Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  1 ... 16 17 [18] 19   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Любовни притчи и приказки  (Прочетена 27664 пъти)
DArkAngel
Гост
« Отговор #255 -: Ноември 29, 2010, 00:16:13 »

Липсва ми всичко твое: очите ти, усмивката ти, ръцете ти, гласа ти... просто самото ти присъствие... липсва ми това, което пораждаше у мен - ти ме караш да се чувствам красив...

мига в който аз и ти сме заедно, понеже така е било писано, защото създадени сме били да бъдем едно... и това е естественото ни състояние.Отварям очи... пак ми липсваш, но не толкова. Осъзнавам липсата ти без да губя от същността си. Аз и ти продължаваме да Бъдем. Това, че не те виждам, не значи, че общуването е спряло. Има и други начини любовта да достига до човека... понякога израз на любов е дори самата мисъл. А кой би могъл да породи у мен такива мисли, ако не ти? В мен си, сякаш съм те вдишал като глътка свеж въздух... потекъл завинаги в клетките ми... и ето, че вече няма как да се отделим, сраснахме се необратимо –

въпрос на време

е

да науча

как точно достига кислорода

до малкия ембрион…

За какво всъщност говоря…

за лутането от единия край до другия

от…

единия
       … до другия

толкова бавен е процеса,

отстрани изглежда спрял

НО НЕ Е…

Това е лудост!

Ти просто не можеш да си тръгнеш, защото никога не си идвал, ти винаги си бил тук. Знам, че и ти постъпваш по същия начин... "Ние толкова много си приличаме, само дето ти си жена, а аз мъж...".

Търси ме! Не се отказвай от мен...

Аз вървя... И нека думите ми осветяват пътя напред... към другия, към следващия живот...
към...
теб!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #256 -: Ноември 29, 2010, 16:20:18 »

Да обидиш някого е лесно - опитай се да му благодариш. Да намрaзиш някого е лесно - опитай се да му простиш. Избираш сам усмивка или сълзи, и сам решаваш омраза или любов. И детските мечти дали да смачкаш или да ги превърнеш в своя цел. Не друг, а ти го правиш този избор, не друг, а ти избираш своя свят. Паднал си бил - ами изправи се! От грешките си се учи, но не превръщай ги в спирачки, уроци са те най-добри. Проблем си имал ...- всички имат, но малко хора по света , успяват думата проблем с желание да заменят. Обичай, смей се, извиси се над всички дребни същества. Бъди от хората, които знаят че смисъла е в Любовта!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #257 -: Ноември 29, 2010, 16:43:29 »


Имало някога Дъб и Пеперуда.

Крилата на Пеперудата били толкова пъстри, колкото листата на Дъба през Есента.
Само Есента можела да забележи тази прилика, защото точно когато Гората била в нейно владение
– Дъбът заспивал, а Пеперудата винаги отлитала на някъде.
Но меланхоличната Есен никога не идвала по тези места преди игривото Лятото, а то от своя старана винаги чакало нетърпеливо
Пролетта да даде път на новия живот, скрит по пелените на Зимата.
Единствено Пролетта знаела как да превърне безжизнените клони на Дъба в зелено море, пълно с дървени скали и корали,
които понякога приличаха на протегнати към Небето слънчево-зелени ръце.
Ала Дъба трудно се събуждаше, а Пролетта винаги беше много заета по това време на годината и не можеше да отделя повече
от няколко мига за да го разкраси и разбуди. Тя знаеше, че макар и да е изгонила дълбоката зимна Дрямка от него,
винаги имаше нужда специален Гъдел да мине по най-финните листа на тялото му.
‘Но от къде толкова време за гъделичкане!?’ – вайкаще се Пролетта.
И както прави винаги, когато е разтревожена – бръкна в джобовете на престилката си, защото там беше пълно с всякакви чудеса
и илюзии. Ненадейно от там извади една Гъсеница!
- ‘Хммм’ – зачуди се Пролетта – ‘Как може това дребно нещо да разбуди огромното туловище на Дъба!?’
– имаше неща , които и на нея не й бяха напълно ясни. Знаеше само, че тази Гъсеница не се е появила в ръцете й без причина.
В този момент я навести Интуицията, хвана ръката й, извиси я над главата на Дъба и разпусна пръстите й
точно върху най-дребното от всички листенца.
Гъсеницата се приюти в обятията му и се заклатушка в огромното зеленото море на новият си дом.
Пролетта нямаше повече време за губене, достатъчно й беше да знае, че Интуицията се бе появила когато трябваше,
а тя никога не я беше подвеждала досега.
Едно оклюмало стръкче трева прикова вниманието й и тя се затича към него.
Дъба така и не се разсъни докрай за да види, кой го бе възродил отново – толкова красив и величествен.
Започна обаче да усеща някакво приятно гъделичкане – то идеше някъде отгоре – преминаваше през полузаспалото му съзнание
и продължаваше дълбоко в душата му. Не знаеше на какво да го оприличи – беше като озарена от Слънцето - зелена мъглявина,
рееща се по течението на малко ручейче...
Колкото и да напрягаше зрението си, Дъба не можеше да разсее мъглявината, а може би и не искаше,
достатъчно му беше приятното усещане от преминаващото през фибрите на цялото му съществувание зеленикаво мьниче.
И макар да не можеше да го разгледа добре – дали защото много искаше или защото мъника минаваше през най-чувителните места
от вътрешното му ‘Аз’- Дъба сякаш започна да дочува крехкото гласче на това създание.
- Къде съм? – просънено рече то.
Дъба едвам удържа възторга от нарушената тишина в душата му да не намери израз в дълбоко разтрисане на огромното му тяло
или прокънтял възглас на учуда. Това със сигурност щеше да ужаси мъника и да унищожи уюта, който се бе разстлал в душата му.
За това Дъба отвърна много тихо, сякаш сам на себе си:
- Здравей приятелю! Една зеленина те е понесла на плещите си, а тя самата ходи по река! Харесваш ли ти новият си дом?
- Не знам все още – отвърна му мъника
– А как попаднах тук? И кой си ти, не мога да те видя а гласът ти до мен отвсякъде май идва!?
- Хмм странно... – отвърна му замислен Дъба
– и аз не мога теб в зеленината да открия но знам, че някъде във мен си. А кой поставил те е тук – не знам – така, както трудно ми е да открия
от где се взема зелената пермяна по цялото ми тяло и кой ме буди щом зимен сън заспа аз непробуден.
- Защо унасяш се в сън ти толкова дъльг? – учудено запита го мьника
– на Сън в плен не съм попадало аз досега – или пък май тъкмо му избягах – не помня кое как точно беше!
- И аз не помния точно - отвърна му дървото – но имам спомен смътен и далечен, как напускат ме и птички и пчелички,
а после премяната ми по пъстра от дъгата става и започват да вливат се от мене към земята стотици пъстри и шарени реки.
С тях отмива се и мойта красота, а Лятото в сърцето ми остава. Но не след дълго и то си заминава и идва Тишината да ме прегърне и целуне,
тогава се унасям в сън дълбок и непробуден. Понякога едвам усещам как ветрове и студ край мене бродят,
но нещо или някой в дебело зимно одяло ме обвива и туталси отново се унасям.
- Дали и аз ще срещна студове и мраз? – уплашено запита нещото в зеленината.
- Ако решиш в мене да живееш – едва ли – но всичко за света от мен ще трябва да узнаваш.
Дали ще искаш през моите очи единствено да виждаш и да усещаш небето, земята и водата през мойте корени и клони?
- Не знам – замисли се мъника – не знам аз нищо за света – на къс земя стоя си, а както казваш ти – той носи се от водна сила
– ала за тях аз нищичко не знам, а за небето никак даже.
- Земята казват кръгла е и толкова голяма, че трудно с поглед се обхваща. За сто години пораснах Аз – дърво – голямо и високо,
но пак едвам да видя част от нея понякога успявам. От нея аз се храня и всичката опора на света от там си вземам.
- Защо не трьгнеш ти по нея, а чакаш с години все по добре да я разгледаш? – учуден глас възнесе се от зелената илюзия.
- Ако направя само дори и само крачка – опората в живота ще загубя – а и на мен разчитат всички – и птички и пчелички
– за тях аз дом съм и прохлада, когато Лятото насам пристигне. А казват, че и много други товари - хралупи в мене правят
и зимата тъй – сгушени в мене оцеляват. Започна ли да ходя, без дом, подслон и сигурност остават всички.
А те даряват ме с песни и грижат се за мойто съшество. Без тях загубен съм, тъй както те без мен.
- Започнах да разбирам – в момента на просвета обади се мъника – а няма ли поне една от тези товари, която да може без задръжки света да види
и после пак при теб да дойде и да изкаже всичко, що очите за видели ?
- Това те прават всички до една – зарадвано Дъба възкликна - едни отиват дълбоко в дълбините на Земята, където пълен мрак е,
а други надалеч и трети нависоко. И всеки щом при мен се върне – с криле от радост пърха, опашка гордо вдига или пък просто ме прегръща
и почва бързо с възторг да изказва туй що очите са видели или ушите му са чули. Ала един е тук проблема - от изговореното не мога нищичко да разбера
и честичко изпадам в дилема дали след тях да не звървя. Но щом усетя колко радост по мен и в мен съм приютил, в миг дилемата решава се сама
– да си остана тук – иначе бих сглупил.
- А за водата нищичко не каза - подкани го наново мъничката твар – нима със нея не можеш също да говориш?
С какво е по-различна тя от Небето и Земята?
- Водата за мен храна е и другар – от нея научавам всички тайни на Земята, но не и нейните красоти.
Водата навестява ме понякога отдолу по земята и гъделичка корените ми дори - а друг път къпе ме отгоре и ме облива с дъжд от капки – като хиляди сълзи.
Но капките, родени в небето – не виждат друго – само мен и нищичко не знаят за света.
А таз вода, що корените ми гъдилка и пои – родена е в тъмнина и за света тя сляпа е и липсват й очи.
- Ехх жалко е - да знаеш, че в чуден свят живееш а да не знаеш как изглеждат те – в теб е топло и приятно и ти чудесен си другар,
но иска ми се за отплата да се превъплатя в хвърката твар, да литна над света, да му разгледам красотите, чудесата и после пак при теб да кацна и твойта любознателност да утеша.
- Ох много мило! – трогна се дървото – но ти загнезди се навътре в моята душа и с теб аз мога да говоря за света и да разбирам ти какво ми шепнеш.
Не помня наскоро аз да съм усештал такава радост, такава топлота. Да се превърнеш в друго същество, означва да загубя това, което си и това което сме в момента.
Мъника усети как мекотата на зелената перелина около него се втвърди, а реката по която се носеше сякаш замръзна
– нямаше нужда да знае какво е тъга и тревога за да разбере, че дървото усещаше точно това в момента.
Тогава то започна да говори с думи, които сякаш не бяха негови, а идваха от същата онази сила, която поведе ръката на Пролетта към най-нежното и финно листо на Дъба,
за да постави там Гъсеницата. Сякаш извън себе си мъника промълви:
Не се плаши, ако трябва да се сбогуваш.
За да срещнеш някого отново,
първо трябва да се сбогуваш с него.
А щом сте приятели, непременно ще се срещнете,
било след броени мигове или след няколко живота

едвам успя да събере сили, след всичко, което каза преди малко и после нещо в него го подтикна да добави:

Мерило за невежеството ти е доколко вярваш в неправдата и трагедията.
Онова, което за гъсеницата е краят ни света,
за Учителя е пеперуда

Дървото така се развълнува от тези думи, че веднага се събуди и разтърка очи.
В този момент осъзна, че е убило мъника от съня си, но въпреки това, онова приятно чувство на радост и споделено щастие
не бе го напуснало. Нямаше я и Гъсеницата, появила се ненандейно върху едно от листата му.
Всичко друго край Дъба си беше красиво и преливащо от живот – така както винаги изглеждаше след дълбокия зимен сън.
Бяха се появили нови обитатели на тялото му, а имаше и такива, които никога не бяха го напускали.
Докато ги разглеждаше, изучаваше и им се радваше на един от току що появилите се клони, на едно от най-финните листенца кацна една Пеперуда.
Първоначално изглездаше малко объкрана, понеже бе прелетяла над целия свят и едва сега и точно тук нещо в нея натежа
и тя кацна на това дърво почти принудително. В този миг то бе за нея, като жадуван пристан сред разлистеното зелено море на Гората,
разбушувано от прииждащия ураган.
- Добре си ми дошла! – поздрави я Дъба – така, както праваше с всяка живинка, която избереше да го ползва, дори и за малко като дом.
Дървото не очакваше да получи отговор, защото знаеше, че никое от животните не може да го разбере, нито пък то разбираше техните звуци,
които само понякога наподобяваха изречения.
- ‘Познаваме ли се от някъде?’ – попита Пеперудата и запърха край Дъба.
В този момент той позна гласът на мъника от съня си.
- Не знам – отвърна с най-топлия си глас Дъба – но ако дойдеш при мен в този момент – минутите ти ще пераснат в часове, часовете в дни, а дните в цял един живот!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #258 -: Ноември 29, 2010, 19:53:20 »

Понякога е тежко и боли,
понякога светът край теб се срива,
умират с писък твоите мечти
и облак черен слънцето покрива.
Любов загубил, ти си победен,
светът без цветове за теб остава...
Не искаш и да знаеш, че е ден,
липите аромат, че разпиляват.
До болка празно могат да звучат
словата на приятелите стари,
които се опитват да гасят
горящите в сърцето ти пожари.
От думи няма смисъл. Те горчат,
дори с добро, когато се изричат...
Днес вярваш, че човекът е богат,
когато е обичан и обича.
Не искаш да достига ничий глас
до мъката, дълбоко в тебе скрита,
освен един - познат от онзи час,
във който си се носил към звездите.
Но вслушай се в дървесните листа
и в шепота на вятъра крайбрежен...
Не си отива всъщност любовта
и не умира... Тя е неизбежност.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #259 -: Ноември 29, 2010, 23:04:32 »

Не заповядвай на сърцето си!


Не заповядвай на сърцето си.
То знае…
кога да потрепери от копнеж.
Кога да спре.
Или да проговори.
Да те побутне да вървиш….
или да спреш…

Не го насилвай да обича.
То ще знае.
Кога е истинско.
Кога не го боли.
Послушай го.
Повярвай му.
Обичай.
Единствено тогава ще си жив.

Не го насилвай на омраза.
То си знае,
че ще дари единствено любов.
Дори да страда,
да гори от болка в ада
от капчица любов
възкръсва за живот…

Активен
kim
Гост
« Отговор #260 -: Ноември 30, 2010, 22:32:40 »

Благодаря ти, че те има
За усмивката, щом чуеш моето име
За моментите, в които сме седели
И с очи разменяменяли любовта ни споделена
Благодаря за това, че ме откри
Че сърцето си отвори и мигът ни съхрани
Благодаря, че ми показа същноста
Че ми разкри какво е Любовта!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #261 -: Декември 01, 2010, 01:00:18 »

По стълбите тичат задъхани струни.

в празната къща се буди от сън прашна китара.

От ъглите тръгват забравени думи.

В прозореца някой подсвирква и сяда до мен.

Лица и огньове под мен се прегръщат

Земята се свива от мъка по чужда планета.

Пулсира небето и някой се връща

захвърлил монета за себе си някога в прашния двор.

Лица и огньове под мен се прегръщат.

Земята се вдига на пръсти и нежно целува небето.

Кога ще се върнеш? Кога ще се върнеш?

От тъмното песен възкръсва и сяда отново до мен.

Изсъхна лозата към тебе извита.

От дългото чакане времето спря в мойто огнище.

Кога ще се върнеш? Кога ще се върнеш?

От тъмното песен възкръсва и сяда отново до мен.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #262 -: Декември 01, 2010, 16:06:59 »


Не ме корете строго за тъгата,

нито за капналата по листа сълза,

понякога ме чакат на вратата

и карат ме със шепот да крещя.


И за крилете ми сега не ме съдете!

Били ненужни - чувам - не навреме...

Обичат ли ме - хуквам с ветровете

и бързам от дъгата къс да взема.


Не ми се карайте за крехките надежди,

за пеперудените, дъхави мечти,

за факта, че живота си подреждам

по случващото се СЕГА, а не ПРЕДИ.


Не гледайте под лупа лудостта ми

да бъда блян омаен в нощ безлунна,

да пея с повика на клетките в кръвта ми,

да съм спонтанна, буйна, неразумна.


Днес без свян стоя пред всички

с укоряващ взор и камъни в ръцете:

Докрай ще се раздам, за да обичам

и съм готова да си плащам греховете!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #263 -: Декември 01, 2010, 23:25:49 »

Любов ,маскирана с безлюбие.

Безлюбие,маскирано с любов.

Спонтанност в пътя ти изгубена-

това си ти, човеко нов!

И нямаш никаква идея

колко си жалък отстрани.

Прости,душата ти къде е?

Не чувстваш ли ,че я боли?

Кому е нужна тази маска?

Та тя души те и тежи!

Не плаща никой пълно каско,

за самоделните щети.

Убиваш себе си полека,

щом да изглеждаш ти е цал.

Да бъдеш е ,уви,не леко,

защото значи да си смел.

Страхът е твоята защита.

Да бъдеш себе си не смееш.

Но аз не мога да не те питам:

Живота на кого живееш?
Активен
sanguinary
Гост
« Отговор #264 -: Декември 02, 2010, 05:18:37 »

О, последното е сила. Може би най-доброто, излезнало изпод писалката на кака Мадлен. Изкючително светла, красива личност и жена. Поезията й, ще си призная, не мога по достойнство да оценя, но е уникален психотерапевт и човек. Ако някой не е, то нека прочете нейната книга "Вяра Имам".

Определено влива вяра... и надежда Усмивчица

Помня как, едно интервю с нея ме впечатли доста. Казваше, че професията й е - да помага на хората да открият себе си. Това е наистина възхитително прозрение... и далеч не е единственото.

Ето още нещо, от нейните стихове:

Докъде искаш Господи да порасна ?
Да обичам въпреки - успях !
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях !

Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли ?





Мадлен Алгафари
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #265 -: Декември 02, 2010, 20:20:56 »

Ръдиърд Киплинг

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател –
еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #266 -: Декември 03, 2010, 08:20:19 »

Да говорим умеем за чувства,
но накрая сме вечно сами.
Вместо нежност да пари по устните,
щипят две-три солени сълзи.
 
Докато си мечтаем за вечности
с мимолетни утехи гасим
всяка жажда за обич и искреност
и до смърт....,и до смърт се боим!
 
Става късно!Размиват се спомени!
В тишината отеква : Защо?
Вместо чувствата- нерви оголени
лягат в празното, старо легло.
 
А животът изчезва от картата
все едно не е бил.Няма как!
Думи , думи....на вятъра хвърлени
пак посипват сърцата ни с прах.
 
Твърде много говорим за чувства,
вместо погледа в поглед да спрем
и преплели душите в целувка
да живеем....преди да умрем!
*****
Innocence
Активен
sanguinary
Гост
« Отговор #267 -: Декември 03, 2010, 08:38:46 »

Най-ценната тема от форума

Сестра на вятъра

Съдбата те облече в крехко тяло,
а даде ти да носиш тежък кръст,
сред бури и мъгли да оцеляваш,
прекрасен цвят, поникнал в дива пръст.

Дребнавите прокоби надживяла,
открила своя път към мъдростта,
вървиш, страха и болката презряла,
към хората с протегната ръка.

След тежките шамари на живота
усмивката измиваш със сълзи
и знаеш, че към рай или Голгота,
нагоре пътят пак ще продължи.

И сякаш няма място под небето,
което твоя дух да не зове.
Оръжието скрила си в сърцето -
любов и непорочност на дете.

Светулка малка, пламъче игриво,
на слънцето и вятъра сестра,
открила ключ към изворчето живо,
което прави по-красив света.
Активен
Дарки
Гост
« Отговор #268 -: Декември 16, 2010, 00:04:11 »

          Какво е животът...

Забързан и труден животът отлита,
без отдих дори и за кратък момент,
а Времето бяга напред и не пита
дали уморен си, дали си добре.
Редуват се дните, години минават,
ти пътя свой следваш, умело чертан,
а щом се до края му ти приближаваш,
виждаш живота си сив, пропилян.
Искаш отново да тичаш в полето,
премеждия много да срещаш навред,
през тях да преминеш без страх във сърцето
и пак да почувстваш, че ти си човек.
Да не повтаряш предишните грешки,
пак да откриеш любов и мечти,
да знаеш, че можеш чувства човешки,
когато налага се, да проявиш.
Всъщност, животът ти, вече отминал,
трябва все пак да си има цена,
а след смъртта си ти ще възкръснеш
в хиляди спомени и много сърца.
Животът жесток е, Съдбата е зла,
за да живееш ти трябва кураж,
но да се впуснеш в тази игра
трябва ти цел - не само мираж.
Активен
Darki
Гост
« Отговор #269 -: Декември 16, 2010, 00:05:59 »

Приятелите винаги остават

Димитър Ценов

 

Приятелите със черти познати

не носят на ревера си емблема.

Откриваме ги само по душата,

опора щом ни дават без да вземат.

За себе си мълчат, но ни изслушват,

разделят наш'те грижи, свойте ризи.

Приятелството не е бар задушен,

във който хора влизат и излизат.

Приятелите ни без думи казват

и всички провинения прощават.

Отиват си любови и омрази,

приятелите винаги остават.

Те не ценят по титли и услуги,

а внасят ред в душите ни човешки.

Останалите са в графа „и други”

като допуснати печатни грешки
Активен
Страници:  1 ... 16 17 [18] 19   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Притчи и приказки « 1 2 ... 8 9 »
Книги
delfin 120 13593 Последна<br />публикация Април 11, 2013, 15:12:56
от Ru Alfa
Приказки за Боговете
Книги
Инил 2 1968 Последна<br />публикация Май 10, 2011, 13:39:23
от kuan
Приказки за боговете
Книги
chitta 0 879 Последна<br />публикация Май 06, 2010, 16:45:52
от chitta
Любими приказки (книжни и не само)
Книги
elisa 3 2820 Последна<br />публикация Март 07, 2013, 15:42:08
от Ru Alfa
Седем притчи за любовта - Вера Гюлгелиева « 1 2 3 »
Книги
Ich 33 2851 Последна<br />публикация Декември 25, 2012, 13:07:39
от Ich

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright