Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: "Една объркана история" - Методи Бежански  (Прочетена 1069 пъти)
nia.boneva6
Гост
« -: Юли 27, 2010, 15:37:13 »

Сега чета тази книжка, за съжаление не можах да я намеря в интернет. Обаче смятам да публикувам една глава, която ми направи много силно впечатление. Води се, че това е книга за деца, но в същност има нещо много сериозно в нея!

Варадин(това е врабецът) и човекът, който можеше всичко

От какво замира едно сърце? ... Донася ли нещо една нощ? ... Може ли да замръкнеш на едно място и да осъмнеш на друго? ... Силен ли си, ако можеш да летиш? ...

Варадин обичаше тия ранни утрини, в които можеше да лети безкрайно дълго и да се радва на всичко, което виждаше по земята. В такива мигове радостта му нямаше край. Една капка роса бе достатъчна, за да удвои силата на крилете му, да учести ударите на сърцето му. А това утро бе още по-хубаво, защото след тежкото скиталчество той отново се завръщаше в родното старо гнездо. За някого едно гнездо може да е нищо, ала за него то беше онази надежда, която правеше всичко наоколо двойно по-красиво. Там няма нито котараци като Черен Кочо, нито саможивни и ненавистни гъски като Гергана.
“Мъдростта идв след страданието” - помисли си Варадин и сбързено удари криле.
Утрото беше свежо и бистро. Изгревът още не бе настъпил, но на изток небето се изпъстри с багри. Най-ниско, там, където се рисуваше тънката ивица на планинските била, се появи рехаво дантелено синьо. Над него изби портокалово-аленото, а нагоре, колкото височината ставаше по-голяма, то постепенно се превръщаше в сребристо-синьо. Тревите и листата на дърветата блестяха от обилната роса, сведени към земята, лазуреночисти. Въздухът бе прохладен, наситен с едва доловимо усещане за влажна земя и зеленина.
– Няма нищо по-хубаво от едно такова утро! … - рече си врабецът. И добави: – На път за дома всичко е прекрасно.
Както летеше, той се спусна надолу, издигна се нагоре и сви вляво. Под него беше новият път, прав и широк, застлан с мека асфалтова настилка, издължен сред безкрайната зеленина. Варадин постоянно отправяше поглед надолу – искаше да подскача из този път без остри камъчета и кални локви, да усети предизгревната му хладина, ала жаждата за летеж бе по-силна. И може би нямаше да я надвие, ако в един миг не забеляза човек по пътя. В ранина искаше да чуе глас, а гласове наоколо нямаше, защото до утрото имаше още много време. От обилната роса мълчаха дори щурците. Пък и най-приятен му бе човешкият глас – врабците цял живот прекарват в близост до хората и по сърце са свързани с тях.
Варадин прибра криле, спусна се над пътя, изпърха приветливо край човека и изчирика за поздрав.
Очакваше, че човекът ще му помаха с ръка като драг спътник, ала той пренебрежително отвърна:
– Здрасти, де, здрасти! …
Беше непознат. Варадин още от пръв път  разбра това, защото не бе го виждал нито в стопанския двор, нито из полето. Затова не се огорчи от пренебрежението. Като е непознат…
“По един непознат път може да мине не само добър, но и лош човек, нали и хората са като врабците. А може и да е тъжен – помисли си. – Но с добро сърце всичко можеш да постигнеш.” – Жаждата му да се разговори с някого беше толкова силна, че той кацна на самораслата джанка край пътя, която имаше превит от родитба връх и окършени клони от преминаващите високо натоварени автомобили. От нея можеше да се огледа по-добре непознатия. А той не беше нито много нисък, нито много стар, но косите му бяха пооредели. Краката му все още имаха пъргавост и сила, защото стъпваше твърдо и ударите на токовете му кънтяха по асфалтовата настилка. Беше облечен добре, дори модно, както се стори на Варадин. В онзи миг, когато отговори на поздрава му, непознатият примигна начесто, сякаш клепачите му бяха подути и го боляха.
Сега, кацнал на крайпътното дърво, врабецът любопитно го изучаваше, а човекът поспря  и недоволно рече:
– Попречи ми да измисля най-мъдрите мисли. – Отново премигна наедро – Когато човек измисля най-мъдрите мисли, може дори един нищо и никакъв врабец да му попречи.
– Не знаех, че измисляш най-мъдрите мисли – извинително отвърна Варадин, виновно навел глава. – Ако знаех… Ама не знаех. А ти кой си? … Аз трябва да знам кой измисля най-мъдрите мисли. – “Трябва да запомня очите му, пък не мога – каза си той. – От тия очи не можеш да запомниш нищо друго, освен честото премигване.”
– Не разбрах кой си, пък трябва да знам – повтори врабецът, приковал поглед върху оределия перчем на непознатия.
– За какво ти е да знаеш? … И ако не знаеш? …
– Трябва да знам. Аз летя навсякъде, срещам много хора и мога да има разкажа кой измисля най-мъдрите мисли. Сигурно ще искат да знаят, това е голяма новина.
Сега непознатият го стрелна с очи, в които имаше не само изненада, но и присмех. “Ако не знаеш, не можеш ли да се досетиш кой съм?” – казваше този поглед.
“Да пукна – не мога. Съвсем не мога” – сконфузено отвърна с очи врабецът, в които освен неудобство, имаше и готовност с нещо да служи на този мъдрец.
– Аз съм човекът, който може всичко. – Усмивка разми навъсеното лице и в начесто премигващите очи не остана нито изненадата, нито присмехът. Появи се гордост. Беше чувал, че врабците са страхливи, и реши да услади пътя си с една шега – идваше от далече и отиваше на далече, а дългият път тежи без шеги. Ще се пошегува сега, пък след това с усмивка ще си спомня шегата и ще забравя умората.
– Мога с една ръка да пречупя клона, на който стоиш, и ти тутакси ще останеш без опора.
Врабецът погледна силните му ръце с едри кокалчета по ставите. Какъв беше този непознат? И откъде се появи в ранния предизгрев? ... Уж беше като всички хора, които бе виждал Варадин, а нещо го отличаваше от тях. Нещо такова, дето трудно можеш отведнъж да го уловиш, но го усещаш. Кое бе това нещо? … И за пръв път в живота си врабецът изпита лошо чувство към човек. Но не се уплаши. Не – вече познаваше злината, показали му я бяха и котаракът Черен Кочо, и гъската Гергана, и ония, двамата, със страшната пушка, дето дойдоха в стопанския двор, преди да се пресели в двора на дядо Петко. А този навярно си мисли… Кой го знае какво си мисли.
– Можеш да счупиш клона и да ме оставиш без опора, но аз имам криле и ще полетя. А ти не можеш да летиш – спокойно отвърна той, изви се и разроши опашка. – Ако ти останеш без опора, не можеш да летиш.
Човекът, който можеше всичко, подигравателно се усмихна. Очите му премигнаха и в тях Варадин прочете: “Гледай ти какъв врабец! … Иска да изглежда силен и безстрашен, а изглежда смешен, защото силен и безстрашен врабец не може да има.” И като се усмихна отново, каза:
– Само не се сили, не се прави на герой – виждал съм ги такива! … – Млъкна и продължи провлечено, лениво: – Аз познавам коняря Макавей. Мога да направя тъй, че да не получиш от него нито едно зрънце ечемик и да умреш от глад.
Ала врабецът не се изплаши. (“Този пък какво си мисли? … Ти си видял едно, аз – друго”)
– Можеш да направиш тъй, че да умра от глад, но не можеш да летиш – заядливо отговори Варадин. Гласът му бе станал остър, предизвикателен. Не можа да разбере този глас разсърди ли непознатия, или го разсмя, защото той само премигна и без лицето му да трепне нито веднъж, седна на белия километричен камък край пътя.
А човекът искаше да се позабавлява. Утрото и на него му харесваше, ведрината го правеше разговорлив, самоувереността на врабеца го разсмиваше и той реши да продължи играта.
– Аз съм знаменит ловец и имам пушка, която стреля най-точно от всички пушки в света.
 “Аха, и той с пушка се хвали.” Ю- досети се Варадин.
– Мога с един изстрел да те убия, ето тъй, както се люлееш на клона.  – Не спираше човекът, който можеше всичко. – Ще те улуча, без дори да се прицелвам.
Преди още да чуе тия думи, Варадин вече бе разбрал, че този непознат има зло сърце. По него прилича на Черен Кочо. И двамата са готови да унищожат една слаба душа, но Варадин не е нито слаб, нито страхлив. Който е преживял много, не е нито слаб, нито страхлив. Той подхвръкна на друг клон, по-близо до човека и докато още се клатушкаше от кацането, изчирика:
– Можеш с един изстрел да ме убиеш, без дори да се прицелваш, но не можеш да летиш. И който види това, какво ще си каже: “Един, дето не може да лети, уби един, дето може да лети! Мислиш – ще те похвалят? … “ – Сега гласът му бе още по-дързък. Нападателен. Какво, да не би Варадин да не е виждал пушка? Да не би да не са стреляли по него? … Всеки силен мисли, че е най-силен. Пък не е.
– Мога да те убия, и да летя, с каквото си поискам – все тъй закачливо продължаваше непознатият, като се любуваше на сърдливостта на врабеца. А той пак подхвръкна на друг клон, този път по-високо към върха на дървото и вместо гняв, в гласа му прозвуча съжаление.
– Можеш да летиш, но само с чужда сила. А това летене ли е? Със своя сила не можеш, защото нямаш криле.
Непознатият спря да се усмихва.
– Никога не си летял със свои сили и не знаеш какво е да имаш криле. А аз съм се родил с криле, цял живот имам криле и с криле ще умра. Моето летене зависи само от моите криле. Това е.
Човекът, който можеше всичко, изведнъж скочи от белия крайпътен камък. Погледна врабеца с широко отворени очи. Премигна начесто, сякаш клепачите му бяха подути и го боляха. От предизвикателно-закачливата усмивка не бе останала и следа на лицето му. В зениците му изби злина. Варадин се взря в тях и си помисли:
“От тия очи освен честото премигване и злината, нищо друго не може да се запомни.”
– Ама ти отгоре на всичко си бил и заядлив, и невъзпитан врабец! … О-хо-о! … – каза сърдито непознатият. После дълго стоя и дълго го гледа. Вторачено. Мълчаливо. Най-напред го оскърби съжалителният глас на Варадин, а след това, поуспокоен, с болка разбра – неочаквано и за самия себе си, – че този врабец, по-малък от юмрука на лявата му ръка, е безкрайно по-силен. И шегата, с която бе решил да услади пътя си, му загорча. Направи го тъжен. Лицето му се отпусна и край устните му се проточиха две извити бръчки. Раменете му се снишиха и стойката му омекна, сякаш цели седмици бе вървял без отдих, без троха хляб и без капка вода.
Варадин разбра, че човекът, който можеше всичко, стана тъжен, но той не чувстваше никаква вина – един човек, който може всичко, трябва да знае, че не бива да се присмива на врабци, защото току-виж му казали някоя истина, от която ще го заболи.
“И за какво да съм виновен – той сам си го изкара.”
Активен
Страници: [1]   Нагоре
Отиди на:  



Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Ширинан | Психолог  © Copyright