Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  1 ... 25 26 [27] 28   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Клуб "ПОЕЗИЯ, ЕСЕТА И РАЗКАЗИ"  (Прочетена 25514 пъти)
Mistic_Aqua
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 117


« Отговор #390 -: Февруари 26, 2013, 04:12:39 »

Ако не вярвах ,че ще бъда щастлива
щях да се заровя още тогава с онзи мъж ,който така безкрупулно покваряше себе си...
Той взимаше от светлата ми същност ,възползваше се от наивността ми и му стигаше само да съм чувствена.
Пиеше ме жадно, но не искаше моята любов .
Взимаше ме и ме любеше сякаш съм негова ,а след тези кратки и смътни часове на страст пак бях ничия..
а аз съм горда и не обичам така някой да ме дели и да не ме вземе цялата ,да ме отхвърля ..
Мъчих се да се отскубна от този демон вплел се в мен като една болна идея  и всичко проумявах ,но това беше слабост
,а пред слабостите понякога се въвличаш в реални кошмари.
Истината е ,че не се молих да го забравя ..харесваше ми да живея в нещо по силно и вълнуващо..
После поисках да го спася ,а той не поиска... имаше и все още има нужда да храни егото си и да  прави секс
напук на безкористната любов на която е способен..страх ли го е..сигурно иска да е силен..знам ли..той си знае
Нека се разваля и страда и възгордява и върви срещу същината си ,нищо не е напразно..ще се научи..Духът е вечен и аз вярвам във него..
Всеки има право на опитността си ,едни го правят бавно и предпазливо,други натискат докрай и си пробват душата на всички теразния ..това е пречистване
нека всичко вплете корен в теб за да знаеш какво променяш и кое те разтърси..
Така обаче аз не искам това и егото все повече угасва в мен ,за да усетя истинската сила и мощ на смирението ..
нямам нужда да заблуждавам и да играя съблазнителка за да се въртят куп ненужни обожатели ,които да ми вдигат въшките ..
Дори да остана сама ,аз рачитам на самотата си..тогава намерих любовта към мене си...все повече се смирявам и омеквам ..
Пуснах го и него да си ходи ,защото любовта е просто нещо ,тя е натурален процес ..силовото вземане даване ..абе....
От романтичнодраматична гледна усещаща точка.. ех Усмивчица но като всеки разказ Чао!
Активен

През вечността ...принадлежа ...
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #391 -: Май 02, 2013, 20:58:16 »

      Аз,Богът,създателят на безкрайноста..



       Какво си представяте когато всичко го няма, когато нищо не съществува? Дали човешкото съзнание може да си представи такова нещо, без цветове, без време и без  пространсвто? Сигурно не, но от там където аз идвам, нямаше нищо, съвсем нищо. Един ден аз се появих в безкрайността, една част от нея където започваше моя живот. Съществуването ми никога не е имало начало или грай,  бях вечен и бях навсякъде, навсякъде, че дори не съществувах за някой друг, а сам за себеси. Нямах пол, нямах никъква мисъл, не бях спозобен да мисля, защото знаех всичко. Всичката тази информация я имаше също като мен, сама по себеси и разбирасе в мен. Магията, която има собствена наука, бе създала пълното съвършенсвто. Как и защо бях точно аз? Знаех какво ще се случи в така нареченото “безкрайно бъдеще”, всяка една съпка и действие на тъй за мен незакадъчна Вселена. Какъв бе моя смисъл, да съществувам просто ей така, да съм единствения самотник, който не живее и не умира.
         В един момент когато проумях това, всичко се промени, оцвети се в бяло, онзи цвят който няма собствен цвят, прозрачен, просто бял. Този цвят който беше моето платно на живота, каквото си помислях,то се оцветяваше в различни комбинации от цветове, без край, можех просто да създавам нови Вселени, светове, знаех как,знаех всичко. Аз не бях нещо правилно, аз просто дейсвах. Присвоих си въображение и започнах просто да рисувам, да създавам, да творя в моя свят без никакви граници. Оставих тишината на страна, използвах всички тайни и образувах звук. Цветовете бяха като форма на вратички, влизаш вътре и се намираш в съвсем различен свят. Въображението е възможно на всякъде, то може да се приложи къде ли не. Намирах се някъде из моя свят, чувствах гордост, опияняване и за първи път някакъв вид щастие.
        Единсвеното нещо което липсваше тук, е друго съзнание, но този път нямаше да го накарам да знае, а да живее, да не поучава отговори когато си поиска, да създава въпроси, да се вълнува от всичко ново, да почувства онова което знам само на теория. Да бъде смъртен и да не знае за безкрайноста, да създава нови поколения и да му дам да рисува собствения си живот. Ще му дам мисъл, за да може да проумява и да събира житейски опит, да има достатъчно време за да почувства живота.
         Създадох ги, не един а много ,нарекоха се човеци. Създадох и други създания, малки и големи, красиви и, не чак толкова, опасни за човека и техни приятели. Най-важният момент в съществуването ми ,дори да знаех бъдещето аз ги създадох. От тук нататък те ще живеят в един от многото ми светове, нарекох го номер 368755435. Аз бях техен таен Бог, те знаеха за мен. Наричаха ме с много имена. Аз бях  техен Слънце и Луна, Любов и Война, Щастие, Създател и много, много други имена. Бях тяхната илюзия и истина, в мен намираха надежда, но не знаеха нищо за мен. Позволих си да ги оставя, да правят това което им е воля, къквото желаят, това е закона. Няма да участвам и да съм онази част от тях, която няма да им създаде смисъл за тяхната дейност. Те ще се развиват сами.
        Отделих се от тях, моята работа приключи тук, сега следва безскрайноста. Няма да им помагам, те имат всичко. Трябваше да създавам новото, за да се превърне в старо в човешкия свят. Започнах да живея с моите деца, световете които създавам. Без тях ,щях погубен, разрушен и собствения ми смисъл ще изчезне. Не тук няма смисъл, създадох си илюзия в която мога да живея с цел, макар и просто да презирах реалноста, аз не исках да я познавам. Тя няма шум, тя е тиха, в нея няма нищо интересно освен знанието с което можеш да си помогнеш за да създаваш до безкрайноста.
         Това не е краят, никога няма да севърше. Създадох и други мисли, по-различни. Създадох и създатели които бяха мои дечица които обучавах и те ми помагаха да рисуваме до безкрайноста. На никого не дадох пълното знание, най-голямата тайна, защо ли, защото това бе целта на завършеност, а от там смърт.
        Когато създадох художници, направих и какви ли не съзнания, те правеха това , което трябваше да правят, само те знаят. Направих и създатели които можеха да създадът свои деца, показах им как. Имах внуци, пра внуци и така до вечноста. Оставих ги на волята им. Докато се осетях, те бяха изградили една нова система, нови цветове и нови пътища.
          Мина много време, а сега аз просто гледах всичко в действие, стар баща и дядо, стара майка останах аз. Знанието за бъдещето,просто ме убиваше, знаех какво ще стане, дълбоката безкрайност ме поваляше, когато знам всичко, света се променя,става безразличен. Оставих себеси, знаех как да се премахна, оставих се света да ме одвее където си поиска. Можех да направя едно, да прекратя себеси, беше ме страх. Живях много години и сега искам някой да ме почисти, да се превърна и да изпитам  жизненоста и незнайното бъдеще. Като малко детенце което те първа познава света и всичко е голямо и интересно, дълбоко и смислено. Да се превърна в това което съм създал, така най-добре ще оценя себеси като създател.Бялото платно и нищетата се превърнаха в вечна новост и красота,грозота,мисъл и възприятие.Направих нещо, което никой не бе създал, бях най-големия Бог. Цветовете се поучиха, сляха и създадоха нови. Трябваше да опитам от супата която съм приготвил, исках го, но със страх. Край………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
       

Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #392 -: Май 04, 2013, 23:00:11 »

Леле, невероятни неща пишете ..
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #393 -: Май 10, 2013, 15:48:59 »

Музикалния балкон


   Беше топла лятна нощ през 1978 година, най-топлият месец юни, който някога съм виждал. Но да се каже честно, аз още не бях видял нещата от живота. Топлината въздействаше на растителността пресушаваше листата на дърветата, но още бяха зелени и пълни с жизненост. Аз бях само едно 16 годишно момче, което не беше още опитало вкусовете на живота. Седях на балкона като всяка изминала вечер и гледах звездите които си седяха там и само показваха едно далечно минало. Дали сега ги има там на небето или вече ги няма, избухнали преди няколко десетки, хиляди години?Нищо, те бяха тъй красиви, тъй загадъчни и недостижими, най-добре ги описвах като хората, да те приличаха на човеци които живеят в различен свят и време. Носталгията ме обземаше, но тя бе красива, не бих сравнил някакво чувство като грозно и красиво, но то наистина беше. Бях се отделил от щастието и жизнеността, но само аз ги познавах, само аз знаех какво богатство са те, а хората, те само го показваха като манекени.
   И така аз седях на един леко счупен стар стол, а зад мен бяха онези четири бели стени които скриваха сутрешната светлина, онези празни стени които ми служеха само за стари спомени. Не бях спал от дни, а аз не спя много и не сънувам, сякаш сънищата избягаха от мен и ме оставиха сам.
    От един неподдържан балкон до мен всяка вечер един стар, самотен дядо пускаше музика от един касетофон, слушаше не каква да е музика, това беше Бетховен. Всяка вечер различна симфония, но да си призная точно нея чаках на онази стара тераса, точно онзи звук, който ме караше да летя, да се доближавам в облаците и да се спускам плавно надолу, да отивам в моя свят на мечти и да мечтая и жадувам за страст. Точно онази симфония която ме връщаше в корема на майка ми и ми разказваше приказки и легенди за романтика и детска младост. Бях се унесъл в моя свят, където всичко бе различно, нямаше да видя един сив ъгъл, нямаше да видя самота и безсмислие. Как може да съществува такава ангелска музика, как може да е тук на земята, съществувайки сама по себе си?
    Затворих очи и се унесох за първи път в света на сънищата, но този път бе различно, този път осъзнавах че сънувам и можех да си пожелая каквото си поискам, какво искам да видя, дори и майка ми, която беше умряла през 1971 година. Бях на девет години, когато тя си отиде, още ми липсват онези красиви и дълбоки сини очи и дълга златиста, мека коса, онази топлина която ме обгръщаше с майчини ласки и красивото ù нежно, ангелско лице. Да, тя беше толкова красива жена, мечтата на всеки мъж. Аз щях да се омъжа за нея, но това беше съвсем невъзможно. Отиде си, отиде си заради онзи рак, който я уби, онзи който ми отне щастието. Забравих Богът, който позволи това да се случи, спрях да вярвам, защото аз не можах да го видя там, където трябваше да бъде, защото се забави или просто не отиде там, където молитвите ми го чакаха.
    И ето я и нея, ето онова слабо тяло, което се подаваше от облаците и идваше насам, насам до онези девствени поля. Видях лицето ù, онова лице, което привличаше всички погледи. Бетховен беше там и свиреше на пиано, на пиано в полето. Музиката му издаваше цветове, които се вееха във вятъра. Наблюдавах майка си, всяко едно движение, което се показваше от светлината, топлият вятър галеше косите ù, бялата ù рокля танцуваше, гледаше ме и ми махаше с топла усмивка. Не чувствах онази омраза, която ме убиваше всеки ден, днес тя ме остави за малко. До мен имаше едно езеро, чисто и прозрачно, там се намираше тя, носеше в кошницата си червени, сини, жълти и бели цветя. Почуствах се малко дете, съвсем малко което изпитваше радост от всичко, което видеше. Миришеше на теменужки.
       Изведнъж музиката спря, отворих очи и сутрешната светлина сякаш прониза очите ми. Всичко свърши, майка ми избледня, миризмата не бе с мирис на теменужки, а на прах. Онзи сив град не си отиваше, не бягаше. Погледнах към музикалната тераса, а там нямаше нищо. Онзи дядо сигурно спеше или тънеше в самота. Никой не идваше да го види, не знам дали има деца или внуци, но изпитвах жалост. Знаех какво е да си сам, и никак не беше хубаво. Бедният нещастен дядо, беше ми дал нещо, което не знаеше, даде ми сън и спомени изпълнени с щастие. Сънят ми липсваше ужасно много, исках да се върна там, обратно към щастието. Да видя блаженството отново. Реших да хапна, да изчакам часовете и да се върна на онзи балкон.
      Децата играеха навън, викаха и крещяха, чуваше се още от вътре. Не бях отишъл още навън, имаше още време.Чувах само онези дечица и очаквах слънцето да залезе, оставаше още малко, само мъничко.
     Най-накрая вечерта дойде, сякаш целият ден е минал невероятно дълго. Чаках до момента, когато ще почуствам своята жизненост. Но едно не разбирах, защо съм роден на този свят, който хората не разбират, желая да се отделя от него да заспя в съня си и повече да се се събудя. Хората не знаеха какво е реалност, нито пък аз. Всеки създава свой собствен свят, който първоначално е бял, като платно и оттам започваш да оцветяваш в каквото пожелаеш, в каквито цветове искаш. Но не е така просто, само сънят ти позволява всичките тези предимства най-добре, защото знаеш, че никой не те гледа, никой не те съди, сам си само ти без срам или унижение. Затворен в твоя свят, където всичко може да се случи, само ако пожелаеш. Не се чувствах, че принадлежа на реалността, която съвсем не съществува в съзнанието ми.
    Поседнах на онзи стол, старецът пусна една друга симфония, пак красива, пак невероятна. Затворих очи и попаднах в един тунел, почти нищо се се виждаше в него. Вървях напред и оттам се доближаваше една остра светлина. Достигнах до нея и се озовах в един бял свят, обърнах се на зад и тунела го нямаше. Бяло, бяло, пустош! Изведнъж си спомних за детството ми, една случка, за която няма да забравя цял живот. Беше осмия ми рожден ден. За миг всичко започна да се оцветява в различни цветове, след това осъзнах, че се намирам на онова място, в което обявих годините си. Бях осемгодишно дете, радващо се на подаръците, които никога не бе виждал. Онези големи подаръци, които отварях с изумление и радост в очите. Децата ми се радваха, играеха с мен и ми честитяха, бях най-големия, чувствах се батко и отговорен, чувствах се техен учител и се възгордявах. Играех с тях и се чувствах щастлив. Онези четири стени не бяха празни, в тях имаше деца, родители и радост. Цветовете бяха съвсем ярки в онзи момент. В погледа на родителите ми беше удовлетворен, най-накрая можеха да си позволят всичко това на сина им, чувстваха се добре, защото бях щастлив. Какви ли не игри играех, какви ли не!
      Отворих очи, да отворих ги, но не исках. Цветовете се оцветиха в по-тъмен цвят, безизразен и нещастен. Реших да посетя онзи самотник, който ми даваше щастие. Какво ли щях да говоря с него, може би любовта към музиката и класиката. Не го познавах, но той заслужаваше нещо по-добро. След няколко часа реших да го намеря, донесох му кафе, за да има с какво да дойда.
      Позвънях на изгнилата му врата, не беше много поддържана. Изведнъж някой отвори вратата и силна миризма се изнесе навън. Беше ужасна, в този момент се зачудих, какво, по дяволите, правя там, как ще издържа на тази миризма, задушлива и неприятна, не можеше да се опише.
      Погледнах очите му, сякаш толкова изстрадали. Носеше очила, а по лицето му имаше безброй бръчки. Бях по-висок от него. Устата му се наклоняваше надолу, заради отпусналата му кожа. Дрехите му бяха съвсем прилични, но сякаш не живееше през седемдесетте, а през двайсетте години на двадесети век. Той ме погледна и аз отворих фалшивата си усмивка, беше толкова идиотска, но тогава не го осъзнавах.
    Каза ми: ”Какво желаеш момче? Какво искаш?” - погледна ме, сякаш искаше просто да си тръгна.
    Отговорих му: ”Здравейте, бих искал да се запозная с вас, чувам че всяка вечер пускате музика, на която съм голям почитател, мога ли да влезна?”
    Отвори широко вратата и ме пусна.
-З начи сте почитател на музиката? - отговори той.
За миг се секнах, защото домът му приличаше на музей. Стар неподдържан музей. Имаше картини, стари инструменти, задушени от паяжина. Увехнали цветя и красиви сувенири. Стана ми жал за тях, трябва да се показват на показ, не да седят там. Миризмата ме убиваше, но не исках да му показвам с мимика, че нещо не е наред.
- Ааа, да, всеки ден слушам вашата музика и се възхищавам на класиците, живеели по онова време.
- Как едно хлапе като теб познава музика като тази? На твоята възраст аз бездействах, живях в бунт и не можех да се задържам на едно място, бях див и не бях опитомен. Бях едно хлапе, което формираше личността си. Намерих музиката по-късно, тя ме караше да се запозная с един нов свят, по-красив и по различен. А сега ме виж, един нещастен старец, който слуша музика, само за да претъпи тишината. Никой не идва момче, гния тук като стар, забравен труп.
     Какво ми говореше този човек, нима сега се чувствам като него, стар и неопитен. А бях само на 16 години, знаех че животът ми тепърва започва, но не, сякаш това беше достатъчно и се нуждаех от нещо ново. Не знаех какво да отговоря, не знаех дали трябваше да споделя. Неговият край наближаваше с всеки изминал ден. Тънеше в самота също като мен.
- Какво да Ви кажа обичам музиката, смятам някой ден да започна да свиря на пиано, най-красивия инструмент. А вие, свирите ли на някакъв инструмент? - отговорих аз.
- Не! Каза той.
Говорихме с часове, тази вечер трябваше да пусне следващата симфония. Не ми казваше коя, но знаех че ще ми хареса, знаех, защото досега винаги ми е харесвало. Не се прибрах директно в къщи, разходих се из парка. Лятната нощ беше наистина гореща. Не ми хареса, не ми харесваха онези прозрачни лица, които погледът ми следеше. Не, не исках да живея така. Прибрах се у дома. Стъмни се и излязох на балкона при стария стол. Чаках старецът да пусне музиката, чаках и чаках но тя не се блъскаше в ушите ми, не идваше. След няколко часа се прибрах вътре в кутията, из четирите стени, нямаше да заспя със сигурност.
     Цяла нощ наблюдавах звездите в онова небе, но вече не ги исках. Желаех само да заспя, не можах. Сутринта реших да позвъня на вратата му, за да го попитам, какво стана с музиката. Звънях, звънях, няколко дена, без да спя.
Реших да позвъня за последно. Разбрах че е мъртъв от дъщеря му, която му звънеше на няколко месеца. Камък ми падна от сърцето, почувствах голяма горчивина в себе си. Не спах, не можех, след няколко дена заспах и не се събудих.
    Видях майка си, онези поля и мирис на теменужки.

желая да поясня че всичко е измислица.
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #394 -: Май 11, 2013, 15:07:40 »

Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #395 -: Май 12, 2013, 13:49:25 »

Истината в теб, е най-голямата истина която съществува в твоя свят. Илюзията е навсякъде, защо не може да я направим по-истинска? Нищо което е в нашия вътрешен свят не съществува. Лъжата я правим ние, тя е изкуство. Истината и лъжата могат да бъдат едно и също, но в различен свят, те са част от илюзията, а илюзията е част от нас, живеем с нея.
    Пример: Ако някой илюзионист ви покаже номер, който е труден и “велик”, “грандиозен”, трудно може да се опише с факти свързани със нещо “земно”, ние ще го определим като чудо. Истината е че всичко “извън нашия поглед” има обяснение за всичко случило се. Лъжата е същата, ако някой ни излъже и ние през цялото време си мислим че всичко казано е истина, то тогава ние живеем с нея, докато не ни кажат че това което са ни отвърнали е лъжа. През цялото време, когато не видим по-дълбока мисъл в случилото се, ние живеем в така наречената илюзия, която е пълна истина за определен период от време, докато не разберем че всичко това е съвсем различно от очакванията ни.
    Рзликата между обикновената “шега” и нашия живот в “илюзия” е че никой не ни е разказал така наречената “истина”. Всичко съществува от самосебеси, всичко което искаме да видим е там, но търсим ли на правилното място? Дали нашите очи са способни да видят истината? Най- вероятно не, точно от илюзионисткия номер по-горе.
     Ако изберем от някъде някое малко дете, срещнало живота да кажем, преди 10 години и един стар човек при който, смърта му наближава. Дали мислите им са еднакви? Съвсем не. Можем ли да кажем че живеят в различен “свят”. Може да се каже. Техните мисли са съвсем различни, те живеят в различно време, съдбата им не е еднакъква. Но това не означава че хора на една и съща възраст са еднкави. Развитието не всеки индивидуален човек води до индивидуални “страни”. Но да си кажем честно, кой е прозрял истината на всичи въпроси, истината на истинската реалност? Вероятно никого. Хората живеят в реалноста, но не знаят за нея, не знаят какво означава, как изглежда или къкво всъщност е. Тя съществува от самосебеси.
     Смисълат на живота е една част от избора ни. Дали правилно би било да следваме “безкрайната истина” да се приближаваме към реалноста или тъй като това е съвсем невъзможно в един човешки живот, да посветим живота си върху нашия свят, нашета илюзия, да бъдем егоисти и да оцветяваме съдбата си, живота, действията и т.н. А можеби това приближаването към лъжата, се приближаваме все по-близо до истината? Или само нашета?
още не е довършено. Ако искате пешете коментари, така ако искате, случайно Тъжен
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Mistic_Aqua
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 117


« Отговор #396 -: Май 31, 2013, 14:45:31 »

Видях го ,че има като моите очи..далечни,
които понякога гледаха пренебрежително от невярата ...
видях го, беше с моите очи рядко близки и често на вселени разстояние ..а имаше копнеж..
копнеж по една забравена земя ,където никой не скриваше себе си
и всички бяхме близки..а той е далеч,но твърди ,че е тук...
усетих стена ,която беше хладна ,а думите уж трябваше да ме топлят
протегнах ръка ,ала милувката му сдържана изпълнена със страх ограбваше нашата среща
Така близо ,а недокоснати ...останали само с този копнеж
Не,... не изпитах болка ..
но сухота,че един човек ме искаше
,а нямаше смелост за това.
Активен

През вечността ...принадлежа ...
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #397 -: Юни 01, 2013, 00:51:34 »

Често човек се свърза с изкуството, свързва го и просто се влива в написаното или видяното и т.н. Е ако е истина, съжелявам, наистина иронично,  но живо и истинско пълно с чувство и емоция. По този начин се чувствам също като теб, по същия начин. Това е хубааво за теб, това означава че си невероятно добър артист. БРАВО!
Понякога искаме не само ние да действаме и да бъдем отговорни за случилото се в определен момент и когато само нашите действия запълват всичко изпитваме едно ужастно чувство...
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Mistic_Aqua
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 117


« Отговор #398 -: Юни 04, 2013, 12:08:35 »

Дори от неразбирането и мързела в душата на някой се ражда поезия Усмивчица Благодаря!
Активен

През вечността ...принадлежа ...
Speed_Of_Pain
Румпелщилцхен
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 134


« Отговор #399 -: Юни 05, 2013, 17:27:30 »

Дори от неразбирането и мързела в душата на някой се ражда поезия Усмивчица Благодаря!
Вероятно доста трудно.
Активен

Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно.
Mistic_Aqua
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 117


« Отговор #400 -: Юни 06, 2013, 14:03:24 »

Точно ,че като си неразбран от даден човек имаш много какво да кажеш,което си задържал в себе си...но то иска да излезе и какъв по хубав начин от поезията Усмивчица
Активен

През вечността ...принадлежа ...
Еlsha
Диди
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 523


« Отговор #401 -: Юни 06, 2013, 21:07:29 »

Видях го ,че има като моите очи..далечни,
които понякога гледаха пренебрежително от невярата ...
видях го, беше с моите очи рядко близки и често на вселени разстояние ..а имаше копнеж..
копнеж по една забравена земя ,където никой не скриваше себе си
и всички бяхме близки..а той е далеч,но твърди ,че е тук...
усетих стена ,която беше хладна ,а думите уж трябваше да ме топлят
протегнах ръка ,ала милувката му сдържана изпълнена със страх ограбваше нашата среща
Така близо ,а недокоснати ...останали само с този копнеж
Не,... не изпитах болка ..
но сухота,че един човек ме искаше
,а нямаше смелост за това.

Стил Дамян Дамянов 
Активен

Карма - КаРаМа - движение, живот, анализиране. Усмивчица
Mistic_Aqua
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 117


« Отговор #402 -: Юни 07, 2013, 11:45:40 »

Много се радвам,че ви харесват Усмивчица Не бях запозната с Дамян Дамянов ,но прочетох това :

Обичам те. Надявам се, ти - мене.

Но - вжеглени във общия хомот,

да си го кажем просто няма време...

...И си отива нашият живот.

Във делници, в неща и грижи сиви,

във прози, в труд, и грапав, и суров,

безсмислен, смислен - просто си отива.

Във всичко друго, само не в любов.

Между две скуки, между два етажа...

И ако някога се изтърва

"обичам те" срамливо да ти кажа,

повярвай, не е истина това.

"Обичам те" е просто малко. Много,

безкрайно те обичам! Но защо

да ти го казвам? Нужно ли е? То го

живеем двама. В двама ни е то.

В душите ни, в децата ни, във всичко.

И в общия ни път трънлив, не нов.

Обичам те. Но що са трите срички

пред нас - безкрайносричната любов.

Имаме общо..
Активен

През вечността ...принадлежа ...
-A-
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 1

« Отговор #403 -: Август 08, 2013, 20:10:41 »

Това е нещо,което ми хрумна една  вечер  Усмивчица

                        .......Вдъхновение от звездите.......
Аз съм просто мечтателка вдъхновила се от блещукащите светленки в ясното вечерно небе.От необятният черен мрак погълнат от музиката на тишината.Може би в същите тези звезди които наблюдаваме вечер се взира някой друг?Същества от друга планета...Друга вселена ? Същества от изкривена реалност? Кои са Те? Как изглеждат?На какъв език говорят?Дали са сред нас?Те ли контролират сътбата ни? Толкова много въпроси, а толкова малко отговори.Малцина от нас биха казали "Те не са истински".Нека развинтим въображението си.Да предположим че Тях ги има.Не е възможно в цялата Вселена човешката раса да е единствена!Драги читателю,вгледай се в тъмния мрак,вгледай се между ярките звезди и виж как небето над теб се съживи!Виж необяснимите неща,определящи твоята сътба!
Някъде измежду тези греещи искри надежда,сърце като твоето поглежда.Да предположим, че не сме сами.Може би сме техен грешен експеримент стигащ до своето самоунищожение?Никой не знае...
Активен
Kissing You Good Night
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 448


  • Град: Варна
  • zdr kp животче, вървиш ли?

    « Отговор #404 -: Октомври 19, 2013, 14:25:45 »

    Ето моята творба, озаглавена "Shit happened". Наслаждавайте се на жизнерадостната простотия, която блика отвред!

    * Shit happened.pdf (567.76 KB - свалено 136 пъти.)
    Активен

    Повърхностната температура на атмосферата на Уран е -225°С. Или с около 45° повече от тази на сърцето и душата ми
    Страници:  1 ... 25 26 [27] 28   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Клуб "ИНДИГО СВЯТ" - ВСЕЛЕНА НА ПОЗНАНИЕТО! « 1 2 »
    Всичко относно индиготата
    11WOLF11 24 5148 Последна<br />публикация Декември 02, 2012, 14:38:57
    от angel7light
    Клуб "ИНДИГО ХУДОЖНИЦИ" « 1 2 ... 18 19 »
    Изкуство
    11WOLF11 274 22229 Последна<br />публикация Ноември 21, 2013, 10:40:24
    от mishi
    Клуб "ИНДИГО МУЗИКА" « 1 2 »
    Изкуство
    11WOLF11 21 2705 Последна<br />публикация Октомври 10, 2010, 23:58:00
    от Amaranth
    Клуб "ОКОТО НА ФОТОГРАФА" « 1 2 ... 7 8 »
    Изкуство
    summerwine 116 6698 Последна<br />публикация Май 22, 2012, 23:24:34
    от Soul
    Клуб " музика , колажи , видео "
    Изкуство
    Amaranth 1 1238 Последна<br />публикация Юли 19, 2011, 22:39:55
    от Amaranth

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright