Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Откъс от "Едно" на Ричард Бах (религия, вяра, истина, светлина, търсение )  (Прочетена 1173 пъти)
Georgio
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 172


WWW
« -: Януари 07, 2011, 10:42:01 »

Здравейте, във връзка с многото теми за обединявания, издигане на нови идеи, създаване на движения и организации, както и нови идеи отностно религията и вярата, публикувам този откъс от Ричард Бах.

Книгата може да си я изтеглите в електронен видо от : http://www.spiralata.net/kn_bul/bah_edno.zip
В хартиен вид може да си я купите от книжарниците Усмивчица



Откъс от Ричард Бах Едно


Там, където се озовах­ме, навсякъде около нас се  простираше трева   —

също като изумрудено езерце, сгушено сред планини. Залез пламтеше по алените облаци.

„Швейцария, помислих си веднага, кацнали сме на швейцарска пощенска картичка.“По-нататък в доли­ната имаше горичка, провиждаха се къщички с ост-ровърхи покриви, камбанарията на църква. По селски път се движеше талига, теглена не от трактор или кон, а от някаква порода крава.

Край нас не се виждаше нищо — нито път, нито козя пътека. Само това езеро от трева, изпъстрено с полски цветя, обградено в полукръг от високи зъбери със снежни шапки.

— Ти какво предполагаш… — попитах аз. — Къде се намираме?

— Във Франция – отговори Лесли, без да се замисли, и преди да я попитам как е разбрала, тя затаи дъх: — Погледни!

Тя посочи към един процеп в скалите, където старец в груба кафява роба бе коленичил на земята до малък огън. Той заваряваше нещо — ослепителни жълто-бели искри трепкаха и танцуваха по скалите зад него.

— Какво може да търси тук оксиженист? — попи­тах аз.

Тя се вгледа продължително в него.

— Той не заварява — каза тя с тон сякаш по-скоро си спомня сцената, а не я наблюдава. — Той се моли.

Тя се запъти към него и аз я последвах, като реших да си мълча. Така, както аз бях видял себе си в Атила, дали жена ми не виждаше себе си в този отшелник?

Отблизо се уверихме, че съвсем не беше оксижен. Нито звук, нито дим — това беше ослепителен като слънце стълб, който пулсираше на земята на по-мал­ко от метър до стареца.

— … и на света ще дадеш ти това, което си получил — дочухме благ глас откъм светлината. — Яви на всички, копнеещи да узнаят истината, от где идваме, смисъла на нашето съществувание и посоката на пътя пред нас към вечния ни дом.

Спряхме на няколко метра зад него, приковани от гледката. Виждал бях такъв блясък веднъж през живота си, преди много години, когато неочаквано ме озари нещо, което и досега наричам Любов. Свет­лината, която виждахме сега, беше същата — тъй сияйна, че превръщаше целия свят в мержелееща звездичка, в бележка под линия.

В следващия миг светлината изчезна. Под място­то, където бе пламтяла, лежеше свитък златна хар­тия, писание с изумителна калиграфия.

Старецът коленичи безмълвно със затворени очи, явно без да съзнава нашето присъствие.

Лесли пристъпи напред, протегна ръка и взе сияй­ния ръкопис. На това мистично място ръката й не премина през пергамента.

Очаквахме да видим руни или йероглифи, но се оказа, че думите са на английски. Разбира се, помис­лих си аз. Старецът ще ги чете на френски, един персиец — на персийски. Сигурно с откровението е така — няма значение езика, а предаването на идеите. Вие сте създания от светлина, прочетохме ние. От светлина сте дошли и в светлина ще си отидете, и във всяка ваша стъпка ще ви обгръща светлината на безкрайното ви битие.

Тя обърна страницата.

По свой избор обитавате сега света, който вие сте сътворили. Което носите в сърцата си, то ще стане истина и от което най-силно се възхищавате, в това ще станете вие.

Не се бойте, нито се стъписвайте от призрака, който е мракът, от маската, която е злото, от празния плащ, който е смъртта, защото вие сами сте ги избрали за свои изпитания. Това са камъните, на които сте избрали да наточвате тънкото острие на своя дух. Знайте, че винаги покрай вас е реалността на любовта и във всеки момент вие имате силата да преобразите вашия свят чрез това, което сте научи­ли.

Страниците продължаваха, те бяха стотици. Пре­листихме по-нататък, изпълнени с благоговение.

Вие сте живот, който изобретява форми. Да умрете от меч или от годините вие можете не повече, отколкото да умрете, прекрачвайки прага, за да ми­нете от една стая в друга. Всяка стая ви дава своето .слово — за да го изречете, всеки преход — своята Г песен, за да я изпеете.

Лесли ме погледна с грейнали очи. Ако това писание можа толкова да ни развълнува, нас, хората от двадесетия век, помислих си аз, то какво ли въздействие бе имало над хората от който век там е било… дванадесети!

Върнахме се пак към ръкописа. Никакви думи за ритуали, никакви указания как да се покланяш, ни­какво призоваване на огън и разруха над враговете, никакви бедствия над главите на неверници, никакви безпощадни Атила-Бич Божи. В него не се спомена­ваха храмове, попове, равини, паства, хорове, одежди или святи дни. Това писание бе за любящото същест­во във всеки от нас и единствено за него.

„Ако можехме да пуснем тези идеи да полетят в нашия век, помислих си аз, те биха станали ключа, за да осъзнаем нашата власт над вярата, да освобо­дим силата на любовта и тогава страхът ще изчезне. Тогава светът ще може да излезе от Тъмните векове!“

Старецът отвори очи и най-сетне ни забеляза. Той се изправи без никакъв уплах — сякаш бе прочел писанието, — погледна ме, после изгледа продължи­телно Лесли.

— Аз съм Жан-Пол Льо Клерк — каза той. — А вие сте ангели.

Направо застинахме от изумление, а човекът ра­достно се засмя.

— Забелязахте ли — попита той, — Светлината?

— Откровение! — възкликна жена ми, като му подаваше златните страници.

— Наистина откровение — Той й се поклони, сякаш си я спомняше и тя беше най-малкото ангел. — Тези думи са ключ към истината за всеки, който ги прочете, те са живот за тези, които ще ги слушат. Когато бях малък, Светлината ми обеща, че тези свитъци ще дойдат в моите ръце през нощта, в която ще се явите вие. Сега вече аз съм стар, ето че вие дойдохте, а и те.

— Те ще променят света — казах аз. Той ме изгледа особено.

— Няма.

— Но нали са ви дадени…

— … в изпитание — отговори той.

— Изпитание ли?

— Пътувал съм много надалече — каза той, — изучавал съм писанията на хиляди вярвания, от Ки­тай до земите на викингите. — Очите му светнаха. — И въпреки всичките си изследвания, аз все пак понаучих нещо. Всяка велика религия започва в светлина. Но само сърцата носят светлината. Хартията не може.

— Но в ръцете си вие имате… — казах аз. — Трябва да го прочетете. Толкова е красиво!

— В ръцете си имам хартия — каза старецът. — Дайте тези слова на света и те ще бъдат обикнати и разбрани от хората, които вече знаят истината, съ­държаща се в тях. Но преди да им ги дадем, ние ще трябва да ги назовем. А това ще бъде смъртта им.

— Нима да назовеш нещо красиво значи да го убиеш?

Той ме погледна учудено.

— Да назовеш нещо е безвредно. Но да дадеш название на тези идеи означава да създалеш религия

— Защо?

Той се усмихна и ми подаде ръкописа.

— Връчвам тези свитъци на теб…?

— Ричард — казах му аз.

— Връчвам тези свитъци, дошли направо от Свет­лината на Любовта, на теб, Ричард. Желаеш ли ти от своя страна да ги предадеш на света, на хората, копнеещи да научат това, което се казва в тях, на хората, които не са имали привилегията да бъдат на това място в момента, когато е бил даден този дар?

Или желаеш да запазиш тези писания само за себе си?

— Разбира се, че искам да ги дам на хората!

— И как ще наречеш своя дар? „Към какво ли клони той в този момент“, запитах се аз.

— Има ли значение?

— Ако ти не го назовеш, другите ще го сторят. И ще го нарекат „Книга на Ричард“.

— Разбирам. Добре. Ами ще го нарека някак си… просто: свитъците.

— И ще пазиш ли ти и съхраняваш „Свитъците“? Или ще позволиш на други да ги поправят, да променят това, което не разбират, да задраскват каквото им хрумне — каквото не им е угодно?

— Не! Никакви изменения. Те са изпратени от светлината! Никакви изменения!

— Сигурен ли си? Нито редче на едно или друго място — от добронамерени съображения? „Повечето хора няма да го разберат“? „Това може да засегне някого“? „Това послание не е ясно“?

— Никакви изменения!

Той вдигна вежди и ме погледна изпитателно.

— Кой си ти, за да настояваш за това?

— Аз бях тук, когато бяха дадени те — казах аз. — Аз лично видях като се явиха!

— И затова ставаш Пазителят на Свитъците? — попита той.

— Не е нужно да бъда аз. Може да бъде всеки друг, стига да обещае, че няма да ги изменя.

— Но все някой трябва да бъде Пазител на Сви­тъците?

— Да, предполагам, че ще трябва да има някой.

— И тук започват да се появяват свещенослужите­лите на Свитъка. Тези, които отдават живота си, за да съхранят един ред на мислене, стават свещенослу­жители на този ред. И все пак всеки нов порядък, нов път, е промяна. А промяната означава край на света, такъв, какъвто е бил досега.

— Тези свитъци не са заплаха — казах аз. — Те са любов и свобода!

— А любовта и свободата са край на страха и робството.

— Разбира се! — възкликнах раздразнено аз. На­къде пак клонеше? И защо Лесли мълчи? Дали не беше съгласна, че това е…

— Тези, които се възползват от страха и робството —   каза Льо Клерк,   —   ще бъдат ли щастливи от посланието на Свитъка?

— Вероятно не, но не можем да оставим тази… светлина … да отиде напразно!

— Ти можеш ли да се закълнеш, че ще пазиш светлината? — попита той.

— Разбира се!

— И другите поклонници на Свитъка, твоите приятели, и те ли ще я пазят?

— Да.

— И ако тези, които се възползват от страха и робството, убедят владетеля на тези земи, че ти представляваш заплаха, ако нападнат твоя дом, ако дойдат с мечове, ти ще продължиш ли да пазиш Свитъка?

— Аз ще го измъкна със себе си! Ще избягам!

— А когато започнат да те преследват, и те заловят, и те притиснат в ъгъла?

— Ако се наложи да се сражавам, ще се сражавам — казах аз.  — Има идеи по-важни от живота. Има идеи, за които си заслужава да загинеш. Старецът въздъхна.

— И така започват Войните за Свитъка — каза той. — Доспехи и мечове, щитове и знамена, коне и пожари, кръв по улиците. И войните няма да бъдат малки. Хиляди истински вярващи ще се присъединят към теб, десетки хиляди ловки, силни и умни хора. Обаче идеите на Свитъка са предизвикателство към управниците на всеки народ, които крепят властта си на страха и мрака. Десетки хиляди ще препуснат срещу теб.

Най-сетне започна да ми се прояснява какво се опитваше да ми каже Льо Клерк.

— За да те разпознават — продължи той, — за да те отличават от другите, ти ще имаш нужда от символ. Какъв символ ще си избереш? Какъв знак ще начертаеш на знамената си?

Сърцето ми се огъна под тежестта на неговите думи, но аз продължих да се боря.

— Символът на светлината — отговорих аз. — Знакът на пламъка.

— И ще стане така — продължи той да чете ненаписаната история, — че Знакът на Пламъка ще се срещне със Знака на Кръста върху бойното поле на Франция и Пламъкът ще победи — славна победа — и първите градове на Кръста ще бъдат изпепелени до камък от чистия ти огън. Обаче към Кръста ще се присъедини Полумесецът и техните безчислени ар­мии заедно ще те нападнат от юг и от изток, а също и от север — стотици хиляди въоръжени мъже срещу твоите осемдесет хиляди.

„О, спри, — искаше ми се да му кажа. — Знам какво ще бъде по-нататък.“

— И заради всеки войник на Кръста и воин на Полумесеца, когото си убил, бранейки своя дар, стотици ще възненавидят името ти. Техните бащи и майки, техните съпруги и дъщери, синове и приятели ще възненавидят и Свиткияните, и проклетия Свитък заради избиването на свидните им близки, а всеки Свиткиянин ще възненавиди всеки Християнин и ще прокълне Кръста, ще възненавиди всеки Мюсюлма­нин и ще прокълне Полумесеца, задето са избили неговите ближни.

— Не! — извиках аз. Всяка негова дума беше истина.

— А по време на Войните ще се издигнат олтари, катедрали ще извисят шпилове, за да увековечат Свитъка. И тези, които са се стремели към духовно израстване и разбиране, вместо това ще се окажат обременени с нови предразсъдъци и нови ограниче­ния: камбани и символи, правила и псалми, церемо­нии, молитви и одеяния, тамян и приношения на злато. И тогава сърцето на Свиткиянството ще се отвърне от любовта и ще се обърне към златото. Злато, за да се изграждат още по-величествени хра­мове, злато, за да се купуват мечове, с които да се обърнат неверниците и да се спасят душите им.

А когато умреш ти, Първият Пазител на Свитъка, ще потрябва злато, за да се увековечи твоя образ. Ще се издигнат величествени статуи, огромни фрески и картини, за да се увековечи тази сцена в безсмъртното изкуство. Ето я, изтъкана в гоблен: ето я тук Светли­ната, там Свитъка, а там небесният свод се е разтво­рил към Рая. Ето тук, Ричард Велики, коленичил в бляскави доспехи, ето го прекрасният Ангел на Мъд­ростта със Светия Свитък в ръце; а тук — старият Льо Клерк до скромния си огън в планината, свиде­тел на Откровението.

„Не!, помислих си аз. Невъзможно“

Но то беше не невъзможно, а неизбежно.

— Дай на света този свитък и ще се появи нова могъща религия, нови свещенослужители, нови Ние и нови Те, едни против други. Само за сто години ще са загинали милиони в името на словата, които ние с теб държим в ръцете си; за хиляда години — десет милиона. И всичко заради тази хартия.

В гласа му нямаше и следа от горчивина, нито от цинизъм или разочарование. Жан-Пол Льо Клерк бе изпълнен с житейска мъдрост, спокойно приемане на това, което бе научил.

Лесли потръпна.

— Искаш ли якето, ми? — попитах я аз.

— Не, благодаря, Уки — каза тя. — Не е от студ.

— Не е от студ — повтори Льо Клерк. Той отиде до огъня и взе една съчка, вдигна я и докосна златните свитъци. — Това ще ви стопли.

— Не! — аз грабнах свитъците. — Да изгорите истината?!

— Истината не гори. Истината чака всекиго, който пожелае да я открие — каза той. — Могат да изгорят само тези страници. От вашия избор зависи. Бихте ли желали Свиткиянството да стане поредната рели­гия в този свят? — Той се усмихна. — Вие ще бъдете светци на тази църква…

Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.

Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.

Старецът въздъхна с облекчение.

— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!

После обърна лице към жена ми усмихнат, изпъл­нен с надежда.

— Нали го спасихме?

Тя му се усмихна в отговор.

— Спасихме го. В историята няма нито дума, Жан-Пол Льо Клерк, за Свиткияни или за техни войни.

Те се сбогуваха с ласкав поглед — двама човеко­любиви скептика. После с лек поклон към двама ни старецът се обърна и потъна в тъмната планина.

Горящите свитъци все още пламтяха в съзнанието ми — откровение, превърнато в пепел.

— Но тези, които се нуждаят от казаното в тези свитъци — обърнах се аз към Лесли, — как ще могат те… как ще можем ние да научим какво беше напи­сано в тях?

— Той беше прав — каза тя, загледана след стареца, докато вече не можеше да го вижда, — всеки, който пожелае истината и светлината, може да ги открие сам.

— Не съм сигурен. Понякога имаме нужда от учител.

Тя се обърна към мен.

— А ти опитай — каза тя. — Внуши сит че ти искрено, истински, дълбоко желаеш да узнаеш кой си, откъде идваш и защо си тук. Внуши си, че никога няма да си дадеш покой, докато не узнаеш.

Кимнах и си представих как аз — непоколебимо решен, готов, копнеещ да науча — преравям библио­теки за книги и ръкописи, как се юрвам по лекции и семинари, водя си дневник на всички мои надежди и размишления, записвам си предчувствия, медитирам на планински върхове, водя се от неща, подсказани в сънища или от случайни съвпадения, разпитвам не­познати — всички тези стъпки, които правим, когато познанието на новото за нас става по-важно от всичко.

— Добре. А сега?

— Ами сега — каза тя, — можеш ли вече да си представиш, че няма да го узнаеш сам!

„Уф, как успява гази жена да ме накара да виж­дам!“, помислих си аз.

Поклоних й се в отговор.

— Милейди Льо Клерк, Принцеса на Познанието. Тя направи бавно реверанс в мрака.

— Милорд Ричард, Принц на Огъня.

Стояхме близо един до друг, смълчани в чистия планински въздух. Взех я в прегръдките си и звездите вече не бяха над нас, а около нас. Ние станахме едно цяло със звездите, едно цяло с Льо Клерк, със свитъ­ците и любовта в тях, едно с Пай и Тинк, Аткин и Атила, едно цяло с всичко, което някога е било, което е и което ще бъде. Едно.

Активен

Страници: [1]   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Откъс от книгата на Петър Дънов "За силата на мисълта"
Духовни учения
Админ 1 13013 Последна<br />публикация Юли 07, 2010, 10:53:39
от nia.boneva6
"Аз съм" или "Всичко е Едно" « 1 2 3 »
Езотерика
Ich 42 5283 Последна<br />публикация Октомври 03, 2013, 17:45:15
от sharga
Религията
Духовни учения
nia.boneva6 3 1310 Последна<br />публикация Февруари 16, 2011, 09:43:50
от Paladin60
Проект "СИН ЛЪЧ" на НАСА-новата религия
Видео клипове
Do_It 0 882 Последна<br />публикация Август 02, 2011, 03:31:30
от Do_It
Истина ли е това..?Как да помогна тогава на другите "6" тела? « 1 2 »
Въпроси и отговори
кръгове 16 933 Последна<br />публикация Юни 07, 2012, 18:13:07
от кръгове

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright