Духовно развитие

          

Страници:  1 ... 14 15 [16] 17 18 19   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Любовни притчи и приказки  (Прочетена 28675 пъти)
DArkAngel
Гост
« Отговор #225 -: Октомври 26, 2010, 22:05:54 »

 Искам да знам, за какво те боли и дали би посмял да мечтаеш, да посрещнеш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува на колко години си...

Искам да знам, дали би рискувал да изглеждаш като глупак, заради любовта си, мечтата си, приключението да бъдеш жив...

Не ме интересува кои планети кръжат около луната ти...

Искам да знам, дали си се докосвал до собствената си горест, дали оставаш неограничаван от препятствията на живота или се свиваш и затваряш, от страх да не се повтори болката...

Искам да знам, дали можеш в болката - на приятели или твоята собствена, да не я криеш, заглушаваш или "поправяш"...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш в радостта на хората, дали можеш да танцуваш лудо и да оставиш екстазът да те изпълни до последната ти клетка, без да предупреждаваш някой да е внимателен или да помни ограничаващата ни човешка същност...

Не ме интересува дали историята, която ми разказваш, е истина...

Искам да знам, дали можеш да разочароваш някой друг, оставяйки верен на себе си, дали можеш да понесеш обвинението, че си предател, непредавайки собствената си душа...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш предан и следователно, заслужаващ доверие...

Искам да знам, дали можеш да видиш красотата, дори когато не е красива всеки ден и дали можеш да си Божието присъствие в живота...

Искам да знам, дали можеш да живееш с поражението - твоето или на някой друг - и все пак да си в състояние да застанеш на ръба и да рискуваш отново...

Не ме интересува, къде живееш и колко пари имаш...

Искам да знам, дали можеш да се събудиш след нощта на горестта и отчаянието, изтерзан и наранен до кости и да направиш каквото е нужно да бъде направено за човека, когото обичаш...

Не ме интересува, кой си и как си дошъл тук...

Искам да знам, дали ще застанеш до приятел в огъня и няма да се отдръпнеш...

Не ме интересува, къде и какво си учил...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш сам със себе си и дали наистина цениш и харесваш компанията си в самотните моменти...

Искам да знам, какво те поддържа отвътре, когато всичко друго се руши...

Друго не ме интересува, само това искам...
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #226 -: Ноември 01, 2010, 15:05:26 »

Портиерът в публичния дом-Хорхе Букай

"... Най -зле платената работа, на която се гледало с най-лошо око е едно село, била службата на портиера в публичния дом...

Но какво можел да стори човекът?

Истината е, че той никога не се бил учил да чете и пише, нямал друго занимание, нито занаят.

И получил мястото, защото преди него баща му бил портиер на публичния дом, а преди това - бащата на баща му.

Десетки години публичният дом се предавал от бащи на синове и портиерската служба също.

Един ден старият собственик умрял и домът попаднал в ръцете на амбициозен, деен и предприемчив младеж.

Той решил да обнови бизнеса. Ремонтирал стаите, а после извикал персонала да му даде нови инструкции.

На портиера казал:

- От днес вие няма да стоите само на вратата, а ще подготвяте и седмичен доклад. В него ще отбелязвате колко двойки идват двеки ден.На една от всеки пет двойки ще задавате въпроса как са били обслужени и какво биха променили в заведението. И веднъж седмично ще ми носите този доклад с отзивите, които вие подберете.

Мъжът се разтреперил. Не му липсвало желание за работа, но...

- Ще се радвам да изпълня заповедта ви, господине - промърморил той, - но аз... незнам да чета и пиша.

- О, колко жалко! Както разбирате, не мога да плащам на друг да прави това, а не мога и да чакам да се научите да пишете, затова....

- Но господине, не можете да ме уволните. Цял живот съм вършил това, като баща си и дядо си... - прекъснал го той.

- Вижте, разбирам ви, но не мога да направя нищо за вас. Естествено ще ви дам обезщетение, тоест известна сума, за да преживеете, докато си намерите друга работа. Така че - съжалявам. Желая ви късмет.

И просто се обърнал и си тръгнал. Мъжът усетил, че целият му свят се сгромолясва. Не бил и помислял, че може да изпадне в такова положение. За пръв път в живота си се прибрал вкъщи като безработен. Какво можел да стори? Спомнил си, че когато в публичния дом се счупело някое легло или се изкривявал крак на шкаф, той правел малки ремонти с един чук и с пирони. Помислил си, че временно може да се занимава с това, докато някой му предложи работа. Започнал да търси нужните инстументи из цялата къща, но отктил само някакви ръждясали пирони и едни нащърбени клещи. Трябвало да си купи комплект инструменти и за това решил да похарчи част от парите, които получил. На ъгъла до дома си научил, че в селото нямало железарски магазин и трябвало да пътува два дни с муле, за да иде до най-близкото село и да си ги купи.

"Какво пък?", помислил си. И тръгнал на път. На връщане донесъл красива кутия с пълен комплект инструменти. Още не си бил свалил обувките, когато на вратата се почукало - бил съседът. - Исках да ви питам дали нямате един чук да ми заемете.

- Ами имам, туко-що го купих, но ми трябва... Останах без работа и... - Добре, но аз ще ви го върна утре рано сутринта.

- Може. На другата сутрин съседът почукал на вратата, както бил обещал.

- Вижте, чукът още ми трябва. Защо не ми го продадете?

- Не мога, трябва ми за работа, пък и железарският магазин е на два дена път с муле.

- Да направим сделка - рекъл съседът.

- Ще ви платя за двата дни път на отиване и двата на връщане, плюс цената на чука. Нали сте без работа. Какво ще кажете?

Така наистина щял да има работа за четири дена. И приел. Като се върнал, друг съсед го чакал пред вратата на дома му.

- Здрасти, съседе. Вие ли продадохте чук на нашия приятел?

- Да...

- Имам нужда от някои инструменти. Готов съм да ви платя четерите дни път и малка печалба за всеки от тях. Нали знаете, не всеки разполага с четири дена за покупки.

Бившият портиер отворил кутията с инструменти и съседът му си избрал едни клещи, отвертка, чук и длето.

Платил му и си отишъл. ... Не всеки разполага с четири дена за покупки, запомнил той. Щом е така, сигирно мнозина ще имат нужда той да пътува и да им носи инструменти.

При следващото пътуване решил да рускува да похарчи част от парите от обещетението и да вземе повече инструменти, отколкото продал. Така щял да си спести от времето за пътуване. Слухът се разнесъл из махалата и много съседи се отказали да ходят на покупки.

Така станал продавач на инструменти и веднъж седмично пътувал и купувал всичко, от което имали нужда клиентите му. Скоро разбрал, че ако намери място, където да складира инструментите, може да си спести още пътувания и да спечели повече пари. Затова наел едно помещение.

По-късно разширил входа на склада, а след няколко седмици направил витрина и така помещението се превърнало в първия железарски магазин в селото. Всички били доволни и купували от магазина му. Вече не трябвало да се пътува, защото оъ съседното село му пращали поръчките - бил добър клиент.

С времето всички купувачи от малките одалечени селца предпочели да пазаруват от неговия железарски магазин и да си спестяват два дни път.

Един ден му дошло наум, че неговия приятел, стругарят, можел да изработва главите за чуковете. А по-късно... защо не? - и раличните видове клещи и длета. После дошъл ред на пироните и болтовете...

За да не стане много дълга приказката, ще ти кажа, че за десет години този човек, благодарение на честността и труда си, се превърнал в производител на инструменти и милионер.

И накрая станал най-големият предприемач в района. Толкова се замогнал, че един ден по случай началото на учебната година решил да дари на своето село цяло училище.

Освен четмо и писмо, там щели да преподават изкуство и най-търсените по онова време занаяти. Губернаторът и кметът устроили голям празник за откриването на училището и официална вечеря в чест на дарителя. Накрая кметът му връчил ключа на селито, а губернаторът го прегърнал и му рекъл:

- С голяма благодарност и гордост ви молим да ни окажете честта да положите подписа си на първата страница в официалната книга на новото училище.

- Това е чест за мен - отвърнал мъжът.

- Мисля, че с най-голямо удоволствие бих се подписал, но аз не мога да чета и пиша. Неграмотен съм

- Вие? - рекъл губернаторът, който не можел да повярва.

- Вие не можете да четете и да пишете? И постоихте цяла индустриална империя, без да знаете да четете и пишете? Изумен съм. И се питам какво ли бихте направили, ако бяхте грамотен.

- Ще ви отговоря - рекъл спокойно мъжът.

- Ако можех да чета и да пиша... щях да съм портиер в публичния дом!...."
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #227 -: Ноември 04, 2010, 20:19:16 »


Никога не се опитвай да разбереш всичко - някой неща не са от значение...

Никога не прикривай чувствата си: когато си щастлив - отдай им се, когато не си - преживей ги!

Никога не се страхувай да опиташ да направиш нещата по добри - ще се изненадаш от резултатите...

Никога не се страхувай от бъдещето - живей за деня!

Никога не се чувствай виновен за миналото - каквото и да е станало - е станало...

Учи се от всички грешки, които си направил!

Никога не се чувствай сам - винаги има някой, който ще ти подаде ръка!

Никога не забравяй, че можеш да постигнеш много от нещата, за които си мечтал...

Никога не спирай да мечтаеш - нищо не е толкова трудно, колкото изглажда!

Никога не спирай да обичаш!
Никога не спирай да вярваш!
Никога не спирай да следваш мечтите си!
...и никога не се отказвай!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #228 -: Ноември 04, 2010, 21:28:09 »

Колко струва чаша вода, която живота спасява?

Колко струва една усмивка, която в сърцето остава?

Колко струва едно палто, което да те пази от студа?

Колко струва една мечта, която прогонва скръбта?

Колко струват едни очила, с които да виждаш реално?

Колко струва едно лице, което да ти пасва идеално?

Колко струват едни обувки, с които от себе си да избягаш?

Колко струва едно сърце?…

...Зависи…

Ти колко даваш?
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #229 -: Ноември 04, 2010, 22:49:49 »

                                       Пустота в душата
А да остане душата ти млада и свежа трябва да й правиш подаръци. Ако изпиташ глад - мечтай, подарявай по нещо на хората около себе си. Така твоето съзнание ще остане чисто, а на заобикалящите живота ще бъде по-красив, по-приятен, по-лесен. Например ловецът се измъква между доброто и злото. Той вижда две птици, откъснати от земния живот, сами в цялата вселена,но не проявява милост и състрадание към тях. Убива женската, а мъжкият като истински рицар, сякаш се опитва да отмъсти за любимата си. Угризения обземат душата на ловеца, защото когато ловеца извърши зло, предпочитай ги пред доброто, душата ти се принизява. Тогава те залива пустота. Това не може да бъде разбрано от другите. Пустотата в душата убива. Тя е като тежък товар в гърдите. За да се избавиш от нея - прави добро на заобикалящия свят. Така и той ще ти отвърне със своята загриженост.

Автор: Дафина Георгиева - 14 год.

                                                 Мелодия на духа
Всеки от нас мечтае да се изяви, да се отдели от общата маса, да бъде необикновен, специален, за да го забележат и оценят. Иска да бъде ярко петно сред сивотата на деня. Да бъде желан и харесван от другите...да грее като слънце, да блести като дъга, да свети като диамант...

Мечтаеш да бъдеш разбран и признат.. или може би не? Иска ти се да останеш незабелязан, неоткрит, като онези сиви многоетажни блокове, в които живеят стотици хора? Като един черен облак да се скриваш в небето и да бъдеш забелязан само от някое дете, отправило взор нагоре?...

Може да си част от сивото общество, може да си обикновен за някои, но ти си специален за други. Ти си една роза, свежа, ярка и неповторима за своето семейство и приятели.

Каквото и да искаш да бъдеш, важното е да останеш себе си. Защото всеки човек си има мелодия. Мелодия на духа... и тази мелодия, в крайна сметка, ще бъде чута от другите...


Двете произведения са написани от 14 - годишната Дафина Георгиева, ученичка в Американския колеж, загинала нелепо, на 18.11.2003 година., на пешеходната пътека до нейното училище, прегазена от кола, движеща се с висока скорост. Всички нейни рисунки и произведения са издадени, след смърта й, в книгата "Аз съм един сън".
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #230 -: Ноември 07, 2010, 13:53:01 »


Казват, че най-трудната борба е тази, в която се бориш със себе си. А кому е нужно това, се питам? Та не идват ли точно от там повечето ни главоболия? Не е ли по-добре повече да си вярваме?

Трудните моменти в живота ни дават най-полезните уроци. Но какво става, ако не си научим урока? Като в училище е – следва поправителен и така, докато не го научим.

Може би е само при мен, а може би и при други го има – случи ли ми се нещо лошо, започвам да се чудя защо, как, аз ли или пък друг… Въпроси, въпроси…

В последно време забелязвам тенденция към едно, така да се каже удобно, обяснение защо ни се случват лоши неща – МАГИИТЕ. Или иначе казано – лошите неща, които ни мислят околните. До скоро не разбирах защо толкова хора в момент на неуспех все за магии се сещат, затова че някой е направил така, че на тях да не им върви…

И ето че дойде денят на прозрението ми – ами че така е най-удобно, друг да ни е виновен! Хем не е наша вината, хем се успокояваме, че сме направили, каквото трябва, но, видиш ли, лошо са ни пожелали – лошо ни се е случило.

Добре, а колко поглеждаме от другата страна? Колко си задаваме въпроса АКО СЪМ ПО-СИЛЕН ОТ ЛОШОТО, КОЕТО МИ МИСЛЯТ, ТОГАВА КАКВО? Постоянно четем и чуваме за силата на положителното мислене, хубаво ни става като разберем за някое ЧУДО, а какво правим, когато се случи на нас? Не сме ли достатъчно силни или предпочитаме да ни е 'удобно'?

На всеки е нужен такъв житейски урок, затова следващия път, когато ти се случи нещо не кой знае колко приятно, не бързай към някоя врачка. Спри, помисли. Всичко е енергия. А в природата енергията не се губи – преминава от един вид в друг или от едно тяло в друго (за скептиците, които вярват на точните науки, а не на празните думи).

Ако добрите ти помисли са по-силни от лошото, което ти мислят, кой ще победи? Знаеш отговора, затова мисли добро и добро ще те стига!

Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #231 -: Ноември 07, 2010, 13:55:59 »

Ако в очите ви има любов, вие виждате любов където и да отидете.
Дърветата са пълни с любов, животните са пълни с любов, водата е наситена с любов. Когато възприемате с любов, вие ставате едно с птиците, с природата, с друг човек, с всичко.
С любовта си вие се свързвате с орела и ставате крилата или ставате дъжда или облаците. Но за да постигнете това, трябва да изчистите ума си от страха и да възприемате с очите на любовта.
Трябва да развиете своята воля, докато тя стане толкова силна, че може да улови другата воля и да ги обедини в едно.
Тогава ще имате крила да летите.
Или бидейки вятъра ,можете да отидете тук или там, да разпръснете облаците и слънцето да изгрее.
Това е силата на любовта.

Дон Мигел Руис
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #232 -: Ноември 07, 2010, 13:59:53 »

Не ти желая всички дарове,
Желая ти това, което повечето нямат:
Желая ти време да се радваш, да се смееш -
Използвай го и можеш да спечелиш!
Желая ти време за действие и размисъл -
Време не само за теб, но и за другите!
Не ти желая време за бързане и тичане -
А време да бъдеш щастлив!
Не ти желая време, което просто да убиваш -
Иска ми се да ти остане в излишък!
Като време за удивление и вяра -
Вместо непрекъснато да гледаш часовника!
Желая ти време да достигнеш звездите -
И време да пораснеш, да узрееш!
Желая ти време да мечтаеш -
И отново да се влюбиш!
Желая ти време да откриеш себе си -
И да приемаш всеки ден и час за щастие!
Пожелавам ти и време да прощаваш -
Желая ти да имаш време да живееш!
~ . ~ . ~
Ели Михлер
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #233 -: Ноември 11, 2010, 17:08:42 »

~ Това е проблемът с обясненията - започнеш ли да обясняваш, значи нещо се е объркало...

~ Срамът и гордостта в действителност са по-силни от описваните в романите чувства...

~ Хората се стремят да запленят и очароват останалите, за да запълнят някаква празнина в себе си...

~ Има само едно нещо, което е по-лошо от насилието. Това е покорството пред насилието...

~ Дали абсолютната истина съществува, е въпрос, на който ще отговорят философите. Но и най-големият идиот познава лъжата...

~ Хората искаха най-различни неща. Обикновено това, което нямаха и никога нямаше да имат. Постижимото приемаха за даденост...

~ Между две точки има само една права линия, но тя винаги е пълна с препятствия...

~ Действията на хората, всички действия на всички хора - независимо дали са продиктувани от страст или амбиция, от неискреност или съблазън, от алчност или хитруване, от злоба или недоимък, от надпревара, ласкателство или благородство, от желание да впечатлят, да привлекат вниманието, да останат в паметта на семейството, приятелите, родината или цялото човечество, незначителните и грандиозните действия, предварително заплануваните или спонтанните, правилните или погрешните - почти всички почти винаги те отвеждат точно там, където не си имал и най-малко намерение да стигнеш...

Автор - Амос Оз
Из "Познание за жена"
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #234 -: Ноември 11, 2010, 21:55:08 »

ПРИТЧА ЗА НАЙ-ЦЕННОТО ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА

Преди много години един крал искал да изпита мъдростта и проницателността на краля от съседното царство, както и прозорливостта на народа му. Затова му изпратил три златни фигури с еднакъв вид и еднакво тегло. Кралят трябвало да разбере коя от тях е най-ценна. Заедно със свитата си кралят разгледал фигурите, но не могъл да открие и най-малката разлика между тях. Дори най-мъдрите в кралството били готови да заложат главите си, че разлика няма. Кралят се натъжил от заплашващия го позор, че управлява царство, в което няма човек достатъчно умен, за да открие разликите между фигурите. Цялата страна се занимавала с това и всеки правел най-доброто, на което е способен. Когато всички почти били загубили надежда, един млад човек се обадил от затвора. Той бил съгласен да определи разликите, само да го оставят да огледа фигурите. Кралят го повикал в двореца и наредил да му ги дадат. Младият мъж ги разгледал много внимателно. Най-накрая открил, че всяка фигура има по една малка дупчица в ухото. Продължил изследването си, като прокарал тънка сребърна нишка през дупчиците. Открил, че при първата фигура сребърната нишка, вкарана през ухото, излиза през устата. На втората – през другото ухо. При третата – нишката най-после се показала през пъпа.

След като помислил малко, той се обърнал към краля:

"Ваше Височество, мисля, че решението на загадката ни се представя като отворена книга. Трябваше само да я прочетем. Вижте тук, както всеки човек е различен, така и тези фигури са различни. Първата фигура напомня на човек, който, едва чул нещо, бърза да го разкаже на някой друг. Втората фигура наподобява човек, за когото казаното влиза през едното ухо и излиза през другото. Третата фигура прилича на човек, който, щом чуе нещо, го запазва за себе си и душата му се вълнува. Господарю! След всичко това ти трябва да оцениш стойността на фигурите. На коя от тях би се доверил? На тази, която не може да запази нищо в себе си? На другата, за която твоите думи са като отминаващ полъх на вятъра? Или на онази, която ще бъде надежден пазител на твоите думи? "
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #235 -: Ноември 12, 2010, 20:43:09 »

Веднъж попитали мъдрия Старец:
— На какво трябва да се осланяме в живота: на чувствата или на разума?
Той казал:
— Има чувства в разума и разум в чувствата.
Тогава го попитали:
— Кое е по-добро: чувството на разум или разума на чувствата?
А Старецът им рекъл:
— Кое крило на птиците е по-добро: дясното или лявото?
Тогава те попитали:
— Излиза, че са равностойни?
А той отвърнал:
— Ако са вашите...
Активен
kim
Гост
« Отговор #236 -: Ноември 12, 2010, 22:14:21 »

Усмивчица
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #237 -: Ноември 15, 2010, 23:48:35 »

Писмо до Малкия Принц

 

Здравей. Не сме се виждали отдавна.

Единствено звездите пазят твоя смях.

Надявам се, че си добре. Не си пораснал.

И още имаш роза. И овца.

А ние тук броим вместо звезди - монети.

Картографираме си плитките души.

Фенерите угаснаха. Не светят.

А пък Земята ... бавно се върти.

И залезите идват много рядко.

А хората са тъжни същества.

Но всеки си е крал /поне за кратко/

във царството на свойта самота.

Не пляскаме с ръце от възхищение.

Горчилка пием... Може би от срам...

Едно голямо земно затъмнение

се вижда сигурно от твоята звезда.

Сърцата ни са слепи. Много слепи.

/Защо тогава имаме очи?

Щом няма как да видим

със сърцето си същественото...

И така...Мълчим.../

Опитомяваме си чувства. Не лисици.

Цветът на житото остава неразбран. ...

Понякога дочувам сред звездите

камбанките на звънкия ти смях.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #238 -: Ноември 16, 2010, 19:36:23 »

Съветите на лисицата


...

Тъкмо тогава се появи лисицата.  

- Добър ден - каза лисицата.

- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.

- Тук съм, под ябълковото дърво...

- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...

- Аз съм лисица - рече лисицата.

- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...

- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.

- Ах, извинявай - каза малкият принц. Но като помисли, добави: - Какво значи "да опитомиш"?

- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?

- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?

- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?

- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?

- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".

- Да се обвържеш ли?

- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...

- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило. - Възможно е - каза лисицата.

- На Земята могат да се видят всякакви неща...

- О, не е на Земята - каза малкият принц.

Лисицата бе много озадачена: - На друга планета?

- Да.

- Има ли ловци на тази планета?

- Не. - Това е интересно. А кокошки?

- Не. - Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата. Но пак се върна към мисълта си: - Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно.Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц: - Моля те... опитоми ме! - каза тя.

- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.

- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!

- Какво трябва да направя? - попита малкият принц. -

Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо... На другия ден малкият принц се върна. - По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди. - Какво е обред? - попита малкият принц. - И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:

- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.

- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...

- Разбира се - каза лисицата.

- Но ще плачеш! - рече малкият принц.

- Разбира се - каза лисицата.

- Тогава не печелиш нищо!

- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото. И добави: - Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.

- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света. И розите много се смутиха. - Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.

- Сбогом... - каза той.

- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.

- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.

- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.

- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...

- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #239 -: Ноември 16, 2010, 21:26:49 »

Приказка за Любовта!
То се роди крехко и безпомощно като всички диви котета. Беше безпомощно, трепереше и търсеше закрила, но не я намери! Такъв беше закона на Джунглата – всеки трябваше сам да намери път за оцеляване. В този свят нямаше място за слабите, те отпадаха от играта.
То беше крехко и безпомощно като всички диви котета, но имаше нещо което му помагаше – желанието да жевее. Свиваше се в някой далечен ъгъл на пещерата и трепереше. Посегнеше ли към късовете месо се чуваше само едно гърлено ръмжене, повдигаше се една тежка лапа и едно пухкаво кълбо се търкулваше скимтейки в своя ъгъл.
На всяка крачка го дебнеше опастност. Отвсякъде го следяха хищните очи на другите зверове. Те чакаха само да падне за миг, за да се нахвърлят върху него. То обаче не падаше. Стъпваше сякаш света бе в краката му и не падаше дори за миг. Постепенно зъбите му заякнаха от хилядите битки, нослето му започна безпогрешно да разпознава миризмата на враговете, а лапите му престанаха да отстъпват пред тях.
Вечер, в пещерата младият рис се свиваше в своя ъгъл и тихо чакаше утрото. А когато то настъпваше той се изправяше на своята скала и дълго гледаше в далечината. Какво ли ще му донесе този ден? Дали този път той няма да е една схватка за същестувание? Дали ще бъде просто един хубав, слънчев ден?
Така минаваха дните в очакване.
Жълтите бляскави очи може би търсеха в изгрева на всяко ново утро нещо непознато, нещо различно от животинските инстинкти и наклонности.
И ето, че един ден риса като на сън съзря в далечината бяло облаче. Малко, пересто облаче, а окото му трепна. Той повдигна муцуна и опипа с носа си въздуха. Освен всичко познато там се носеще и нещо ново. После задуха лек ветрец, който накара козината на дивия звяр да се люшне. Тази вечер жълтоокия се прибра в бърлогата си замислен. Стъпваше тежка с големите си лапи, мачкайки цветята на полянката.
На другия ден той пак се изправи да посрещне утрото от своята скала. И ето облачето го бодна и този път го накара да примижи и отстъпи крачка назад. Той, царят на джунглата, този, който никога не бе отстъпвал сега се потдаде на полъха на вятъра. Обърна се и с тежки стъпки се отправи към гората. Цветята на полянката бяха изправили главички да погалят утрото. Рисът се приближи до тях и се спря. Отстъпи няколко крачки назад, засили се и скочи. Това бе най-красивия скок в живота му. Колко красота, колко изящество имаше в него. Фигурата му бързо се скри в гората, оставяйки цветята в недоумение.
Така минаваха дните, листата на дърветата капеха, а рисът всяко утро стоеше изправен на скалата. Облачето с всеки изминат ден ставаше все по-близко, полъха на вятъра рошеше козината му, а цветята бяха свежи както никога.
Една нощ рисът се въртя в бърлогата си без да затвори нито за миг очи. Той с нетърпение чакаше настъпването на утрото. Нощта бе дълга, но ето, че накрая първите лъчи на слънцето близнаха входа на пещерата и се спряха в очите на риса. Тогава той скочи и с мощни скоковедотича на скалата. Пое дълбоко дъх, вдигна глава и извика “Ела при мене! Чуваш ли, ела!”
И тогава се разрази бурята. Загърмяха фанфари, заискряха фоеверки, всичко се завъртя и полетя, света доби невиждани измерения. Рисът тичаше лудо, опашката му се размахваше из въздуха и ако някой проследеше движението и щеше да види как рисува един звезден свят, свят на мечтите.
Рисът тичаше колкото имаше сила и шепнеше “Не искам никога да си отиваш! Чуваш ли? Никога!”
Облачето рошеше с дъха си козината му и отговаряш “Светът е празен без теб! Аз ще бъда винаги твоя! Винаги!”
Така тичаха те – две несъвместими в света измереня – кръвожадния господар на джунглата и нежната кралица на небесната шир. И измислиха своя свят. В него постепенно облачето започна да се приближава до земята и един ден тупна в краката на риса, превръщайки се в мъничко, пухкаво котенце. Отърси се леко и се леко и се изправи. Огледа се, но риса го нямаше. До него стоеше едно малко като него коте и мигаше със звездните си очички. То тупаше радостно с опашка по земята и шепнеше: “Не искам никога да си отиваш. Чуваш ли? Никога! Аз не мога без тебе! Аз те обичам!” Бившото облаче, малкото бяло котенце опря главичка на гърдите му и отвърна: “Светът е празен без тебе. Аз също базкрайно те обичам! Аз ще бъда винаги твоя! Винаги!”
Активен
Страници:  1 ... 14 15 [16] 17 18 19   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Притчи и приказки « 1 2 ... 8 9 »
Книги
delfin 120 14397 Последна<br />публикация Април 11, 2013, 15:12:56
от Ru Alfa
Приказки за Боговете
Книги
Инил 2 2063 Последна<br />публикация Май 10, 2011, 13:39:23
от kuan
Приказки за боговете
Книги
chitta 0 1043 Последна<br />публикация Май 06, 2010, 16:45:52
от chitta
Любими приказки (книжни и не само)
Книги
elisa 3 3010 Последна<br />публикация Март 07, 2013, 15:42:08
от Ru Alfa
Седем притчи за любовта - Вера Гюлгелиева « 1 2 3 »
Книги
Ich 33 3281 Последна<br />публикация Декември 25, 2012, 13:07:39
от Ich

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Паник атака | Планински кристал - Кварц  © Copyright