше да ми отговори с думи, но бях сигурен, че то знае отговора. От него кипеше живот,живот който кипи само в някой който има цел. Попитах го:

-Каква е твоята цел? - цветето нямаше как да ми отговори и аз много добре знаех това. Но имаше нещо, което го различаваше от хората. Когато задавах тези въпроси на хората те се впускаха в безброй теории и хипотези за всичко. В някои от тях вярваха, а в други не толкова. Но цветето не вярваше в теории. То не ми пробутваше поредната хипотеза за света, а просто мълчеше. Може би отговора не е в думи. Той е в мълчанието, което следва след въпроса. Може би, когато задам въпрос, единствено в мълчанието след него, се крие отговора. То не може да се опише с думи, защото е тишина.

Тъй както чуваш тишината, единствено, когато спрат всички звуци, така и истината се появява, когато спрат всички лъжи. Всичките хипотези и теории са лъжи. А вярването, в която и да е, ти пречи да видиш истината.

Зададох друг въпрос на цветето:

-Защо другите през целия ми живот ми пречат да видя истината? - цветето се открояваше сред останалите. То бе като тях по природа, но беше единствено. То бе по-красиво, по-силно, дори по-мъдро от тях. В един момент се ядосах, че през целия ми живот хората са ме учили как да живея,,а те самите не могат да живеят. Но цветето не беше ядосано.

Едно цвете беше по-мъдро от всички мъдреци на света. То не правеше нищо, освен да дава радост на тези около него. Не ги караше да се срамуват, че незнаят, не ги караше да следват някакви закони, а то беше просто там и даваше радост на всеки, който го погледне. И точно в този момент мина някакъв човек и го стъпкаТой прекъсна връзката му със земята и цветето започна да умира. Малко по малко цветовете му потъмняха. Ядосах се на човека. Той тъпчеше всичко по пътя си. Разрушаваше горите, замърсяваше реките, унищожаваше животните, растенията,замърсяваше въздуха, моретата, океаните, унищожаваше земята. Човека не знаеше. Затова дори като умираше, цветето не му се ядоса. Дори през живота си не му се ядосваше, а му показваше своя смисъл .Смисъл без думи. Смисъл отвъд думите. Но човека вярваше на думи. Вярваше на идеи. Но не вярваше в живота...Дали имаме душа,дали има прераждания,има ли Бог,дали има невидими за нас същества със някакви непознати за нас сили .Ние не знаем. Но цветето знаеше. То не вярваше в Бог или че след смърта си ще живее безкрайно. То просто беше там. От момента в който е израснало, в момента, в който е разцъфнало с неземна красота и до момента, в който умираше, то не си задаваше въпроси. То просто живееше. А аз пропилявам живота си в задаване на въпроси като съм забравил да живея. Забравил съм самия живот. По-добре да оставя другите да търсят отговорите и да отида да си събирам мидички по плажа. За мене няма душа. Има само живот. Преди да умра искам само да разцъфна както цветето...


автор: blqh
Активен
delfin
Гост
« Отговор #7 -: Септември 11, 2009, 18:01:28 »

...Вие сте гол, каза Странника.

- Глупости - не виждаш ли колко съм шарен - каза Сънуващия.

- Но това са само магически дрехи. Вие всъщност сте гол - не се предаваше Странника.

- Как може да си толкова сляп? - възмутено каза Сънуващия -Това не са дрехи, какво е това "дреха", та това съм АЗ, как може да не виждаш това?!!! Отиди на лекар да ти видят очите. Ти си просто болен.
- Тия цветните шарении са просто дрехи, които сте навлякъл с магията си. Зад всички дрехи обаче ти си гол, другите сте голи. Нима не виждате това?

- Ти си нещо ненормален, приятелю. виж се и ти самия колко си шарен. Ти си точно като мен, само се правиш на различен.

- Не съм шарен, просто облякох сега някакви дрехи.

- А след като толкова много дрънкаш глупости, защо тогава го направи - попита с ирония Сънуващия.

- Защото иначе нямаше да ме виждаш - отговори Странника. И съблече дрехите си.

- Ама... какво става, къде изчезна? - объркано заговори Сънуващия. - Откъде идва тази светлина?

- Tова съм аз - просто съм без дрехи - заговори Странника. И всеки от вас също е гол, само дето е покрил своето "светлинно" тяло с дрехите си, невиждайки нищо освен миражите си в тъмното. А светлината /истината/ е там "отдолу-отвътре". Нима ти не можеш да се съблечеш?

- Глупости - какво означава това - ядоса се Сънуващия. - Ако махна "шареното" в "шарения ми /ни/ свят, какъв живот ще е това.

- Истински, каза Странника - Ще живееш във Вечността, защото това е "света" на голото ти тяло.

- Никога - каза сънуващия - тва са пълни глупости и измишльотини. Има хора от нас, дето са важни и велики и те могат да се преобразяват с по-пъстри шарении. И ни говорят за истината, казвайки ни че е достатъчно само да се сложат "шарениите на Истината" и че това вече е Великата ИСТИНА... Само трябва да учим и да питаме, да желаем истински и силно... те самите така са ги "спечелили"...

*****
Стоеше Странника и гледаше от своето измерение сенките на сънуващите как живееха в сенчестия си свят, своя сенчест живот. За тях той беше единствен, но не и за него. Гледаше и своята си сянка - сянката на голото си светещо тяло... И само вдигна Взора си от сенките и остана в себе си - в своя си свят.

Странно нещо е Истината - си помисли Странника - Колкото светове, толкова ИСТИНИ. И всяка е ИСТИНСКА.

Но имаше нещо, нещо неясно в цялата случка...

- Има нещо в момента, - си каза Странника, - Има нещо... има нещо... нещо... нещо...- и замълча... И думите се изгубиха и остана сам в "голото си тяло". Но видя, че едни "очи" го гледаха ОТВЪН... и сякаш мисли светкавично се появиха навъднъж в главата му. И изведнъж видя ГОЛОТО СИ ТЯЛО и видя че не е от светлина... И видя света на "голите тела от светлина" и разбра, че само с едни очи, можеше да види всичко това, сещайки се за разговора му със сенките и Сънуващите.

И се сети да СЪБЛЕЧЕ СВЕТЛИНАТА ОТ СЕБЕ СИ.

Огледа се наоколо и нищо не видя, освен много светове в които само сенките бяха различно светещи.
И всичко бе само в ЕДНО ТЯЛО.

А "очите" - вече нищо не гледаха... просто защото нямаше НЯКОЙ да гледа...

Помисли си да "види" ръката си - а само погледна към нея. Нямаше тяло, нямаше и ръка, нямаше свят, нямаше нищо. Но във всички светове една от безкрайните сенки в тях, изведнъж помръдна ръката си и се опита да си я види, сякаш за първи път откриваше, че да се "гледа" и да се ВИЖДА, е много различно нещо...

И разбра, че в нищото се вижда през очите на всички сенки едновременно и всички сенки са такива на едно НИЩОединствено ... иначе никога нямаше ДА ВИДИ СЕБЕ СИ... - през безкрайните очи, да се види ВСИЧКОТО, - като ОГЛЕДАЛОТО на НИЩОТО.

И един кръг се затвори и премина извън себе си... бележейки един край...

Някъде в него избухна една нова ВСЕЛЕНА и започна своя бяг от НОВОТО СИ НАЧАЛО.



Рамус
Активен
crownedXclown
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 101


« Отговор #8 -: Октомври 07, 2009, 12:44:54 »

аз наскоро попаднах на тази и като цяло на сайта
http://www.spiralata.net/kratko/articles.php?lng=bg&pg=68
Активен

After the era of kings a lonely knight is fighting for lost battles...ahh the war effect...there are no winners in the war.Everybody loses
delfin
Гост
« Отговор #9 -: Октомври 16, 2009, 15:53:44 »

ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА


Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току-що промених нещата за тази морска звезда!

Активен
delfin
Гост
« Отговор #10 -: Ноември 05, 2009, 19:47:20 »

НА ХУМИ ВСЕ МУ Е МАЛКО

Смисълът на приказките е в това, че неподвластни на хода на времето, широтата на пространството, те звучат с различно настроение и постепенно проникват в "колективното подсъзнание" на цялото човечество. Не знам дали тази история, която се каня да ви разкажа, се е родила в Япония. Аз я чух в една нощ преди Рождество, седнал на един камък. Предполагам следното: мисълта за това, че ние не разбираме какво чудо е животът, че позволяваме на алчността да замени великодушието, може да послужи като силно предупреждение за всички, които се силят да изпълнят своите мечти.

Отдавна-отдавна живеел на остров Хокайдо юноша на име Хуми. Той си изкарвал хляба, като чукал камъни. Макар че бил и силен, и здрав, той оставал недоволен от своята съдба и се оплаквал от това ден и нощ.
Хуми не се оправял много-много в християнските традиции, но бил чул, че поне веднъж в годината желанията на всички хора се изпълняват. И ето, когато настъпила Коледа, той се помолил искрено и горещо, и за негово учудване пред него се появил един ангел.

-- Ти си здрав, целият ти живот е пред теб, - казал ангелът. - Всички млади хора започват отнякъде. Ти защо през цялото време се оплакваш от съдбата си?
-- Господ беше несправедлив към мен: той не ми даде възможност да се издигна,- отговорил Хуми.

Обезпокоен, ангелът побързал да се яви при Господ и да го помоли да помогне на неговия подопечен, да не би току- виж да изгуби душата си.

-- Нека бъде по твоему, - промълвил Господ. - Днес е Коледа и нека се изпълни всичко, каквото и да пожелае Хуми.

На следващия ден Хуми дробил камъни и видял как покрай него в карета минал някакъв знатен велможа - целият в скъпоценни камъни. Изтривайки с мръсната си ръка потта от лицето си, Хуми горчиво казал:
-- Защо аз да не мога да бъда знатен? Нека и аз да имам такава съдба!
-- Така да бъде! - много зарадван, прошепнал ангелът.

И Хуми станал владетел на огромно имение и разкошен дворец, вече имал своя земя, коне, слуги и сега всеки ден той се разхождал, съпровождан от своята внушителна свита и се наслаждавал като виждал, че неговите предишни другари се нареждат покрай брега на реката, кланяйки му се почтително.

Веднъж денят се оказал нетърпимо горещ и Хуми, макар че вървял под позлатен чадър, дишал тежко, сякаш чукал камъни. Тогава му станало ясно, че не е литнал чак толкова високо: над него били принцовете и императорът, а над тях - Слънцето, което не се подчинява никому. Е, да, точно то е истинският владетел на света.

-- Ангел мой! Защо аз не мога да бъда Слънце?! Ето това е моята съдба!

От такова тщеславие ангелът се опечалил, но все пак изрекъл:
-- Така да бъде!
И Хуми станал това, което поискал да стане - Слънце.

И засиял той на небето, блестял с лъчи, наслаждавал се на безмерната си власт: ако поискам - посевите ще узреят, ако поискам - ще ги изгоря със суша. Тогава обаче изведнъж забелязал, че срещу него се приближава черно петънце. То все повече растяло и растяло и се превърнало в тъмен облак, който го обгърнал от всички страни, закривайки от него Земята.
-- Ангел мой! - извикал Хуми. - Облакът е по-могъщ от Слънцето! Моята съдба е да бъда облак!
-- Така да бъде! - отговорил на това ангелът.

И Хуми, превръщайки се в облак, решил, че мечтата му се е изпълнила.

-- Аз съм могъщ! - викал той, закривайки Слънцето.
-- Аз съм непобедим! - гърмял той, гонейки вълните по морето.

Но на един пустинен бряг на океана се извисявала огромна гранитна скала - древна като света. Хуми сметнал, че тя го предизвиква и извил такава буря, каквато никога преди не е бушувала на Земята. Високите, мощни океански вълни яростно се разбивали в скалата, опитвайки се да я поместят и потопят в морските бездни.
Но скалата, както и преди, стояла непоколебимо.

-- Ангел мой! - заплакал Хуми. - Скалата е по-силна от облака! Моята съдба е да бъда скала!
И се превърнал в скала.
- Кой може сега да ме надвие? - питал той самия себе си. - Аз съм по-могъщ от всички на света.

Минали няколко години и ето че една сутрин Хуми усетил как нещо остро го проболо, а после страшна болка започнала да раздира неговите каменни вътрешности, да къса на части неговото гранитно тяло. Той чул глухи, настойчиви удари и отново го пронизала неимоверна болка.
Обезумявайки от ужас, той извикал:
-- Ангел мой, някой иска да ме убие! Той е по-могъщ от мен и аз искам да бъда такъв, какъвто е той!
-- Така да бъде! - плачейки, възкликнал ангелът.

И Хуми отново се заел да чука камъни.



Пауло Куелю
Активен
Инил
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 186


« Отговор #11 -: Ноември 06, 2009, 15:47:27 »

МАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО



Живяла някога отдавна, вън от времето, една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:

- Аз знам, коя съм аз!
- Чудесно,- отговорил Бог - и коя си ти?

И Малката Душа му отговорила:

- Аз съм Светлина!

Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:

- Вярно е! Ти си светлина!

Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно разбират всички Души в Царството на Бога.

- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!

Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова, което са всъщност) и казала:

- Боже, здравей! Сега, когато знам Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?

И Бог отговорил:

- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?
- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа - едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!
- Но ти и така вече си Светлина - повторил Бог, отново с усмивка.
- Да, но искам да го усетя, да го почувствам! - викнала Малката Душа.
- Е, какво пък - Бог казал засмяно. - Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията - но после изражението на Бог се променило - Само че тук има една такава работа…
- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.
- Не съществува нищо друго, освен Светлината. Виждаш ли, аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си.
- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.
- Помисли за това ето така: - казал Бог - ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И Слънцето не би било слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината? Е, как е задачката?
- Ама че си и ти, Боже - присвила очи Малката Душа - измисли нещо друго!

Тогава Бог пак се усмихнал и казал:

- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.
- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.
- Това, което ти не си - Бог отговорил.
- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина? - заплакала Малката Душа.
- Само ако избереш да се изплашиш- отговорил Бог - Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш. И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.
- О! - казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.

След това Бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо - ти пораждаш неговата пълна противоположност.

- И това е велик дар - Бог казал - тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно. Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог - когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!
- Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.
- Ами разбира се! - засмял се Бог - това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.
- Е-ха! - казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост. - Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!
- Да, и го можеш още сега - Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа. - Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?
- Как така, коя част от особеното и необикновеното? - повторила Малката душа - Аз не разбирам.
- Разбираш! - започнал Бог. - Да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър - значи да си особен. Да си нежен - значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив - и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?

Малката Душа поседяла известно време в мълчание.

- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! - възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен - това също значи да си особен.
- Да - съгласил се Бог - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.
- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа. - Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина да си прощаващ, значи да си особен?
- О, да! - с увереност казал Бог. - Това е много особено.
- Добре, - казала Малката Душа - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.
- Добре,- казал Бог - но има нещо, което ти трябва да знаеш.

Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.

- Какво е това? - попитала с въздишка тя.
- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.
- Никой? - не могла тя да повярва на току-що чутото.
- Никой! - отговорил Бог, - всичко, което съм създал, е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.
И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и отвсякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката Душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.

Гледайки безкрайното множество събрали се души, принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината, излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.

- И така, кому ще прощаваш? - попитал Бог.
- Ммм-да,- казала Малката Душа - изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.

И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.

- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа - аз ще ти помогна.
- Наистина ли? - светнала Малката Душа. - Какво е нужно да направя аз за това?
- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.
- Можеш ли това?
- Разбира се! - усмихнала се Дружелюбната Душа. - В следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за което ти ще можеш да ми простиш.
- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това? - попитала Малката Душа. - На теб, най-съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Каква може да е причината ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?
- Отговорът е много прост, - казала Дружелюбната Душа - ще го направя за това, защото те обичам.
Малката Душа била удивена да чуе този отговор.
- Не бива да се учудваш толкова, - казала Дружелюбната Душа - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние - ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.

И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Долу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.

Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае това, Което Сме Ние Всъщност.

- По такъв начин - продължила да обяснява на Малката душа - този път в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.
- Но какво ще направиш? - попитала Малката Душа, малко нервно. - Какво ще бъде това наистина толкова ужасно, което ще направиш?
- О! - казала Дружелюбната Душа с усмивка. - Непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:
- Знаеш ли, за едно ти си определено права.
- За какво? - поискала да знае Малката Душа.
- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка, за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.
- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува. - Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща! - И тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.
- И така, какво ти искаш? - попитала я Малката Душа. - Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!
- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел! - прекъснал разговора техен Бог. - Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.- И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо, за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.
- Е, какво мога да направя аз за теб? - попитала отново.
- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка, - започнала Дружелюбната Душа - в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш… В онзи момент…
- Да? - прекъснала я малката Душа. - Какво тогава…?
Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:
- Помни Коя Съм Аз Наистина.
- О, ама разбира се! - възкликнала Малката Душа. - Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.
- Добре! - казала Дружелюбната Душа. - Защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.

- Не! Никой няма да ни потрябва! - отново обещала Малката Душа. - Аз ще помня Коя Си Ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш - шанса да позная, да почувствам това, Коя Съм Аз.

И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.

И Малката Душа с нетърпение чакала кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.
Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа - радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:

- Помни завинаги - усмихвал се Бог - аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…

 
Нийл Доналд Уолш
« Последна редакция: Ноември 06, 2009, 16:18:40 от delfin » Активен

delfin
Гост
« Отговор #12 -: Ноември 07, 2009, 14:36:35 »

ПРИТЧА ЗА КРЪСТОПЪТЯ, ДЪРВОТО И СТАРЕЦА



Беловлас старец срещнах на един кръстопът, веднъж, когато за дълго се бях отклонил от пътя си и с много усилия го открих отново. Седеше там той, облечен просто, с дълга бяла коса и наблюдаваше една птичка кацнала на ръката му. Очите му за миг се спряха върху мен, неописуеми очи, ярки и безкрайно живи, преизпълнени с вътрешна светлина, като очите на дете. Запътих се към него с надеждата, че ще може да ме упъти, да ми подскаже накъде продължава моят Път и накъде отива.

- Добър да е денят ти човече, косата ти е по-бяла от сняг, ала очите ти са по-живи от тези на дете, не знам името ти и не знам как да се обърна към теб по друг начин. Дълго се лутах из шубраци и пущинаци загубил Пътя, сега съм на кръстопът и не знам накъде да тръгна, страх ме отново да не изгубя Пътя и да се лутам отново с дни, месеци и години под жежкото слънце докато го открия.

- Добър да е денят ти Пътнико, сърцето ти търси, но очите и умът ти са замъглени, затова губиш пътя и се луташ дълго време, затова на всеки кръстопът не знаеш накъде продължава Пътя ти.

- Мъдър човек си, и мъдрост пропива словата ти, моля те научи ме как да не губя Пътя от взора си.

- Ако търсиш Пътя само с очите си, ще се изгубиш, защото той нерядко се простира там, където те не виждат дори козя пътека, не винаги пътят, който те виждат е този, който ти трябва да следваш.

- Но как да следвам Път който дори не се вижда?

- На три тояги трябва да се подпираш, техния път трябва да следваш, на където те сочат на там трябва да вървиш.

- От къде да намеря тези чудни тояги мъдри човече, на кое дърво те растат къде да ги търся ?

- Търси ги на дървото, което расте в твоето сърце, подхранвано от твоите дела. Дървото що има три имена и три лица.

- Кое е дървото що расте в сърцето човешко, и кои са имената му?

- Имената му са Любов, Истина, Мъдрост.

- Но нима това дърво расте у всички хора?

- Не, не във всяко сърце е пораснало дърво, но във всяко има от семената му, ако те намерят добра среда и получат добра храна, грижи, покълват и се превръщат в кичесто дърво. Ако пък не намерят, стоят и чакат, спят. Сърце, в което няма дърво е пусто, пустош, пустиня - жежка и огнена. Притежателят на сърцето е всякога неспокоен, защото няма как да се скрие от изпепеляващите лъчи на слънцето, носещо имената Безпокойство, Страх, Ярост... Тези лъчи изпепеляват цялата душа и я превръщат в пустинята Ненавист. Храна за семената, са делата човешки, ако храната е добра, то и дървото израства и жежките лъчи само му придават сила и му помагат да избуява, защото то ги поглъща и трансформира в хармония, и плодове Любов, Истина, Мъдрост. Храни твоето дърво добре, грижи се за него и то ще порасне. Короната му ще те пази от жежкото слънце, плодовете му ще те хранят. Три яки негови клона ще преплетеш в едно, от три клона ще си оплетеш опора, жезъл които да те води и да ти показва пътя...

Усмихнах се щастлив, защото разбрах думите на Мъдреца, познах го, познах и дървото под което беше седнал. Три клона от дървото откърших и в един жезъл ги сплех, Любовта Истината и Мъдростта в едно Учение събрах, което да ме води и да ми сочи Пътя. Причината, поради която заставах на кръстопът и не знаех накъде да тръгна беше, че слънцето на Страха, Безпокойството и Яростта заслепяваше очите ми. Когато се скрих от него в сянката на дървото пораснало в моето сърце, когато от клоните му си сплетох жезъл, видях, че не слънце е това, а огнен страж пазещ кръстопътя, че неговия фалшив заслепяващ блясък е скривал от очите ми Пътя. Истинското слънце бе скрито в очите на стареца Учител, то бе в неговите думи-семена, от които покълваше Дървото на живота.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #13 -: Ноември 15, 2009, 00:14:05 »

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПЪТЯТ?


Великата Чистота попитала Безкрайността:

- Знаеш ли какво представлява пътят?

- Не знам - отвърнала Безкрайността.

Великата Чистота попитала Неправенето за същото.

-Знам - отвърнало Неправенето.

- Ако знаеш пътя, кажи - той владее ли съдбите?

- Владее.

- Какви съдби носи той?

- От тези, които познавам, има благородни, има презрени, има съединени, има разделени, това са, които зная.

За тези думи Великата чистота попитала Безначалното:

- Кой от тях е прав, а кой не е прав?

Безкрайността ли със своето незнание или Неправенето със своето знание?

- Незнанието е по-дълбоко, а знанието е по-малко. - отвърнало Безначалното - Незнанието е вътрешно, а знанието външно.

Тук Великата Чистота въздъхнала:

- Тогава незнанието е знание? А знанието - незнание? Но кой може да познае знаенето на незнанието?

- Пътят не се чува, - отвърнало Безначалното - ако се чува, значи не е път. Пътят е невидим: ако е видим, значи не е път. Пътят не може да се изрази с думи; ако е изразен, значи не е път. Който е познал формиращите форми на безформеното, разбира, че пътят не може да се назове.

- Тези, които питат за пътя и които отговарят, не знаят пътя, - продължило Безначалното. - Дори питащият за пътя още не е чувал за него. За пътя не може да се пита, на въпросите за него няма отговор. Питащият за това, за което не може да се пита, върви по задънена улица. Отговарящият на това, на което не може да се отговори, не притежава вътрешно знание. Този, който не притежавайки вътрешно знание, очаква въпроси, водещи до задънка, във външното не наблюдава вселената, а във вътрешното не знае първоизточника. Ето защо такива няма да се изкачат на планината и няма да странства във великата пустота.
Активен
Инил
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 186


« Отговор #14 -: Ноември 15, 2009, 18:04:19 »

Отшелникът и блудницата
Беинса Дуно

В старо време в Египет, туй е в християнската епоха, живял някой отшелник, много благочестив човек. Прекарвал той живота си само в молитви, четене и размишление за начините и методите как да се оправи света. 40 години той прекарал така и ни един човек не е дошъл при него. Той имал толкова знания, но през тия 40 години никой не отишъл при него. Станало му много мъчно и казал: „Господи, поне едного прати при мене, да му предам това знание, остарях вече, негоден съм“.

И този стар отшелник мислел, че ще дойде някой ученик способен, и какво вижда? – При него иде една блудница. И защо дошла тя при него? Тя била най-голямата блудница в оная епоха в града Александрия, и като чела Евангелието, станала християнка и поискала да се кръсти, но нито една църква, нито един поп – не зная дали е имало попове тогава, – нито един служител не се наел да я кръсти, да вземе отговорността върху себе си. „Не можем да те приемем в нашата църква, ти си една неизправима блудница, ти си един въплътен дявол, който искаше да ни изпитваш, но ние сме много учени, чели сме Писанието, и ти не можеш да влезнеш вътре, да прекрачиш прага на нашата църква.“ И тя като плакала, плакала, молила се, явява ѝ се Христос и ѝ казва: „Иди в пустинята при този отшелник“.

А той, като я видял, казал: „О, Господи, тази ли намери да ми пратиш, на края на живота ми, тази ли намери да ми пратиш?“ И въздъхнал дълбоко. Но чул един глас: „Ти ще я кръстиш“. – „Да я кръстя ли?“ Навел глава и се колебаел, дали не е някой лош дух, който му говори. – „Ще я кръстя, че каквото ще да става.“

Кръщава я и след няколко дена тя умира. В деня на погребението той дошъл в екстаз, в изстъпление, и видял, че от тялото на тази блудница, като я погребали, излиза един крилат, светъл ангел. Не била тя блудница, а един възвишен ангел. След няколко дена и той умира, но преди това той заръчал да го заровят при блудницата. Всички се замислили: „В този гроб, при нея!“ И какво става? Като го заровили и него, всичката околност се стичала там и ставали големи чудеса и всички се изцелявали. Като се събрали грешницата и този светия, тогава се оправил светът и почнали хората да проучват учението на тоя отшелник.

Сега вие ще пренесете туй във вашия живот, защото по някой път и вие ще се намерите в положението на този отшелник. Мислите, че сте много благочестив, благоугоден на Бога, а при това, някой път някой ваш брат, който е противоположен на вас, повидимому той е един плевел, може Господ да го прати при вас, как ще разрешите тази задача? Ще я разрешите само тогава, когато го кръстите и ви се отворят очите да видите какво излиза от тялото му, светъл ангел ли или някой демон, нагоре ли отива той или надолу? И когато Христос казва: „От плодовете им ще ги познаете“, някои мислят, от сегашните плодове. Не, то е от завършването на една епоха, той е последният плод. Аз направих едно добро дело, и казват: „Той е отличен човек, добър“. Или ако направя едно лошо дело, ще кажат: „Той е лош човек“. Не, от сегашните ми дела вие не може да ме съдите, аз може да бъда съден само от целокупния ми живот, дето всичките ми дела ще бъдат като един плод в един или друг смисъл. Сега няма никаква съдба! Следователно всеки един трябва да бъде оставен да изкара започнатото си дело.

Из Плевелите и пшеницата-беседа
Активен

Страници:  [1] 2 3 ... 9   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Приказки за Боговете
Книги
Инил 2 1967 Последна<br />публикация Май 10, 2011, 13:39:23
от kuan
Приказки за боговете
Книги
chitta 0 879 Последна<br />публикация Май 06, 2010, 16:45:52
от chitta
Любими приказки (книжни и не само)
Книги
elisa 3 2820 Последна<br />публикация Март 07, 2013, 15:42:08
от Ru Alfa
Любовни притчи и приказки « 1 2 ... 18 19 »
Духовни връзки и взаимоотношения
DArkAngel 281 27660 Последна<br />публикация Ноември 11, 2011, 01:31:16
от Selinna
Седем притчи за любовта - Вера Гюлгелиева « 1 2 3 »
Книги
Ich 33 2851 Последна<br />публикация Декември 25, 2012, 13:07:39
от Ich

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright