Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Какво знаем за индианците  (Прочетена 7549 пъти)
bars_i
Гост
« -: Септември 22, 2010, 17:36:57 »

За антрoполозите произхода на човешката цивилизация и култура стои в основата на много от изледванията и проучванията. Предмет на такова проучване са индианцине, населяващи Северна и Южна Америка.

Според учените индианците се наричат червенокожи поради това, че по свой вековен обичай оцветяват кожата си и предимно лицето с червена боя.

Като се изключи тази изкуствено предизвикавата промяна, естествения цвят на лицето и тялото им е жълто-кафяв с различна степен на тъмнота.

По този цвят на кожата и по нееднаквия тъмнокафяв цвят на очите и черния цвят на косата индианците се отнасят към голямата жълта (монголоидна) раса.

За принадлежност към нея говорят и слабото окосмяване на тялото и правият остър косъм на косата. А наименованието индианци се дължи на погрешното мнение на Христофор Колумб, който смятал, че е достигнал крайбрежието на Индия.

В САЩ и Канада индианците живеят в по-слабо плодородните изолирани райони. Обитаващите Латинска Америка индианци се занимават с лов и селско стопанство или са работници в близките градове.

Разпръснати в обширните области на Америка, индианците живеели в племена с първобитнообщинен строй. Основани били и няколко техни държави с робовладелчески строй - инките в Перу, ацтеките в Мексико, майте в полуостров Юкатан. Те развили висока материална, отчасти и духовна култура, включително писменост, но културите им били унищожени от прииждащите европейци.

По-големи племена са: алгонкини, ирокези, мускози (Източна Северна Америка), атапаски, пенуция (Западна Северна Амери¬ка), сиукси, салиши (Централна Северна Аме¬рика), утоацтеки, пуебло, маба (Средна Аме¬рика и Мексико), аймари, аракаунци, ароваки, патазонци (ЮЖна Америка), ягани, алкадуфи (архипелаг Огнена земя).

В Мексико са намерени кости на възраст 9000 години пр. н. е. Някои от признаците на черепа са общи с тези на сегашните индианци от същата област, но друга находка от по-ранно време (10 000—11 000 години пр. н. е.), открита в Бразилия показва белези, които са различни от тези на жълтата раса. Например черепът е дълъг, челната кост — висока и стръмна, челюстните кости са слабо издадени.

Въз основа на данните от разкопките се приема, че заселването на Америка с индианци се е осъществило на няколко вълни. Те са дошли от Североизточна Азия през тъй наречения Берингов проток (между Азия и Америка) между 12 000—10 000 години пр. н. е. Поради това, че нивото на Тихия океан през последния ледников период спаднало, протокът се превърнал в провлак, по който станало възможно преминаването. Но по-късно ледовете се стопили и проникналите в Америка групи останали да живеят в нея и се разпръснали в отделните й области.

Нееднаквите географски условия — климат, почва, водни източници — на населените от индианците обширни и отдалечени области и произходът им от различаващи се по расови признаци преселници от Североизточна Азия обясняват разликите жежду отделните племена. Населяващите тропичните и субтропични райони на Бразилия и Боливия племена, се различават от тези в по-отдалечените от екватора области. Те имат по-тъмен цвят на кожата и по-тъмнокафяви до черни и даже вълнисти косми на косата, както и по-дебели устни. Живеещите по-близо до полюсите индианци се отличават с по-светли оттенъци в цвета на кожата и косата, с по-висок ръст и по-масивен строеж на тялото.
Активен
bars_i
Гост
« Отговор #1 -: Септември 22, 2010, 17:48:15 »


Историята за могъществото на Ацтеките е вдъхновяваща и една от най-забележителните в световната история.

Центърът на цивилизацията на Ацтеките е била Мексиканската долина, огромна долина на около 2200 км над морското равнище. Империята на ацтеките е включвала много градове.Най-големият от тях е бил столицата Tenochtitlan. Ранните заселници са правили дървени салове които покривали с кал и посявали семена като по този начин ставали здрави от корените и така правели земята по солидна за строене в блатистата местност.

Историята за могъществото на Ацтеките е вдъхновяваща и една от най-забележителните в световната история. Те са били относително непозната група от хора които са дошли в долината през 12 и 13 век и са били най-могъщите в Америка до идването на испанците през 16-ти век.

За първите Ацтеки се знае много малко, те не са пазили писменни записи.Историята им се предавала от уста на уста, от поколение на поколение. Легенда гласи, че са дошли от остров наречен Aztlan, което означава Бяла местност.
 

В ръкописа Tira de la Peregrinacion, наречен и Migration Scrolls пише, че Ацтеките напускат остров Aztlan, който е описан като остров насред езеро, а в центъра на острова е имало седем храма. Ацтеките вярвали, че са били “избраните” на Huitzilopochtli. Те вярвали, че Huitzilopochtli, тяхният бог на войната ги закриля в търсенето на обещаната земя.
 

През 12-13-ти век Ацтеките се разполагат в Мексиканската долина, водени от вожда си Tenoch. Били са слаби, дрипави хора, който са се изхранвали с крадена храна, насекоми и змии. Били са мразени и отхвърляни от всички останали обитатели на долината заради варварските си и некултурни навици. Местили са се от едно място на друго.В началото на 14-ти век, Huitzilopochtli казал на Tenoch да заведе хората си да живеят на блатист остров в езерото Texcoco. Когато стигнали там видяли орел кацнал на кактус израснал от скали или пещера оградена с вода. На това място построили техния град и правели жертвоприношения в чест на Huitzilopochtli. Градът който построили нарекли Tenochtitlan, градът на Tenoch.
 

В ранното развитие на Tenochtitlan, живота на Ацтеките бил много труден на това неприятно място.Tenochtitlan е бил на мочурлив остров с ограничени ресурси, те построили няколко колиби от слама и кал и няколко малки храма.Ацтеките трябвало да работят постоянно за да поддържат градът. Напрежението между тях и останалите хора в съседство останало. Въпреки това, Ацтеките работели упорито за да подобрят начина си на живот.Те усвоили земеделска система за обработване на земята наречена Chinampas и за кратко време островът се превърнал в плодовита и високо продуктивна местност.
 

С разрастването на империята, занаятчии и работници били доведени в Tenochtitlan за да разширят града. Забивали огромни дървени колове в меката земя за да осигурят здрави основи за новите сгради. Използвали са камъкът Tezontli за да строят сградите върху нестабилната земя. Въпреки тази предпазливост, по-големите храмове и дворци често потъвали в земята. В резултат на това, по-старите сгради се поправяли продължително или се строели нови направо върху старите.
 

През 1376 г. Ацтеките разбрали, че трябва да изберат император от кралско потекло, за да вдъхнат респект у съседите им. Те избрали за император мъж на име Acamapichtli. Той имал връзка с последните владетели на Culhuacan и родословието му е чак от времето на великия водач Quetzalcoatl.
 

През 15-ти век военната сила на Ацтеките се увеличила.От малка група от наемници те станали мощна и дисциплинирана военна сила. Също така и сключили примирие със съседните Texcoco и Tacuba – Тройният Алианс. Градът Tenochtitlan се разраснал и процъфтял.
 

Към края на властването на Tenochtitlan през 1520 г, 38 провинции са били превзети и подчинени и плащат данък. Някои от племената по границата останали силно независими. Това улеснило испанският капитан Кортез да ги победи. Жреците предричали, че ще умрат, но Montezuma владетеля на Ацтеките, мислел, че Кортез е върнал се бог. Когато испанците видяли златните дарове които Montezuma им изпратили, поискали да завземат града. Испанците победили Ацтеките и почуствали за свой дълг да унищожат всяка следа напомняща им за тях. Малкото ацтеки останали и днес, продължават своята култура.

Материали интернет

Активен
bars_i
Гост
« Отговор #2 -: Септември 22, 2010, 18:51:37 »

Пера, боядисани в цветовете на войната лица, препускащи коне, томахавки и лъкове... Няма поколение от мъжки пол, което да не е живяло с романтиката на Дивия запад. И да не е чувало имената на Оцеола или Седящия бик. А който се е разминал с книгите на Карл Май и Майн Рид, няма как да е бил подминат от филмите. В Холивуд уестърнът е цял подотрасъл. И дори стара Европа се опитваше да го имитира през 60-те години, мобилизирайки за целта артисти като Гойко Митич, Пиер Брис и Дийн Рид.

Но старите романи и новите филми са едно, а действителността ­- съвсем друго. Индианците, разбира се, не са били нито идеализираните благородни синове на прерията, нито пък (според другата крайност) кръвожадни диваци. Просто са се сражавали за свободата и земите си. При което далеч не са ползвали някакви особени техни си военни хитрости, а постепенно са заимствали тактиката на белия човек. В обременените от филмовите клишета масови представи индианецът задължително е на кон. Да, но това е така след ХVI век, когато испанците докарват четириногото в Новия свят. Това променя и живота, и начина на воюване на значителна част от коренните жители на Америка. Най вече - на тези, които населяват прериите и пампасите.

Но и индианците от горите също научават нещо от белите. Да ползват както стоманените им сечива, така - и огнестрелните оръжия. А също - и да водят бой, организирани на по-големи групи. Към средата на ХVII век те вече не само са фактор в непрекъснатите сблъсъци между англичани и французи за надмощие в Северна Америка, но и отварят истински войни срещу европейските заселници.

Пръв провежда подобна мащабна кампания вождът на племето уампаноаги Метакомет, наречен крал Филип. Той обединява всички племена от днешните североизточни щати и преминава в тотално настъпление против християнизираните индианци и англичаните. От 90 селища поне 60 са обсадени по всички правила на военното изкуство, като 12 са превзети и изгорени. Изглежда че настъпва краят на белия човек в Америка. Но на 12 авугст 1677 г. Метакомет е заловен и екзекутиран. Тялото му е разчленено.

След почти едни век Понтиак, легендарният вожд на отавите (от тях днес е останало само името на канадската столица Отава), отново успява да обедини всички племена от Великите езера до Тенеси. Заедно с дъщеря си Паките той обикаля с кану по Мисисипи и притоците є, убеждавайки вождовете в необходимостта от съгласувани действия. И успява да създаде истински генерален щаб, който разработва план за общо настъпление. Съгласно плана на Понтиак, всяко племе след даден общ сигнал ще атакува този английски форт, който е най-близо до него. След това обединените индиански сили трябва да продължат на изток към океана. Щурмът започва на 2 май 1763 г. Падат почти всички фортове около Големите езера. На пътя на червените воини е само Детройт. Той е обсаден от 2000 индианци от различни племена начело със самия Понтиак. Обсадата продължава цели четири години. Накрая уморените и разочаровани племена едно по едно сключват мир с англичаните. Останал сам със своите отави, Понтиак се оттегля на юг, при маямите в испанска Флорида, където скоро е убит. Един английски лорд раздава на индианците одеала, заразени с вариола и много индианци се заразяват и умират.

През лятото на 1813 г. Индианците крийк, водени от Червения орел, нападат един форт в щата Алабама, но на следващата година са разбити и отстъпват немалка част от земите си на белите.

Скоро след тези събития на мястото на британските колонии в Северна Америка се ражда нова държава ­ Съединени американски щати. Но отначало тя е държава само на белите. Вождът на племето шоуни­ Текумсе организира различните племена не само за координирани военни действия срещу белите, но и за създаване на... паралелни Съединени щати, само че - индиански. И успява през 1807 г. да свика първия индиански конгрес, а през 1811 г . -­ втория. След него в местността Типенканое се събират хиляди воини от десетки племена. Притесненото федерално правителство изпраща военни части под командата на генерал Харисън. Текумсе обаче събира сили и не бърза с обявяването на война на официален Вашингтон. Една безсмислена атака, предприета от брат му Тенксватава, позволява на генерал Харисън да разгроми събралите се индианци. Самият Текумсе отива с хората си в Канада и се включва на британска страна в избухналата през 1812 г. англо-американска война. Загива на 5 октомври 1813 г. като бригаден генерал от британската армия.

Индианците от племената сок и фокс, водени от Черния ястреб, през 1831 г. избират пътя на войната с белите, но са разгромени.

Вождовете на команчите Странстващият вълк и Слънчевият орел водят преговори с белите, да им дадат коридор за преминаване през земите им срещу държавни субсидии за племето. След 1871 г. правителството на САЩ изоставя тази политика.

Това е последният опит за организирана съпротива против белите с цел те да бъдат изгонени от Северна Америка. В началото на ХIХ век те са вече твърде много, поне - между Атлантическия океан и Мисисипи. И индианските племена постепенно са изтласкани на Запад от великата река.

Последна съпротива оказват семинолите, водени от своя вожд Оцеола. В продължение на 8 години ­ от 1832 до 1840 г., семинолите водят партизанска война в джунглите на Флорида, унищожавайки цели подразделения от американската армия, като например - отряда на майор Дейд. Но, в крайна сметка, семинолите също са принудени да се предадат и да бъдат изселени в земите на днешния щат Оклахома.

Племената на сиу-дакота по принцип нямат проблеми с белите. Суровите прерии на днешните два щата с това име не са привлекателни за заселниците, пък и железопътната линия преминава по на юг. Но в местността Черните хълмове е открито злато. И в индианския департамент във Вашингтон решават да действат директно, като хвърлят срещу дакотите прословутата Седма кавалерийска бригада, командвана от героя от Гражданската война генерал Джордж Армстронг Къстър.

Всичко свършва бързо и катастрофално за белите войници. На 25 юни 1876 г. Седма кавалерия навлиза в безлюдно индианско поселище при рекичката, наречена Литъл Бигхорн. То изглежда изоставено. Хора и коне, порядъчно ожаднели от прехода, се спускат към водата. И в този момент от околните хълмове връхлитат стотици сиукски воини, водени от вождовете Седящия бик и Лудия кон. Само за час всичко е свършено. Генерал Къстър загива заедно със 17 офицери и 700 войници. Нито един бял не оцелява от сражението. Това е най-голямата победа на червенокожите в цялата история на индианските войни. Но същевременно е и последната.

Разбира се, индианците продължават съпротивата. Достатъчно е да споменем Кинатпуш, вожд на малобройното племе на модоките. В продължение на 17 години -­ от 1856 до 1873 г. - той води партизанска война на територията на днешния щат Орегон. Отрядът му наброява само 40 души. В един момент против него е хвърлен редовен пехотен полк с артилерия. Преследването продължава три месеца, при което убити и ранени са поне половината войници, докато Кинатпуш не губи нито един човек. В крайна сметка, талантливият вожд е заловен и обесен на 8 октомври 1873 г.

Съпротива срещу белите водят и кайовите, водени от Сатанта и от Седящата мечка, както и оглала, водени от Червения облак. След 1862 г. сиу (сиуксите) подлагат на нападения заселниците в земите им.

През 1864 г. ген . Къстър избива 700 жители на лагера Сенд Крийк, повечето от които са старци, жени и деца. Малцина избягват смъртта и повеждат борба начело с вожда Черният котел, загинал в битка с войниците на Къстър.

Съпротивата на апахите и техния вожд Джеронимо са вече част от американската история. Населяващи Аризона и Ню-Мексико, те са запазили свободата си през целия период на испанското колониално владичество в Америка. Провалят се и опитите на правителството на независимото от 1821 г. Мексико да ги покори. Но през 1848 г. след Американо-мексиканската война част от земите на апахите попадат в територията на САЩ. И апахите трябва да водят война на два фронта -­ и срещу мексиканците, и срещу американците. Тя започва през 1855 г. след подлото убийство на вожда на апахите - Хуан Хосе от американския авантюрист Джеймс Джонсън, нает от мексиканските власти. Наследникът на Хуан Хосе ­- Червената ръка, унищожава цели две градчета ­ Санта-Рита и Пинос-Алтос, чиито жители се занимавали главно с лов на индиански скалпове. Червената ръка успява да обедини всички племена на апахите. Цели 8 години неговите воини практически контролират Ню-Мексико и Аризона и съседните мексикански райони. През 1863 г. Червената ръка най-сетне е заловен и екзекутиран, но съпротивата продължава вождът Кочис. Сиу, водени от Червения облак и Буйния кон, както и апахите, водени от Кочис и Джеронимо, водят партизанска война с белите – в планините, в каньоните и в пустините.

Генерал Крук, кръстен от апахите Сивия вълк, съчувства на индианците и се грижи добре за тях. Но през 1875 г. той е отзован, а апахите са преместени в нов резерват ­ пустинята Сан Карлос в Аризона. Те обаче бягат оттам начело с Викторио -­ един от съратниците на Червената ръка. Към него през 1881 г. се присъединява още една група избягали от резервата Сан Карлос начело с Хойтлай, останал в историята с испанското име Джеронимо. Апахите се базират в планината Сиера-Мадре, на границата с Мексико, откъдето извършват рейдове по целия американски Югозапад. Тогава във Вашингтон отново се сещат за Сивия вълк -­ генерал Крук. През 1883 г. той повежда срещу Джеронимо петхилядна войска (цялата американска армия тогава няма и 100 000 души личен състав!) още толкова мексиканска и стотици индианци следотърсачи. Всичко това ­ срещу няколко десетки апахи. Равносметката ­ в края на кампанията са убити 1000 американци и мексиканци срещу 9 загинали апахи. Наистина, скоро след това Джеронимо се предава на Крук и се връща в резервата. Той е единственият от изброените водачи, който умира от естествена смърт. През 1876 г. сиу и чейени, водени от Седящия бик (Татанка Йотанка) и Буйния кон (Ташунка Витко) разгромяват генерал Крук, а после – и ген. Къстър – при Литъл Биг Хорн.

През 1877 г. към въстание подбужда и вождът Вовока, който е вдъхновяван от пророчества за успешно въстание срещу белите.

С това индианските войни приключват. Но не - и историята на индианските бойци. Времената се менят и отношението на белите към коренните жители на континента също постепенно се променя. Още през 1901 г. племената, живеещи в днешна Оклахома, получават американско гражданство. А през 1917 г. САЩ влизат в Първата световна война. И за пръв път индианците се сражават вече не като червенокожи срещу бледолики, а като американци. И през 1924 г. всички те получават американско гражданство. А през 30-те години, по времето на Рузвелт, получават и първите привилегии в рамките на резерватите, които се превръщат в наистина свободни индиански територии.

През Втората световна война нещата се повтарят. Отново хиляди индиански младежи поемат по "бойните пътеки" на Африка, Далечния изток и Европа. Някои от тях стават истински национални герои, като Ърнест Чилдърс от племето на криките, черокът лейтенант Джек Монтгомери, Айра Хейес от племето пима и др. Следват Корея, Виетнам, Залива... Навсякъде потомците на Понтиак, Оцеола и Седящия бик се сражават под звездното знаме, което вече е станало техен боен тотем. Странно и знаменателно се развива ролята на американската армия ­ от олицетворение на сблъсъка между коренните жители и новата американска нация през миналите векове, през ХХ век именно тя е институцията, в чиито редове по фронтовете на няколко войни индианци и бели се сплотяват за своето общо бъдеще...

Историк       
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #3 -: Септември 22, 2010, 21:07:50 »

Аз мисля,че индианците са наследници на великите цивилизации като Атлантида и т.н
Активен
bars_i
Гост
« Отговор #4 -: Септември 24, 2010, 21:08:00 »

                                        Как живеят индианците в САЩ

Когато Колумб достигнал източните брегове на Америка, сметнал, че това е отдавна търсената по море Индия, която примамвала европейските търговци със своите приказни богатства. Поради това местните жители били наречени индианци. Макар че по-късно било установено, че това не е Индия, а нов континент, непознат дотогава, името на жителите му се запазило и до наши дни.

Многобройните индиански племена, които населявали Северна Америка преди откриването й, говорели на различни езици, враждували помежду си и изкарвали прехраната си според местните условия. Живеещите по крайбрежията и край големите реки се занимавали с риболов, прерийните индианци - с лов на бизони, а други обработвали земята с дървена мотика и отглеждали царевица, фасул, тютюн.Местните обитатели посрещнали колумбовите моряци много дружелюбно, доверчиво и с радост приемали от тях подаръци - лъскави предмети и дреболии, които за пръв път виждали. Тогава едва ли можело да се предположи, че тези първи срещи ще бъдат началото на една многовековна борба, изпълнена с масов героизъм, безумна смелост и коварство.С прииждането на нови и нови европейци борбата ставала все по-ожесточена и взела масов характер. Особено смело защищавали земите си северноамериканските индианци, а измежду тях най-непокорни били тези, които населявали обширните прерии между река Мисисипи и Скалистите планини. Яхнали буйни мустанги, те се носели като вихър, нападали изневиделица враговете си и бързо изчезвали.

Много индиански вождове се проявили като смели и мъдри водачи на племената си в неравната борба. Имената на такива вождове като Лудият кон, Седящият бик и други получили голяма известност.Крачка по крачка в упорита борба за съществуване индианците отстъпвали, докато най-после били покорени и земите им завладени.Много от покорените племена попаднали под "грижите" на католическите мисионери, които така ревностна насаждали христовата вяра, че направо изгаряли езичниците, които не искали да я приемат.В резултат на масово изтребление от някои племена, които наброявали 20 000 - 50 000 души, останали само десетки и на края съвсем изчезнали от лицето на Земята.

По време на колонизацията на Северна Америка и по-късно при образуване на независимите Североамерикански щати индианците били зверски унищожавани или изтласквани в най-безплодните земи. Насилственото преселване, което започнало във втората половина на XIX век с настаняване на индианците в специално определени участъци земя - резервации, им донесло нови нещастия. Преселванията били така "организирани", че по пътя и във временните лагери хиляди жени, деца и старци измирали от глад, изтощение и болести.Разбира се, управниците на САЩ по "законен" начин се разпореждали с индианците. Те сключвали заробващи "договори" с последните, според които същите "доброволно отстъпвали" своите обширни землени, горски и водни имоти, а в замяна на това им били "дарявани" резервации, обхващащи само нищожни парчета земя. От 1786 до 1871 г. правителствата на САЩ са сключили 653 "договора" с 97 индиански племена, като почти напълно са ги обезземлили.Животът в резервациите е толкова тежък, че в някои от тях броят на жителите; е останал едва до няколкостотин - жалки останки от многобройните племена, на които принадлежали полята, горите, езерата, реките. Той напомня до известна степен на концлагер, макар че не винаги резервациите са оградени с ограда или бодлива тел.

Индианците нямат право да напускат пределите им без разрешение на правителствения чиновник - техен управител.Минавайки през индианска резервация, посетителят ще срещне занемарени стопанства и жалки колиби. Ако надникне вътре, ще види помещения без почти никакви кухненски принадлежности, потънали в страшна нечистотия, сред която се търкалят мършави, полуголи дечица, страдащи от глад и болести. Индианците, обработващи малките и неплодородни късове земя, не могат да издържат конкуренцията на белите фермери и се разоряват. Те отиват да търсят препитание в някое близко предприятие, заемайки най-черна работа, която осигурява полугладно съществование на. семействата им. Онези, които все още се занимават със земеделие, съвсем не са по-добре - и при тях беднотия, нищета и болести. Къщите им са запустели, селскостопанските сечива износени и разхвърляни, а измършавелият добитък вързан край сградите на открито. При такива условия живеят индианците, населявали някога обширните земи около петте американски езера, където се намирала прочутата в миналото конфедерация на Ирокезките племена.Другаде индианските резервации се използуват с чисто търговски цели. Индианците се показват като живи музейни експонати.

За разглеждане на резервацията на индианците от племето семиноли, населяващо полуостров Флорида, се заплаща. Освен колибите с дървен под и сламен покрив, в който се търкалят рогозки, полуизгнили одеала и примитивна покъщнина, мръсни окъсани деца, просещи милостиня, на туристите се предлагат срещу заплащане и някои развлечения. Ето какво разказва един посетител за подобна индианска резервация: "Демонстрацията на индианския бит е поставена на здрава търговска основа. За вход се плаща определена тарифа, а за да се видят различни зрелища - "кладенеца на желанията и "развъдника на крокодилите" - се заплаща съобразно с щедростта на клиента. Когато фотографирах една стара индианка, която стоеше при огнището, тя мълчаливо протегна ръка за монета."Голяма част от домашните съдове, дрехи и други индианците сами си изработват така, както са правили това техните прадеди.

Някои изработват различни украшения от дърворезба или правят от глина идоли на индиански богове, които продават на посещаващите ги туристи.В резултат на тежкия живот броят на индианците в САЩ непрекъснато намалява - сега те са около 500 000 души, като голяма част от тях са метиси - потомци на бели и индианци. Смъртността е голяма особено сред децата - при някои племена тя е 20 пъти по-голяма, отколкото при бялото население. Средната продължителност на живота на индианците е 20 години.Стремейки се да поробят и обезличат индианците в духовно и културно отношение, управителите на резервациите изпращат групи от техните деца в американски учебни заведения, където се стараят да направят от тях пропагандисти на култура, чужда на техния бит. Ако, да речем, някой от тях стане лекар или учител и се завърне в резервацията, за да се посвети в служба на сънародниците си, той не е в състояние да направи почти нищо - никой не отпуска средства за болница или училище, за лекарства или пособия.Нещо повлече.

До края на миналия век на хората, които векове населявали американския континент, не се признавало правото на гражданство. Едва в 1887 г. индианците получили правото да се смятат граждани на САЩ, но само онези, които притежавали землени участъци, отделени от племенния поземлен фонд, защото същевременно конгресът на САЩ приел закон за ликвидиране племенното владение на земята у индианците,Въпреки тези страшни условия индианците мъжествено съхраняват своите обичаи и национална култура. Същевременно те все по-настойчиво издират глас да им се признаят права, достойни за свободни хора, права, които ще им осигурят човешки живот.

Докато САЩ чрез устата на своите представители говорят за необходимостта от признаване правата на малките народи в световната политика, в САЩ съществува малък народ, който настоява: нека САЩ на практика да осъществят това, за което говорят техните представители" - такова обръщение към общото събрание на ООН са подписали през 1950 г. вождовете на днешните ирокези.

kakwo,org     
Активен
bars_i
Гост
« Отговор #5 -: Септември 24, 2010, 21:14:09 »

                   Мъдростта на индианците

Научи се да се наслаждаваш на мигновената красота,
на птичия полет, играта на вятъра, песента на изворите,
тайнствения сумрак на горския храсталак...
Стани като детето, което се учудва на всичко,
и времето ще спре;
ще се слееш със света в собственото си тяло.


* * *

Не се страхувай от различията и противоречията,
които разделят света и създават илюзията за отделни събития.
Такова възприемане е извор на сблъсъци,
страдания и постоянна борба.
Нощта не е враг на деня,
както смъртта не е враг на живота.
За да се получи небесна дъга трябва да се срещнат
огъня и водата, слънцето и влагата.


* * *

Слънцето, луната, звездите... както и сърцето на човека
са местата, където Бог е спрял, за да открие любовта си.
Индианецът мисли за тези места и отправя към тях молитвите си.
От тях получава подкрепа и благословия.


* * *

Бъди внимателен към шумовете на природата,
към собствените си мисли, към вътрешните си усещания,
към вълненията и реакциите на хората наоколо – без насилие,
с любов и почитание.
Тогава Духът ще се отвори като цветето сутрин,
Bселената ще ти открие красотата си
и всеки миг от живота ти ще бъде като първи изгрев.


* * *

Когато проникнеш много дълбоко в себе си,
неизбежно стигаш до безкрая на света.
Лесно можеш да се поставиш на мястото на дърво,
планина или дишащ листак,
да станеш птичи полет или уханието на цвете.
Имаш в себе си мощта да изпиташ незнайните
възможности на природата чрез вътрешния опит,
който ни връща в центъра на всички неща.


* * *

Престани да гледаш света с безпокойство.
Очите ти пръскат светлината на деня.


* * *

Научи се да общуваш с другите форми на живот –
дървото, ручея, животното.
Това са другите форми на теб самия.


* * *

Бъди ти самият, научи се с действията си да създаваш вълнения,
усещания и цветове подобно на художника,
подобно на твореца на вселената.
В теб е мястото на най-голямата любов.
Няма друго място, за да обичаш.


* * *

Размишлявай за ведростта на небето,
лекотата на облака, отдалечи се от всичко,
което задръства и натоварва духа.
Промени начина си на виждане и усещане:
"На върха на планината е закачен един облак
и моето сърце е закачено за него."
Така мисли и мъдрият навахо.


* * *

Чрез природата Бог ни дава необятна възможност:
свободни сме да правим нещата с любов.
С други думи -
трябва да поемем риска да живеем и да обичаме,
да преоткрием всеотдайността на детето,
чистата му радост, безкрайната му доверчивост,
без да губим прозорливостта на воина.


* * *

Не губи невинността и неуязвимостта на детето.
Това не са различни неща, едното е следствие на другото.
Мъдрият е едновременно и орелът в небесата, и лястовицата,
все още крехка, зачудена от първите лъчи на пролетта.


* * *

Любовта няма нито минало, нито бъдеще.
Тя се осъществява на мига с непосредствена красота, като пламък.
Това усилва и осветява цялото Творение.
Научи се да изживяваш мига,
тогава страхът ти ще изчезне и мигът ще стане вечен.
Друга вечност няма.


* * *

Ако искаш да живееш в трайно щастие,
освободи се от навиците,
които оковават и утежняват духа.
Остави красотата на света да те изненадва.
Всеки миг бъди готов за нови слънца..., за нови светове.
Тогава Великият Дух ще те благослови
и ще се възрадва чрез теб.


* * *

Из Мъдростта на северноамериканските индианци Ж. П. Бур

Активен
sanguinary
Гост
« Отговор #6 -: Септември 25, 2010, 06:09:07 »

Хубаво е, че сте се заинтересували от коренните жители на америка, но имайте предвид само някои неща. Това са мега зли диваци, които тичат по гол задник из ливадите, понеже си нямат друга работа. Режат скалпове, глави и вадят сърце от жив човек и го ядат сурово. 
Нямат писменост, нямат никакво възпитание и култура.
Какви мъдрости, какви 5 лева!
Ухилен
Ето, тука един филм, в който се разправя как е започнало всичко, с пристигането на кораба "Мейфлауър". Манете го Колумб  Намигване

http://dox.bg/files/dw?a=a0a052e64f
Активен
bars_i
Гост
« Отговор #7 -: Септември 25, 2010, 19:36:00 »

Северноамериканските индианци са изобразили чрез скални рисунки избухвания на свръхнови, видяни през 1006 и 1054 г.

 
     Астрономите Джон Барентайн (John Barentine) от обсерваторията Apache Point в Ню Мексико и колегата му Джилбърт Ескуердо (Gilbert Esquerdo) от Института за планетарни науки (Planetary Science Institute), изказаха интересното предложение, че северноамериканските индианци са изобразили чрез скални рисунки избухвания на свръхнови, видяни от тях през 1006 и 1054 година. Барентайн се натъкнал на изображение на звезда с осем лъча и скорпион, по време на пребиваването си в парка Уайт Танк (White Tank Mountain Regional Park), Аризона. Понеже знаел, че изухването на свръновата е станало в съзвездието Скорпион у него мигновено възникнала идеята за връзка между рисунките и избухването.

     Естествено, изображението на скорпиона не може да се счита за доказателство. Едва ли при индианците съзвездията са се представяли по същия начин както при елините и римляните. Има обаче други косвени признаци за това, че индианците са изобразили чрез рисунките си свръхнови.

     Барентайн и Ескуердо чрез специален софтуер възпроизвели вида на небето, такъв какъвто са го виждали обитателите на Аризона през 1020 г. и съпоставили това изображение със снимки на рисунките в Уайт Танк и околния ландшафт. Оказало се, че съзвездието Скорпион със свръхновата се е наблюдавало от скалата в направлението, в което указват рисунките на скорпиона и осемлъчевата звезда.

 
     Избухването на тези свръхнови е документирано в Азия, Европа и Близкия Изток, но никой до този момента не е предполагал, че индианците също внимателно са следели движението на небесните тела, както обитателите на Стария свят.

     Трябва да се отбележи, че рисунките в Уайт Танк не са единственото иозбражение на свръхнова, открито в Северна Америка. В канона Чахо (Chaco) в Ню Мексико бяха открити издялани върху камък изображения, които вероятно показват избухването на свръхнова случило се на 4 юли 1054 г. Изследователите смятат, че рисунките в Уайт Танк също се отнасят за свръхновата от 1054 г. Интересно е, че там са показани две сблъскващи се слънца, който се обкръжени с изображения на други небесни тела.

Фактор     
Активен
sanguinary
Гост
« Отговор #8 -: Септември 26, 2010, 02:58:18 »

Подбирайте източниците си, младежи.
Последното няма много общо с индианците, тъй като, в тази част на континента, не се знае какво е имало през 1056-та година. Хопите са се появили там по-късно, а апачите и навахо са налазили, от Канада към Аризона, след тях. Тези народи (особено хопи) са се справяли, доста добре с бродериите, рисуването и грънчарството, за да им се налага да стигнат до първобитни скални рисунки. В нито едно от техните бродерии, рисунки и прочее, няма голям взрив, нито планетарна система, а пък точно в пещерата да ги е осенило, едва ли.
Иначе казано - художниците, драскали по стените, не са индианци... или поне не от известните нам.
Долу - снимка от въздуха, на каньона Чако, за да се досетите за какво става дума.
Предполагам разбирате, защо смятам, че това не е дело на индианци.
Всички астрономически познания на навахите и хопи, се събират в две изречения.
"След издигането на Четирите свещени планини Първият Мъж и Първата Жена заедно с Бога на огъня, Черното Тяло, пристъпили към подреждането на небесните светила. Звездите били внимателно аранжирани в определен брой съзвездия, ала Койотът, нетърпелив Небето да стане готово по-бързо, взел че ги изсипал и една голяма част от тях се разпилели безразборно. Затова и толкова много звезди днес не са подредени в съзвездия, а някои дори нямат имена..."
Слагам и снимка, на Джеронимо и неговата банда (или това, което е останало от нея), при преместването им към резервата в Сиера Мадре.
Представяте ли си, тези хора, как рисуват големия взрив?
Обаче едно нещо ми направи леко впечатление, от статията.
Цитат на: bars_i
Барентайн се натъкнал на изображение на звезда с осем лъча и скорпион, по време на пребиваването си в парка Уайт Танк (White Tank Mountain Regional Park), Аризона. Понеже знаел, че изухването на свръновата е станало в съзвездието Скорпион у него мигновено възникнала идеята за връзка между рисунките и избухването.
Естествено, изображението на скорпиона не може да се счита за доказателство. Едва ли при индианците съзвездията са се представяли по същия начин както при елините и римляните.
Маите наричат със същото име, съзвездието, което ние наричаме скорпион.






* Jeronimo_L.jpeg (39.75 KB, 496x398 - видяно 628 пъти.)

* chacocanyon.jpg (47.16 KB, 480x352 - видяно 504 пъти.)
« Последна редакция: Септември 26, 2010, 03:06:05 от sanguinary » Активен
bars_i
Гост
« Отговор #9 -: Септември 26, 2010, 17:01:01 »

Анасазите са били индианско племе, което е населявало в периода от 1 200 г. до 1300 г.  сл. новата ера зоната на четерите кьошета в Югозападните щати. Тези хора са може би известни най-вече с руините от техните уникални скални домове в места като Меса Верде, които те напуснали някъде през 13 век. Но това е само една малка част от тяхната история. Скалните жилища Манитоу  са автентични скални постройки, които са били подложени на реставрационни и консервационни процедури, така че днешните хора да могат да се докоснат до тайнствената цивилизация и културните традиция на анасазите. Анасази е името, използвано от повечето археолози от 1936 г. , с което да бъде описана етническа група, която е различна от традиционните  югозападните култури на индианците като например хокохам и моголон. В по-ранните години  на археологията в югозападните земи, тези хора са били наричани скалните обитатели. Анасазите най-вероятно просто са наричали себе си "хората" с думата, която е била използвана в техния език за "хора". Така са правели и техните предци, всеки използвайки езика на своя народ. "Анасази" за навахо е  дума, която в зависимост от произношението си означава едновременно "вражески предци" или "древните хора, които не сме ние". Много съвременни пуеблоси  възразяват срещу употребата на този термин. Хората Хопи използват думата Hisatsinom, за да опишат техните предци. Понякога се използва и думата Moqui (или Moki), което ще рече "мъртвите". Днес много от учените, които внимателно проучват удачността на термините, които използват, предпочитат да  наричат " Древните хора пуебло " общностите, които са известни  с името анасази или Hisatsinom. Понякога просто биват наричани "Древните  хора" .

Някои от първите археолози твърдят, че анасазите изчезват внезапно,  оставяйки величествените каменни постройки, като техните скални жилища резервоара с вместимост от половин милион галона в Маса Верде в Колорадо, пететажната "жилищна  кооперация" с 800 стаи в Национален културно-исторически парк Чако в Ново Мексико и голямата потънала "кива"(кръгла подземна зала за религиозни церемонии) с 95-тонов покрив, поддържан от дървени стълбове в Национален монумент Руните на ацтеките в Ню Мексико.

 
Много кланове от днес съществуващите племена свързват своите корени с тайнствените анасази. Те казват "Ние все още сме тук". Това е убедително доказателство, че "Древните хора" не са изчезнали, а са напуснали пределите на водещи културни центрове като Чако, Меса Верде и Каента преди повече от 100 години и се присъединили към общностите, които днес са известни под името Хопи и Цуни в Аризона, Ню Мексико и селищата Пуебло по поречието на Рио Гранде. Тези антични народи от американския югозапад са развили сложно организирана цивилизация от свързани помежду си общности. Те първоначално били номади, които живеели във временни жилища, преди окончателно да се превърнат в земеделци. За времето си те създали внушителни, достигащи до пет етажа, каменни постройки и скални домове, подобни на тези в Манитоу. От местните предания, разказвани от уста на уста през поколенията, научаваме, че анасазите смятали земята за свещена и вярвали, че всички живи създания имат душа или дух, които са част от Великия дух. Те гледали на себе си като на пазители на земята, затова и земите, които те населявали не били тяхна собственост и нямали крал, който да е владетел на тези територии.  Те възпримали себе си като хранители на земата, която принадлежала на Великия дух. На външен вид тези древни хора били ниски на ръст, с набито телосложение и едри кости. Имали продълговати лица, косата им обикновено била черна, често кафява и вълниста.


Учените все още не са напълно убедени, че анасазите са напуснали скалните си селища, макар мнозина да смятат, че са били изложени на небивала суша и глад. Тъй като те са оставили много малко писмени знаци освен символичните пиктографи и петроглифи (скални рисунки) по скалите.  По всяка вероятност голямата суша в периода от 1275 г. до 1300 г. след новата ера е основният фактор за напускането им. Има доказателства и за мародерското настъпление на вражески племена, което също е допринесло за това да се оттеглят от земите си.В допълнение на фактори като сушата и мародерстващите вражески племена, учените изтъкват и причини като лошата канализация, епидемиите и влошените условия на околната среда. Към  тях може да се добави и още едно предположение-общностите са се разраснали твърде много и това довело до срив в координацията и комуникацията вътре в общността. Загадката защо тази високо развита племенна общност напуснала земите си и внушителните здания, които била издигнала продължава да търси своето разрешение. Устните исторически извори на племената хопи, цуни и пуебло, както и научните изследвания свидетелстват, че масовите изселвания на анасазите са протичали на групи от семейства или кланове, най-вероятно за периоди от около стотина години.



Активен
bars_i
Гост
« Отговор #10 -: Септември 26, 2010, 17:06:37 »

В хопи са Native Америка Nation , които основно живеят на 1,5 милиона акра хопи Резервация в североизточен вятър Аризона. Резервацията е заобиколен от резервата Навахо . Хопи наричат себе си Hopitu - " за мирни хора .

Името хопи е съкратена форма на правото на собственост върху това, което се нарича " Hopituh Sinom "," хората на хопи ". Хопи е понятие, дълбоко вкоренени в религията на културата , духовността и мнението си за морал и етика. За да се хопи е да се стремим към това понятие , но човек никога не постига в този живот. Тази концепция е тази, в която се намирате в състояние на пълно reverance и зачитане на всички неща , които ще бъдат в мир с тези неща , и да живеем в съответствие с учението на " maasaw " .

Хопи живеят в Североизточна Аризона в южния край на Black Mesa . А меса е името, дадено на малки изолирани фиксирана гарнирани хълм с три стръмни страни , наречен единбр Mesa , 2ри Меса, а този за 3развитие на селските райони Mesa. На меса върховете на хопи села нарича pueblos . В Pueblo на Oraibi на 3развитие на селските райони Mesa започва през 1050, и е най-старата в Северна Америка , който е живял  постоянно.








Потекло
Данните показват, че хопи състои от потомци на различни групи, които влезли в страната от север, изток и юг, и че поредица от движения обхваща период от може би три века, а може би и значително по-дълго .

Техните предци, Анасази , изглежда са били свързани с ацтеките в Мексико, може да са пристигнали в сегашната им местоположение 5-10000 години. В този момент те са разработили сложен церемониал календар, който им помага да оцелеят и да бъдат силни в място, което не изглежда да има достатъчно надеждни вода, за да поддържат живота .

Във връзка с хора от различни Pueblos на изток, никога не Хопи действително имаше една-единствена идентификация група - те са независими училища , споделяйки с зуни и други Pueblos основна култура и оглед на свещеното , а споделянето помежду си своите собствени ( Вто - Aztecan ) език база.








 






* hopi2[1].jpg (46.26 KB, 450x290 - видяно 1088 пъти.)
« Последна редакция: Септември 26, 2010, 17:21:50 от bars_i » Активен
bars_i
Гост
« Отговор #11 -: Септември 27, 2010, 20:20:12 »

                                                                                    <a href="http://www.youtube.com/watch?v=zpRNjoL-BjM" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=zpRNjoL-BjM</a>
Активен
sanguinary
Гост
« Отговор #12 -: Септември 28, 2010, 10:05:58 »

Съжалявам, приятелю, но въпреки екстремния ти ентусиазъм, не мога да те поздравя.
Последната "статия", направо бих я предложил за триене, с аргумент за брутална несериозност и немърливост в отношението ти към информацията, която прилагаш, а респективно и към самата тема.
Дори и рисунката, на многоуважаваният Хауърд Търпнинг, която си сложил, няма нищо общо с хопи. Хопите, а покрай тях и навахо и апачи, са земеделци, отглеждали са памук и са се обличали с памучни дрехи, а не са ловци на бизони, каквито са на рисунката.
Ето в този прекрасен сайт, който иска, може да види и други неща, от голямото творчество на Х. Търпнинг, а и не само негови, както и да научи много интересни неща, стига да го интересуват разбира се.
Ето и рисунки, на някои, типични за аризонските племена индианци и как са изглеждали.


* navajo_portrait.jpg (119.4 KB, 431x567 - видяно 872 пъти.)

* apache.jpg (143.7 KB, 445x608 - видяно 1433 пъти.)
« Последна редакция: Септември 28, 2010, 10:22:54 от sanguinary » Активен
bars_i
Гост
« Отговор #13 -: Септември 28, 2010, 18:43:36 »

              Мъдростта на индианците

Сезоните на земята са и сезони на душата и тялото. Човек се събужда през пролетта, укрепва силата и страстта си за живот през лятото, склонен е към размисъл през есента, обръща се навътре и съзерцава другите светове през зимата. То е като въртенето на колелото, носещо живите и умрелите, слънцето и дъжда, нощта и деня в танца на вечното завръщане.
 
Да познаваш света, значи да познаваш самия себе си.

 
Пази живота – всички форми на живот – както се грижиш за посадената фиданка, закриляй го от слънцето и бурите. Да се грижиш за нещо, означава да го обичаш.

 
Дърветата в нашите градове са изолирани същества, които кастрим и натъкмяваме според собствените си представи за полезност, сякаш са наши поданици, наши предмети, наши домашни животни. Когато видиш някое заблудено, самотно дърво, забравено на площада или на уличния тротоар, поискай му прошка за злините, които са му причинени.   

 
Погледай позата на спящата котка. Това е съвършената форма на щастието. Тя се свива в себе си, черпи от своите флуиди. В това състояние на преоткрито детство се обновява, възражда се.

 
Когато галиш някое животно, приемаш духа му и му предаваш своя. Любовта позволява тази загадъчна връзка между душите.

 
Когато проникнеш много дълбоко в себе си, неизбежно стигаш да безкрая на света. Лесно можеш да се поставиш на мястото на дърво, планина или дишащ листак, да станеш птичи полет или уханието на цвете. Имаш в себе си мощта да изпиташ незнайните възможности на природата чрез вътрешния опит, който ни връща в центъра на всички неща. 

 
Тишината е абсолютното равновесие на тялото, духа и душата. Човекът, който опазва единството на съществото си, остава винаги спокоен и невъзмутим срещу бурите на житието. Едно листо не трепва на дървото, една гънка не блести на повърхността на езерото: това е за мъдрия идеалното състояние за направляването на живота.

 
Научи се да спираш, да събираш силите си, да овладяваш объркаността си, да удържаш разпиляността си. Птицата прекратява полета си тук, за да си направи гнездо, или там -за да си почине.

 
Престани да гледаш света с безпокойство. Очите ти пръскат светлината на деня. Те са огледало на света. 

 
Не задържай лошите мисли, гнева, страха или угризението. Гледай ги как отминават като птици в небето, без да оставят следи.

 
Радост и мъка, наслада и тъга ни обитават последователно като деня и нощта, като живота и смъртта. Приеми ги за два бряга на река с едно течение.

 
Никога няма да спрем да изучаваме вселената вътре в нас и отвън. Краят на изучаването ще дойде, когато стигнем до точката, откъдето сме тръгнали, и я открием за пръв път.

 
Чрез природата бог ни дава необятна възможност: свободни сме да правим нещата с любов. С други думи, трябва да поемем риска да живеем и да обичаме, да преоткрием всеотдайността на детето, чистата му радост, безкрайната му доверчивост, без да губим прозорливостта на война.

 
Любовта няма нито минало, нито бъдеще. Тя се осъществява на мига с непосредствена красота, като пламък. Това усилва и осветява цялото творение. Научи се да изживяваш мига, тогава страхът ти ще изчезне и мигът ще стане вечен. Друга вечност няма.

 
За нищо не служи бягството от себе си с избора на хаотичния шумен живот на модерния свят. Болката ти те търси, както вълкът преследва плячката си. Изчакай я уверено в центъра на самия себе си, обгради се с лъчисти мисли, забавлявай се със света, като дете, и болката ти ще се стопи като сняг на слънце.

 
Вътрешното спокойствие е съвсем реално пространство, стабилна скала, недосегаема за глъчката на света и хорските тревоги. То е центърът, около който кръжи вселената, същината и краят на всяко нещо. Мъдрият не ходи в него, за да подслони живота си, изолиран от света. Той стои там разгърнат, пробуден, бистроок и неподвижен, като в окото на циклон. 

 
Човешкият дух никога не е неподвижен и окончателен. Той е пъргав, податлив, нематериален. Превръща се в онова, което съзерцава. Ако искаш да живееш в трайно щастие, освободи се от навиците, които оковават и утежняват духа. Остави красотата на света да те изненадва. Всеки миг бъди готов за нови слънца, за нови желания, за нови светове. Тогава Великият дух ще те благослови и ще се възрадва чрез теб.

 
Вземи пример от природата, дори когато е наранена и опустошена от човека. Тя е сърцето на твоето сърце.

 
Мирът никога не идва изненадващо, не пада от небето, като дъжд. Идва при онези, които искат да го постигнат.

 
Истината винаги е добра за казване. Не се страхувай да стряскаш, да предизвикваш, ако думите идват от дълбините ти, без да ги насилваш.

 
Не отдавай значение на външните форми в света, гледай на тях, като на игра, като на лек танц. Те са маски, които духовете си слагат, за да ни плашат или съблазняват.

 
Бъди внимателен към тишината. Пази я, защото съдържа всички човешки сънища.

 
Научи се на непринуденост, ако искаш да победиш себе си.

 
Когато се наблюдаваш, започваш да разбираш противоречията си. Защитните рефлекси отпадат и можеш да пристъпиш към другите с уязвимостта, крехкостта и силата си, подобно на воина, който танцува танца на слънцето – само с пламъка на любовта си.

 
Когато се връщат от битка, воините скриват мощта в себе си, сгъват я, като криле. Освобождават се от оръжията си. Научи се да се отдръпваш от действията си. Действай свободно, после се завърни в себе си с празни ръце и мирът ще ти бъде даден.

 
Желанията на хората са стрели от светлина. Те могат да изследват сънищата, да посещават страната на духовете, да лекуват болести, да гонят страха и да създават слънца.

 
Книгата на Великия дух е цялото творение. Можеш да четеш тази книга, като изучаваш природата, горите, реките, планините и животните, които са част от нея, но и като изпитваш сънищата, усещанията и вълненията си.

 
Страстите летят като копия във всички посоки и накрая се изгубват. Задръж ги, събери ги в един дух, в една воля, ако искаш да станат сила.

 
Молитвата не е достатъчна на вътрешния воин. Той трябва да превърне думите в планина, в езеро, в река или в диви коне. Като него и ти трябва да създаваш реалност от желанията си. Тогава думите „щастие”, „покой”, „душевен мир” ще се превърнат в пейзаж на душата ти и наистина ще заживееш в нов свят.

 
Не заобикаляй препятствието, не се опитвай да бягаш от трудностите. Когато срещне скала по пътя си, реката не се връща обратно. Плъзга се околовръст, играе с нея, подобно на лечителя, когато напява и омагьосва раната, или пък се вдига в сноп от светлина. Научи се да танцуваш с препятствията, ако искаш да вървиш напред.

 
Близостта на пропастта припомня на човека, че може да лети.

 
Научи се да дишаш бавно и да си представяш дъха си, като поток от чиста, бляскава светлина. Това упражнение, дошло от воините поухатани, дава много сила.

 
Всеки човек издига прегради около себе си, за да ограничи територията си и да се пази от другите. Стените, зад които се тули, са укрепления на страданието. Той не познава щастието, а завистта, гнева, омразата, които са преображения на страха. Стани за него огледало на добротата, изнамери умиротворяващите, церящите думи и жестове. Пред страдащия човек надрасни собственото си страдание, ако искаш да му помогнеш.

 
Не оставай за дълго в себе си. Нуждаеш се от другия, за да укрепиш вярата си в живота, да предадеш любовта, да бъдеш в света на хората. Вие сте на същата пътека, в търсенето на едно и също слънце. Разпознай в другия – какъвто и да е той – изгубен събрат в начинанието, който търси светлината.

 
Болното тяло е следствие на отслабена душа, съмняваща се в себе си, задръстена от пагубни мисли. Човекът-дух се бори срещу болестта с мисли от светлина.

 
Да се научиш да виждаш, значи да използваш петте си сетива, събрани в едно чувство, тънко като острието на нож.



Свободен си да действаш, да говориш и да мислиш в единение с духа си. Бори се със страха си и любовта ще ти даде своята сила. Няма друг начин, за да се събуди светлината на духа и да върне на човека изгубената сила.

 
Твоят брат е бродеща звезда, изгубила светлината си. Приближи се към него в светлината на духа и съживи силата му, както факелът предава огъня на друг факел. Научи се да придаваш движение на любовта.

 
Искаш ли да опазиш в себе си мъдростта на душата, развивай милосърдието си, усърдието и търпението.   

 
Медитацията търси сърцевината като връх на стрела. Това е оръжието на духовния воин. Използвай го и, за да поразиш вътрешните си демони.

 
Дълго медитираното действие се осъществява в пълно съгласие с духа. То не увеличава световното объркване и страдание, защото човешкото сърце е с него, както светлината с излетялата от лъка стрела.

 
Вътрешните предели са осеяни с препятствия и клопки. Това са маниите, лошите навици, неизлекуваните рани на душата. Потопи се в себе си с факела надуха. Осъзнай чудното приключение, което ти се предлага: никой не е бил там преди теб.

 
Скочи в себе си и стани свой лечител.

 
Повечето хора се страхуват от добротата, както нощните птици се страхуват от силна светлина. Те се нуждаят от сумрак, за да се преправят, да налагат маски и да се самоизмамват. Добротата ги тревожи, защото им се струва донякъде нечовешка, по-близо до ангела, отколкото до човека. Припомняй си, че добротата, не е слабост, нито хлипане на рамото на твоя брат. Проумей могъществото на добротата, необятната й сила. Когато се яви, добротата изтръгва маските и разголва сърцата. Воинът, който носи лъка на мъдростта, я използва като огнена стрела.

 
Когато се изкачваш на планина, настрой се в съзвучие със силата й, с нейния дух, благодари й за помощта, защото, колкото краката ти, толкова самата планина те изнася до върха. 

 
Онова, което си ти в отношенията с другите, обновява жизнените сили в природата или, обратно, пречи им да общуват, замразява ги. С действията си ти участваш във вечното движение на нещата. Ставаш ОТГОВОРЕН.

 
Алчността е разрушително усилие на душата. Желанието да притежаваш незабавно, без отлагане, говори за дълбоко обезсърчение, то е рефлекс на голямо отчаяние. Удържай нуждите си, избягвай всяко завтичане, научи се да дишаш спокойно във всяко твое действие, ако искаш да бъдеш щастлив.

 
Често се чувстваме объркани и смутени пред другите, като пред огледало. Приеми това усещане, без да се тревожиш. Послужи си с огледалото, за да се наблюдаваш. Ще научиш много за състоянието на свитост, за страха от другите и за възможната защита.

 
Любовта трае един ден и той няма край.

 
Изгради около себе си климат на топлина, без да губиш прозорливостта си, и любовта ще се яви.

 
За да разбереш едно същество, трябва да го обитаваш и в сънищата му.

 
Не се крий като пепел под пламъка, заяви целта си и излез най-сетне от съня.

 
Има разлика между усамотяването, отдръпването и състоянието на дълбока самота. Вътрешно самотният човек не вдига стени, за да се пази, не поставя препятствия между себе си и другите. Той е сам в себе си, тоест свободен от принуди, готови идеи и мнения, които задръстват духа.


 

Извадки от "Мъдростта на северноамериканските индианци"
Съставител Жан Пол Бур

Активен
bars_i
Гост
« Отговор #14 -: Септември 28, 2010, 18:58:31 »

Помни сънищата си, гледай ги като непозната територия, защото идват от дълбините ти със съвет, съобщение или предупреждение.

 
Духовете и флуидите на природата си служат със съня, за да се свързват. Затова използвай и ти сънищата си. Те са видимият език на невидимите неща.

 
Сънуваме, защото желаем и изпитваме любов. Сънят винаги изразява душевна битка, в която духът и съюзниците му воюват срещу вредните мисли, мрачните зони, убежища на угризенията и натрапчивостта. Слей се със сънищата си чрез молитва и медитация, иди им на помощ, за да се включиш в битката на душата.

 
Научи се да разпознаваш сънищата си, защото някои се завръщат под друга форма, за да донесат същото послание. Вслушвай се в тях, те също ти сочат пътя на чистия дух.

 
Сънищата идват към теб като конници, обвити в облак прах. Онова, което вземаш за заплаха, понякога е приятелско подсещане.

 
Сънуването не е спане, а будуване, пътуване, действие, живот по друг начин. Гледай на света на сънищата, като на втори свят с негови си закони, лица и действителност. Духът ти не е заключен във всекидневното съзнание. Той е в двата свята едновременно, във всеки един миг, през целия ти живот.

 
Образите от съня понякога представят праотец, духа на мъдрец, който се опитва да ни упъти, или осезаем двойник на любим човек, отказващ да напусне духа ти. Понякога се явяват и тревожещи образи. Не се страхувай. Те са просто твоите лоши части. Научи се на заспиване да призоваваш закрилата на съюзниците. Обърни съня си към слънцето.

 
В нощната тишина тялото се отпуска и духовете, подплашени от обичайните ни вълнения, се осмеляват да се приближат.

 
Онзи, който спи, пали светлина, привлича сънищата. Съсредоточи се в духа си преди да потънеш в съня. Приготви се да промениш света. Призови сънищата си, избери ги и те ще дойдат.

 
Сънищата не лъжат. Те само се преобличат, както някога шаманите ни преди ритуалните танци. Лоши сънища няма. Това са сънища на мир и познание, надянали маски, за да те изкушат, да те предизвикат и събудят.

 
В сънищата можеш да разрешиш много задачи. Отговорите идват трудно в дневното пърхане на духа, защото трябва да пробият стени от мъгла. В сънищата се явяват свободни.

 
Най-напред разбери сънищата си, ако искаш да разбереш себе си.

 
Няма минало и бъдеще в света на сънищата. Спящият е във вечното настояще. Всяка нощ си във вътрешното време, което не е всекидневието, размерено от изгревите и изтичането на часовете.

 
Човек се готви за съня като за голям празник с надеждата да срещне някогашни и бъдещи приятели, да изживее неочаквани неща в един и същи миг, на едно и също място. Сънят не е затворен в мозъка на спящия. Той бяга като вятър над прерията и обикаля безбрежни пространства. Този, който сънува, не спи. Той сънува.

 
Залепи ръце, уста и чело за кората на едно дърво и затвори очи. Духът на дървото ще ти даде силата си и ще сподели с теб сънищата си.

 
По същия начин, по който Великият дух сънува света и го прави да съществува само със силата на желанието си, спящият сънува оживяващи вселени. Сънят създава светове.

 
Сънищата на децата са обитавани от светлини, но и от ужасяващи образи, защото всяко дете е на границата между два свята. Още не го е нагодил към себе си онзи свят, който не сънува. Стани като детето, сънищата ще те облекат в легенди и животът ти ще пропее. Потопи се в сънищата си с факела на духа в ръката и сенките, които плашат детето, ще се пръснат, както се пръска мракът при изгрев слънце.

 
Сънищата са неумолими съдии. Използват унеса ти, за да покажат съдържанието на духа ти като живи, преобразени образи, невинаги лесни за разпознаване. Не се впускай в сложни анализи – ще се залуташ в извивките на съня. Не го насилвай, защото значението му ще ти избяга. Обгърни го с любов и внимание, бъди до него, без да се опитваш да го разбереш, съсредоточи се в изпитаното чувство и в присъствието на съня, отзивчиво заслушан в загадката му. Тогава сънят ще ти проговори.

 
 Научи се едновременно в два свята, по два начина. Повтаряй си, че нощем спящият наблюдава сънищата си, но след като се събуди, сънищата започват да го наблюдават, следват го и се намесват в живота му. Опитай се да промениш възприемането си и ще видиш света с магически очи.

 
Сънуваната дума, думата, която виждаме или произнасяме насън, идва от дълбините на духа, въоръжена със сила, която обикновената дума не може да притежава.

 
Служи си със сънищата, за да лекуваш или да облекчаваш страдащите.

 
Всяка плодоносна мисъл или действие са били най-напред мисли и действия насън. Възприемай съня като пръв камък на всеки градеж. Без него не можеш нищо да предприемеш.

 
Научи се да спиш до извор или до огън от дърва, ако искаш да пречистиш сънищата си. Огънят и водата отблъскват лошите видения и доближават към началото на нещата.

 
Духовните сънища се различават от обикновените по наситеността на цветовете и силното вълнение, както златото се различава от обикновените метали. Те посещават дух, който е способен да се удивлява и гледа навътре в себе си.

 
Няма сънища без желание, няма желание без любов. Сънят е тайният език на любовта, съкровената й хаотична или хармонична музика, в зависимост от съдържанието на духа.

 
Сънят се подхранва от чувствата, мислите и спомените ни, за да добие тяло и да стане видим.

 
Сънуващият понякога пътува далеч от тялото си и рязкото събуждане може тежко да наруши нервното му равновесие. Дай си време да осъзнаеш отново тялото си – полека, без насилие, бавно като лунен изгрев.

 
Виждал съм множество духове в тъмния тунел на сънищата. Не всички бяха мои съюзници, някои се опитваха да ми навредят. Виждал съм крадци на души, въоръжение със страх и гняв, виждал съм изгубени души, осъдени на угризения и страх, молещи от хората любов, за да разкъсат кръга на болката. Трябва да слизаш в света на съня с всичката си любов, защото там срещнеш и страданието.

 
Сънят ти трябва за е дълбок като езеро и лек като пяната, която блести на повърхността му. Научи се да сънуваш като пумата – отчасти будна, осъзнаваща околния свят, и едновременно дълбоко заспала, обитавана от могъщи духове. Избягвай тежките, припадничави сънища, пази подвижността си върху повърхността на бездната.

 
Споделяй сънищата си с приятели, разказвай им ги, ако искаш да си оставиш отворена врата към другия свят. Двама приятели, които споделят сънищата си, общуват чрез духа на една и съща територия. Срещат се при един извор, свеждат се над един пламък. За пръв път се разбират.

 
Преди да заспиш, виж в духа си черната колона на съня, която ще те отнесе. Извикай образа й в горната част на черепа си, където е душата, после я напълни с картини, впечатления и образи. Следвай медитацията си, без да се разсейваш с други мисли. Трябва да влезеш в съня си с бистрота на желанието и волята си. Научи се да бъдеш господар на собствените си сънища. Не се оставяй да те изненадат.

 
 По време на съня ти си в друг свят, вътре в тялото си, в безкрайна територия с неограничен хоризонт. Научи се да чувстваш замайването от безкрая в собственото си тяло. Бъди цялата вселена.

 
Сънищата са послания, идващи от дълбините ти. Те се явяват от пределите на унеса с факли. При събуждането споменът за съня се замъглява, конниците заминават, посланието се губи. Научи се да си спомняш сънищата си, като мислиш всеки ден за тях, като за приятели.

 
Който сънува, не спи, той гледа вътре в себе си.

 
Човекът, който сънува, се моли, без да го знае. Търси отговор на тревогите си, вълнува се, мята се, чуди се колко бляскав е духът му, докато трае сънят. На сутринта сменя света и слънцата угасват.

 
Сънищата на възрастния са неосъществени мечти на детето. Остарели, обърнати с гръб към слънцето. Това обръщане известява осиротяване на духа, вцепеняване, невъзможност да действа. Обърни се към слънцето. Промени погледа си към света, те ще променят и сънищата ти. 

 
Ставаме затворници на някои сънища поради изоставяне на волята, липса на бдителност. Бъди бдящ ловец по време на съня си.

 
Приемай съня като празник, който духът си дава, за да не се забрави, да не заспи, докато тялото почива неподвижно и беззащитно. Сънищата пазят спящия.

 
Извадки от "Мъдростта на северноамериканските индианци"
Съставител Жан Пол Бур   

Активен
Страници:  [1] 2   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
ЗНАЕМ КАК ДА ПРЕЖИВЯВАМЕ, НО НЕ ЗНАЕМ КАК ДА ЖИВЕЕМ!!!
Обща тематика
delfin 4 3069 Последна<br />публикация Юли 27, 2009, 01:07:40
от Бунтарката
Кабала и какво знаем за нея.
Видео клипове
The One 6 2580 Последна<br />публикация Ноември 18, 2010, 23:31:03
от Симона
What The Bleep Do We Know-Какво знаем ние?
Филми
dayana 7 3015 Последна<br />публикация Март 09, 2011, 14:56:54
от onidar
Какво трябва да знаем за да си направин енергиен щит?! « 1 2 3 4 »
Духовни учения
stefanica 50 6387 Последна<br />публикация Януари 09, 2012, 01:19:05
от Sue
Индианците пираха пазят тайната на щастието - настоящия момент
Любопитни факти
praiseyou 0 1325 Последна<br />публикация Февруари 10, 2011, 15:44:48
от praiseyou

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright