"Shirinan"

Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 21:00ч.)


Книги:

         

Страници:  [1] 2 3   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Кой е пълководеца, на когото се възхищавате най-много?  (Прочетена 3421 пъти)
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« -: Февруари 07, 2011, 20:02:30 »

А?
Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #1 -: Февруари 07, 2011, 20:20:33 »

Първо ти кажи.. Ще речеш Наполеон и Хитлер?
Активен
Georgio
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 187


WWW
« Отговор #2 -: Февруари 07, 2011, 20:22:07 »

Махатма Ганди
Активен

nia.boneva6
Гост
« Отговор #3 -: Февруари 07, 2011, 20:24:44 »

Махатма Ганди
Усмивчица
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« Отговор #4 -: Февруари 07, 2011, 20:40:49 »

Ако е в смисъла, който Ихра спомена бих казал Наполеон, Цезар, Александър Велики, както и цар Симеон. Хитлер не е бил пълководец. От неговите пълководци дълбоко уважавам Ервин Ромел. А иначе, не като пълководци, а просто проявили се лидери на военни фракции... Иван Колев, Владимир Вазов... все легенди.  Усмивчица

А в смисъла, който Джоржио даде - Петър Дънов. Без съмнение. Усмивчица
Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #5 -: Февруари 07, 2011, 20:59:02 »

Петър Дънов.
Също Усмивчица
Активен
praiseyou
Гост
« Отговор #6 -: Февруари 08, 2011, 00:13:08 »

 Емчи аз като самовлюбен бих казал, че не се възхищавам на никой Усмивчица Както и да ви звучи това..
Активен
nre
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 133

« Отговор #7 -: Февруари 08, 2011, 10:19:48 »

Най-много се възхищавам на учените и изобретателите, които работят за общочовешкото благо, за повишаване качеството ни на живот.
Уважавам също лекарите и учителите, работещи за благото на единицата човек.
Учителите, макар и да не са пълководци са водачи на обществото.
Активен
ican
Ицо
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 3


нашият дом

« Отговор #8 -: Февруари 08, 2011, 14:41:38 »

Почти всички въплъщения, които са ми известни, на онзи който познаваме като Ел Мория са били на велик пълководец:

св. Георги (на 20 години е бил вече трибун в римската армия, т.е. начело на легион, империята е поддържала до около 40 легиона) - голяма е неговата заслуга християнството да се запази. Около 3 века след заминаването на Исуус последователите му са имали нужда от някой или нещо, което да им върне вярата. Житието му е уникално.
Крал Артур - толкова много векове и почти без писмени източници за това му въплъщение и още говорят за него.
Мохамед е бил много успешен завоевател и голям Учител също.  
патриарх Евтимий - Извършва правописна и езикова реформа на българския език. Поради голямото културно влияние на България върху славяно-православния свят, Евтимиевата реформа се отразява на писмеността в Сърбия, Влахия, Молдова и руските княжества. Значението на Евтимий Търновски за възхода на българската книжовност от втората половина на 14 век е неоценимо. Направил е и нещо друго много важно - под негово ръководство са преведени отново най-важните църковни книги и са оправени грешки в предишните преводи.
Ръководи отбраната на Търново цели 3 месеца.
Акбар Велики - оставя огромна империя (над 1 000 000 км2). Провежда много реформи.

Прекрасен е!
« Последна редакция: Февруари 08, 2011, 15:37:03 от ican » Активен

Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« Отговор #9 -: Февруари 25, 2011, 21:08:09 »

Най-великите пълководци за мен, във вида, в който се сещам за тях и във опит да ги подредя хронологично. Информацията е от Уикипедия:

1. Рамзес Втори Велики

Рамзес II (познат също като Рамзес Велики) е третият фараон от XIX династия. Често за него се говори като за най-великия, най-прочутия и най-могъщ египетски фараон. Неговите наследници, както и по-късните египтяни го наричат "Великия праотец". В наши дни той е бил смятан за фараона, залят от Червено море, когато Моисей го разтваря при бягството на евреите от Египет. Тъй като се знае, че той е доживял дълбока старост обаче, по-вероятно е това да е бил най-големият му син. Рамзес II е роден около 1303 пр.н.е. Когато е едва на четиринадесет години бива назначен за принц-регент от баща си Сети I. Смята се, че е поел от него трона, когато е бил около 20 годишен и е управлявал Египет от 1279 пр.н.е. до 1213 пр.н.е. или общо за период от 66 години и два месеца според Манетон. Смятало се е, че е живял до 99 годишна възраст, но е по вероятно да е умрял на 90 или 91 години. Рамзес II е чествал рекордните 14 празника Сед, повече от всеки друг фараон. След смъртта си е погребан в гробница в Долината на царете - KV7, по-късно мумията му е преместена в DB320 в Деир-ел-Бахри и е открита през 1881 г. от братята овчари – Ел Расул. В момента мумията на Рамзес II е изложена в музея в Кайро

Като млад Рамзес II се ангажира с множество военни кампании за завръщане на завоювани от Нубия територии и осигуряване на границите на Египет. Той е отговорен и за потушаването на няколко нубийски въстания както и за осъществяването на кампания в Либия. Въпреки че известната битка при Кадеш( разгромява хетите във първата война в света, според историческите и военни престави ) често доминира гледната точка на учените за смелостта и военната сила на Рамзес II, той постига повече от няколко категорични победи над враговете на Египет през живота си.


2. Тутмос Трети

Тутмос III е шестият фараон от XVIII династия в Древен Египет. По време на 22 годишното си управление той управлява съвместно с мащехата си Хатшепсут, която носи титлата фараон. Тя е показвана първа на оцелелите монументи, но и двамата носят обичайните царски имена и отличителни знаци, като нито единия не е изобразяван с очевидно превъзходство пред другия. Тутмос III е предводител на армията на Хатшепсут.
След нейната смърт той става фараон и създава най-голямата империя, която Египет някога е управлявал. Той води не по-малко от 17 военни кампании и завладява земите от Ний (Niy)в северна Сирия до четвъртия водопад на Нил в Нубия. След като приключва със завоеванията, той се изявява и като велик строител. Тутмос III построява над 50 храма в Египет и прави големи допълнения в храма в Карнак. По време на неговото управление се постигат нови равнища в артистичния стил, както и се разработват уникални архитектурни постижения, невиждани преди неговото управление и неповторени след това.
Официално Тутмос III управлява Египет през почти 54 години, като управлението му обикновено е датирано от 24 април 1479 до 11 март 1425 пр.н.е. Но първите 22 години той управлява като съ-регент на мащехата си (и негова леля) Хатшепсут, която е била наричана фараон. През последните две години от управлението си той отново е съ-регент със сина си Аменхотеп II, който го наследява. Когато Тутмос III умира, той е погребан в Долината на царете заедно с останалите фараони, управлявали Египет през този период.

Тутмос III е считан за военен гении от историците, той е активен експанзионистичен владетел, понякога наричан най-великия завоевател на Египет или "Наполеон на Египет". Документирано е , че той е завзел 350 града през управлението си и завоювал голяма част от Близкия Изток от Ефрат до Нубия през седемнайстетте си военни кампании. Той е първият фараон след Тутмос I, който прекосява Ефрат по време на кампанията си против Митани. Военните му кампании са документирани по стените на храма на Амон в Карнак. Тутмос III е окачествяван като един от най-великите фараони-войни на Древен Египет. Той трансформира Египет в супер-сила, създавайки империя достигаща от южна Сирия до Нубия. В повечето от военните му кампании враговете му са побеждавани град по град, докато не са се предавали. Предпочитаната тактика е да се покорява много по-слаб град (провинция) един по един, довеждайки до предаване на всяка фракция, докато не се постигне пълно господство.
Много се знае за Тутмос-воина не само заради военните му кампании, но и заради неговия царски писар и командващ войските - Тхануни, който пише за завоеванията и управлението му. Тутмос III успява да завладее такива обширни територии заради напредъка и подобренията на оръжията на армията му. Той среща малко съпротива от съседните царства, което му позволява лесно да завладее обширни територии.

3. Чандрагупта Първи

Чандрагупта установява контрол над бреговете на река Ганг, а до смъртта си през 335 г. разширява империята над значителна част от Североизточна Индия.

„В Делхи видях прекрасна желязна колона — пише Еренбург. — Построена е през пети век. Валели дъждове, пекло южното слънце, но ръждата не засегнала желязото. Няма да скрия — учудих се, не знаех, че древните индийци с такова съвършенство са познавали тайните на металургията…“
    Понякога ни е свойствено да гледаме на древните от височината на научните знания и опита, натрупани през следващите столетия. Да, учудват ни пирамидите на майя и Великата китайска стена. „Чудо — казваме, — как са могли да го сътворят по онова време, когато не е имало булдозери и сметачни машини?“ Склонни сме да забравяме, че и пирамидите, и календарът, и стените не са се появили върху празно място, творците им са разполагали с опита на много поколения. Някои най-древни цивилизации са достигали учудващи висоти в различни области на знанията, но са загивали, без да съобщят тайните на потомците, защото потомци най-често не е имало — хуните или монголците не са се затруднявали с мисли за бъдещето на покорените от тях народи. Хората нерядко е трябвало да се връщат към първопричината на откритието и да започват всичко отначало.

Посветена е на победата на Чандрагупта над Балкарите, според историците, макар, някои да я датират към 4000 година пр. Хр.

4. Соломон

  За него се чудех дали да го добавям в списъка, но накрая се реших.

Соломон (на иврит שְׁלֹמֹה) е последният от тримата царе на обединеното Еврейско царство, което наследява от баща си Давид. Той управлява в средата на 10 век пр.н.е.
При Соломон Древен Израел достига най-голямата си военна сила, като подчинява съседните области от долината на Ефрат до границите на Египет. Той предприема и мащабна строителна програма, увенчана от Соломоновия храм в неговата столица Йерусалим. Държавата, създадена от него, се разпада малко след смъртта му.

5. Саргон Първи


Ок. 2300 г. пр. н. е. Саргон I, цар на Акад, обединява под своя власт значителна част от Месопотамия, покорява Сирия, завладява земи в Мала Азия и Кипър. Основава първата голяма семитска държава. Стреми се да въведе единна икономика и администрация върху цялата територия, с цел да заздрави държавата, съставена от различни племена. Установява единна система от мерки и теглилки; построява нови канали; първи организира постоянна професионална армия. Разширява значително своя дворец, за да подслони многолюдния си двор, към който се числят и някои представители на аристокрацията от покорените градове-държави. Наследниците на Саргон I, които се титулуват „господари на четирите страни на света" продължават неговата завоевателна политика.

6. Ашурбанипал Втори

883—859 г. пр. н. е. Ашурбанипал II, асирийски владетел, води многобройни, победоносни битки и значително разширява границите на Асирия, налага данъци на покорените. Прочут с жестокостта си.

7. Саргон Втори

722—705 г. пр. н. е. Управлението на Саргон II е връх в мощта на Асирия, която завладява Израел, Самария и хетската държава северно от Сирия, покорява Урарту и превзема столицата й Тушпа. Саргон II успява да усмири постоянните бунтове във Вавилон.


  Докато Египет и Далечния Изток са сравнително миролюбиви места, то в Близкия Изток горят непрестанни пожари, чиито край е сложен от:

8. Кир Втори Велики

Кир II Велики (на фарси: کوروش کبیر) е шаханшах на Персийската империя от Ахеменидската династия, известен със своята военна храброст и снизходителност. Той е смятан за първия значим цар на Персия и основател на Персийската империя.
В продължение на няколко поколения, неговите предшественици управляват Аншан в днешен югозападен Иран. Основател на династията е Ахемен (ок. 700 пр.н.е.), който е наследен от сина си Теисп. Той е наследен от двамата си сина Кир I и Ариарамн, а те, от своя страна, от своите синове Камбиз I и Арсам. Камбиз е женен за Мандана Медийска, дъщеря на Астиаг, цар на Мидия, и Ариенис Лидийска. Кир е роден от този брак.
През 559 пр.н.е. Кир наследява баща си Камбиз Стари като цар на Аншан. Не след дълго той явно наследява и Арсам на трона на Персия, въпреки че той е все още жив. Арсам е баща на Хистасп и доживява да види своя внук като цар Дарий I. В този момент, обаче, Кир II все още не е независим владетел. Както своите предшественици, той трябва да признае покровителството на мидийците. Самият той е наполовина персиец, наполовина мидиец, и негов господар е собственият му дядо Астиаг.
Около 553 пр.н.е. Кир се разбунтува и, повеждайки персийските войски, превзема Екбатана и завладява Мидия. Изглежда първоначално той приема короната на Мидия, но от 546 пр.н.е. официално се нарича цар на Персия. Така персийците стават хегемон на Иранското плато.
Това не поставя край на войните. Астиаг е в съюз със своя шурей Крез от Лидия, с Набонид от Вавилон и Амазис II от Египет. Преди те да успеят да обединят силите си, Кир побеждава Крез при Птерий, превзема Сарди, унищожава Лидийското царство и пленява самия Крез (546 пр.н.е.). През 538 пр.н.е. Кир побеждава Набонид при Опис и превзема Вавилон. Той приема титлата цар на Вавилон, цар на Шумер и Акад, цар на четирите края на света. Според списъка на страните, подчинени на Персия, от първата таблица от Бехистунския надпис на Дарий, писана преди да са направени нови завоевания освен Египет, владенията на Кир представляват най-голямата империя в света до този момент, простирайки се от Мала Азия и Палестина на запад до долината на Инд на изток.
Кир организира империята си чрез провинциални администрации, наречени сатрапии. Сатрапите имат значителна автономия и от много части на империята Кир не изисква нищо повече от данъци и войници. Подкрепя местните градове в Йония, които са съгласни с имперската политика. В повечето случаи, показва забележителна толерантност към местните обичаи и институции. [1]
Кир има двама сина: Камбиз II и Смердис, както и няколко дъщери, сред които Атоса, съпруга на Дарий I и майка на Ксеркс I.
Според Херодот, Кир е убит в битка с масагетите, племе, обитаващо Хорезмия. Погребан е в Пасаргада.
Тялото му е положено в каменен мавзолей, изграден по план на самия Кир. Поколения наред, в негова чест, персийски жреци принасят в жертва кон.
« Последна редакция: Февруари 25, 2011, 21:27:59 от Шизофреника » Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« Отговор #10 -: Март 01, 2011, 12:31:32 »

10. Алкивиад Велики

Алкивиад е виден атински политик, оратор и генерал. Син е на Клиний, роден към 450 г. пр.н.е., възпитаник на Перикъл, ученик и приятел на Сократ. Аристократ по рождение и вкусове, с привлекателна външност и силен интелект, но егоист, суетен и безскрупулен, той учудва съотечествениците си с дръзкия си либерализъм и скоро спечелва голямо политическо влияние. Стратег през 417 г. заедно с Никий, той предложил през 415 г. да се предприеме военната експедиция в Сицилия; след като е избран за един от предводителите на армията, политическите му противници го обвиняват, че пародира Елевзинските мистерии и че е изпочупил Хермите, но той отказва да се върне в Атина, за да се оправдае. Осъден задочно на смърт, избягва при спартанците и ги съветва да поддържат Сиракуза и да завземат Декелея в Атика; сам той разбунтува Йония срещу Атина.
Изложен на завистта на спартанските военачалници, той се оттегля при сатрапа Тисаферн (412 г.), после се свързва с политическите фракции в Атина; налага чрез ескадрите в Самос и Хелеспонта, останали верни на демокрацията от 411 г., да го признаят за свой водач и издейства завръщането си след падането на режима на Четиристотинте. Победител при Абидос (411 г.) и при Кизик (410 г.), господар на Византион (409 г.), той се връща триумфално в Атина през 407 г. Но претърпява неуспех в други военни експедиции и се налага да избяга в Тракия (406 г.), където е убит по внушение на Тридесетте тирани (404 г.). Плутарх му е посветил един от своите "Успоредни животописи".

11. Цар Пир

Пир I (Pyrrhos; на гръцки: Πύρρος, Pyrros; („огнен цвят“, „червен“), латински: Pyrrhus; * 319/18 пр.н.е.; † 272 пр.н.е. в Аргос), е гръцки генерал и цар от ерата на елинизма. Той е вожд (хегемон) на съюза между Епир и царя на молосите. Думата „пирова победа“ за много скъпо купена победа идва от неговото име.
Пир е син на цар Еакид (Aeacides) и Фтия (Phthia), дъщеря на Менон IV от Фарсала в Тесалия. Той е втори братовчед на Александър Велики (чрез Александровата майка Олимпия).
Пир е само на две години, когато баща му е детрониран през 317 пр.н.е. Фамилията му получава убежище при таулантийския (илирийско племе) цар Главкия и съпругата му Бероеа (Beroea), молосийска принцеса.
Пир прекарва детството си в двора на илирийския цар Главкия, който му дава обежище и го осиновява. Когато е на 12 години е заведен от осиновилият му баща обратно в Епир и поставен за цар на молосите. Скоро след това в Епир опозицията под ръководството на Неоптолем го изгонва през 302 пр.н.е. от страната. Държавата му се владее от диадох Касандър. Тогава Пир се присъединява към своя зет Деметрий I Полиоркет и Антигон I Едноокий (Монофталмос) и взема през 301 пр.н.е. участие в битката при Ипса до Фригия в Мала Азия против съперниците диадохът Касандър, Лизимах, Птолемей I Сотер и Селевк I Никатор. Понеже губят битката, Пир отива като „заложник“ при египетския цар Птолемей I. Там се отнасят с него много добре и той се жени за доведената дъщеря на царя и Береника I Антигона. С помощта на тъста си Пир печели своето царство обратно след смъртта на Касандър през през 297 пр.н.е. След смъртта на Антигона Пир се жени през 295 пр.н.е. за Ланаса, дъщеря на царя на Сиракуза Агатокъл. Тази женитба му донася остров Коркира като зестра. След други женитби с илирийски и пеонийски принцеси и войни той разширява царството си. През 291 пр.н.е. жена му Ланаса не търпи това многоженство и търси закрила при Деметрий I Полиоркет, който е спечелил македонския трон. Той превзема остров Коркира и напада Епир. Македонците смъкват обаче Деметрий през 288 пр.н.е. и провъзгласят Пир като роднина на Александър Велики за цар. Пир трябва да отстъпи източната част на страната на Лизимах, царят на Тракия и Мала Азия. През 284 пр.н.е. Лизимах превзема и западната част на страната. След загубата на Лизимах през 281 пр.н.е. в битката при Курупедион започва отново караницата за Македония. Птолемей Кераунос печели Македония и среща Пир с контингент от 5.000 души и 20 военни слона, подготвен за планирания му поход в Голяма Гърция.
Пир е смятан за високоталантлив генерал и стратег. Понеже опитът му по време на войните на Диадохите да вземе Македония не успяват, се отправя, поради молба за помощ от гръцкия град Тарент към Италия и се пренася там с 30.000 души силна войска и с 20 военни слона. Там Пир има през 280 и 279 пр.н.е. в Пирската война против Рим няколко успеха, които са постигнати с големи загуби и жертви (оттам и изразът „Пирова победа“). Пир печели победа през 279 пр.н.е. при Аскулум (Аускул) в Южна Италия над римляните. Той търпи там обаче толкова големи загуби, че трябва да моли победените за мир. Молбата е отхвърлена от сената. Също и в Сицилия има някои успехи, където се отзовава на молбата за помощ на Сиракуза против картагенците. Пир се връща от Сицилия обратно в Италия и през 275 пр.н.е. губи в битката при Беневентум против римляните, което го кара да напусне Италия и да се върне обратно в Епир.
През 272 пр.н.е. той тръгва с Клеоним против Спарта. Пир не успява да превземе града и се оттегля. При улична борба в град Аргос е убит.


13. Александър Велики (според мен, най-великият от всички)

Александър Македонски е роден на 21 юли 356 г. пр.н.е. в град Пела, тогавашната столица на Древна Македония. Негов баща е цар Филип II, а негова майка царица Олимпия. Самият Александър по традиция води рода си от митичния Херакъл чрез царете на Аргос, от които, според легендата, произлиза първия македонски цар Каран.
Плутарх описва неговата външност така:
„   «Външността на Александър най-добре е предадена от статуята на Лизип, и самият той счита, че само този скулптор е достоен да вае неговото изображение. Този майстор е съумял точно да възпроизведе това, на което впоследствие подражават много от приемниците и приятелите на царя, — лекия наклон на шията наляво и морния поглед. Апелес, рисувайки Александър в образа на гръмовержец, не предава свойствения на царя цвят на кожата, а го изобразява по-тъмен, отколкото е в действителност. Както казват, Александър е бил много светъл, и бледостта на кожата му на места преминавала в червенина, особено на гърдите и лицето.   “
—Плутарх. Успоредни животописи: Александър Македонски


Още от ранните си години Александър е подготвян за дипломация, политика, война. Негови възпитатели и наставници са били: родственика по майчина линия Леонид, към когото съхранява дълбока привързаност до зряла възраст, въпреки строгото спартанско възпитание в детството; шута и актьор Лизимах; а от 343 пр.н.е. — великия философ Аристотел, под чието ръководство Александър получава класическо гръцко образование — риторика, литература, естествени науки, медицина и философия. Аристотел дава копие от Илиада и нож, който Александър винаги крие под възглавницата си.
Още като дете, Александър се отличава от връстниците си — равнодушен е към физическите забавления и им се отдава доста умерено; за сметка на това, честолюбието му е безгранично. Равнодушен към богатството, той неистово завижда на славата на баща си и мечтае за блестящи подвизи. Любимата му книга е героическия епос „Илиада“ на Омир, макар че, под влиянието на Аристотел, цени и уважава древногръцките философи и се интересува от гръцка литература. Като юноша не проявява интерес към жените, но затова пък на 10-годишна възраст успява да укроти Буцефал — жребеца, заради чиито опърничав нрав се отказва самия цар Филип.
Плутарх пише за характера на Александър:
„   Филип видял, че Александър по природа е упорит, а когато се разсърди — не отстъпва пред никаква сила, но затова пък с разумни слова лесно може да бъде склонѐн за приемането на правилното решение; ето защо бащата се старал повече да убеждава, отколкото да заповядва.   “
—Плутарх. Успоредни животописи: Александър Македонски

На 16-годишна възраст, Александър е оставен да царува в Македония, когато Филип обсажда Византион, и жестоко и безпощадно смазва въстанието на тракийското племе меди. След две години, през 338 пр. н. е. в битката при Херонея, Александър показва лично мъжество и пълководни умения, водейки лявото крило на македонската войска, пред погледа на опитните военачалници.
Александър демонстрира склонността си към авантюри още в юношеството си, когато без волята на баща си, иска да се ожени за дъщерята на Пиксодар, владетеля на Кария. През 339 пр.н.е. Филип се жени за пети пореден път за Клеопатра от Македония (нека не се бърка с някоя от египетските владетелки Клеопатра, нито със сестрата на Александър, която също се казва Клеопатра). Гръцките екскурзоводи казват, че сестра му се е казвала Тесалоники и град Солун е кръстен на нея. Тъй като майката на Александър, Олимпия, е родом от Епир, а мащехата му Клеопатра е истинска македонка, това води до спор за наследяването на престола от Александър. Скоро след като Александър се скарва с баща си по този повод, двамата се помиряват и Александър се завръща у дома за сватбата на родната си сестра с епирския цар Александър I.

По време на сватбените тържества, Филип е убит от своя телохранител Павзаний.Наследници на Филип са само Александър, син на Олимпиада, и Аридей, незаконен син от любовницата му Филина. Макар, че жената на Филип, Клеопатра, ражда точно преди убийството дъщеря, нейните влиятелни родственици биха могли да поддържат друг кандидат за трона, от които реален претендент е Аминт, син на македонския цар Пердика III и братовчед на Александър. В действителност, Аминт вече е бил цар като малък, но неговия опекун — Филип, сам заема трона, в качеството на компенсация на женитбата на Аминт с дъщеря си Кинана.
Македонската войска, която добре познава Александър и видяла го вече в сражения, го провъзгласява, тогава 20-годишен, за наследник на престола и нов цар на Македония.
При встъпването си на македонския престол, първият ход на Александър е да се разправи с предполагаемите участници в заговора и убийството на баща му и, по македонска традиция, с възможните претенденти за трона — нарежда Аминт да бъде екзекутиран, правейки по този начин сестра си Кинана вдовица. Аристокрацията и народа привлича на своя страна, отменяйки данъци.
След това Александър организира конгрес в Коринт, на който гърците са принудени да подтвърдят съюза си с Македония. Имайки за гръб все още спокойната Гърция, наблюдаваща действията на новия цар, през есента на 335 пр.н.е. той тръгва на поход срещу тракийските и илирийските племена, въстанали при вестта за смъртта на Филип. В редица сражения племената са разгромени, а останалите предпочитат да встъпят в съюз с Македония. Докато Александър урежда делата си на север, на юг, в края на лятото, под влиянието на лъжливия слух за смъртта на Александър, избухва въстание в Тива, най-пострадалия от Филип гръцки град. Жителите на Тива призовават на въстание цяла Гърция, но гърците, на думи изразявайки солидарност с тиванците, предпочитат да изчакат, наблюдавайки отстрани развитието на събитията.
В напрегнатата ситуация Александър не губи време и със стремителен марш придвижва армията си от Илирия до Тива. Обсадата продължава няколко дни. Градът е завзет със щурм, разграбен, а цялото население — отведено в робство. Цяла Гърция е поразена както от съдбата на древния град, един от най-големите и силни в Елада, така и от бързата победа на македонското оръжие. Жителите на градовете сами предават на съд политиците, призоваващи към бунт против македонската хегемония.
Сега политическата обстановка позволява на Александър да осъществи замисъла на баща си Филип (и въобще на много гърци) за завоевателен поход против Персийската империя.

През втората половина на IV век пр.н.е. Персийската империя все повече отслабва. Персийският цар Артаксеркс III се опитва без успех да укрепи централната власт. Главната военна сила са гръцките наемници, а не местните войски. През 338 г. пр.н.е. Артаксеркс е убит. След двегодишни безредици, които още повече отслабват държавата, на престола се възкачва Кодоман, който приема името Дарий III. Убийството на Филип II забавя началото на похода срещу Персия, който трябва да бъде свещено наказание, отмъщение, заради разрушенията в Древна Гърция и светотатството с гръцките светини по време на похода на Ксеркс I през периода на гръко-персийските войни. Назначавайки Антипатър за свой наместник в Европа и оставяйки му 12 хиляди пехотинци и 1500 конници, през пролетта на 334 пр.н.е. Александър, начело на съединените сили на Македония, Гърция и съюзните тракийски племена, преминава Хелеспонт с над 30 000 пехотинци и 5 000 конници в района на легендарната Троя.
Античният историк Диодор Сицилийски дава състава на войската му, подтвърден като цяло и от други източници:
Пехота — всичко 32 хиляди — 12 хиляди македонци (9 хиляди в македонската фаланга и 3 хиляди в отрядите на щитоносците), 7 хиляди съюзници (от гръцките градове), 5 хиляди наемници (гърци), 7 хиляди варвари (тракийци и илирийци), хиляда стрелци и агриани (пеонийско племе в Тракия).
Конница — всичко 5100 — 1800 македонци (хетайри), 1800 тесалийци, 600 гърци, 900 тракийци и пеонийци.[3]
Персийският флот не попречва на прехвърлянето и това е първата сериозна стратегическа грешка на персите. Начело на гръцките наемници на персийска служба е Мемнон, талантлив гръцки военачалник от Родос. Той предлага на персийския цар обмислен план за съпротива срещу Александър, но този план е отхвърлен и е взето решение да се даде ход за решителна битка. Персийската армия, състояща се от 40 000 войници, половината от които гръцки наемници, се разполага на високия десен бряг на река Граник, която се влива в Пропонтида. Гръко-македонските войски начело с Александър и Парменион преминават реката, където започва битката. Лошото командване на персите е причина те да бъдат разбити. Отрядите на сатрапа, предимно конни (до 20 хиляди), са разпръснати, персийската пехота се разбягва, а гръцките хоплити-наемници са обкръжени и избити. Останалите живи 2 000 наемници са взети в плен, и изпратени в Македония като роби.
След победата при Граник, Александър Македонски тръгва на юг по малоазийското крайбрежие на Егейско море. По-голямата част от малоазийските градове доброволно отварят вратите си пред победителя, в това число Сарди и Гордий, столици съответно на Лидия и Фригия. Единствено крайбрежните градове Милет и Халикарнас, в които се намират силни персийски гарнизони и където се оттеглят оцелелите при Граник войски, оказват съпротива. Особено дълго и упорито се съпротивлява Халикарнас, но след няколко щурма е изоставен от гарнизона.



В края 334 пр.н.е. и началото на 333 пр.н.е. той завладява голяма част от Мала Азия. По същото време, персийския цар Дарий III събира и подготвя голяма армия. В средата на 333 пр.н.е. той потегля с нея в Северна Сирия за среща с Александър. Срещата между двете армии става през есента на 333 пр.н.е. при град Иса. Битката завършва с победа за Александър — огромната персийска армия се оказва притисната в тясната низина между морето и планината. Дарий III избягва, а Александър Македонски взема голяма плячка — целия богат персийски лагер с походния дворец на Дарий. Сред пленниците са майката, жената и двете дъщери на Дарий III. В Дамаск е пленена част от царското съкровище, както и голям брой знатни пленници.
Победата при Иса открива пътят на македонците на юг. Александър,обхождайки крайбрежието на Средиземно море, се отправя към Фитникия, с цел да покори крайбрежните градове и да лиши персийската флота от бази. В резултат на победата, финикийските градове признават доброволно властта на Александър. Само град Тир, разположен на остров, не отваря вратите си на македонската армия. След осеммесечна обсада, през 332 пр.н.е. Тир е превзет, ограбен, а населението му поробено. С неговото падане, персийският флот в Средиземно море престава да съществува.
След поражението и изгубването на семейството си, Дарий III започва преговори за мир с Александър. Персийският цар отстъпва цялата персийска територия до Ефрат, голяма контрибуция, вечен съюз на Александър и една от дъщерите си за жена на македонския цар. Парменион посъветва да приеме тези условия и да се откажат от свързания с голям риск по-нататъшен поход на изток. Но младият цар отказва. По време на преговорите Александър за пръв път заявява намерението си да завоюва цялата персийска държава. След превземането на Финикия, Александър Македонски продължава пътя си към Египет през Палестина, където съпротива оказва град Газа, но и той е превзет след двумесечна обсада.

През 332 пр.н.е. персийският сатрап на Египет тържествено посреща и предава властта и хазната в ръцете на Александър Велики без съпротива -— египетските отряди са унищожени в битката при Иса. Александър не посяга на местните обичаи и религии, като цяло съхранява системата на управление на Египет, поставяйки македонски гарнизони. В Египет той прекарва половин година — от декември 332 пр.н.е. до май 331 пр.н.е.. Малко преди пътуването си до Сива, през същата 332 пр.н.е. в делтата на Нил, той основава град Александрия, който става най-големия икономически, културен и политически център на Източното Средиземноморие. Тук Александър започва да разпространява за себе си слух, преди всичко за местното население, за това, че е син на Зевс, главния бог.
През пролетта на 331 пр.н.е. започва вторият етап от завоевателния поход. Александър тръгва от Египет на североизток в Азия по посока към Северна Месопотамия. Войските му преминават реките Ефрат и Тигър, и се озовават пред Мидия, сърцето на Персийската държава. На голямата равнина край селцето Гавгамела (на територията на днешен Иракски Кюрдистан), специално подготовена за действия на големи маси конница, македонците очакват цар Дарий. На 11 октомври 331 пр.н.е. тук се състои решителната битка. Войската на персийския цар е разбита, а самият той избягва. Въпреки че македонската конница изминава 80 км през нощта, не успява да го залови. В битката при Гавгамела персийската империя губи главните си военни сили.
Александър се придвижва на юг, където древния Вавилон и Суза, една от столиците на Персийската империя, отварят пред него вратите си. Персийските сатрапи, загубили вяра в Дарий, започват да преминават на служба към „царя на Азия“, както започват да величаят Александър. Вавилонските жреци го провъзгласяват за цар на Вавилон. По заповед на Александър е възстановен храма на Мардук (разрушен от персите). В Суза Александър заграбва огромни съкровища и част от хазната на персийския цар.
На изток от Суза започва коренната територия на персийската държава - Персида. През планинските проходи, Александър се отправя към Персеполис, център на изконната персийска земя и столица. След неуспешен опит да завладее града в движение, Александър, с част от войската си, обгражда отрядите на сатрапа на Персия Ариобарзан, и през януари 330 пр.н.е. Персеполис е завладян. Дворецът на Ксеркс I, a впоследствие и целият град, са изгорени като отмъщение за разрушаването на акропола в Атина по време на гръко-персийските войни. Голямата хазна на Дарий, която се намира в Персеполис, също попада в ръцете на Александър.
Македонската армия отпочива в града до края на пролетта. По знаменитата легенда, пожарът на града е организан малко преди потеглянето на войските, от хетерата Таис от Атина, любовница на военачалника Птолемей, която подстрекава пияната компания на Александър, по време на един от пировете.
През 330 пр.н.е. македонската армия тръгва от Персида към Мидия. В Екбатана - древната столица на Мидия, по това време се намира Дарий III. Когато научава за приближаването на Александър, той отстъпва на изток с останалите му още верни войски — към Партия.
По време на бягството си на изток, през юли Дарий е лишен от властта си и пленен от средноазиатските сатрапи, които организират заговор начело със сатрапа на Бактрия Бес, който убива Дарий. Бес се обявява за новия цар на Персийската империя, под името Артаксеркс. Той се опитва да организира съпротива в източните сатрапии, но е заловен от съратниците си и предаден на Александър през юни 329 пр.н.е.



« Последна редакция: Март 01, 2011, 12:38:51 от Шизофреника » Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« Отговор #11 -: Март 01, 2011, 12:40:25 »

.След смъртта на Дарий III, Александър също се обявява за законен наследник на персийския цар, а също и за отмъстител за неговата смърт. Започва новата елинистическа епоха в историята на източните държави.
Обявявайки се за наследник на персийските царе обаче, Александър изостря тежкия конфликт с македонската аристокрация, която е против подражаването на източните обичаи от него.


Ставайки владетел на Азия, Александър се променя. Той престава да гледа на персите като на покорен народ и започва да се стреми да изравни победители и победени и да ги съедини в една монархия. Приетите от него мерки отначало включват външните форми като носенето на източни одежди, създаване на харем, персийски придворни церемонии. Александър иска да живее с персите така, както техните предишни царе. Първите оплаквания се появяват към есента на 330 пр.н.е. Бойните съратници, привикнали на простота на нравите и дружеските отношения между царе и подчинени, започват да роптаят, отказвайки да приемат източните привички, в частност проскинезата — нисък поклон, последван от целуване на краката на царя. Близките приятели и придворните ласкатели без колебание застават зад Александър.
Македонската армия е уморена от продължителния поход, войниците искат да се върнат по домовете си и не споделят целта на царя си да стане господар на целия свят. В края на 330 пр.н.е. е разкрит заговор против Александър на няколко обикновени войници (известно е само за двама участника). Все пак последствията от неудачния заговор се оказват повече от сериозни, заради междуособните борби в обкръжението на Александър. Един от водещите пълководци, командира на хетайрите Филот, е обвинен в пасивно съучастие (че е знаел, но не е казал). Даже при мъченията, Филот не се признава за виновен, но е екзекутиран по решение на съда и настояването на другите военачалници. Бащата на Филот, пълководеца Парменион, е убит без съд и без никакви доказателства за вина — само поради нарастващата подозрителност на Александър. По-малко значими офицери, за които също така има подозрения, са оправдани.
Този заговор не е последният. През лятото на 327 пр.н.е. е разкрит „заговорът на пажовете“ — знатните юноши при македонските царе. Освен непосредствените виновници е убит и Калистен, историк и философ, който единствен се осмелявал да възрази на царя и открито да критикуват новите придворни порядки. Тенденцията за развитие на деспотизма при Александър особено отчетливо се проявява в смъртта на Клит, командир на царските телохранители, който е убит от Александър в резултат на пиянска свада през есента на 328 пр.н.е.

След смъртта на Дарий III, местните управители в източните сатрапии на разпадащата се Персийска империи, се чувстват самостоятелни и не бързат да покажат верността си към Александър. Бес е само един от сепаратистки настроените лидери. Александър, който мечтае да стане цар на целия известен дотогава цивилизован свят, се оказва въвлечен в уморителна кампания в Средна Азия, с продължителност 3 години (329 — 327 пр.н.е.).
Тази война не напомня предните сражения на големи армии. Местните племена действат с партизански методи, набези и отстъпления, въстания избухват на различни места, и на македонските отряди, разпратени от Александър, се налагало да унищожават цели селища. Бойните действия се водят в Бактрия и Согдиана (на територията на съвременните Афганистан, Таджикистан и Узбекистан).
В Согдиана Александър нанася поражение на скитите, считани за непобедими. За целта му се налага да премине река Яксарт (сега Сърдаря). Александър не продължава по-нататък на север, местата там са пустинни и по представите на гърците — слабонаселени. В планините на Согдиана и Бактрия местното население, при приближаването на македонците, се оттегля в непристъпни поради природата планински крепости, но на Александър се удава да ги завладее — ако не с щурм, то с хитрост и настойчивост. Бес, който преди това се провъзгласява за нов цар под името Артаксеркс IV, като продължител на династията на Ахеменидите, е заловен в Бактрия и убит в Екбатана. Александър Македонски успява да завоюва бактрийската столица Бактра и столица на Согдиана - Мараканд.
Гръко-македонските войски завземат също Хиркания, Партия, Ария, Дрангиана и Арахозия. В движението си на изток Александър строи градове-крепости, в които оставя македонски гарнизони. В Согдиана Александър основава град Александрия Есхата (съвр. Худжанд). В Бактрия, върху древни развалини основава Александрия в Арахозия (съвр. Кандахар). В желанието си да се сближи с местната аристокрация, Александър се жени за Роксана, дъщерята на най-силния от бактрийските управници Оксиарт.
Към 326 пр.н.е. останалото население на Согдиана и Бактрия се подчинява на Александър. По-нататък на пътя на завоевателя на изток е Индия. Умората на армията и промяната в личния ѝ състав обаче се отразява върху по-нататъшния поход.

След приближаването си до северозападната граница на Индия и след като чува за богатствата на този край, Александър решава да завоюва Индия. В началото на 327 пр.н.е. той използва борбите на индийските държави и навлиза в Индия.
Край река Хидасп, където става решителната битка с индийския цар Пор, Александър основава два града - Никея (град на победата) и Буцефалия (на името на неговия кон Буцефал), след което тръгва по-нататък на изток. Армията се приближава до река Хифазис, и тук войските на Александър въстават и отказват да продължат по-нататък.
Александър е принуден в 326 пр.н.е. да прекрати похода, който продължава повече от осем години. В началото на 324 г. пр.н.е. сухопътната армия и флотът на Александър стигат до Месопотамия. През първата половина на 324 г. пр.н.е., Александър се намира в Суза, където се заема да организира и укрепи империята си. Възникнала в резултат от завоеванията, огромната държава се простира от западното крайбрежие на Балканския полуостров до Индия. На север се приближава до река Дунав и Черно море, на юг стига до Индийския океан, Арабския полуостров и включва Египет, Либия и Киренайка в Африка. По своята големина тя надвишава персийската държава.

През 323 пр.н.е., Александър пристига във Вавилон, разположен приблизително в центъра на неговата империя. Този най-голям древноизточен град той прави своя столица. През лятото на същата година по време на пир Александър се почувства зле и след няколко дни умира на 33-годишна възраст.

На 10 или 11 юни 323 пр.н.е. Александър умира в двореца на Навуходоносор II, във Вавилон на 32 години. Плутарх отделя голямо внимание на обстоятелствата около смъртта му, които са повторени (без потвърдени дати) от Ариан. Около 14 дни преди смъртта си, Александър празнувал със своя адмирал Неарх, и после, вместо да поспи, прекарал нощта и следващия ден пиейки с Мидиос от Лариса. След това на 18 десий (месец по македонския календар) той развил висока температура.На 25 десий, той вече не бил в състояние да говори.На 26 десий, повечето войници се притеснили за здравето му или мислели, че е вече мъртъв. Поискали да го видят, и генералите на Александър позволили. Войниците бавно минавали покрай него, докато Александър ги поздравявал с вдигната ръка, все още неспособен да говори. Два дни по-късно, на 28 десий (въпреки, че Аристобул казва, че е било 30-ти десий), Александър е мъртъв. От своя страна, Диодор разказва, че Александър е бил повален от болка след като е изпил голяма купа вино в чест на Херкулес и (малко мистериозно) умрял след известна агония  което е също отбелязано като алтернатива при Арина, но Плутарх отрича това твърдение.  След смъртта му започват спорове между пълководците и велможите, които продължават 7 дни, през което време тялото на Александър не е погребано. След това го балсамират и полагат в златен саркофаг. По пътя към Македония, траурният кортеж е пресрещнат и отклонен в посока Мемфис (Египет) от Птолемей I. Години по-късно, тялото му е пренесено в Александрия.

14.Ханибал

Ханибал (Анибал, Ханибал Барка) (247-183 г. пр.н.е.) е картагенски военачалник и държавник, известен с борбата си срещу възхода на Рим. Син на Хамилкар Барка, който командва картагенските войски в Сицилия в последните години на Първата пуническа война, а след нейния край започва завоюването на Иберия. Ханибал прекарва голяма част от детството си в тази страна. Няколко години след смъртта на баща си, през 221 пр.н.е. той е избран за предводител от войниците в Иберия. Покорява редица иберийски племена и през 219 пр.н.е. превзема град Сагунт, съюзник на Рим, с което предизвиква избухването на Втората пуническа война.
През 218 пр.н.е. извършва преход от Нови Картаген през Пиренеите, южна Галия и Алпите в Италия. В течение на три години нанася няколко тежки поражения на римляните (в битките при Требия, Тразименското езеро, Кана и др.) и вдига на въстание срещу тях не само галските племена от долината на река По, но и голяма част от римските съюзници в Южна Италия. Успява да привлече на страната на Картаген гръцкия град-държава Сиракуза и македонския цар Филип V. Поради тактическото превъзходство на Ханибаловите войски, Рим се отказва да търси решително сражение. Вместо това използва надмощието си в човешки и материални ресурси, за да изолира Ханибал и да неутрализира един по един съюзниците му. През 211 пр.н.е. Ханибал губи главния си италийски съюзник - град Капуа в Кампания. Две години по-късно римляните завладяват друг град, отцепил се от съюза им - Тарент. Картагенските войски са разгромени и прокудени от Иберия и Сицилия, а Македония е принудена да сключи мир. Опитът на брата на Ханибал, Хасдрубал Барка, да повтори похода му от Иберия през Алпите завършва с разгром в битката при Метавър (207 пр.н.е.), след което Ханибал е принуден да се оттегли с войските си в най-югозападния край на Апенинския полуостров. През 203 пр.н.е. напуска Италия и се завръща в Северна Африка (днешен Тунис), за да брани Картаген от нашествието на римляните. В битката при Зама (октомври 202 пр.н.е.) е разбит от войските на римския проконсул Публий Корнелий Сципион и нумидийския владетел Масиниса. В резултат на това поражение Картаген е принуден да сключи мир, с който признава териториалните си загуби в Иберия, отказва се от флотата си и от самостоятелност във външната политика и се задължава да изплати голяма контрибуция, а Рим печели господстващо положение в Западното Средиземноморие.
След Втората пуническа война Ханибал се издига начело на Картаген. Избран е за суфет (титла, съответстваща приблизително на римския консул от това време) и прокарва редица административни и данъчни реформи. През 195 г. пр.н.е. е принуден да бяга от родината си, тъй като политическите му противници призовават Рим за подкрепа срещу него. Намира убежище в държавата на Селевкидите в източната част на Средиземноморието. Подпомага цар Антиох III във войната му срещу римляните (192-189 г. пр.н.е.). След поражението на Антиох едно от мирните условия, поставени от Рим, е екстрадирането на бившия картагенски водач. До края на живота си Ханибал е принуден да бяга - първо в Крит, по-късно в Армения и накрая намира убежище във Витиния (северозападна Мала Азия). След като научава, че царят на Витиния се е съгласил да го предаде на римски емисар, Ханибал се самоубива с отрова.
Делата на Ханибал са известни от запазените трудове на латински и древногръцки автори (Тит Ливий, Полибий, Апиан и др.).

15. Сципион &
« Последна редакция: Март 01, 2011, 14:54:47 от Шизофреника » Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« Отговор #12 -: Март 01, 2011, 12:53:11 »

17. Гней Помпей

Помпей Велики (на латински Gnaeus Pompeius Magnus), Гней Помпей по прякор Велики е римски държавник и пълководец.

Роден е през 106 пр.н.е. Баща му, Гней Помпей Страбон, бил известен пълководец, но политическата му кариера била твърде неуспешна. Докато бил на служба при Сула, той бил естествен враг на Гай Марий, Серторий, Цина и др., но същевременно му се наложило да оглави олигархичната войска при битката при порт Колина, тъй като точно през тази година (87 пр.н.е.) му било отказано консулство. Помпей Младши, започнал военната си кариера под командването на баща си, заедно с него бил подложен на неприязънта на противниковата партия, особено след смъртта на баща си, когато му се наложило да се защитава от обвинения в разхищение на държавни пари (част от средствата, получени при превземането на Аскула). Все пак, с помощта на Марций Филип и Квинт Хортензий, той спечелва делото пред претора Публий Антистий, който скоро му става тъст. По това време Помпей постъпва на служба при Цина, но тъй като омразата към баща му не била забравена сред тогавашните революционери, той скоро е принуден да се оттегли в провинцията. През 83 пр.н.е. г., когато Сула нахлува в Италия, Помпей решава да премине на негова страна, набързо вербува три легиона в района, където е имението му и жителите симпатизират на семейството му. След като разгонва привържениците на Карбон, Помпей пресреща войските на Сула, като по пътя разбива съюзната армия на Карина, Клелия и Брут и превзема много градове.
Сула с радост приема Помпей и го награждава с титлата император. Тръгвайки към северната част на Италия Помпей превзема Галска Сена и заедно с Марк Лициний Крас прониква в Умбрия и при Сполеция (лат. Spoletia, днес Сполето) разбива Карина. Противниците на Сула окончателно са разбити и той е провъзгласен за диктатор. За заслугите си Помпей е засипан с награди. Освен всичко друго, той го развежда с жена му и го жени за дъщеря си Емилия, която за целта е разведена с първия си мъж.


През 82 пр.н.е. Помпей е изпратен със силна войска и 120 кораба в Сицилия. След като разгонва остатъците от противниковата войска в Сицилия, Помпей се отправя към Африка, настъпва срещу Домиций Ахенобарб и за 40 дни го побеждава. Сула се чувства неуверен при наличието на такъв невероятен пълководец и му изпраща писмо със заповед да разпусне войската и да чака свой заместник, но войниците, които обичали Помпей едва не вдигат бунт. Страхувайки се да подразни войската и нейния ръководител Помпей, Сула си премълчава и дори приветства Помпей с прозвището „Велики“. През 79 пр.н.е. Помпей, за първи път в римската история получава триумф, без преди това да е бил сенатор. След смъртта на Сула (79 пр.н.е.), Помпей не влиза в съюз нито с партията на олигарсите, нито с народната партия. Природата го била надарила с военни способности, физическа сила, енергия, издръжливост, храброст, но той не бил политик. Бил срамежлив, нерешителен, слабо образован, формалист. Не бил жесток. Животът му е ред от противоречия и ако е постигнал успех, това се дължало единствено на военните му успехи, прославили името му сред широките народни маси.

През 77 пр.н.е. Помпей е изпратен да се бие с Лепид в северна Италия, където той обсажда Мутина. Не можейки да се справи с Катул и Помпей, Лепид отплава в Сардиния, където по-късно умира. Без да разпуска армията, с която е воювал срещу Лепид, Помпей очаква да бъде упълномощен да се отправи към Испания, където да унищожи силите на Серторий (Квинтус Серториус), но тъй като още не е изпълнявал нито една от задължителните по онова време граждански длъжности, сенатът бави максимално дълго назначаването му и отстъпва едва тогава, когато ситуацията го принуждава. След като получава наместничество в източна Испания. През лятото на 77 пр.н.е. Помпей преминава Алпите и през есента вече е овладял с войските си левия бряг на р. Ебро. Серторий решава да не допусне противниците му да обединят силите си и да не пусне Помпей да премине Ебро, но Помпей разкъсва противниковите позиции и при Валенсия разбива Херений. През 75 пр.н.е. Метел се придвижва с войските си в източна Испания за да се свърже с Помпей. През този период Серторий на два пъти побеждава Помпей и само благодарение на Афраний (първия път) и на Метел при втория, римляните не губят окончателно. През 74 пр.н.е. и 73 пр.н.е. борбата за р. Ебро продължава с променлив успех и завършва през 72 пр.н.е. със смъртта на Серторий, убит от собствените си офицери. През 72 г. Помпей пленява Перпен, след което повечето испански градове му отварят вратите си.
Испанската война не дарява Помпей с нови лаври. Той играе в нея второстепенна роля и не проявява в действията си предишните решителност и бързина. Основна причина за това е фактът, че е обиден от небрежното отношение на сената, който не му праща своевременно пари и необходимите припаси. Връщайки се в Италия, Помпей решава да скъса със сенатската партия и да се присъедини към демократите, на които обещава в случай, че му дадат консулство да прокара демократични закони, за да премахне диктаторската конституция на Сула.

Настъпвайки заплашително с войските си към Рим, той изисква за себе си консулство за периода от 70 години и нов триумф, а за войниците си, земя. Като претендент за второто консулско място се явява Марк Лициний Крас. Изборите завършват с победа на Помпей. Той изпълнява обещанията си за демократизация: на народните трибуни са възстановени предишните права, съсловието на конниците получава разви със сенаторите права да участва в съдилищата, на цензурите е върната предишната власт. В ръцете на Помпей е покорната войска, настроението на народа е благоприятно, противниците са принудени да замълчат, но Помпей не се решава да направи решителната крачка и да стане единовластен император и разпуска войската. Напускайки длъжността консул, Помпей живее като частно лице до 67 пр.н.е., когато Габиний прокарва два закона: единия за отзоваването на Лукул от Азия, където води война с Митридат, а другия — за назначаването на главнокомандващ за борба с морските пирати.
Народните очаквания са насочени към Помпей, заради когото бил предложен последния закон. На главнокомандващия в предстоящата война се давала за 3 години пълната власт над цялото Средиземно море и бреговата му ивица по цялото ѝ протежение на дълбочина 70 км. Той имал правото да издигне 15 сенатора в звание претори и двама квестори и да събира неограничено количество войски, можел да се разпорежда едновременно с касите на столицата и провинциите и да получава по 144 милиона сестерции. Въпреки силното противодействие на противниковата партия на оптиматите (Пизон, Катул), изборът на Помпей минава при възторжената реакция на народната маса. Нещо повече — било му разрешено да увеличи войската си и вместо 15 претори са му дадени в разпореждане 24.

През пролетта на 67 пр.н.е. Помпей, заедно с войските си, състоящи се от 120 000 пехотинци и 5 000 конници и 500 кораба, навлизат в морето, което предварително е разделено на 13 участъка, всеки един поверен на отделен легат. Помпей бил решил да очисти от пирати преди всичко Сицилийските и Африканските води, което успява да направи само за 40 дена. След това с 40-те си най-добри кораба той се отправя към Киликия — главното гнездо на пиратите, превзема Антикраг, Краг, разорява селищата и замъците на пиратите, пленява около 400 кораба, избива около 10 000 човека и бързо приключва войната в източната част на морето. От лятото на 67 пр.н.е. търговията и живота в тази част на Рим отново поемат в обичайното си русло. Междувременно, след първия закон на Габиний, Лукул е отзован от Мала Азия и на негово място е изпратен Глабрион, но по това време Помпей е приключил с пиратите и очаквал да получи пълномощия за война с Митридат. Един от привържениците му, трибунът Гай Манилий, внася в народното събрание предложение за назначаването на Помпей за наместник на Витиния и Киликия, както и да му бъде възложена войната против Тигран и Митридат, като при това му се запазят предишните пълномощия. Новият закон е приет с невероятно единодушие.
Никога до тогава в Рим не се било случвало толкова огромна власт да бъде съсредоточавана в ръцете на един човек.

С дипломатически маневри Помпей успява да разедини азиатските си противници. С войска от около 50 000 души Помпей се появява в Понт и превзема един след друг градовете на Митридат. Азиатският владетел бяга от пряко стълкновение, отстъпвайки на изток, но при река Ефрат римляните го настигат и го разбиват тотално. Това е последната битка, в която участва Митридат. С останките от свитата си той избягва в Синория, а оттам се отправя към Тигран, но след като разбира, че последният е определил 100 таланта за главата му, решава да поиска помощ от сина си. През това време Помпей превзема Армения и налага на Тигран мирни условия, според които към римляните преминават Финикия, Кападокия, Сирия, Киликия, Софена и Кордуена. През 66 пр.н.е. цяла Азия на запад от р. Ефрат е владение на римланите. През 65 пр.н.е. Помпей победоносно преминава през южен Кавказ и потушава въстанията на албанци и иберийци. След това се връща в Понт и овладява градовете, които все още са останали верни на Митридат. Когато, през 63 пр.н.е., умира Митридат, резултатът от войната се счита за окончателно закрепен.
През 61 пр.н.е. се провежда триумфално влизане на Помпей в столицата, при което зад колесницата му вървят децата на парфянския, арменския и понтийския царе. Оказани са му нечувани почести както и правото да носи лавров венец и триумфална одежда. Но и този път Помпей не дръзва да завземе властта и разпуска легионите си. Точно по това време положението му в Рим става неустойчиво — нито една от партиите не иска да го признае за свой. Отказали му консулство за следващата година и не изпълнили обещанията си да възнаградят ветераните.

Цезар, който с поддръжката на Помпей, все още ползващ се с подкрепата на народа заема позиции срещу сенатската партия. Помага му и Крас и Цезар получава желаното консулство. Съставен е първият Триумвират (60 пр.н.е.), а през 59 пр.н.е. Цезар става консул. През същата година са въведени закони, потвърждаващи направените от Помпей назначения на изток и в Кампания се раздават поземлени участъци за ветераните. Благодарение на войската, която е на разположение на триумвирата, благоразположението на народа и поддръжката на прослойката на конниците, които получили значителни облекчения, сенатската партия търпи поражение и властта преминава изцяло в ръцете на триумвирата. Именно по това време, с цел да закрепи съюза, Цезар дава дъщеря си Юлия за съпруга на Помпей. Когато Цезар заминава през 58 пр.н.е. в Галия, Помпей на чело на специална комисия започва да раздава земя. По същото време в Рим започва недоволство под водачеството на демагозите, сред които най-отявлен бил Клодий. Самият Помпей скоро се оказва в списъка на преследваните. Клодий и поддръжниците му неведнъж го нападат и обсаждат дома му. Бездействието на Помпей в Рим, на фона на победите на Цезар в Галия обръщат общественото мнение срещу него. Когато Помпей, желаейки да си върне предишната власт и пълномощия предлага да бъде назначен за 5-годишен срок за проконсул, за да уреди въпроса с хляба, като му се предоставят войски и средства, предложението му е прието, но със значителни ограничения — Помпей не получава нито войска, нито пари. По това време Помпей започва да се отнася отрицателно към Цезар, виждайки в него опасен противник и конкурент.

След като помирява Помпей и Крас, Цезар, който вече безспорно е първенецът в уж равнопоставената тройка на триумвирата, предлага следните мерки: за известно време Помпей и Крас да са консули, след което Помпей трябва за 5 години да отиде като наместник в Испания, а Крас — в Сирия; Цезар да бъде наместник в Галия 5 години повече от обичайния срок. Помпей обаче не отива в Испания, а остава в Рим под предлога, че има работа в столицата. Разногласията в триумвирата се задълбочават през 54 пр.н.е., когато с помощта на подкупи за консули са избрани двама души от противниковата партия на оптиматите. Помпей поставя кандидатурата си за диктаторска власт за да се справи с анархията. Възползвайки се от безредиците, избухнали при убийството на Клодий (52 пр.н.е.), той е назначен за консул.

Помпей прокарва закон срещу подкупите, за правото на наместничество в провинция едва след изтичане на 5 годишния срок от получаването на магистратура. Междувременно, разривът на Помпей с Цезар се задълбочава, особено след смъртта на жената на Помпей — Юлия (53 пр.н.е.). Помпей се стараел да се сближи със сената, търсейки там подкрепа срещу нарастващите възможности на противника. През 52 пр.н.е. Помпей се жени за дъщерята на Цепилий Метел, Корнелия и позволява през 51 пр.н.е. за консули да бъдат избрани двама члена на сенатската партия. Когато през 50 пр.н.е. Цезар иска да получи консулство, Помпей открито му се противопоставя, позовавайки се на закона, забраняващ да се съвместяват магистратура и промагистратура, и предлага на Цезар да се откаже от управлението на Галия и да разпусне легионите си. В отговор на това Цезар подкупил Курион (привърженик на оптиматите) и чрез него предложил на Помпей да разпусне войските си и да се откаже от наместничеството в Испания. Помпей отговорил уклончиво. Курион предложил на Сената да реши този въпрос окончателно. Болшинството на сената приело предложението, което било одобрено и от народа. На оптиматите и на Помпей им оставало само да обявят война на Цезар. Помпей получил пълномощия да набере войска. Въпреки тактичното и внимателно, по-скоро примирително поведение на Цезар, партията на Помпей действала с необмислена разгорещеност, водейки събитията към война. Когато в началото на 49 пр.н.е. дошло писмо от Цезар с предложение за мир, то било категорично отхвърлено. На Цезар било заповядано в определен срок да разпусне войската, иначе щял да бъде обявен за враг на отечеството. По това време Помпей е назначен за главнокомандващ на всички сухопътни и морски сили, с неограничена военна власт и с правото свободно да се разпорежда с държавната хазна. Цезар приема хвърлената ръкавица и преминава Рубикон.

Заставайки под знамената на аристократическата партия, Помпей се превръща в нещо като наемен пълководец, а не предводител на партия. Това забавя военната подготовка, докато Цезар бързо се придвижва към Рим начело на 5000 души пехота и 300 конника. Когато известието за приближаването на Цезар стига до сената, Помпей се оттегля с войските си в Луцерия, след това в Брундизи, откъдето заминава за Дирахия. Под командването му имало 11 легиона, 5000 конници и флот от 500 кораба. Завоювайки Испания, където били помпеевите легиони, през зимата на 49—48 г Цезар започва да прехвърля войската си в Гърция. Част от войските била прехвърлена нормално, но привърженикът на Помпей — Бибул, изгорил корабите, на които трябвало да се натовари останалата част от войската. По това време Помпей притиснал Цезар при Дирахия. Цезар се оттеглил в Тесалия, където го последвал и Помпей. Кампанията можело да приключи по различен начин, ако Помпей следвал собствения си план и не бил притесняван от нетърпеливите оптимати, които го принудили да пристъпи към решителни крачки. По настояване на оптиматите Помпей, през август 48 пр.н.е. влиза в битка с Цезар при Фарсала и въпреки, че има значителен превес в сили и средства над войските на Цезар, губи битката. Помпей пада духом, напуска войските и се отправя на изток, за да търси там помощ. Пристигайки на о. Лесбос той взима на кораба си жена си Корнелия и по-малкия си син Секст и отплава към Кипър. Там получава пари и заминава за Египет, с надеждата да получи военна подкрепа. Регентите, управляващи Египет от името на Птолемей XIII обаче го убиват, с надеждата да заслужат с това благодарността на Цезар. Пристигналият няколко дена по-късно Цезар получава от царедворците главата и пръстена на врага си.
Тялото му, оставено на брега е погребано от войниците, а главата била тържествено изгорена от Цезар и пепелта била предадена с почести на земята.

Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« Отговор #13 -: Март 01, 2011, 12:55:24 »

18. Гай Юлии Цезар

Цезар е роден на 13 юли през 100 (или 102[2]) пр.н.е. в патрицианско семейство от рода на Юлиите. Въпреки древния си произход, през последните няколко поколения този род няма голямо политическо влияние. Бащата на Цезар, наричан също Гай Юлий Цезар, достига (може би благодарение на изтъкнатия си зет Гай Марий[3]) до длъжността претор, втората по ранг републиканска избираема магистратура, и управлява провинция Азия. Майката на Цезар, Аврелия Кота, произлиза от влиятелна фамилия, дала на Рим няколко консула, между които са баща ѝ и дядо ѝ. Липсата на значими предци по бащина линия Цезар компенсира в реч от 69/8 г.пр.н.е., извеждайки произхода си от древноримския цар Анк Марций и от Юл, син на легендарния троянец Еней, смятан за син на богинята Венера.[4]


Денарий от 49-48 г.пр.н.е. с изображение на слон
Според Плиний Стари, когноменът „Цезар“ произлиза от негов предшественик, който е роден чрез цезарово сечение (от латинския глагол режа, caedo, cecidi, caesum, caedere).[5] Три алтернативни обяснения предлага Historia Augusta: първо, че Цезар е имал гъста коса на главата (лат. caesaries); че е имал сиви очи (лат. oculis caesiis); или че е убил слон (caesai на мавритански) в битка.[6] Цезар пуска в обращение монети със слонски ликове, което предполага, че приема тази интерпретация на името си.[7]
Цезар има две сестри, като и двете носят името Юлия. Юлия се казва и дъщерята на Цезар. Биографиите ѝ, написани от Светоний и Плутарх, започват разпокъсано, от младежките години на Цезар. Началните абзаци от двете произведения не са открити.[8]
Възпитател на Цезар в ранните му години е ораторът Марк Антоний Гнифон - освободен роб, получил своето образование в Александрия.[9] При него той изучава традиционни за общественото си положение дисциплини, като граматика, реторика, гръцка и латинска литература.
Цезар израства в смутни времена. От 91 до 88 г. пр.н.е. Рим води т. нар. Съюзническа война със своите италийски съюзници, които се борят за равноправие с римските граждани, а в същото време царят на Понт, Митридат VI, заплашва римските владения в Мала Азия и Елада. В самия Рим политиците са разделени на две големи фракции – оптимати, които държат на запазване на властта на аристокрацията, и популари, които се обявяват за засилване на народното събрание в Рим. Чичото на Цезар, Марий, е водач на популарите, а неговият главен противник е оптиматът Луций Корнелий Сула. И двамата се отличават в Съюзническата война, и двамата искат командването във войната с Митридат, което първоначално е дадено на Сула; но когато Сула напуска града, един трибун прокарва закон, прехвърляйки назначението на Марий. Сула отговаря с поход към Рим и като потвърждава своето командване, изпраща Марий в изгнание, но след като напуска града, Марий се връща начело на импровизирана армия. Той и неговият съюзник Луций Корнелий Цина овладяват града и обявяват Сула за враг, а Мариевите войски отмъщават жестоко на поддръжниците на Сула. Марий умира в началото на 86 пр.н.е., но неговата фракция запазва властта.[10]
През 85 пр.н.е. бащата на Цезар умира, докато се обува една сутрин,[11] и на 15 (или 17) години той вече е глава на семейството. На следващата година е предложен за новия flamen Dialis, върховен жрец на Юпитер, след като предишното лице на тази длъжност, Мерула, умира по време на Мариевите чистки.[12] Тъй като носителят на длъжността не само трябва да бъде от патрициански род, но и да бъде женен за патрицианка, той разваля годежа си с Косуция, богата девойка от конническото съсловие, с която е сгоден от дете, и се жени за дъщерята на Цина – Корнелия.[13]
След това, като принуждава Митридат да сключи мир, Сула се завръща да се разправи с последователите на Марий. В битката при Колинската врата през ноември 82 пр.н.е. той удържа решителна победа и се самопровъзгласява за диктатор за неопределен срок, въпреки че в Рим диктаторите традиционно се назначават за шест месеца. Статуите на Марий са разрушени, а тялото му е ексхумирано и хвърлено в Тибър. Цина е вече мъртъв, убит при бунт на собствените си войници. [14] Проскрипциите на Сула водят до смъртта или изгнаничеството на стотици негови политически врагове. Цезар като племенник на Марий и зет на Цина е застрашен. Той е лишен от наследството си, зестрата на жена си и своя жречески сан, но отказва да се разведе с Корнелия и е принуден да се укрива. Заплахата за живота му е отклонена от роднини на майка му, които са приближени на Сула, и от весталките. Сула го пощадява неохотно, казвайки, че у него видял „много Мариевци“.[8]

По ирония на съдбата неуспехът му да се сдобие с жречески сан позволява на Цезар да започне военна кариера. Flamen Dialis няма право нито да докосва кон, нито да спи три нощи извън собственото си легло и дори една нощ извън Рим, нито пък да води армия извън римските стени.[15] През 81 г. пр. н. е. Цезар постъпва в армията на Марк Минуций Терм в Азия, а по-късно служи в Киликия.[16] Той служи отлично, като спечелва граждански венец за участието си при обсадата на Митилена. В мисия до Витиния, той прекарва дълго време в двора на Никомед IV Филопатор, за да осигури помощта на неговата флота. Разпространяват се слухове за любовна връзка между двамата, които преследват Цезар до края на живота му.[17]
През 79 пр.н.е. Сула се отказва от диктатурата[18], възстановява управлението на консулите и след като служи като консул, се отдава на частен живот.[19] Цезар по-късно се подиграва: „Сула е бил голям невежа, щом се е отказал от диктатурата.“[20] Той умира през 78 пр.н.е. и е погребан с големи почести.[21] Научавайки за смъртта на Сула, Цезар се почувства в безопасност и се връща в Рим. Няма достатъчно материални средства, тъй като наследството му е конфискувано, и си купува скромна къща в Субура, квартал на нисшата класа в Рим.[22] Завръщането му съвпада с опит на противници на Сула начело с Марк Емилий Лепид да завземат властта, но Цезар не се доверява на Лепид и не участва.[23] Вместо това се заема с легално адвокатство. Става известен с изключителното си ораторство, придружено от пламенни жестове и приповдигнат тон и с безжалостните си процеси срещу бивши управляващи, прочули се с изнудване и корупция.[24] Дори Цицерон го оценява: „Е, и кого от ораторите...ще поставиш пред него?“[25] За да овладее изцяло реториката, през 75 пр.н.е. Цезар отплава за Родос, за да се обучава при Аполоний Молон, който е бил възпитател и на самия Цицерон.[26]
По пътя в Егейско море[27] Цезар е отвлечен от киликийски пирати и е държан като пленник на Фармакос, едно от Додеканезките островчета.[28] По време на целия плен той запазва позицията си на превъзходство. Когато пиратите решават да изискат откуп от двадесет таланта злато, той настоява да искат петдесет. След като откупът е платен, Цезар потегля с флотата си, преследва и залавя пиратите, след което ги заточва в Пергамон. Управителят на Азия отказва да ги екзекутира, въпреки настояването на Цезар, като предпочита да ги продаде като роби. Цезар обаче се връща на брега и ги разпъва на кръстове на своя отговорност, както на шега им е обещал по време на плена си. След това стига до Родос, но скоро е отзован обратно в Азия за военна акция, като събира помощен отряд, за да отблъсне нашествие от Понт.
При завръщането си в Рим е избран за военен трибун, първата стъпка по cursus honorum на римските политици. По това време се състои войната срещу Спартак (73 — 71 пр.н.е.), но до нас не е достигнала информация дали Цезар играе някаква роля в нея.[29] През 69/8 г.пр.н.е. е избран за квестор в Испания, което му осигурява място в сената.[30] В същата година умират неговата леля Юлия (вдовица на Марий) и собствената му жена Корнелия. Погребалната церемония на Юлия Цезар превръща в политическа трибуна, на която държи реч и включва изображения на Марий, невиждан от времето на Сула акт. В Испания преторът Антисций Вет му поверява юридически функции (iure dicundo).[31] Цезар е често на път и събира опит в провинциалната администрация. Там той попада на статуя на Александър Македонски и осъзнава с недоволство, че сега е на възрастта, на която Александър е притежавал целия свят в краката си, а той, Юлий Цезар, не е постигнал почти нищо.[32] Удовлетворена е молбата му да бъде освободен от задълженията си и се връща в римската политика.[33] При завръщането си се жени за Помпея, внучка на Сула.[34] Плутарх и Касий Дион съобщават, че през 67-66 г. Цезар подкрепя два законопроекта (първия от които като единствен сенатор): lex Gabinia и lex Manilia, даващи на Помпей големи пълномощия в борбата с пиратството и във войната с Митридат на изток.[35] Според Плутарх мотивът на Цезар не е сближаване с Помпей, а спечелване на популярност. Възможно е обаче, Плутарх да свързва Цезар с lex Gabinia заради историята с киликийските пирати, а второто съобщение да е дублет на първото.[36] През 67 г. Цезар е избран за куратор на Виа Апия, а през 65 г. става едил заедно с Марк Калпурний Бибул. За да засенчи своя колега Цезар харчи по различни обществени дейности и игри голямо количество пари, взети назаем. Вероятно дълговете му са причината, която го принуждава да търси доходоносен пост като извънреден военачалник в Египет.[37] Намеренията му обаче са осуетени от оптиматите. Цезар им отговаря като възстановява трофеите от победите на Марий и организира съдебни процеси за убийства, извършени под закрилата на проскипциите. Обвинение за съучастие в така наречения Първи заговор на Катилина от 66 г., за което четем при Светоний, вероятно отразява по-късен опит за дискредитация от 59 г., когато Цезар е консул.[38]

63 пр.н.е. е година, изпълнена с важни за Цезар събития. Той убеждава трибуна Тит Лабиен да повдигне съдебно обвинение срещу оптимата сенатор Гай Рабирий за политическото убийство на трибуна Луций Апулий Сатурнин, извършено преди 37 години. Самият Цезар се самоназначава за един от двамата съдии по делото. Рабирий е защитаван от Цицерон и Квинт Хортензий, но е осъден за perduellio (измяна). Докато той упражнява правото си да апелира към народа, преторът Квинт Цецилий Метел Целер отлага събранието, като смъква знамето от хълма Яникул. Лабиен може да поднови процеса по-късно, но не го прави: Цезар вече е постигнал голяма част от политическите си цели.[39][40] Лабиен остава важен съюзник на Цезар през следващото десетилетие.
Същата година Цезар участва в изборите за поста Pontifex Maximus, върховен жрец в римската религия, след смъртта на Квинт Цецилий Метел Пий, който е бил назначен от Сула. Негови опоненти са двама влиятелни оптимати, бившите консули Квинт Лутаций Катул и Публий Сервилий Ватий Исаврик. Повдигнати са обвинения срещу него в подкупничество от всички страни. Смята се, че Цезар е казал на майка си в сутринта на изборите, че той или ще се завърне у дома като Pontifex Maximus или изобщо няма да се завърне, тъй като очаква да бъде изпратен в изгнание поради огромните дългове, които е натрупал, за да ги вложи в кампанията си. Цезар печели въпреки по-големия опит и реноме на опонентите си.[41] С поста Цезар придобива и официална резиденция на Виа Сакра.[22]
Когато Цицерон, който е консул през тази година, разкрива заговора на Катилина да завземе властта над републиката, Катул обвинява Цезар в съучастничество.[42] Цезар, който е избран за претор за следващата година, взима участие в дебата в Сената как да се процедира с конспираторите. По време на дебата на Цезар е пусната бележка. Марк Порций Катон, който ще стане неговият най-неумолим политически съперник, го обвинява в кореспонденция с конспираторите и настоява съобщението да бъде прочетено високо. Цезар му дава бележката, която разочароващо се оказва любовно писмо от полусестрата на Катон Сервил
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2936


Hello! I am Andy!

« Отговор #14 -: Март 01, 2011, 12:55:45 »

Келтски и германски племена в Галия (58-50 г.пр.н.е.)
През 55 пр.н.е. Цезар отблъсва нахлуване в Галия от страна на германските племена узипети и тенктери, след което демонстрира силата си, построявайки мост над Рейн и нахлувайки на германска територия, преди да се върне и разруши моста. По-късно същото лято, като подчинява морините и менапиите, той потегля към Британия, твърдейки, че бритите са подпомагали венетите срещу него миналата година. Неговото разузнаване е слабо и въпреки че печели брегови плацдарм при Кент, той не успява да напредне повече и се завръща в Галия за зимата. [62] На следващата година се завръща, по-добре подготвен и с по-големи войски, и успява да постигне повече - настъпва във вътрешността, печелейки като приятел на своя страна краля на триновантите Мандубраций и довеждайки неговия съперник Касивелаун до преговори. В същото време обаче слабата реколта довежда до масово въстание в Галия, предвождано от Амбиорикс от ебуроните, което принуждава Цезар да участва във военни кампании през зимата, както и следващата година. С победата над Амбиорикс римският пълководец смята, че Галия вече е покорена. [63]
Докато Цезар е в Британия, неговата дъщеря Юлия, съпруга на Помпей, умира при раждане. Цезар опитва да си подсигури подкрепата на Помпей, като му предлага брак с неговата племенница Октавия, отчуждавайки я от съпруга й Гай Марцел, но Помпей отказва. През 53 пр.н.е. Крас е убит, докато предвожда провалила се инвазия в Партия. Рим е на ръба на насилието. Помпей e избран за едноличен консул (consul sine collega) като извънредна мярка и се жени за Корнелия, дъщеря на политическия опонент на Цезар, Квинт Метел Сципион, когото кани да бъде негов колега, докато се възстанови редът. Триумвиратът е мъртъв. [64]

Верцингеторикс се предава на Цезар , от Лионел Ройер, 1899 г.
През 52 пр.н.е. в Галия избухва друго, по-голямо въстание, предвождано от Верцингеторикс от арверните. Верцингеторикс успява да обедини галските племена и се оказва проницателен пълководец, който побеждава Цезар в няколко сражения, включително в битката при Герговия, но сложните обсадни съоръжения на римляните при Алезия в крайна сметка го принуждават да капитулира. [65] Въпреки осуетените опити за въстание през следващата година, [66] Галия е действително подчинена.
Тит Лабиен е най-старшият легат на Цезар по време на военните кампании в Галия със статута на пропретор. [67] Други изтъкнати личности, служили под негово командване, включват имената на неговия роднина Луций Юлий Цезар,[68] синовете на Крас - Марк [69] и Публий,[70] брата на Цицерон Квинт,[71] Децим Брут,[72] и Марк Антоний.[73]
Плутарх твърди, че римската армия се е сражавала срещу три милиона мъже в хода на Галските войни, от които един милион умират, а друг един милион са поробени. Покорени са 300 племена и са разрушени 800 града. [74] В зависимост от целите си, Цезар понякога постъпва и жестоко - почти цялото население (общо 40 хил.) на град Аварикум, дн. Бурж в централна Франция, е изклано,[75] а през 50 г. пр.н.е., след превземането на укрепеното възвишение Укселодунум, заповядва „да се отсекат ръцете на всички, които бяха вдигнали оръжие, но им подари живота, за да може наказанието на злосторниците да стане по-явно.“. [76] Юлий Цезар съобщава, че 368 хил. хелвети напускат дома си, от които 92 хиляди могат да носят оръжие и едва 110 хиляди се завръщат след военната кампания. [77] Днес разполагаме с тези данни най-вече поради трудността да се намерят точни източници, пропагандните цели на Цезар, както и честото грубо преувеличение на числа в античните текстове, специално по отношение на сражаващите се врагове. Швейцарският изследовател Фургер-Гунти смята, че армия от повече от 60 хил. сражаващи се хелвети е особено неправдоподобна от гледна точка на описаните тактики, и допуска, че действителният брой е бил около 40 хил. войници от общо 160 хил. емигранти. [78] Немският учен Делбрюк предполага дори по-нисък брой от 100 хил. души, от които 16 хил. са бойци. [79]


През 50 пр.н.е. Сенатът, воден от Помпей, нарежда на Цезар да разпусне армията си и да се върне в Рим, тъй като неговият мандат като проконсул е изтекъл. [80] Освен това, Сенатът му забранява да се кандидатира за втори консулат in absentia (в отсъствие).[80] Цезар смята, че ще бъде преследван съдебно и политически ограничен, ако влезе в Рим без имунитета на консул или без властта на неговата армия. Помпей обвинява Цезар в неподчинение и измяна. На 10 януари, 49 пр.н.е., Цезар преминава река Рубикон (граничния предел с Италия) само с един легион и запалва искрата на гражданската война. При пресичането на Рубикон, Плутарх съобщава, че Цезар цитира атинския драматург Менандър на гръцки, казвайки ἀνερρίφθω κύβος (нека жребият бъде хвърлен).[81] Светоний дава латинския приблизителен еквивалент - alea iacta est (жребият е хвърлен).[82]
Оптиматите, включително Метел Сципион и Катон Младия, бягат на юг, тъй като нямат доверие в новосформираните войски, особено след като толкова много градове в северна Италия са се предали доброволно. Предприетата съпротива от консулския легион в Самариум води до предаването на консула от защитниците и капитулацията на легиона без особена съпротива. Макар че по брой на войниците значително превъзхожда Цезар, Помпей няма намерение да води сражение. Цезар преследва Помпей до Бриндизиум, надявайки се да го хване преди уловеният в капан Сенат и техните легиони да се измъкнат. Помпей успява да избяга, като отплава от пристанището преди Цезар да премахне барикадите. [83]
Тъй като не разполага с морска сила, след като Помпей вече е обиколил бреговете с всички кораби за евакуация на неговите сили, Цезар решава да се отправи за Испания, казвайки: „Аз тръгвам напред да се сражавам с армия без водач, за да се сражавам след това с водач без армия.“. Оставяйки Марк Емилий Лепид като префект на Рим и другата част на Италия на Марк Антоний като трибун, Цезар прави удивителен 27-дневен преход до Испания, и като присъединява отново два от галските си легиони, разгромява заместниците на Помпей. След това се завръща на изток, за да предизвика Помпей в Гърция, където на 10 юли, 48 пр.н.е. в битката при Дирахиум Цезар едва избягва катастрофално поражение, след като е прекършена фортификационната му линия. Той решително побеждава Помпей, въпреки численото превъзходство на Помпей (почти два пъти повече пехота и значително повече кавалерията) в битката при Фарсал при извънредно кратко сражение през 48 пр.н.е. [84]
В Рим Цезар е избран за 98] През 46 пр.н.е. е построен Форумът на Цезар, с неговия храм на Венера, при който всяка година 11 дни се празнува с игри, заедно с много други обществени дейности.
На мартенските Иди (15 март; виж римски календар) през 44 пр.н.е., група сенатори извиква Цезар на форума с цел четенето на петиция, написана от сенаторите, които го умоляват да върне властта обратно в Сената. Но всъщност петицията е фалшификат. [99] Марк Антоний научава съмнителна новина за заговора предишната нощ от изплашен освободител на име Сервилий Каска и страхувайки се от най-лошото, отива, за да отклони Цезар по стъпалата на форума. Но група сенатори пресрещат Цезар, когато минава през театъра на Помпей и го насочват към помещение, граничещо с източния портик. [100]
Когато Цезар започва да чете фалшивата петиция, Тилий Цимбер, който му връчва петицията, смъква туниката на Цезар. Според Светоний Цезар извиква на Цимбер: „Това вече е насилие!“ („Ista quidem vis est!“) [101] По същото време, гореспоменатият Каска вади кама и пробожда косо в шията диктатора. Цезар се обръща бързо и хваща Каска за ръката. Според Плутарх, той казва на латински „Каска, ти, подлецо, какво правиш?“ [102] Каска се изплащва и изкрещява „Помощ, брат!“ на гръцки ("ἀδελφέ, βοήθει!", "adelphe, boethei!"). В този момент цялата група, включително Брут, замахва към диктатора. Цезар се опитва да избяга, но заслепен от кръв, се спъва и пада; мъжете продължават да го пробождат, докато той лежи беззащитен на стълбите на портика. Според Евтропий около 60 или повече мъже взимат участие в убийството. Той е прободен 23 пъти. [103] Според Светоний, по-късно лекар установява, че само една рана, втората в гърдите, е била смъртоносна. [104]
Последните думи на диктатора не са известни със сигурност и са предмет на спор между учени и историци. Светоний съобщава, че други са казали, че последните думи на Цезар са гръцката фраза: "καὶ σύ, τέκνον; [105] (транслитерирано на латиница като "Kai su, teknon?": "И ти ли, дете?" на български). Но самият Светоний казва, че Цезар не е казал нищо и е дръпнал тогата си над главата, когато вижда Брут сред конспираторите. [106] Най-известната версия на тази реплика е латинската фраза "Et tu, Brute?" („И ти ли, Бруте?“, често изказвана и като „Ти също, Бруте!“); [107][108] което произлиза от пиесата на Шекспир Юлий Цезар, където всъщност формира първата част на макаронически ред: "Et tu, Brute? След това пада, Цезар." Няма база на исторически факт и употребата на латински от Шекспир тук не е от някакво предположение, че Цезар е използвал езика, а защото фразата е вече популярна по времето, когато е писана пиесата. [109]
Според Плутарх, след убийството Брут пристъпва напред, за да каже нещо на своите другари сенатори, но те избягват от сградата. [110] Брут и неговите придружители минават през Капитолия, като обявяват на всеослушание на техния многообичан град „Римляни, ние сме отново свободни!“. Те обаче се натъкват на тишина, тъй като римските граждани са се заключили по домовете си, понеже слухът за това, което се е случило, е започнал да се разпространява.
На Форума е издигната восъчна статуя на Цезар, показваща 23 прободни рани. Тълпата, която се е струпала там, запалва огън, който нанася сериозни щети на Форума и съседните сгради. В последвалите години на хаос, Марк Антоний, Октавиан (по-късно Август Цезар) и други взимат участие в поредица от пет граждански войни, която завършва с формирането на Римската империя.

19. Октавиан Август

Август (на латински: IMPERATOR•CAESAR•DIVI•FILIVS•AVGVSTVS), роден като Гай Октавий Турин и осиновен от своя пра-вуйчо Юлий Цезар, поради това по-късно наречен Гай Юлий Цезар Октавиан (на латински: GAIVS•IVLIVS•CAESAR•OCTAVIANVS) е първият римски император. Управлява Римската империя 41 години — от 27 пр.н.е. до своята смърт през 14 г. от н.е.
През 43 пр.н.е. Октавиан заедно с Марк Антоний и Марк Емилий Лепид образуват политически съюз, известен като Втори триумвират. Октавиан управлява Рим и много от провинциите като автократ, получавайки консулска власт след смъртта на консулите Хирций и Панса.
Триумвиратът просъществува десет години, но се разпада вследствие на завистта и личните амбиции на триумвирите. Октавиан успява да се възползва от зле премислен политически ход на Лепид, обвинява го в превишаване на пълномощия и в организиране на бунт, при което Лепид е изпратен в изгнание. Антоний се самоубива, след като е победен от флотата на Октавиан в битката при Акциум през 31 пр.н.е..
Октавиан привидно възстановява Римската република, като властта е върната на римския Сенат, но на практика запазва своята автократична позиция. Постепенно изработва точната рамка, в която формална република да бъде водена от едноличен владетел. Резултатът е Римската империя.
Императорството никога не е пост както диктаторската власт, която имат Цезар и Сула. По закон, Август притежава редица правомощия, дадени му от Сената, включително постът трибун на плебеите.[1] и цензор Октавиан е консул чак до 23 пр.н.е.. Неговата реална власт води началото си от финансовите успехи и ресурси, спечелени от завоюваните територии, изграждането на покровителствани отношения вътре в Империята, лоялността на много войници и ветерани, властта на многото почести, оказани от Сената и уважението на народа. Контролът на Август над много от римските легиони е заплаха за Сената и това му позволява да влияе на Сенатските решения. Със своята способност да елиминира сенатската опозиция чрез натиск, успява да накара Сената да се покорява на неговата върховна лидерска власт.
С управлението на Август започва ера на относителен мир, известен като Pax Romana, или Римски мир. Въпреки продължителните погранични войни, и продължилата година гражданска война, мирът в Средиземноморския свят цари повече от 2 века. Август разширява Римската империя, осигурява нейните граници чрез подчинени територии и се помирява с Партското царство по пътя на дипломацията. Той реформира римската система от данъци, развива пътната мрежа с официална куриерска система, установява редовна войска (и малка военна флота), създава преторианска гвардия, официална полиция и сили за борба с пожарите в Рим. Голяма част от града е възстановен при Август. Той съставя списък със своите постижения, известен като „Деянията на Божествения Август“ (Res Gestae Divi Augusti), който оцелява до наши дни.
След смъртта си през 14 г. от н.е., Август е обявен за бог от Сената и почитан от страна на римляните. Неговите имена Август и Цезар са приети от всеки следващ император. В негова чест е преименуван месец Секстилий, в месец Август. Наследен е от своя доведен и осиновен син, Тиберий.
Активен
Страници:  [1] 2 3   Нагоре
Отиди на:  


Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Изработка на сайт | Психолог  © Copyright