Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Преподобна Стойна  (Прочетена 3301 пъти)
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« -: Ноември 04, 2010, 19:25:04 »

Нейното рождение се тачи на 09.09.1883, а смъртта й на 22.12. 1933.Тя е живяла 50 години, от които 43 сляпа, но с духовно зрение. Така завършва първото документално свидетелство за живота на Стойна Димитрова, за която съселяните й от Златолист (до 1951 г. Долна Сушица) вярват, че е светица. Местното почитане на Стойна възниква първоначално като феномен на фолклорната традиция. Приживе тя е известна в Петричкия край като ясновидка и лечителка и отношението към нея едва ли ще е било по-различно фолклорната традиция. Приживе тя е известна в Петричкия край като ясновидка и лечителка и отношението към нея едва ли ще е било по-различно от всеобщото уважение на народа ни към хора с подобни дарби.

Основния тласък на зараждащия се култ дава Зоя Илиева Великова от Петрич, внучка на Стойна по сестрина линия и неин житие писец. През 1985 г. Зоя Великова завършва "черновата" на Стойниното житие. С удоволствие разказва натрапчивите си съновидения, в които се е появявала покойната й баба Стойна. Постепенно от тези преливащи се от един в друг сънища Зоя разбира, че нейната роднина е светица и сестра на св. Георги. Именно знанието, получено от поредицата съновидения, става вътрешна потребност за Зоя да напише за житието - информацията, която получава насън, е нейното "оправдание свише" за преминаването й от преписване на познати текстове към създаване на нови, макар че е на 66 години и има завършен IV клас.

Зоя Великова е главният "свидетел" за светостта на баба си Стойна. Нейните лични спомени, семейни разкази и сънища са основата за бъдещото житие. В Златолист и Петрич обаче има и други свидетели (както е казано: " живи са още онези, които са я видели ") и Зоя тръгва да събира от тях сведения, с които да подкрепи даденото й откровение, че Стойна е светица. В края на първата редакция на житието сама разкрива как то е създадено: " Това, що е записано, е събирано от много хора, като ходихме даже по селата и -каквото кажат - записвахме. " Свидетелствата, които събрахме за Преподобна Стойна - "светицата" от с. Долна Сушица (днес Златолист, Мелнишко), документират един необикновен живот с един необичаен за края на 20. век култ. Те обаче не могат да претендират за пълно фактическо съответствие с действително случилото се приживе и след смъртта на Преподобната. Намираме това за естествено, защото публикуваните тук записи представляват в своята цялост не биографията на Стойна Димитрова, а легендата за Сушишката светица.

ЖИВОТЪТ НА СВЕТИЦА

1. Преподобна Стойна не бе обикновен човек. Тя още в Златарево (българското име на с. Хазнатар, Серско) на седем години пострадала от едра шарка и ослепява. Това дете се иска отделно да спи. Починуват майка й и баща й. Остава при чичо. И каже чичо си: " Днеска ке копаме в дворо - ке извадиме едни работи. " Какво изкопали - едно кандило и иконка на свети Гьорги. И после иска да се направи черквичка и там да живее. Но чичото беден човек и вика: "Не може. "Събрали се обаче хората от селото, направили стаичка. Сложила си иконичка и си живяла там. (М. Стамболиева)

2. Калуграта (от "калугерка" - прозвище на Стойна) не се родила слепа. Спида (вихрушка)! минава, и като а свие, я дигне у въздухо на вършилото, като на цинкуляр. За баба Вангя казват същото. Като я пуснала спидата, и ослепела. На шестнайсет години ослепела. Тогава сонила сон. Ангел небесени си явил на соно и казал: "Да заминеш в село Долна Шушица, в храма на свети Гьорги и да му слугуваш там. " (Г. Калоянов)

3. Одеше се у черни дрехи, черна кърпа, лицето й като от Баба Шарка. Она като дете се разболела. Сто на сто съм сигурно да е ослепела от Баба Шарка (Е. Трайкова). Отворени й беа очите и всичко виждаше. А пък слепа! Богова робата. С Вангя еднаква ке дойде. (Е. Бадева)

4. Калуграта слепа била, ама другото вижда. (А. Меседжиев)

Преселването

5. Нашио род са избегали тринайста година от Хазнатар. Баща ми бил тогава млад войник. И кажува на баба Стойна: "Що ке чиниме? " -"Бегайте към Петрич. " А нея ке остават там, в Хазнатар, Она му кажала: "Да си направиш колибка със сламен покрив. Да не живееш у чужда къща. Това са плачени къщи - ора са бегали, плакали са. " Он не я послушал, земал в турска къща да живее. Обаче майка ми като че някой я бутнал: паднала, онемела и осакатела. Тогава се върнал баща ми в Хазнатар да земе баба Стойна. Имале сме бела кобила и с нея одил. Отива при нея и й кажува: "Ти арно ми кажа. Жената осакате и онеме. " А па сички са бегали от нашио род в село Ръждак. И кажала она: " Ке си идеш в Ръждак при сички. А я ке ода направо там, у Шушица, у " Свети Гьорги", Там е мойо дом. " Минали през Кулата, стигнуват край Кулата през Катунци у Шушица. Баща ми на белио кон я качил, а она се в черно. Още от дете в черно беше. Тя друга дреха не е сменила - като на иконата. Остава я там и й вика: " Ние там, а ти тука самичка..." А она: "Не съм сама. Свети Гьорги е тука. "

Кат се въртал, он земал втора къща - па турска, гонова, в Ръждак. Па не ще на колиба. И сега в таа турска къща седува майка ми с чичо ми да обедват. Майка ми у кухнята иска, чичо ми Йордан - в другата стая. Седнали у кухнята. През това време завива се самолет, пуска бомба у другата стая, дека искал чичо ми да чини. Не ексшюдирала, само паднала на масата и доле се завирала. Дига се баща ми, па отива при бабата: "Лельо, тука бомба падна. " - "Аз нали ти казах - в чужда къща нема. Ке си направиш колиба със слама. " Вега баща ми на друго место, направя си къщичка. И заживели веке. (3. Великова)

6. Кога настъпва Гърция дванайста година, целото Златарево бегат в едно село - Ръджак, под Петрич. Настаняват се тие, а тя остава в Златарево. Чичо й е войник. Тя му каже: " Прибери си тайфата (семейството), мене ме остави. Еди-кой си ден ке дойдеш да ме земеш. " Дошъл чичото същио ден, кога она му рекла. Кога дошли на Чучулигово на кръстопъто, она каже: "По тоя път мен ке ме караш. Ке ме откараш на Шушица, при свети Гьорги. Там ке живея. " Тя тогава три-найсе ли, шейснайсе ли години имала. "Ти -вика - момичка! Ка сама ке останеш? " Но я откарва и она тамо си изкара живото. (М. Стамболиева)

7. Баба Стойна Калуграта на шестнайсе години отишла у Шушица. Попо (свещеник Георги Костадинов) като гостенин я приел и в черквата стаичка й направил. До смъртта си от черквата и двора на черквата не излизаше. От сите села идваа при нея за цер и помощ. Много подаръци получаваше - пари, агнета, чувалчета жито оставаа, кокошки носеа. Петстотин кокошки имаше. Като излезе от черквата, по нея кацат и мирно седат: обичаа я. Она, яйцата, като дойде и беден човек, раздава ги за помощ. На Великден сто яйца даваше. Парите в черквата оставаа. А поп Гьорги викаше: "Свети Гьорги пари си има! * (А. Меседжиев)

8. Калуграта там си живееше - у черквичката. Стаичка си имаше, там спеше. Обичаше да приказва с хората. Гледаше много шарени кокошки и шиеше много.

10. Се у черно беше - като калугерица. Като на снимката (т. е. иконата): дълго расо, кръст на шията, се й мърдаа ръцете. От двора на черковата не излизаше. Това й беше районо. По оди по гробищата и се върне да си почине. Она си имаше кутарче (кокошарник) те тука (посочва мястото зад гроба на Стойна), ама не ги ядеше кокошките. Имаше и миси (миеирки, пуйки), пасеа си тукана. Не искаше дай носат ядене. Она снафоричка изкарваше, малко, как го пазеше това тело? ! В неделя, кога попо пее петохлебието, една презвия за нея отделяше. Отсекъде й носеха разни яденета, стафидки, а она ги раздаваше на децата. " За вас са тия работи" - вика.

Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #1 -: Ноември 04, 2010, 19:28:49 »

Да кажа,че според Ванга-Преподобна Стойна,Слава Севрюкова исамата,тя Ванга са трите избранички Свише за утъпкването на буренясалите духовни пътеки! Усмивчица
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #2 -: Ноември 04, 2010, 19:31:05 »

ЖИВИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА СУШИНСКАТА ДЕВИЦА СТОЙНА

Баба Стойна на нищо не гледаше. Кога идеш нещо при нея да я питаш - излиза откъм камбанарията. До стената си имаше стол. И ти каже какво да правиш. Седнеш при нея и тя ти говори. А на децата - ке дала ябълки, захар, литургийка (светено хлебче). Тогава беше сиромашия. Кога кръстна едно момиче от Гоце Дельчев, цела тепсия с баклава дадоа, а она на децата ги пада. Тя изобщо не ядеше. Само от бабите, що правят литургийка, и плодове, чайче, лимонче, портокалче. Носеха й хора от Гръцко. Само това похапваше. И ниранда (миранда), едно такова по-големо от портокал и много вкусно раздаваше на децата. Имаше кутарче с кокошчици, дето пеят много хубаво. А ние сбирааме кокошчиците. И така си общувааме. Помна: ке разпали кимур на мангала и си ку качува горе в стаичката, в черковата.

Щом имаше повече движение, не излизаше. И в събота, кога беше пазаро в Мелник, не излизаше от черковата. "Защо не излизаш, Преподобие, на двора? -" Сега всякакви ги има: и пиени, и замеяни - не излизам! " А некой път каже: " Сега съм в молитви. Не мога сега да излеза. "

През тия години, кога са я откарали в Златолист, около черковата бил разместен едни полк шиници. И началнико и предупредил да прибират момичето в село вечер, да не я плашат войниците. И така вечер я карали в селото некое време. Дедо Колю Моконов бездетен бил, турил й там стаичка с иконички. А през дено ке гъ фатат некои момичета да я откарат пак в черковата. (М. Стамболиева)

12. Баба Стойна нийде не одеше. Сляваше си само долу: по гробието одеше, по патьо шеташе -до долнио край и до явора. И през деня, и през нощта одеше. По дио (дъха на човека) кат си приказваш си, ке ти каже кой си. (М. Гонтева)

13. Тя нощно време се движеше. Така й бе по-арно. Имаше две котки при нея в стаята и заедно одеа. Она като им викне - слизат долу и си шетат. (И. Динков)

14. Разпраяно ми е, дека Калуграта била чела (в случая - пяла) по псалтира Голем памет имаше у нея. Она не беше на училище отивала, но сами си пцалеше, пееше молитви. (Н. Маринова)

15. Поп Гьорги (свещ. Г. Константинов) "Преподобие " я изкара. Преди да влезе заран в черква, попо вика: "Преподобие, Преподобие, отвори! " Селото така си я наричаше. (А. Меседжиев)

16. Она, Преподобната, си живееше в черквата. Светица. И с колизмите (с иконите - от простонароден гръцки - "куна", кунюзма") си праи моа-бет. Богови работи. Много одеа при нея - за лек, за да се дулват (изповядват) ако са грешни, та да могат да се комкат. (Е. Гацева)

17. Дедо поп (свещ. Г. Костадинов) распрааше: " "Куги ке идем на черкова, чуем Калуграта си говори со светците". И като влезе попо - нема ги светците. (Р. Маринова)

18. Она със свеците си праела моабет. В черквата. И много познаваше. Веднага ке те познае по гласо. И от друго село да си - па ке те познае. В Мелник в събота ставаше голем пазар. И пазаргати ка минат, ка я видат и й продумат - и познаваше. От село Пирин един кара въглища и вика: "Добрутро, Преподобна! ", а тя му кажува: "Добрутро, Сгайчо, да ти е хаирлия пътя! " Богови дарби! (Г. Калоянов)

19. Помня - момичка бех - че нашта мойка оди при Преподобието и она такива совети й давала какво да пие. За починалите ке ти каже: какво са, какво не са. Она с починалите си говори. (К. Рупанова)

20. "Свети Гьорги ма пази" - казвала Стойна Преподобните. Той й се явявал наяве и на сон. Казвал й: "Страшно нема, аз съм с теб". (А. Меседжиев)

21. Сега стана неколко пати да съна тука (в Петрич). Първио сън гости ке ми дойдат много, но ние немаме место тука. Малкио син вмика: " Яз ке напрая стаята". Но то не стая, а черква. И си те икони, къде ги има по черквите - там наредени. И яз там, а през това време баба Стойна и свети Гьорги заедно излезнаа. Друг път съм сънила, как съм тръгла на Шушуца. Я на дванайсе години в съно, как си бех кога бабата Стойна умре. Она ме среща по пато и вика: " Айде, чедо". Па и яз я питам: " Я идем при тебе, а ти къде? " Она: " Така съм тръгнала да си шетам. Чакам брат ми да дойде. " Викам яз: " Ти брат немаш". През това време излява свети Гьорги как си е на колизмата. И тя вика: "Ето го мойо брат. " А я си държа на свойто си, така кат детишка: " Ти немаш брат. Кой е този човек? "

И она вика: " Виж го хубаво - ке разбереш". И он, като беше завиян, отчини се и вика: " Виж сега! Позна ли ме? " А я викам: "Ти си свети Гьорги! " И она вика: "Това е мойо брат! " -"Не ти е брат, свети Гьорги! ", а тя: "Брат ми е", и он вика: " Сестра ми е". И от насетне веке ги знам, че са брат и сестра. (3. Великова.)

Поставено в контекста на фолклорното вярване, че небесните светци са роднини помежду си, твърдението "Св. Георги и Стой са брат и сестра" по-малко изненадва. Любопитното е, че жив човек също може да бъде считан за роднина на небесните светци. В спомените си Хр.Килянов разказва, че около 1900 г. една стара жена от странджанското село Маджура била почитана от местното население като "сестра на Св. Константин"; за "сестри на Светока" са били считани и нестинарките (виж М. Арнаудов. Студии върху българските обреди и легенди, т. 1, 1971, стр. 29, 60)

22. Имало един момък, болен. Кара ли го насам-натам. И го довели при Преподобната. И она го оздрави. И се прочула тя. Много хора идвали при нея да ги лекува. Знам от София човек - болньо му дете изцери. Земала им го от ръцете се едно умрело, и влезнала вътре в стаята си. И половин час молитви, молитви, и живо и здравичко им го върнала. И оттам насетне болька не видело. (М. Стамболоева)

23. Четри-пет пате съм опила при Калуграта кога беше жива, Воловето ни слекнеа болни и умират, окол десетина вола умреа. Майка ми вика: " Ти иди, момичка си, праведна си, ти иди". Оттука (от с. Хърсово) отивам и право на Шушица. Чукам на вратата и она, чувам, троп-троп-троп. И, она, тан-гъ-ъ-ъ-р: отвори вратата. Страх ме е. А она: " С тия кофички донеси ми водичка, да полея цветенцата. " Донесох й водичката и рекох й за какво съм дошла. "И тоя вол ке слекне. До Варвара друг да не купувате. Лош полез полезило ве е. И детето болно ви е. Бог цвете ви го е дал да го помирисате и ке си го земе па. " Сетне ми кажува: " Една книга (хартия) ке натопите в мед и нишадър и ке му сложите на детето отпред и отзад. Ако му помине - ке му помине, ако не - ке умре. Ако земе да се напиня, ке умре, а ти ке бегаш. " Кат се върнах у село-умрел воло. Детето го намажааме, оно начна да се напиня и яз бегах. Умре и оно.

Сетне съм па отивала, сега па за мене. Къде шеснайсе години се разболех от малария. Четри дена ме малария гази, един ден ке ме остави и я като щурава ода. Майкя ичумен (ечемик) пече на връшник да ме лекува. И легнала съм да ме грее, ма файда нема. И яз къде-къде - па при Преподобната. Она ми вика: " Кат иш на дома, двайспет грама рачиново (рациново масло) ке земеш и пелин ке свариш. Едно кило вино - поливин да остане, и кат се напиеш, горчува много. Изпий го, напни се, и по една маслина апни или бучка захар - да не ти не горчува и пак ке дойдеш. " Пих, повърнах, па земах - маларията джом стана. Втори пат па ойдох, а она: "Кат си идеш дома - вика - поток има. Ке грабнеш едно фюльджанче (чаша) и кат гребнеш (от потока), девет пати ке сложиш във фюльджанчето. И па ке си дойдеш при мене. И ке гледаш у петок да е, никой нищо да нема да ти напраи. Защо в събота много маже има на пазаро, пцуват ме и грех праат."

Я па дойдох. "А целуй по тиа икони, чедо" -каже ми она и влезею в олтаро. И туку маналете (от гръцки - свещеник; в случая - иконостасните кандила) праат дънгър-р-р, дънгър-р-р, а она кажува: " Не бой се, чедо, они си дрънкат. Я-я-я, свети Гьорги горе как върви по маналето, по тело, слиза доле. Защо се плашиш, не бой се! Айде, със здраве! " И станах една мома като откупена! И до днеска болест не знам. Кокълчетата да са и миросани пека е легнала!

Сеарновидохотнея. Она беше кьорава и с двете очи. Не беше като другите гледачки. Нищо не зимаше - ни пари, ни подаръци, ни нищо. Ако оставят, го даваше на някой сиромах. Асъл богов човек беше. Дет сега съм здрава - от нея е. О нея ми е здравето.

Откак умре, не съм опила в 3латолист. Що да ода? (О. Георгиева) "Полезник" е онзи външен човек, който пръв посети ("полези") дадена къща на Игнажден (20.12.) или на св. Варвара (4.12.), който се празнува в петричките села. Ако полезът е лош, цялата година в къщата ще върви на лошо, както е в случая. Ето защо Стойна съветва да се изчака новият полез с надеждата, че ще бъде по-добър от предишния.
Активен
pluton
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #3 -: Юли 07, 2016, 13:43:28 »

    https://www.youtube.com/watch?v=VjM59Ej70pM 

    https://www.youtube.com/watch?v=1eYhS7CnMj0

    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #4 -: Юли 07, 2016, 13:44:31 »

    1.
    Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години именувахте Преподобна, сум се явила на белио свет през иляду осемстотин осемдесет и третата година и като знам, че целият ми живот ке биде петдесет години и сто дена, излиза, че ке издъхнем баш на 22 декември сегашната 1933-та.
    Та затуй думах тъз сутрин на отец Костадинов: „ Извикай, отец, онуй момиче Боянка, що е учило в странство и яз га лекувах от туберколоз, да дойде и да запише що ще му река, да преправи после думите ми и да ги тури на градскио говор, та и от мен да остане нещо на книга записано…

    ТЪЙ РЕЧЕ ПРЕПОДОБНАТА :

    Когато научих датата на смъртта си, аз не знаех какво е смърт. Бях шестгодишна.
    *
    Още от малка се досещах,че душата е нещо като вода, дето върви що върви по земята, а подир се възнесе към небето и после се върне – я като дъжд, я като сняг, а като градоносен гняв Божий… Затуй обичах да гледам как вали. Виках си: душата на земята се връща.
    *
    До шестнайсетата си година растях в самота и очакване, знаех, че ми е дадено да правя нещо много за доброто на хората, но още нямах вест.
    *
    Винаги се пазех да не придобия каквото и да е имане. И това е така, защото бедността винаги ни е достатъчна, а богатството все ни е
    малко.
    *
    Никой не ме поиска за жена, нито пък ми пошушна, че ме обича. Знаех, че ми бе съдено да помагам на стотици страдалци и с радост го
    правех, но не разбирах защо ми бе отказано да позная любовта такава, каквато вие я преживявате. Много хора ми се възхищаваха, прегръщаха с благодарност нозете ми, но никой мъж не докосна сърцето, нито гълъб – кротката ми утроба…
    Попитах Брат си – свети Георги Победоносец,– а той: ”Любовта е за бедните духом! Най-голямата любов се дава на най-
    ощетените откъм дух. Не я чакай!”
    *
    Никога не предвещавах смърт, дори когато я виждах. Защото и днес вярвам, че макар много рядко, Бог може да помилва душата и да я върне
    към земен живот.

    *
    Понякога човек се гнуси да бъде брат на човека, но нека бъде брат поне на природата.
    *
    Бог не пречи на хората да грешат, щото за Него човешката воля е свещена, а човешкият избор – неотменим. Дай на човека свобода и ще
    познаеш духа му.
    *
    За три неща никога не се плаче: за жив човек, за развален пазарлък и за хубаво време. Понякога като ни ощетява, Всевишният ни предпазва.
    *
    В очите на Небесата нищо не е зло. Всичко е само наука. А никоя наука не е развлечение.
    *
    Бог е добър и дава на човека онези болести, за които в околната на човека природа има лековити води, треви и камъни.
    *
    Никой народ не идва на света ей-тъй за едното гезме. Всякой народ си има заръка: да е камък в темела на храма световен и да пребъдва според съдбата си.
    *
    И хората, и народите са творение – едни от желязо, други от глина. А твоите хора, Боянке, са от дърво. От дрян са твоите – най-жилавото сред дървесата. То първо от всички цъфти през пролетта, а последно зрее. Късни ще са плодовете на твоя народ, но като наука целебни.
    *
    Няма незнайни неща на света. Щом нещо е дадено от небесата, то е дадено да се знае. Небето няма тайни от нас. Ние си мислим, че имаме тайни от него.
    *
    Дадени ми бяха двете най-стръмни стълби за стигане горе до Силите: да се вдигам във въздуха, кога се моля, и да напускам тялото си за доста време, като го оставям да лежи ни живо, ни мъртво, а аз да ходя по времена и места незнайни, облечена само с едната си душа. Има и трето, но и преди, и сега ме е страх да го спомена. Ако хората знаят, че съм с него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и да ме заколят... Ей тъй без нужда някаква, само от единия страх… Непостижимото за ума винаги ни се струва заплашително за живота…
    *
    За светиите ме питате. И те са хора като нас. Само дето мисълта им е такава, че ги кара да светят и светлината им избива отвътре навън.
    Туй е разликата. Светецът не се ражда. Светец се става. Кога сътворявал земя и небе, Господ не е предвидил светии. Само някой и друг ангел, колкото да не е самин.
    После туй, ангелите, взели да се зазяпват надоле къде земята и някои от тях изпопадали, па като се намерили между човеците, човеци станали. Но Небето не обедняло от туй. В същото време някои люде живеели тъй праведно и по Бога, че той ги припознал за ближни и ги вдигнал при Него си на небесата. Всеки жив е по нещо малко светия. И всеки от нас свети винаги, кога с помисъл или с дело се явява Бог за някое живо същество: не си стъпкал мравката по пътеката, макар че си бързал – ти ставаш неин светец-закрилник; изскубнал си, без да ти пречи, току-що засадено дръвче, ти си негов сатана. Иначе светците са най-просто творение – колкото по-нагоре накъм небето се намира едно нещо, толкова то е по-съвършено и просто. Виж къртица и птица. Най-трудните за разбиране работи се въдят по земята, Боянке, и са на два крака. Те искат всичко. А светецът иска само едно: да бъде полезен, да свети заради някого, да спаси нещо, да предпази и да помогне, да влее в главите на хората добри мисли и…ако трябва – да умре за тях.
    След време всички ще станем светци, но не едновременно.

    2.

    Преподобната са я карали по черковите да кажува как требе да живеят хората. Суветувала ги. Кальмана (кума) ми е казала: сичко що Стойна е рекла, все е станало. Коя държава ке напредне, коя – не.
    Мария Стамболиева, гр. Петрич

    – А България? Кажи, Преподобие, какво ще стане с България?
    – Много работи ще станат. Ако политикантите скарат народа и той почне да се мрази, ще дойде глад и мор. Деца и старци ще умират без лек и лекарства. Обич, обич требе на хората!
    – Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир Русия или подир Германия?
    – България и Русия завинаги ще са вързани една за друга, но не винаги за добро. Те двете са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е душата. Щото от тук са тръгнали към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови работи сме й пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то, завалията. Сляпа сила: днес я гледаш – сака да те прегърне, утре я гледаш – сака да те яде. Тъй става, щом тялото не почита душата си, а някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и век – помнете ми думата – и тя, дето днес е ръгнала да прегази света и като порой мътен да го залее, ще бъде прегазена, ще бъде бита, ще се свие в коритото си и дълго време само ще шушне...Ще шушне и ще въздиша...Тогаз отново ще й потребе душа и тя пак ще прегърне България... Внуците ви ще го доживеят.
    – А ние, българите... народът, тъй да се рече… Що ще стане с нас?
    – На нас, българите, ни е дадена вечност. Щото сме ние най-дълголетни измежду другите и сме още калемът на Небесата, що може да драще и по трева, и по камен, и по вода...Че и по небето пише. Де минат българи, белег на книга оставят. И тъй си е от време оно. Кога онез петимата братя – Кубратовите, де - хукнали по света да си заграждат земя и да си правят царства, целият свят се дивял що е туй чудо – напаст ли некаква или Божия нужда голема. Па като им се начудил, взел и той да си загражда – един тук, друг – там. Хем градят, хем благодарстват, а че и по малко завиждат! Тъй българите зарадвали света с небесен дар – научили те другите народи, че тъй както Господ може от пръст да си прави човеци, тъй човеците могат от пръст да си правят държава...И сички взели та си изпонаправили.
    А годините се търкалят – де в мир, де в бой, народите си живеят живота. Ама то живейш-живейш, па вземе да ти омръзва и светът взел да усеща, че не му стига въздух, пък то било от туй, че не му стигало заграденото. И ръгнали тогаз да се разширяват кой накъде може. Туй добре, ама сухата земя малко, пък и отвсякъде обиколена с вода и тя солена. Оди да ореш и сееш в солта! Но светът не е вчерашен и видял, че има два други пътя за порастване на всяка държава – единият е надоле и майката му е копане, другият е нагоре и майката му е... Той нямал майка, имал само Баща. Тез, дето взели да копат, намерили сичките земни богатства и се разпрострели надълбоко: туй злато, туй подземни лековити води, туй кости и свети мощи – сичкото станало тяхно. А българинът...Сал дето го набеждават за уж много работен – нито е бил, нито ще бъде, щото той по сътворение си е по-такъв, а по-такъвите малко работят, но пък по-хитро гледат, та и нашите тъй...
    „Мен ми имане не требе! Булката ми е златото, синовете – среброто, щерките – ситен маргарит... Що ми е мене да копам и да се абим! Я по-добре да се яз разширявам нагоре – хем лесно, хем дъно няма...”
    И тъй ние, българите, сме открили и поднесли на света своя втори небесен дар: ако си Богу мил, ти ще бъдеш откъм акъл свободен и откъм душа безкраен и на сичките люде брат ще бъдеш, а и те братя на тебе.
    Има и трети дар, люде. На вас, арни хора, ще ви се падне да го изнамерите.
    Но преди туй България ще опустее откъм народ. Младите ще забегнат, старите ще измрат. Който остане тук, няма да знае какво да прави със земята и ще я зареже неосветена от труд. Самите люде първо ще подивеят и ако не се един друг избият, ще се един друг намразят. България ще лети все по-надоле и по-надоле като на празен геран ведрото... докато удари сухото дъно и не остави надежда на никой жадуващ. Тогава онез, що са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез синове и внуци. Те затуй са били някогаш пратени далече от тук – да бъдат опазени и защитени за новото време. Ще се върнат те и ще направят от България храм с древна позлата и святи икони. И тогаз тук няма да има градове, а само нацъфтели села и богати чифлици. И децата ни ще са повече от звездите...
    Тогаз ще е времето на Духа! Третият дар, с който на нас, българите, ни е съдено да обдарим света...

    (Това ми бе казано тъй, га че някой вътре у мене четеше от Книгата, онази ,що е голема колко небето, пък яз го слушах и само повтарях, а гласът ми трепереше като да бе камбана. Тежка съдба я чака милата ми България, тежка утре, но след туй векове благодатна – като на сички Божи избраници...)

    (Из романа „СЪВЪРШЕНАТА” от Неда Антонова)
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #5 -: Юли 07, 2016, 13:45:36 »

    Таа е светица.
    Она целиот живот го е страдала като светица.
    Как ме гледаш мене,
    она е десет пате по-голема от мене!
    Аз апнувам, пийнувам, такива работи,
    а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия,
    само водичка и трошка лебец.
    Она сите работи
    със Свети Георги ги е онаждала.
    Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен
    да го знаете.
     
                                                                   Вангелия Гущерова – Ванга,
                                                                   в разговор с художника Евгени Велев.
     
    1.
    До шестнайсетата си година Стойна растяла в самота и очакване. Знаела, че й предстои да прави нещо добро за човеците, но още нямала вест.
    2.
    Тъкмо тогава взеха да стават едни работи, Боянке, дето хем ми бе сладко, че ми се явяват, хем не смеех да ги кажа даже на Брат си Победоносеца. Не знам дали ти се е случвало, керко, да идеш на брега на някой дълбок вир, да се надвесиш над него и ако той е чист, да видиш във водата лицето си... уж твоето лице... пък някакси друго... Та и аз. Уж съм боса, със сукманче облечена, уж очите ми сини, а след шарката и ослепяването взеха да изглеждат сиви, уж косата ми руса като повясмо... такава се гледах. Но във вира се виждах друга...Виждах се с други дрехи облечена, на врата ми не е герданчето от сини мъниста, дето ми го купиха на събора в Неврокоп, ами едно бяло – от празни черупки на охлювчета... – таквоз никога не съм имала... Очите ми и те уж са моите, ама са черни... Гледам и хем не вярвам на туй, що виждам, хем знам, че това съм аз... Вярно, наглед друга, но иначе – аз... И то да беше само веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло... Секи ден. Секи божи ден все туй – хем съм аз, хем не съм... Подир, като посвикнах, взех да си мисля, че сигурно всеки човек има два живота... един сегашен и друг като сънуван или пък отдавна, много отдавна изживян, но забравен... И без да щеш, двата живота си се нижат един до друг, га че са двата бряга на селската бара, а помежду им плува душата ми... Щото аз още тогаз, Боянке, си знаех, че душата е една вода, дето върви, що върви по земята, подир се възнесе накъм небето и пак се върне я като дъжд, я като сняг, я като градоносен гняв Божий... Затуй обичах да гледам как вали. Виках си, душата на земята се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде... отсрещните... най-често идваха...
     
    1.
    Невидимият живот на Стойна си течал така паралелно с видимия, че понякога тя не знаела коя е: дали е момичето с белязаното от шарка лице и сините очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в бозава дреха, подобна на чувал и пристегната в кръста с въже. Тъй като и дрехата, и въжето били от коноп, Стойна нарекла онова момиче Конопеното. Двете растели заедно. Но семействата им били различни, и времето. И говорът им бил друг, и храната, която употребявали.
     
    2.
    По едно време забележих, че аз съм повече нея, отколкото мене си и че ми се иска да живея повече тамошния живот, отколкото тукашния. Станала бях Конопеното. Поминувах в нейната къща, там имах брат, имах и майка – яка и белолика жена с редки зъби и белег на рамото, името й бе Ягода; къщата ни – тамошната – от пръти и със слама за покрив; нямахме стока в онази къща, само петел, дето по цял ден се ръзстъпя из двора и дори не си дава зор да изкукуруга. „Той ни е за баща и стопанин” – казваше тамошната ми майка и му се боеше някакси, имаше към петела едно суховерие. Нямахме хляб, хранехме се с каша от коприва и с охлюви, дето брат ми ги събираше по гората. После брат ми ойде некъде, мама го скри от поклесарите (1) , щото като немаш пари да си платиш данъка, вземат добичето ти, ако пък нямаш добиче, детето ти вземат и го после продават по чужди земи за роб. Затуй мама дала брат ми за послушник в манастира. Но макар че останахме само двете, пак нямаше какво да ядем. Имала съм и тамошен татко, но той бил затиснат от камънье, кога правили царския път накъм Плъвдин, щото бил татко ми силен и все него пращали да разбива големите камъци, да ги сторва по-ситни и да ги носи и подрежда на пътя. Туй било царска заповед, а тамошният ми баща, като нямал ни земя, ни добитък, цанил се за измекярин, ама му плащали само в ядива – кога лимец, кога просо, нахут или гулия – ако е добра родитбата и след като всичко е дадено на един грозен човек, дето му казват динат... Този динат кир Георгица имаше син Михалчо, малко не със себе си – глуповат, де, но добър, и кир Георгица веднъж рекъл на тамошната ми майка: „ Туй твойто, Ягодо, ако земеш да го поугоиш, може и да стане невеста на сина ми.” Как да ме мама поугои, като по цели дни ядехме само де-що зелено намерим.
    За да ме прилъже вечер да заспя, мама слагаше на огнището котле с вода и бели камъчета, и ми викаше: „Още малко, Макрино, още малко и кокалчетата ще уврат... и ще си хапнем чорбица...” Преглъщах и слушах шумоленето на водата, после заспивах... А сутринта мама я нямаше – тя все се криеше от поклесарите, щото й търсеха данък за петела – та като нямаше кого да попитам къде е чорбата, отивах в градината да паса лапад. Как ли щях да живея, не знам, ако отците от манастира не бяха изхвърлили брат ми Даритко. Пребили го и го изхвърлили на пътя, добре барем, че там го зарязали, та го намерил оня човек и го донесе у дома метнат на рамото му като умряло лисиче. Даритко бе слабичък, а и на години малък, та не могъл да казва наизуст молитвите на гръчки, ни по цяла нощ да стои прав при бденията в църковата на манастира и в нощта срещу Разпети петък братчето ми загубило свяст, а неговият наставник отец Дионисий го ритал да стане и още да бди заради Христа и кръстните Му страдания. Но Даритко не ставал и оня взел да го бие с бич. Щом видял, че детето бере душа, отецът го залял с вода и като го поосвестил, хвърлил го на пътя – направо върху шубраките...     
    ”Мислех си, че е дреха. Не може да е човек, викам си. Човекът тежи и щеше да скърши клонките, а този си стои въз тях и май се ветрее...”
    Спасителят на брат ми беше висок мъж, много слаб на лице, ни брада, ни мустаци, носеше черно расо, дълго до земята и с нахлупена на главата качулка. Сложи Даритко да легне и го разтри с нещо, дето го извади от торбите си, пък те бяха две, вързани с яко въже - същото въже като на Конопеното - и ги носеше преметнати през едното рамо. После извади корав краешник ръжен хляб и като го заляхме с вряла вода и го леко посолихме, пък прибавихме и малко девесил, стана си най-добро ядене. Като се заситихме, и двете с мама се разприказвахме и мама разправи на човека как понякога й се искало да заиде я по гори, я по чукари или да се фърли в реката под моста. „Щом ще е по гори, то по-добре да ви водя с мене си, ама няма да е сега, щото момчето е още отпаднало... След десетина деня аз пак ще дойда, а вие да сте готови. Ей ви хляб, малко брашно, и билки за болното...”
    Преди да тръгне, човекът вдигна ръце към небето да се помоли. Широките ръкави на расото му се смъкнаха докъм лакета и аз видях от вътрешната страна на дясната му китка нещо като дамга. Да е белег, не е. Белезите от рани остават червеникави, а това черно. Да е нещо неволно изцапано, пак не е. Гледам го доста равно изписано като нарочно.
       
    1.
    Виждала съм този знак в една стара книга за богомилството – две елипси, пресечени под прав ъгъл. Според някои от тълкувателите перпендикулярната елипса символизирала силата на сътворението, а хоризонталната – на разрушението. Този знак имали право да носят само онези от богомилите, които били стиганали степента „съвършени”.
     
     2.
    Помня как мъжът се помоли шепнешком, но не се прекръсти. И мама зашепна   молитва и тъкмо да вдигне ръка за кръст, мъжът й каза:
     „Недей!”
    А мама попита:
    ”Какво да не дея?”
    „Не кръсти се.”
    „Ка тъй?! Нали сме праведни християни и синът Господен заради нас е издъхнал прикован...”
    „Ако ти намериш бича, с който попът е пребивал детето ти, ще му се кланяш ли и ще го целуваш ли с молитва и почит?!”
    Мама отпусна ръце, разплака се за Даритко, а после попита човека за името му.
    „Василий. Брат Василий”.
    След по-малко от десет дни – броях ги по пръстите на ръцете си – брат Василий отново дойде, като водеше и муле. Натоварихме всичката си покъщнина, брат ми яхна мулето и така минахме бая път. Брат Василий ни заведе вдън гори тъмни, там имаше един зелен скат, излегнат на припек, и по него се бяха поселили люде. Къщите им изглеждаха като посадени по предварителен план – подредени някакси на кръгове. Имаше външен кръг, среден кръг и в средата – на равното край реката, имаше харман, а високо на хълма се белееше храм. Щом ни видяха, жените излязоха да ни посрещнат:
    „Нови братя ни води брат Василий!”
    Прегърнаха мама и мене, а Даритко – щото мъж, макар и момче – поздравиха, като докоснаха с отворени длани дланта му, както беше по обичая на тези свети хора. Прегърнати, успокоени и възрадвани от това, че вече не сме сами, че няма да ни плаши ни динат, ни поклесари, ние се настанихме в сламена къща, каквито бяха всички наоколо, дадоха ни да хапнем и ни оставиха да спим до сутринта... Заживяхме там и имахме храна и покрив, мама работеше на полето с другите жени, а ние с Даритко тръгнахме да учим четмо... Стараех се да съм прилежна и на втората година вече четях евангелията и най-много евангелието от Йоан и деянията на апостолите... Още тогава си знаех, че един ден и аз ще имам от вътрешната страна на дясната си китка онази дамга... красиво изписаната... И все подпитвах учителя ни кога пак ще дойде брат Василий да ни изпитва...
    Бях на четиринайсет, а Съвършеният – на трийсет и шест.
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #6 -: Юли 07, 2016, 13:46:43 »

    1.
    Ей такива неща се случвали в тамошния живот на Стойна. Особено нощем. Но не били сънища. Всичко си било живо и толкова истинско, че понякога й се искало виденията й да не свършват и тя да не се връща отново в стаичката си в Хазнатар или после - в църквата „Свети Георги” в Сушица...
     
    2.
    Веднъж се реших и разказах на Брат си за двойния ми живот, а той, вместо да се изненада, ми рече спокойно:
    „Отдавна бе време да те навестят тези видения. И знаеш ли защо ти се случват? Защото си поела тежък грях. Не сега, а в онези далечни години, когато си живяла в богомилското братство. Сторила си нещо неприемливо за ума, макар и обяснимо за сърцето: посегнала си на живота си. Направила си го от любов...”
     
    1.
    Стойна не знаела какво значи любов. Чувала била да става дума за първоначално безпаметно влечение на телата, после битка за душевно надмощие, малко измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за нанесените от любовта рани и опит на съдбата да ни отмъсти, задето не сме доволни от даровете й, макар че лично сме си ги заслужили, а тя само ни ги е донесла… Но все пак вярвала, че без любов животът на човека изглежда като лице с превръзка – знаеш, че отдолу има рана, но не знаеш колко дълго ще боли.
     
    2.
    И до днес, Боянке   все така: половината ми живот – тук, другата – там.               
    Ей го и сега: уж те гледам и ти говоря... а виждам тамошното село – къщите, храма, хармана долу в равното край реката, където се събирахме по общинарски работи. Но нищо не чувам. Като че ушите ми са напълнени с мокра пръст. Няма ни гласове, ни шумове, само хора щъкат между къщите, някои носят сечива, други запрягат или разпрягат волове и катъри; деца играят с кучета... Но нийде не виждам прасета или друга стока, от която се чака месо. Ние там месо не ядяхме.
     
    1.
    Попитах я защо поселището на богомилите се е наричало общинария?
     
    2.
    Ми то си беше такова. Там людете живеят някакси общо – макар всеки да спи и яде в къщата си, иначе животът им е еднакъв и няма ни по-богати, ни по-сиромаси, няма завист, клевети и злодумие, а затуй няма и болести. И данъци няма, ни поклесари проклети. Людете живеят тъй, както е предрекъл Христос и както са живели Неговите ученици и първи следовници, преди още поповете да измислят вярата християнство и да припишат на Божия Син думи и заповеди, които той никогаш не е продумвал. И тъй като никой в общинарията няма нищо в повече, отколкото му е нужно, та да го продава, никой не борави и с пари. А като няма помежду им сметки, нищо не разваля общия им живот. Всички ядат еднаква храна, същата, която заедно са си добили на полето, само че всяка стопанка си я приготвя както лично тя си знае – и там се явяваше единствената богоугодна разлика между людете – в изкусността, в майсторлъка и в изнамирането на видимите природни потайности; през зимата всички работят, кой каквото умее, а на пазаря в неделя следобед си разменят изработеното и всеки дава туй, що го има и взема онуй, що го няма. Мама например можеше да тъче рогозки на конопена основа, а вместо вътък – сламки от лимец, щото са дълги и се огъват, без да се трошат; можеше да плете и торби от лико, и обуща плетеше от лико. А съседката Труфка пък тъчеше ямурлуци пак на конопена основа, но с вътък от козя козина... Мама й дава рогозка и ликови обуща за децата й, Труфка пък й дава по едно ямурлуче за нас с Даритко и един по-голям – за мама. В тамошното ми село всички работеха. Още първата година баба билярка водеше по горите нас, по-големите деца, и ни учеше как да събираме лековити треви, грудки и корени, как да ги сушим и да варим отвари. Работим какво работим, в неделя заран всички сме в храма... то ние там храмове като тукашните нямаме. Една постройка от пръти, измазана с кал и белосана, а после отвътре върху калта налепени сухи стебла от коноп. Конопът през зимата държи топло, а през лятото – ладно и не го гризат ни мишки, ни червеи. Молили сме се и в някоя голяма и суха пещера, че и на поляна... Храмът е там, където е вярата. Ако човекът е пълен с вяра, той самият е храм. Нямахме кръст и не признавахме кръстенето. Само молитвата „Отче наш” и проповед за делата Исусови. Ние, младите и децата, седим на първия ред и слушаме. Тъй растяхме. В общинарията, Боянке, а и в тамошния ми живот, нямаше ни глад, ни мъки сърдечни, ни страх от нещо, освен от гръчките войници и от поповете, затуй се криехме от тях вдън гори, дето земята е чиста и топла, като току-що излязла от ръцете на Сътворителя. Нямаше и убийства на хора или на животни в онез времена. Нямаше нищо, помрачаващо съвестта. Но имаше обща взаимна изповед и общо един другиму давано опрощение. Тъй и ние, децата, се учехме на душевна свобода и на прошка. Прошката е Боговото у всеки от нас, най-светият подарък, що човек може да даде на човека. И друго имаше, Боянке: еднаква строгост към всички и едни закони за всички.
     
    Кога е лошо времето, ние, децата, ходехме на училище. Кога е хубаво – работехме всякой според възрастта си. Брат Всилий рядко се вестяваше в общинарията и то само когато някъде из равнината имаше буна и гръчки войници биеха народа с бичове, щото не щял да плаща данъци, нито искал да отива на война и да се затрива заради василевса, и хептен не щял да пее по гръчки в черковите.
    Един ден брат Василий влезе в стаичката, дето учехме, пошепна нещо на учителя ни и аз чух само:
    „И от женските дай – тез, що са първи по рвение и по ум!”
    Тъй ние двете с Алга, дето сме най-прилежавали в четмото, а и бързо сме запаметявали написаното в евангелията, бяхме отлъчени в по-малката стаичка и подир там дойдоха майките ни. Съвършеният ги почете чрез докосване на длан о длан, както според правилата на братството се поздравяваха мъже с жени. В голямата стая останаха отлъчени четири момчета. И техните майки – там. Избрани бяхме за ученици-послушници по пътя към съвършенството. Четири години щяхме да постоянстваме в пости, молитви и учене наизуст деянията на светите апостоли. Туй каза Василий на майките ни, а то никак не беше всичко. Каза още, че храната ни ще се дава от цялото братство, а за учението ние ще се отплащаме първо чрез прислужване в храма, а сетне и чрез истинска служба. Но и това не беше всичко. Не знам дали ако ми бе казал какво ме очаква, аз щях да склоня да се отдам на старание или по-скоро бих се върнала в къщи, та да се после оженя за някое момче от селата, дето нямаше братства и затуй такива села ги наричахме богонемили. Но аз знаех само, че брат Василий иска това от мене и бях щастлива да го направя за него.
    На другия ден ние с Алга отидохме да живеем в къщата на Съвършената Ведра, а момчетата – при Съвършения Янор. Бях на шестнайсет години, напълно пълнолетна и годна според тамошните закони за женитба и майчинство. Но Ведра ми рече: ”От днес твоят мъж е Светият дух, а децата ти са душите на другите. За тях ще се грижиш и всичко ще правиш, та те да растат силни и да благоденстват.”
    И заживях. Четири дълги години, Боянке, разделени на четири евангелски пътя по дванайсет месеца всеки. А месеците – още по-дълги.
    Първият ни евангелски път бе много тежък.
    Молехме се по седем пъти през деня и пет пъти през нощта. Хранехме се по малко, постехме като всички от богомилското братство: три пъти в годината по четиридесет дни, а три дни в седмицата – вторник, четвъртък и петък – оставахме на хляб и вода. Аз оставах и в неделя, щото исках Съвършеният брат Василий да повярва, че заради него бих наравила всичко. И той идваше понякога да пита учителката ми Ведра как върви моето... ох,... той казваше една дума, дето и сега, Боянке, ми е трудно да я изкажа... нещо като удопо... уподо...
    „Уподобяване трябва да е.”
    „Тъй беше. А с тази дума искаше той да попита, дали напредвам в стопяването на плътта и въздигане на мислите. „Умът й пребъдва в старание и рвение похвално” – казваше Съвършената Ведра и тъй скоро аз бях изведена една вечер от къщата на учителката ми и заведена в храма, дето се бяха събрали двайсетина мъже и жени, и от обикновена оглашена, каквито бяха всичките жители на богомилското село, бях въздигната в богодоверие и наречена вярваща. Накараха ме да се изповядам пред всички, както това си беше закон в братството, и аз си признах, че понякога ми е трудно да живея така, както се иска от мене и че ми е идвало да се откажа, но баш тогава някакъв глас ми е казвал, че ще сторя най-голям грях... И аз се смирявах. Признах си също, че завиждам на Алга за косата й – гъста и черна коса, едната й половина става за постилка, а другата – за завивка...; и още си признах, че веднъж, докато съм носела вода от кладенеца, съм сгазила червей и че сигурно съм можела да го забележа по-рано и да не го сгазвам, но не съм гледала де стъпям... И нещо срамно си казах пред събраните вярващи...И на теб ще го кажа, Боянке. Понякогаш, особено нощем, докато се молех, нещо отвътре ме напирше по... малка нужда... И то все около третата нощна молитва. А не биваше да я прекъсвам.
    „Аз се мъча да потъна в моление, да не слушам какво ми нарежда тялото, но веднъж не устисках и...”
    Казах го пред вярващите и се разплаках. Никой не се засмя. Похвалиха ме за моето „не по детински насочено устремление” и се започна духовното ми кръщаване. Само да ти кажа, чедо, че кога съм се родила, тукашната ми майка Велика ме е кръстила в църкова и тъй ми е дала име, а с него и ангел, който да ме запазва от зло. Но в богомилското братство не вярваха в кръщенето с вода, а в кръщенето с Дух и затуй Съвършеният Годун положи върху главата ми евангелието от Свети Йоан, после прочете нещо от него, а и от апостолските послания, накрая ми даде напътствия за душевен подем:
    „Знай завинаги, че няма нищо по-висше от любовта и жертвата и че душата може да служи на Бога, само когато служи на други души, щото макар да сме всички застъпили на пътя към Небесата, някои са по-наназад и трябва да им помагаме...”
    Върнах се в къщата на Ведра и започна още по-тежкият ми евангелски път – вторият.
    Цяла година, Боянке, ден и нощ ме учиха на отвращение. Душата ми трябваше да възненавиди целия ми дотогавашен живот и аз трябваше да намразя яденето на „дишаща храна”; да се гнуся от влечението към противната плът на мъжа; да ненавиждам онова, чрез което идват на света децата, а също да ми станат омразни пъстрите дрехи, женските гиздила, високият смях, многото приказки, пеенето и сънят. В края на срока аз вече бях готова да повърна при мисълта за месо или човешка голота, стомахът ми се свиваше с погнуса, ако видех герданче от охлювчета или момински венец от цвеке. Точно тогава Алга изпадна в духовна немощ и една нощ излезе навън уж за по нужда и тъй се не върна. На сутринта се разбра, че са се взели с Райчин – едно от четирите момчета, избрани да стигнат до съвършенство, двамата греховници избягали далече от тук в друго село, дето живеят само богонемили, а след няколко месеца майката на Алга се похвалила, че чака внуче. Райчин се бил цанил за ратай при тамошния динат, пък Алга развъждала юрдечки.
    Останах сама при Съвършената Ведра и грижите й за мене и духовното ми уподо... е, онова, де, станаха денонощни. Тя настояваше да й разказвам сънищата си, а когато й се оплачех, че цяла нощ не съм мигвала, тя ме прегръщаше с истинска майчина обич: „Сънят е за другите. Ти имаш по-преки пътища към Небесата..”
    Тъй стигнахме до третия евангелски път. Него и днес го обичам. Дванайсет месеца Съвършената Ведра ме учи да лекувам сякакви болести не само с молитви и молитвено четене, а с билки, треви, камъни и вода. И с изповед. „Душите лекувай, душите! Тогаз и телата ще оздравеят!” Така ми казваше. И нали бе Съвършена и всичко можеше, сторваше се на болна, ама не на лъжа, за да ме изпита, а наистина: зачервяваше се като огън и от челото й огън излиза; друг път повръщаше или пък падаше, тъй както ходи; изриваше се с пъпки и бучки по лице и снага; краста хвана; нокът й падна на левия крак и загнои; въшки завъди...очите й се запердиха с някаква ципа... И още сичко, дето може да се случи на един здрав човек. А аз требеше не само да я лекувам, ами и да я сторя напълно здрава и читава. Туй ми бе на мене изпитът.
    Изпита ме Съвършената Ведра и ме одобри.
    „Ставаш за лечителка. Ставаш!”
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #7 -: Юли 07, 2016, 13:48:03 »

    Предстоеше ми четвъртият евангелски път – оня, от който – казаха ми – някои не се връщали живи. Но аз знаех, че ще се върна. Вярвах си, че брат Василий Съвършеният ме чака да порасна, но не на снага, а на душа.
    Изповядах се, пречистих се, облякох си прана кошуля, бяла и дълга до земята и тръгнах, уповавайки се на Бога и на една моя си вътрешна радост, що обладава съществото, когато то обича себе си и си вярва.
    Една дълга година, Боянке, преживях, без да усещам земя и небе, глад, жажда или безсъние. Понякогаш дори въздуха не усещах и не знаех дишам ли или не дишам.
    В къщата на Ведра имаше една задна стаичка, дето Съвършената сушеше кори и билки. Беше ранна пролет и стаичката бе почти празна: имаше само ниско столче и кърчаг с вода, а на пода бе просната конопена черга с лимецови сламки – подарък от мама за учителката ми. „Тук ще живееш! – рече ми Ведра и като затвори вратата, в стаичката стана тъмно. После щракна резето отвън и освен тъмнина, усетих и страх.
    Не знаех какво да правя, не знаех и колко време ще остана там. Мина някакво време, видя ми се дълго, почуках на вратата, подир потропах, накрая почнах да я ритам, защото исках да изляза и да се махна оттам, но чух гласа на Ведра:
    „Имаш всичко, що ти е нужно! Намери го, извади го от тебе си и го употреби!”
    Не знаех какво точно имам, но знаех, че искам светлина и да ми е топло. Исках и да не съм сама, но не знаех чий образ да измъкна от мене си. Брат ми наскро се беше оженил за момиче от външния кръг на селото – там живееха оглашените, те можеха да се женят, да ядат месо и да имат много деца; майка ми и Зяпко и без мен си поминуваха праведно като вярващи членове на богомилското братство; питах се, има ли някое момче, което някогаш да съм харесвала, сигурно е имало, но образът му се беше потулил нейде и не го намерих. Пийнах вода, казах си, че не огладнявам и се проснах на чергата по гръб като прикована – с разпрени ръце и раздалечени крака. Имах нужда да бъда нещо друго, а не човек и не момиче. Реших, че съм ябълка: единствен плод на голи клони в късна есен. Вятър огъва клонето, плодът се люлее, но не пада. Люлях се, що се люлях, пък взе да ми се вие свят. Пийнах още вода, залепих гръб о стената и пак стоях като прикована. Мислех си, че съм вода, като онази, дето пада отвисоко, шуми, сякаш плаче, но падне ли долу, кълби се от радост и от нея излизат бели мехурчета... Кълбих се и аз някое време, радвах се, искрях на моето си слънце, но се усетих уморена и седнах на столчето. Не знам защо се сетих за змиите. Имах голям страх от тях. Знаех, че те не умират, не се разболяват, чувала бях, че могат да оживеят и отново да порастат, дори ако са пресечени на две, стига да имат запазени поне два пръста плът от тялото им зад главата... Не можах да се усетя змия. А когато престоят ми в стаичката стана толкова дълъг, колкото можех да изтърпя, без да полудея, аз отново се захванах да думкам по вратите.
    „Искам да ида по мене си. По голяма нужда!”
    „Лъжеш се! Ти нямаш никаква нужда!”
    „Искам да ида някъде... при мама...”
    „Че иди! Кой те е вързал!”
    И пак тишина. Като че някой ми пошепна: ”Ти в е ч е можеш да правиш каквото поискаш, стига да не вредиш чрез себе си на някоя друга душа.”
    „Ти можеш всичко! Излез и виж!”
    Как да изляза? През къде да мина?! Няма през къде! Ама щом гласът казва, трябва да се опитам.
    Пощурах се насам-натам из тялото си като в някаква подземна пещера, па намерих най-меката му стена – темето на главата ми - и оттам излязох, но не с краката напред, както излизат душите на мъртвите, а се някакси прецедих, га че вода минува през тънко платно. Тъй за пръв път напуснах снагата си, издигнах се докъм тавана и оттам гледах мене си как съм седнала свита на пода, а главата ми отпусната върху трикракото столче като на мека възглавница...
    По някое време вратата се отвори и Ведра ме извика в голямата стая. С бързината на светкавица аз се върнах в плътта си и като току-що събудена се помъкнах нататък. Беше нощ или по-скоро разсъмване, затуй в стаята оттатък всичко изглеждаше синкаво.
    Цял месец се учих да напускам тялото си, когато поискам, като най-дълго се упражнявах в спиране на дишането.
    „Па гледай да не го спреш така, че да не можеш после да го събудиш. Бавно спирай – на три пъти по десет и още три –, докато свикнеш!”
    И се научих. Можех да ставам мъртва и никой да не разбере, че съм жива. Дъхът на живота ме напускаше бавно и оставяше тялото ми хладно, но не мъртвешки студено, а като на човек, изпаднал в несвяст. Пък топлината, дето излиташе през кожата ми, отиваше там, където преди това й бях заръчала – при живи хора, при хора-души, по други земи и при непознати люде, и оставаше там толкова, колкото й е нужно, за да намери онова, за което е пратена. Събуждах се отпочинала и зафащах някаква къщна работа. Ведра ме бе научила да бродирам – бродирах знака на съвършените с бели мъниста върху бели дрехи, да не личи от пръв поглед, но пък на точно определени места, различни за мъже и жени.
    „Докато нижеш мънистата, айде да идеш до Мъгленската братска община и да видиш дали е стигнал там стройник Манул, що е свършил и ще ли се скоро завърне...”
    Седях до прозореца, боцках платното, а мисълта ми замина да търси Манул. Намерих го, разбрах каквото ми бе поръчано и се върнах да кажа. Друг път излизах от мене си по мое желание и по цели дни не се прибирах в тялото си. Интересно ми бе да пътувам по света и да се срещам с други души, да ги разпитвам за всякакви работи, да се уча от тях и аз самата да ги поучавам. При едно такова излизане извън тялото си аз се срещнах с душата на брат, който ми каза: ”Всичко, що е създадено, създадено е за човека. И всичко е около него – на разстояние една мисъл. Важното е да си безстрашен в мислите си и да бъдеш готов всичко да предположиш. Има ли го в главата ти, туй ще рече – има го някъде на света.”
    Не ми омръзваха тези пътувания и не исках да свършват, докато един ден дойде онова, от което най-много се боях – кръвното изпитание.
    Ведра разстла в средата на стаята суха трева, посипа я с нещо уж като пясък, но то блещукаше – оказа се надребнено стъкло, ситно като сол и само тук-там парчета, големи колкото нокът – и ми каза да скачам отгоре им.
    „Три пъти по десет и още три!”
    На седемнайстия скок краката ми се израниха и тревата се окървави.
    „Спри я! Спри кръвта! Не видиш ли, че изтича!” – извика ми Ведра.
    „Не знам как да я спра.”
    „Не знаеш, защото не си се питала. Душата знае всичко! Попитай я!”
    Питах се, но нищо не си отговорих. И продължих да скачам, дано болката ме научи или дано кръвта ми изтече и аз умра.
    Ни едното, ни другото.
    „Кажи й да спре! И кръвта е твоя, и волята – твоя! Заповядай й, но така, че да те послуша!
    Нямах сили да заповядам, помолих й се. Нищо.
    „С молба не става! Волята никогаш за нищо не моли! Тя знае само да настоява! Хайде! Иначе ще требе цял ден да пиеш отвара от коприва. И ще пиеш, докато се подуеш, а може и да се пукнеш като мехур!”
    Не знаех как, но си заповядах: ”Спри! Спри, чуваш ли!”
    И се разплаках. Докато изсъхнат сълзите ми, спря и кръвта.
    „Дотук добре. Хайде сега, съблечи се и легни по корем въз тревата!”
    Легнах, но не смеех да се отпусна: между тялото ми и стъкления пясък имаше един пръст разстояние и аз се боях да го премина.
    Ведра сложи на кръста ми камък, камъкът ме притисна, аз усетих люто ухапване като от стотици отровни мравки и успях да помисля:” Стига! Недей!” И съм загубила свяст.
    „Достойно, та предостойно! – каза ми после Ведра, като почистваше корема ми от полепналото стъкло. – Виж, ни капчица кръв! Тялото ти вече те слуша. Другия месец ще заповядаш на мене. Ама по-строго, щото аз от дете съм твърдоглава и трудно се давам...”
    Така се научих да подчинявам на мисълта и на волята си дори най-вироглавите хора, животни, а понякога ветрове и градушки.
    Когато и четвъртият евангелски път свърши, Ведра ми подари черно расо с качулка и с дълбок вътрешен джоб, от мама получих два чифта ликови обувки, а от Свършения Годун – две нови торби, свързани с общо въже, които щях да нося преметнати през рамото си. В едната винаги щеше да има хляб, в другата – билки и някоя от светите книги, а и оня зелен и бистър камък, с който надничахме в очите на болните и виждхме болките им като камъни в дъното на кладенец.
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #8 -: Юли 07, 2016, 13:48:36 »

    Скоро последва ритуалът на моето посвещаване в съвършенство: венецът на мъките ми и началото на един много дълъг път, който накрая ме заведе до кладата на хиподрума в Константинопол...
    Посвещението направихме не в храма, а в гората над селото. Беше пак пролет, гората току-що се бе облякла, аз стоях боса в студената трева и гола под новото си расо, а на лице бяла като варосана. Бях все още твърде млада, а бях и жена. Пред мене на повалените трупи седяха Съвършеният Годун, учителката ми Съвършената Ведра и още единайсет мъже, новите апостоли, събрани от цялата ни тайна богомилска епископия... Аз щях да бъда дванайстият. И за мене оттук натък щеше да се приказва като за мъж – той, Съвършената Макрина.
     
    „Защо никогаш не бива да питаш, какво е Бог, Макрино?”
    „Щото Той е над всякакви мисли и думи и рече ли човек да го удопо... уподоби на нещо, което види и знае, сторва грях велик, а съвършеният требе да се пази от греха. Защото е невъзможно за тленния ум да лесно описва нетленните, неизразимите и само чрез вяра приетите неща...”
    „Що е туй человек и человеците що са?”
    „Братя по душа, деца на един Отец и всякогаш свързани в едно, като членовете на човешкото тяло. Когато едно нещо в тялото те боли, боли те и всичко друго.”
    „Що е най-противно Богу ?
    „Неверието в Него, убийството на нещо, що диша; насилствено подчинение на друг човек, па бил той цар или какъвто и да е господар; сквернословните мисли и думи; алчността за притежание; многоложеството; прекалените трудове, непосилни за тялото и душата; непомерното знание, придобивано без разбиране, но пък с корист...”
    „Що е най-добро според Бог?”
    „Да си жив в Негово име; да живееш заради някого или заради мнозина; да си чист в дела, помисли и живот, като помагаш, постиш, не потребяваш нищо опиващо или пък взето от природата чрез убийство; да помниш, че насилието е смъртен грях и че човекът живее заради Бог, само когато живее заради другите хора”
    „Как ще познаеш, че животът ти е угоден Богу?”
    „Щом си здрав и сутрин се будиш весел от благодарност,че си жив; щом работиш онова, що ти е работа и не търсиш плата за труда си, щото самият ти труд те радва, ти си угоден Богу. Щом почиташ страданията, пратени ти от Него, щото знаеш, че са те за твое душевно добро; щом намираш смъртта като едно заспиване, от което след време се будиш по-мъдър и щом виждаш живота си като една стълба на постепенно възкачване към Съвършенството, ти си твърде угоден на Бога!”
    „Какво е тялото человеческо, дрехите и вънкашността человеческа?”
    „Примка са, лъжа и измама, тленност, която прилъгва, но е тя нужна на душата, както е нужен облакът за светкавицата, посочваща пътя в тъмното...”
    „Какво искаш да кажеш на Бог?”
    „Господи, слезни в мене, че да ти служа!”
     
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #9 -: Юли 07, 2016, 13:49:15 »

    Вечерта Съвършента Ведра ми донесе сребърна чаша – единствената скъпа вощ в храма – пълна с питието на временната забрава: гъста отвара от упойващи билки. Трябваше да заспя достатъчно дълбоко, за да не усетя болката от допира на нажеженото желязо. И не го усетих. Събудих се на другия ден и се видях възнаградена: китката на дясната ми ръка бе украсена с най-драгоценния накит - знака на съвършените.
     
    Още същата вечер ние, дванайсетте апостоли на Съвършения Василий, напуснахме планината и тръгнахме надоле към Плъвдин, където ни чакаше нашият учител. Навсякъде людете ни посрещаха с надежда и очакваха от нас да им кажем истината и да им посочим пътя.
    „Братя, когато е сътворявал човека, справедливият Творец не е искал на земята да има добри и зли люде, нито богати и бедни или царе и роби. Той искал за всички да има еднакво. Всичко, що е повече от потребното, е вредно за душата и гибелно за здравето на всеки от нас. Вяра, свобода и братство! Това е, което ни е нужно. Не убивайте човек, добиче или друго, що е дадено да е живо, и ще сте дълговечни! Не се мразете и не бивайте злобни помежду си и ще сте здрави! Не вярвайте на чернокапци коварни, що ви лъжат, че те ще ви заведат при Бога или ще измолят от Него милост за вас. Има само един път към Небесата и това е праведният живот и молитвата, изречена с вяра! И не слушайте какво ще ви кажат за вашия нрав и история тези, които ви мразят. Смрадливите византийци иззеха от манастирите църковните български книги и царските летописи, в които бе записана българската история, преведоха ги на гръцки, както те си поискаха и както на тях им изнасяше, а истинските изгориха! И сега ще накарат децата ви да повярват, че нашият български род е тъкмо това, което враговете му казват за него! Пазете истината в паметта си и я предавайте на синове и внуци, както им придавате името и кръвта си! Бъдете праведни и утешени!”
    Така им говореше Съвършеният. Понякога им говорех и аз. Мъжете се чудеха що за жена съм, щом се изправям редом до мъж и приказвам, както приказва и той, га че сме двама с еднакъв акъл и по мъдрост равни! За тях това беше чудо. Някои не върваха, че съм жена. Косата ми бе прибрана в плитка и скрита под качулката, гърдите ми не личаха, щото бяха така пристегнати, както се стягат кърмачките, кога искат да отбията детето и кърмата им да спре. Само гласът и ръцете ми..., само те изглеждха някак детински, та затова някои ме вземаха за момче. 
    Имаше по селата и люде, които ни мразеха или просто се бояха от съгледвачите на дината или на василевса. Те отказваха да ни приемат в къщите си, пропъждаха ни с ругатни и дори посягаха на бой. Обетът на всеки съвършен му пречеше да отвръща на насилието с насилие, затова пък се случваше тъй, че този, който ни е грубо отпратил или е предал мястото, където се събираме тайно, на него дете му се разболяваше или залиняваше домашният му добитък. Тогава ни викаха да се върнем и ние влизахме в къщите им като очаквани спасители. Благодаряха ни, отплащаха ни се с подслон и нещо за ядене, слушаха с уважение нашите думи и така ние печелехме братя по вяра. На тръгване им оставяхме билки и китка босилек и поръчахме да го забодят под гредата на входа на къщата си. Това бе знакът, по който се разпознавахме.
    През пролетта на хиляда сто и първата година всички – кой където и да беше – получихме заръка да тръгнем към Константинопол. Същата пролет ние, апостолите, избрахме брат Василий за протос, а славата му на лечител бе стигнала и до палата на василевса. Една жена от приближените на василисата – доста Анна – само преди година бе повикала тайно в дома си Съвършения и той бе излекувал дъщеря й от болест, за която дори не бе позволено да се говори. Но тъкмо поради туй цял Константинопол знаеше истината.
    Тръгнахме веднага след Възкресение Христово. Съвършеният избра мене за свой спътник и аз бях тъй силно възрадвана, че три дни преди да тръгнем, не можех да спя от детинския страх да не би да се успя и той да замине без мене. Вървяхме бързо. Василий бе висок, а крачките му дълги, той една, аз две. По някое време се видях, че подтичвам подире му, макар че не усещах умора. Душата ми пееше и от цялата мене сигурно е излизало слънце. От него излизаше само люляковият зрак на всички праведници. По пътя ни настигна дъжд. Намерихме пробита полска колиба, приютихме се там да изчакаме, но мястото беше тясно и Съвършеният ме придърпа към него си, прегърна ме тъй, че двама да се поместим в ъгъла, дето не капе, притисна ме, а тялото ми – разбрало-недоразбрало що става – като че възкръсна от сън, против волята ми взе да се разпуква клетото, да набъбва от някакви вътрешни щения и да изправя глава... Исках да се обърна с лице към Съвършения, да се притисна до него и тозчас да умра... Той усети и леко – като че бях смъртно болна – отдели ме от него си, свали расото си и ме загърна, а после, както си бе по риза, излезе вън и остана под дъжда до сутринта...
    Наказах тялото си с девет нощи спане върху камъни без постелка и девет дни – въпреки дългия път и жегата – само на хляб и вода.
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #10 -: Юли 07, 2016, 13:49:51 »

    „Доста! – каза ми Съвършеният. – Плътта няма ни разум, ни съвест. И поради туй е невинна.”
    През следващите десет години тялото ми не повтори своята лудост и ни веднъж не ми напомни, че е живо.
    Но когато видях как лумна кладата..., а вътре в огньовете – той...
    Знаех какво го очаква и се бях приготвила. Още когато из Константинопол се разчу, че василевсът Алексий Комнин склонил да приеме богомилската вяра и поканил протос Василий, наречен от людете Врач, щото нямаше болест, дето той да не можеше да излечи, поканил го, та от праведната му уста да чуе святата истина, преди императорът и семейството му да я прегърнат...
    Още тогава казах на Съвършения:
    „Привижда ми се капан и измама.”
    А той:
    „Знам. Но оттам минава Пътят ми.”
    Така и стана. Измамиха го византийците.
    Докато протос Василий седял в божествена беседа с Комнин и описвал благодатта на богомилската вяра, а после разказал как цели царства из други земи приемали за религия това, що тук се именувало ерес... през туй време, зад перде ли, зад врата ли, бил скрит человек-бързописец и той всичко записал... И пак той после прочел записаното пред ближните на василевса и тъй всички накрая присъдили на Съвършения смрът чрез огън...
    Не са предполагали клетниците, че чрез кладата го правят най-ближен на Небесата...
    Знаех какво го очаква. И си рекох, че не мога живях без него... 
    Отидох на хиподрума в Константинопол. Целият град и цяло Гръчко се бе стекло да гледа. И чакаха с една таквази дивашка радост, от която смърдеше на леш...
    Доведоха Съвършения и го изправиха пред двете клади – едната беше издигната от струпани сухи дървета – кладата на Плътта, другата – кладата на Духа – бе огромен дървен кръст, забит в земята. И Василий трябваше да избира.
    Самият император, яхнал кон, застана пред осъдения и извика така, че го чу множеството:
    ”Василие! Имаш моята дума! Отречеш ли се от черната ерес, в която по глупостта своя си затънал, и прегърнеш ли кръста Господен, ти ще спасиш душата си и същия ден ще бъдеш отличен с висок сан и други награди!”
    Не чух отговор. И никой не чу. Завързаха осъдения за стожера на кладата, двама палачи от двете страни запалиха струпаните дървета.
     
    1.
    Молела се страдалецът да издъхне задушен от дима и да не усети как плътта му цвърчи стопена от огъня и пукат нажежените му кости...
    После тръгнала. Стражите, дето отделяли с кордон зрелището от публиката, поискали да я спрат, но като я видели...нещастна женица, дрипава, мръсна, опряна на патерици и захапала в зъби съчка...
    Ревностна християнка, нетърпелива да прибави към общата клада своя дребен, но от все сърце даден принос за изгарянето на еретика...
    Посочили я на василевса, той дал милоств знак и я пуснали. Кретала към огъня, захапала съчката, а множеството крещяло: ”Хвала!”
    Стигнала пламъка и той й се сторил сладък на мирис – като нацъфтяла градина след дъжд. „Знаех,че така ни примамва смъртта.” Малко преди пламъкът да я близне, тя хвърлила патериците, вдигнала ръце и извикала към небесата светата богомилска молитва:
    ”Господи, слезни в мене, за да ти служа!”
    Тълпата се вкаменила. Ни жест, ни звук. Пред очите на онемялото множество Съвършената Макрина потънала в огъня... И чак тогава екнало всеобщото възмущение. Разбрали, че ги била излъгала. И ревнали още по-силно: ”Еретик и еретичка! Огън, огън геенски!”
    Пълзяла през пламналите талази и се молела да стигне до Съвършения жива...
     
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #11 -: Юли 07, 2016, 13:51:58 »

    2.
    Стигнах нозете на Василий, прегърнах ги, погледнах нагоре, дано видя очите му, а те бяха светли като вратите към Рая...
    И днес помня онази дата: 11.11.1111 – единайсети ноември илядо сто и единайсета година...
    Там свърши предишният ми живот.

    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #12 -: Юли 07, 2016, 13:53:15 »

    Ясновидката Преподобна Стойна: България ще спаси Русия


    Преподобна Стойна

    Предсказание на българската ясновидка Преподобна Стойна за съдбата на Русия стъписва изследователите цели 81 години след нейната смърт.
    "Зли времена вещае Небето за Русия, люде" - предрича Стойна още през 30-те години на XX век. - Няма да мине и век - помнете ми думата - и она, дето днес е ръгнала да прегази свето и като порой мътен да го залее, ке биде прегазена, ке бъде бита, ке се свие в коритото си и дълго време само ке шушне... Ке шушне и ке въздиша... Тогаз отново ке й потребе душа и она пак ке прегърне България... Внуците ви ке го доживеят."


    Църквата "Свети Георги" в Златолист

    Започва ли да се сбъдва пророчеството на Преподобна Стойна Димитрова, припозната от съвременниците си като светица?
    Днес Русия се гърчи в икономическа криза, а рублата се обезценява всеки ден.
    Считаните за недосегаеми олигарси губят стотици милиони само за денонощие. Москва е в изолация и не се вижда как ще излезе от нея. Дори президентът Путин признава, че страната преживява тежки времена.


    Гробът на Преподобна Стойна

    "Руската икономика ще излезе от настоящата криза" - обеща господарят на Кремъл на пресконференция преди дни.
    Това ли е началото на тежкия за Русия период, за който проницателката говори?
    Предсказанията на Преподобна Стойна са грижливо записани по заръка на самата ясновидка. Тя започва да диктува пророчествата си четири дни преди да умре. Ясновидката е знаела точната дата на своята смърт - 22 декември 1933 г. Затова заръчва при нея да дойде момиче на име Боянка от Самоков, което да запише думите й.


    Путин признава, че Русия е в криза

    Историята е разказана в новата книга за Преподобна Стойна "Съвършената" (виж карето).
    Седмица преди да издъхне, тя предупреждава отец Георги Костадинов, свещеник в църквата "Свети Георги" в с. Долна Сушица - днес Златолист. Казва му: "Отче, другата сряда я ке паднем болна, ке боледувам в четвъртъка, а в петъка ке заминем на другио свет. Нека дойде Боянка, да й кажувам сичко, дето людето требе да знае, и да го тя запише, та и от мене да остане нещо си на книга записано. Ще ми се повечко народ да чуе и да разбере онова, дето го вещаят днес и другите провиденци: не само какво има да става с таз наша България, но и защо тези неща ке се случат."


    Преподобна Стойна предсказва смъртта на Борис III

    Любопитното е, че Стойна предсказва и смъртта на цар Борис III.
    През 1925 г. след опита за убийство на царя в Арабаконак и след атентата в "Света Неделя" Преподобната казва на богомолците в селото: "Не бойте се за царо ни и не страшете се за неговио живот. Комуто е дадено да бъде отровен, него го куршум не лови."
    Освен това между Преподобна Стойна и Ванга е имало особена връзка. И двете са имали способността да виждат бъдещето, но са стигали по различен начин до проницанията си.
    "Виждам мислите на хората - казвала Стойна. - Винаги в цвят. Понякога ми се рисуват като картини, образи или разни усукани една в друга линии. Има и мисли, чисти като пътя на прелетните птици. Зървам ги най-много веднъж-два пъти в годината. Това може и да изглежда дарба, но ако питате мене, пък и по-младата ми сестра по съдба Ванга, тя ще ви каже, че няма дарба, която заедно с това да не е и наказание. Щото Вангичка, милата, вместо фигури и цветове около телата на хората най-често виждаше техните скъпи покойници."
    Преподобна Стойна умира в черквата "Св. Георги". Стаичката, в която тя е живяла, и до днес се пази като светиня. Навремето само Ванга си е позволявала да преспива веднъж в годината в нея. В понеделник се навършват 81 години от нейната смърт.

    Паметник от Вангелия

    Преподобна Стойна е духовна учителка и предтеча на леля Ванга.
    За Стойна пророчицата от Петрич казва: "Тая жена е светица, она целиот живот го е страдала като светица. Как ме гледеш мене, она е десет пате по-голема от мене! Яз пак апнувам, пийнувам, такива работи, а она - нищо - ни месо е турала в уста, ни ракиа, само водичка и трошка лебец. Она сите работи със свети Георги ги е говорила..." След смъртта на Преподобна Стойна Ванга поръчва паметник за гроба й.


    Ванга

    Пророчествата събрани в книга

    Историята за живота и пророчествата на Преподобна Стойна са събрани в книгата "Съвършената" от Неда Антонова.
    "Тя е пратеник на Бога - за спасение на вярата - пише в уводната бележка от издателство "Факел". - Преподобна Стойна е висок дух с мисия за България. - Който не посетил скромната й собичка в черквата "
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #13 -: Юли 07, 2016, 13:54:29 »

    https://www.youtube.com/watch?v=gKW_jhpR-nE Гостуване на Неда Антонова, която е писала за Преподобната, в  предаването "Нощен хоризонт".
    Активен

    pluton
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #14 -: Юли 07, 2016, 14:02:25 »

    https://www.youtube.com/watch?v=g69OMNQvrDQ

    https://www.youtube.com/watch?v=IEQChUTEDG0

    https://www.youtube.com/watch?v=dGpeis84HG8

    https://www.youtube.com/watch?v=sZ4lsO6S4VU

    https://www.youtube.com/watch?v=C760vXFvAD4

    https://www.youtube.com/watch?v=dHqz50VMZTo

    https://www.youtube.com/watch?v=W03nq91eQTA

    https://www.youtube.com/watch?v=tbUGpZcMpzM

    https://www.youtube.com/watch?v=q3W1Qk7dHZ0  Материали от фондация "Виделей".

    Активен

    Страници:  [1] 2   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Седмата посока" от Жанет Орфану
    Книги
    Бунтарката 2 2201 Последна<br />публикация Декември 10, 2009, 17:46:37
    от Инил
    Появата на постчовешкия геоневрон, 2012
    Великият преход
    delfin 10 6003 Последна<br />публикация Февруари 08, 2010, 09:47:46
    от otsawa
    Гробницата на Бастет е в Странджа!
    Древни цивилизации
    Аэ съм 1 4132 Последна<br />публикация Юли 08, 2010, 15:35:01
    от Аэ съм
    "Писание за любовта" - Йогананда
    Послания
    nia.boneva6 1 1573 Последна<br />публикация Февруари 01, 2012, 04:33:12
    от mirokiriakov
    Пророчествата на Слепия Ембрион...начало...
    Послания
    lessus 12 2539 Последна<br />публикация Декември 11, 2010, 18:58:32
    от lessus

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright