Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: "Приказки за размисъл"-Хорхе Букай  (Прочетена 8575 пъти)
Isis
Немезида
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « -: Юли 27, 2010, 15:10:37 »

    "Приказки за размисъл" е роман написан от писателя Хорхе Букай. Книгата не е много известна, но при мен направи голямо впечатление. Ще постна на части книгата в тази тема. Ето и анотацията:

    Цитат
    „Приказки за размисъл" е сборник от истории, някои от които съвсем ежедневни, други - със силен притчов елемент. Те изследват отделни страни на човешката природа, различни човешки слабости. Основни теми са любовта, омразата, приятелството, зависимостта от другите и същевременно невъзможността да живеем без тях. Интересното при всички тези истории е неочакваният им край. Целта на автора е не да дава готови отговори на житейски дилеми, а да провокира към размисъл. Мъдростта се постига само като се извърви трънливият път на самопознанието, но Хорхе Букай сътворява за нас магия: четейки тези „приказки", ние леко, почти неусетно стигаме до дълбоки прозрения за човешката природа и собствената си същност.



    * 28818.jpg (68.11 KB, 340x500 - видяно 676 пъти.)
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    Isis
    Немезида
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « Отговор #1 -: Юли 27, 2010, 15:13:17 »

    Приказки за размисъл

    Хорхе Букай
    Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни

    На съпругата ми Перла с любов и благодарност

    ВЪВЕДЕНИЕ (Трите истини)

    Всички ние, които сме живели в търсене на истината, сме срещали по пътя си много идеи, които са ни съблазнявали и са заживявали в нас със сила, достатъчна да обуслови системата ни от вярвания.
    Въпреки това, с времето много от истините са се оказвали отхвърлени, защото не са подкрепяли вътрешните ни търсения или защото някоя „нова истина", несъвместима с тях, е надделявала в нас и е заемала същите пространства. Или просто защото тези истини вече са престанали да бъдат такива.
    Така или иначе, понятията, които сме имали като отправна точка, са се обезличили и изведнъж сме се оказали на произвола на съдбата - застанали на руля на нашия собствен кораб и съзнаващи възможностите си, но неспособни да начертаем надеждна посока.
    Докато пиша това, изведнъж си спомням за „Малкият принц" на Антоан дьо Сент Екзюпери:
    По време на пътуванията си из малките планети от своята галактика срещнал географ, който записвал планини, реки и звезди в големи регистри.
    Малкият принц пожелал да запише цветето си (същото, което оставил на своята планета), но географът му казал:
    - Не записваме цветя, защото не можем да се позоваваме на ефимерни неща.
    И географът обяснил на Малкия принц, че „ефимерно" означава „застрашено от скорошно изчезване".
    Когато Малкият принц чул това, много се натъжил, тъй като разбрал, че розата му е ефимерна...
    И тогава се питам: от една страна, дали съществуват истини, здрави като скали и непоколебими като природни бедствия? Или истината е само понятие, чиято същност е мимолетна и деликатна като цветята? От друга страна, от макрокосмическа гледна точка:
    Нима планините, реките и езерата не са също застрашени от скорошно изчезване?
    Какво е „скоро" в сравнение със „завинаги"?
    В този смисъл планините не са ли също ефимерни?...
    Мисля, че това, което ми се ще да направя днес, е да се опитам да пиша за някои идеи планини, идеи реки и идеи звезди, които съм срещал по пътя си. Някои истини, които сигурно са спорни за другите хора, един ден ще станат такива и за мен. Но днес ми се струва, че имат устойчивостта и надеждността, които дава неопровержимият поглед на здравия разум. 
    I. Първата от тези надеждни мисли е неразделна част от гещалтфилософията и съзнанието, че
    това, което е, е.
    (Докато пиша това, си представям разочарованието на читателя: „Това, което е, е!... Тази ли е истината?".)
    Идеята - непозната за много хора въпреки нейната очевидност - съдържа в себе си три импликации, които ми се струва важно да отбележа: със знанието, че „това, което е, е" се подразбира приемането на това, че фактите, събитията и ситуациите са такива, каквито са.
    Действителността не е такава, каквато на мен би ми било удобно да бъде. Не е такава, каквато би трябвало да е. Не е такава, каквато ми казаха, че ще бъде. Не е такава, каквато беше. Не е такава, каквато ще бъде утре. Действителността около мен е такава, каквато е.
    Пациенти и ученици, които ме слушат да повтарям тази мисъл, упорито търсят в нея нюанс на примирение, многозначителна поза, сваляне на гарда.
    Струва ми се полезно да припомня, че промяната може да настъпи само когато осъзнаваме настоящата ситуация. Как бихме могли да начертаем пътя си до Ню Йорк, без да знаем в коя точка на Вселената се намираме?
    Мога да започна пътя си само от отправната си точка, а тя е да приема, че нещата са такива, каквито са.
    Вторият извод, който е пряко свързан с тази идея, е, че
    аз съм този, който съм.
    Отново:
    Аз не съм този, който бих искал да съм. Не съм този, който би трябвало да бъда. Не съм този, който майка ми искаше да стана. Дори не съм този, който бях. Аз съм този, който съм.
    Между другото, смятам, че цялата ни психопатология произлиза от отричането на тази фраза.
    Всички наши неврози започват, когато се опитваме да бъдем тези, които не сме.
    В „Нека ти разкажа..." писах за самоотричането:
    ...Всичко започна в онзи сив ден, когато ти престана да казваш гордо:
    A3 СЪМ!...
    Когато, засрамен и уплашен, сведе глава и замени думите и делата си с една мисъл:
    ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА...
    ...И ако е трудно да приемем, че сме тези, които сме, колко по-трудно ни е понякога да приемем третото последствие на идеята „това, което е, е":
    Ти... си този, който си.
    Тоест:
    Ти не си този, който имам нужда да си.
    Ти не си този, който беше.
    Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.
    Ти не си такъв, какъвто искам аз.
    Ти си такъв, какъвто си.
    Да приема това означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш.
    Неотдавна започнах да дефинирам истинската любов като безкористната задача да създаваме пространство, за да може другият да бъде този, който е.
    Тази първа „истина" е отправната точка и принципът на всяка връзка между зрели хора.
    Материализира се, когато аз те възприема такъв, какъвто си, и усетя, че ти също ме приемаш такъв, какъвто съм.
    II. Втората истина, която смятам за жизненоважна, съм заел от мъдростта на суфите:
    Нищо хубаво не е безплатно.
    Оттук следват според мен поне две идеи.
    Първата: ако искам нещо, което е добро за мен, би трябвало да знам, че ще платя определена цена за него. Разбира се, заплащането невинаги е в пари (ако беше само в пари, щеше да е толкова лесно!). Тази цена понякога е висока, друг път -много ниска, но винаги съществува. Защото нищо хубаво не е безплатно.
    Втората: да осъзная, че ако получа нещо отвън, ако ми се случва нещо хубаво, ако преживявам мигове на радост и наслада, то е, защото съм си ги спечелил. Платил съм за тях, заслужавам ги. (Само да обърна внимание на песимистите и да обезкуража лентяите: хубавото, което ми се случва, вече съм го платил. Няма плащане на вноски!)
    Някои, които ме чуват да казвам това, питат:
    А лошото?
    Не е ли вярно, че лошото също не е безплатно?
    Ако ми се случи нещо лошо, също ли е заради действие, което съм извършил? Или защото по някакъв начин съм го заслужил?
    Може и да е така. Въпреки това, говоря за истини, които за мен са безспорни, без изключения, универсални. За мен твърдението: „Заслужавам всичко, което ми се случва, дори и лошото", не е непременно вярно.
    Мога да ви уверя, че познавам хора, сполетени от тъжни и болезнени неща, които несъмнено те не са заслужили!
    Да прегърна тази истина (че нищо хубаво не е безплатно) означава да изоставя завинаги детинската идея, че някой трябва да ми дава нещо просто така, заради желанието ми. Че животът трябва да задоволява желанията ми „само защото така искам", без причина, по чудо.
    III. Третата идея, която смятам за отправна точка, бих формулирал по следния начин:
    Вярно е, че никой не може да прави всичко, което иска, но всеки може да НЕ прави НИКОГА това, което НЕ ИСКА.
    Повтарям казаното:
    Никога не прави това, което не искаш.
    Да приемем тази идея като действителен еталон -тоест, да живеем съобразно с нея - не е лесно. И най-вече не е безплатно. (Нищо хубаво не е безплатно и това е добре.)
    Имам предвид, че ако съм зрял човек, никой не може да ме накара да правя нещо, което не искам да правя. Във всеки случай най-сериозното, което може да ми се случи, е да платя с живота си. (Не че омаловажавам тази цена, но продължавам да считам, че има разлика между това да мисля, че не мога да направя нещо, и това да знам, че ако го направя, то ще ми струва живота.)
    Но всъщност в ежедневието ни цените са много по-ниски. Казано най-общо, единственото, от което се нуждаем, е способността да се откажем от одобрението, възхищението и любовта на част от околните. (Цената - както обичам да я наричам - е следната: когато човек се осмели да каже „не", започва да открива непознати страни у приятелите си - тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива.)
    Тези три истини представляват за мен идеи планина, идеи река, идеи звезда. Истини, които продължават да са такива с хода на времето и обстоятелствата.
    Понятия, които не са относителни спрямо определени моменти, а спрямо всички и всеки един от миговете, които в съвкупността си обикновено наричаме „наш живот".
    ИСТИНИ ПЛАНИНА, за да можем да построим дома си върху здрава основа.
    ИСТИНИ РЕКА, за да можем да утолим жаждата си и да плаваме по тях в търсене на нови хоризонти.
    ИСТИНИ ЗВЕЗДА, които да ни служат за водач дори и в най-тъмните ни нощи...
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    Isis
    Немезида
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « Отговор #2 -: Юли 27, 2010, 15:15:36 »

    ТЪРСАЧЪТ

    Преди две години, когато приключвах лекция пред група двойки, разказах, както ми е навик, една приказка като прощален подарък. За моя изненада, човек от групата поиска думата и предложи и той да ми подари една история. Предавам тук неговата приказка, която толкова обичам, в памет на приятеля ми Джей Рабон.

    Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...
    Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
    Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот
    представлява търсене.
    Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
    След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
    Бронзова портичка го приканвала да влезе.
    Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
    Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
    Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
    Абдул Тарег, 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
    Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.
    Приближил се и прочел:
    Ямир Калиб,   5 години, 8 месеца и 3 седмици
    Търсачът се почувствал ужасно разстроен.
    Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
    Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
    -   Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
    Старецът се усмихнал и казал:
    -   Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
                Вляво: това, което го е зарадвало.                             
               Вдясно: колко време е продължила радостта.
    Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея:   колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...
    След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
    Бременността и раждането на първото дете?...
    А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
    Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
    Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент.
    Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
    Защото това според нас е единственото и истинско живяно време.
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    Isis
    Немезида
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « Отговор #3 -: Юли 27, 2010, 17:02:58 »

    СТРАШНИЯТ НЕПРИЯТЕЛ

    Идеята за тази приказка ме споходи, докато слушах разказ на Енрике Марискал. Позволих си да го използвам като основа и да го продължа, преобразявайки го в друга история с друго послание и друго значение. В този му вид го подарих един следобед на приятеля ми Норби.

    Имало едно време в едно много далечно и затънтено кралство един крал, който много обичал да се чувства могъщ. Желанието му за власт не се задоволявало единствено с притежаването й. Освен това имал нужда всички да му се възхищават за огромната сила. Както за мащехата на Снежанка не било достатъчно сама да вижда колко е красива, така и той имал нужда да се гледа в огледало, което да му казва колко е могъщ. Кралят нямал вълшебни огледала, но пък разполагал около себе си с множество придворни и слуги, които да пита дали той е най-могъщият човек в кралството.
    Неизменно всички му отвръщали едно и също:
    - Кралю, ти си много могъщ, но знаеш, че магьосникът има сила, която никой друг не притежава. Той познава бъдещето.
    По онова време алхимици, философи, мислители, духовници и мистици били наричани най-общо „магьосници".
    Кралят много ревнувал от магьосника на кралството, който не само че имал слава на добър и щедър човек, но и народът го обичал, хората му се възхищавали и се радвали, че го има и че живее сред тях.
    За краля не казвали същото.
    Може би защото имал нужда да показва, че властта му принадлежи, той не бил нито справедлив, нито безпристрастен, а още по-малко добър.
    Един ден кралят, уморен от разказите на хората за това колко могъщ и обичан бил магьосникът, а може би подтикван от тази смесица от ревност и страх, която поражда завистта, скроил план: щял да организира голямо тържество, на което да покани и магьосника. След вечерята, след като помоли за вниманието на всички, планирал да повика магьосника в средата на залата и да го попита пред придворните дали е вярно, че умее да чете бъдещето. Гостът имал две възможности: да отрече, с което да изгуби възхищението на околните, или да потвърди, с което да подкрепи причините за славата си. Тогава кралят възнамерявал да го попита на коя дата ще умре магьосникът на кралството. В отговор магът щял да назове някаква дата, без значение коя. Кралят замислил да извади меча си и да го убие на място. Така с един удар можел да постигне две неща: първо, да се отърве завинаги от врага си, и второ, да покаже, че магьосникът не е успял да погледне в бъдещето и е сгрешил в предсказанието си. В една и съща нощ щели да умрат магьосникът и митът за неговата сила...
    Приготовленията започнали веднага и много скоро настъпил денят на тържеството.
    След обилната вечеря кралят поканил магьосника да пристъпи в средата на залата и се обърнал към него:
    -   Вярно ли е, че можеш да четеш бъдещето?
    -   Донякъде - казал магьосникът.
    -   А можеш ли да прочетеш собственото си бъдеще? - попитал кралят.
    -   Донякъде - отговорил магьосникът.
    -   В такъв случай искам да ми дадеш доказателство - продължил кралят. - В кой ден ще умреш? Коя е датата на смъртта ти?
    Магьосникът се усмихнал, погледнал го в очите и не отговорил.
    -   Какво има, магьоснико? - попитал кралят, усмихнат. - Не знаеш ли отговора? Не е ли истина, че можеш да виждаш в бъдещето?
    -   Не е в това причината - отговорил магьосникът. - Не се осмелявам да ти кажа това, което знам.
    -   Как така не се осмеляваш? - казал кралят. -Аз съм твоят господар и ти заповядвам да ми го кажеш. Трябва да разбереш, че за кралството е от голямо значение да знае кога ще загуби най-важните си хора. Отговори ми! Кога ще умре магьосникът на кралството?
    След напрегнато мълчание магьосникът го погледнал и казал:
    -   Не мога да ти дам точната дата, но знам, че магьосникът ще умре точно един ден преди краля.
    За няколко мига времето спряло. Сред присъстващите се разнесъл шепот.
    Въпреки, че кралят винаги разправял, че не вярва нито в предсказания, нито в гадания, не се осмелил да убие магьосника. Владетелят бавно свалил ръцете си надолу и останал смълчан.
    Мислите препускали в главата му.
    Разбрал, че е направил грешка.
    Омразата се оказала най-лошият му съветник.
    -   Кралю, изведнъж пребледня. Какво ти е? - попитал гостът.
    -   Зле ми е - отговорил кралят. - Ще ида в спалнята си. Благодаря ти, че дойде...
       След това с объркано изражение се обърнал и закрачил към покоите си.
    Казал си, че магьосникът е хитър. Дал единствения отговор, благодарение на който можел да избегне смъртта.
    Питал се дали хитрецът е отгатнал смъртта си?
    Предсказанието не можело да бъде вярно. Но ако се окажело истина?
    Кралят бил объркан...
    Върнал се обратно и казал на висок глас:
    -   Магьоснико, ти си известен в кралството с мъдростта си. Умолявам те да прекараш тази нощ в двореца, тъй като сутринта трябва да се допитам до теб за някои кралски решения.
    -   Ваше Величество! За мен ще е голяма чест... - казал гостът с поклон.
    Кралят разпоредил на личната си стража да придружи магьосника до покоите за гости и да охранява вратата, за да е сигурно, че нищо няма да му се случи.
    Тази нощ владетелят не можал да заспи. Тревожел се от това, което можело да стане, ако на магьосника му прилошеело от храната или случайно се наранял през нощта, или ако просто часът му настъпел.
    На сутринта, рано-рано, кралят почукал на вратата на спалнята, където нощувал гостът му.
    Никога дотогава не му било хрумвало да се допитва за решенията си до когото и да било, но този път, когато магьосникът го приел, му задал въпрос... Имал нужда от някакъв претекст за посещението си.
    Магьосникът, който бил истински мъдрец, му дал правилен, удачен и справедлив отговор.
    Почти без да чуе отговора, кралят похвалил интелигентността на госта си и го помолил да остане още един ден, за да „се допита" до него по друг въпрос... (Очевидно владетелят просто искал да се увери, че нищо нямало да му се случи.)
    Магьосникът, който се радвал на свободата, достъпна само на просветлените, се съгласил.
    Оттогава нататък всеки ден - сутрин или вечер - кралят посещавал покоите на магьосника, за да се допитва до него, и уговарял нова среща за следващия ден.
    Не минало много време и дори кралят осъзнал, че съветите на новия му наставник били винаги удачни, така че в един момент, почти без да забележи, започнал да ги взема под внимание при всяко свое решение.
    Минали месеци и години.
    И както винаги, близостта па знаещия прави незнаещия по-мъдър.
    Така и станало. Малко по малко кралят ставал все по-справедлив.
    Вече не бил деспотичен и властен. Вече не му трябвало да се чувства могъщ и сигурно затова нямал нужда да показва силата си.
    Започнал да разбира, че смирението също има своите предимства.
    Започнал да управлява с повече мъдрост и добрина.
    И станало така, че народът го заобичал, както никога преди не го бил обичал.
    Кралят вече не ходел при магьосника да го пита за здравето му, а да научи нещо, да сподели някое решение или просто за разговор.
    Кралят и магьосникът неусетно се превърнали в чудесни приятели.
    Докато един ден, повече от четири години след онова пиршество и без каквато и да е причина, кралят си спомнил.
    Спомнил си, че човекът, когото сега смятал за най-добрия си приятел, някога бил негов омразен враг.
    Спомнил си за плана да го убие, който замислил.
    И разбрал, че не можел да продължава да пази тази тайна, без да се чувства двуличник.
    Кралят събрал смелост и отишъл до стаята на магьосника. Потропал на вратата и когато влязъл, му казал:
    -   Братко мой, имам да ти разкажа нещо, което ми тежи.
    -   Кажи - рекъл магьосникът - и облекчи сърцето си.
    -   В нощта, в която те поканих на вечеря и те попитах за смъртта ти, аз всъщност не исках да зная нищо за бъдещето ти. Мислех да те убия независимо от отговора, който щеше да ми дадеш. Исках неочакваната ти смърт да опровергае славата ти на гадател. Мразех те, защото всички те обичаха... Толкова се срамувам...
    Кралят въздъхнал дълбоко и продължил:
    -   Онази нощ не се осмелих да те убия и сега, когато сме приятели и дори повече от приятели - братя, - ме ужасява мисълта за всичко, което щях да изгубя, ако го бях сторил. Днес чувствам, че не мога да продължа да крия позора си от теб. Имах нужда да ти кажа всичко това, за да ми простиш или да ме презреш, но без измама.
    Магьосникът го погледнал и му казал:
    -   Много време ти отне, преди да ми го кажеш. Но така или иначе, радвам се, че го направи, защото това е единственото, което ще ми позволи да ти кажа, че вече го знаех. Когато ми зададе онзи въпрос и попипа дръжката на меча си, намерението ти беше толкова явно, че нямаше нужда да съм магьосник, за да разбера какво смяташе да сториш.
    Магьосникът се усмихнал и сложил ръка върху рамото на краля.
    -   Като справедлива отплата за откровеността ти, трябва да ти кажа, че аз също те излъгах. Признавам ти, че измислих абсурдната история, че смъртта ми ще настъпи преди твоята, за да ти дам урок. Поука, която до днес не беше успял да разбереш. Може би е най-важното, на което съм те научил.
    В живота си мразим и отхвърляме черти у другите и дори у нас самите, които смятаме за презрени, опасни или безполезни... Въпреки това, ако си дадем време, в един момент разбираме колко трудно ще ни бъде да живеем без нещата, които някога сме отхвърляли.
    - Твоята смърт, скъпи приятелю, ще дойде точно в деня на смъртта ти и нито минута по-рано. Важно е да знаеш, че аз съм стар и че часът ми сигурно наближава. Няма никаква причина да мислим, че твоят край е свързан с моя. Това, в което сме свързани, е животът ни, не смъртта ни.
    Кралят и магьосникът се прегърнали и вдигнали наздравица, за да отпразнуват доверието на всеки от тях в приятелството, което успели да изградят заедно.

    Легендата разказва,
    че през същата тази нощ
    магьосникът...
    умрял в съня си.
    На следващия ден кралят научил скръбната новина и бил безутешен. Не го натъжавала мисълта за собствената му смърт. Магьосникът го научил да се откъсва дори от принадлежността си към този свят.
    Бил тъжен заради смъртта на приятеля си. Поради какво чудно съвпадение кралят направил признанието си пред магьосника точно в нощта преди смъртта му?
    Може би - по някакъв незнаен начин - магьосникът направил така, че кралят да му се довери, за да го освободи от страха му, че ще умре на следващия ден.
    Това била последната проява на обич, с която да го избави от някогашните му страхове...
    Разказват, че кралят станал и със собствените си ръце изкопал гроба за своя приятел в градината под прозореца си.
    Погребал тялото там и прекарал остатъка от деня край купчината пръст, като ридаел така, както се ридае само при загубата на най-обичаните същества.
    Щом паднала нощта, кралят се върнал в спалнята си.
    Легендата разказва, че същата нощ, двайсет и четири часа след смъртта на магьосника, кралят умрял в постелята си, докато спял.
    Може би било случайност...
    Може би от мъка...
    Може би за да потвърди последния урок на учителя си.
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    Isis
    Немезида
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « Отговор #4 -: Юли 27, 2010, 17:04:32 »

    БЕЗ ДА ИСКАМ ДА ЗНАМ

    И ако е вярно, че си престанала да ме обичаш,
    те моля,
    моля те,
    не ми го казвай!
    Имам нужда днес
    все още
    да плувам
    невинен в лъжите ти...
    Ще спя усмихнат и съвсем спокоен.
    Ще се събудя много рано сутринта.
    И отново ще отплувам в морето, обещавам ти...
    Но този път -
    без ропот и без съпротива -
    ще корабокруширам доброволно, безрезервно
    в дъното безбрежно на забравата ти...
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    psyhea
    Гост
    « Отговор #5 -: Юли 27, 2010, 22:54:25 »


    Градът на кладенците



    Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света.       
      Градът бил населен с кладенци.
      Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си - тоест отворът, който ги свързвал с външния свят.
      Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво, и други, по-бедни, с прости дялани отверстия, които излизали на повърхността на земята.
      Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.
      Един ден в града се появила "мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци.
      Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си - не повърхността била важна, а съдържанието.
      И така кладенците започнали да се пълнят с...предмети.
      Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, идеологически манифести и специализирани списания.
      Минало време.
      Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им оставало място за нищо повече.
      Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си...
      На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.
      Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички започнали да използват голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си....

      Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият другият начин да увеличи вместимостта си, бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко което имал в себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...
      В началото се уплашил от празнотата. Но след това, като видял, че няма друга възможност, го направил.
      Изпразнен от собствеността си, започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...
      Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си...намерил вода!
      Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
      Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел стените си, пръскал устието си, и накрая извадил водата на повърхността.
      Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживана от вода, започнала да се пробужда...
      Семената в недрата покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета...
      Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса.
      Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
      - Не е никакво чудо - отвръщал Оазисът - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
      Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...
      В другия край друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни...
      И също започнал да става по-дълбок...
      И също стигнал до вода....
      И също напръскал наоколо и станал втори зелен Оазис в града...
      - Какво ще правиш като свърши водата? - питали го.
      - Не знам какво ще правя - отговарял - Но засега, колкото повече вода вадя, толкова повече извира.
      Минали няколко месеца преди голямото откритие.
      Един ден, съвсем случайно двата кладенеца открили, че водата която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща...
      Че подземната вода, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
      Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот - не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността както всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.

      Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...

    Активен
    psyhea
    Гост
    « Отговор #6 -: Юли 27, 2010, 22:55:15 »

    УСМИВКАТА

        Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.
        Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сандвич.Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада.  Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.
        Започнало да се смрачава. Момчето осъзнало, че е много уморено, и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.
        Когато, малко по-късно, момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: “Какво те направи толкова щастлив?” Момчето отговорило: “Обядвах с Бог.” И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: “И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал.”
        През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, изобразен на лицето му, и попитал: “Татко, какво те направи толкова щастлив?” Той отговорил: “Ядох сандвичи с Бог в парка.” Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: “И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах.”
    Активен
    psyhea
    Гост
    « Отговор #7 -: Юли 27, 2010, 22:58:46 »

    Срещам те...
    Слушам те...
    Говоря ти...
    Прегръщам те...
    Целувам те...
    Притежавам те...
    Притискам те...
    Обсебвам те...
    Поглъщам те...
    Задушавам те...
     Обичам те...?
                                           
    Активен
    Isis
    Немезида
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « Отговор #8 -: Юли 28, 2010, 11:50:00 »

    ХУАН БЕЗКРАКИЯ
       (...или изкуството на изравняването отдолу)

    Хуан Безкракия бил дървар.
    Един ден си купил електрически трион, като мислел, че той ще облекчи много работата му.
    Ако първо се бил постарал да научи как се работи с триона, идеята щяла да е наистина сполучлива, но той не го направил.
    Една сутрин, докато работел в гората, вниманието му било отклонено от вълчи вой... Електрическият трион се плъзнал между ръцете му и Хуан наранил сериозно двата си крака.
    Лекарите не успели да направят нищо, за да ги спасят, и Хуан Безкракия, който като че ли станал жертва на пророческото предопределение на името си, бил завинаги прикован към инвалидната количка.
    Месеци наред депресия измъчвала Хуан заради злополуката. Година по-късно изглеждало, че състоянието му започва постепенно да се подобрява.
    Въпреки това, нещо пречело на психическото му възстановяване и изведнъж пак изпаднал в дълбока и невероятна депресия.
    Лекарите го изпратили на психиатър.
    Известно време Хуан Безкракия се съпротивлявал, но накрая отишъл при специалиста.
    Психиатърът бил любезен и внушавал спокойствие. Хуан веднага почувствал, че може да му се довери, и му разказал накратко събитията, довели до душевното му състояние.
    Психиатърът казал, че разбира потиснатостта му. Загубата на краката наистина била напълно оправдана причина за мъката му.
    -   Не, не е това, докторе - казал Хуан. - Депресията няма нищо общо със загубата на краката ми. Това, което най-много ми тежи, не е недъгът. Това, от което ме боли най-много, е промяната, която претърпяха отношенията с приятелите ми.
    Психиатърът отворил широко очи, втренчил се в него и зачакал Хуан Безкракия да довърши обяснението си.
    -   Преди злополуката всеки петък приятелите ми минаваха да ме вземат от нас и отивахме на танци. Веднъж или дваж седмично се събирахме, за да се плискаме в реката и да организираме плувни състезания. Преди операцията с някои от тях редовно тичахме по крайбрежната улица в неделя рано сутринта. Изглежда, че след злополуката не само че загубих краката си, но и приятелите ми загубиха желание да прекарват времето си с мен. Оттогава никой от тях не ме е канил да излезем.
    Психиатърът го погледнал и се усмихнал.
    Трудно му било да повярва, че Хуан Безкракия не разбира колко абсурдна е гледната му точка...
    Въпреки това, докторът решил ясно да му обясни какво се случва. Той знаел по-добре от всеки, че мозъкът разполага с особени механизми, които могат да направят човек неспособен да възприема недвусмисленото и очевидното.
    Психиатърът обяснил на Хуан Безкракия, че приятелите му го отбягвали не защото вече не го обичат или не искат да имат нищо общо с него.
    Колкото и да било болезнено, злополуката променила действителността. Харесвало му или не, той вече не бил идеалният другар за заниманията, които по-рано споделяли.
    - Но, докторе - прекъснал го Хуан Безкракия. - Аз знам, че мога да плувам, да тичам и дори да танцувам. За щастие се научих да управлявам инвалидната си количка и никое от тези занимания не ми е невъзможно.
    Докторът го успокоил и продължил с обяснението си. Разбира се, че нищо не пречело на Хуан да продължава да прави същите неща. Нещо повече, било много важно да продължава да ги прави, но не трябвало да очаква, че ще ги споделя с предишните си приятели.
    Психиатърът обяснил на Хуан, че той наистина можел да плува, но трябвало да се състезава с тези, които имат същия недъг... Че можел да ходи на танци, но в клубове с хора, чиито крака също ги няма... Можел да излиза да тренира по крайбрежната улица, но се налагало да се научи да го прави с други инвалиди.
    Хуан трябвало да разбере, че приятелите му нямало да бъдат с него така, както преди, защото неговото положение вече било различно от тяхното... Вече не били равностойни.
    За да може да се отдава на любимите си занимания, както и на други, щяло да е по-добре да свикне да го прави с равностойни хора. Следователно трябвало да съсредоточи усилията си в изграждането на нови отношения с равностойни хора.
    Хуан почувствал, че все едно камък е паднал от сърцето му, и това усещане го успокоило.
    -   Нямам думи да ви кажа колко съм благодарен за помощта ви, докторе - казал Хуан. - Колегите ви ме накараха да дойда почти насила, но сега разбирам, че са били прави. Разбрах посланието ви и ви уверявам, че ще последвам съветите ви, докторе. Много ви благодаря, посещението ми при вас беше наистина полезно.
    -   Нови отношения с равностойни хора - повтарял си Хуан, за да не забрави.
    Хуан Безкракия излязъл от кабинета на психиатъра и се върнал у дома си...
    Приготвил електрическия си трион...
    Смятал да отреже краката на всичките си приятели и така да ги „направи" равностойни.
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    nia.boneva6
    Гост
    « Отговор #9 -: Юли 28, 2010, 11:52:34 »

    Това за усмивката е много хубаво-как може да се открие Бог във всяко същество.



    Срещам те...
    Слушам те...
    Говоря ти...
    Прегръщам те...
    Целувам те...
    Притежавам те...
    Притискам те...
    Обсебвам те...
    Поглъщам те...
    Задушавам те...
     Обичам те...?
    Ако те обсебвам; следователно; по-скоро... не те обичам. Би следвало такъв да е извода...
    Обсебващият е обсебен, поглъщащият е погълнат, задушаващият някого задушава и себе си Усмивчица
    « Последна редакция: Юли 28, 2010, 12:14:37 от nia.boneva6 » Активен
    psyhea
    Гост
    « Отговор #10 -: Юли 28, 2010, 14:15:57 »

    Офф..ми въпросителната след"обичам те"е  поставена от автора тъкмо за това!За да постави под въпрос понятието любов,"сформирано"от по-горе изброените..Елементарно и очевадно е!
    Активен
    nia.boneva6
    Гост
    « Отговор #11 -: Юли 28, 2010, 14:22:45 »

    Офф..ми въпросителната след"обичам те"е  поставена от автора тъкмо за това!За да постави под въпрос понятието любов,"сформирано"от по-горе изброените..Елементарно и очевадно е!
    Знам, нещо лошо да кажа как го разбирам? Въпреки, че и вие го разбирате така? Няма лошо...
    Активен
    psyhea
    Гост
    « Отговор #12 -: Юли 28, 2010, 14:26:15 »

    Ми чак пък лошо..не..Ама не мисля,че това имаше предвид..както и да е Усмивчица
    Активен
    nia.boneva6
    Гост
    « Отговор #13 -: Юли 29, 2010, 10:37:50 »

    http://az-moga.com/?p=987
    Активен
    georgi.tanev
    *
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2

    « Отговор #14 -: Януари 30, 2011, 00:41:56 »

    Оуууу това е много добро Усмивчица
    УСМИВКАТА

        Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.
        Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сандвич.Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада.  Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.
        Започнало да се смрачава. Момчето осъзнало, че е много уморено, и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.
        Когато, малко по-късно, момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: “Какво те направи толкова щастлив?” Момчето отговорило: “Обядвах с Бог.” И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: “И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал.”
        През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, изобразен на лицето му, и попитал: “Татко, какво те направи толкова щастлив?” Той отговорил: “Ядох сандвичи с Бог в парка.” Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: “И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах.”
    Активен
    Страници: [1]   Нагоре
    Отиди на:  



    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright