Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  1 ... 17 18 [19]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Любовни притчи и приказки  (Прочетена 27668 пъти)
Georgio
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 172


WWW
« Отговор #270 -: Декември 26, 2010, 19:19:29 »


Огънят и леденото блокче


Тази приказка е за необичайната среща на огъня с едно ледено блокче. Толкова необичайна, че не може да се датира във времето и да се определи в пространтвото. Случило се е още когато Земята е била сравнително млада. Среща в която няма и разлика, няма и значение да се търси полово или именно определение на героите. То просто така се е случило.

Било студено, много студено. И продължавало да бъде студено. Земята облякла своята зимна бяла дреха. Природата се подготвяла за един зимен съм, за една почивка от динамиката на слънчевото лято. Всеки организъм имал нужда да вникне в себе си и да потърси успокоение, да си даде равносметка и да събере сили за идващата пролет.

В тази зимна обстановка водата от игрива пътещественичка, която постоянно обикаляла планини, равнини, потоци, водопади и всякакви природни красоти започнала да забавя своя ход. И когато Земята сложила своята зимна бяла дреха, тя останала и замръзнала. Замръзнала и чакала да дойде отново момента в който ще може пъргаво да разнася с веселие живот.

Част от тази вода били и няколко молекули, които в съвкупноста си образували нещо като тяло, което било приютило една душа. Тази душа толкова се зарадвала, че била така радушно посрещната и ,че имала възможност да мине през толкова много места, да се срещне с много други организми и същества. Като част от водата тя винаги чувствала какво се случва на Земята. В това радостно и динамично съществуване душата изживявала за първи път зимата. Искала толкова много да обходи целия свят, да види всички обитатели, организми, микроорганизми, да види как и други молекули са приютили други души, някои от които са познати. Търсила Божествената сила, красота и промисъл и с наслаждение се любувала на неговите творения на Земята. Така тя се сещала за този източник, за своя истински дом, за своя създател. Тъгувала по него, защото била притисната в колкото и приятелски настроени, но ограничени по- брои и състав молекули.

С идването на зимата, душата усетила как водата, от която била част, се втвърдява. В един момент нейните молекули се изменили и тя се превърнала в едно ледено кубче. Така тя останала на едно място около нея била снежната бяла природа, спяща и почиваща си. А душата искала да види толкова много. Затворена във твърдата водна структура се чувствала жадна за знания и усещания.

Минавало времето и незнайно как и от къде се появил огъня. Никой не знае дали по онова време той се е разхождал свободно по-земята, а не както сега да е зависим от човека. Защото това се е случило толкова отдавна, че сигурно е нямало и хора на земята.

Виждайки ледената бяла повърхност и усещайки студа във въздуха, огъня понечил да търси по-подходящо място за живот. Чувствал, че започва да губи силите си. Той също бил приютил една душа. Също толкова игрива, както играят и неговите пръски, също толкова любознателна и търсеща облика на своя създател на тази планета.

Изведнъж огъня съзрял една прекрасна ледена структура оразила към него един слънчев лъч, сякаш давайки му знак да я забелижи.

Поглеждайки я огъня видял вода, а душата му видяла своя сродна душа в това твърдо ледено блокче.

“Трябва да отида до нея” казала душата на огъня на горящия си домакин. Огъня се противял : “Но това е вода, това е лед, то е различно от моята структура, коренно различно, надушвам опасност, голяма опасност !!”

“Ти не разбираш” – говорела му душата , “Това там е моята сродна душа, тя е била приютена от молекулите на водата, която сега е замръзнала. Аз я познавам от много отдавна, когато се разделихме от нашия Създател я видях за последно. Аз трябва да отида при нея”

Огъня и душата дълго спорели, но тъй като материята била подчинена на волята на душата и тръгнали към леденото блокче.

Когато стигнали се случило нещо необичайно : Двете души се спогледали и потънали в мълчание, те се любували един на друг, споделяйки си всичко каквото са разбрали и приживяли, в този магичен момент сякаш времето спряло, сякаш света около тях не съществувал.

В същия момент и двете материални структури се бунтували, защото всяка от тях започвала да се променя, огъня угасвал, а водата запчвала да се топи. Те викали своите души да престанат, да се отдалечат и да ги запазят.

Обаче душите били до толкова проникнати от това ,че виждат толкова чисто проявление на своя създател, че виждат своята сродна душа, че не ги чували. Те се приплели един в друг и постепенно огъня угаснал, а водата се разтопила. Двете материи : водата и огъня се слели и образували нова : парата, която се издигала нависоко и понесла двете души нагоре към техния Създател.

Така казват, че се родила парата или третото състояние на водата. Бог поставя душите в различни тела и им дава толкова Сила и Любов, за да могат те да създават един по-красив, разнообразен и балансиран живот на Земята. Така в еволюционния процес са се появили и много други форми на живот. И всичко това е било от Любовта на сродните души, които са се намерили, слели са се и са образували нови форми.

Автор: Георги Карамихайлов
http://www.georgio.org/blog/?p=410
Активен

The One
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 1636


Винаги на точното място в точното време

WWW
« Отговор #271 -: Януари 09, 2011, 02:33:09 »

Чудих се каде да го пусна и реших тук Усмивчица


Разговор между кибритената клечка и свещта

Неизвестен автор


...
Дошъл денят, в който кибритената клечка казала на свещта:

"Имам задачата да те запаля."

"O, не", - изплашила се свещта, - "само това не. Ако започна да горя, дните ми са преброени. Никой повече няма да може да се възхищава на красотата ми."

Кибритената клечка попитала:

"A искаш ли цял живот да си останеш студена и твърда, без преди това да си живяла?"

"Но горенето причинява болка и изтощава силите ми."

"Така е", отвърнала кибритената клечка. - "Но всъщност това е тайната на нашето призвание. Призвани сме, да бъдем светлина. Малко е това, което мога да направя. Ако не те запаля, ще изгубя смисъла на живота си. Аз съм тук, за да създавам огън. Ти си свещта, ти трябва да светиш за другите и да даряваш топлина. Всичко, което отдадеш като болка и страдание и сила, се превръща в светлина. Ти няма да се загубиш, ако се изконсумираш. Други ще продължат да носят твоя огън. Само ако се откажеш, ти ще умреш.”

Тогава свещта изправила своя фитил и казала изпълнена с очакване:

"Моля те, запали ме..."



БЛАГОДАРЯ!
Активен

Не мога да променя това което виждам,но мога да променя точката през която гледам.
Това е достатъчно да промени онова което изживявам,а това променя цялата гледка.

Всичко перфектно е точно такова,
течащ в безкрая свещен резултат!
Бъди сега причината нова,
за твоя бленуван в мечтите ти свят.
nia.boneva6
Гост
« Отговор #272 -: Януари 09, 2011, 15:53:19 »

Чудих се къде да го пусна и реших тук Усмивчица


Разговор между кибритената клечка и свещта

Неизвестен автор


...
Дошъл денят, в който кибритената клечка казала на свещта:

"Имам задачата да те запаля."

"O, не", - изплашила се свещта, - "само това не. Ако започна да горя, дните ми са преброени. Никой повече няма да може да се възхищава на красотата ми."

Кибритената клечка попитала:

"A искаш ли цял живот да си останеш студена и твърда, без преди това да си живяла?"

"Но горенето причинява болка и изтощава силите ми."

"Така е", отвърнала кибритената клечка. - "Но всъщност това е тайната на нашето призвание. Призвани сме, да бъдем светлина. Малко е това, което мога да направя. Ако не те запаля, ще изгубя смисъла на живота си. Аз съм тук, за да създавам огън. Ти си свещта, ти трябва да светиш за другите и да даряваш топлина. Всичко, което отдадеш като болка и страдание и сила, се превръща в светлина. Ти няма да се загубиш, ако се изконсумираш. Други ще продължат да носят твоя огън. Само ако се откажеш, ти ще умреш.”

Тогава свещта изправила своя фитил и казала изпълнена с очакване:

"Моля те, запали ме..."



БЛАГОДАРЯ!
Активен
Venus
Гост
« Отговор #273 -: Февруари 01, 2011, 21:55:09 »

ДНЕС
Не трябва да се примиряваш с посредственото!
Не трябва да избираш каквото и да е!
Не трябва да правиш безсмислени компромиси!
Защото пътя назад после често е невъзможен,
защото пораженческото мислене не прощава...

Не трябва да се отказваш да търсиш правилното,
това което си заслужава, което е на ниво
и което си струва жертвите и усилията!

Най-лесно е да спреш, да се предадеш.
Трудното е да продължиш напред,
въпреки болката, въпреки мостовете, които рухват...

Трудното е да продължаваш
да виждаш слънцето през облаците
тогава, когато бурята вършее...

Трудно е, но не е невъзможно,
не е непреодолимо,
защото непреодолимо е само разстоянието
между Днес и Вчера...

А Днес все още имаш времето на своя страна,
Днес още не е късно да се бориш
и да продължиш...

Днес имаш всички сили, дори да не ти изглежда така.
Днес трябва да устоиш
и да намериш причини да се усмихнеш отново...

Каквото и да ти говорят, както и да те спъват,
значение имат само сърцата,
които те подкрепят и обичат безусловно!

Мисли за това и не спирай да мечтаеш!
Мисли за това и не спирай да дерзаеш!
Не прави безсмислени, евтини компромиси!

И не спирай точно сега,
когато може би си на крачка от сбъдването...
Колкото и да е трудно - помоли се и продължавай напред!

Не утре, а ДНЕС!

Миглена Цакова
Активен
Venus
Гост
« Отговор #274 -: Февруари 07, 2011, 22:21:53 »

Дисекция на Човешката Душа
И така, колеги, можем да започваме с дисекцията. Ръкавици не е нужно да слагате, обикновено всеки бърка в нея с голи ръце. Грубо, без да се съобразява с нежната й същност. Така, че пораженията ще са в границите на ежедневните...

О, да, разбира се, че докато е жива ще извършим дисекцията. После не я знаем много къде отива, а и докато се мъчи под ножа, е по-интересен обект за изследване и проявява много качества, които иначе не са забележими при нормални обстоятелства.

Така, съсредоточете се моля, защото някои прояви са еднократни, макар че повечето са с тенденция към хроничност. Сега обаче, с какво да започнем, е въпроса – дали да я разрежем с предадено доверие, нещастна любов или лошо отношение?

Да, най-добре е наистина с нещастна любов. Вариантите, знаете там са безкрайни. Но независимо от материала (лъжи, липса на ответност в чувствата, предателство, изневяра, угаснала любов) игличките на нашия инструмент се забиват дълбоко...

Наблюдавайте реакцията на душата. Проявленията могат да са безкрайни, но болката е основното. Неразбирането - защо така се е получило, след като всичко е било съвършено?! Започва да се пита, дали тя е искала много или той е давал малко. Започват съмненията, въпросите - дали пък не е нейна вината, че така се е получило. После идва и синдрома на жертвата, съжалението към себе си, увереността, че това е заслужено...

Накрая се появява и нейно височество Надеждата и душата пак се устремява с пълни сили към източника на болката. И започва пак да ври в онзи същия огън, а дяволите наоколо се увеличават. Накрая всички седим и се чудим, защо пак боли и нима толкова много искаме от тоя живот...

Често предпочитаме да бягаме, вместо да останем и да се борим за нея, за душата си. Предпочитаме да я хвърлим на ония вълци – лъжите, спомените, надеждата, вместо да простим на себе си и да продължим напред...

Дисекцията я правим всеки ден, колеги. След всяко случване започваме да мислим, да преживяваме, да се чудим, да пишем, да пеем, да пием и каквото още се сетите.
Анализираме, но анатомията на душата ни убягва!

И ако тя иска просто любов, ние сме готови да усложняваме до безумие нещата...

И ако тя иска просто настояще, ние хукваме в миналото или в бъдещето и пропускаме нашето ДНЕС!

Затова, колеги, се вгледайте хубаво в себе си.
Не подлагайте душата си на поредната дисекция! Приемете желанията й, поработете с нея, вложете малко усилия...

И не се безпокойте - опитът в това отношение не идва с годините, както и щастието, между другото. Нито пък с поредната неуспяла връзка, нито пък с поредния удар от човек, който сте обичали. Обичайте пак, пробвайте пак, болете пак, наблюдавайте...

Но никога не се отказвайте да бъдете себе си и да бъдете щастливи - за час, за два, с този или друг човек, да вярвате, да можете...

В анатомията на душата има една особеност – всеки път я виждаме такава, каквото искаме да я видим. И светът всеки път се подчинява на нашите усещания!

А сега, колеги, сте свободни. Досега вие правихте дисекция, а сега трябва да сте белите мишки.
Животът ви чака, за да експериментира с вас.
Не го разочаровайте!!!
Активен
Luna:)
Гост
« Отговор #275 -: Август 22, 2011, 12:50:32 »

До всички кораби и пристанища
До моето семейство, приятели и непознати

Това писмо е молитва...
Моите търсения ме доведоха до една голяма истина. Имах това, което всички търсят и почти никой не намира. Имах единствения човек, когото да обичам безкрайно. Човек, роден на Открития бряг и отраснал с магията на Атлантика. Човек с истински достойнства, постигнал всичко в живота сам. Той е моето пристанище. Нито бурята, нито проблемите, нито дори смъртта, не могат да ми го отнемат. Моля се за това, всеки човек да има шанса да познае такава любов. И да бъде благословен от нея. Ако молитвата ми бъде чута, ще изчезнат и вината, и съжалението. Това ще бъде краят на гнева. Моля те, Господи! Амин...

...Когато се сблъскаш с невъзможното, ти трябва време, за да го разбереш...

...Чувствам се изгубен, без ориентир, без компас. Знам, че е налудничаво, но се разбивам и в най-малката скала. Никога не съм се чувствал така. Ти беше моят истински север. Винаги намирах пътя към дома, когато ти беше там. Прости ми, че се разгневих, когато ме напусна. Вярвам, че това беше грешка и чакам Господ да я поправи. Вече съм по-добре. Работата ми помага. Но най-много ми помагаш ти...

...Ти бе най-хубавото нещо тази вечер. И този ден. И тази година...

Снощи видях усмивката ти в съня си. Тя ме прегърна с топла любов, притисна ме като малко дете. Единственото, което помня, е усещането за покой. Събудих се с това усещане и го запазих, докато можех. Искам да знаеш, че съм поел по пътя към този покой. Съжалявам за толкова много неща. Исках да се грижа по-добре за теб. Да те предпазя от всяка болест, от студа и от страха. Съжалявам, че не намирах думи да опиша чувствата си. Съжалявам, че чак сега поправих пътната врата. Съжалявам за скандалите. Съжалявам, че бях прекалено горд, за да ти кажа "Извинявай!". Съжалявам, че не ти правех комплименти... за дрехите ти, за косата ти. Трябваше да те притисна така, че и Господ да не може да ни раздели...

...Бих искал да е по-просто. Бих искал да е по-лесно...

...Всеки момент от живота ми е изпълнен с теб. Поправям яхтите, после отплавам, а през цялото време спомените ме заливат като прилив. Спомням си как, като бяхме млади, ти отиде да търсиш по-добър живот. Бях ужасно изплашен, но не смеех да го призная. Борех се със страха си, като си повтарях, че някога ще се върнеш. Повтарях го и мислех, какво да ти кажа, когато се върнеш. Сигурно съм обмислил стотици варианти. И когато моментът дойде, не казах почти нищо. Успях само да те целуна. И когато ти каза "Ще остана!", вече всичко беше казано. Сега отново го правя. Мисля, какво да ти кажа, ако по някакъв начин се върнеш...

...Ако направиш нещо лудо за някого, това ще докаже само едно - че той е един щастливец!...

Из "Писмо в бутилка" (Message in a Bottle )
Активен
Selinna
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 255


  • Град: София
  • « Отговор #276 -: Септември 30, 2011, 23:34:56 »

    В едно отдавна забравено блато, където дори жабите вече не стъпват, живее един безумно красив лотос. Но той не е обикновено цвете, а едно мълчаливо и вечно сърдито украшение на тъмните блатни води. Неотдавна лотосът бил не само красив, но и много мил. Разгръщал цветовете си широко всеки път, щом жабите подхващали песен, а уханието му се носело далеч над блатото, към близката гора.
    Един ден обаче, лотосът се затворил в себе си и не искал вече музика. Прогонил жабите надалеч и не позволил вече на аромата си да се рее наоколо. Никой не знаел какво се е случило с него, за да заобича толкова силно тишината. Никой... освен една жаба, която била вече доста стара, но и достатъчно мъдра, за да разбере какво измъчвало любимото цвете на блатото.
    Днес тази жаба вече не е наблизо. И никой не помни дали е умряла, или си е тръгнала, отегчена от тишината и самотата, с които лотосът се бил обгърнал. Но преди да изчезне, тя успяла да разкаже историята му на едно водно конче. То пък я споделило с един комар, а той случайно я разказал на една пеперуда... и така... докато историята достигнала и до нас:

    Лотосът всъщност не бил лошо цвете. Дните му били изпълнени с музика от жабешкия хор и безкрайно съзерцание на синьото небе. Никой не предполагал, че лотосът тайно мечтаел да бъде птица. Искал да разпери криле и да полети над широкия свят, за да го види в цялата му пъстрота. Нямал нищо против блатото, но понякога копнеел за нещо повече от кал и жабешки лица. Един ден мечтата му се преобразила. Над блатото прелетяла красива птица. Не знаел каква е тя, но нейната прелест, начинът, по който се реела из въздуха, го омагьосали. От този ден лотосът забравил за света и вече не искал да го види отвисоко. Копнеел единствено да зърне отново птицата. А тя прелитала често над благото, привлечена от тайнствения аромат на цветето
    Така ден след ден, лотосът и птицата се привързвали все повече един към друг.
    И двамата знаели, че любовта им е невъзможна. Как може едно цвете да обича птица? Но любовта не мисли за това, когато събира две души в една. Не помислила и за горкия лотос...
    Силен изстрел прекъснал изпълнението на жабите една сутрин. Тишината се спуснала над блатото, облаци покрили небето, а лотосът се свил в калта и внезапно усетил силна болка. Сякаш изстрелът поразил сърцето му. Още същият ден всички се върнали към нормалния си живот. Жабите отново подхванали песен. Небето се изяснило и слънцето се усмихнало. Блатото се изпълнило с живот. Но тревогата не напуснала лотоса.
    Той опитал да разсее това чувство с мисли за любимата. Знаел, че когато я види, всичко ще бъде наред. Но тази вечер тя не дошла. Не прелетяла над блатото и на следващия ден. Не се появила цяла седмица и лотосът постепенно започнал да гасне.
    Старата жаба изпратила пеперудите да намерят красивата птица, но те се върнали с лоша вест. Един ловец поразил с изстрела си нежното създание. Новината разбила сърцето на лотоса и той престанал да вижда света. Болката била непоносима и полека той прогонил всички около себе си. Станал мълчалив, сърдит и намръщен. Уханието му едва се усещало, цветовете му посърнали и вече не сияели, както преди. Напуснала го радостта, отишли си и жабите, и водните кончета, и комарите. Дори слънцето станало по-далечно. А той единствено лежал в калта и съзерцавал небето. Не му липсвало нищо. Търсел само тишината и безкрайната синева. И колкото и безжизнен да се виждал той отстрани, лотосът не престанал да цъфти. Никой не знаел кое точно го крепи в самотата и тишината, в които прекарвал дните си. Единствено старата жаба усетила, че лотосът не може да загине. Не и докато в сърцето му живеела надеждата, че там някъде, в безкрайната синева, може би отново ще прелети неговата птица, че крилете й ще разкъсат тишината над блатото и цветовете й отново ще направят света по-красив.
    Днес вече никой не си спомня жабата, разказала тази история на едно водно конче. И никой не знае дали тя е умряла, или отегчена от тишината и самотата в блатото, просто се е преселила. Но лотосът още е там. И все още любовта го убива по мъничко всеки ден. Но той не спира да цъфти и да очаква... своята прелестна птица.

    Активен

    И нека никога нищичко няма,
    за да няма какво да се губи..
    Selinna
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 255


  • Град: София
  • « Отговор #277 -: Септември 30, 2011, 23:55:14 »

    Преди милиони години, още преди да се появят хората на земята Скалата и Водата се влюбили. Те били щастливи на земята, но искали да са заедно и да се обичат без граници.
    Скалата била твърда, решителна и в постоянен вътрешен баланс. Тя умеела да се радва на живота и на света, съзерцавайки го и преживявайки го през себе си. Светът се променял, но тя била винаги в баланс.
    От друга страна, Водата била винаги в движение и се радвала на всичко, до което се допре, но не обичала да спира на едно място и да си почива. Тя губела баланса си с всяка промяна на света, често замръзвла и се изпарявала, но никога не губела себе си
    Скалата и Водата разбирали, че са много различни, но любовта им била безгранична и не се спирала пред нищо. Те знаели, че ще намерят начин да са заедно и да се обичат.
    В началото опитали Скалата да се разтваря във Водата за да са заедно. Водата, както знаете е свикнала да взима всичко в себе си – въздуха, живота и движението. Логично било, че за да са заедно, Скалата може да разтвори себе си във Водата. Опитали и били много щастливи за кратко, но после Скалата започвала да се чувства зле. Цялото това движение я побърквало и не можела да намери баланса си! Тя не издържала и започвала да се превръща в кал. Реките от кал не й позволявали да съществува като себе си и да е щастлива. Тъй като много се обичали, се отказали от този вариант и решили да пробват друго.
    Тогава Водата се изляла в дупките и отворите на Скалата, спряла там и те отново били заедно. Разбира се в началото били много щастливи! Радвали се на щастието и любовта си! Но с времето Водата се почувствала много зле. Тя губела себе си, когато е на едно място. Нейната същност била движението – тя не можела да бъде спокойна. Започнала да се заблатява. И това не било добър вариант.
    Двете толкова се обичали, а били толкова различни. В продължение на милиони години те търсят начин да са заедно, да се обичат пълноценно такива каквито са. Скалата – красива, сигурна в себе си и много стабилна, а водата – винаги динамична и никога в покой. Разбрали, че никоя от двете не трябва да се променя. Всяка има своята уникалност и красота. Видели, че заедно се допълват и опитите да започнат да си приличат били безмислени.
    Може би ще ме попиташ, дали са намерили начина да са заедно? Може би мислиш, че мога да ти отговоря? Не знам! По - добре попитай себе си, когато застанеш пред някой водопад със стаен дъх, когато си седнал безгрижен на ръба на някой каньон или ждрело, когато мечтаеш на скалистия бряг, когато мъглата пълзи по скалистия връх, вдъхвайки ти щастие или откриваш в светлината на фенерчето си ледената красота в някоя пещера.


    Автор Мартин Пепелджийски
    Активен

    И нека никога нищичко няма,
    за да няма какво да се губи..
    Selinna
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 255


  • Град: София
  • « Отговор #278 -: Ноември 05, 2011, 16:13:57 »


            Живял някога някъде по света един мъж. Бил съвсем обикновен като всички мъже по земята, но имало нещо, което го карало да бъде по-различен от тях. Обичал скъпоценни камъни. Събирал ги един по един, грижил се за тях, възхищавал им се. Когато вземел в ръцете си такъв камък, можел с часове да го гледа, без да мисли за нищо друго. Това добре, ама имало и друго, което вече било лошо. Когато се насител на един камък, мъжът го слагал в едно сандъче и го забравял. От време навреме отварял сандъчето, за да сложи там друг камък, въздишал и казвал:”Ех, и ти беше хубав, но има по-красиви и по-добри от теб!”- и затварял сандъчето. Така минавали дните му. Вечер обичал да се разхожда из гората, когато имало луна и било тихо навън. Отначало другите хора се чудели на това, което вършел, но след време свикнали с навиците му....И може би така щял да мине животът му, ако не се случило нещо в началото съвсем обикновено, а после станало съвсем необикновено
            Една вечер, разхождайки се по една пътечка в гората, мъжът видял на лунната светлина нещо бляскаво в тревата. Навел се, вдигнал го и едва не извикал от радост. Държал в ръката си малко синьо кръгло камъче. Блестяло примамливо красиво! Човекът започнал да го разглежда с интерес и отново се възхитил: Скъпоценното камъче съдържало всички нюанси на синьото-от най-светлото до най-тъмното. Такова нещо срещал за първи път. Побързал да се прибере в къщата си, силно развълнуван. Сложил го в една стая на малка масичка. Камъчето огрявало стаята с необикновена синкава светлина. Мъжът дълго му се любувал, после го взел, целунал скъпоценното нещо, притиснал го до гърдите си, легнал и заспал. Сънувал приказни неща и бил в съня си много щастлив, защото виждал необикновено бъдеще, огряло не само стаята му, но и целия му живот... Толкова щастие и красота на едно място!

    Събудил се с усмивка на уста. Разтворил ръката си, за да види отново  необикновената светлина, но паднал на земята покрусен. Съвзел се бавно и пак погледнал в ръката си. Там стояло едно обикновено синьо манисто. Мъжът бил ужасен и силно възмутен. Започнал да крещи и не можел да повярва ,че сам се е заблудил. На лунната светлина, това което намерил се виждало като скъпоценен камък, а сега на дневната светлина – едно нищо и никакво мънисто, без всякакъв блясък и стойност. Разтреперел се човекът чак от гняв и захвърлил ”синьото нищо” /така го нарекъл/ през прозореца.                          Подскочило то няколко пъти, търкулнало се и спряло до един камък, на който седял един просяк. Трепнал просякът, взел мънистото и прошепнал :”Благодаря ти, Господи, че ми даде нещо  и днес!”
         Тръгнал просякът по пътя си и отишъл на пазара. Протягал ръката си със синьото нещо, но никой не искал да го вземе дори и без пари. Натъжил се бедният човек  и си отишъл вкъщи. Там го чакали две дечица – момче и момиче. Протегнали ръчички за хляб, но баща им подал само едно синьо топченце. Зарадвали се децата и започнали да си играят с него- ту го подхвърляли, ту го търкаляли, ту го въртели, но скоро това им омръзнало. Момичето се разплакало. Тогава момчето донесло конец и направило на сестричката си герданче. Подскочило детето от радост и се заоглеждало в едно счупено огледало, че те друго си нямали вкъщи, но скоро и това му омръзнало. Дръпнало силно и конецът се скъсал. Захапало мънистото, но разбрало, че не става за ядене и го захвърлило бързо в прахта на пътя.
          Минавали хора, подритвали мънистто, тъпчели го с крака и никой не го забелязвал такова – прашно и мъничко... Веднъж завалял силен дъжд. Мънистото се търкаляло насам-натам, плувало из локвите докато заседнало в калта, никому ненужно....
          В това време мъжът, който събирал скъпоценни камъни, отворил своето сандъче, за да сложи поредното лъскаво камъче  в него и отново казал:”Ех, и ти беше хубаво, но има по-красиви и по-добри от теб!” Пуснал капака на сандъчето, но уви- то не се затворило. Тогава мъжът изсипал камъните на пода и ги подредил отново в сандъчето, но то пак не се затворило. Човекът не искал да изхвърли нищо от камъните. Все пак всеки един от тях имал своя красота, свой блясък и за него били миг на щастие и някакъв спомен. Напрегнал сили мъжът, за да затвори сандъчито, но напразно.  Ядосал се, взел един чук и ударил по капака. Изведнъж сандъчето се издуло и се пръснало на парчета. Скъпоценните камъни се разхвърчали на всички страни, падали на земята и ставали на прах. Всички до един! После духнал вятър и отвял праха през отворения прозорец...В стаята станало тъмно и празно.

    Мъжът стоял съкрушен. Почувствал се беден, самотен и много нещастен. Сега нямал нищо, нищо-дори прашинки от големите цветни блясъци...Изведнъж станал, тръшнал вратата на къщата и тръгнал без посока по света.
        Дълго вървял. Дрехите му се прокъсали. Глад го измъчвал, но той не обръщал внимание на нищо, защото бил много, много нещастен. Накрая толкова се изморил, че седнал без сам да знае на един камък край пътя. Чак когато си починал, се огледал и видял зад камъка една локва. Загледал се в нея и казал:"О, Господи, помогни ми да намеря нещо в тая кал, колкото и дребно да е то! Ще бъда щастлив и благодарен!” –навел се и бръкнал с две ръце в калта. Дълго ровил там и накрая хванал нещо съвсем мъничко. Изтрил го в тревата и извикал от ужас:” О, съдба! Нима се подиграваш с мен?”, защото това което намерил било онова същото мъничко синьо мънисто, само че цялото изподраскано и грозно. Дълго го гледал мъжът и търсел поне мъничко блясък в него, поне един нюанс на онова хубаво синьо топченце. Уви! Само мрачно синьо парченце стояло пред него. Въпреки това този път мъжът взел мънистото и тръгнал към къщата си. Влязъл вътре и започнал да гледа синьото нещо. Миел го, чистел го, триел го, мъчил се да го излъска, да заличи драскотините по него. Бил повече от друг път отчаен. Беден, нещастен, той не виждал нищо друго, не се интересувал от нищо друго- нито от времето, нито от птиците, нито от слънцето. За него било важно само мънистото.
         Един ден станало чудо- невиждано. Мъжът видял, че мънистото започнало да блести топло, нежно, спокойно, приказно хубаво. Било най-красивото нещо, което някога бил  виждал. Протегнал ръка и взел мънистото. Но изведнъж нещо силно блеснало, толкова силно близо пред мъжа, че той изгубил съзнание и паднал на пода. Когато се съвзел, всичко наоколо било тъмно, страшно и грозно. Протегнал ръка в мрака, но нищо не можал да намери.”О, ужас!- извикал той- Аз не виждам нищо, нищо – дори онова мънисто... Нима съм сляп?”
        А то мъничкото стояло съвсем близо до него, невероятно обикновено, нероятно красиво и толкова нежно и синьо....

    Рая Вид, 06 май 1979 г
    Активен

    И нека никога нищичко няма,
    за да няма какво да се губи..
    Selinna
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 255


  • Град: София
  • « Отговор #279 -: Ноември 05, 2011, 16:40:32 »

           ОСТАРЯ ЛИ,ЛЮБОВ--   Мадлен Алгафари

    Душата ти крещи за помощ.
    Не я ли чуваш?Оглуша ли?
    Устата ти мълчи греховно.
    Кого наказваш?Полудя ли?

     
    Очите гледат ме любовно.
    Не ги ли чувстваш?Ослепя ли?
    Устата пак мълчи греховно.
    Те мене гледат!Не разбра ли?

     

    Ръцете ти летят към мене.
    Не ги завързвай!Оглупя ли?
    Страха обичам даже в тебе!
    Разбра ли ме?   Едва ли....
    Активен

    И нека никога нищичко няма,
    за да няма какво да се губи..
    Selinna
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 255


  • Град: София
  • « Отговор #280 -: Ноември 05, 2011, 16:47:58 »

    Обич никога не стига -Мадлен Алгафари


    Ти, който почваш да четеш сега това стихотворение,
    изпитвал ли си някога за миг съмнение,
    че поговорките наистина са прави,
    че Господ бави, но не може да забрави?
    Че който зло желае, страда.
    А не остава без награда
    доброто, сторено без корист,
    и че човешката ни орис
    е да се борим за доброто
    и за човечността, защото
    обиди, завист, интригантство,
    лъжи, кавги, пиянство
    тъй заразили са всемира,
    че днес и вярата умира.


    Без нея (тъжна констатация!) -
    и цялата “цивилизация”,
    уви поставена в кавички.
    (Но не от всички! Не от всички!)
    Убиваме цивилизовано
    и лъжем все по-образовано,
    и с хитрости най-съвършени
    прескачаме норми свещени.

    Копаем на другия гроба,
    а там ни очаква прокоба.
    Защото Бог е заместен с Власт.
    Или още по-страшно – от Аз.
    И тъй си живеем умиращи
    с тук-там мъдреци протестиращи -
    идеалисти наивни наричани,
    осмивани или отричани,
    проводници на Любовта -
    спасителката на света.

    Ти, ако все още четеш това стихотворение.
    си от последните и без съмнение
    ще разтопиш на ближния сърцето,
    макар метално кат’ монета!
    Ще продължиш любов да сееш!
    С омраза не се живее
    и само гибел се постига!
    А обич никога не стига!
    Алгафари
    Активен

    И нека никога нищичко няма,
    за да няма какво да се губи..
    Selinna
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 255


  • Град: София
  • « Отговор #281 -: Ноември 11, 2011, 01:31:16 »

    Сърцето вижда това, което очите не могат.
    Сърцето търси само любов.
    Сърцето не казва „не искам, не мога”,
    сърцето открива порив все нов.
    ...
    Сърцето очаква да литне в простора,
    да докосне най-далечните звезди,
    да тича, да се радва без умора,
    да отхвърля всичките лъжи.

    Сърцето вижда това, което очите не могат,
    защото е устроено така –
    когато го докоснат реагира
    на чистите, най-искрени слова.

    Сърцето шепне ми: „Без теб не мога!”,
    издирва най-нежните слова,
    а после разчупва на мрака затвора
    и носи най-истинската чиста светлина.

    Сърцето ни винаги страда,
    когато го някой с мъка съкруши,
    то свива се и плаче без пощада
    с най-бисерните, най-чисти сълзи...♥

    Венцислав Йорданов
    Активен

    И нека никога нищичко няма,
    за да няма какво да се губи..
    Страници:  1 ... 17 18 [19]   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Притчи и приказки « 1 2 ... 8 9 »
    Книги
    delfin 120 13594 Последна<br />публикация Април 11, 2013, 15:12:56
    от Ru Alfa
    Приказки за Боговете
    Книги
    Инил 2 1968 Последна<br />публикация Май 10, 2011, 13:39:23
    от kuan
    Приказки за боговете
    Книги
    chitta 0 879 Последна<br />публикация Май 06, 2010, 16:45:52
    от chitta
    Любими приказки (книжни и не само)
    Книги
    elisa 3 2821 Последна<br />публикация Март 07, 2013, 15:42:08
    от Ru Alfa
    Седем притчи за любовта - Вера Гюлгелиева « 1 2 3 »
    Книги
    Ich 33 2851 Последна<br />публикация Декември 25, 2012, 13:07:39
    от Ich

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright