Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Великите творци в българската литература  (Прочетена 2965 пъти)
Infame
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 34


Хедонист

« -: Август 11, 2010, 18:43:52 »

Надявам се да се увлечеш по творби на автори като Смирненски и Вапцаров...също като при римляните, може пък да решиш да живееш известно време като плебей Веселяк Това са два урока за един живот Намигване


Не ги харесвам нито като автори, нито като политическа ориентация - а творбите им са в този дух. Единственото, което харесвам на Вапцаров е "Прощално", но е едно от любимите ми стихотворения. Любимия ми поет, български, е Яворов.


Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.


красота!!
« Последна редакция: Февруари 19, 2011, 19:21:49 от Модератор » Активен

Вечна младост, неограничена страст, изтънчени тайни наслаждения, необуздани радости и още по-необуздани прегрешения - ето какво го очакваше. А портретът щеше да носи бремето на неговият позор.
Venus
Гост
« Отговор #1 -: Декември 08, 2010, 16:04:10 »

Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911).
През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я османски потери.

На 2 юни (20 май стар стил) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Вола в Стара планина.
Активен
Venus
Гост
« Отговор #2 -: Декември 08, 2010, 16:08:07 »

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!


Поемата е написана по повод сражението на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 година, при което Хаджи Димитър е смъртоносно ранен и почива от раните си двадесетина дни по-късно в подножието на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, където е и погребан.
Активен
Venus
Гост
« Отговор #3 -: Декември 08, 2010, 16:13:11 »

    НА ПРОЩАВАНЕ


        Не плачи, майко, не тъжи,
        че станах ази хайдутин,
        хайдутин, майко, бунтовник,
        та тебе клета оставих
        за първо чедо да жалиш!
        Но кълни, майко, проклинай
        таз турска черна прокуда,
        дето нас млади пропъди
        по тази тежка чужбина -
        да ходим да се скитаме
        немили, клети, недраги!
        Аз зная, майко, мил съм ти,
        че може млад да загина,
        ах, утре като премина
        през тиха бяла Дунава!
        Но кажи какво да правя,
        кат си ме, майко, родила
        със сърце мъжко, юнашко,
        та сърце, майко, не трае
        да гледа турчин, че бесней
        над бащино ми огнище:
        там, дето аз съм пораснал
        и първо мляко засукал,
        там, дето либе хубаво
        черни си очи вдигнеше
        и с онази тиха усмивка
        в скръбно ги сърце впиеше,
        там дето баща и братя
        черни чернеят за мене!...
        Ах, мале - майко юнашка!
        Прости ме и веч прощавай!
        Аз вече пушка нарамих
        и на глас тичам народен
        срещу врагът си безверни.
        Там аз за мило, за драго,
        за теб, за баща, за братя,
        за него ще се заловя,
        пък... каквото сабя покаже
        и честта, майко, юнашка!
        А ти, 'га чуеш, майнольо,
        че куршум пропей над село
        и момци вече наскачат,
        ти излез, майко - питай ги,
        де ти е чедо остало?
        Ако ти кажат, че азе
        паднал съм с куршум пронизан,
        и тогаз, майко, не плачи,
        нито пък слушай хората,
        дето ще кажат за мене
        "Нехранимайка излезе", -
        но иди, майко, у дома
        и с сърце сичко разкажи
        на мойте братя невръстни,
        да помнят и те да знаят,
        че и те брат са имали,
        но брат им падна, загина,
        затуй, че клетник не трая
        пред турци глава да скланя,
        сюрмашко тегло да гледа!
        Кажи им, майко, да помнят,
        да помнят, мене да търсят:
        бяло ми месо по скали,
        по скали и по орляци,
        черни ми кърви в земята,
        земята, майко, черната!
        Дано ми найдат пушката,
        пушката, майко, сабята,
        и дето срещнат душманин
        със куршум да го поздравят,
        а пък със сабя помилват...
        Ако ли, майко, не можеш
        от милост и туй да сториш,
        то 'га се сберат момите
        пред нази, майко, на хоро
        и дойдат мойте връстници
        и скръбно либе с другарки,
        ти излез, майко, послушай
        със мойте братя невръстни
        моята песен юнашка -
        защо и как съм загинал
        и какви думи издумал
        пред смъртта си и пред дружина...
        Тъжно щеш, майко, да гледаш
        и на туй хоро весело,
        и като срещнеш погледът
        на мойто либе хубаво,
        дълбоко ще ми въздъхнат
        две сърца мили за мене -
        нейното, майко, и твойто!
        И две щат сълзи да капнат
        на стари гърди и млади...
        Но туй щат братя да видят
        и кога, майко, пораснат,
        като брата си ще станат -
        силно да любят и мразят...
        Ако ли, мале, майноле,
        жив и здрав стигна до село,
        жив и здрав с байряк във ръка,
        под байряк лични юнаци,
        напети в дрехи войнишки,
        с левове златни на чело,
        с иглянки пушки на рамо
        и с саби-змии на кръстът,
        о, тогаз, майко юнашка!
        О, либе мило, хубаво!
        Берете цветя в градина,
        късайте бръшлян и здравец,
        плетете венци и китки
        да кичим глави и пушки!
        И тогаз с венец и китка
        ти, майко, ела при мене,
        ела ме, майко прегърни
        и в красно чело целуни -
        красно, с две думи заветни:
        свобода и смърт юнашка!
        А аз ще либе прегърна
        с кървава ръка през рамо,
        да чуй то сърце юнашко,
        как тупа сърце, играе;
        плачът му да спра с целувка,
        сълзи му с уста да глътна...
        Пък тогаз... майко, прощавай!
        Ти, либе, не ме забравяй!
        Дружина тръгва, отива,
        пътят е страшен, но славен:
        аз може млад да загина...
        Но... стига ми тая награда -
        да каже нявга народът:
        умря сиромах за правда,
        за правда и за свобода...

Творбата е създадена, когато Ботев се е готвил да премине Дунава с четата на Желю войвода през 1868 г. Още преди Освобождението добива голяма популярност и започва да се разпространява като песен. Негов препис е открит в личното тефтерче на Васил Левски.
Активен
Venus
Гост
« Отговор #4 -: Декември 08, 2010, 16:26:22 »

    ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

   
        О, майко моя, родино мила,
        защо тъй жално, тъй милно плачеш?
        Гарване, и ти, птицо проклета,
        на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

        Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
        затуй, че ти си черна робиня,
        затуй, че твоят свещен глас, майко,
        е глас без помощ, глас във пустиня.

        Плачи! Там близо край град София
        стърчи, аз видях, черно бесило,
        и твой един син, Българийо,
        виси на него със страшна сила.

        Гарванът грачи грозно, зловещо,
        псета и вълци вият в полята,
        старци се молят богу горещо,
        жените плачат, пищят децата.

        Зимата пее свойта зла песен,
        вихрове гонят тръни в полето,
        и студ, и мраз, и плач без надежда
        навяват на теб скръб на сърцето.

По думи на съвременници и приятели, в продължение на четири години Ботев винаги носил със себе си текста на стихотворенито, за да го редактира. Това е нетипично за писателя, който често пишел стихотворенията и статиите си на един дъх.
Активен
Venus
Гост
« Отговор #5 -: Декември 08, 2010, 16:37:51 »

    В МЕХАНАТА

        Тежко, тежко! Вино дайте!
        Пиян дано аз забравя
        туй, що, глупци, вий не знайте
        позор ли е или слава!

        Да забравя край свой роден,
        бащина си мила стряха
        и тез, що в мен дух свободен,
        дух за борба завещаха!

        Да забравя род свой беден,
        гробът бащин, плачът майчин, -
        тез, що залъкът наеден
        грабят с благороден начин, -

        грабят от народът гладен,
        граби подъл чорбаджия,
        за злато търговец жаден
        и поп с божа литургия!

        Грабете го, неразбрани!
        Грабете го! Кой ви бърка?
        Скоро той не ще да стане:
        ний сме синца с чаши в ръка!

        Пием, пеем буйни песни
        и зъбим се на тирана;
        механите са нам тесни -
        крещим: "Хайде на Балкана!"

        Крещим, но щом изтрезнеем,
        забравяме думи, клетви,
        и немеем и се смеем
        пред народни свети жертви!

        А тиранинът върлува
        и безчести край наш роден:
        коли, беси, бие, псува
        и глоби народ поробен!

        О, налейте! Ще да пия!
        На душа ми да олекне,
        чувства трезви да убия,
        ръка мъжка да омекне!

        Ще да пия на пук врагу,
        на пук и вам, патриоти,
        аз вече нямам мило, драго,
        а вий... вий сте идиоти!

„В механата“ е стихотворение на Христо Ботев. Написано е в Букурещ през зимата на 1872-73 година и отпечатано за първи път в 52 брой на вестник „Независимост“.

Активен
Venus
Гост
« Отговор #6 -: Декември 08, 2010, 16:58:20 »

    БОРБА
 
        В тъги, в неволи, младост минува,
        кръвта се ядно в жили вълнува,
        погледът мрачен, умът не види
        добро ли, зло ли насреща иде...
        На душа лежат спомени тежки,
        злобна ги памет често повтаря,
        в гърди ни любов, ни капка вяра,
        нито надежда от сън мъртвешки
        да можеш свестен човек събуди!
        Свестните у нас считат за луди,
        глупецът вредом всеки почита:
        "Богат е", казва, пък го не пита
        колко е души изгорил живи,
        сироти колко той е ограбил
        и пред олтарят бога измамил
        с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
        И на обществен тоя мъчител
        и поп, и черква с вяра слугуват;
        нему се кланя дивак учител,
        и с вестникарин зайдно мъдруват,
        че страх от бога било начало
        на сяка мъдрост... Туй е казало
        стадо от вълци във овчи кожи,
        камък основен за да положи
        на лъжи святи, а ум човешки
        да скове навек в окови тежки!
        Соломон, тоя тиран развратен,
        отдавна в раят нейде запратен,
        със свойте притчи между светците,
        казал е глупост между глупците,
        и нея светът до днес повтаря -
        "Бой се от бога, почитай царя!"
        Свещена глупост! Векове цели
        разум и совест с нея се борят;
        борци са в мъки, в неволи мрели,
        но, кажи, що са могли да сторят!
        Светът, привикнал хомот да влачи,
        тиранство и зло и до днес тачи;
        тежка желязна ръка целува,
        лъжливи уста слуша със вяра:
        мълчи, моли се, кога те бият,
        кожата да ти одере звярът
        и кръвта да ти змии изпият,
        на бога само ти се надявай:
        "Боже, помилуй - грешен съм азе",
        думай, моли се и твърдо вярвай -
        бог не наказва, когото мрази...
        Тъй върви светът! Лъжа и робство
        на тая пуста земя царува!
        И като залог из род в потомство
        ден и нощ - вечно тук преминува.
        И в това царство кърваво, грешно,
        царство на подлост, разврат и сълзи,
        царство на скърби - зло безконечно!
        кипи борбата и с стъпки бързи
        върви към своят свещен конец...
        Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

„Борба“ е стихотворение, написано от Христо Ботев и излязло за пръв път във вестник „Дума на българските емигранти“ през 1871 година без последните десет стиха. Цялото е публикувано в стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, отпечатана през 1875 година.
Активен
Venus
Гост
« Отговор #7 -: Декември 08, 2010, 19:34:23 »

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

[Първи вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски"]

                    О, Майко моя, родино света!
                    Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
                    Гарване и ти, птицо проклета,
                    над чий там гроб тъй грозно грачеш?

                    О, зная, зная, ти плачеш, майко,
                    затуй, че ти си черна робиня;
                    затуй, че твоят свещен глас, майко,
                    е глас без помощ, глас вов пустиня!

                    Плачи! Там близо до град София
                    вида аз стърчи черно бесило.
                    И твоят един син, Българио,
                    виси на него... Със страшна сила.

                    Зимата пее свойта зла песен.
                    Вихрове гонят тръни в полето
                    и студ, и мраз - плач безнадежден!
                    Навяват на теб, скръп на сърцето!

                    Гарванът грачи грозно, зловещо,
                    псета и вълци вият в мъглата;
                    старци са богу молат горещо,
                    жените плачат, пищат децата!

                    Умря той вече! Юнашка сила
                    твойте тиране скриха в земята!
                    О, майко моя, родино мила,
                    плачи за него, кълни съдбата!
Активен
Venus
Гост
« Отговор #8 -: Декември 08, 2010, 19:43:16 »

Откриха неизвестно  писмо на Христо Ботев, предполага се, че писмото е писано на палубата на „Радецки“ преди да бъде превзет от българските въстанници. Стихотворението е открито в архива на Димитър Горов, който е съпровождал известно време Ботев и четата му по време на плаването , а след слизането си е изпратил телеграми до редица европейски вестници с веста за превземането на кораба с цел освобождението на България. Стихотворението е един своеобразен завет към бъдещите поколения и носи подписа на Ботев.

Пробуждане

Балканский лев ни призовава
окови гнили да строшим
след пет вековната забрава
България да възкресим.

Юнаци български, станете
под знамето му да вървим
за род, родина ще измреме
но робство веч не ще търпим.

На бог недей се уповава
отдавна те забрави той,
недей се моли пред олтара
с врага вкопчи се в смъртен бой.

Кръвта с тиранската да смесим
земята си да напоим
на робското търпило черно,
срамът, с кръвта му да отмийм.

Завет един ще да оставим
на българските синове,
че Свободата с меч се брани,
а не с молба на колене.
Активен
Venus
Гост
« Отговор #9 -: Декември 08, 2010, 19:46:03 »

Иван Минчов Вазов е класически български писател, наричан често „патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи: Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е бил академик на БАН и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 от Народната партия.
Активен
Venus
Гост
« Отговор #10 -: Декември 08, 2010, 19:50:54 »

Опълченците на Шипка   

11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
Синила от бича, следи от теглото;
Нека спомен люти от дни на позор
Да висне кат облак в наший кръгозор;
Нека ни отрича исторйята, века,
Нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
В миналото наше хвърлят своя мрак;
Нека да ни сочат с присмехи обидни
Счупенте окови и дирите стидни
По врата ни още от хомота стар;
Нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно
Свети нещо ново, има нещо славно,
Що гордо разтупва нашите гърди,
И в нас чувства силни, голями плоди;
Защото там нейде на връх планината.
Що небето синьо крепи с рамената,
Издига се някой див, чутовен връх,
Покрит с бели кости и със кървав мъх,
На безсмъртен подвиг паметник огромен;
Защото в Балкана има един спомен,
Има едно име, що вечно живей,
И в нашта история кат легенда грей,
Едно име ново, голямо, антично,
Като Термопили славно, безгранично,
Що отговор дава и смива срамът,
И на клеветата строшава зъбът.

О Шипка!
Три деня младите дружини
Как прохода бранят. Госките долини
Трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
Гъсти орди лазят по урвата дива,
И тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
И вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
И "Алах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговори с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дърве;
Дружините наши, оплискани с кърви,
Пушкат и отблъскват без сигнал, без
ред. Всякой гледа само да бъде напред
И гърди геройски на смърт да изложи,
И един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците реват,
Насипи налитат и падат, и мрат; -
Идат като тигри, бягат като овци
И пак се завръщат; българи орловци
Кат лъвове тичат по страшний редут,
Не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
Отникъде взорът надежда не види
И братските орли не хвърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
Кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички те нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
Ревна гороломно: "Млади опълченци,
Венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
Прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
Очакват геройски душманските орди,
Бесни и шумещи! О геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
Патроните липсват, но волите траят,
Щикът се пречупва - гърдите остаят
И сладката радост до крак да измрът
Пред цяла вселена, на тоз славен рът,
С една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
Ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръже! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,
Всяко нещо -удар, всяка душа -
плам. Камъне и дърве изчезнаха там,
"Грабайте телата!" - някой си изкряска,
И трупове мъртви хвръкнаха завчаска,
Кат демони черни над черний рояк,
Катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
Ведно да се бият живи и умрели,
И въздуха цепят със демонский вик,
Боят се обръща на смърт и на щик,
Героите наши, като скали твърди,
Желязото срещат с железни си гърди
И хвърлят се с песни в свирепата сеч,
Като виждат харно, че умират веч. . .
Но вълни по-нови от орди дивашки
Гълтат, потопяват орляка юнашки. . .
Още миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм,
..................................................................
И днес йощ Балканът, щом буря захваща
Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
Славата му дивна като някой ек
От урва на урва и от век на век.


„Опълченците на Шипка“ (известно и като „О, Шипка!“) е ода на българския писател-класик Иван Вазов.

Произведението е част от стихосбирката „Епопея на забравените“, посветена на героите от национално-освободителните борби и Възраждането на България през XVIII и XIX век.

Самото стихотворение „Опълченците на Шипка“ е посветено на участието на българското опълчение в Руско-турската война (1877–1878). То описва боевете при Шипка през август 1877.
Активен
bars_i
Гост
« Отговор #11 -: Декември 08, 2010, 20:46:15 »



Ангел не е, но не мрази

и кат ангел е без грях,

няма хубави елмази,

но то грее като тях.

 

Мома не е, но обича

по-горещо от мома.

Тя се с рози не накича,

но тя роза е сама.

 

Не ми прави клетви верни,

както навик е по нас,

вместо думи лицемерни

тя цалува ме без глас.

 

Що ми требува да дира

за песни си критик друг,

кат ги сладки тя намира

и обича техний звук?

 

Мъки тежки ако патя,

гони ли ме страшен враг,

сявга в нейните обятья

търся милост, верен ляк.

 

Ако в минути неприятни

скръб духа ми съкруши,

тя със думи благодатни

и с милувки ме теши.

 

Ако горки сълзи роня

божий гняв да укротя,

вместо пред божа икона

ней молитва си чета.

 

Бури, мълний върху мене

тряскат ли във нощний час,

то във нейните колене

крия си главата аз.

 

Активен
Venus
Гост
« Отговор #12 -: Декември 08, 2010, 22:03:30 »

РАДЕЦКИ-Иван Вазов

                Тoi, Liberte, que je chante et que j'adore,
                Dirige mon navire sur cette onde...
                L e b r u n

    Тих бял Дунав се вълнува,
      весело шуми
    и "Радецки" гордо плува
      над златни вълни.

    Но кога се там съзирва
      Козлодуйский бряг,
    в парахода рог изсвирва,
      развя се байряк.

    Млади български юнаци
      явяват се там,
    на чела им левски знаци,
      в очите им плам.

    Горд отпреде им застана
      младият им вожд-
    па каза на капитана
      с гол в ръката нож:

    - Аз съм български войвода,
      момци ми са тез,
    ний летиме за свобода
      кръв да лейме днес.

    Ний летим на България
      помощ да дадем
    и от тежка тирания
      да я отървем.

    Парахода остави ни
      и по начин благ,
    та дружината да мине
      на родния бряг.

    Капитана - немец същи -
      отказва - тогаз
    Ботев люто се намръщи,
      вика с бурен глас:

    - Туй го искам, не се моля:
      всички сте във плян.
    Тук се гледа мойта воля,
      аз съм капитан!

    Чуй, там днеска мре народа
      в бой с ужасен враг!
    Карай бързо парахода
      на българский бряг!

    И гласа му става страшен
      при тия слова,
    немец бледен и уплашен
      преклони глава.

    Бърже парахода плува
      към желаний край,
    Дунавът се по вълнува,
      весело играй.

    Много време се измина
      как не бе носил
    храбра българска дружина-
      твар за него мил.

    А дружината запява
      песен зарад бой
    и байряка се развява
      гордо с лева свой.

    Парахода веч наваля
      на милия бряг,
    Ботев шапката си сваля,
      че говори пак:

    - Хайде, братя, излезнете,
      тука ще се спрем
    и земята цалунете,
      дето ще да мрем!

    И от радост упоени
      пред левския стяг
    всички падат на колени
      на светия бряг.

    - Братя! - вика им войвода
      със гърмовен глас.-
    Скоро радостно народа
      ще посрещне нас!

    Скоро с гръм ще поздравиме
      Стара планина,
    кървав бой ще заловиме
      с турски племена!

    Ний във битки не сме вещи,
      малко сме на брой,
    но сърца ни са горещи-
      гладни сме за бой!

    Скоро турчин ще изпита
      грозната ни мощ:
    правдата е нам защита,
      левът ни е вожд!

    И по цяла околия
      глас екна съгрян:
    "Да живее България,
      смърт на зли тиран!"

Активен
Venus
Гост
« Отговор #13 -: Декември 08, 2010, 22:17:36 »

Новото гробище над Сливница- Иван Вазов


Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и "Лека нощ" навеки си казахте -

до втората тръба.

 

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то - остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

куршума... Спете в мир.

 

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх.

 

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

и майките свети.

 

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

от вашето ура.

 

И тоз венец - той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.

 

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

Юнаци, лека нощ!

 

1885

„Новото гробище над Сливница“ (известно и като „Покойници“) е стихотворение на класическия български писател Иван Вазов. Произведението е част от стихосбирката „Сливница“, посветена на Сръбско българската война от 1885 година.

Стихотворението под името „Покойници“ на базата на популярна мелодия е традиционен траурен марш на българската войска, като се изпълняват първи, втори, трети и седми куплет.

Само първият ред или първите три реда от третия куплет:

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарадъ тяхъ,

и те за тебъ достойни, майко, бяха

- се изписват по надгробните паметници на българските войници или по паметниците на Незнайния войн.
 
Активен
Venus
Гост
« Отговор #14 -: Декември 31, 2010, 16:25:27 »

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) е роден на 29.ІХ.1898 в гр. Кукуш, Македония. През 1904-08 учи в родния си град; през 1908-1910 живее и учи в София. Завръща се в Кукуш, където завършва прогимназия (1911). Поради липса на средства не може да се запише в желаната от него Солунска гимназия и е принуден временно да прекъсне обучението си. След опожаряването на Кукуш по време на Междусъюзническата война (1913) семейството му се преселва в София, където се записва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище. През 1917 напуска Техническото и постъпва във Военното училище, което напуска предсрочно, тъй като е изпратен да участва в потушаването на Владайското въстание (септ. 1918). През същата година се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Първите публикации на Смирненски са във в. “К’во да е” (1915). Сътрудничи (от 1916) на списанията “Българан”, “Родна лира”, “Барабан”, “Художествена седмица” и др. В продължение на 11 месеца (януари - ноември 1911) организира и редактира седмичното литературно-хумористично сп. “Смях и сълзи”. През 1918-22 е член на редакционната колегия на сп. “Българан”, сътрудничи на хумористичните списания “Сатър” и “Червен смях”, на в. “Народна армия” и сп. “Младеж”, както и на “Работнически вестник”. През ноември 1922 започва да издава (съвместно с брат си Тома Измирлиев) хумористичното сп. “Маскарад”, което спира да излиза през 1923. Приживе излизат книгите му “Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” (1918) и “Да бъде ден!” (1922). Пише под псевдонимите Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди и др. През пролетта на 1923 заболява от туберкулоза и умира на 18.VІ. същата година.
Активен
Страници:  [1] 2   Нагоре
Отиди на:  



Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright