Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  1 [2] 3 4 ... 19   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Любовни притчи и приказки  (Прочетена 27665 пъти)
nia.boneva6
Гост
« Отговор #15 -: Септември 01, 2010, 21:04:35 »

Интересна притча
Но в безвремевите светове би следвало също да има любов? Усмивчица
Активен
Eona Lightholder
Global moderator
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2558


NEVERENDING STORY

« Отговор #16 -: Септември 01, 2010, 21:11:29 »

още!още!още!
Активен

"weird " is indication for creative force ♥
небесният ангел
Гост
« Отговор #17 -: Септември 01, 2010, 21:11:41 »

Имало едно време трима верни и неразделни другари. Казвали се Любов, Приятелство и Доверие... Когато били тримата заедно, всичко било прекрасно. И така било, докато не се наложило един ден Любовта да замине по работа. Нямало как, дългът я зовял. Но преди да се раздели с приятелите си, тя ги уверила:

- Когато ви домъчнее много за мен, потърсете ме, аз няма да съм чак толкова далече. Там където видите някоя двойка да се гледа с желание и копнеж в очите, знайте, че там ще съм и аз – рекла Любовта и тръгнала...

- Е щом е така, добре ще е и аз да поема към моите задължения – казало след малко Приятелството на Доверието. – Но ти не се притеснявай, когато имаш нужда от мен, лесно ще ме намериш. Там където видиш двама човека, които и в плача, и в смеха си са заедно, знай че с тях съм и аз...

Доверието отворило уста и понечило да каже нещо на сбогуване, но... Приятелството вече си било тръгнало, без да чуе последните думи на другаря си. И заминало надалече...

Тогава Доверието, останало съвсем само, тихичко прошепнало сякаш повече на себе си:
- Мен веднъж загубите ли ме, повече не можете да ме намерите..
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #18 -: Септември 01, 2010, 21:27:34 »

Много се радвам че ви харесва темата  .Ето още.
Униксите бяха малки човечета, направени от дърво. Всички те бяха издялани от един майстор резбар на име Елий. Неговата работилница се намираше на големия хълм край селцето, в което живееха дървените човечета. Всеки уникс се различаваше от останалите. Някои имаха дълги носове, а други – големи очи. Едни бяха високи, а други – ниски. Едни носеха шапки, а други се обличаха с костюми. Но всички те бяха издялани от един и същ дърводелец и всички живееха в едно и също градче.

И всеки ден униксите имаха едно и също занимание. Те си подаряваха един на друг лепенки. Всеки уникс си имаше две кутийки, пълни с лепенки. В едната кутийка имаше златисти звездички, а в другата – тъмни точки.

По-хубавите уникси, чието дърво беше гладко и чиито багри бяха красиви, винаги получаваха звездички. А тези, чието дърво беше грапаво или чиято боя се беше олющила, получаваха точки. По-талантливите уникси също получаваха звездички. Някои от тях можеха да вдигнат голяма пръчка високо над главата си, а други умееха да прескачат грамадни кутии. Трети пък знаеха дълги думи или пееха прекрасни песни. На тях всички им залепваха златисти звездички. Някои уникси бяха покрити със звездички от глава до пети! Всеки път, когато някой им залепеше нова звездичка, те бяха много доволни! И им се искаше да направят още нещо, за да получат нова лепенка.

Други уникси обаче не умееха да правят почти нищо. Те получаваха тъмни точки. Един от тях беше Пънчинело. Той се опитваше да скача високо като другите, но винаги падаше на земята. А когато паднеше, останалите се събираха около него и го облепваха с точки. Понякога при падането той си одраскваше дървеното тяло и тогава околните му залепваха още точки. А когато се опитваше да обясни защо е паднал, все казваше нещо глупаво. Тогава другите залепваха по него още точки. С времето Пънчинело събра толкова много точки, че изобщо не искаше да се покаже навън. Боеше се, че пак ще направи нещо недодялано, като например да си забрави някъде шапката или да стъпи в някоя локва, и тогава останалите щеха да му залепят още точки. Всъщност по него имаше толкова много тъмни точки, че понякога околните му лепваха нова точка ей-така, без причина.
- Сам си е заслужил да има толкова много точки – си шушукаха дървените човечета. – Той не е добър уникс.

С времето Пънчинело започна да мисли като тях. „Аз не съм добър уникс” – си казваше той. През редките случаи, когато все пак излизаше навън, той дружеше с други уникси, които също имаха много точки. Сред тях Пънчинело се чувстваше по-добре.

Веднъж той се запозна с едно момиче, което не приличаше на никой друг уникс. По нейното дървено тяло нямаше залепени нито звездички, нито точки! Тя се казваше Лусия. Не че другите не се опитваха да й дават лепенки. Просто лепенките никога не залепваха по нея. Някои уникси се възхищаваха от това, че тя няма никакви точки. Те я догонваха и й подаряваха златна звездичка. Но звездичките падаха на земята. Други пък я укоряваха за това, че няма нито една звездичка. Те отиваха при нея и й лепваха тъмна точка. Ала точките също не залепваха по нея.
„Ето така искам да бъда и аз! – си помисли Пънчинело. - Не искам никой да лепи нищо по мен!” – Затова той отиде при момичето без лепенки и я попита каква е нейната тайна.

- Не е трудно – отговори Лусия. – Всеки ден отивам да си говоря с Елий.
– С Елий?
- Да, с Елий. Майсторът на уникси. Всеки ден отивам да поседя при него в работилницата.
- Защо?
– Защо не провериш сам? Иди горе на хълма. Той е там. - С тези думи момичето без никакви лепенки се обърна и весело заподскача към своята къща.
- А той ще иска ли да ме види? – извика Пънчинело, но Лусия не го чу.

И така, Пънчинело се прибра у дома. Той седна до прозореца и се загледа как останалите уникси се суетяха насам-натам и си лепяха един на друг звездички и точки.
„Това не трябва да е така!” – си промърмори той на глас. После реши, че трябва непременно да отиде и да види Елий.

На другия ден той се изкачи по тясната пътечка до върха на хълма и пристъпи в огромната работилница. Като видя колко грамадно е всичко вътре, дървените му очи се разшириха от удивление. Столовете там бяха високи колкото самия него! Трябваше да се изправи на пръсти, за да надзърне какво има на работната маса. А чукът беше дълъг колкото цялата му ръка! Пънчинело преглътна дълбоко. „А-а това място не е за мен!” си каза той и се обърна да си ходи. Тогава чу своето име.
- Пънчинело? – гласът беше дълбок и могъщ.
Пънчинело се спря.
- Пънчинело! Толкова се радвам да те видя! Ела тук, нека те погледна от близо!
Пънчинело се обърна бавно и вдигна очи към огромния брадат майстор.
- Ти знаеш името ми? – промълви малкият уникс.
- Разбира се! Аз съм те направил.
Елий се наведе, вдигна Пънчинело и го постави на масата до себе си.
- Хм-м-м... - продума замислено майсторът, докато разглеждаше тъмните точки. – Май си понатрупал доста слаби оценки.
- Без да искам, Елий! Наистиина много се старах!
- О, няма нужда да се оправдаваш пред мен, детето ми. Аз не се интересувам какво мислят другите уникси.
- Наистина ли?
- Наистина. И ти също не трябва да ги слушаш. Кои са те, че да могат да раздават звездички или точки? Та те са уникси точно като самия теб, Пънчинело. Какво мислят те, няма значение. Важното е какво мисля аз. А според мен ти си дори много скъпоценен!
Пънчинело се разсмя:
- Аз – скъпоценен? Че защо? Не мога да ходя бързо. Не мога да скачам. Боята ми се лющи. Какво толкова виждаш в мен?
- Елий погледна Пънчинело, постави длани върху неговите малки дървени рамене и му каза много бавно:
- Ти си мой, Пънчинело. Ето това виждам в теб. - Пънчинело никога не бе усещал някой да го гледа по такъв начин, още по-малко пък неговия създател. Той не знаеше какво да каже.
- Толкова дълго се надявах да дойдеш при мен – каза Елий.
- Дойдох, защото се запознах с едно момиче, което нямаше никакви лепенки – обясни Пънчинело.
- Знам, тя ми разказа за теб.
- А защо лепенките не се залепват по нея?
Майсторът отговори меко:
- Защото тя е взела решение, че е по-важно какво мисля аз, а не какво мислят те. Лепенките залепват по теб само ако ти им позволяваш.
- Как така?
- Леппенките залепват по теб само, ако имат значение за теб. Колкото повече се доверяваш на моята обич към теб, толкова по-малко ще се притесняваш от техните лепенки.
- Не знам дали разбирам...
Елий се усмихна:
- Ще разбереш, но ще ти трябва малко време. По теб има доста лепенки. Засега просто идвай да се виждаш с мен всеки ден, а аз ще ти припомням, колко много те обичам.

Елий взе Пънчинело от масата и го постави обратно на земята.
- И не забравяй – добави Елий, докато дървеното човече излизаше през голямата врата,- ти си скъпоценен, понеже съм те изработил аз. А аз не правя грешки.

Пънчинело не се спря, но за миг си помисли: „Може би наистина е прав...”
И когато си помисли това, една точка се отлепи от него и падна на земята...
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #19 -: Септември 01, 2010, 21:28:35 »

Вървяла по пътя девойка, прекрасна като фея. Изведнъж забелязала, че след нея върви един мъж. Тя се обърнала и го попитала:
— Кажи ми, защо вървиш след мен?

Мъжът отговорил:
— О, господарке на сърцето ми, твоята красота е така неотразима, че ми заповяда да вървя след теб. Казват, че свиря прекрасно, че за мен няма тайни в поетичното изкуство и че умея да пробуждам в женските сърца любовна мъка. Но аз искам да ти направя любовно признание, защото ти плени сърцето ми!

Красавицата мълчаливо го гледала известно време и след това му казала:
— Как така се влюби в мен? Моята по-малка сестра е много по-красива и привлекателна от мен. Погледни я, тя върви след мен...

Мъжът се спрял, после се обърнал, но видял само една безобразна, дрипава старица. Тогава той закрачил по-бързо, за да догони девойката. И свеждайки поглед, я попитал с примирен глас:
— Кажи ми, как се откъсна от езика ти такава лъжа?

Девойката се усмихнала и отвърнала:
— Ти, приятелю, също не ми каза истината, когато се кълнеше в любов към мен. Ти знаеш всички правила в любовта и даваш вид, че твоето сърце гори от любов към мен. Как можа тогава да се обърнеш, за да погледнеш друга жена?
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #20 -: Септември 01, 2010, 21:29:47 »

Това е история стара, колкото света...
Едно пътешествие, което няма начало и няма край.
Една любов - искрена и чиста като самата природа.
Любовта между Вълната и Брега...Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка...

И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом Брегът потъне в солената прегръдка на Вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...

Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...

Една вечер, докато Брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият Бряг. И той я почувства близка! Почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...

Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата. И Брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капчици, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват вътре в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...

Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи Тя! Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, Тя идваше към него, за да го дари с болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, Брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А Вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...

И в мига, в който Вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато Брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше Вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята Вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло! Две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...

Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка ласка, всяка изречена дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...

Просто Вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му. Той се качи отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...

Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето и сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #21 -: Септември 01, 2010, 21:32:08 »


Не си спомням първия път, когато ме прегърна.
Или когато за първи път чух твоя глас.
Но от първия момент, в който ме пое в ръцете си,
Ти направи своя най-безкористен избор...

Без нито миг на съмнение или колебание,
Ти реши да замениш своя забързан и безгрижен живот,
За да се отдадеш на мен, полагайки началото на моя живот,
Въпреки че това ти донесе куп проблеми и сериозни отговорности...

Ти бе моят най-сигурен подслон от бурите и от дъжда,
И ми доказа че на теб мога да разчитам винаги за всичко...

Ти всеки път хвъщаше ръката ми, когато аз се страхувах,
Вдъхваше ми смелост, връщаше ми вярата,
И възкресяваше отново изгубените ми надежди...

Помагаше ми не веднъж да излекувам разбитото си от огорчения сърце.
Превързваше раните ми, бършеше сълзите ми.
И всеки път ме изправяше отново на крака, когато аз паднех...

И през цялото време, ти ме обичаше безусловно,
Независимо какви пакости и лудории вършех аз.
Приемаше ме с всичките ми недостатъци и слаби страни,
Без никакви въпроси и обвинения.
Именно с това успя да ме превърнеш
От малко, неориентирано и плахо момиче
В зряла, улегнала и уверена в себе си жена!

Твоята любов не може да се сравни с нищо друго!
Затова благодаря на Бог всеки ден
За най-големия и безценен дар в моя живот -
За това, че точно ТИ си моята майка!
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #22 -: Септември 01, 2010, 21:50:50 »

В стари, прастари времена имало едно племе, което се наричало Любов и всеки негов член също се наричал Любов. Една Любов била скромна и кротка, друга-яростна и ревнива, трета-силна и дълбока, много били в племето, всичките различни.

От племето Любов обичали да наблюдават хората, било им жал за тях. Хората безцелно блуждаели по света, правели грешки и не се учели от тях. Не умеели да се учат.

Веднъж една мъдра Любов казала:"Да идем при хората и да ги научим да обичат и да живеят". Идеята допаднала на останалите. Така всички хора получили Любов, всекиму своя.

Когато при човека дошла Любовта, тя видяла, че в сърцето му са се заселили представители на много други племена. Вътре били Страхът, Подлостта, Гневът, Лъжата, Глупостта, Предателството, Съмнението, Отчаянието, кого ли нямало там.

Те отчаяно се борили да владеят човешкото сърце, но Любовта победила и помогнала на човека да изгони всички неприятни обитатели. Сега безграничната Любов властвала в човешкото сърце.

Но един ден Любовта се затъжила. Тя искала да тръгне да търси Щастието и казала за това на човека. Той помълчал и отговорил:

"Как без теб ще успея да опазя сърцето си от узурпатори?" Любовта се замислила и казала:"Ние ще построим в сърцето ти висока стена и на тайно място в нея ще направим врата. Когато намеря Щастието и се върна с него, ще си отворя с моя ключ. Дотогава никой не може да попадне в сърцето ти."

Човекът се съгласил и помолил Любовта да се връща бързо. Любовта се страхувала, че човекът ще я забрави и затова оставила в сърцето му Тъга.

Любовта бродела по света, срещала свои съплеменници, които също търсели своето Щастие. По целия път Любовта била преследвана от изгонените от човешкото сърце Отчаяние, Съмнение и прочие чувства, те ходели по петите и и се опитвали да я сломят.

Веднъж, когато Отчаянието почти било завладяло Любовта, тя била на брега на океана. И тогава видяла Щастието. Веднага разбрала, че това е то. Седяло на пясъка, гледало залеза, любувало се на лъчите на захождащото слънце във водата и на преливащите се вълни. Любовта седнала до Щастието.

"Чаках те!"-казало то ...

Така се намерили и събрали Щастието и Любовта. Родили им се деца. Но враговете им не ги оставили на мира. Проклели целия им род със слепота. Това не пречело на Щастието, Любовта и децата им, защото те били заедно.

Но един ден Любовта се сетила, че оставила някъде там един човек с Тъга в сърцето, който я чака да се върне. Щастието и Любовта се хванали ръка за ръка и тръгнали да търсят човека.

Търсят го и днес. Понякога измамници крадат ключа и в човешкото сърце се промъкват имитатори-Радост, Възторг, Надежда. Понякога Любовта и Щастието се натъкват на стената в човешкото сърце, но не могат да намерят вратата, нали са слепи ...

Никога не се предават, бродят по света и търсят човека.

Когато почукат в твоето, помогни им да да намерят вратата, ключ те си имат.
Активен
shining_star
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730

« Отговор #23 -: Септември 01, 2010, 22:04:03 »

Тъмен ангел, първата за Рамануджа много ми хареса. И за любовта, във в р е м е т о, също.
Утре ще чета другите.
Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #24 -: Септември 01, 2010, 22:15:04 »

Много са интересни, и поучителни също. Най-много ми хареса с дървените човечета Усмивчица
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #25 -: Септември 01, 2010, 22:52:25 »

Лъжата, в която не мога да спра да вярвам       

Тази история може би е най-важната история в живота ми.
Една вечер се бяхме събрали със приятели и пих повече отколкото трябва. Целунах едно момче което дори не харесвах. Рядко си говорехме и знаех че има приятелка от 2 години.

Дори не си и помислих че нещо може да се случи между нас след тази целувка. Купона си продължаваше но след известно време той дойде при мен говорехме си и пак си замина. След още десетина минути пак се появи аз бях легнала на дивана в моята стая той легна до мен и започна да ме прегръща. На мен ми беше ясно какво цели и му повтарях че не е редно защото си има приятелка и то от дълго време. Той беше много настоятелен и накрая се предадох и го целувах отново и отново...

Не търсих нищо сериозно и си мислех че всичко между нас ще приключи съвсем скоро. В следващите дни като излизахме с компанията и се виждахме той винаги се държеше много мило с мен обръщаше ми внимание. След няколко разговора с него насаме осъзнах че харесвам повече отколкото си мислех.

Една вечер излязох с него цяла нощ си говорехме и се целувахме беше невероятно чувствах че мога да бъда себе си докато съм с него. Но направих голямата грешка да спя с него. Случи ми се клишето което бях виждала милиони пъти след секс момчето оставя момичето на произвола на съдбата. Край на погледите вниманието и дори когато му звънях не вдигаше. В следващите 7-8 месеца той си играеше с мен а аз дори не забелязвах вярвах че не ме лъже и че има причина да не се виждаме често.

Бях се влюбила в него отчаяно и истински и се радвах толкова много като го виждах дори и да беше за десетина минути. Знаех че с приятелката му не се получава той я лъжеше къде е и изобщо за всичко. Толкова много се надявах да се разделят и да съм с него. Знаех че той щеше да лъже и мен и най-вероятно щеше да ми изневерява и освен това връзката ни нямаше да е одобрена от никой но толкова много го обичах че не ми пукаше.

Мислех че може би с времето той ще се промени че ще може някой ден наистина да ме заобича. Всичко беше лъжа и то толкова очевидна!

Дори когато знаех че е лъжа не се отказах от него не спирах да мисля за него и за всички спомени за всички откраднати моменти...

Мина много време сега той е сам, а аз имам приятел. Обичам приятеля си повече от всичко, но онова момче - той е като отрова от която не мога да се излекувам, като лудост в ума ми не искам да мисля за него, искам нищо да не се беше случвало ..той е като забит трън в сърцето ми ..

Измъчвам се постоянно и не мога да спра да вярвам в тази лъжа .. и че тя ще продължи да съществува..
Активен
bars_i
Гост
« Отговор #26 -: Септември 01, 2010, 23:22:40 »

Срещнали се Любовта и Приятелството. Любовта попитала:
-За какво си нужно ти, щом мен ме има на света?
-За да оставя усмивки там, където ти оставяш сълзи-отговорило Приятелството
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #27 -: Септември 01, 2010, 23:30:09 »

Съжелявам за последната история не ми хареса, но не я и прочетох а направо я пуснах.
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #28 -: Септември 01, 2010, 23:32:00 »

Свещ и Огън - приказка за любовта
Той беше Огън, горящ пламенно и буйно. Само с едно докосване запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!

Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа. Със слабия си пламък отчаяно се опитваше да озари света около себе си...

Преди години безмилостно я бяха угасили тази Свещ и с това я бяха обрекли на болезнена тъга и горчива самота...

Това продължи дълго, много дълго време. Чак до срещата й с Огъня. До мига, в който тя му отдаде сърцето, душата, тялото си. И с цялата си същност се обрече на него...

А той... той беше безпощаден към нея. Не се поколеба да я запали, за да види как отново гори пламъкът в нея...

А тя... тя с любовния огън в сърцето си, вече светеше ярко и огряваше много по-силно от преди. И това наистина безумно я радваше! Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...

Докато в един момент тя не усети как се топи. Осъзна, че с всеки изминал миг се смалява и светлината, която излъчваше пламъчето й...

Но дори тогава Свещта не се натъжи. Напротив - беше наистина щастлива! Защото тя обичаше повече от себе си този Огън, който всъщност я унищожаваше. Осъзнаваше, че умира заради него. Но си даваше сметка, че живя истински, също благодарение на него...

Знаеше, разбираше, усещаше, че краят й е близо, че скоро ще умре. Но не от това я болеше и не затова страдаше малката Свещ. Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът...
Активен
DArkAngel
Гост
« Отговор #29 -: Септември 01, 2010, 23:38:46 »

Тези снимки са направени в Украйна. Шестте фотоса показват как малка птица се опитва да спаси своят умиращ спътник в живота. Случаен минувач заснел затрогващата сцена и по - късно продал на скромна цена снимките на френски вестник. Всички броеве на изданието, в което били отпечатани се изчерпали за рекордно кратко време. Много от читателите на вестника се свързали с редакторите му, за да споделят, че материалът е предизвикал истинска мъка в тях, накарал ги е да се замислят за живота си и да преосмислят доста неща...
Една истинска любов между птици успя да събуди човечността в доста хора...

Това са последните мигове на тази малка птица. Загубила сили, тя пада на земята.Разтревожената и половинка я следва неотлъчно.Носи и храна, обикаля около нея и се опитва да и помогне.Когато и последните сили напускат партньора и, тя се опитва да го повдигне.Осъзнала, че въпреки грижите, най - близкото и същество я е напуснало, птицата започва да плаче......да обикаля край нея и да крещи от мъка...Скоро тя ще отлети завинаги и те повече никога няма да бъдат заедно. Това е мигът на последното сбогом, мигът в който пътищата им се разделят и умира една голяма любов.Понякога оценяваме какво сме притежавали едва когато го загубим напълно и безвъзвратно. Рядко си даваме сметка колко лесно пропускаме ценните моменти. Когато се обърнем назад, с надеждата да си ги върнем установяваме, че безкрайно сме закъснели...Понякога нещо толкова тъжно и красиво пречиства душите ни и ни дава втори шанс. Не го изпускайте!


* a_true_love_story_of_a_bird_1.jpg (36.79 KB, 720x477 - видяно 311 пъти.)

* a_true_love_story_of_a_bird_2.jpg (36.54 KB, 720x470 - видяно 300 пъти.)

* a_true_love_story_of_a_bird_3.jpg (37.7 KB, 720x490 - видяно 306 пъти.)

* a_true_love_story_of_a_bird_4.jpg (35.66 KB, 720x451 - видяно 293 пъти.)

* a_true_love_story_of_a_bird_5.jpg (23.39 KB, 550x328 - видяно 296 пъти.)

* a_true_love_story_of_a_bird_6.jpg (22.64 KB, 550x367 - видяно 309 пъти.)
Активен
Страници:  1 [2] 3 4 ... 19   Нагоре
Отиди на:  


Подобни теми:
Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
публикация
Притчи и приказки « 1 2 ... 8 9 »
Книги
delfin 120 13593 Последна<br />публикация Април 11, 2013, 15:12:56
от Ru Alfa
Приказки за Боговете
Книги
Инил 2 1968 Последна<br />публикация Май 10, 2011, 13:39:23
от kuan
Приказки за боговете
Книги
chitta 0 879 Последна<br />публикация Май 06, 2010, 16:45:52
от chitta
Любими приказки (книжни и не само)
Книги
elisa 3 2820 Последна<br />публикация Март 07, 2013, 15:42:08
от Ru Alfa
Седем притчи за любовта - Вера Гюлгелиева « 1 2 3 »
Книги
Ich 33 2851 Последна<br />публикация Декември 25, 2012, 13:07:39
от Ich

Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright