Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници: [1]   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Поезията:Най-великото творение!  (Прочетена 1641 пъти)
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« -: Април 17, 2010, 00:19:06 »

Майце си

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

 

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

 

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

 

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам -

мечти и мисли - от що страдая.

 

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

 

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

 

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана...

 

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!


Към брата си

Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

 

Отечество мило любя,

неговият завет пазя;

но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя.

 

Мечти мрачни, мисли бурни

са разпалили душа млада;

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?

 

Никой, никой! То не знае

нито радост, ни свобода;

а безумно как играе

в отзив на плач из народа!

 

Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

 

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий - плач народен!



Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

 

Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!

 

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана - рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

 

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!

 

А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

 


Делба

По чуства сме братя ний с тебе

и мисли еднакви ний таим,

и вярвам, че в светът за нищо

ний няма с теб да се разкаем.

 

Добро ли сме, зло ли правили,

потомството назе ще съди;

а сега - дай ръка за ръка

и напред със стъпки по-твърди!

 

Спътник ни са били в животът

страдания, бедност в чужбина,

но тях сме ний братски делили

и пак ще ги делим двамина...

 

Ще делим ний хорски укори,

ще търпим и присмех глупешки,

ще търпим, но няма да охнем

под никакви мъки човешки.

 

И глава ний няма да сложим

пред страсти и светски кумири:

сърцето си вече казахме

с печалните наши две лири...

 

Напред сега с чуства и мисли

последната делба да делим:

да изпълним дума заветна -

на смърт братко, на смърт да вървим!



До моето първо либе

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова -

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

 

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз - вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

 

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

 

Ти имаш глас чуден - млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!

 

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума -

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

 

Запей и ти песен такава,

запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сиротна вдовица

и как теглят без дом дечица!

 

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, - свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни...

 

Там... там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

 

Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!...

 



На прощаване в 1868 г.

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина -

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!...

Ах, мале - майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък... каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, 'га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко - питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

"Нехранимайка излезе", -

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват...

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то 'га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка -

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина...

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца мили за мене -

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади...

Но туй щат братя да видят

и кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат -

силно да любят и мразят...

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът,

о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни -

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна...

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...



Хайдути

Баща и син

 

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири - не бой се, -

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли -

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи -

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти -

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, -

пък ще си викна песента!

 

I

 

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина -

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!...

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя -

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка -

тез тежки думи отровни:

"Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко - казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят."

Зави се майка, замая -

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

"Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?"...

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

"За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; -

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш -

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш..."

 

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...




Кавал свири на поляна,

на поляна, край горица;

млада, хубава Стояна

търчи с менци за водица.

 

Из градина крещи, вика

омразната нейна стрика:

"Полудя ли, мар Стояно,

та отиваш толкоз рано?

 

Стой, почакай д’идем двама!"

Па се спусна к’нейна мама

да ковлади тя Стояна,

че отива на поляна.

 

Ей изкочи стара майка

на висок и хубав чардак:

ахна, търти се, заплака,

като видя кървав байряк,

 

че се байряк там ветрее

сред юнаци, сред дружина

и Стоянка се белее

в прегръдките у Дойчина.

 

Като зърна той, че иде

неговото мило либе,

из юнаци той изскочи

и към нея с пръст посочи:

 

"Ей, дружина, хай станете!

Ей я иде - погледнете:

туй е мойта горска птица,

туй е мойта годеница!"

 

Па си весел, засмян тръгна

да посрещне той Стояна;

наближи я - с пушка гръмна,

като видя, че й засмяна.

 

И дружина загърмяха

на засевки, та запяха;

а тя ръце си разгърна,

та Дойчин я млад прегърна.

 

А нейната клета мама,

като гледа таз измама,

сълзи лее и проклина

ту щерка си, ту Дойчина.

 

"Да не цъфнеш, да не пекнеш,

дъще клета, със Дойчина,

да окапеш, дето седнеш -

да не станеш по година!

 

Дано болест те налегне,

болест, дъще, живеница,

и Дойчин да не убегне

от верига, от темница!

 

Тоз хайдутин, що го любиш,

на кол утре да го видиш,

че от там се тебе хили

и на горски самодиви!

 

Че той батя ти измами,

та хайдутин върл направи;

а теб, дъще, клета, мами,

баща, майка та остави!"

 

От тез клетви се събуди

и Стоенкин баща стари;

той излезе и се чуди

и в главата се удари.

 

Но кат видя той Дойчина,

дъщеря си и мил сина,

попоглади си брадата

и извика към гората:

 

"Горо, горо, майко мила,

толкоз годин си хранила

мене, горо, юнак стари

с отбор момци и другари, -

 

храни, горо, таквиз чеда,

дорде слънце в светът гледа;

дорде птичка в тебе пее,

тоз байряк да се ветрее!"

 

Борба

В тъги, в неволи, младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде...

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога измамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от бога било начало

на сяка мъдрост... Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи святи, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят нейде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря -

"Бой се от бога, почитай царя!"

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

борци са в мъки, в неволи мрели,

но, кажи, що са могли да сторят!

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша със вяра:

мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

"Боже, помилуй - грешен съм азе",

думай, моли се и твърдо вярвай -

бог не наказва, когото мрази...

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ - вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещен конец...

Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

 


Странник

Бързай, странник, върви скоро

къща бащина да стигнеш,

пред къщата играй хоро,

през хорото ти ще минеш.

 

"Добре дошел", ще ти кажат

деца, баби и подевки;

а момите - те играят

подир дружкини засевки.

 

Няма нищо! Други зема

тази, що си нявга любил;

но и за теб моми има:

бог не си с камъни бил.

 

Ще излезе стара майка

да посрещне мила сина,

ще заплаче, ще завайка:

"Син дочаках от чужбина!"

 

Ще прегърне мъжка снага,

а ти нейни стари кости;

ще чуйш майчина си тъга,

ще чуйш нейни думи прости.

 

Ще чуйш, ала недей плака,

първо либе че сгодили,

друга вест те тебе чака -

за баща и братя мили!

 

Турци тейка ти убиха,

братята ти и двоица

полежаха, па изгниха,

отровени във темница.

 

Но то нищо! Ти да си жив,

баща скоро ще да бъдеш, -

бог е добър и милостив,

а ти трябва род да въдиш.

 

На, че плачеш! Ех, жена си!

За жени е плачът даден,

за жени, за сиромаси:

ти не си ни гол, ни гладен.

 

Речи тамо: "Бог да прости",

на попове по патрихил,

на трапеза свикай гости,

пък бъди, какъвто си бил!

 

Земи жена хубавица

или грозна със имот;

народи рояк дечица

и с сюрмашки ги храни пот.

 

Тъй глупецът, тъй залита

да прекара добър живот,

и никога не се пита

човек ли е той или скот!

 


 
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #1 -: Април 17, 2010, 00:23:32 »


Ней

Питаш ме, защо съм аз

дохождал нощя у вас,

как съм скочил през плета

и що щял съм да крада.

 

Кат мъжът ти не съм стар

да не видя в темна нощ:

аз си имам за другар

на поясът остър нож.

 

Нощ бе темна като рог,

примъкнах се като смок:

слушам, гледам - сички спят,

спеше си и ти с мъжът.

 

Там в градина аз седнах,

в ръка силна нож стиснах:

ще излезе, рекох той,

ще изпита гневът мой.

 

Гледам вкъщи свещ гори,

вие спите - мен в гърди

силен пламък, яд гори

и гняв ще ме умори.

 

Впил съм очи във свещта,

а не виждам, че нощта

превали се и мина

и зора се веч сипна.

 

Славей песен си запя:

с радост среща той зора:

през прозорецът глава

се показа и засмя.

 

Тебе тутакси познах

и тогаз се чак стреснах:

"Друг път", славею казах

и през плетът пак скокнах.

 

Ето защо идвах аз

в темна нощ и грозен час:

ще умре един от нас -

ил мъжът ти, или аз!

 




Гергьовден

        "Паситесь, добрые народы!
        Вас не разбудит чести клыч;
        Начто стадам дары свободы?
        Их должно резать или стричь..."
               Языков

 

Ликуй, народе! Старо и младо,

хвалете и днес бога и царят!

Днес е Гергьовден. От овце стадо

тъй блейше вчера подир овчарят,

когато тоз цар, безгрижен, глупав,

както и сички царьове земни,

поведе стадо с кривакът хубав

и с умни псета - министри верни,

без портфейли, но и без заплата,

на кои същ цар и да погледне,

"Блазе й - би казал - живей овцата

и от народът мой по-честито!"

И тръгна стадо с агнета дребни,

върви и крета от път убито,

та сичко младо под нож да легне

за свети Гергя - божи разбойник...

Бездушен, глуп, изгнил покойник

жертви ли иска? Иска овчарят,

гладното гърло, попът пиени,

както от тебе, народе, царят

иска за свойте гнусни хареми

и за тез, що те мъчат, обират;

а ти им даваш потът, кръвта си

и играйш даже, кога те бият!

На - днес богати и сиромаси,

пиени там - те песни пеят

и хвалят с попът бога и царят...

Ликуй, народе! Тъй овце блеят

и вървят с псета подир овчарят.




Патриот

Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

продава си и душата.

 

И е добър християнин:

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

залага си и жената.

 

И е човек с добро сърце:

не оставя сиромаси;

но не той вас, братя, храни,

а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

изяда си и месата.

 


Защо не съм...?

Защо не съм и аз поет,

поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил

на баба си на хурката!

 

Защо не съм и аз поет,

като Сапунова трети!

Че запял бих, че възпял бих

на владиката конете!

 

Но защо не съм Владикин,

да напиша чудна драма -

за жабите, за мишките,

и боят им с цар Радана?

 

Защо не съм и Войников,

плодовит, прочут списател,

да съставя и молитви

на нашия цар създател?

 

Защо не съм и Пърличев,

да преведа Илиада;

но с такъв превод, за който

и лобут да ми се пада?

 

Но защо не съм Славейков,

да заплача, да запея:

"Не пей ми се, не смей ми се,

от днес вече ще да блея"?

 

Но защо не съм и Вазов,

"вярата" си да възпея:

че ще стане вълк овцата,

а певците като нея?!

 


Послание

    (На св. Търновски)

 

Свети владико! Пастир народен!

Днес тебе песен пея за слава

и казвам: отче, ти си достоен

не за епархия - за държава;

но като човек религиозен

искам да зная - ще знаем двама -

де е и нашът попец опопен -

в черковата ли, или в хамама?

Защото, отче, в село приказват,

че в Ески Захра кога си ходил,

дръво ли, поп ли - това не знаят -

на баните си го уж опопил.

 



Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!




В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

 

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

 

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, -

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, -

 

грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!

 

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!

 

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни -

крещим: "Хайде на Балкана!"

 

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!

 

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

 

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

 

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!

 



Моята молитва

    "Благословен бог наш..."

 

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...

 

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

 

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

 

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

 

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

 

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

 

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

 

Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.

 

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

 

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!...




Зададе се облак темен

Зададе се облак темен

откъм гора, от Балкана;

дали ще е дъждец дребен,

или ще е буря страшна?

 

Ех, мой дядо, тежко време!

Ралото се едвам влачи

и след него сееш семе,

пот от чело, град от очи!

 

Кажи, дядо, защо плачеш

над тез дълги бразди черни;

от чер облак ли се плашиш,

или мрат ти деца дребни?

 

Кажи, дядо, че аз помня

какъв юнак напред беше;

бог да прости баба Стойна,

тя пееше, ти ореше.

 

Друг път - помниш? - лани беше:

аз заминах през гората,

сред юнаци ти седеше

като баща със брадата.

 

Какъв беше ти тогава!

Сега плачеш - защо, дядо?

Байряк ли се не развява,

или нямаш сърце младо?

 

"Ех, мой синко! Що ме питаш?

Чуй тоз гарван, де там грачи...

Но в село нели отиваш,

ще да видиш защо плаче

 

стар войвода след туй рало!

Там селото се е сбрало

на мегданя, за да гледа

мойте момци, мойте чеда!

 

Ти ще видиш там набити

на прътове, на върлини

на момците ми главите -

избиха се две дружини!

 

Двама братя воеводи,

двамата ми верни сина:

скарали се кой да води

бащината си дружина!

 

Тесни били планините

за несговорна дружина!

И стърчат им днес главите,

за да плаче кой как мине.

 

Боже, с гръм ти разсипи ме!

Ветре, в прах ти разнеси ме!

Да не гледам деца малки

и техните клети майки,

 

окол пръте как се късат -

ръце вдигат към главите,

и как после ще се мъчат

голи, боси и пребити."

 

Закапаха едри капки,

летят, крякат гъски, патки:

буря страшна ще да ревне,

нели не са капки дребни.

 

секи тича, в село бяга,

дядо не ще да разпряга.

- Хайде, дядо, да вървиме.

"Стой да умра, помогни ми!"

 



Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

 

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.

 

 

 

 

    Дякон Васил Левски

     

    О, Майко моя, родино света!

    Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

    Гарване и ти, птицо проклета,

    над чий там гроб тъй грозно грачеш?

     

    О, зная, зная, ти плачеш, майко,

    затуй, че ти си черна робиня;

    затуй, че твоят свещен глас, майко,

    е глас без помощ, глас във пустиня!

     

    Плачи! Там близо до град София

    вида аз стърчи черно бесило.

    И твоят един син, Българио,

    виси на него... Със страшна сила.

     

    Зимата пее свойта зла песен.

    Вихрове гонят тръни в полето

    и студ, и мраз – плач безнадежден!

    Навяват на теб, теб на сърцето!

     

    Гарванът грачи грозно, зловещо,

    псета и вълци вият в мъглата;

    старци са богу молат горещо,

    жените плачат, пищат децата!

     

    Умря той вече! Юнашка сила

    твойте тиране скриха в земята!

    О, майко моя, родино мила,

    плачи за него, кълни съдбата!



Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #2 -: Април 17, 2010, 00:25:08 »

А сега малко Иван Вазов!

Ето едно стихотворение,на което аз имам собствен вариант.
 ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877



Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!







 БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК



Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883




МОМИН СЪН
 

Спи девойката красива,
спи във сладостни мечти,
но сърце й не заспива,
то е будно и тупти.

Нейното лице веднага
тихо се зарумени,
тя ръката си протяга,
нещо за да отстрани.

Виж как тя се поизвива,
силно дъха и завчас
със ръце гърди покрива,
нещо бъбли с полуглас.

Да, тя бъбли, тихо шушне,
тъй зефирът си мълви,
листове кога полюшне
ил високите треви.

Тоя шепот да опиша
никога не ща умя:
тук, приятелю, въздиша
млада, хубава мома,

що в съня си чуден, златен
гледа сладостни неща -
че един младеж приятен
я цалува по уста.

И който, без да иска,
пълна с упоенье тук,
до гърдите си притиска
тоз безплътния съпруг.

О, блазе й, че сънува
такъв сън безценен, мил!
Ала по-блазе томува,
който го е причинил!
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #3 -: Април 17, 2010, 00:26:13 »

ЩО Е ДУШАТА НА ПОЕТА?


Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всяк удар и фъртуна
с една песен отвещава.





Светете, тихи небеса,
гори ти, утринно светило -
във всяка капчица роса
да блесне вашто лице мило!
И ти, светилник на светото,
на разума, и ти гори
и всяка съвест озари,
открий й пътя към доброто!

 



ЗВУКОВЕ

 
Звуци сладки до мен стигат
в тоя нощни час свети
и в душата ми повдигат
цял рой сладостни мечти.

Болно струните сърдечни
тръпнат и изпущат вик,
чудни спомени далечни
жив изново взимат лик.

О, млъкнете, звуци мили!
Не намирам веч покой!
Спят долове, спят могили...
А аз плача, боже мой!
 

Пловдив, 1881
 
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #4 -: Април 17, 2010, 00:27:09 »

ПОДЪЛ ЛИ Е БЪЛГАРСКИЙ НАРОД



Ох тежка става съдбата наша!
Да пийм имало позорна чаша!
Не, не, мълчанье не тряба вече,
в гърди ми ядно кръвта затече.
Но що да правя! Какво да чина?
Дали за клетви и аз да зина?
Не, не, небива! Не е днес време,
борба несвесна да се приеме...
Ох тежка, зла е таз рана клета,
която бива от брат приета!
Народ сме ние, народ, кой страда,
а никой няма за нас пощада.
Облени в кръви, от скръб убити,
въз нас се сипат слова сърдити:
"Мълчи ти подло, нищожно племе, -
на славска челяд си срам и бреме!"
Обида грозна! Отровни речи!
Тегла ни страшни за смях са вече!
Венецът търнов, що нас венчава,
венец за хули, за укор става.
О, Българийо! Ти майко жална,
що снасяш мълком съдба фатална,
ти, що под иго си премирала,
и пет столетья душа си брала,
и толкос жертви святи оплака,
и тоз час грозен, проклет дочака.
Ти, мъченице, злочеста, клета,
с позор покрита и с кръв облета,
с коса разслана, със бузи бледни,
със плачущ поглед и с устни ледни,
която пея и възглашавам,
която любя и обожавам,
вдъхни ме днеска, одушеви ме
да брана твойто свещенно име!...
Да! братя същи, да, братя родни,
от нас по-красни и по-свободни,
с вода възвряла ни днес поляха.
"Вий род сте долен, ни те казаха,
вий сте род долен и пусто племе,
за смърт решено от много време;
от робство дълго сте веч изгнили
и кръв нечиста ври в ваш'те жили!
Не сте Славене, а стадо хора,
що в робство трае и мре в позорът!"
И с тоя начин небратски, леден,
ствариха удар въз нас последен!
Но, братя, стойте! О, не, недейте,
въз наш'те рани нов яд не лейте!
Какав грях тежак сторихме ние,
та тъй ни страшно кълнете вие?
Ний, що сме друго, я помислете,
освен човеци нещастни, клети,
и жертви бедни на турска ярост,
кои заслужват не гняв, а жалост!
Недейте тая туря зараза
на низка злоба, на зла умраза
между два братя еднакви, сродни, -
не сейте тие зърна злоплодни!
Каква ли полза, я ми явете,
от таз неправда, от тез клевети?
Ако се в нази вгнезди раздорът,
скръбта е наша, а ваш позорът.
Но аз ви питам на що роптайте?
Със кой народ се вий днес ругайте?
От кой народ се срамите вие,
та сте решили да се убие?
Не от тогоз ли, кой в път ви вкара?
Кому дължите писмо и вяра?
От тоз народ ли, кой в старо време
бе слава, гордост на славско племе?
Дали не може със вас наравно
да се похвали с минало славно?
Но ако вий се гордейте главно
със Милутина и с крал Душана,
то той пак има юнак-Карана,
и Симеона, и Самуила
и три Асеня, деди-светила,
със памет славна, със памет мила -
.....................................................
Карпати голи! Поля дакийски!
Гори балкански, гори тракийски!
Ти черно, бяло и сине море,
и ти о, слънце, що грейш от горе,
вий, паметници на вековете,
защита наша сега станете!
Пет стотин годин вериги тежки!
Пет стотин годин все сън мрътвешки!
Заря - надежда не бе остала,
над нас бе мрачност, под нас провала;
под два тирана жестоки, люти,
търпяхме мълком беди нечути.
Ръка отнийде не се подаде
из тая пропаст да ни изваде.
Стоехме ние на тоз свят бели,
а всякой знайше, че сме умрели,
или не знайше, че сме живели...
Но искра светла във туй мрътвило
във дън сърдца ни се беше скрила.
Под пепелта се жарът таеше,
и върху гробът живот цъвтеше.
Кръвта, що друг път била в деди ни,
и днеска гордо завря в гърди ни.
Идея чудна зарад свобода
възкръсна веке, изгря в народа.
Но що аз казувам?... Нас, нас обиждат,
да ни представат за подли ищат!
Уви! забвенье и мрак покриват
светите кости, що днес почиват
в полята славни там във Елада,
и подвиг светал немa награда.
И пак, когато от зла робия
да се избави скокнa Сърбия,
какви юнаци от наш'та рода,
паднаха тамо зарад свобода!
От тяхно име, що мрак потули,
за назе само остаят хули.
Но що да хода така далече
подпор да търса за мойте речи,
и ответ славен на зли обиди?
Кръвта се още в Балканът види,
скалите още са почервени,
горите още са нажалени,
душите тамо и днеска бродат
на тез, що мряха *заради роба;
повикай твойте момци отбрани,
кажи нам твойте дълбоки рани!
О, вий долища, вий пущинаци,
къде денахте таквиз юнаци?
Младежи буйни! Сега станете,
и ваш'та храброст сами явете!
И тез, които ви вас убиха,
с каква цена ви кръвта купиха?
Кажете колко паднаха Турци
под ваший удар!
О, Панагюрци!
Кой глас ви мощен на бунт повика?
О, Ботев храбри! Душа велика!
Къде се скиташ с юнаци твои,
в кои долини? В кои усои?
Дали там, дето си Витош вене?
Ил там, де Янтра тъжовно стене?
Или ти падна във бой ужасен,
във кръв душманска, кат лев оквасен,
с чело сърдито, с угроза люта?
Но де духът ти сега се лута?
Кои долини, кои балкани
той пълни днеска със плач, стенанье?
Дали се вие над село родно,
де бистра Тъжа тъжи безплодно?
Де твойта майка тъй жално пела
и три години е сина клела?
Или печален и безнадежен
на връх Купена висок и снежен
е той застанал и мълком гледа
как Турчин губи балкански чеда?
Стани, о Ботев и разсърди се!
И ти, Балканьо! я намръщи се,
и с вихри, бури ведно ревнете
и гръмогласно така кажете:
народ, кой дава таквиз герое,
не подъл, нисак, а храбър той е!
Язици лоши тогаз ще млъкнат,
клевети злобни ще в миг заглъхнат.
Младежи, братя! Къде вървите?
С такава жаркост къде летите?
Дали в Сърбия? дали на боят?
де има лаври зарад героят,
та там да паднат, о братя прости,
и ваш'та младост, и ваш'те кости?
Аз знам, че с храброст сте род имотен,
че вий незнайте ни бяг срамотен,
ни страх, ни подлост във бой опасни
(куражът грей ви на чела ясни);
че ако вий се с куршум раните,
то не отзади, а се в гърдите;
аз знам, що има да изтърпите,
че вместо братски да ви обнемат,
с горчиви думи ще ви приемат,
че без награда ще да останат
и ваш'те жертви, и... ваш'та памет.
Но смелост, братя, и с твърда вяра
вървете, дето кръвта ви кара!
Във братски подвиг вий дял земете
и името ни от срам спасете!
Аз вам желая сполука красна
във тази неравна борба, ужасна!
Давно делото велико, свято,
кое почнахме и за което
тез жертви стават, таз кръв се лее,
с успех най-бляскав да се венчее.
И скоро, знам аз, кат зрак небесни,
святата правда ще пак да блесне;
ще се разкъсат интриги грозни,
ще се разкрият вси мрачни козни,
и зли кроежи, и бедни чувства,
що гонат сляпо идея пуста,
и съд по-честен ще се направи
над тез, що днеска скърбта ги дави
и мълком слушат псувни гнуснави.
Активен
Аэ съм
Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 2409


Hello! I am Andy!

« Отговор #5 -: Април 17, 2010, 00:29:22 »

Що се отнася до правописните грешки тук там-по-често те са остаряло време на говорене!
Активен
ssacrifice
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 58


  • Град: Sofia
  • « Отговор #6 -: Април 17, 2010, 00:45:06 »

    Рабено завиждам ти на етусиазма, когато бях малка и трябваше да се научи някое стихотворение наизуст, родителите ми ме слагаха в ъгъла на стаята и не ми позволяваха да мръдна. докато не го кажа цялото без грешка, от тогава видя ли четиристишие или нещо наподобяващо ... просто пропускам, а и може би никога не съм имала дарбата да разбирам поезията, но се радвам на хора които рецитират и вникват в смисъла, предполагам е нещо красиво и вдъхновяващо  Згреших
    Активен

    Горчива Истина няма. Тя е най-сладкото нещо. Да кажете грешките на хората, това не е Истина. Да кажете Доброто на един човек, да!
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #7 -: Април 17, 2010, 01:01:09 »

                     Моята версия на "Опълченците на Шипка"


                                    Шипка
                             Шипка огромна,изящна
                             пазиш ти история безстрашна
                             за героизма и мечтата
                             мечтата за свободата!
                             Шипка само то знаеш онуй време
                             когато българина носил страшно бреме!
                             Ти си велика и необятна
                             от златото по-златна!
                             Ти ни радваш и гордееш
                             там в Балкана гордо големееш!
                             И всеки що стъпи на камъне свещен
                             от чудна и епична история бива запленен!
                             История за героите ни смели
                             за България що са те умрели!
                              
                            
                             Този опълченец велик
                             изстреля страшен вик:
                             "Ще се бия до смърт
                              като стомана твърд!!!
                              и ще умра като герой
                              под натиска на вражий порой!!!
                              Таз сган турска ще спрем
                              и за България славно ще умрем!!!"
                              И след тези думи наши
                              опълченците срещнаха враговете апаши!


                              В огромен танц на смъртта заиграха
                              и викове на победа и смърт зареваха!
                              Щиковете се пречупват,
                              но българи се не отдръпват!
                              С рани дълбоки по лицата
                              съзират на боя грозотата!
                              Но отечеството им дава сили
                              и пълни с кръв изпъкнали им жили!
                              Накрая патроните свършиха,
                              но българите се не скършиха!
                              Те във  врага чупеха пишки
                              и с ножове тъпи викаха:"Мушкий,мушкий!"
                              Сюлейман видя таз героичност,
                              но видя и свойта многобройна наличност!
                              И крещеше:"Върха превземете
                              и врага до крак изтребете!"
                              Но българите не отстъпваха
                              за земите важни се застъпваха!
                              Генерал Столетов мощно закрещя,
                              а небето в отговор завсятка и затрещя!
                               Бликна изведнъж дъжда,
                               но изчезна сред вълните от кръвта
                               що заливаше върха
                               и давеше врага!
                               Българите хвърляха камъни и дървета
                               и мюсюлманите като от вълна залети
                               давеха се,но изплуваха още
                               пристигаха с викове мощни!
                               Турската напаст като рояк
                                обгръщаше всичко и пак
                                българите наши ги отблъскваха
                                и глава кървава отръскваха!
                                

                               Шипка остана гола
                               всичко изчезна там в дола,
                               но тя бе щастлива,че на българи помагаше
                               и че герочино на братя се раздаваше
                               Опълченците хванаха труповете обезобразени,
                               които беха с гореща кръв напоени,
                               хвърлиха ги срещу турци кръвожадни
                               последваха нови и нови вълни незабавни!
                               Накрая и труповете не стигнаха,
                               а турците сърдити прийждаха!
                               И след още битки кървени
                               се биеха още българи и турци настървени!!!
                              

                               Но нашите не издържат вече,
                               когато силен вик екна отдалече...
                               Идваха братя руснаци
                               хвърляйки победоносно калпаци!!!
                               И се хвърлиха в боя с други юнаци
                               срещу жестоки Сюлейманови турчаци!
                              
     
                               Накрая нашите прохода завзеха
                               и победата Османска отнеха!
                               Победихме ний в сражение героично
                               и освободихме се от турците,логично!
                              
                                
                               Но истинския спомен са онези боеве
                               и днес Шипка си спомня когато буря зареве,
                               и днес тя страда за синовете нейни,
                               и днес я болят оттогава още рани зейни!
                              

                               Но днес тя се радва и тържествува,
                               че българина нивга веч няма да робува!
                

                               ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!!!  



    П.С:Знам,че има някои неща,които съм ги взаимнствал от Вазов и си личи,но прости неговото "Шипка" е класика и няма как да не взаимстван от него!
                            
                              
                                  
              
                              
                        
                          
                              
                                              
                              

                            
                            
    Активен
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #8 -: Април 17, 2010, 01:14:42 »

    Честно да си кажа:истината е,че аз не знам нито едно стихотворение наизуст.Дори моите не си ги знам ако ме питаш.Затова ги записвам на много места.В различни тетрадки,на компютъра-принта ги.Също така пиша тук във форума.А
    Аз не обичам да уча стихове наизуст,защото просто според мен, човек просто трябва да вникне в думите,да разбере смисъла на целият текст.Идеята е да му се насладиш!
    И не случайно стиховете са в рими.Така смисълът се предава по лесно.Ти го възприемаш по лесно.
    Съвсем различно е да го четеш написан на някакъв професорски стил,нали?
    Чрез поезията се предават много неща.
    Чрез поезията ти виждаш разни картини,чуваш различни звуци.
    Това е едно изкуство,което за съжаление губи позиций.
    Чрез него също можеш да предадеш послание на Вселената,както чрез музиката и изкуството.
    Друго е да те карат да го учиш само заради оценката.Това вече не е поезия.
    Защото поезията се създава от писателя и от читателя.
    Писателя прави магията,а читателя я приема и я обединява с душата си.Вселената се грижи това да става винаги!Друго е ако човекът просто не приема поезията!
    Неслучайно най-известният и обичан товрец на България не е художник или музикант,ами е писател.И това е моето вдъхновение Иван Вазов!
    Той е първият български творец,който успява да прослави България в огромен мащаб.Неговите прозиведение и до днес се превеждат на много езици по света.
    И за съжаления точно по света Вазов се радва на повече почитатели отколкото тук в България.А той винаги е бил патриот и знам,че му е мъчно за България.И,че ако беше жив щеше да пише много по българските проблеми.



    Именно той е оставил много завети към последователите му,които явно не го чуват.
    Под "чуват" имам предвид целият български народ,който се кланя на чалга идолите.Със сигурност най-болно на Вазов щеше да му бъде относно чалгата и относно турската гавра с нас.
    Това е моето мнение по поезията.
    Но тя също може да съчетава подобна изразителност и чувственост като музиката,например.Стига думите да са подбирани внимателно!


    Активен
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #9 -: Април 17, 2010, 01:28:27 »

               Пак мое творение:
                            Когато настъпи денят
                             когато слънцето изгрява
                             когато се чува на колите шумът
                             и когато от кошмарите ни избавя

                             Тогава ние ставаме за новия ден
                              тогава срещаме хора различни
                              и виждаме света още млад и зелен
                              със хиляди животи епични.
                               
                               Отиваме обречени на труд
                               виждайки неща същи поредни
                                вървейки в кучия студ
                                влагайки сили последни.
     
                                Цял ден ний за пари се стремим
                                за малко любов и уважение
                                и накрая се прибираме в дома ни любим
                                искайки от близките едно утешение
     
                                Защо не ни оценяват?
                                Защо не ни обичат,а
                                душите ни тъмни вледеняват
                                и карат сълзи да се стичат?
                         
                                 Близките също страдат
                                 и тъгуват и плачат
                                 а проблеми безброй се задават
                                 бавно ни обръща здрачът!

                                 Но ние няма да се отчаяме
                                 няма да плачем и да тъгуваме
                                 и душите ни красиви ще изваями
                                 та няма на злото в нас да робуваме.
     
                                Ще видим в мрака светлина
                                ще сме радостни и щастливи
                                ще ни обгърне свежа зеленина
                                 няма да сме алчни и горделиви!

                                 Да,така ще бъде така от утре още
                                  да,ще се прегръщаме и обичаме
                                  да няма да безсънуваме нощем
                                  и мили думи искренно ще изричаме!

                                  Защото слънце и луна
                                  любов дават и през деня и през нощта
                                  щом има слънце и луна
                                  има и незаменима светлина
                                  нечовешка красота
                                  има и цар и царица сега
                                  има мечтата и любовта!

                     Какво си представяте като четете това?
    Активен
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #10 -: Април 17, 2010, 01:39:54 »

                               Питат ли се хората дали е синьо небето
                                дали е цяла гората
                                питат ли се хората дали е чисто морето
                                дали е жива водата?

                                Питат ли,питам аз-Не!
                                не ги интересува ни небе,ни море!
                                какво тогаз ги интересува
                                 какво ден и нощ тях вълнува.
                                 Да,аз знам какво
                                 да,то е едно само
                                 ти имаш ли пари
                                  на света всичко мож вземи!
     
                                  Природа,гора,море,река
                                  на човек днес ненужни са
                                  нужни са пари
                                   пари бе,разбери!
                                   Къщи и скъпи коли
                                   взимам-имам много пари
                                   а горите стари ще сека
                                   и йощ ще трупам аз пара
     
                                   Водата свежа ще разваля
                                   богатсвото си ще кача
                                    въздухът отровен ще направя
                                    хората по улиците да натравя
                                    но нали да имам аз пара
                                     за другите какво ме е еня!?
     
                                    Животните до едно ще ги избия
                                    или в зоопарка хубав ще ги скрия
                                    бизнеса расте и напред върви
                                    с много интригантства и лъжи!
                                    в черната и лукава ми душа
                                    живее една жестока Сатана
                                    която се бори за още и още пара.
                 
                                    Или пък мога да помагам
                                    със средствата си за добро да разполагам
                                    мога да се грижа за природата
                                    и да спася,ази,породата!
                                    да се спасим заедни,ние
                                    и злото всеки да покрие
                                    злото да покрие,да зарие!
                               
                                    Да дарявам на бедните каквото имам
                                    да давам ли давам без да взимам
                                    без рестото да чакам аз
                                    да скачам,да помагам завчаз

                                     Да се грижим за майката Земя
                                     на нея посветявам таз товрба!
                                     Тя и нейните красоти
                                     човечеството прекалено оскверни!
                                     Но аз докрай ще я защитавам
                                     и тя ще ме брани
                                     със свойте плодове ще ме храни!

    Но стига толкова стихове!Сега ще създам тема,където ще си сложа почти всички текстове.С времето всички и така ще ги подредя и тук.Както направи Амейзинг с неговите стихотворения.
    Активен
    nia.boneva6
    Гост
    « Отговор #11 -: Юни 02, 2010, 18:53:50 »

      Може да издадеш своя стихосбирка Ухилен
      Щом човек чете и твори стихотворения и разкази, и т.н., и го прави докато чува вътре в себе си музика, и вижда картини... той е създаден за това.
    Активен
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #12 -: Юни 02, 2010, 19:52:10 »

    Не,не само заради това!

    Когато човек просто опитва да осмисли добро и зло,когато разсъждава върху контрастите и приликите натози свят-тогава!

    Що се отнася до стихосбирката-мисля да издавам.
    Макар,че повечето ми от стиховете са на пръв поглед агресивни и не знам кой ще ги публикува.

    Човек трябва да вижда вдъхновение във всичко и да подхожда с въображение към всичко!Това е тайната един ден да станеш оценявам писател!
    Активен
    Страници: [1]   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Хипотеза за сътворението и матрицата на първичното творение
    Космогенезис
    Administrator 3 2172 Последна<br />публикация Октомври 05, 2009, 20:52:47
    от delfin
    Музиката...най-великото творение « 1 2 3 4 5 »
    Музика
    giti 60 6155 Последна<br />публикация Декември 14, 2012, 20:40:41
    от кръгове
    Най-добрата снимка за теб!
    Снимки
    praiseyou 4 1795 Последна<br />публикация Януари 21, 2013, 15:51:40
    от nobody

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright