Духовно развитие

          

Страници:  1 2 3 [4] 5 6 ... 19   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Любовни притчи и приказки  (Прочетена 28393 пъти)
DArkAngel
Гост
« Отговор #45 -: Септември 02, 2010, 21:01:35 »

http://www.vbox7.com/play:caf2a422 ето и едно клипче.
Активен
gorgon4e
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 92


« Отговор #46 -: Септември 03, 2010, 15:37:09 »

Цитат на: nia.boneva6
Горгонче, права си по принцип... но предполагам, че някакви единици хора са се научили да обичат, поне... ? Или не?
да, някои хора са се научили, ако са посещавали курс по обичане. Ухилен
Не, Нийче... това не се учи. Не е специален талант или дарба. Не е професия, занаят или наука. Просто... любов. Нещото, което прави от нищо - всичко. Не съм много сигурна, дали някой е способен да го събере и опише в определение или някаква формула, закон, картина или песен.
Цитат на: DаrkAngel
Горгонче семействата не са билогични мила
Здрасти и на теб, тъмно ангелче, но... честно да си призная, не можах да схвана, какво точно имаше впредвид, тук.
Цитат на: DаrkAngel
Най-добрият ми приятел е повече от 10 години и бихме направили ВСИЧКО един за друг и се обичаме приятелски(чуствам го).Така че не се предавайте още любов има и в хората.
Много мило и трогателно, но... дарки. Как да ти го кажа по-деликатно?
Виж, знам че вярваш в това, което казваш, но повярвай ми, не залагай нещо, много ценно на тези си убеждения и твърдения.
Все пак е момченце.
Както казваше един - не се обръщай рязко, когато си се навела преди това. А ако се обърнеш, не се изненадвай къде е забоден  погледа му Веселяк


Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #47 -: Септември 03, 2010, 16:20:24 »

Цитат на: nia.boneva6
Горгонче, права си по принцип... но предполагам, че някакви единици хора са се научили да обичат, поне... ? Или не?
да, някои хора са се научили, ако са посещавали курс по обичане. Ухилен
Не, Нийче... това не се учи. Не е специален талант или дарба. Не е професия, занаят или наука. Просто... любов. Нещото, което прави от нищо - всичко. Не съм много сигурна, дали някой е способен да го събере и опише в определение или някаква формула, закон, картина или песен.
Правилна поправка, аз просто не говорех за учене в училище  :)Да, не се учи; аз казах "научили се" което не е точно; но в смисъл, че пак става с помощта на... добиване на някакъв опит... За това говорех.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #48 -: Септември 03, 2010, 21:03:12 »

Цитат
Много мило и трогателно, но... дарки. Как да ти го кажа по-деликатно?
Виж, знам че вярваш в това, което казваш, но повярвай ми, не залагай нещо, много ценно на тези си убеждения и твърдения.
Все пак е момченце.
Както казваше един - не се обръщай рязко, когато си се навела преди това. А ако се обърнеш, не се изненадвай къде е забоден  погледа му
Горгонче не вярваш ли в приятелствто(и под приятелство имам предвит приятелство) между момче и момиче? Все пак сме приятели от 4 клас,кой каквото и да прави ние сме си заедно и се подкрепяме.Вряно че е момче,но това не е особена пречка,а чиста любов(такава без големи лъжи и с големи компромиси,а той каквото мисли за мен си ми го казва и при мен е така)
« Последна редакция: Септември 03, 2010, 21:13:05 от DаrkAngel » Активен
mddimi
Гост
« Отговор #49 -: Септември 03, 2010, 21:35:39 »

Цитат
Много мило и трогателно, но... дарки. Как да ти го кажа по-деликатно?
Виж, знам че вярваш в това, което казваш, но повярвай ми, не залагай нещо, много ценно на тези си убеждения и твърдения.
Все пак е момченце.
Както казваше един - не се обръщай рязко, когато си се навела преди това. А ако се обърнеш, не се изненадвай къде е забоден  погледа му


Горгонче не вярваш ли в приятелството(и под приятелство имам предвид приятелство) между момче и момиче? Все пак сме приятели от 4 клас,кой каквото и да прави ние сме си заедно и се подкрепяме.Вярно че е момче,но това не е особена пречка,а чиста любов(такава без големи лъжи и с големи компромиси,а той каквото мисли за мен си ми го казва и при мен е така)

Този въпрос беше изнесен в отделна тема, където би могло да му бъде обърнато по-подробно внимание.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #50 -: Септември 03, 2010, 22:17:32 »

Искам да споделя една история, на която бях свидетел:

Пролет. Слънце. И природата, и хората се събуждали за живот. На някаква спирка, някъде по света, една жена чакала автобус. Ще кажете – Какво толкова? Но не – това била жена с патерици. Все пак в някакъв момент тази жена била решила да опита като всички здрави хора да пътува с градския транспорт. Явно по лицето ù се четяло недоумение от това ù  недообмислено, спонтанно решение. Просто не виждала  как ще успее да се качи. Многократно се била опитвала да си представи какво и как трябва да направи. В този момент вече не била сигурна, че това е правилното решение. Тя била готова да се откаже и да се върне.

Късно. Рейсът дошъл. На спирката имало много хора и всички се бутали, забързани да се качат.

Никой не поглеждал към жената. Бутали я и се ядосвали, че трудно се разминават с това „препятствие по пътя им”. Никому не му дошла мисълта да се опита да ù помогне. Само я бутали. Сълзи се появили в края на очите ù. Тя се чувствала абсолютно безпомощна, сама и ненужна. Изпитвала желание да крещи, да се бута, но нямала сили за това. Чувствала, че краката вече не я държат и още миг и ще падне. Но в този момент на отчаяние, тя усетила две здрави ръце, които я хванали под мишниците. Изненадана, тя стиснала до болка силно патериците. И в следващия миг била във въздуха и после… в автобуса. Жената онемяла. Не можела да си представи как се случва всичко това.

В следващия момент, след като малко дошла на себе си от изненадата, тя се обърнала да благодари, но зад нея имало само един силно миришеш на алкохол човек. Не могла да повярва, че това може да е истина. Все пак тя била в рейса! Накрая тя все пак колебливо се престрашила да промълви едно „благодаря”. В отговор получила „добродушна пиянска усмивка”. На следващата спирка този човек слязъл.

Тя не можела да проумее как се е случило това.

Може би наистина е вярно, като казват, че наученото през първите седем години остава за цял живот!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #51 -: Септември 03, 2010, 22:21:09 »

Дърветата се къпеха в цвят. Розови, бели и лилави листенца валяха като порой. Вятърът сякаш рисуваше с тях по земята неразбираеми картини. Беше хладно, но първите лъчи на априлското слънце огряваха градината, в която се разхождаше Диляна. Падналите цветчета, сякаш пленници на гъстата ù къдрава коса, правеха иначе бледото ù измъчено лице да изглежда като от картина на някой романтик. Диляна дишаше дълбоко и в дробовете ù се просмукваше ароматът на градината. Вървеше бавно, като се опитваше да запомни всеки естествен нюанс на пролетта - зеленото на листата на акацията, розово-белите цветове на овощните дървета, белотата на късните кокичета, жълтия цвят на нарциса, синевата. Желаеше кожата ù да почувства полъха на вятъра, да усети дори трепета на въздуха. Жадуваше да разпознава гласовете на различните птици и да разбира тяхната песен, разказваща за места, които никога нямаше да посети. Искаше по-силни сетива, за да вижда, мирише, усеща и чува това, което досега не беше опознала - светът, какъвто трябваше да бъде от самото начало. Небето изведнъж притъмня и доби цвят на тъмносини водни боички. Диляна почувства капките дъжд по сухата си кожа. Те бяха студени като очите на докторите, с които се запозна в последните месеци. Диляна им се усмихваше, а единствено получаваше състрадателни, но хладни погледи и кухо изражение на разбиране. Капките дъжд падаха на безцветните ù устни, а тя си представяше, че са целувката на любимия, която тя така и не получи. Диляна се усмихна широко. Погледна небето, за да запомни нюанса му. Разпери ръце и се завъртя, за да усети животворната сила, която приписваха на водата. Дъждът се засили и хората около нея бягаха, за да се скрият от бурята. Диляна добре знаеше, че я мислят за луда, но това вече нямаше значение. Ничие мнение нямаше значение. Беше на 15 и умираше - това беше реалността. Застудя и Диляна реши да се прибере в болницата. Влезе в бялата си стая с легло и телевизор в онкологичното отделение и зачака вечерната визитация, която винаги започваше от нейната стая.

Бурята продължи със същата сила и през нощта - първата буря за пролетта. Диляна не доживя следващата.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #52 -: Септември 03, 2010, 22:22:13 »

Зората на новия ден озари лицето ми и обля всичко около мен с розовеещо сияние. Примигнах под лъчите на изгряващото слънце, въздъхнах и бръкнах в джоба си. Оттам извадих пакет цигари, смачкан и полупразен, и бръкнах за една тютюнева пръчица.

Така и не усетих как нощта се изтърколи покрай мен, сякаш на пръсти. Слънцето започна плахо да се подава и да прогонва мрака, докато мислите в главата ми се надпреварваха коя да нанесе повече вреда. Извадих поредната бира от торбата си – все още студена – и я погледах 10-15 секунди, преди да я отворя. Отпих дълга и жадна глътка, а мозъчните ми клетки вече не издържаха под напора на алкохолното опиянение – едновременно освобождаващо и унищожаващо. Държах цигарата в ръката си и я разглеждах, чудейки се дали да я запаля, или да я изхвърля. Почудих се още малко, бръкнах в другия си джоб, извадих запалка и възпламених тютюна. Гъстият дим пое на пътешествие през тръбичката от оризова хартия и тютюн, през устата ми, надолу по въздухопровода, дробовете, алвеолите, кръвния ми поток, докато не се сблъска с мозъка ми.

Около мен градът се пробуждаше и започваше новия си живот за този ден. Хората ме гледаха странно, отминаваха ме и ме забравяха. Замъгленото ми зрение се опитваше да изучава лицето на всеки човек и мислено си съставях истории за тях, превъртах ги в главата си и ги украсявах. Представях си, не! – мечтаех! – да разменя живота си с нечий друг. Да стана чиновник, банкер, учител, да върша едно и също всеки ден, да полирам мозъка си до степен да спра да чувствам и просто да... съществувам. Да съществувам, сякаш се рея из море на нищетата и блажена забрава. Въздъхнах отново, отпих глътка от бирата и си дръпнах от цигарата.

Цял живот си мислех, че съм хвърлен на този свят, за да върша велики и значими неща, а виж ме сега... Седя и се самосъжалявам сред облак от алкохолни и никотинови изпарения, докато хората около мен се заемаха с животите си, ковяха съдбата си и впрягаха времето в тяхна ползва. Сънят ли ни пази от самоунищожение? Това мистично нещо, което регулира нивата на серотонин и ни праща видения и спокойствие. Или пък стените около нас са толкова високи и дебели, че дори ние самите не можем да достигнем душите си? Не можем да докоснем същността на съществуването си, да го разберем и да го приемем. Тогава защо живеем? Да понасяме? Това не е живот. Трябва да има нещо друго отвъд стената... Знам, че има, но е плашещо. В момента, в който срутим стената – нашата обвивка, която, подобно на майчина утроба, ни защитава – оставаме като голи насред студенината на заобикалящия ни свят. Не е честно. Защо са ни дадени чувства, щом всичко около нас иска да потъпче тези чувства, да срине стената ни, да ни изкара на показ и да ни линчува, докато всички останали гледат – сякаш за назидание...

Изведнъж се сепнах. Две умни и влажни очи гледаха душата ми, докато тя се блъскаше във вътрешността на моето убежище. Беше куче. Гледаше ме, въртеше опашка и чакаше нещо да се случи. Това бе първото същество, което беше проявило интерес към мен за последната седмица. Очите ми се напълниха със сълзи, безсилни пред погледа на четириногото. Протегнах ръка към него, а то се приближи и положи глава на коленете ми и вдигна поглед към лицето ми. Погледът му беше толкова пронизващ, че сякаш усещах как животното вниква в мислите ми и се опитва да прогони страховете ми. Не издържах, разплаках се и прегърнах кучето. То изскимтя леко, а след това се отдалечи на метър от мен и ме погледна гордо. То знаеше всичко, усещах го.

- Марк! Хайде, Марк, тръгваме! – извика някой.

Кучето изплези език, направи последен вледеняващ поглед в същността ми, излая и се врътна по посока на собственика му.

Тишината около мен ме обгърна като опустошително цунами, завладя съзнанието ми и ме прати обратно в обвивката ми. Там, скрит от погледите на всички и всеки, кротко заплаках.”

Затворих тетрадката и хвърлих химикала върху нея. Отпуснах се назад на стола, взех си цигарите, извадих една и я запалих. Реших да си ходя от това заведение и да ида някъде другаде. Тъкмо бях прочел „451 градуса по Фаренхайт” и просто трябваше да се видя с хора, иначе рискувах да полудея. Допих малкото останала бира от шишето и се изправих. Прибрах си цигарите в джоба, запалката – в другия, тетрадката и химикала – във вътрешния джоб на дънковото си яке и го облякох. Закопчавайки копчетата му, тръгнах към изхода на заведението и казах на собственика:

- Лека вечер!

- Лека вечер, моето момче! – отвърна ми той, като ми помаха и оголи зъбите си в усмивка, над която висеше бял мустак. Косата му също беше бяла, а самият той също беше възрастен.

Прекрачих прага на помещението и се озовах на улицата, пред паркирал форд. Чувствах се странно. Сякаш целият свят е срещу мен. Имах нужда да се обърна към някого. Първият човек ме прати по дяволите, вторият също, а други не исках да виждам, така че излязох сам със себе си. Всъщност беше приятно. Странно е това чувство – искам да се видя с някого, но всъщност не знам с кого... всъщност, искам да съм сам, но искам и да съм с някого... Сигурно изперквам, не знам. Явно просто искам да се запозная с някого, да му излея всичките си негативни мисли и после да не го видя никога повече. Просто да предам на някого друг товара и да не го мисля повече. Този човек се оказа белият лист.

Студеният вятър ме блъсна в гърдите, докато закопчавах последното копче. Надхитрих го.
Активен
Eona Lightholder
Global moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2519


NEVERENDING STORY

« Отговор #53 -: Септември 04, 2010, 01:11:01 »

Като видя Дарк Ангелче в форума и веднага се настанявам ,знам че идват приказки и искам още  и още , като малко дете чакащо Сънчо всяка вечер. Благодаря ти !!!
Активен

"weird " is indication for creative force ♥
DArkAngel
Гост
« Отговор #54 -: Септември 04, 2010, 12:18:25 »

"Хей, момче, сещаш ли се за шамара, който ти ударих когато се опита да ме целунеш? Сещаш се сигурно, беше прекалено, за да забравиш.

Хей, момче, сещаш ли се, когато ми донесе първото цвете - синьо беше и ме подсещаше за твойте очи. Но цветето падна. Аз бях много тъжна, но ти се усмихна и ми каза, че ще ми донесеш много такива цветя, но нито едно от тях нямаше такъв цват, които да напомня за твоите очи.

Хей, момче, сещаш ли се, когато един ден се опитах да те целуна, а ти се дръпна и ми каза:
- Мъничка, не те обичам вече, обичм друга и няма смисъл да бъдем заедно.
Тогава те погледнах и казах: "Сбогом!!!"
Обърнах се и откаснах един лист от дървото до мен и започнах да го гриза. Тогава усетих горчивия вкус на листото. Мислех, че то ще намали болката, но тогава чух твоя топъл и нежен глас:
- Мъничка, може ли аз друга да обичам?
Тогава се обърнах и започнах да те целувам. Колко беше мил света в тези ми мигове.

На другата сутрин отидох при теб, но ти бе блед, тъжен. Не говореше... и когато поисках да си ходя ти каза:
- Мъничка, днес заминавам за Америка! Може би повече няма да се видим.
Аз бях потресена от твойте думи!

На първо време си писахме, но после разбрах, че не трябва да се разпалва любов без перспектива и че любовта чрез писма не е любов.
В последното си писмо му написах няколко реда от една стара японска поговорка: "Да обичаш е също като песен да пееш, но няма песен без край!"

Един ден, когато се върнах от училище видях писмо адресирано до мен и веднага познах неговия почерк. Питах се дали да го отворя или да го оставя в шкафа, както другите неотворени. Двоумях се. С треперещи ръце го отворих, в него пишеше: " Мъничка, на 12ти вечерта тръгвам от Америка. На 13ти вечерта ще бъда в София. Връщам се завинаги. Когато чуеш моя глас, ако не ме искаш затвори слушалката. Ако ме искаш, ще поговорим и ще бъде както по-рано.
И кой казва, че "няма песен без край"? "

Това писмо е намерено до момичето с прерязани вени, а до нея е намерен вестник на 13та страница на която пишеше: "...Самолет, който през нощта тръгна от САЩ до Белград, експлодира близо до Югославска граница. Живи няма.... още не е открита причина за експлозията..."

В допълнението на писмото е написано с кървави букви: " Да обичаш е също като песен да пееш, но няма песен без край... "
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #55 -: Септември 04, 2010, 12:24:49 »

В тази легенда се разказва за това…как веднъж се събрали на едно място на земята всички чувства и качества на хората…
Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава, а ЛЮБОПИТСТВОТО, без да може да се сдържи, попитало:
"На криеница! И каква е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която аз си затварям очите и започвам да брия от 1 до 1 000 000, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първият от вас, който намеря ще заеме моето място, за да се продължи играта.

"ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват…ИСТИНАТА предпочиталала да не се крие. За какво…като в крайна сметка винаги я разкривали… НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра, /но всъщност я е дразнело това, че идеята не била нейна/. КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... "Едно... Две... Три... "-започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още на третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие…Всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели… Например… едно кристално чисто езеро е идеално за КРАСОТАТА, короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА, полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО, а поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч…ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало - проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните /но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата/. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... /забравих къде се е скрила/... но това не е толкова важно. Когато ЛУДОСТТА преброила до 999 999, ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион!"- преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси. От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по- лесно, намерила го седнало върху една скала, без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА - между свежата трева, МЪКАТА - в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА - зад дъгата /или всъщност на дъното на океаните/, намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място… ЛУДОСТТА я търсела зад всяко дърво, във всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала красив розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розите били наранили очите на ЛЮБОВТА… ЛУДОСТТА не знаела какво да прави: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се е играла криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #56 -: Септември 04, 2010, 12:37:38 »

Звънецът би!Утихна всичко!Учениците насядаха по своите места.Седеше тя отлична ученичка загледана в двора в бялата бреза.Учителката влезе и каза с вълнение:-"Днес ще правим свободно съчинение.Първо помислетe след туй в тетрадките пишете!".Всички започнаха да пишат!Само Галя си стоеше все така и мислеше какво да пише,загледана в двора в бялата бреза...Сепна се момичето,химикалката хвана в ръка,тетрадката пред себе си отвори и започна тя да пише.Но от нейното лице,две сълзи потекоха на листа.Не след дълго би звънеца.Галя предаде празната тетрадка с развълнувано лице.И две петна като две лалета изчезнаха от нейното лице.Всички ученици напуснаха класа.За днес свършиха всички часове.На чина,последен до прозореца говореха те:"Галя,спри,недей пролива ти сълзи!Защо си тъжна ми кажи!Недей да плачеш бе момиче!"-"Аз друго мислех да напиша!За моята сестра.В ковчега дървен през дъски изгнили диша!"-започна да разказва тя.-"Имах аз сестра на 19 години.Обикна тя едно момче.Наричаше го тя "Любими".Достоен той за нея бе!Подаряваше и той лалета,лалета в знак на обич и любов!С букет от шарени лалета,той идваше при нея у дома!Наричаше я той"Лаленце мое".Като лале красиво беше тя.Считаше я той за нещо свое,тя бе за него всичко на света!Неразделно ходеше с нея той,с него тя.Вървеше тя,тая малка фея,заедно вървяха за ръка!Често ходеха на кино и в сладкарница една.И в малкото казино,седяха до късно вечерта.Но от съседното село един младеж,който беше все пиян в казиното видял ги той и влюбил се в нея този хулиган!Студентка беше моята сестра и изпити наближаваха сега!С влак всяка вечер с лале в ръка,тя връщаше се у дома!А пък младежа от малкото казино след изпитите изпил няколко бутилки!В тъмното докопал моята сестра,която вървеше с лале в ръка.Сам дочакал я е той и взел от нея онова,което дава за съпруга,тя пазела го бе до сега!С крак настъпил той лалето !На улицата паднало в ноща,стъпкал яростно лалето и сякаш стъпкал любовта.След 5-6 дни легна болна моята сестра.На път за болницата се сбогува с любовта тя,както се сбогува и с честта!Погребеха я в гробището малко,но нейното момче не издържа! След туй при гроба го намериха с кървав нож в едната и с лале в другата ръка.На следващия ден погребаха момчето!До нея легна той сега,но не в леглото топло,а във влажната земя!Над двата гроба паметник се вдигна.Над двата гроба шарени лалета като килим гробовете покри!Това е всичко,за което мислех аз да пиша в часа!Това е всичко за което то очите ми е текла една сълза..."-Учителката стана,дневника отвори с ръка хвана химикалката и дума без да проговори от сърце написа Отличен 6! След малко и вратата се затвори и класната стая за миг опустя и бавни стъпки вън по коридора изчезнаха!Настъпи тишина...!!!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #57 -: Септември 04, 2010, 12:50:07 »

Имало време едно момче, което търсило своята половинка, търсил я.. търсил...... а накрая я срещнал, но разбрал, че тя не е за него...
Плакал, крещял, горял, чудел се какво да прави, това е един шанс в живота, а той неискал да го пропилява, той решил да си замълчи, мълчал, мълчал... правил се на безразличен към нея, но уви как се чувствало сърцето му? - То било се свило, свило на кълбо и плаче, плаче за нея. Той разбрал, че тя е момичето, което той търсил с месеци.. години.. , но какво би могъл да направи той? Той бил толкова безпомощен, колкото сме ние при природните бедствия... Незнаел какво да прави, искал само един, единствен знак от Господ за да знае какво да направи, той бил сигорен, че тя е момичето което търсил години наред.
Господ му се явил , и рекъл:
Сине, толкова ли е силна любовта ти, че дори ангелите плачат за теб?
А той отвърнал:
Господи, моята любов към нея няма граници, бих прекосил планини, морета и океани, бих свалил всички звезди за нея......
Ала Господ отвърнал:
Твоето сърце е влюбено сине, но твоята душа е изгубена. Намери душата си, и ще намериш любовта си.
Момчето рекло:
Господи! Аз искам нея, само нея! Нейните устни , очите и , сърцето и ...
Господ повторил:
Сине, аз съм този, който е в сърцето ти, ала как мислиш дали си влюбен?
Момчето казало:
Господи, вземи ми половината живот, но моляте неми отнемай само момичето на моите мечти...                                 
Господи ако можех двете си очи бих изплакал за нея, ако можех живота си бих дал за да имам поне един миг с нея...
Бих плакал до полудя, сълзи да неостанат в очите ми, думите да свършат, сърцето да гори, ала само устните корави и ненаситни ще жадуват за един единствен миг с нейните устни Господи! Толкова я обичам.......
Господ се разплакал, никога небил чувал толкова красиви думи, за едно момиче, та той с една дума живота си бил дал за нея!
Господ истрил сълзите си и рекал:
Сине, дарявам ти слънцето , да я грееш - когато и е студено.
Сине, дарявам ти луната , да я пази когато спи, дори в съня и тя ще бъде защитена.
Сине, дарявам ти звездите , така че винаги когато тя погледне звездите да знае, че има някой който я обича.
Сине, дарявам ти всички ангели , да бдят над нея, да неизпускат поглед от нея.
Сине, всичко е твое, мога да ти дам всичко, но немога да ти даря любовта и.
Господ решил, че неси заслужава от думи да се правят действия. Момчето възвишено, усмихнато и радостно от по горните думи, плакало от радост докато стигнало да последния ред, в който Господ му казал, че неможе да му дари любовта и.
Момчето чуло достатъчно, то бе толкова отчаяно от думите на Господ, и решило да отнеме живота си, и то не от мъка, не от сълзи и болка, а от това да докаже на Господ, че това не са думи, а чувства. Момчето взело ножа, хванал го с двете ръце, и рекло:
Господи, ала ти неще узнаеш за мойта мъка, ала ти неще узнаеш за мойте чувства, ала нито за мойта обич към нея, но Господи, знай едно, аз ще отнема живота си защото искам да ти докажа, че такава любов небива да умира. Тя се брои на пръсти .Момчето поело дълбок дъх и насочило ножа към сърцето си , точно там кадето изпитвал онази изпепеляваща любов към нея.
Момчето забило ножа в сърцето си и .. умряло.  Ала нещо се случило с него, той се събудил сутринта по незнайни причини, веднага откопчал ризата си и погледнал към сърцето си, ала на него пишело с кървави и издълбани до сърцето букви: ОБИЧАМ
Момчето било оплашено, и се чудело какво е това, защо точно ОБИЧАМ, какъв би могъл да бъде този знак. И в същия момент на вратата някой почукал, ала момчето неискало да отвори, толкова го било страх, толкова бил отчаян и самотен.
Но нещо извикало: Отвори. Аз съм - Тези думи раздирали сърцето му до полуда, накарало го да изтръпне и отново да повярва в любовта.
Той извикал:
Коя си ти? Какво искаш?
А момичето рекло:
Аз съм тази която осъзна, че един човек я обича, че един човек наистина я цени. Отвори моляте, дано не е твърде късно да се върна при теб. Моля те отвори, ако е толкова трудно да простиш ще си отида...
Момчето чуло раздиращия се глас от мъка и сълзи и веднага се разтичало към вратата, и рекло: 'отдръпни се', тя се отдръпнала той разбил вратата, защото рацете му били в кръв..
Вън валяло, облаците се съдирали, толкова силно валяло и гърмяло, ала момчето си спомнило, че Господ му дал всичко, и казал: 'Не се бой ЕЛА!' Момичето се доближило и без да губи миг повече хванала момчето за ръката и реклa ОБИЧАМ ТЕ.
В този момент се случило нещо невиждано, мрак погълнал тишината , светкавиците просто съдирали небето,, а вятъра толкова силен , че разкопчал дрехите им, и момчето видяло, че точно на същото място, кадето на него пишело ОБИЧАМ, на нея пишело ТЕ, тогава момчето разбрало какво имал предвид Господ и целунал момичето с толкова искрена чиста и нежна целувка, че дори ангелите им завидяли на тяхната любов.
Този белег останал до края на живота им, те били щастливи до край, дори в гроба били заедно, така че белега " ОБИЧАМ ТЕ " да неизгуби значението си.
Каква любов....
ТОЛКОВА МЕЧТИ, ТОЛКОВА ИЗГУБЕНИ МЕЧТИ... КОЙ НЕЖЕЛАЕ ТАКАВА ЛЮБОВ, КОЙ...
Ако се замислите всеки желае някого да има до себе си нали?
Просто неспирайте да вярвате.
Любовта няма да те подмине, просто си я заслужи!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #58 -: Септември 04, 2010, 13:01:28 »

Психолози, социолози и всевъзможни специалисти все още не могат да обяснят защо повечето жени вярват в някои илюзии до старини, дори и собственият им житейски опит да ги е опровергавал нееднократно. Илюзиите за любовта всеки следващ път ги карат да правят грешки, които заплащат с много огорчение и страдание.
Мит първи: Между влюбените няма тайни.
Откровеността е чудесно нещо, но никога не можете да бъдете сигурни, кое е нещото, което другият няма да може да понесе или приеме. Една необмислена постъпка, споделена директно може неочаквано да сложи край на най- здравата връзка.
Мит втори: Любовта може да промени мъжа коренно.
Ако мъжът до вас не е идеалният, естествено е да чакате любовта да го преобрази и да правите всичко възможно да помогнете на съдбата. Грешка. Според всички учени, човешкият характер е завършен в същността си до седмата година. Разбира се всички се развиваме, но корекциите и промените са много по- малки от очакванията. Безотговорният 40- годишен мъж не може да стане опора в живота ви само, защото е влюбен.
Мит трети: Има идеални двойки.
Обикновено ги виждате навсякъде около себе си, но това е илюзия. Всяка двойка се състои от двама различни хора, но разногласията не винаги се забелязват от пръв поглед. Опитите да направите вашето дуо идеално, подтикват до саможертви, за които по- късно ще съжалявате. Обикновено остават неоценени и обидата се връща като бумеранг върху вас. Най- сигурният начин да си отиде любовта.
Мит четвърти: Влюбените винаги са готови за секс.
Това съществува в романтичните филми, но в истинския живот всеки има своите черни дни, когато сексът е далеч и от душата, и от тялото му. Много жени приемат това като знак, че вече не са обичани. Това не е вярно.
Мит пети: Мъж, който обича не поглежда друга жена.
Да, но само ако сте като Робинзон и неговият верен Петкан- на самотен остров, заобиколени от океана. За живите хора от плът и кръв това състояние не е естествено или поне не за дълго. Безобидните увлечения са нещо чудесно, стига да не стигат до крайност. Ревността в този случай е неоснователна и затова много вредна за отношенията ви.
Мит шести: Ежедневието убива любовта.
Приятните изненади са признание за чувства и грижа, и невероятен стимул за партньора. Но с течение на годините те естествено се разреждат. Това не значи, че любовта задължително си е отишла, тя просто се е трансформирала. Ако в самото начало започнете да превръщате някои празници в традиция, с времето те стават ритуали за двама. Така и след 20 години той може да се сети да ви поднесе например кученце като сюрприз за Свети Валентин.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #59 -: Септември 04, 2010, 13:05:49 »

Вечерта пак.
« Последна редакция: Септември 04, 2010, 13:14:52 от DаrkAngel » Активен
Страници:  1 2 3 [4] 5 6 ... 19   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Притчи и приказки « 1 2 ... 8 9 »
Книги
delfin 120 14180 Последна<br />публикация Април 11, 2013, 15:12:56
от Ru Alfa
Приказки за Боговете
Книги
Инил 2 2027 Последна<br />публикация Май 10, 2011, 13:39:23
от kuan
Приказки за боговете
Книги
chitta 0 979 Последна<br />публикация Май 06, 2010, 16:45:52
от chitta
Любими приказки (книжни и не само)
Книги
elisa 3 2950 Последна<br />публикация Март 07, 2013, 15:42:08
от Ru Alfa
Седем притчи за любовта - Вера Гюлгелиева « 1 2 3 »
Книги
Ich 33 3153 Последна<br />публикация Декември 25, 2012, 13:07:39
от Ich

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Паник атака | Планински кристал - Кварц  © Copyright