Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Третият Антихрист-Подтема:Тайни общества  (Прочетена 2402 пъти)
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« -: Септември 17, 2010, 16:19:18 »

След като разгледах рицарите-тамплиери и тевтонския орден и видях отношението на Църквата към тях леко ми се разклати мнението.Но още повече в главата ми бучи мисълта,че някой подтиква Католицизма към това.Но кой?

Все пак този въпрос ще го оставя на другата тема.

Нека тук разгледаме розенкройцерите и хоспиталиерите.


Розенкройцери

Масонството тръгва от Християн Розенкройц Паскал, Леонардо и Фарадей са били членове на ордена



Знайно или незнайно розенкройцерството, без да е религия, работи като религиозна мотивация в душите на хората. Но като повечето мистични учения стои в някаква мъглявина - произходът му е неуточнен, не е дефиниран еднозначно неговият основател.

Според едни източници розенкройцерството има своите корени още в Древен Египет. Счита се, че названието “розенкройцери” се е давало на окултистите, на адептите от по-висока йерархия, и то хиляди години преди да се появи християнската църква. През X - XI век започват да се формират окултни ядра на розенкройцери и в Европа, в Германия. Но за начало на т. нар. братство или орден на Розата и Кръста повечето изследователи приемат ХIV век. Тогава някой си Николо Барно предприема пътуване из Германия и Франция с мисията да обедини мъчениците на “философския камък”, на алхимията, в нова херметическа общност. Това негово начинание слага началото, но такова братство все още няма. За действителния основател на нова херметическа общност, наречена “Орден на розенкройцерите” или “Орден на Розата и Кръста” се приема Христиан Розенкройц.

За Розенкройц историята не е запазила почти никакви информации. Това, което има като бледа сянка на биографичния му портрет, не е достатъчно - повече минава в областта на легендите. Но в легендите понякога се крие повече истина, отколкото в историческите факти.

От някои данни извличаме, че Христиан Розенкройц е роден през 1378 година и е починал през 1484 година в Германия. Според легендата гробът му е открит в подземните коридори на братството и там е намерен и един сборник, написан със златни букви, съдържащ тайни и откровения. В него имало и предсказание за бъдещия край на света. Възможно ли е един посветен да бъде толкова илюзорен: да няма знание, че в петата коренна раса, в нейната западноевропейска култура - петата подкоренна раса, в която човечеството е, това не може да стане; възможно ли е да не познава света в неговата цялостна идея за еволюцията - планетното развитие през седем коренни раси, всяка със свои седем поделения и култури?! Трагично е, когато някои без знание за духовните пътища на човечеството на нашата планета се обвързват с подобни предсказания. Ако известни катаклизми свидетелстват за някакво битие и обосновават определени пророчества, това не дава основание да се казват по-смели неща от обикновените предсказания. Какво казва Христос на фарисеите и садукеите, когато искат личба от небето: О, народе неверни, докога ще искаш знамения и чудеса!

Така че да се приписва намереното пророчество на Христиан Розенкройц, за когото някои от езотеричните школи твърдят, че той е прероденият след това граф Де Сен Жермен - този, който взема участие в импулсирането на Великата френска революция, е недопустимо. Един велик посветен като Розенкройц, създал братство на адепти, не се мами така евтино с подобни предречия!

Според други исторически данни Христиан Розенкройц е живял и починал през XIII век. През този век папата подема нов кръстоносен поход, насочен предимно срещу българската ерес в Европа - богомилството, в лицето на така наречените там албигойци и катари. Вследствие на това замъкът на семейство Гермелсхаузен в Тюрингия (едно от последните богомилски убежища) е опожарен, а семейството - избито. От кървавата сеч е спасено само петгодишното дете на господарите на замъка (разбира се, ръката на съдбата го запазва), а това е именно Христиан, наречен по-късно и Розенкройц. Според легендата Христиан има по-късно своите скитничества на Изток, където е посветен в тайнствата на светилищата (както са посвещавани рицарите кръстоносци, малтийските посветени, масоните, въобще мистиците от различните епохи). За първи съратници на Розенкройц се посочват трима бедни монаси, към които впоследствие се присъединяват и още четирима. Така това братство, обединено от идеята за световна промяна, разпространява идеалите на розенкройцерството.

Има едно странно и доста спорно твърдение, че след пребиваването си на Изток Христиан Розeнкройц посещава с трима свои съратници България и в древния окултен център Търново поставя основите на своето учение*. Наистина е вярно, че големи личности са идвали в България, но защото тук има огнища за посвещения и са вършени посвещения!

*Вж. М. Хаиндл, Космогонията на розенкройцерите, Варна, 1992, част I, с. 9.

Според друга легенда през 1610 година в Париж се събират седем неизвестни лица, които, тревожни за съдбата на човечеството, донасят седем книги с тайни знания, даващи власт над живата и мъртвата природа, над човешките души. Това оставят на човечеството тези седем безименници, желаейки освобождението му. Но те е трябвало да направят и отговорен избор - да намерят свой заместник, достоен за великото посвещение! Тези седем неизвестници се приемат за отците-основатели на розенкройцерството, дошли да върнат на човечеството тайното знание, похитено в хилядолетията. Макар че отчасти то било разкривано от алхимията, в края на краищата тя привършва своята дейност, без да изгради онази будност, заради която голяма част от посветените поемат голгота. Фактически Орденът на розенкройцерите се явява в една пълнота на живеене, след като алхимиците вече привършват битието си като тайно общество.

Според някои съвременни изследователи Христиан Розенкройц не е основателят на ордена, а названието “розенкройцерство” е само символично - едно нарицателно име в смисъл на християнски орден на Кръста и Розата. Положителността на това твърдение може да бъде оспорена, защото все пак нарицателното идва, когато една действителна личност го е дала. Можем ли да мислим, че не е съществувал Иисус Христос при наличието на християнство?! Дори когато се касае за християнски орден, като например иезуитския, пак се знае, че Игнатий Лойола е негов основател. Следователно, за да се създаде един голям орден, какъвто е розенкройцерският, е нужно да бъде вградена в него сянката на голяма личност (както в българското поверие - за да бъде една сграда устойчива, едно дело трайно, трябва да се вгради в основата му сянката на някой любим). Така че хората, които трайно в душите си владеят мистичните пътища и вътрешното съзерцание, не са минали без една изявена личност!

Въпреки различните версии за основаването на братството на розенкройцерите, съществува общото мнение, че то става явно и има голям брой последователи едва през XVII век.

От запазен достоверен текст се вижда, че през 1610 година пред йезуитския съд немският нотариус Хазелмайер свидетелства за съществуването на съчинение “Fama Fraternitatis” - “Слава на братството”, което съдържа устава на Ордена на розенкройцерите. През 1614 година се разпространява друго съчинение - “Всеобщо преобразуване на света” (в себе си то включва “Слава на братството”), в което се споменава вече за Христиан Розенкройц като основоположник на ордена.

Друго сакрално съчинение на това общество е “Изповед на братството на Розовия кръст”. Тази творба представлява едно обръщение към всички добронамерени хора да се присъединят към тяхното движение, за да се извърши обновяване на света. Това е идея, която безспорно има своя зародиш във висшите светове. Колко розенкройцерите са сполучили, колко са били добронамерените, ония, които са тръгнали да обновяват света, е въпрос, но идеята е факт и като падаща звезда на небосвода това учение е сложило една ярка диря.

През 1630 година в Лайден излиза трудът на Петер Мормийо “Най-секретните тайни на природата”. В него розенкройцерските аркани (тайни) са разделени на три дисциплини: вечно движение (перпетуум мобиле), трансформация на металите (“философски камък”) и лекарство за всичко (панацея). Виждаме колко ясно са очертани пътищата на този орден.

Георг Шустер в “Тайни общества, съюз и ордени” пише, че основната задача на ордена е да намали земните беди чрез довеждане на човечеството до истинската философия, която Адам узнава след падането си и която следват Моисей и Соломон. Това има близка родственост с масонството и кабалата, но кое е същественото в този апел - че тайните знания са дадени още на Адам. Следователно те са нещо като кодирана, чакаща своята изява тайна. Първата окултна тайна, която получава Адам след “грехопадението” , е че става равен на боговете, защото научава полярността (а ние се освобождаваме от проявата й зло - добро), която е тайна на еволюцията. Дори ако вземем Адам само като принцип, той значи битие на Бога, сложено в мисъл! А дали Моисей и Соломон са познавали и прилагали, както е казано, истинската философия, е под въпрос. За Моисей строгостта на закона е една необходимост да изгради социална общност, но той не влиза в благословената земя! Соломон като миротворец получава правото да изгради прочутия Иерусалимски храм (някои източници подсказват, че още в него са сложени знаците на масонството - чук, триъгълник и пергел), но връщането му от единобожието към политеизъм не говори за голяма посветеност. Разбира се, човек може да прави грешки и да се върне, това обаче е другата страна - възможно е да има и девето посвещение, но щом е пропуснал една шупличка на някое стъпало в стълбата, по която прави своите възземания, ще бъде върнат, за да си я поправи.

За някои автори произходът на Ордена на розенкройцерите е съмнителен, те приемат, че според традицията духовно-рицарските ордени са от светата земя.

За други автори, като Хекърторн например, Орденът на розенкройцерите е обкръжен от поетичен блясък и магическата светлина на фантазията, а тайнствеността му придава очарование на историите им, напомнящо блясъка на метеор. Според потребите в даден момент, както в отделни континенти, така и в цялата ни планета, макар и малки, звезди от този род са поддържали равновесието на универсалното духовно развитие с еманацията на своята идейност. Светът може да бъде крепен и от единици. Еволюцията се върши от мнозинството, посветените са единици, но те са достатъчни да бъдат витлеемски звезди. В края на краищата Витлеемската звезда завежда само трима мъдреци - не се пита човечеството!

За това братство пише и Йохан Валентин Андреа в своята повест за основателя на ордена - рицаря Христиан Розенкройц. С нея той цели да се присмее на алхимиците, както Сервантес чрез Дон Кихот осмива рицарството. И все пак Дон Кихот ще остане олицетворение на едно необходимо въображение за реалности, по-реални от тези, които човечеството все още вижда! Културата на алхимиците не може да бъде осмяна, нито пък тайните знания опорочени от несъгласието - те имат своето и историческо, и верско предназначение. Присмехът може да обслужи един Мефистофел, когато се надсмива над Фауст, но въпреки всичко във Фауст ще остане неудовлетвореност - той ще има своите търсения и открития, макар че в тщеславието си подписва договор с Мефистофел. И какво е странното в този договор - че Фауст го подписва не с обикновено мастило, а с кръв! Кръвта е азовият представител на човека, чрез нея се легитимира индивидуалността. И затова в предишните законодателства кръвното отмъщение е било пряко задължение на потомствата - нещо, което е трябвало да се победи с будността на ума и със силата на интуицията; с далновидност е трябвало да се освободи човечеството от кръвта, да се скъса веригата на кръвното родство, което по един безспорен начин Христос решава: Мои майка, братя и сестри са тези, които слушат словото на Отца Ми.

И така Фауст трябва да се подпише с Азовия си представител, със същността си, за да му открие Мефистофел тайната - тайната на питието, даряваща го с вечна младост. Тук е грешката на Фауст, тук е и недалновидността на цялата алхимична доктрина, когато подхранва идеята, че пробудата може да дойде от един изкуствен подбудител, а не от зрелостта на човека, от овладяване на силите, вложени в него.

Алхимиците са били предмет на осмиване и от Себастиен Брант. Той написва една пародия за същността на алхимията в следната форма:

Алхимията пример дава
как глупост с хитрост се сдружава...
Които таз наука учат,
в реторти, значи, ще получат
и злато по изкуствен път -
ако умеят да търпят.
О, глупави лъжци! За миг
се вижда всеки техен трик!
Които честно са живели,
парите си са пропилели,
в глупави реторти, в тигли,
но злато те не са добили.*

*Вж. Е. Парнов, Тронът на Луцифер, София, 1989, с. 193.

Ето до каква степен е било отрицанието на обществото към тайното, окултното знание. Да се наричат алхимиците глупави лъжци, които правят в реторти трикове, е наистина липса на прозрение, беда на невежеството. А невежеството е аборт на безплодието! Само безплодието на обикновената мисъл може да нарече окултното знание безплодно, защото не знае какво владеят неговите представители. Известно е как са заклеймявани като магьосници, на които дяволът гостува. Да, но точно те така здраво държат вързан в себе си дявола, че той нищо не можел да им направи!

Розенкройцерите като херметическа (вътрешно затворена) общност живеят в дълбока нелегалност. На това може би до голяма степен се дължи разминаването както в историческите датировки, така и в неговите тези. Вярно е обаче, че не са се оставяли тайни от чистото окултно знание, а само формули, с които непосветените не могат да работят. Алхимията все пак е възможно позволеното да се покаже, защото идеята за т. нар. “философски камък” е една открита прокламация. А какво всъщност е философският камък - идеята да се преобрати и най-обикновеното в съвършено. За разлика от химията, която разглежда материята само като механична или химична енергия, т. е. принципът на живота е бездеен, алхимията борави с този принцип като формиращ и възбуждащ към съществуване. Когато в материята започнем да действаме с живота като енергия, като Божественост, тогава вече ще можем да променяме, да направляваме, тогава ще създаваме света на мъдростта!

Идеята да се преобразят нисшите метали в злато е да се внесе енергия, която да промени и формира - и то в най-ценностното! Това се е считало за чудо, защото е чакан външният белег само, а не вътрешната тайна: от обикновеното човек да направи химн, химна на радостта - желанието да градира в мисъл, мисълта - в духовност, в духовността - божественост! Ето това е тайната!

Алхимията е всемирна наука за преобращението - тя дава идеи, които плодят!

Алхимията е целяла да намери и онова универсално лекарство, наречено “панацея”, което може да изцели всеки; тя е търсила осъществяването и на идеята за перпетуум мобиле - и то не вън, а вътре в човека. Само човек има неизчерпаемата енергия - своя вечен Кундалини, за непрекъснато си движение и развитие.

За алхимията същинският човек е мислящият принцип у него. Неслучайно Господ отрежда на Адам правото да назове растенията, животните, въобще всичко сътворено, защото само той има знание - знание за преобразяване, знание за свобода!

Идеята да се преобразява е вложена в основата на създаването на човека - Да сътворим човека по Наш образ и подобие. Образът е възможността, подобието - еволюцията на осъществяването. И затова Адам яде от уж забранения плод - за да се преобрази, за да започне големият урок на еволюцията тук, на Земята. И докато я осъществим, ние винаги ще се преобразяваме, винаги ще умножаваме валенциите си. Щом открием нов елемент, за който нямаме валенция, ще си изведем такава, за да направим и с него съединение. Ние носим всички дадености, неизведени на живот, за да си правим валенция след валенция, и сега щом нова валенция е необходима за Мъдростта, ще я родим! Това е алхимията на вътрешния ни живот - не механично рефлектиране и изразяване на мисъл, а раждане на жив фермент, изведен от вътрешната ни същност.

В историята на алхимията е известен един много характерен случай с Алберт Велики - най-големия алхимик на Средновековието. Той е изключителна личност в културата - като богослов, философ, учен естественик, голям изобретател. Изумителен със своите знания, Алберт Велики преподава философия и богословие в най-големите университети в Регенсбург, Страсбург, Кьолн и Париж. Негов ученик е Тома Аквински - най-бележитият теолог на Западната църква (най-известният му труд е “Summa Theologiae” - “Теологическата сума”), който също преподава богословие в Париж. Един ден Тома влиза в алхимичната лаборатория на учителя си, когато него го няма, и какво да види - някаква механична фигура раздухва меховете и огънят гори. Тогава той грабва една метла и изпотрошава всичко в лабораторията. Когато Алберт се връща и вижда трагичното унищожение на двадесетгодишния му труд, пита ученика си какво е станало, а Тома показва отломките на робота и отговаря: Ами помислих, че това е дявол... Ето докъде е стигало нивото и на уж просветената мисъл - да живее с идеята за дявола! Защо Тома Аквински не е разгърнал скрижалите на древногръцката митология, за да прочете, че бог Вулкан (изковал прочутия щит на Ахил) си служи не с ръка, дори не с механичен уред, с който да задвижва меховете в работилницата си, а с думи?! Виждаме какви тайни крие митологията. И това не е илюзорност - човек може с мисъл да въздейства. Но за съжаление съзнанието е било в плен на полярността Бог - Сатана. Хилядолетия вече това разделяне е бреме за човечеството. То като социална беда е погълнало много жертви, а като религиозно внушение милиони погребва живи. Полярността е нужна, но признанието на личностно зло - не! И идеята, че злото е нееволюирало добро, е тайната, с която ще преодолеем раздвоеността. Всеки носи в себе си една алхимична лаборатория и не трябва да допуска някой Тома да я разруши. Правоверността не винаги е достатъчна добродетел, нито като добродетел винаги може да е извинение. Щом вярваме толкова преклонно в Бога, защо не Му позволим да бъде по-голям от нашите убеждения?! Идеята за дявола е до голяма степен повлияна от Инквизицията, от дуализма, който властва през Средновековието в Европа. Може би тази е причината Западът да не роди или да позволи възможност за изява на големи духовни учители, като един Парацелз например, а само на обикновени философски мислители.

 








 
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #1 -: Септември 17, 2010, 16:20:05 »

В този голям двубой между мистично и реално, между двете идеи: Бог - Сатана, Христиан Розенкройц основава братството на розенкройцерите с мисията то да подпомогне, както изрично е записано в устава му, избраниците на човешкия род да отворят очите си за Духа, да прогледнат за сиянието отгоре и да се преизпълнят с вътрешната светлина на висшата истина. (Този апел впоследствие теософията и нейните производни - антропософията, дъновизмът изнасят на преден план и изповядват.) Като херметисти розенкройцерите обещават на последователите си достъп до висшите тайни, като им посочват основни стъпала за пробуждане и разгръщане на вътрешните сили; то дава и уред на прозрение - окултните символи!

Всеки окултен знак има три значения: външно, което може със зрението да се констатира или със събуденото въображение да се улови и дефинира; вътрешно или тайно, което се обяснява само с ума; и чисто духовно, което не може да бъде обяснено, а се схваща само с интуицията. Всеки човек носи интуиция - малко или много, в отделни моменти или постоянно (в зависимост от своята вътрешна посветеност), всеки носи този “елан”, както го нарича Анри Бергсон, този първичен, естествен порив. Затова казвам: Бог не се доказва! Бог се живее. Ако човек иска да Го види с очите си - с външното, той не може да Го схване в целостта и понеже очите се съблазняват, дори може да Го отрече. Ако се опита да Го докаже с ума си, не е изключена мисловната спекулативност - да Го окичи с различни възможности за атрибути. Само когато Го живее, т.е. когато Го усети с вътрешната си същност, с интуицията, Бог вече не е менлив, а вечен.

Отличителните знаци на братството на розенкройцерите са розата и кръстът - два символа в единство. Те се сливат в едно, въпреки че всеки от тях има свое определено мистично предназначение и вътрешно съдържание. Това различие в единство съответства на двойнствеността в единство - Бог и природа, Дух и материя...

В тезата за генезиса кръстът е епоха в съответните духовни културни раси. Хоризонталната му страна представлява възможността за надмога над растителното царство и влизане в животинското, което има като най-съществен белег хоризонтален гръбначен стълб. А милиони години са били нужни от животинското царство да се премине към човешкото, т.е. хоризонталният гръбнак да стане вертикален, за да могат енергиите - и отгоре, и отдолу, да сътрудничат за извайването на мозъка и развитието на умственото поле.

Кръстът ни дава и мистичната тайна на двубоя между Дух и материя (всеки човек, разперил ръцете си, е един кръст), демонстрирана от Иисус Христос на Разпятието. Голготската мистерия е преобратната тайна на човека - от инволюционното слизане към еволюционното възкачване. Тя не е идея за страдание, а за свобода!

Надписът върху кръста на Разпятието: “Иисус Назорейски, Цар Иудейски” - “INRI”, розенкройцерите тълкуват като: I - Igne, N - Natura, R - Regenerando, I - Integrat, т.е. “Природата обновява с възраждащ огън”. Това разчитане на титула “INRI” създава голямо негодувание и протест от страна на официалните църкви. Разбира се, подобно тълкувание не може да се приеме, защото означава да не повярваме на думите на Пилат - Писах, каквото писах, и да се снеме предназначението на Иисус Христос в цялата мистерия на Голгота, а оттам и на Възкресението. Иисус е имал за предназначение внушената необходимост чрез божествеността да разкрие подобието. Той се разкъсва - разкрива същността Си;духът разкъсва една утроба - материята, която е нишката от минало към бъдеще. В такъв смисъл жертвата Му е заради света, заради отчаянието на хората! Точно този момент, когато отчаянието надмогва надеждата, всеки пратеник на планетното предназначение трябва да улови, всяка религия - да преодолее. Защото отчаянието е една ферментация, а надеждата отвежда в друго качество, в друга йерархия. Принципът на отчаянието е предпоставка и за безверието, но отчаянието като историческо битие е победимо и това е символизирано в образа на Сизиф.

И така, кръстът е едно настояще на себеосъзнаване и когато го съчетаем с тайната на розата, имаме човека, който, вече посветен, ще трябва да се надмогне, за да се обожестви.

Розата в митологично-поетичното виждане е предмет на голямо възхищение и почитание. В древноиндийската митология и религия е описана интересна дискусия между Брахма и Вишну за това, кое цвете е най-хубавото. Брахма, без да е видял розата, се спира върху лотоса - цветето, от което произлиза светът. Но когато Вишну му показва розата в цялата й многоцветност, многолистност, в неизброимите й нюанси, в аромата, който носи, той признава, че е сгрешил в избора си. Това далечно известие, макар и като легенда, е много показателно по отношение смисъла на символа и неговата вътрешна същност.

В древността в Китай, Рим, Гърция розата е свързвана с една от най-големите добродетели - любовта, и една от най-пазените истини - тайната (думите “под розовия храст” са били знак на любов, но и знак на тайна). Нея ще намерим възпята и като цвят на задгробния живот - един светъл знак на признание, на изпровод на починалия в неговия духовен път в отвъдността. Така розата е свързана и с живота, и със смъртта. А смъртта е най-неоспоримата реалност в живота - животът може да се променя, но той може и да се връща. Розата като идея на задгробния живот има царствената привилегия да носи възкресението.

Розата в своето многолистие и разноцветие е символ и на мнозинството в единство и на единството в мнозинството. В нейното символично значение се включват още съвършенство, изящество, радост, пламенност, гордост, слава, блаженство, мъдрост, молитвеност, тишина. Ето с колко много душевни състояния може да хармонизира розата.

При арабите за разлика от другите народи розата е мъжки символ. Много е важно, когато се поднася нещо, да се знае къде какво символизира, защото символиката е кондензирана енергия, духовният образ на реалността. Нарцисът (роден от сълзите на Нарцис) например е цвете на оплакването, на смъртта и не трябва при друг случай да се поднася.

В кабалата розата е образ на единството и символ на числото пет. Това е отразено и в католическите обичаи (в т. нар. обиходи), където се четат специални молитви, известни като “розарии”. Тези молитви съответстват на размишленията за “трите петици” - петте радости, петте скърби и петте слави, от тайнствения живот на Богородица. Розариите, посветени на Дева Мария, са изведени от тайната същност на числото пет.

В почитанието си към Богородица Католическата църква я поставя в някои отношения дори над Сина. За разлика от Източното православие там със специална була е обявен догмат, че тя също е непорочно зачната. И виждаме колко стабилно е укрепена тази догма с молитвите “розарии”. “Трите петици” от живота на Дева Мария са образец, който може да бъде последван - на всеки е дадена възможността въздържано да се радва, достойно да скърби, несмутено да понася слава?

В католицизма розата е символ на св. Георги, св. Екатерина, св. Тереза... въобще символ на Църквата със своето многолистие, на която, както е казано, Христос е главата. Розата там е символ и на Иисус Христос, но в окултен смисъл - когато тя става предпоставка на изповедание на различни техни ордени. Католическата църква е била виртуозна, когато някой си позволи да се отклони и внесе макар и незначителна промяна в някой от догматите, каноните, правилата - веднага му дават правото да направи орден. Така с благословията на папата орденът е в лоното й и след известно време изхарчва своята бунтарска енергия. Това Източната църква не можа да прозре!

В ХVI - ХVIII век намираме розата като израз на чувствените страсти, на еротиката. В Средновековието розата е символ и на небесно блаженство и постепенно изземва присъствието на монархическия знак на лилията в социалния живот. От XII век розата е въведена като хералдика в големи аристократични родове - тачена и признавана от тях и досега дори.

В литературата розата влиза като мистична символика с прочутия “Роман за розата” на немския поет Клеменс Брентано. В тази творба кръвосмешението трябва да бъде изкупено именно чрез розата - една алегорична фигура, свързана с тайното учение на розенкройцерите. Такъв начин на литературно представяне на окултните тайни ще намерим по-късно и във Франция в творбите на Стефан Маларме, в Англия - при Оскар Уайлд и Лил Адан. Тези поети формират във Франция т. нар. кръжок на поетите розенкройцери.

Розата присъства и в “Божествена комедия” на Данте Алигиери. Там, в Рая, има огромна пламтяща роза, чийто листа са душите на праведниците. Ето че и Данте не е избегнал съблазънта да даде определение с илюстрация, познавайки, разбира се, вътрешната същност на розата. Това е идея за блаженство и безспорно признание на преследваните тайни учения в Средновековието.

Затова как розата е станала червена говори древногръцкият мит за Адонис и Афродита. Този мит е зает от финикийците, но той има своя предобраз в легендата на вавилонците за богинята на любовта Ищар и прекрасния бог Тамуз - богът, който умира и всяка пролет отново възкръсва. Древногръцкият мит разказва, че когато Афродита търси тялото на своя любим Адонис, убит от глиган по време на лов, острите камъни и бодлите на трънка израняват нежните й нозе и там, където падат капки от нейната кръв, израстват алени рози.

Също според легенда в Едемската градина розата е била бяла, а когато Ева я целунала (без да е уточнено дали това е след или преди грехопадението), тя станала червена. Коя е нуждата обаче накарала Ева да целуне розата? Това е една тайна, много съществена и съхранена през вековете. Ще я разберем, ако приемем, че т. нар. “грехопадение” е инволюцията на Духа в материята, която приключва със слизането ни във физическото поле, за да дадем тук на ума си път, а на сърцето си - Азова страница. Азът чрез кръвта получава своята ярка изява, когато Ева - астралът, дава пламъка на физическото сърце.

Червената роза като християнски символ е свидетел за земния мир. Тя е емблема, която изразява и страстта на материалното, и материнското начало. Свидетел е също и на мъченичеството (известен мотив е, че пепелта на изгаряните християнски мъченици се превръща в червени рози) . Ето защо ще намерим червената роза и като израз на пролятата кръв на Иисус от петата рана.

Съгласно раннохристиянската теза до грехопадението розата не е имала тръни, а впоследствие те стават символ на грях, страдание и смърт. Оттам някои извеждат съпоставката на тръните с трънения венец на Христос, а розата на Кръста - с Неговата смърт. Това е липса на прозрение за предназначението на Христос! Тръните всъщност са будност - те събуждат в човека внимание към смущението от лоши желания и чужди мисли, а розата на Кръста - свобода от отчаяние и блаженство на душата.

Розата като символ на жертвена любов ще намерим в живота на Заратустра, ще я намерим и в пътя на Мохамед към Аллах.

Гирляндата от рози е атрибут на Ерос и е израз на една блажена душевност, на небесна радост. И досега в Индия гирляндата е израз на възпоминание и благодат, на хвала и в същото време на единство. Когато розата е бяла, тя е символ на чистота, девственост, духовност, абстрактна мисъл, а съчетанието между бяла и червена роза символизира единство, съюз. Така и като девственост, и като духовност, и като мисъл тя ни дава основание да я правим присъствена в духовния си свят - най-вече заради идеята за единството!

Някои интерпретатори, когато превеждат наименованието на ордена, което по традиция се свързва с името на основоположника - Розенкройц (“Розов кръст”), използват латинските думи “ros” (роса) и “krux” (кръст) и се получава името “Росен кръст” (това очевидно е едно свързване на ордена с алхимията, за която росата е най-добрият разтворител на златото). През XVII век излиза книгата “Изкуството да се прави злато, наречено химия”, в която не се говори вече за “митичната роса” на алхимиците, а за “rosa fhilosophorum”, т.е. за “роза на философите” - идея за свобода на философската мисъл от оковите на средновековната схоластика и мистицизъм.

По устав Орденът на розенкройцерите напомня Ордена на йезуитите (от “Йезус” - Иисус). Строгостта, с която се е изисквало встъпването там, е била проверка, една вътрешна потреба на неофита (новопокръстения), който трябва да поеме отговорността на посвещението (влизането в тези ордени е било въпрос на посвещения, макар и показни). Има исторически данни, че възниква известен конфликт между Розенкройцерския и Йезуитския ордени. Това е логично - въпреки че йезуитите са ригористичен орден, те първом имат своето определено вероизповедание и пазят неговото статукво, като приемат догмата и всичко, каквото Католическата църква повелява. А розенкройцерството е общност, която в смисъла на официалното вероизповедание не е чисто християнска - признава прераждането, кармата и еволюцията.

Атрибутите на посвещението при розенкройцерите са кръст и амфора. А като се има предвид, че розата е четвъртият център (наричан още “чашата”), тогава можем да кажем защо са избрали и амфората, която се родее със свещения Граал, в който според легендата са събрани капките кръв от сърцето на Христос.

В различни исторически моменти се явяват различни общества от розенкройцери в една или друга държава. Те имат и признание, и гонение от официалната църква.

Най-здраво розенкройцерите се укрепяват в Холандия и Германиия. Германските розенкройцери стигат до легендарното време на крал Артур. Други, като шотландските и шведските розенкройцери, основават братството “Мъдреци на светлината” , наричано още и “Братство на Ормузд”.

В края на XVIII век английските розенкройцери постепенно се вливат в редиците на “свободните зидари”, т. нар. “франк-масони”. През 1866 година братството в Англия е възродено от Роберт Уентуърт Литъл. Впоследствие то се води от Уин Уесткот, за когото се счита, че има девета степен на посвещение, отговаряща на титлата “магус”.

Във Франция също е създадено такова братство (под давление на известният френски окултист Елифас Леви), наречено “Френски кабалистичен орден на розенкройцерите”, което е обвинено в магически действия и дори е наречено “академия на сатанизма”.

В по-ново време такова братство основава и Макс Хайндъл в Америка (Калифорния). Той в книгите си “Розенкройцерската космоконцепция” или “Космогонията на розенкройцерите” (според по-новия превод) и “Послание от звездите” излага философията на розенкройцерите за еволюционните етапи на човека и Космоса.

Розенкройцерството учи, че всеки духовно просветен човек може да стане член на братството, без да вярва в догмите на официалната църква. Всеки духовен процес, преминавайки в догма, започва да ограничава щедростта на духовността, защото се пригажда към формула за възприемане и действие за служение. И точно това искат да избегнат езотеричните школи, като дават поверителната тайна и специалната формула, без да е догма. Както те казват, не може водата да се обърне срещу течението. И тук се крие една голяма тайна: Ева не може да се възправи срещу Адам, откъдето е иззета. Ето защо да се яде плодът на Дървото на доброто и злото не е грехопадение, а инволюция!

За розенкройцерите истината се открива не чрез знанието на ума, което обикновено е от очите, от експеримента, а чрез сърцето, чрез интуицията. За тях истината не се нуждае от аргументи - тя трябва да бъде живяна, да бъде позната чрез вътрешно откровение. Още от най-древни времена са давани сакрални знания, съхранявани в тайни книги (в книгите на Хермес, на сибилите...); давани са свещени науки, които скриптират тайни, разкривани само на малцина посветени - защото всемирната хармония не бива да бъде смутена. Развитието може да променя хармонията, може в зрението ни да констатираме нестабилности, но всъщност това е илюзия, въображение, както цялата природа е продукт на въображението на Божествения ум. Бог се Себеосъществява като единство в множеството - една реалност, която в Сътворителя е вечна, а преходна в нашето зрение. Тази тайна се разкрива на човека, когато мине прага от всекидневието във вътрешния духовен празник. Разбира се, с ума си ще констатираме нереалностите в хармонията. Една нереалност е жестокостта, но съпротивата е необходима заради развитието. Жестокостта е изобретение на човека, а безжалието - на природата. Ако така схващаме сблъсъците, тогава няма да имаме смут от констатациите, че светът е жесток. Има закони на справедливостта, където страданието на индивида е една необходимост - това е тайната на развитието! Идеята да се спази законът на справедливостта, който защитава индивида, е трябвало постепенно да отстъпи в процеса на еволюцията - процес, съхраняващ расата, а не индивида. И затова индивидуалността ще бъде пожертвана. Тя трябва да изпитва дори жестокостта - Нероновото начало, за да може еволюцията с пламъка на революционната жертва да защити духовните и културни раси.

Ние винаги обособяваме, когато преценяваме, а в природата и в закона на божието развитие няма спиране. Ако приемем, че насилието над индивида е еволюционност на расата, тогава ще разберем потребата и размерността на приложеното. След като осъзнаем тази тайна, след като стигнем до зрялост за такава преценка на събитията, те ще бъдат изменени, защото ние като енергия ще изправим своя китайска стена пред идеята за зломислие или злодействие.

Ето към това - към зрялост, са искали да призоват ония добродетелни мъже, които правят Ордена на розенкройцерите. Затова се гради братството на адептите, имащо за задача да донесе просвещение на човечеството.

Целта на човека и за розенкройцерите е безсмъртието - най-оптимистичната теза на всяка религия. Безсмъртието на душата ще опознаем чрез Божествената мъдрост, чрез тази нова духовна вълна на битието. Трагедията е, че когато официалната теология говори за безсмъртие, представя човека като същество в завършен вид - родило се веднъж с недостатъци или с дарования и край... Как това няма да ни учудва, след като всеки ден виждаме и беди, и радости?! Теологията ни консервира, а от друга страна, науката представя човека само като тяло и мисъл. Без душа, която може да пледира свое бъдещо живеене (било в относително безсмъртие), а само с мисъл, чиято преходност стига до гроба, какво ни остава - да съпроводим елементите на творението си и да кажем, че сме били. Когато обаче се гледа на човека като идея на безсмъртието, тогава вече характерът му е същината на неговото битие. Следователно трябва да мине през ученичество, за да има посвещения, трябва да има един живот, който е божествен чрез стъпалата, които дават Ученията за Правдата, Любовта, Мъдростта, Истината!

Основното, което отработват в ученика езотеричните школи, е характерът. Той се формира от зрението, което създава представите, от желанията, които подтикват мисълта към осъществяване, и от волята, която материализира потребата на мисълта. Ето защо голямото изкушение на човека идва от мотивите. Следователно ако един човек иска да отиде в монашество, трябва да видим мотива, а не само желанието му. Когато мотивът е породен от волята на пробудения бог у нас и знаем пособията на религията, ние правим своя програма, избираме свой метод на работа, за да събудим розата в борбата на кръста за победа на Духа над материята. Това дават езотеричните школи!

Осъществяването на духовния човек не бива да зависи от условията само, които наследява и които всъщност е в състояние да променя - молитвата например е една потреба, с която искаме да променим условията. Едно отшелничество, когато трябва да изведе божествения, духовния човек, може да се осъществи независимо от условията. Това е тайната на ордените, когато са извеждали на социално живеене с духовно светителство, и това е, което формира характера.

Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #2 -: Септември 17, 2010, 16:35:38 »

За уединението трябва знание, а не от уединението да се търси знание. Ако един отшелник не е достатъчен на себе си, и да се уединява, всяко условие ще го смути. Следователно отшелник е всеки, който може по всяко време и на всяко място да се победи, а не в пустинята да бъде изкушаван и мотивите да го връщат към лоши мисли. Това предполага да се надмогне обикновеното мислене и да се роди мъдростта! Мъдростта дава просветление, тя обяснява законите за кармата и прераждането като неумолими, но не и непобедими. Човекът е подчинен, но не роб на законите.

Човек носи една реалност по-властна от законите - реалността на духовната си същност!

С тази идея розенкройцерите са искали да победят схоластиката и от временно битие човек да влезе в лоното на всемирната безсмъртност. Да победим природното си естество - това е идеята, която можем да изведем от розенкройцерството!

И така, от човешкия към всемирния ум; от нееволюиралото добро към свобода от двойствеността; от нисши до висши същества ние осъществяваме една цялост - розата с всичките й листа. В кой момент кое листо тя ще разлисти, т.е. коя добродетел ще изградим, е въпрос, но само цялата роза е единство на нашето битие. Бъдещето има само един израз на познание - цялостен живот в Бога! И за да осъществим, трябва да извършим двубоя между Дух и материя.

Още за розенкройцерите:



Учението на розенкройцерите е свързано с името на легендарния основател Християн Розенкройц, живял през XIV -XV в. Той избрал розата и кръста за символи, като ги включил и в собственото си име. Те се срещат още от най-дълбока древност в историята на всички световни религии. При Розенкройц те са в единството, каквото е това на Духа и Материята или на Бог и Природата. Единственото сравнително точно нещо, свързано с името на Розенкройц, което историците успяват да извлекат, е датата на неговата смърт - 1484 г. Напоследък витае и мнение (М. Хайндл - Космогония на розенкройцерите. 1993 г.), че по време на своето пътуване на Изток Розенкройц посетил окултисти в българския окултен център Търново и посял там идеите на своето учение. Розенкройцерите са членове на популярен германски мистичен орден. Произходът им може да се проследи чак в ранните години на XV в., но най-широко разпространение учението получило през втората половина на XVIII в. През 1610 г. в Париж се събират седмина просветители, които, разтревожени за съдбата на човечеството, донесли и разпространили там седем свои книги. Седмината били свръхсъщества, неподвластни на човешките закони, и дори били невидими. Те искали човечеството да отвори очи и се обърне към Духа и Мъдростта и да бъде създаден нов модел на мислещ човек. Според учението им всяка догма, дори и тази на църквата, ограничава щедростта на духовното измерение. Същността на Pозенкройцеровата легенда се открива в 3 малки книги, публикувани анонимно между 1614 и 1616 г. В тях се изразяват надежди за генерални реформи на света и човечеството със средствата на хармонично смесване на двете главни движения на времето - Реформацията и напредъка на научната мисъл. Посланието на първия утопичен трактат започва с историята за пътуванията на Розенкройц в търсене на познание и истинска мъдрост и завършва с равносметка на ордена, който носи неговото име. Втората от книгите съдържа историята на Розенкройц и в нея се отбелязва, че той е бил роден през 1378 г. Предполага се, че е живял до 106-годишна възраст и че ще се появи отново след 120 години, като датата на неговото очаквано завръщане съвпада с издаването на първата от книгите. Втората съдържа 37 основания за човешките цели и стремления, а също така и смисъла на политиката на братството. Тя приканва читателите да се присъединят към движението на розенкройцерите, без обаче да обяснява как може да бъде постигнато това. Прокламира своето противопоставяне на папството, исляма и на претенциите на алхимиците. Предполага се, че автор на тези книги е тогава още младият Йохан Валентин Андреа, който по-късно се прочува с педагогичните си писания като Вюртенбергски теолог. Ефектът от книгите е бил сензационен. Мнозина искали да се присъединят към братството на розенкройцерите. Розенкройцерите усъвършенствали своите учения, използвайки традициите на познатите окултни науки - кабалата, черната магия, алхимията, търсенето на философския камък, перпетуум мобиле и панацеята - все занимания, по правило враждебни на идеите на тогавашното Просвещение. С розенкройцерите се свързват доста бележити личности, сред които най-прочутият алхимик на средновековието, енциклопедистът Алберт Велики, и неговият бележит ученик, един от най-големите световни теолози Тома Аквински. Много от розенкройцерите били в обкръжението на престолонаследника и после пруски крал Фридрих Вилхелм II и заемали високи постове в администрацията. Изследователите откриват паралел между розенкройцерите с техните тайни общности, които по същество са мощни окултистки братства, с майсторите на много по-късната и също трудно определима Велика бяла ложа. За нея се казва, че е пазител на скритото познание на масоните. В действителност това е предмасонство, но неговото име по-късно е наследено от германските масони. Това бил орденът, създаден от Зигмунд Рихтер. В същността си те са братства по-скоро на алхимици, които впоследствие се вливат в средите на франкмасоните. Това дава основание за мнението, че розенкройцерите са основа на висшата степен на световното масонство. Днес, въпреки че са променили изцяло своята идеология, розенкройцерите продължават да залагат на езотериката, както и в годините на своето зараждане преди векове. Колко е техният брой и колко точно са центровете им, сега никой не знае.


Хоспиталиери:

Хоспиталиерите (на френски: Ordre des Hospitaliers, на малтийски: Ordni ta’ San Ġwann) са рицарски орден, познат още като Суверенният орден на Свети Йоан Йерусалимски от Родос и от Малта, Малтийски рицари, Малтийски орден, Родоски рицари, Рицари йоанити . Представлява католически военен орден, основан по време на Кръстоносните походи под ръководството на брат Жерар през 1080 г. и съществуващ и до днес. През различните периоди седалище на братството са били Йерусалим (църквата или болницата на св. Йоан Кръстител), островите Родос и Малта, а сегашното седалище на ордена е в Рим. Названието „хоспиталиери“ произлиза от лат. hospitale - гостоприемен; hospital - болница, лечебница. Най-ранното наименование на ордена е „Ordo militiae S. Johannis Baptistae hospitalis Hierosolimitani“. Орденът поддържа и до сега болници в Палестина и Европа. Орденът е официално признат от папите Паскал II и Евгений III съответно през 1113 и 1153 г.

До средата на XII век орденът се дели ясно на две основни братства — бойци и лечители. Статутът на закрилян от папата орден осигурява някои значителни предимства, сред които е спестяване на църковния данък-десятък и строеж на собствени религиозни сгради. Това е преценен разход от папската власт — скоро почти всички новопостроени от Хоспиталиери и Тамплиери крепости и селища в Светите земи се превръщат в бастион на Католицизма. В апогея на могъществото на Йерусалимското кралство Братството на Свети Йоан контролира седем укрепени селища и 140 имения в целия регион. Най-големите бази на тяхната мощ в кралството Йерусалим и в антиохийското княжество са Керак (Krak des Chevaliers) и Марг
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #3 -: Септември 17, 2010, 16:48:12 »

Масонството е посветителско общество, което има неуточнен произход. Различни клонове на това общество днес съществуват под различни форми в цял свят, с членска маса приблизително 5 милиона души, от които около 480 000 в Англия, Шотландия и Ирландия, и по-малко от 2 000 000 в Съединените щати.[1][2] Различните масонски организации споделят морал и метафизични представи, които включват, най-често, институционализирана вяра във Върховно същество.

През 1988 г. проф. Дейвид Стивънсън издава книга, в която доказа с документи, че произходът на масонството не трябва да се търси в Лондон (Англия) в началото на XVIII век, а в няколко града на Шотландия - Ейчисънс Хейвън, Единбург и Хедингтън през 1599 г. Тогава група местни зидари създават първата ложа с обреди и тайни посвещения, при което се смесва средновековната митология с идеи от Ренесанса, кабалата, алхимията и астрологията. Годината 1599 вероятно не е избрана случайно, защото скоро след нея започва ново столетие, може би възприемано като начало на есхатологична епоха. Отличителна особеност, по които се познават първите масони, са слънчевите часовници, поставени на фасадите на къщите им. В Шотландия, където слънцето е рядък гост, тези часовници нямат практическо, а чисто алегорично приложение. Окултни символи са изобразени и върху запазените надгробни плочи на масоните. След потушаването на революцията на Кромуел и възстановяването на монархията през 1660 г. крал Чарлз II назначава Уйлям Морей за главен надзирател на строежите или архитект в Шотландия. Стивънсън е на мнение, че Морей е новаторът, който създава ритуалите на първите масони и обосновава идеите и вярванията, които те въплъщават.
На монографията на Стивънсън се противопостави професорката от Калифорнийския университет в Лос Анжелес Маргарет Джейкъб. Тя твърди, че шотландските масони, които Стивънсън има предвид, всъщност са професионални строители с типични за времето си еклектични религиозни интереси, а не посветени членове на таен окултен орден. Според нея масонството възниква в Англия през XVII век.
Повечето учени приемат за официална рождена дата на масонството 24 юни 1717 г., когато в лондонската кръчма “Гъската и скарата” вследствие на обединяване на четири ложи е основана Великата ложа на Англия. Според един документ от 1725 г. ложите, обединени от Великата ложа, вече стават 64, от които 50 работят в очертанията на Лондон.
През 1721 г. е издаден кралски устав, който осъжда някои скандални клубове и дружества. Великата ложа на Англия, която си дава сметка, че е заподозряна, бърза да убеди властите, че не ги заплашва с нищо. За да документира всяко свое действие, тя започва да води официални протоколи от заседанието си на 25 ноември 1723 г., когато Велик магистър става крайният привърженик на Хановерската кралска династия граф Далкийт. Същата година се появява прословутата “Конституция”, написана от Джеймс Андерсън. Същата се превръща в настолна книга за английските, а впоследствие и за всички масони. От нея са взети някои от основните правила на Конституциите на сега съществуващите свободнозидарски общности по цял свят.
След разгрома на Стюартите, главният поток на масонското движение се пренасочва от Англия към Франция. За няколко десетилетия са изградени над 600 масонски Ложи, в средите на които се изградили най-големите реформатори на XVIII век – Волтер, Франклин, Кондорсе, Мирабо, Дантон, Робеспиер, Лесинг, Лафайет и много други. Сред тях имало и не малко представители на католичеството, които впоследствие създават протестантското движение вследствие на отлъчванията, предприети от Климент XII и Бенедикт XIV и подкрепени от папската була “Providas”.
Масонството намира особено плодородна почва в Америка. На 4 февруари 1789 г. Джордж Вашингтон е избран за първи американски президент и полага клетва пред Великия магистър на Великата ложа на Ню Йорк Робърт Ливингстън. През 30-те години на XIX в. в САЩ се появява силно антимасонско движение поради разкритията в публикуваната през 1827 г. книга на бившия масон кап. Уйлям Морган “Примери за масонството от един от братята, който му посвети тридесет години от живота си” и убийството му за това. Разтурени са над 2000 американски ложи и дори е сформирана антимасонска партия, която намерила място в Сената. По-късно един от нейните членове, бившият масон Милард Филмор, става 13-ти президент на страната. Скоро тази реакция заглъхва.
Масонската символика присъства в много държавни документи на САЩ, включително и върху паричните знаци, като пирамидата, всевиждащото око и логото "Нов световен ред". През последните десетилетия настъпиха промени в американското масонство, което допусна в редовете си жени и чернокожи. Напоследък броят и влиянието на масоните в САЩ намалява, което съответства на засилващата се криза в традиционните протестантски църкви на САЩ.
Масонството е много популярно и в Русия при управлението на императрица Екатерина II (1762-1796). Но след Френската революция тя преосмисля политиката си в консервативен дух. Започва реакция против одобряваната дотогава от нея рационалистическа френска философия (Волтер и енциклопедистите) и ратува за връщане към православието. От Русия са изгонени всички французи с либерални идеи, въведена е строга цензура върху печатните книги (1792 г), закрити са всички частни печатници (1796 г.). Масонският идеолог Новиков е хвърлен в тъмницата на Шлиселбургската крепост, където престоява пет години (1792-1796).
Нов разцвет руското масонство преживява при владичеството на Александър I (1801-1825 г.). Масоните Р. А. Кошелев и княз А. Н. Голицин спомагат за създаването на Библейско общество, което разпространява техните идеи. На масонството се противопоставя архимандрит Фотий (Спаски). Чрез откритото му разобличаване той успява да наложи закриването на всички масонски ложи (указ от 1 август 1822 г.), да затвори Министерството на духовните работи начело с княз Голицин, да принуди масоните-разложители, дошли от чужбина, да напуснат пределите на Русия. Борбата срещу масонството рязко се засилва след неуспешния опит за преврат на републикански настроените декабристи през 1825 г.
През февруари 1917 г. избухва втора революция в Русия, която сваля царизма. Образувано е Временно правителство. Министър-председателят Керенски още през 1912 г. влиза в масонска ложа, а от 29 члена на неговото правителство 23-ма са масони. Третата революция на болшевишката партия побеждава през ноември с.г. и установява диктатура, която продължава 74 години. Има достоверни сведения, че водачите на болшевишката революция – Владимир Улянов (Ленин), Леон Бронщайн (Лев Троцки), Анатолий Луначарски и др., не само са платени германски агенти, но заемат високи постове в тайната масонска йерархия. След Октомврийската революция масонството в Русия продължава своята дейност легално до обявяването му за забранено през 1940 г. В България масонските ложи са забранени през 1941 година със закон, подписан от цар Борис III. Същото е извършено и във всички останали страни от комунистическия лагер след 1944 г. Тази забрана всъщност подражава на табуто, наложено върху масонството в нацистка Германия през 1933 г.
След 1989 г. масонството в бившите комунистически страни е възстановено и развива активна, предимно благотворителна, дейност. Мнозина от българските политици, бизнесмени и културни дейци членуват в ложи или в парамасонски организации като Ротари клуб и Лайънс клуб.



Тези събития водят след себе си трайни последици в развитието на Братството до наши дни. Първата дата (1753) е свързана с разделянето в Англия на така наречените "Модерни" и "Стари". "Модерни" са наричани привържениците на Великата ложа на Англия, основана през 1717 г., а "Старите" са група отцепила се от гореспомената ложа, която през 1753 г. създава своя собствена Велика ложа, конкурентна на първата. Този конфликт е преодолян през 1813 г., когато двете велики ложи постигат споразумение, в следствие на което е създадена Обединената Велика Ложа на Англия.
Второ голямо сътресение Братството понася през 1877 г., когато Великият Ориент на Франция изхвърля формулировката за вяра във В.А.Н.В. (Великия Архитект На Вселената), като задължителен принцип за приемане в редовете на свободното зидарство, намиращо се под нейната опека. От този момент нататък, атеистичната насоченост на ложите работещи под нейно ръководство е противопоставена на деистичните привърженици на Великата Ложа на Англия.


Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #4 -: Септември 17, 2010, 16:54:36 »

Още за масоните!


Храмът на Соломон, най-важният символ на франкмасоните, е смятан за най-великолепната и съвършена сграда на древността
Загадките са основават на човешката същност и всичко, представено в загадъчна форма, винаги поражда любопитство. Кои са тайните на масонството, откъде са митовете за най-древното и масово етично-нравствено движение в света, което обединява 80 млн. последователи.
„Най-голямата тайна на масонството е в това, че то се гради върху най-малко тайни" - казва Великият майстор на Обединените велики ложи на Германия Алфред Коска, който бе в София за участие в годишното събрание на Великата ложа на Старите Свободни и Приети зидари на България.
Вероятно е прав, защото според проф. Александър Пятигорски за масоните и техните ритуали са написани 60 000 книги. И то все автори, които наистина би трябвало - ако следваме логиката на митовете - не да издават своите писания, а да бъдат с прерязани гърла и да разказват историите си без език - както повеляват най-древните масонски заклинания за предателите, дръзнали да повдигнат завесата на масонските тайнства.
 
Алфред Коска развенчава един мит, който вече три века неизменно шества и се препредава от поколения наред. Оказва се, че за масоните Казанова наистина е бил един от най-надарените мъже, но не в качеството си на сексуален маниак, а като учен, драматург, дуалист. Неговият най-голям грях не е в това, че е прелъстил съпругите на най-влиятелните държавни мъже. Те сигурно не биха се трогнали толкова от това. Малко известно е, че Казанова е човекът, който първи разкрива механизмите и манипулациите, чрез които управляващите крадат държавата чрез властовия апарат. Затова той е хвърлен в затвора. А тъй като епохата е била такава и сексуалността била считана за най-сигурния пропуск за Ада, римокатолическата църква пуснала в обращение легендата и така дала началото на първата открита атака срещу свободното масонство.
Много често животът прилича на поредица произволни събития, в дълбините на които бихме могли да открием зашеметяващи връзки между най-важните моменти от историята на човечеството.
Стремежът към свобода и лично усъвършенстване на масоните ги превръща в смъртни врагове на всяка тиранична система. Принцип на масоните е обаче да не отвръщат на нападките и поради това всяка тоталитарна власт може да ги използва като удобна мишена за своята пропаганда. Пример в това отношение е масонът Моцарт и неговото произведение „Вълшебната флейта". Премиерата на операта през 1721 г. се оказва пълен провал, защото никой не могъл да разбере смисъла на скритите в нея символи и загадъчни ритуали. Произведението било разбираемо само за тесен кръг посветени и то всъщност разкривало свещени за масоните тайни. Използвайки този детайл, през 1936 г. нацистите обвиняват масоните, че са отровили Моцарт за назидание, че си позволил да гради операта си върху масонските символи. Истината е, че тайно помагали на Моцарт да преодолее финансовите затруднения, в които изпаднал след провала на премиерата. Но никой не поискал да говори за това - въпреки слуховете.
 
 
Рицарите тамплиери - първообразът на масонското общество
Може би най-удивителният контраст между масонския идеал и тираничната действителност са феноменът Гьоте и Ваймар. На смъртния си одър великият гений произнася свещените за всеки масон слова: „Светлина, повече светлина!". По ирония на съдбата той издъхва в своето имение, чиито прозорци гледали към едно място, превърнало се два века по-късно в символ на най-злокобния геноцид в човешката история - „Бухенвалд".
Според Алфред Коска все пак има една тайна, толкова ценна, че никога да не може да бъде прошепната или доверена на никого - че всеки свободен човек е длъжен да изживее своята собствена съдба по най-достойния начин. Той би могъл да стори това, като научи всичко за масонските ритуали, купувайки книга или отивайки в библиотеката. Но много по-достойно е сам да преживееш масонските ритуали и да се ангажираш с масонския идеал - създаването на Рай тук, на земята.
Орденът на Свободните зидари е световно тайно братство, което си поставя за цел да изгради царството на любовта и истината чрез нравствено, умствено и физическо усъвършенстване на всяка отделна личност.
„Масонството е превъзпитание на възрастни хора" - казвал основателят на българското масонство Иван Ведър. Той и неговите съмишленици мечтаели да създадат общество, в което хората постепенно ще установят отношения, проникнати от братска любов към всички себеподобни. Само така хората биха могли да преодолеят алчността, завистта, егоизма и омразата, които са в основата на всички човешки трагедии.



Началото
Според най-разпространените версии възникването на масонството датира от библейски времена. През 950 г. пр. н. е. цар Соломон възлага на архитекта Хирам да построи в Ерусалим храм на Йехова. Мъдрият строител разделил работниците според техните професионални умения на чирак, калфа и майстор. Това са трите основни степени и в съвременното масонство. Седем века по-късно гилдиите на строителите започват да приемат за членове и неоперативни зидари, които работят само върху идеите на градежите, без да участват пряко в тях.
Според друга легенда масонството е наследство от учените и жреците на Халдея, Индия и Египет, които са разпространявали по този начин своите нравствени учения и възпитавали своите ученици и привърженици.
Третата легенда е, че масонството произлиза от Ордена на тамплиерите (пазители на храма). Този рицарски орден е основан през 1118 година от участниците в кръстоносния поход в Ерусалим, където те получават дом, разположен на мястото на храма на Соломон, откъдето и идва името им. Постепенно орденът забогатява от многобройните дарения и пожертвования, но заедно с това започва и да злоупотребява с могъществото си. Обвиняват ги, че са забравили обета си и се превърнали в неверници, които започнали да кроят план за олигархично завладяване на света. Кръстът на рицарската мантия бил само знак на ордена и постепенно се превърнал в Т (тамплиер). Рицарите тамплиери считали за свой покровител Йоан Кръстител и не признавали Христос за всемогъщ бог. Това става повод папа Климент V и кралят на Франция Филип IV да започнат преследване на рицарите през 1311 г. Орденът е забранен във всички християнски държави, а последният Велик майстор на тамплиерите Жак дьо Моле е изгорен на клада на 11 март 1314 година.
 
В продължение на 70 години настъпва затишие и никой не чува нищо повече за тамплиерите. Всички смятат, че орденът е унищожен и заличен. Докато не се случва нещо съдбоносно.
В края на юни 1381 година 100 хиляди англичани тръгват от различни посоки и се насочват към Лондон. По пътя си палят манастири, опустошават имения, убиват всеки, изпречил се на пътя им. Дори превземат Лондон. Когато водачите се качват на Лондонската кула, за да поздравят последователите си с победата, те признават, че принадлежат към Велико общество, което е вдъхновило бунта. Никой обаче не успява да узнае коя е организацията, успяла да мобилизира толкова много хора за толкова кратко време. Все пак става въпрос за XIV век - без никакви средства за комуникация, без PR-кампании и медии. При това става въпрос за 100 000 необразовани селски люде, които се надигат единни срещу своите потисници - рицарската общност на „Хоспиталиерите на св. Йоан", монашески орден, известен още като Орден на малтийските рицари. Освен перфектната организация бунтът прави впечатление на Европа с особената жестокост на въстаниците и селективното наказание на членовете на рицарския орден.
 
 
Приемането на нов член в масонското братство е един от най-зрелищните ритуали
Въпросът е кой толкова мрази рицарската общност, че да си отмъщава по такъв жесток начин. Естествено се досетили, че тамплиерите били смъртни врагове с рицарите от Малтийския орден. Но те били унищожени 70 години преди това. Възможно ли е оцелелите тамплиери да са създали нелегална организация, която организирала кръвно отмъщение за хоспиталиерите. Това била най-голямата загадка в света през XIV век, а отговорът дошъл едва три века по-късно.
Според легендата, защото няма писмени данни, намиращият се в затвора Велик майстор на тамплиерите Жак дьо Моле, преди да изгори на кладата, основава четири ложи - Неаполитанската за Изтока, Единбургската за Запада, Стокхолмската за Севера и Парижката за Юга, поставяйки началото на окултното, скрито или шотландско масонство.
Ложите следвали модела на военно-монашеския орден на тамплиерите, който бил създаден след втория кръстоносен поход до Светия гроб. Членството в ордена било доживотно, с обет за бедност, целомъдрие и подчинение. Тамплиерите се подчинявали единствено на своя Велик майстор и на никой друг монах. А техният Велик майстор отговарял единствено пред папата в Рим. В Ерусалим те били настанени в храма „Ал Акса" - мястото, откъдето Аллах се възнесъл към небето. Той бил построен встрани от Соломоновия храм, от който рицарите взели своето име „Непобедимите братя-воини на Христа и Соломоновия храм - Рицари тамплиери". Те имали право да събират дарове за църквата и в един момент дотолкова усъвършенствали тази дейност, че за кратко време се превърнали в едни от най-богатите хора на Средновековието, притежавали над 10 000 феодални имения, 9000 мелници, цели градове, милиони декари земеделски земи. Те имали свой флот и натрупали огромни пари от транспортни услуги. За да общуват, създали тайни кодове, въвели свои пароли. Останалите хора се дразнели, че те провеждали своите срещи в заключени стаи, а пред вратите стоял рицар-тамплиер с изваден меч в ръце. Тамплиерите положили основата на банките, лихварството и на разузнавателните служби. Тези техни умения се проявили векове по-късно. През 1292 г. тамплиерите били прогонени окончателно от светите земи и се установили в Западна Европа. Папа Климент V и крал Филип V обаче били уплашени от тяхната мощ и богатства и на 13 октомври 1307 г., в петък, започнали гоненията срещу рицарите на Жак дьо Моле. Гоненията продължили 7 години и в крайна сметка Великият майстор на тамплиерите бил убит.
 
Той обаче успял да предупреди своите последователи във Великобритания и така ги спасил от преследванията на Инквизицията. За да се възродят 70 години по-късно, а четири века след това да поставят началото на глобално движение, наречено Свободно масонство - Франкмасонство.
Вече има достатъчно доказателства, че тамплиерите имат връзка с онези средновековни майстори на архитекта Хирам, които толкова ревниво пазели тайните на своя занаят.
В цялата история има само две организации, които се идентифицират с храма на Соломон - Орденът на тамплиерите и Франкмасоните. Това е печатът на Соломон, който трябвало да се издига върху неговия храм в Ерусалим. Ако от този печат се махнат хоризонталните линии и той се превърне в алегория, се получават два от най-отличителните символи на масоните - пергелът и правият ъгъл.
Те се появяват в масонската емблема едва в края на XVIII век. Алегорията означавала, че по този начин чрез създаването на движението на Свободните зидари работата на въздигането на Соломоновия храм най-после била завършена. Точно храмът е неразривната връзка между днешния умозрителен занаят на масоните и древните майстори-зидари. Днешните масони твърдят, че всеки масон е зидар на своя собствен духовен храм. И докато в произхода на тяхната философска система има много бели петна, излизането на масонството от секретността е немислимо.
 
Съвременното масонство води началото си от 24 юни 1717 г., когато в лондонската кръчма „Гъската и скарата" е провъзгласена Обединената Велика ложа на Англия, в която се сливат самостоятелно действащите до този момент четири английски ложи. Велик майстор единодушно става сър Антъни Сайер. Шест години по-късно пастор Джеймс Андерсън написва „Конституционна книга на франкмасоните", която се превръща в катехизис на Свободните зидари.
Този документ оформя и основните принципи, които се следват от масоните и до днес. В основата на най-голямото тайнство стоят символите и масонският обред.
 


Масонски символи
Основните символи на масоните са инструментите на майстора-строител: пергел, ъгъл, чук, линийка. Триъгълникът с вградено в него око символизира Всевиждащото боже око. Пеликанът, който храни малките със своето тяло, е символ на Христа, изкупил с кръвта си греховете на човешкия род. Мечът символизира справедливостта и неизбежността на съдбата.
Висшето управление на ложата се нарича Ориент (Изток). „Защото Изтокът е избраният край, откъдето в древността се е изливала висшата мъдрост". Под Ориент се разбира също така всеки град или село, където се провеждат „масонски работи". Начело на всяка ложа стои майстор на стола.
Управляващият най-малко три ложи се нарича Велик майстор. В един Ориент може да има само една Велика ложа. Всички ложи, които са под нейната юрисдикция, се наричат съюзни и имат общо вътрешно устройство. В масонския съюз съществуват всеобщи основни закони и правила, които важат само за отделната ложа.
В масонството има три основни степени: чирак, калфа и майстор. В символизма на тези степени се крият всички нравствени постулати на масонското учение, което проповядва умствено и духовно развитие на човешката личност.
 
 
Йохан Волфганг фон Гьоте
За покровител на тези степени се счита Йоан Кръстител като главен проповедник на духовното възраждане, а празникът на масоните е Еньовден - 24 юни. В негова чест трите степени се наричат Йоанови и за различните масонски системи те са различни - 5, 7, 9, 33 и 99. Те обаче не са произволни и обикновено са нечетно число, а освен това имат и особено значение в масонската символика. Освен това празници на ордена са 30 ноември и 27 януари.
Степените, които следват след трите Йоанови, се наричат шотландски - заради ритуала, който е възникнал в тази страна. В повечето масонски системи с високи степени шотландските служат като преход към рицарските, тамплиерските или розенкройцерските степени.
Йоановото масонство си поставяло за цел да постигне Рая на земята чрез усъвършенстване на хората. Отличителните им цветове били златото и небесният лазур. Поради това ги наричали Синьото масонство. Неговият девиз бил „Сейте семената на небесното царство".
Шотландското масонство, от друга страна, обединявало смели борци за осъществяване на масонските идеи под девиза „Победа или смърт" (Vincere aut mori). Поради това те били наричани „червени масони".
 
Масонски ритуал
Приемането на „профан" за нов брат на ложата е един от най-тържествените ритуали. В масонските устави се посочва, че който търси светлината и желае да стане свободен масон, трябва да получи препоръка от един от членовете на ложата, в която иска да членува. Съществуват няколко обреда за посвещаване, които до голяма степен са идентични. В България първоначално е използван ритуалът, привнесен от букурещката ложа „Хелиополис", в която били приети първите български масони начело с Иван Ведър.
В определения ден поръчителят завързва очите на „профана" с черна кърпа и го въвежда в помещението на ложата, където са събрани всички Свободни зидари. Поръчителят въвежда „профана" в „тъмния храм", или храма за размишления", и го оставя там сам. Той го предупреждава, че има право да си свали превръзката само след като настъпи пълна тишина и шумът от отдалечаващите се стъпки затихне. Черният храм представлява тясно помещение без прозорци, а вратата, през която е въведен „профанът", се маскира толкова изкусно, че не се забелязва. В единия ъгъл са поставени черна маса и два стола. На масата са поставени кости и череп, в чиито очи мъждука синя светлина от горящ спирт. Пред тях са поставени Библия и пясъчен часовник. В другия ъгъл на помещението има скелет с надпис над него: „Такъв ще бъдеш". В другия ъгъл е поставен умело маскиран мъртвец с признаци на тление, а последният остава празен. Мрак, смърт, тление, слаба светлина, отворена Библия - това виждал всеки „профан", след като свали превръзката на очите си. След четвърт час в помещението влизал обредоначалникът, който започвал да обяснява на изплашения „профан" значението на черния храм. Целта е тройна: от една страна, запазване и предаване на следващите поколения на тайните на знанието; поправяне на членовете на ордена, а така също поправяне чрез собствения пример на всички, които са извън ордена, и на целия човешки род.
 
Орденът настоява за изпълнението на 7 задължения: подчинение, опознаване на самия себе си, отхвърляне на гордостта, любов към човечеството, щедрост, скромност, любов към смъртта. Обредоначалникът пространно разяснява важността на всички тези задължения, тяхната неразривност, след което искал доказателства за първото, третото и петото: в знак на подчинение „профанът" трябва да позволи да му завържат очите; в знак на отхвърляне на гордостта - да си снеме горните дрехи; в знак на щедрост - да предаде всички свои пари и ценности. Допирайки върха на меча си до лявата разголена гръд, риторът извежда „профана" от помещението, като повтаря: „Труден е пътят на добродетелта".
Зрелището е неописуемо: полусъблечен бос човек със завързани очи пристъпва бавно, до гърдите му е опряно острието на меча, една грешна стъпка и може да се случи и непоправимото или раняването е неизбежно. Пътят е неравен, но и това свършва в един момент. Чува се пеене. С три почуквания на вратата обредоначалникът иска разрешение да въведе „профана" в ложата. Отваряйки вратата, братът пита: „Кой нарушава нашия покой?", и получава отговор: „Свободен мъж, който търси да бъде приет в почетния Орден на Свободните зидари".
 
 
Смисълът е да се усети контрастът между тъмнината и светлината, красотата и безобразието, невежеството и мъдростта, земната тлен и вечното блаженство
Тогава Великият майстор предлага поредица от въпроси, които - както и техните отговори - се препредават чрез първия страж и представящия брат. „Как се казва? На колко е години? Къде е роден? Каква вяра изповядва? Къде живее? Към кое съсловие принадлежи?" Дори без да изчака последния отговор, Великият майстор извиква: „Пуснете го!"
След това представящият брат се оттегля и вторият страж насочва голия си меч към лявата разголена гръд. След това го отвежда до масонския килим, където се спират, а краката на „профана" трябва да са под прав ъгъл. Тук той трябва да отговори на шест въпроса.
След това Великият майстор повелява на втория страж да извърши с „профана" три символични пътешествия около ложата: първото пътешествие - от запад през север, изток и юг отново на запад; второто - от юг през изток на север; третото - подобно на първото. След края на пътешествията „профанът" се завежда пред Великия майстор, където той дава обет да бъде скромен и верен. Да не разкрива нищо никому за ордена, без да се убеди, че другият е истински Свободен зидар; завинаги да бъде верен на ложата, да спазва нейните обреди. Великият майстор отново иска да се увери, че търсещият светлината е напълно убеден в своя избор, и му дава възможност в последния момент да се откаже, ако се чувства неуверен. Но „профанът" е непреклонен и тогава Великият майстор възкликва: „Преклонете се пред нашия жертвеник и подайте дясната си ръка". „Профанът" полага лявото си разголено коляно на възглавницата пред жертвеника, а дясната ръка поставя върху Евангелието на Йоан Кръстител, отворено на първа глава. Към разголената лява гръд допират пергел. Търсещият светлина дава тържествен обет да изпълни всички задължения на ложата.
 
 
 
 
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #5 -: Септември 17, 2010, 17:01:13 »

След това го изправят и към езика му допират печата на мълчанието. После свалят превръзката му и в полутъмното помещение на ложата Великият майстор произнася страшните слова, че ако наруши своите клетви, свободният масон няма да избегне Страшния съд. „Наказанието е в Божиите ръце!"
Останалите братя от ложата повтарят три пъти последните думи на Великия майстор. След това отново завързват очите на новоприетия брат и помещението се осветява обилно, докато Великият майстор произнася: „Колкото отмъщението е страшно за престъпника, толкова светлината е радваща за благочестивия. Да бъде светлина!"
Отново свалят превръзката му. След това светлината се гаси и пуска неколкократно, докато звучат думите: „Така угасва светлината и с нея всички наслади, но който запазва Божията воля, ще пребъде вовеки!"
 
Всички братя вдигат мечовете си нагоре над главите си. Новият брат се извежда навън, за да му върнат дрехите, след което го въвеждат отново, за да му разяснят смисъла на ритуала: пътят от черния храм до ложата е пътят от тъмнината към светлината, от безобразието към красотата, от слабостта към силата, от невежеството към мъдростта, от земната тлен към вечното блаженство; благият посланик на ложата е божествената искра в човешката съвест, това е гласът на Йоан Кръстител, който призовава към покаяние, това е Божията благодат, която ни напътства през препятствията и изпитанията. Така „профанът" пристига до вратата на Рая, където той все още остава в тъмнината и затова е със завързани очи, а само посветените могат да се радват на светлината. Пътешествията около ложата са същите земни мъки, но осъществени с помощта на стража на ложата - „профанът" за пръв път трябва да усети понятието за вечността. След това търсещият светлина се кълне пред Библията със затворени очи, подчинявайки се само на Великия майстор, и това е символ за превръзката на обикновения земен живот, земните страсти и заблуждения, които пречат на хората да видят и осъзнаят Свещената съкровищница на мъдростта и книгата с Божиите слова. Но след като даде доказателство за сляпа вяра в провидението, превръзката пада от очите на търсещия светлина и той може вече да погледне с други очи окръжаващия го свят. Той вече осъзнава позора на злото и светостта, свещеността на доброто. След като е прозрял светлината, отново настъпва тъмнината и това трябва да покаже преходността на славата, но и се уверява в тайната на битието, тайната на живота и смъртта, своето причастие към идеалите на избраните и просветлени души на масоните.
Активен
Страници: [1]   Нагоре
Отиди на:  



Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright