Духовно развитие

          

Страници:  1 2 [3] 4   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Българска цивилизация  (Прочетена 16953 пъти)
delfin
Гост
« Отговор #30 -: Декември 05, 2009, 14:34:14 »

В края на IX век братята Кирил (Константин Философ) и Методий създали и разпространили славянската азбука. Техните ученици Климент и Наум дошли в България, където били приети радушно и намерили добри условия за работа. Те развили богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространила и в други славянски страни като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав станали центрове на българската, а като цяло и на славянската култура. По времето на цар Симеон (893-927) се установил “Златния век на българската култура”, а границите на страната достигнали до Черно море, Бяло море и Егейско море.

При наследниците на Симеон страната отслабнала от вътрешни борби, разпространило се еретичното учение на Богомил, което оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа.

През 1018 г., след продължителни войни България била покорена от Византия. Още през първите години на византийското управление, българите започнали да воюват за свободата си. През 1186 г., въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър отхвърлило властта на Византия. Основало се Второто българско царство със столица Търново. След 1186 г., първоначално страната управлявал Асен, а след това - Петър.

Предишната мощ на България била възстановена по времето на техния най-малък брат Калоян (1197-1207), а по времето на цар Иван Асен Втори (1218 -1241) Второто българско царство достигнало своя най-голям разцвет. Била установена политическа хегемония в Югоизточна Европа, били разширени границите до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развила се икономиката и културата. След години културен застой, в България бил достигнат нов връх, който продължил до края на Втората българска държава (1186 – 1396). Литературните училища и училищата по изкуствата в Търново развили традициите в българската култура - доказателство за това са стенописите в Боянската църква, църквите в Търново, Земенския манастир, църквите, врязани в скалите до Иваново, миниатюрите в Лондонското четвероевангелие, Манасиевата хроника. През 1235 г. българският църковен глава получил титла патриарх.

Разногласията сред част от болярите обаче, довели до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско царство. Това отслабило страната, правейки я лесна плячка за завоеватели и през 1396 г. тя била покорена от Османската империя. В продължение на почти пет века България била под османско управление. Началните години се характеризирали със спорадични и неорганизирани опити за извоюване на свободата. Едва по-късно появата на хайдутите позволило осъществяването на добре организирано национално-освободително движение.

В началото на XVIII в. били направени първите стъпки за възстановяване на българската нация - започнала да се развива българската просвета. Подтик за това станал трудът на монаха Паисий Хилендарски - “История славянобългарска”, написана през 1762 г. Това писание подтикнало българския народ да осъзнае и оцени своята националност. Идеите за национална свобода довели до установяване на национална църква, образование и култура.

Началото на организирано революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски (1821-1867) - писател и публицист, основател и идеолог на национал-либералното освободително движение. Основни фигури в освободителното движение били Васил Левски (1837-1873) - стратег и идеолог на движението, национален герой; Любен Каравелов (1834-1879) - писател и публицист, лидер и идеолог на движението; Христо Ботев (1848-1876) - поет и публицист, революционер демократ, национален герой, както и много други българи.

През 1876 избухнало Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието било удавено в кръв и смазано жестоко, но привлякло вниманието на европейските страни към България. През 1878 г., в резултат на Руско-Турската освободителна война (1877-1878), българската държава била възстановена, но не било постигнато национално обединение. Бившите български територии били разделени на три - Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония останали под управлението на Османската империя.

Като протест на това несправедливо решение на Берлинския конгрес (1878), избухнало Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879), което довело до обединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.. Избухнало и Илинденско-Преображенското въстание (1903). Фердинанд Сакс Кобурготски, български княз от 1887 г., прокламирал независимост от Турция и през 1908 г. станал цар на българския народ. България взела участие в Балканската война (1912) и заедно със Сърбия и Гърция се борила за свободата на Тракия и Македония. България спечелила тази война, но в последвалата Междусъюзническа война (1913), била победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъснали от нея територии, населени с българи.

Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършила с национална катастрофа и през 1918 г., цар Фердинанд абдикирал в полза на сина си цар Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. обаче, наложил сурови клаузи на България - тя изгубила излаза си на Бяло море, Западна Тракия станала част от Гърция, Южна Добруджа била присъединена към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско били дадени на Сърбо-хърватско-словенското кралство.
В началото на 40-те години България провеждала политика в интерес на Германия и силите на Оста, но въпреки това, цар Борис Трети не позволил депортирането на около 50 000 български евреи.

През август 1943 г. цар Борис Трети починал и регентството на младия цар Симеон Втори било провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г. съветската армия навлязла в България и на 9 септември било установено правителство на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България била провъзгласена за република и БКП завзела властта. Всички политически партии извън Отечествения фронт били забранени, икономиката и банките били национализирани, обработваемата земя била организирана насилствено в ТКЗС-та.

Едва на 10 ноември 1989 г. било поставено начало на демократичните промени в България. Била приета нова конституция (1991), били възстановени политическите партии и собствеността, отнета през 1947 г.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #31 -: Декември 05, 2009, 14:39:18 »

БОГОВЕТЕ НА БЪЛГАРИТЕ


По своята същност българските богове съответствуват на боговете на другите индоевропейски народи. Също така като цяло, българският пантеон е много близък и до скандинавския пантеон.

"...В далечни времена,
когато на Земята още нямаше хора,
Създаде Всевишният Тангра алпи-диви.
Първо създаде старшите алпи:
Слънцето, Луната и някои други.
От старшите алпи се родиха средните алпи..."

Както се вижда, в българския пантеон има две категории божества. Към първата се отнася Всевишният Бог Тангра, а към втората – всички останали божества, наречени с общото название "алпи". Алпи са Слънцето, Луната и другите планети, но алпи са и свръхчовешките божества, съответствуващи на известните богове от другите индоевропейски митологии – те са алпите-диви. Повечето от алпите диви са известни под имената на свещените животни, в чиито образ се превъплъщават. Това са алпите Барс, Баран (Овен), Барадж (Змей), Сокол. В мита за раждането на боговете още се разказва, че от старшите алпи са се родили средните алпи, които са всъщност хората от божествен произход.


--------------------------------------------------------------------------------

БОГ ТАНГРА - върховен бог. Нашите прадеди са почитали Върховния Бог под две имена: ТАНГРА и ТАРА. Буквално ТАНГРА означава “гръм” – THUNDER на английски от келтски, DONNER на немски, и ТАНДРА на памирските езици. “Клетва пред Бога” е смисълът на близките понятия - TINGOR на уелски, и TOGARM на ирландски. А името ТАРА направо ни отвежда към пантеона на индоевропейските народи – с подобни имена те са наричали "Бога-гръмовержец": келтите THARAN или THARANOUK, германците THOR, също и DONNER, а хетите ТАРУ или ТАРХУНТ. Така и името на ведическия Бог на гръма и войната ИНДРА също е сродно с ТАНГРА, и повече с ТАНДРА. По всичко личи, че под името Тангра нашите прадеди са почитали Бога-гръмовержец в далечното минало, а по-късно с това име са започнали да назовават Върховния Небесен Бог, известен в пантеона на някои индоевропийски народи под името Дяус Питар (Небето-Баща).

За разлика от небесните светила и алпите-диви, Тангра е представен като космически разум, без образ и подобие. “Тангра е духът на Вселената. Той няма образ и подобие, защото образът е нещо, а Духът е всичко, а всичкото е само дух.” В този смисъл Тангра съответствува на Брахма в хиндуисткия пантеон. От дълго време в България и по света се налага заблудата, че древните българи са тюрки, а Тангра е тюркски бог. Оказва се обаче, че тюрките и монголите са възприели култа към Тангра от нашите прадеди под името ТЕНГРИ ХАН, което са разбирали като “Бог на Синьото Небе”. Това значение е доказателство, че за нашите прадеди Тангра е бил преди всичко Небесният Отец.



СЕДЕМТЕ НЕБЕСНИ СВЕТИЛА - Единствените алпи-небесни светила са Слънцето и Месецът. Знае се обаче, че освен тях нашите прадеди са почитали и петте планети – Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн, които съставляват Седемте небесни светила.

“...Подвижните светила са седем. Господар им е Юпитер (Йо). Той направлява времето...” Този надпис от Мурфатлар (Северна Добруджа) свидетелствува за особеното място на Юпитер в българските народни вярвания. В народните предания той се възпява под името Янкул, а тази дума има успоредици в келтските езици – JANGU, JANCAIL, означаващи “главен”, “голям”. Янкул се счита за Водач, Пастир на звездите (Янкул овчар), защото по неговата обиколка около Слънцето се отчита 12-годишното летоброене по Българския календар. В народните песни се възпява също и Венера, под името Деница или Янка, като сестра на Янкул. Или под името Янкулица, като жена на Янкул.

За значението на Слънцето и Месеца във вярванията на нашите прадеди свидетелствува хрониката на Теофилакт. В нея е пресъздаден спорът на Кан Омуртаг с неговия пленник, християниа Кинамон. Кинамон заявява: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...” Омуртаг отговаря: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...”


АЛПИТЕ-ДИВИ - Хурса (Хърса). Богът Ковач, Синът на Слънцето. Върховният алп-див, най-почитан от българите. Това е видно от имената на много селища по нашите земи: гр. ХЪРСОВО в Делтата на Дунав (на румънски Хършова), две села ХЪРСОВО в Лудогорието и едно до Мелник със същото име. Вероятно името на Хурса носи и град КУРСК в Русия.

Култът към Хурса е съхранен и в Лудогорието. Преданието за него е съхранено сред населението, живеещо около мястото, където се е издигала столицата на траките-гети Даусдава. Алп Хурса е почитан и като Железният Баща (Демир Баба на турски).

Вероятно култът към Железния Баща е възникнал на тракийска основа, но траките не са почитали такъв бог според сведенията на Херодот. Железният Баща е Великан на Великаните и Заповедник на водата и огъня. Той е представен като юнак-конник, въоръжен със сабя, но също така той е обут в железни обуща и носи желязна брадва, съответствуващи на името му. Железният Баща се смята за Всеобщ Баща на 72 народа с техните царе. Той е научил хората на много знания и умения – на първо място да добиват и обработват желязото.

Като Всеобщ Баща Железният Баща съчетава образите и свещените животни на двамата легендарни царе-праотци на българите – далечният Болг и късният Авитохол. Той може да се превръща както във вълк, така и в сърна. С него са свързани поверията за дванадесет бели вълци и дванадесет бели сърни, явявали се в Лудогорието. Алп Хърса е изковал оръжието на средните алпи, но също така той е представен като покровител на хората, във връзка с мита за сътворението на първите хора:

"...И Тангра повелил:
да вложи Хърса в хората
своя огнен дъх.

Така у хората
се е появила душата.
А тя е безсмъртна
и е главното в човека..."

Разказва се още как Хурса е дал на хората умения по рударство и ковачество:

"...Той бил неуморен ковач
и пребродил цялата Зема
в търсене на руда
за своята ковачница.
По неговите пътеки
и сега хората вървят,
и считат Хурса
за свой покровител.

Никой не може
да пресече пътя на Хурса,
иначе изчезва силата
на оръжеито му...".

Като Син на Слънцето, Хурса съответствува на индо-иранския бог Митра, също и на скандинавския Фрей. Като Бог-Ковач той съответствува на келтската богиня Бригид – покровителка на ковачите, поетите и лечителите. Също като Железния Баща, тя управлява двете стихии – огъня и водата, с помощта на които се изковава и закалява стоманата. Посред зима, Алп Хърса излиза на белия си жребец, за да разчисти пътя на Слънчевата колесница, и да пробуди заспалата земя с огнения си дъх – за нов живот през настъпващата пролет.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #32 -: Декември 05, 2009, 14:45:01 »

БАРС (СИВА) - бог на справедливостта, съдник между алпите.

"...Могъщият Алп Барс,
който в гнева си
може да убие само с поглед,
иначе беше добродушен див.

Имаше Алпът Барс,
който приличаше на барс,
две огромни очи
- всяко с големина на тас.

Можеха да лишават от сила,
да местят планини
и да изпепеляват
всичко живо с огън..."

По своята същност Алп Барс съответствува на хиндуисткия бог Шива – в гнева си той също изпепелява всичко живо с поглед. Шива съчетава в себе си противоположностите на живота – любов и омраза, живот и смърт, творение и разрушение. По волята на Брахма той сътворява Света, но също така го разрушава с космическия си танц, когато упадъкът в него придобие необратим ход. В това космическо жертвоприношение Шива унищожава всичко нездраво, за да засили здравото за новия жизнен кръговрат. Вероятно под името Барс е почитан един архетипен арийски бог, пазител на мъдростта и божествения порядък на Света.

Самият Георги Раковски възкликва: “...О, ти Сива! Наш старобог! Кога си се изменил и си станал Василица, т.е. празникът на св.Василия? Ти, що се славеше по гори, при студни извори и при Бял Дунав, де се пиеше безсмъртна вода със златни чаши и съсъди!”

Българските народни обичаи, свързани с Васильовден, напълно съответствуват на култа към Сива. Децата сурвакат възрастните със сурвачки за здраве и прогонване на злите сили. Ударът с дряново дърво е символичен акт на космическото жертвоприношение, с което Сива обновява Света и го подготвя за новия живот през Новата година.

На Сива съответствува също и тракийският бог САБАЗИЙ. Той е преминал в гръко-римския пантеон като бог на виното и веселието – Дионисий (Бакхус). От някои антични източници знаем, че кукерските обичаи имат тракийски произход. Това е само един пример, че вярванията на нашите прадеди – древните българи и траки, имат общи арийски корени.


БАРИН - бог на войната и победата. Името му означава “Победоносец”. Барин също така е предводител на войните, загинали в бой, които живеят в неговия рай на Небето. Алп Барин взема страна в битките на Земята, и дава на своите избранници всевъзможни знаци и поличби, за изхода от битките и ключа към победата.

"...Когато неговите избранници
не разбирали знаците му,
търпели поражение,
но Барин ги спасявал.

В битките участвували
загиналите алпи.
Разделял ги на две войски
- тъмни и светли алпи.

Ако победят тъмните алпи,
това предвещавало:
Избранниците на Барин
ги очаква поражение.

Ако победят светлите алпи,
това предвещавало:
Избранниците на Барин
ще постигнат доблестна победа...".

Действително нашите прадеди винаги са търсили поличбите на Барин във военните си дела, и това е направило впечатление на папа Николай: “...Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви гадания и заклинания...” (35-ти отговор на папа Николай)
 
С тези си качества Барин съответствува на върховния скандинавски бог Один (Вотан).

"...Приемал той (Барин)
вид на прекрасен сив вълк,
в памет на Тун Бури
- своя загинал брат..."

Както е известно, именно вълкът е свещенното животно на Один, а Бури е неговият дядо. Один също е предводител на загиналите воини, живеещи на Небето в неговия дворец Валхала. През деня те също се сражават помежду си, а през нощта пируват. По своето име Алп Барин отговаря на славянския бог Перун, който също е бог на войната, съответно Перкунас при балтийските народи.


КУБАР - бог-гръмовержец, син на Алп Барин. Той е наследил мълнията на баща си чрез жребий. Отношението Бог на войната-баща и Бог на гръма-син ни отвежда към скандинавския пантеон – същото положение там заемат Один и Тор. От друга страна ведическият бог Кбера носи същото име, но той е Бог на богатствата и мъртвите, и пазител на Севера. В народните вярвания на дунавските българи Алп Кубар съответствува на св. Илия. А неговият празник Илинден съответствува на келтския празник Лугназад.


БАРАН (ОВЕН) - брат на Алп Кубар, който след неуспешния жребий за бащиния меч-мълния избягал надалеч.


ДЖИЛ - бог на вятъра. Той съответствува на ведическия бог Ваю, чието име е близко до нашия глагол “вея” – богът, който вее. Джил другарува с Кубар, но понякога двамата богове се карат, и тогава се разразяват бури.


СОКОЛ - отначало е бил страж на пътя към Севера, към остров Чулман (Туле) в Северния океан, където са живели много алпи. Измамен от коварството на река Дулосу, той разбил крилата си в нейното ждрело.

"...Пожалил Тангра Алп Сокол:
дал му нови крила
и нова служба.

Започнал Соколът да пренася
душите на мъртвите
на високото Небе,
в съда на Всевишния...".


БОГ-ЕЛЕН - неговото българско име не е стигнало до нас, но той съществува в българския пантеон, тъй-като еленът се възпява в много български народни песни. Богът с еленови рога ни е познат от келтската митология – това е Цернун, богът на горите и плодородието. Неговото име съответствува на думата “сърна”, затова на български би трябвало да звучи като СЪРНЕН. Сърнен изпратил вълшебната си сърна, за да отгледа младия Авитохол - царският син, захвърлен в гората. Когато порастнал, Авитохол станал велик Кан и Възродетел на Българското Царство, носейки името на сърната, която го е отгледала (АВИ – “сърна”; ТОХОЛ – “син”). Авитохол се възцарява през първия месец на пролетта, Твирем по Българския календар. По това време на годината в силата си е Бог Сърнен.


БАЛАДЖ - добър змей, покровител на Свещената Българска Династия Дуло.

"...Решил Аудан,
че Всевишнияте посочил Барадж
като знак за своята милост
към българите.

Той помолил Барадж
да се засели в планината Урми в Есегел.
И заповядал да извезат на знаме
образа на Барадж..."


АРТИШ - богиня на домашното огнище и покровителка на семейството. Нейното име е близко до това на свещения храст арча, с което зороастрийците поддържат свещените си огньове. Такава богиня е заемала важно място в пантеона на скитите – под името Табити, спомената от Херодот. Той я отъждествява с Хестия – гръцката Богиня на домашното огнище.


САМАР - дъщеря на Алп Барс. Войнствена богиня, обладаваща свръхестествена сила.


БОГИНЯТА-МАЙКА - тя неизменно присъствува в пантеона на индоевропейските народи. Изглежда заедно с Тангра тюрките са я взаимствали от нашите прадеди, под името УМАЙ, или УМА ХАН. С подобно име е наречена Богинята-Майка в етруския пантеон – УНИ. Очевидно тук става дума за древно и свещено понятие за майка. По нашите земи траките са почитали Богинята-Майка под името Бендида – Богинята на земята и плодородието.


Съставител: неизвестен

Дадено от: lili-zora
Активен
delfin
Гост
« Отговор #33 -: Декември 05, 2009, 14:55:09 »

ВЪРХУ СЕМАНТИКАТА НА ЕТНОНИМА БЪЛГАРИ И РЕЛИГИЯТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ



Списание "АВИТОХОЛ", бр. 27/2004, стр. 22-29



Изказани са множество хипотези за семантиката на нашия етноним, но в светлината на утвърдените от съвременната история факти нито една от тях не може да бъде приета. Например, много популярната в Русия хипотеза, че прабългарите идват от района на река Волга и носят нейното име. Всъщност, вярно е обратното, именно прабългарите на Котраг са дали своето име на тази река след тяхното заселване при Велики Болгар.

Един безпорен успех в това направление е езиковия анализ на П. Добрев, според когото българския етноним има много древен произход и неговото семантично съдържание се описва с думите "висок, велик, могъщ". Този чисто езиков анализ е доста убедителен, но се нуждае от преки исторически доказателства. Освен това, намереният по този начин ориентир за възможната семантика на нашия етноним се вмества в една все още доста широка, спектрално пъстра рамка, която се нуждае от по-нататъшно конкретизиране, което е и целта на представения по-долу труд.

Добре доказано и документирано историческо събитие е миграцията на прабългарите от средна Азия в посока към степта северно от Кавказ в първите векове преди и след н.е., но главно в 2 в. сл. н. е. Както е известно, в Средна Азия и Таримската котловина от дълбока древност (II хилядолетие пр. н.е.) са живеели племена и народи от индо-европейски тип, главно тохари и източно-иранци (древното им самоназвание е арийа, ариани). Тохарите са живели в Таримската котловина, днес част от провинция Синдзян - Западен Китай. Източно-иранските племенни общности (сармати, саки, масагети и др.) са населявали района на Памир, включен в границите на следните държави Бактрия, Согдиана, Партия, Мерв и др. Сарматските племена (алани, роксолани, вероятно и болги) първоначално живеят в района на Бактрия.

В този източноирански район най-голям, най-стар и прославен град е бил днешния град Балх, Северен Афганистан. В последните години бе установено, че племената арийа са създали мощна цивилизация върху обширна територия с център град Балх. Този град съществува в продължение на над 3500 години и е бил наричан през цялото това време със едно и също име Балх, макар че в устата на съседните народи е звучал като Бахлика при индийците, Балл при арменците, Балх при таджиките, Бактра при гърците на Александър Велики. На средноперсийски език този град се е наричал Бахли, като по-късната средноиранската форма на това име е било Бахди, което точно предава по-ранното произношение Бахли. Около средата на I хилядолетие пр. н.е. е било употребявано и името Зариаспа (Утринно сияние, светлина) за название на града и страната около него. 

През по-голямата част от своето съществуване, в периода от II хилядолетие пр. н.е. до неговото разрушаване от арабите (709 г. сл. н. е.), а в последствие от огузите (1155 г. сл. н. е.) и монголците (1221 г. сл. н. е.), Балх е бил най-големия град в Средна Азия и един от най-големите градове на Изтока. В средновековието, град Балх е бил разположен на равна местност. На юг от него, на разтояние 4 фарсанга се е намирала най-близката планина Елбурз, а през града е протичала голямата река Балх.

Цивилизацията на арианите в района на Балх е възникнала едновременно с цивилизацията Харапа и Мохенджо Даро в близкия район на реката Инд. Ако цивилизацията на бялото население на арианите е имала подчертано военен, милитаристичен и фронтови характер, то тази на протоиндийското население от негроиден тип в долината на Инд е била предимно от стопански и търговско-занаятчийски тип. В края на II хилядолетие пр. н.е. в този район настъпват големи промени, изразяващи се с постепенно изчезване на градовете населени с протоиндийско население, включително и тези в Харапа и Мохенджо Даро и нахлуване на арианите в днешна Северна Индия. Този миграционен поток от централна Азия към индийския субконтинент се е подновявал многократно и по-късно. От тогава и до днес, езиците, културата и до голяма степен и физичния облик на населението от индийския свят (днешните Индия, Пакистан, Бангладеш, Цейлон и др.) са променени основно и формирани главно от наследниците на арианите.

По-късно, цивилизацията в Балх повлиява решително и населението на днешен Иран. През V в. пр. н. е. (според някои автори поне пет века по-рано) в Балх живее Заратустра, който реформира религията на иранския свят. Новата религия зороастризъм е синтез на културата на отседналото земеделско население, осъзнало защитната роля на държавата срещу нашествията на скитащите северни номади. Езикът на Балх по това време (условно наречен авестийски по заглавието на книгата "Авеста") става държавен и църковен език в Персия и другите ирански държави и по отношение на езиците в тези страни изиграва роля, подобна на ролята която е имал латинския във формирането на езиците от латинската група. Счита се че даже езикът урду, говорен днес в Пакистан също произхожда от авестийския.

В индийската литература, писана през I хилядолетие пр. н.е. (Махабхарата и Рамаяма, даже в Кама сутра) градът Балх се назовава Бахлика, със същото име Бахлика се назовава страната с център този град и нейния народ. Древноиндийския автор Панини, живял през средата на I хилядолетие преди н.е. упоминава град Балх под формата «Бахлика».

През периода VI -IV в. пр. н.е. района на Балх изпада във васална зависимост спрямо персийската династия на Ахаменидите, след което в Бахлика започва нахлуване на многочислени племена и народи, привлечени от богатствата и славата на тази страна. Първи там отсядат и основават семейства Александър Велики със своите войници (330 г. пр. н.е.). След гръко-македонците идват партяните (248 г.пр.н.е.), което предизвиква силна миграция на сарматите на запад към северното причерноморие. На север от Черно море се появяват аланите, както и първите български племена оставили прабългарски имена в историята на Грузия и Армения от времето около началото на н.е. След партяните, в Бактрия идват тохарите (юе-джи) (128 год. в. пр. н.е.), кушаните (1 век след н.е.) и хефталитите (втората половина на 4 век след н.е.). Всички тези племена и народи са от индоевропейски произход и идват от съседната Таримска котловина, прогонени първоначално от китайците, а в последствие от жълтите хуни.

През периода на тази драматична промяна в управлението и етническия състав на Бахлика/Балхара, тази страна се нарича в съвременната историческа наука с имената на новопоявилите се племена, Тохаристан по време на управлението на тохарите (1 век пр.н.е. - 1 век сл.н.е.) и Кушанска империя по време на господството на кушаните (1 - 4 век сл.н.е.). Предполага се, че кушаните са също тохари, дошли от района на таримския град Куча. Останалите по местата си тохари са асиминилирани от жълтите хуни и се сформира нов етнос тюрки (на китайски то-ку означава "силни хора"). През 565 год. сл. н.е. в района на Балх идват и новосформираните тюрки и управляват района до нашествието на арабите през средата на 7 век.

Независимо от тези промени обаче, до късни времена (5 в. сл.н.е.) индийците продължават да регистрират района, народа и държавата около град Балх със старото му име Бахлика. Например, на знаменитата неръждаема желязна колона до град Делхи (едно от седемте чудеса на света) е поместен надпис-възхвала от 4 век сл. н. е. в чест на индийския цар Чандрагупта II, в който се казва, че този цар покорил Пенджаб и преминавайки през седем притока на река Инд, победил вахликите (т.е. жителите на Бахлика). В китайски източници от 7 в. сл.н.е. района на Балх се упоминава като владението По-хо-ло, т.е. Балх, а столицата му се нарича «малък царски град». По данните на ал-Йа'куби, в епохата до арабското нашествие Балх е бил столица на целия Хорасан, а царят на тази държава носел източноиранската титла «таркан» (производна от иранския глагол tark - съдя). Управителят на град Балх също носел титлата «таркан», употребявана и в дунавска България до приемане на християнството под формата "управител на област или град".
Активен
delfin
Гост
« Отговор #34 -: Декември 05, 2009, 15:05:25 »

В продължение на десетина века до епохата на арабското нашествие (средата на 7 в. сл. н. е.), град Балх бил голям религиозен и културен център, който е привличал религиозни поклонници от цяла Бактрия и околните страни. Улиците на средновековния Балх били широки и просторни. В града имало множество великолепни дворци и канали с чиста проточна вода, около които растели нагъсто дървета. Вътре в града и около него имало три концентрични крепостни стени, строени още по времето на Александър Велики и преди него. Извън външната стена имало овошни градини и лозя. Отглеждали се кайсии, захарна тръстика. Отглеждали се голямо количество коне и камили (т.н. бактрийски или балхски камили), които се изнасяли в Индия и Китай и се считали най-добрата порода, поради чистата им кръв и великолепните пасбища около града. От града се изнасяли още сяра (наричана "кибрит"), калай, ориз, орехи, животинска мас, сапун, слънчогледово масло, спирт, захар. В съчинението «Худуд ал-'алам» градът Балх се нарича «прибежище на търговци» и «търговски център на Индия». В епохата на нашествието на арийа в Индия, те са пренесли и култивирали там ориза, камилата, а също и големия меч направен от бронз.

Съществуват много и убедителни доказателства, че прабългарите, макар и като съвкупност от множество племена, идват от района на град Балх. Вахандур-блгар идват от района на изток от Памир, в самата Таримска котловина. Също кучи-българ идват от района на град Кучи, северен Тарим. Оногондур - българ, главното племе на кановете Кубрат и Испер идват от района северно от град Балх. Според арменски източници, през 2 в.сл.н.е. на север от Кавказ се заселва племето Баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. След тяхното заселване, тяхната нова земя започва да се нарича Балкар. Не случайно в историческия епос на волжските българи "Джагфар тарихи", главния герой Гази Бараж започва своя разказ с думите "началото на нашите начала е в племената ИМЕН (Имеон, Памир) и СИНД (Индо-ариите)".

Поради голямата близост между основата на етнонима българи (българ-) и топонима Балх, като име на такъв голям, важен и исторически утвърден град, от района на който са дошли в Европа прабългарите, може да се счита обосновано да се подложи на сериозен анализ възможността етнонима 'българ-' да произлиза от топонима Балх. Други автори също стигат до извода, че в названието "балхика/бахлика" в индийските източници е отразена една много древна форма на етнонима "българ". Основата на нашия етноним 'българ' може да се раздели на две части, 'бълг' и 'ар'. Някои автори приемат, че при прабългарите наставката 'ар' е частица за множествено число, но не дават примери на други народи, древни или съвременни, при които това действително да е така. Друга възможност е наставката 'ар' да се преведе с древноиранската дума 'ар' или 'ир' която значи 'човек, мъж'. Тази наставка е употребена в етнонима на много други народи (авар, хазар, сувар, даже в късните маджар, хунгар, татар) най-вероятно с този и смисъл. При това положение, първата част 'бълг' вече може да се разглежда като отделна дума със свой етимологичен смисъл. Обаче тази етимологична единица е убедително близка по звучене до топонима Балх. Като цяло, етнонимната основа "бълг(ар)" може да се преведе като човек, съответно хора от района на Балх.

Джемшид Сайяр отбелязва, че в древността често етнонимите произхождат от топоними. Например, кушаните носят името си от град Куча в Таримската низина. Парсуа в значението си на "място" е топоним, но в значението си на "широкогръд юнак" е етноним на персиец. Етнонимът "мидиец" произлиза от "Мада" - място, но носи разбирането за "опиянен, яростен в боя". Посочения по-горе начин на образуване на българския етноним е разумен и от още една гледна точка. Етнонимът българи не е регистриран в Бактрия от завоевателите на Александър Велики, въпреки че по негово време и по-късно са регистрирани княжества с наименования от типа Булор, Балхар, Бургар, Палгар все в района или близо до град Балх. Вероятно имената на тези княжества са свързани с общото название на района "Балхика/Бахлика", което идва от името на централния град Балх, без да се свързват с името на определен етнос. От друга страна, етнонимът "българ" може да се е сформирал по-късно, когато част от изселниците от района на град Балх и страната Балхика/Бахлика са се утвърдили в северното причерноморие и биха могли да се обединят и идентифицират пред новите си съседи като "хора от извесния район Балх". Тази възможност за по-късна поява на наставката -ар в етническо име 'българи' се подкрепя от факта, че по същото време преките съседи на 'хората от Балх', арменците, са ги наричали с две напълно равностойни имена, булк и булкарк. Ако суфиксът -ар е частица за множествено число, суфиксът -к в булкарк (частица за множествено число в арменски) е излишен.

Много тежък аргумент в полза на изказаната хипотеза би било еднаквото смислово значение на думите 'бълг' и Балх. Пред вид на древния произход и на индоевропейския характер на населението на района, най-логично е топонимът Балх да е праиндо-европейски. Съществуват две пра-индоевропейски думи, близки по знакова и звукова стойност до името на този град, това са bherэg (бхеръг) и bhergho (бхергхо).

1) Думата bherэg (бхеръг) има две значения. Едното значение е 'бял', а другото значение е 'блестя, искря, светя с отразена светлина' с производни 'бляскав, искрящ'. Тези значения са близки до посоченото по-горе първо семантично гнездо. В древноирански източници се упоминава цар Спандийат, син на Виштаспа, който построил столица в град Балх, наречен «искрящия Бахл». Много градове са били наричани великолепни, блестящи, но в случая е напълно възможно самото име на града да означава точно това, т.е., град Балх да означава 'искрящ Бял град'. Смисълът на Зариаспа (утринна светлина) също се съгласува с такова обяснение.

2) Думата bhergho означава 'планина'. От тази дума е произлязла думата 'berg' в езика на траките, означаваща "високо място, бряг, планина". При славяните тя е станала 'бряг', а при германските народи 'berg' - планина. При населението от района на Балх думата bhergho вероятно е преминала в 'балкан'- планина. Действително думи подобни на 'балкан' със значение на планина има и днес в района на Памир. Смисълът на думата bhergho също би могъл да бъде вложен в топонима Балх и да привнесе в етнонима българи етимологичен смисъл изразен с думи като "висок, голям, велик, планина" (второ семантично гнездо). Има исторически източници, в които етнонима българи е осмислен или преведен като планинци.

На индо-иранска почва сричката 'еr' в древните думи bherэg - 'бял, блестящ' и bhergho -'планина' очевидно е преминала в 'l', както например думата 'arian' се е превърнала в "алан" в името на аланите, племена родствени и съседни на прабългарите. На второ място, началното съчетание 'bh' в думите bherэg и bhergho вероятно се е произнасяло като 'bah'. Така, на индо-иранска почва двете праиндоевропейски думи са преминали в 'bahlэg' и 'bahlgho'от които произлиза наименованията Бахл/Балх и Бахлика/Балхика. Освен от прехода 'arian - alan', тази езикова трансформация се подкрепя също от появата на думата 'balkan'- планина от началната форма bhergho. В санскрит наставката '-ика' се е прикачвала към името на държави и племена (Персика - Персия, Лазика -Грузия). Наличието на двете форми Бахл/Балх и Бахлика/Балхика в езиците на различни народи от този район може да се обясни с това, че в първия случай звука 'h' идва от началната сричка 'bh', а в другия случай при отпаднало начално 'h' идва от заглъхване на звука 'g' в следващата сричка. Тази езикова нееднаквост се обяснява с етническата нехомогенност на района.

Възможно е в езика на част от населението на района звукът 'h' от началната сричка 'bh' изобщо да е отпаднал при което името на града и района става 'Blэg' (Блъг). Именно това древно население от района на Балх, което е произнасяло името на града като "Блъг" вероятно е дало ядрото на бъдещата прабългарска орда. Действително, в старобългарския език от епохата на първото българско царство, етнонима 'българи' е записван предимно като 'блъгари'. От друга страна, вижда се, че характерният за българския език звук 'ъ' в българския етноним се свързва с една изключително древна пра-индоевропейска дума "bаhlэg - бял, блестящ".

Ако хипотезата, че българския етноним идва от топонима град Балх (Бял град), за околните народи и за самите българи етнонима българи би трябвало да е носел смисъла на "бели, блестящи, високи хора". По-долу ще бъдат представени много доказателства за това.

Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани (блестящи). Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Трябва да се подчертае, че сарматите преди да дойдат тук са били основно население на Бактрия и са родствени с прабългарите. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонима тохар е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си 'арши'. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието 'арши' означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА. Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава "сребърен, блестящ". Съгласно много стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на "Скитска история", в района на Тарим се е намирала страната Скития, деляща се на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума 'арши' - бели. Също така през този период имената на много други градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на "сребрист, бял, благороден". Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците "БЕЛИТЕ ХУНИ". Освен това, древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било 'aria' (множествено число 'arian', от тук идва наименованието Иран), което в официалната наука днес се превежда като 'БЛАГОРОДНИ, ЧИСТИ', но също би могло да се свърже и с думата 'аржан' - 'блестящ, сребрист, бял'.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #35 -: Декември 05, 2009, 15:19:53 »

Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите и тохарите, които всички са били наричани 'БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ' и които произхождат от район, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и самите българи да са влагали в своя етноним същия смисъл.

Пряко доказателство за това предположение са куберовите българи във Волжка България, които са известни като 'сребърни' българи. В действителност, в много индоевропейски езици думите 'бял, блестящ' и 'сребърен' са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен 'сребърни', също и 'бели, блестящи'. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи. Забележително е това, че в този текст етнонима 'българи' директно е заместен с думата "аржан"-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел, което е древна индоевропейска дума и означава "благороден, аристократичен" (сравни с немската дума edel със значение 'благороден, бял' засилено в думата 'edelweiss').

Широко известно е, че в първите години на първото българско царство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой, в чието име стои етнонима българи/блъгари. Това напълно естествено се обяснява с факта, че по тези земи отсядат нови заселници, които носят със себе си етноним, с който те очевидно много се гордеят. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище. Това са Белград в днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само, когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.

През 501 г. прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский, бившият Ак-керман - Бял град на татарски). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живяли много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своята държава. Само 50 години след това, през 878 год се явява първото чисто славянско наименование на града - Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град Нандор фехер-вар, което буквално значи 'български бял град' от унгарскато наименование 'нандор' на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. "Българска Бяла".

Друг пример за свързване на етнонима 'българи' с 'бял' е древният и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В първите години на българската държава този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко имена: Велика, Велеград, Белград, Пулхериуполис. Последното име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Белград. От своя страна, славянското Белград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до "Български град", ако 'Български' се преведе като БЯЛ. От другите наименования на града може да се заключи, че "Български" може да означава и 'велик, голям' в пълно съответствие с второто семантично гнездо.

Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. По време на българските канове той се е наричал Българ-град, в последствие Бълград. Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като 'белия град на династията Дуло. Забележете, че и в този случай първата дума 'бълг' директно се превежда като БЯЛ.


С извесна предпазливост, към списъка на посочените по-горе градове може да се добавят и градовете и крепостите Бялград в южните Родопи, Белоградчик в западна Стара планина, както и град Белгород близо до Харков, основан през 1596 год. на мястото на старо селище, наречено Белогородье или Белогорье. В района на последния град сега се откриват множество паметници от присъствието на прабългари. На огромната територия на бившия Съветски съюз има само два града с името Белгород, при това и двата града лежат на границата на земята обитавана от прабългарите. В същото време, на сравнително малката площ обитавана от прабългарите са образувани общо 7 града с такова име при това всичките са гранични. Това едва ли е случайно и най-вероятно е свързано с идването на прабългарите.

Могат да се посочат и множество други косвени доказателства. Например, в широко известния и все още необяснен израз "тих бял Дунав" думата 'бял' би могло да означава 'български'. Това е напълно възможно, ако вземем пред вид, че от 6 до около 15 век век сл. н. е. река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името "българска" река. Разбира се, по света има много топоними и хидроними, в които присъства прилагателното "бял". Ние можем да търсим доказателства и в такива случаи, само ако те се намират в район със значимо прабългарско присъствие в миналото. Например, част от наследниците на волжките българи (башкирите) наричат с името 'Аг идил' голямата река Белая, приток на Волга, а самата Волга наричат Идил. В превод от башкирски 'Аг идил'означава 'Бял Идил, бяла Волга'. Очевидно от тук идва и руското наименование "Белая", като вторичен превод. В светлината на нашата хипотеза, хидронима Аг идил би могло да означава и 'Български Идил' или "Българска Волга". Преди куберовите българи, река Волга се е наричала Аракс. Съгласно официалната руска ономастика, името на река Волга идва или от славянската дума "влага" (странно защо изопачена на "волога") или от фино-угорската дума 'valge', която значи "бял, блестящ". Угро-фините са били коренното население по горното и средно течение на реката до идването на българите. Хипотезата река Волга да носи за име угро-финската дума "valge- бяла" изглежда правдоподобна, но не обяснява защо това име се появява едва след идването на българите. Най-вероятно хидронима Волга се е появил и утвърдил в местната угро-финска среда след идването на куберовите българи поради съвпадението на смисъла и звученето на двете думи "българ - бял" и "valge - бял". Т.е., и тук е проработил същия механизъм, който е произвел славянското 'бялград' при поява на прабългарите в славянската среда.

Представената по този начин семантика на етнонима "бълг(ар)" може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. В тези песни е характерна честата употреба на израза "бяла българка, бели българи". Едва ли българите са по-бели от околните народи, нито че сред тях не се срещат и по-тъмни хора. Също, да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието "бяла и червена" като неотменими черти на женската хубост. В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен. Характерни за българския език са и такива идиоми като "отиде си от белия свят", "бял ден не видя", но липсват идиоми, които да се изразяват с други цветове. Думата 'благорoден' е оригинална старо-българска (църковнославянска) дума, но едва ли означава 'родeн по благ начин' или 'родeн в благо, т.е., имот, богатство'. Най-вероятно, първите български просветители, "изковали" тази дума през епохата на цар Борис са имали пред вид "родeн от българин". Така, в смисъла на думата "благороден" вероятно е вложена част от семантиката на етнонима "българин" - бял, блестящ, аристократичен. Това, че българите са били наистина благородни хора, личи от това, че те никога не са убивали своите пленници и никога не са имали роби, нещо твърде рядко явление в древния свят.

С известна предпазливост влагането на смисъла "бял, блестящ, благороден" в етнонима на множеството народи живяли дълго време в района на Памир (тохари, кушани, ефталити, по-късно и българи) може да се обоснове или свърже със следните пет обстоятелства. Първото, най-прозаично и най-малковероятно обстоятелство би могло да бъде расовият облик на тези народи. На север и изток от тях са живеели народи от жълтата раса (тибетци, хуни, китайци). На юг от тях в Индия са живеели негроидни народи от дравидски произход. Тохарите, българите и другите индоевропейски народи са били единствените бели хора в този район на света и никак не е чудно, че както те, така и околните народи са ги наричали 'бели хора'.

Второ вече сериозно обстоятелство може да бъде кастовото делене, характерно за индоарийските и иранските племена през тази епоха. Тези народи са били организирани в трикласова система, като всяка класа се е характеризирала с определен цвят, варна. Варна, на португалски каста, означава цвят. Първата каста са били свещениците и племенните вождове, характеризиращи се с белия цвят и в много случаи носещи бели дрехи. Втората каста са били военните, отличавани с червения цвят. Третата каста са били земеделци и занаятчии, които общо са били отличавани с различен цвят при различните народи: зелен, син или жълт. Между другото, от тук идват и цветовете в националните трибагреници на много народи от този кръг. При индо-ариите, "бялата" каста се е наричала брахмани. Основата на думата "брахман" е 'брах', останалото е наставка за образуване на прилагателно име. Обаче в тази основа също се съдържа поредица от съгласни (брх), близка до корена 'блг'. Така че, двете думи могат да имат обща семантика, произлизаща от думата "бял, благороден".

Като трето обстоятелство може се посочи етично-дуалистичната представа на древните иранци за устройството на света. Според тази представа светът е разделен на две части, добра (бяла) и лоша (черна). Тези представи са най-добре съхранени при източноиранците, които не са възприели реформата на Заратустра. Добрият бог Ахура Мазда (Ормазд), изобразяван като слънце разпръсква светлина заедно с другите богове, месеца и петте планети над "белия" свят, в който живеят хората. Във "долния или черния свят" е имало само мрак и там живеел злобният бог Ахриман, жадуващ да разрушава и убива. Най-вероятно, 'бял' е била философско-морална категория в която е вложен положителен смисъл, а в категорията 'чер'-отрицателен смисъл. При българите, с това може да се обясни традицията да се назовават началните притоци на реките с две имена, например Бели и Църни Дрин в Македония, Ак Идил и Кара Идил в Башкортостан. В България има Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места. Не би било чудно, ако тази древноиранска антитеза е вложена и в случая Бяло море - Черно море. Обяснението, че при прабългарите 'бял' е синоним на изток, а 'чер' на запад не е никак убедителна даже от първо сравнение с посоките на света. При башкирите има много популярна легенда за характера на "двете сестри", реките Ак идил и Кара идил, родени от бог Урал, в която е вложен точно този смисъл на бял/добър и чер/лош. Ак идил е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил е злобна, агресивна и силно криволичеща през скалите на планината. В този смисъл при нас има Голяма (Бяла) и Луда (Черна) Камчия. Изглежда, прабългарите и другите сродни ирански народи са запазили за себе си име, близко по смисъл на този вложен в моралната категория 'бял, благороден'. Езиковият анализ на П. Голийски подкрепя твърдението, че буквалният превод на българския етноним съдържа семантиката "бял, висок". В много езици, производни на древния нострадически език се съдържат думи с основа "блг", "брг", "блк" и др. подобни на тази на българския етноним, които имат съдържание "бял, светъл, блестящ".

На четвърто място, съгласно митологията на древните иранци, богът Ахура Мазда (Слънцето) създал първият човек на земята, наречен Гая Маретан, (Гайомарс, Кайумарс, Гайомарт) буквално "слънчев живот". В митологията на древните иранци Гая Маретан играе централна и извънредно положителна роля. Счита се, че той е първия човек на земята, притежавал царска власт, като първи цар на Иран. Той е създал първия календар с начална точка денят Науруз, когато сутринта Слънцето влиза в съзвездието Овен. Счита се че Кайумарс основал град Балх и този град е бил негова столица. Подобно на своя създател, Кайумарс бил "бял, блестящ, лъчист и висок". Както се вижда, физическият облик на Кайумарс съвпада напълно с представата, която прабългарите и другите арийски народи от източен Иран и Памир са имали за себе си. След като Ахриман убил Кайумарс, от тялото му се излели всички благородни метали, златото и среброто.

На пето място, религиозните представи на прабългарите също може да са повлияли избора на техния етноним. От най-древни времена в иранския свят и в Месопотамия са почитани като богове следните небесни светила: Слънцето и Месеца като първи главни богове и петте видими с просто око планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Древните народи от Иран и Месопотамия са открили, че за разлика от всички други небесни светила, само тези се движат по небето и са ги възприели като богове. Пътят на светилата - богове се очертава от 12 съзвездия, чийто имена имат много общи корени в езиците на Египет, Месопотамия, Иран, предарийска Индия и езика на прабългарите. Според религиозните представи на тези народи, тези небесни тела-богове са имали достатъчна мощ за да влияят върху съдбата на хората и хода на историческите събития. Има вече достатъчно доказателства, че този пантеон на богове-небесни светила е играел главна роля и в религията на прабългарите. Теофилакт Охридски и Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите почитали Слънцето, Месеца и другите звезди. Изводът, че небесните светила - звезди са били върховни богове и при прабългарите се съгласува с наскоро разшифрованата от Цветелин Степанов върховна титла на българските канове - "кана сюбиги". Това означава буквално "кан на звездите, звезден кан", като "сюбиги" има за основа шумерската дума "суб"- звезда и завършва с типичното за езика на прабългарите окончание "-ги" изразяващо притежание. Обикновено върховната титла на повечето владетели от древния свят подчертава божествения произход на тяхната власт. Титлата "кана сюбиги" изразява същото, т.е., че властта на кановете произтича от боговете, като в случая обаче се посочва, че боговете на прабългарите са звезди.

Ако поискаме да характеризираме семантично основните богове - небесни светила на прабългарите, то за това ще ни са напълно достатъчни само два етимологични центъра: първия изразен с думите "бели, блестящи, искрящи" и втория с думите "високо разположени, велики, могъщи". Обаче, тези етимологични центрове съвпадат напълно с посочените преди това етимологични центрове, описващи смисъла на етнонима "българ", пък и на останалите народи от източен Иран. От това толкова плътно припокриване на семантиката на етнонима и религиозната представа за боговете на прабългарите следва, че между тях е възможно да има тясна връзка. Като израз на тази възможна връзка между смисъла на етнонима "българ" и религиозната представа за техните главни богове може да послужи формата на най-често използвания от прабългарите графичен знак IYI "ипсилон с две хасти". Този знак е открит върху над 100 предмета, свързани с оръжията, строителството и бита на прабългарите навсякъде, където те са имали трайни поселения: севереното причерноморие, на север и юг от Дунав и в Македония. Неговият смисъл досега не е разгадан, но се счита че той е по-скоро знак за демонстриране на етническа, отколкото на религиозна принадлежност, понеже се открива и върху предмети изработени няколко века след официалното приемане на християнството. Ние се присъединяваме към мнението, че знакът IYI не представлява поредица от букви и не изобразява дума, а е йероглиф, в който е закодиран важен за прабългарите символ. Разкодирането може да се извърши, като хастите се пречупят на две и след това се присъединят към общия център на симетрия.

Така се получава звезда, символ на "бяло, блестящо, високо издигнато и могъщо небесно светило" - бог. При това, получава се звезда със седем лъча, колкото са на брой планетите - главни богове. Така, в този упорито повтарян прабългарски знак IYI вероятно е закодиран смисълът на българския етноним, а също и основата на прабългарската религия. По същество, със помощта на една единствена дума, своя етноним и на един единствен знак, йероглифът-звезда IYI прабългарите са посочвали кои са техните богове и коя е тяхната религия. Може би като една далечна реликва от тази връзка, в юго-източната част на град Нандор фехер вар (Белград) има един голям квартал наречен "Звездара", вероятно начално поселение на прабългарите.

Напълно разбираемо е защо с официалното приемане на християнството през 9 век, смисълът на етнонима българи и на прабългарския знак-звезда IYI постепенно са забравени. По същество, в българския етноним, както и в знака IYI е бил вложен не само етноопределящ, но и дълбоко религиозен смисъл. С налагане на християнството, този смисъл е станал не само излишен, но и донякъде вреден за новите религиозни представи и в рамките на няколко века е бил изкоренен. За съвременния българин обаче е крайно необходимо да знае смисъла на своето име и пътя на своите предци.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #36 -: Декември 05, 2009, 15:20:54 »

Повече - http://protobulgarians.com/


"Българи ли сме ние, българите?" - http://liternet.bg/publish14/i_dzherekarov/bylgari.htm


"За произхода на прабългарите" - http://www.kroraina.com/bulgar/rashev_bg.html


"ДАННИ ЗА ПРАБЪЛГАРСКИ СУБСТРАТ ПРИ ДНЕШНИТЕ РУМЪНЦИ И АЛБАНЦИ" - http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/albaniya.htm



« Последна редакция: Декември 05, 2009, 15:28:35 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #37 -: Декември 05, 2009, 15:36:57 »

ПРЕДСКАЗАНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ



"...А в четвъртия ден Господ създаде звездите да красят твърдта небесна и да бъдат знамение за векове и народи. Седем едри звезди сътвори Предвечният и седем области от небето им повери."

"И вложи Творецът седем духа в седемте светила, та седем ангела се родиха. И повери на всеки ангел да води по един от седемте народа."

"И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела: един да го води, а друг - да го пази."

"Слънцето разпери криле над Египет, Месечината над Междуречието, Вечерницата спря над Гърция, Звездата на пратеника покори с лъжи Юдея, Звездата на бранника - Рим, а Звездата на отшелника - Византия."

"А народите не се бяха родили още на земята, но те живееха в чертозите на Господнята Всемъдрост." "И всички народи получиха от Вечния по един звезден дух - само на България тъмнееше мрачина и звезден ангел не развя криле над нея."

"И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имаха другар, а той нямаше. И с плач поиска от Бога Твореца, ала нямаше вече звезда и звезден дух."

"Духна тогава Бог в простора и осени с божествено мановение Млечния път, та рой светли ангели се родиха там и повели Бог Млечния път да властва над България."

"И превратна бе участта на Египет, умряха двата народа близнаци в Междуречието, изгоря Гърция, погина Юдея, разсипа се Рим, само Византия и България останаха."

"...Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят Византия на всякъде, а България като огнена птица ще се възражда из собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде." "Защото гаснат звездите една по една. Ала Божият пояс ще свети вечно и Млечния път ще бъде светъл саван над мъртвата вселена..."


Откъс от книгата "За съдбата на народите" от богомилския жрец Петър Осоговец, написана през 956 г. от Хр. е.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #38 -: Декември 05, 2009, 16:08:40 »

ИСТОРИЯ ВО КРАТЦЕ О БОЛГАРСКОМ НАРОДЕ СЛОВЕНСКОМ

написа иеросхимонах СПИРИДОН ГАБРОВСКИ в лето 1792



Предисловие


На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. За нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери корена на рода му и от кое племе идва. И не само българите, но и целия славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писанията от чужди езици намираме,сиреч от чуждите летописи. На чуждите езици са писали за своите, и само за някои случки са писали за нашите, и ако са писали, не всичко е еднакво и вярно, затова казах че е много трудно. Свети Димитър Ростовски в своя летопис пише така: от шестия син Иафетов - Мосох - произлязоха кападоки, миссини, иллирийци, още и целият славянски език от Мосоха произлезе. Привежда и свидетел - светият пророк Иезекиил говори именно, че Мосох е бил руски княз, обаче някои не се съгласяват: едни /казват/, че не е от Мосох, а от Рифат, сина на Гомер; други /казват че/ от Догорм, брата на Рифат; а трети /казват че/ от Сармоф, праправнука на Арфадзад, синът на Сим. И за нашия български народ пишат, че българите са дошли от река Волга в лято господне 428. И като повоювали в Дация, сиреч Влахия, в лято господне 484 преминали Дунав и завоювали Мисия, сиреч Доброджа. А в друг летопис пише, че българите са дошли на Дунава от Азовско море по времето на цар Уалент, и като помолили Уалента, той им дал земя и се населили по Дунава. В друг летопис пише, че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи; а в друг летопис пише: и дойдоха мисагититев лято от сътворение мира 4522 /986 преди Христa/ и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име. На юг от Дунав е Голямата Мисиния, а на север Малка Мисиния. И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик, вземайки името на княз Иллирик. И след като мина много време, в лято от сътворение мнра 4785 /723 преди Христа/, се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем, сиреч двама братя; те не можаха да живеят заедно, но разделиха земята и Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга - болгаре. От пемите произлязоха словаки, а от болгарите - серби. Всички тези народи са иллирически.

За това свидетелствуват древните летописи: "Буфиер франзиский, георграф, говори: където преди беше земята Миссия, сега се нарича Сербия и Болгария, а дето ое зовеше Иллирик, сега се зове Славония". И пак Барний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария. И пак унгарския летописговори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ; и отиде на запад да иска за себе си земя в немските страни и се заседя между реките Висла и Албин и Висурка, сиреч Венсера, за които се знае, че са в немската земя, и на тези води построи град здрав и му даде име Бремен или Брземен, сиреч от обременение се успокои. Това е свидетелство, че и словени, и болгари, и чехи, всички са иллирически народ. И ако някой рече, че иллириците не са славянски народ, аз ще докажа със свидетелство, слушано във времето на римския цар Диоклетиан.

Тук Скарг отстъпва малко от Барония, за древността на нашия славянски народ говори така: "даже до тази година беше възможно да се съмняват какъв е този народ, който се нарича слави или склавини, или словене, или болгаре, или беми за тях се споменава в летописите отпреди няколко столетия, както че и са се заселили близо до Константинопол и гърци, и далмати, и в други страни, даже до Панония и Иллирия, дето сега е венгерската земя, но и до тази година като идваме и като четем французките летописи,не можем да се съмняваме, че тези народи са наши: полски, чешки, руски, словенски, болгарски, харватски, далматски и прочие. Понеже немците и до сега наричат чехите "бенами", и това е името на техния вожд - Лион. Приемаха за начален този народ, и нашият, рече, такова подобно име имааше. И за удобство се разбра, че от тези страни произлизат тези народи, дето сега е полската, чешката, руската и московската земя, даже до Волга - от нея /ca произлезли/ волгаргите или както се наричат болгари; и там, в източните страни, дето умножиха, тук отново отчасти се върнаха тия народи в първото свое поселение. Сиреч: когато бяха изгонени от Трояна кесаря, дойдоха в Русия. По времето на Уалента се завърнаха, искащи своето отечество и колко войни водиха с гуните, които сега се наричат венгри, показвайки древните свои /полстии/ предели; и съседство имаме с тях". Това пише Скарг.



Иктория во кратце о болгарском народе словенском


При смъртта на Ной синовете и внуците му, още в оная Арменска източна страна, при Араратската планина, живяха достатъчно дълго време. И като се разплодиха в такова множество, че вече им стана тясно в тая страна, тръгнаха от изток, и вървейки, дойдоха от пространната и плодоносна земя, своята родина, че да не притесняват своето множество /хорa/ и да имат в изобилие земни блага. Идвайки към тази страна, в нея преди тях отиде и Арфаксад със своето племе, и намериха поле равно и място пространно в земята Сенаар, по-късно наречена /тая земя Халдея и Вавилония/, и се заселиха там между реките Тигър и Ефрат в място красиво и плодоносно.
Като се преселиха на това място /от Армения в Сенаар/, техният живот се промени. След смъртта на Ной, хората отхвърлиха страха от Бога, и като следваха своята похот, повдигнаха божия гняв. И бяха разпилени по земята и езиците им - разделени. Беше тогава цялата земя пуста и единна и езикът на всички еднакъв. И рече човекът на своя ближен: "Елате да направим тухли, да ги изпечем на огън и да съградим за себе сиград и столп /кула/, на която върхът да стигне до небесата, и да оставим за себе си име славно преди да се разпръснем по лицето на цялата земя. " И се хванаха за делото, и тухлите им станаха на камъни и варовика на тиня. Тяхното дело не беше угодно на Бога, понеже се възгордяха не за славата божия, но да прославят своите имена; нехаеха за Бога, но за своето величие внимаваха.

Предводител на това небогоугодно дело бе Немрод, син Хусов, внук Хамов, етиопец /ара6ин/, исполин. Той задължи всички да /участват/ в стълпотворението; противно на Бога, така говореше на хората.
Жестоко и немилостиво е за човешкия род, което ще кажа; хората като безумни бързаха повече към злото, отколкото към доброто; посшахаха този богопротивен съвет и се покориха на Немрод като на свой началник и започнаха зданието.

Евер, един син от праотците Христови, син на Сал, внук на Каинан, правнук на Арфат, пра правнук на Сим; този праведен мъж и истинен богочетец, не одобряваше това богопротивно дело и се отлъчи със своето племе. Тия, които /работиха/ на това неполезно столпоздание, се трудиха четиридесет години и го вдигнаха по-високо от облаците, но не можаха да го завършат според своето намерение. Дойде Бог и размеси езиците им на седемдесет и един езика, а седемдесет и втория отана Еверовия, който от Адама започваше. Понеже Евер не взе участие в зидането на столпа, то и езика праотечески, негов и на племето му, се запази. И тогава неговото племе бе наречено евреи, а езикът му се нарече еврейски.

Като бяха разделени езиците на племената един от друг, и князете, които бяха началници всеки на свето племе, когато зидаха столпа бяха седемдесет и един князе, а над тях Имрод, като цар и владика, беше повелител. Като се размесиха езиците им, те не се разбираха един друг при беседа; ония които зидаха, нареждаха да им донесат камъни, тия им носеха вода; ония нареждаха да им донесат тухли, тия им носеха тиня или друго някое вещество. И бяха като изумени и ужасени, защото и страх ги обзе от господното невидимо пришествие и треперещи слизаха от височината на столпа долу. И тогава божия повеля и дух бурен падна върху тях и разруши голяма част от столпа, и уби много от тях, които с усърдие принадлежаха на зданието, и така преустановиха делото си.
Веднага след помитането на езиците, хората се разотидоха по вселената, всеки във своята част, от праотеца определена. Защото свети Ной в годината от своя живот 930 или в годината от сътворението на света 2572 /по Георги Кедрин/, по божие повеление, събра своите синове Сим, Иафет и Хам и раздели земята между тях; на Сим заповяда да приеме Азия, Иафет - Европа, а Хам - Африка, и всеки да се засели на своята част с племето си; заповяда им да не преминават границите си един друг, да не повдигат помежду си свади, вражди и войни, но всеки да живее от своя дял.

Говори и това Георги Кедрин, че този завет Ной е написал и връчил на Сим като най-голям от синовете. Тогава той бил /по Кедриновата повест/ на 431 години от рождението си. Обаче братята и племената им не съблюдаваха завета на своя отец Ной, а започнаха един друг да се притесняват и озлобяват, търсейки разправа, както по нататък ще разкажа.

Симовите племена, от синовете и внуците му произлезли, се разселиха в източните страни на Азия; Иафетовите племена заеха западна Европа и северните страни; Хамовото племе, което трябваше да иде в Африка и южнитестрани, остана в Азия, в Симовата част, при Немрод. Защото Немрод не замина оттук, но изгони от Вавилон Симовото племе и се засели тук с народа си. Обаче племето на Иафет не отиде цялото в Азия, за това ще разкажа по-долу.

Иафет имаше седем сина:

1. Гомер - от това племе излязоха гомирити и галати, още и кимери, пo-късно наречени цимбри.

2. Магог - от него произлязоха масиагити, готи, скити, а от тях турци и татари.

3. Мадай - от него произлязоха миди.

4. Иоан или Иован - от него: ионийския народ и греки.

5. Товал - от него: халвити, ивери и испани.

6. Мосох - от него: кападоки, мисени, илирийци, още и целия славянски език от Мосоха произлиза: за това говорят мнозина, както и свети Димитър Ростовски привежда свидетелството на светия пророк Иезекиил, говорейки именно, че Мосох е бил руски княз, но някои не се съгласяват:/едни считат, че славянския език е произлязъл/ от Рифат, Гомеровия син, други - от Тогорм, брата на Рифат, а трети - от Сармоф пра-правнук на Арфаксад, син Симов. Също и сам свети Димитър Ростовски не е съгласен, сиреч не потвърждава нарочно, че славянския език е произлязъл от Мосох. А говори, че Рифат и Тогорм са внуци на Иафетови, синове същи на сина му Гомер. От него /Гомер/, от кимврите или цимбрите произлиза бившия славянски език. Поради това всичко е съмнително.

7. Седмия син Иафетоф е Тирас - от него /произлязохa/ траки или тарсини.

Говори Зунар: веднага след размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, хората се разпръснаха по родове по цялата земя и двама от Иафетовите синове тутакси дойдоха на север и се заселиха на две планини, много големи; името на едната планина е Тавер, а на другата Аман. И се умножиха там, и като слязоха от ония планини, дойдоха на реката наричана Танаис /Дон/. И се разпръснаха на изток и даже на запад, обаче кои синове Иафетови са, не споменава, само говори: "от имената на синовете Иафетови се наименуваха и местата". Ако всичко е така, то за удобство може да се разбере, че те не са други освен Гомер и Магог, но е опасно да се изисква, защото те бяха най-голеите синове Иафетови. Защото третия син Иафетов - Мадай - остана в Азия с цялото си племе, сиреч в Мидия; четвъртия син Иован отиде на островите; петия син Товал остана в Азия при ппанината Капсийска; шестия син Мосох остана в Азия, даже до теснината на Понтийско море и премина в Европа и се засели с целия свой народ, и се нарече тая земя на негово име Тракия.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #39 -: Декември 05, 2009, 16:16:49 »

За татарите


Понеже Зунар говори, че според имената на синовете Иафетови, се наименовали и местата. И казва: името на едната планина е Аман, "аман" е дума татарска, природна, тя има значение и по славински: "ох" или "оле". Другата планина е Тавер или Таур. Географите говорят, че има една планина в Азия, която се нарича Таур - започва от Черно море и отива на изток, разделя Азия на две и стига даже до океана - море голямо, широко и е висока повече от всички земни планини. Наричат я с различни имена: в Персия и в Индия я наричат Тавер, а в Черкезия и в Горизина и в Татария се нарича Карбаз: "карбиаз" също е природна дума, татарска. По славянски ще рече "сняг бял". Оттук става ясно, че някои татарски народи са от племето на Магог. И още от Каръбазските планини, от двете страни на Каспийско море, на север и на изток, даже до океан - море са се заселили татарски народи: Бактария, Кинезия, Калмики, Сибер, Казан, Астрахан. И съд сквернейшии, даже до последния човек. За тях светото писание говори: че ако и пред страшния съд изпязат и пред второто пришествие на Господа наш Иисус Христос, ще ядат човешки тела. Всички тия племена са от племето на Магог.


За цибрите

Другият Иафетов син, за когото говори Зунар, е Гомер, който е най-големия син на Иафет. От него произлязоха: гомерити, и галати, и кимери, наречени по-късно цимбри. Както говори Зунар, преди всички те слязоха на реката Танаис и се разпръснаха по западните страни. Те били цимбри, както и Стриковски, и прочие летописци пишат: цимбрите имат своето родство от най-големия син Иафетов - Гомер. От него първо се назоваха гомери, после бяхаа наречени цимбри. Като се размножиха по родове, едни останаха в дивите поля, други над реките Дон и Волга, трети над река Богом, и други над Днепър и над други реки, и други над Черно море, дето е Очак, Крим и над езерото Меотис или Азовско море; едни останаха дето е Волен и Подолие, Подляшие, Жмуд и Литва, защото от тези цимби произлезе и литовския народ. Говори Стриковски: от този цимбрийски народ, през времената , произлязоха хора, които бяха наречени: еднии готи, епиди и половци, и печенеги, но всички те бяха цимбри - народи войнски, мъжествени. И когато от северните страни, по-точно където сега са литви, пруси, шведи, заради неплодородната земя, дойдоха до Франция и Испания, после от тук до римляните. Римляните не искаха да си дадат земите, но те започнаха война с римляните и много пъти ги побеждаваха, и разшириха своята територия, и се размножаваха както искаха. После, но не много скоро, като поживяха в мир в тези изобилни страни, разбогатяха се и се обърнаха пак към воинските дела, но внезапно от някой римски вожд на име Марий, бяха безпощадно победени. Поради това, като отслабнаха силите им, цимбрите пак се върнаха в северните страни, и седяха в различни места и страни над горе речените реки и всички се различаваха по вяра: едни бяха християни, други си останаха поганци. До тук от Синопсис печерский.

Оттук става известно, че ако не бяха цимбрите славянски род, първо, никога не е имало славяни в Испания или Франция, или в Рим, и пак са се върнали назад да търсят своята земя и второ: всички по вяра се различават - едните са християни, а другите поганци. Славянският народ, колкото е божията милост, всички са християни: болгари, серби, руси, великоруси, литви и прочие - целият славянски народ; а малка част /изповядват/ неправа вяра: лехи, чехи, харвати, обаче не са поганци.


За Мосох - прародителя славяно-български и за племето му

Както говори Зунар, Мосох е шестият син Иафетов. От имената на Иафетовите синове се наименували и местата /където живеели/. След унищожаването и размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, веднага в Азия, между Черно и Бяло море /Мосох/ се засели с племето си, и то като се умножи в Азия, настъпвайки от ден на ден, достигна до Каръбазските планини, до главата на Черно море, в северните страни. И се заселиха, както говори Зунар, на хълми, наричани Месхи - има такава планина между Иверий и Черно море - сега там живеят два рода: гере и лигии, на реката, наричана Термодонт. От името на /Мосох/ се назова и тая земя Месиния, а ппанината - Месха. - До тук от Зунар. Защото и Стриковски говори: по /времето/ на потопа, Мосох излезе от Вавилон с племето си веднага в Азия и Европа, над бреговете на Понтийско и Черно море, и остави народи мосховити от неговото име; и оттук народът се умножи, настъпвайки от ден на ден към северните страни зад Черно море, над Дон и Волга и над езерото Меотис, дето Дон се влива, и над дунавските и днепровските и днестровските поля, нашироко засели своето /племе/, което се разпространи според намерението на своя отец Мосох. Защото ако /думата/ "иафет" се тълкува като "разширение" или "разширителен", така подобно се казва и за /думата/ "мосох", равна на "разтягащ се" или "надалеко протягащ се". И така, от Мосоха, славянския праотец, по наследство идва не само Москва, но и целия славянски народ.


За Илирик- пълвия бълг. крол

Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Иллирик, и този Иллирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Иллирик - иллирици.


За Бладилий - втори крал илирически
 
След Иллирик дойде втори крал на име Бладилий в годината от сътворението на света 4685 /823 преди Христa/. Той първи се би с македонските царе и ги победи, и ги направи поданици, и като живя достатъчно време, умря.


За Колад - трети крал илирически

След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа.


За Брем - 4-ти крал илирически

След смъртrа на Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината от сътворението на света 4785 /723 преди Христa/, и защото много крале победиха и много земи завладяха, възгордяха се и не мируваха помежду си: разделиха своята земя на две части, сиреч Брем взе /земите/ на север от Дунав и на запад и завоюва земите даже до Балтийско море до Померания, и се заселиха там и /народа му/ се назова по името на своя крал - бреми или пеми - сегашните чехи. Померания, която е земята Брандбурия и не само Брандбурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна отгам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов-город. До тогава русите нямаха град, ни села: живееха като диви в къщи по полята, сиреч прехождаха от място на място. И когато се върна оттам в Сармация, бе убит от своите.


За Болг - 5-я крал илирически

Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #40 -: Декември 05, 2009, 16:19:46 »

За Лил или Ладо - шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 /588 преди Христa/. Зунар пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, и излезе да го посрещне римския цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на /деня/ на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, /в които/ често се споменава името на този бяс: "Ладо, тъй Ладо", сиреч вечерта срещу свети Василий, слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни - щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен - на когото е пръстена, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.


За Перун или Пеперуд - крал български

След смъртjа на Ладо, дойде Перун или Пеперуд. По това време се роди Александър Македонски, и той /Пepyн/ взимаше данък от Филип Македонски, докато порасна /синът му/ Александър. Когато Александър възмъжа, дойде срещу Перун и разби войската му, уби Перуна и зароби двата му сина.

Сега българите почитат Перуна по време на суша: събират се юноши и девици и избират един, или от девиците, или от юношите, и го обличат в мрежа като в багреница, и му плетат венец от бурени в образа на крал Перун, и ходят по домовете, играят и пеят и често споменават този бяс. И поливат с вода и този Перун и себе си. Хората са безумни, дават им милостиня, а те като съберат милостинята, купуват ядене и пиене и правят трапеза. Ядат и пият за славата на този Пеперуд. И като правят това, кланят се идола, и не считат това за грях. Така и във вечерта на Рождество Христово ходят цяла нощ, пеят песни богомерзки и не считат това за грях.


За Ал. Македонски

След смъртта на Перун, Иллирикия остана под властта на Александър. И взе Александър цялата войска иллирическа и двата сина на Перун и тръгна да бие вселената. Когато Александър се завърна от Индия, иллирийци поискаха от Александър част от земята си и той им даде Македония, своето отечество, в годината от сътворението на света 5038 /470 преди Христa/; и им даде писмо написано на кожена хартия със златни слова: "народ славен и непобедим";/даде им/ още и царска титла за преголямата храброст и за преславната победа, с която победи с тях вселената, а сам остана във Вавилон. И от тогава приеха българите името славяни и македонци да се наричат. И така, както рекох:/българите/ владееха не само изток, но и запад, Германия, Франция, Италия, и самия велик Рим, даже до годината 5604 /96 след Христа/.


За Троян - римски кесар

В годината от сътворението на света 5604, от Рождество Христово 96, дойде за цар в Рим по име Троян. Този Троян като прие скиптъра на римското царство, запита съветниците си: "Има ли в света царство, което да не ни се покори?" Съветниците отговориха: "има, царю, народ див, славянски, който воюва с Александър Македонски; този народ не само че няма да ти се покори, но още и дан взимаше от римските царе". Троян запита съветниците: "Какъв е този народ, когато вселената се покорява на великия Рим?". Защото тогава Рим държеше под властта си не само западните страни: Франция, Германия, Испания, които са в Европа, но и цяла Африка, и Азия, Понт, Армения, Колфия, Иверия, Алвани, Сирия и всичките източни страни бяха под негова власт. "Нетърпейки - говори Иапиан, ритор римски - срам, /Троян/ събра безчислена войска от различни езици и дойде срещу Декефал, словенския крал, за да му отмъсти". Това свидетелствува Иапиан ритор в 23-то слово, написано за римляните. Не търпеше всяко лято да им дава данък, а пожела да им отмъсти, защото тогава славяните имаха крал на име Декефал. Неговият народ вече бе се преименувал на даки и той имаше престол в Будим. Като видя Декефал, че Троян иде срещу него с голяма сила, изпрати посланици в източните и северните страни и призова целия славянски народ: руси, алани, сармати, костобоки, печенеги, пеми, болгари. В станалото сражение, първите словени убиха много от фригите, много от римляните бяха ранени и падаха, защото се намериха в това обкръжение, и сам Троян раздра дрехите си и ги превърза. И завладяха тая страна много трудно и римляните се приближиха до палатите на Декефал. Като видя това Декефал изпрати посланици при Троян да рекат: "Предавам ти оръжието и нашата хитрост и всички твои искания ще изпълня, мир направи с мене". След това дойде сам и му се поклони до земята като на самодържец. След това Троян се върна в Италия, водейки със себе си славянските посланици. И като дойдоха на събора, свалиха оръжието си и като свързаха ръцете си като пленници, беседвака много и помолиха за мир и се примири с тях. И като сключи мир, те развързаха ръцете си и облякоха оръжието си. След това Троян направи тържество в Рим по случай победата над славяните. Но след кратко време Декефал не удържа на думата си и пак се вдигна срещу Троян. Троян събра голяма войска и дойде пак срещу Декефала, и направи мост на Дунава, такъв какъвто е невъзможно да се каже сега. И с голяма мъка преминаха Дунава, и Троян победи славяните и ги гони чак до Нестра. Декефал като се отчая от живота, закла се сам.

Говори свети Димитър Ростовски: Троян не би победил Декефала, ако християнската войскане бе с Троян, защото по това време в Рим имаше много християни, които тайно служеха на истинския бог, и те бяха не само от простите /люде/, но и благородници. А след това с венци мъченически се сподобиха - на своите угодници Бог даде Траянова победа. А останалите славяни, сармати, руксоалани направиха от Нестър даже до Дунав окоп /ров/ и отново се опълчиха , срещу Троян, и като не можаха да го победят, се върнаха. И дето е окопа, той и до днес стои, го нарекоха Троян. А останалият славянски народ от Нестър даже до Дунав /Троян/ събра и пресели в Далмация, а да не би като се отрече от него, пак да въстане, и ги нарече шерби, сиреч по римски език - роби. И тогава този народ се нарече серби, и колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници, и тия които се намираха в Италия, ги пресели в Дация, сиреч дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си. И построи Троян над река Прут палати и постави стража, сиреч предел или граница. И постави там 20 хилядна войска, а сам премина Дунав при Никопол и заповяда да се построят каменни мостове над реките от Дунав даже до Бяло море, през цялата България - дето и до днес тези мостове се знаят. И от тогава остана Итллирик или Болгария роб на римляните чак до великия Константин.

. . .

Тази електронна публикация е създадена с некомерсиална цел.

Използвани са следните издания:
- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском, превод М. Г. Минчев ©, ред. П. Тотев, худ. доц. Ив. Кънчев ©, предп. инж. Д. Кънев, печ. УИ "В. Априлов" - Габрово, ИК "Луна", 2000 г.
- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском 1792, пр.Б. Христова, проф. Б. Райков, БАК при НБ "Св. Св. Кирил и Методи", И "ГАЛ-ИКО", София, 1992 г.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #41 -: Декември 05, 2009, 16:35:00 »

Йоан Цеца:

"И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
и заедно с тях Ахил, синът на Пелей
и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
водейки войска от хуни-българи-мирмидонци
на брой две хиляди и петстотин." (ГИБИ10 с. 104)



Ариан, в “Периплус":

"Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, което се намира на Меотидското езеро. Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.”



Йоан Малала, VI век:

“И така споменатият Ахил заминал заедно с Атридите, като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.”


Йоан Екзарх, IХ в., в “Шестоднев”:

"Тесалийските мирмидонци на Ахил са българи"
----------


Георги Раковски:

"Европейски някои си учени даром мъдруват, че тии българи (дошавши уж чак в 502 год. подир Христа в днешна България) били татаро-унгарскаго племени, но като дошли в България, найшли тамо седем народа славяни, смесили се с тях и се пославянчили до шуш за твърде малко време! Но тии учени не ни показват отде и кога са били дошли тии седем народа славянски в България и някаква си най-мъничка татаро-унгорска остатка в езика ни?! Нам е познат коренно татаро-турский език и със сичките старания, които сме положили няколко години да открийме такова нещо, за святата истина повестности, нищичко не сме найшли.
. . .
Чудни са европейските някои си учени, които тъй даром се впущат в работи, които не познават!"

/БЪЛГАРСКА СТАРИНА, МЕСЕЦ ЧЕРВЕН (ЮЛИЕ) 1-И. БУКУРЕЩ, 1865 г./
Активен
delfin
Гост
« Отговор #42 -: Декември 05, 2009, 16:38:38 »

НАЧАЛОТО НА ДОКТРИНАТА ПАНСЛАВИЗЪМ


автор: Никола Виденов


За пръв път думата славяни – в смисъла на етнос, влиза в политическа употреба през 1593 г., като дотогава „slavi” е всъщност -„sclavi" (означаващо роби от латински) и тази дума се използва във византийските извори.
Няма НИТО ЕДИН роден или чужд извор, който да говори за покръстването на два народа - т. нар. “славянски” и български, а се говори само за българи и български народ (за повече подробности виж в интернет “ Колко народа покръства Борис “ от Никола Църцаров). Няма византийски извор, в който при преговори да се сключва договор със “славяно-българска държава”, а винаги се говори за българи и България. Също така няма нито един чужд или наш извор в който да се споменава за ПРАбългари и ханове, а навсякаде се говори за БЪЛГАРИ и владетелят на българите.

Термина СКЛАВИ от византийските извори се е използвал от църковниците-хронисти в смисъл на “роби”, “светлокоси роби”, или “нечестивци”, с който са наричали не-изповядващите официалната християнска вяра - арианите. Според възрожденеца Марин Дринов, както и д-р Ганчо Ценов, славяните са всъщност траки. На подобно мнение застава и изследователя Йордан Табов. Интересен факт е, че антропологическите черти на т. нар. “славяни” и траките е смайващо еднакъв. Изследователите са на мнение, че след покоряването им от Рим, траките започват да бъдат наричани и “склави”, а част от тракийските племена се изтеглят на север и след векове нахлуват обратно на Балканския полуостров, но вече назовавани като “склави” (светлокоси роби) и “нечестивци” от църковниците-хронисти. Българската история от 866 г. когато се налага насилствено официалната верска доктрина на Византия (т. е. през 866 г. Борис провежда препокръстване) та чак до наши дни е била фалшифицирана от гръцките хронисти, българските и руски църковници, и чужди историци в по-ново време в услуга на панславизма.

Славянин от 20 век. Грешката е вярна

Странно защо в учебниците по история няма нито една автентична рисунка на “славяни” или “славянски войни”, така добре описвани иначе от византийците? Изображението на славяните в нашите учебници са “съвременна” (Хммм) рисунка (виж например учебника по история за 5 клас на изд. “Просвета”.

Историците така и не успяха да открият автентично „славянско” селище а посочените като такива са само от предположения.

Никой поклонник на славянската идея не може да обясни откъде идва “етническият бум” при т. нар. славяни, като през същия период в Европа са засвидетелствани няколко чумни епидемии включително и в местата обитавани от “славяните”.

Славянската идея е възприета от българската интелигенция през началото на XIX век в периода на българското Възраждане под влияние на умелото руско внушение и манипулиране на историческите факти, като начин за разграничаване от гърците и турците. През периода на турското робство както е известно Вселенската патриаршия (доминирана винага от гърци) не признава българите за отделен народ, а ги нарича “румелийски” народ, което се възприема и от Османската империя.

Показателно е, че славянската идея започва като така наречената ИЛИРИЙСКА ИДЕЯ. Същността й има политически адрес и най-кратко има за идея, че с името "илирийци" се наричат всички народи, населявали в античността земите, които през средновековието били „славянски”. Илирийската идея става платформа на всички участвали в плана за „освобождението” на всички балкански християни – т. н. „южни славяни”.

За създател на илирийската идея се сочи хърватина Винко Прибоевич от остров Хвар, със издаденото от него през 1532 г. във Венеция „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”, което търси идеологическа формула, за да оглави „славянското” множество, изгубило държавната си независимост при падането на българското и сръбското царство. Но ренесансовата илирийска идея е изпълнена по онова време с конкретно политическо съдържание - подготвяната война срещу Османската империя. На 14 април 1595 г. австрийският император провъзгласява, че приема под своя защита християните в Босна и съседните й земи. По това време той още не говори за освобождение на всички „славяни”.

Особено силно въздействие върху представите на съвременниците оказва амбицията на хърватина генерал Охмучевич, родом от Дубровник, пълководец в испанската флота, който съумява да се сдобие с поредица фалшифицирани грамоти и привилегии, като се изкарва потомък на деспот Хрельо (същият, който е погребан в Рилския манастир!). По негова поръчка, се изготвя мистифициран сборник с гербове уж от времето на Душан, в който придобива визуален образ идеята за Илирия, уж осъществена в миналото от Душан, цар от „словенска” кръв, който заповядвал на десет кралства. Гербът на този „блестящ” според Охмучевич император е съставен от гербовете на всички земи които е владял. Този сборник с гербове, отнесен от специалистите към 1595 г., окончателно формира илирийската идея, като идея за възкресяване на Душановата империя, състояща се от десет кралства!

Окончателно „славянската” идея се формира под перото на абатът дон Мавро Орбини от Пиза (родом хърватин от Дубровник). През 1601 г. Мавро Орбини написва по поръчка книгата „Царството на славяните”. Книгата има дълго заглавие: „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (роби)” .. и още в заглавието: ... „и преди всичко се гледат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, Рашка и България”.

На българите е отредено последното място, а Орбини възприема сборника с гербове на генерал Охмучевич за автентичен (?!) и от него възпроизвежда гербовете на „словените” владетели на „южнославянските държави”.

Така в началото на българската история е отпечатан гърбът на българите от епохата на държавната им независимост – медальон с коронован изправен лъв. Малко по-късно сърби, руси и албанци ще присвоят българския двуглав орел като свой царствен герб.

В книгата си Орбини помества и две “осъвременени” според неговата визия рисунки на това как са изглеждали славните славянски войни.

Личната заинтересованост на Орбини е в пристрастието му да изтъкне Дубровник, като водеща „южнославенска” сила, а рода на покровителите си – Бобалевич, като велик и мъжествен род с дълбоко патриотично минало, политическа мощ и слава. Така в началото на книгата си Орбини започва с посвещение към благодетеля и поръчител на книгата: „Посвещение до негова Светлост, почитаемия монсеньор....” и после: „След като написах тази история на славяните по настояване на Ваша Светлост, при всичките улеснения и удобства, които щедро ми предоставихте, за да я доведа докрай, струва ми се, че сега е мой дълг да Ви я посветя преди да я публикувате – понеже е Ваше дело...”. И непредубедения читател ще разбере, че има нещо доста странно и съмнително в тази история, която се възприема и до сега от историческата ни наука като безспорен исторически извор, а шовинистичните залитанията на автора, се определят „като проява на горещия му славянски патриотизъм”, според наши и чужди специалисти историци и т. нар. слависти.

Така Орбини с лека ръка изкарва Скандинавия – люлка на „славяните”, за който народ се сетим, той е „славянски”: славяни са ...скитите, готите, амазонките са сарматки, което ще рече, че и те са „славянки”. Словени са победили Александър Македонски т.е. и той е славянин. Славяните са воювали с всички народи по света (?!), нападали Персия, властвали в Азия и Африка, воювали с Египет, накрая надделели над Римската империя, като завладяли много нейни земи. Или както „духовито” предлага сръбския изследовател Н. Радойчич, тази част от историята на Орбини можем да озаглавим „Словени са всички и навсякъде”.

В книгата са дадени в образци и двете „словенски” азбуки – глаголицата и кирилицата. Но тук се получава нещо странно - той сочи католическия Св. Йероним за създател на „славянското” глаголическо писмо, наречено „буквица”. На него приписва и съставянето на „славянското” богослужение (?) и навсякъде българския принос липсва, а за делото на Кирил и Методи не става и дума.

През 1595 г. Русия още не е Велика сила и не е съпричасна на илирийската идея, а отскоро е завладяла Казан, и е покорила волжките българи, за които Орбини не казва нищо. Ще минат само 100 г. и илирийската идея ще продължи да се развива като панславянска доктрина, лансирана от гръцкото духовенство със сръбско “посредничество” на Петър І Велики. За известно време тя ще има формата на т.нар. гръцка идея при руската императрица Екатерина Велика с идеята, че Русия, като най-голяма „славянска” империя трябва да покровителства всички „славяни”, и да ги освободи от турците, както и да възстанови Византия. Според плана синът на Екатерина Велика, който говорил зле на руски но затова пък на отличен гръцки (защото е възпитаван от гръцки придворни велможи) трябвало да стане император на вече възстановената Византийска империя. Никъде в този план не се споменават българите, камо ли да става и дума за освобождението им.

Руското издание на „Царството на славяните” на Орбини излиза в Петербург през 1722 г. по „повелението” на император Петър І Велики под заглавие: „Книга историография початия имене, славы и разширения народа славянского....” и пр. Твърде показателно е, че книгата не е превод на пълния италиански текст, а е съкратена „адаптация” направена на руски език от.... сърбина граф Сава Владиславович – деен дипломат, най-близък съветник на император Петър I, в балканската му политика. Най-вероятно това ще да е човекът дал идеята на Петър І Черно море да стане “вътрешно руско море”, а Русия да завладее всички “славянски” земи.

Паисий Хилендарски намира екземпляр от руското “адаптирано” издание в библиотеката на сръбската архиепископия в Сремски Карловци по време на краткия си престой там през 1761 г., и широко се ползва от него като сигурен източник (!?). Затова и неговата история е логично да е озаглавена „История славянобългарска”.

Защо обаче официална българска историческа наука и до сега премълчава и не забелязва, че историята на друг католик - францисканския монах Блазиус Клайнер издадена година по-рано от Паисиевата - в 1761 г. е озаглавена „История на България” и в нея липсват тези “славянски” залитания и акценти? В тази книга за славяни се споменава мимоходом точно 11 пъти и то като за съпътстваща и незначителна роля, на хора увлечени от събитията в които водеща роля имат българите.

Също така първото печатно издание на историята на Христаки Павлович, която всъщност е преработка и допълнение на Паисиевата е издадена през 1844 г. и е озаглавена “ЦАРСТВЕНИК или ИСТОРИЯ БОЛГАРСКАЯ” (но не и славяно-болгарская).

В книгата на Орбини поради пристрастие или нещо друго, българите са представяни като разорители, грабители и убиващи жестоко! В такава светлина се описват цар Калоян и победите му над латините, както и на цар Самуил над гърците. В описанието за сърбите и византийците обаче, думите употребени за българите, като „жестоко” и „разорение” са спестени.

В описанията си Орбини стига до абсурди като заявява, че “....българите се възгордели повече от всякога, защото вкусили от радостите и богатствата на латинците(!?) и като завзели някои техни земи, веднага продължили напред..” и още за българите “..този тъй войнствен народ да не е показал вродената си жестокост “ и “.. Тази тяхна страшна жестокост, заедно с другите, изпитал върху себе си и император Балдуин”...



Панславизмът тръгва с основната идея, че руските “славяни” трябва да завладеят първо Османската империя, после Европа и накрая целия свят (!!), което се разбира от Азовския завет и “Начертанието” на Петър І Велики, както и “Начертанието” на Екатерина ІІ Велика.

Това е доктрина възпрепятствала българската държавност, набивала комплекс за малоценност и донесла неизброими страдания и геноцид над българите. Нейни проявления са и до днес македонизмът, политиката на Гърция за гърцизиране на българите в Беломорието и Албания (и до сега), кражбата на българското сирене, кисело мляко, българския фолклор и танци, и обявяването им за “елински,” издаването на помашко-гръцки речник, както и толерирането на татаризма и до сега в Руската федерация. От времето на Петър І Велики чак до края на ХХ век Русия ще глези и толерира Сърбия, Гърция, Влашко (Румъния) за сметка на България и ще води политика на купуване на българската интелигенция с цел славянофилията (русофилията) да бъде еталон в България. За разлика от България на Сърбия ще се отпускат милиони рубли само за да се стимулира сръбско национално освободително движение против Турция, а Сърбия ще стане основния проводник на панславизма (антибългаризма).

За това колко Русия е “безкористна” освободителка говори дълбоко премълчавания факт, че българският народ е принуден да заплати “Освобождението” си.

В брой № 2 на Държавен вестник от 10. 01. 1884 г. е публикуван следният Указ № 1144. “Ний Александър І С Божията милост и народна воля княз на българите Провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер. Войски, съгласно с определението на Берлинский договор”. В пълния тескт се описват размера и сроковете за заплащането, където “безкористната” помощ е определена на 10680250 книжни рубли и 43 копейки, което по онова време се равнява на 32,5 тона злато. Както добре се вижда заплаща се окупацията а не освобождението, както впрочем си пише и в Манифеста на Николай І от 1877 г. за обявяване войната срещу Османската империя, който документ и до сега официозната ни историческа наука не смее да покаже защото от него става ясно, че на България се отрежда ролята на “Задунайская губерния”.

. . .

В неистовото си желание да унищожат българите, гърците в лицето на Йоан Кантакузин докараха турските орди на балканите и това наследство още ни тежи.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #43 -: Декември 05, 2009, 17:04:50 »

ВИЗАНТИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО И СЕДЕМТЕ СЛАВЯНСКИ ПЛЕМЕНА СА ИЗМИСЛИЦИ


автор: Илия Илиев

Годината 681 - Една измислица, поставена редом с една илюзия.

Тук се спираме на някои от най-отвратителните исторически измислици, на причините за злонамерено тенденциозното фалшифициране на преславната наша история.

Нашият културолог проф. Асен Чилингиров ни дава брилянтен пример за основния модел на подменянето на българското минало с друго. В своя монография той показва факсимилие от топографска карта на района около Преспанското и Охридското езера от 1885 г. Картата е изготвена въз основа на заснемане на западната част от Балканския полуостров, извършено от сътрудници на Австрийската Академия на науките през 60 г. на ХIХ в. В района, обхващащ около 2500 кв. км не се срещат повече от 1-2 небългарски названия на селища или географски обекти. Значителна част от названията просто са неизговорими от сегашното население, състоящо се официално от албанци, гърци и македонци. Като България или Търново, например. Не се среща нито едно наименование, което да произлиза от “народностното” име македонци.

Днес обаче на книга там не живее нито един българин. Хилядите топоними в тази част на полуострова старателно са подменени. За много наши сънародници би било невъзможно да обяснят как са се появили тези чисто български топоними, след като те са се употребявали много преди 681 г. Защото не могат да ги съвместят с измислицата, че някои си прабългарин Аспарух, преследван от аварите и родните си братя дошъл между Дунав и Балкана, за да основе славянската държава България. Този тъмен азиатски субект се домъкнал тъдява с кекава ордица от полудиви хуногондури и всинца дружно се стопили сред огромна славянска маса от седем племена. Но преди това ордицата размазала цвета на византийската армия, предвождана от самия император.

Тук гъмжи от нелепости, упорито насаждани като история.

Няма прецедент в историята народът-победител да е приел езика и културата на покорения. Българите при по-малка численост са побеждавали векове наред византийци и римляни само защото са ги превъзхождали технологично в средствата и методите на водене на военни действия. Това е било така по отношение на конструкцията на сабята, на лъка и стрелите; многократно по-ефективната и по-лека броня; ездаческото умение и притежаването на специални породи бойни коне; притежаването на секретите за изготвяне на дълготрайни храни като пъстърмата и сиренето; качественото и дългосрочно организирано разузнаване; съобразяването на стратегията и тактиката с климатичните и географски особености в конкретния регион. Абсурдно е да се мисли, че хунобългарите са били технологично пред другите само във военно отношение. Дори в нашия ХХI век военните технологии продължават да дърпат след себе си останалите области на науката.

На великия кан Исперих, на братята му и на баща му Курт Кубрат упорито се приписва да са били прабългари. С едничката цел да се внушава, че българите се появяват и България започва съществуването си след 681 г.

Обаче разчистването на терминологичната бъркотия разкрива неподозирана за огромното мнозинство наши сънародници картина от миналото ни.

Далеч преди втората половина на VII в. част от нашите предци населяват Балканския полуостров и Мала Азия. Седемте основни български народности от най-дълбока древност са част от хунският съюз на север от Китай, тук в Европа са основна негова съставка и при Атила. През 447 г. Калиник, ученик на св. Хипатий, пише: “Хунският народ, който живее в Тракия, дотолкова нарасна, че зае повече от сто града и малко остана да завземе и Цариград”. Няма как хуногурите и хуногондурите на кан Исперих да са новодошли. Но се казва, че дотърчали от земите зад Кавказките планини.Тук е другата шашма.

Според византийски и латински източници Кавказ се е намирал на Балканите.

Според Есхил, Прометей казал на кравата Йо да мине от Йонийско море по Кавказката планина, от която извира река Ибър, към Кимерийския нос и да премине в Азия. По името на кравата е наречен и протока – Босфор или кравешки брод. Но Ибър е Марица, значи се говори за Рила!

Прокопий нарича Кавказ планинската верига, която се е простирала през Илирия и Тракия. Пак той нарича населението на юг и изток от нея хуни. Но пише още: “В старо време хуните се наричаха кимерии... сега се казват утигури, уногури или уногондури, които основаха българската държава”.

По времето на кан убиги Исперих българите са населявали земите от Горна Панония до Карпатите, Егейско и Йоническо море. Теофан пише, че още Кубрат станал господар на хуногондури, българи и котраги. Пак той и Никифор пишат, че българите са билив съюз със съседни славянски племена. Ето тази фраза се превръща в повод да се твърди лъжата, че зад Дунав били заварени славяни, при това многобройни.

На юг от долния Дунав са живеели българи. Според Прокоп, в Добруджа и Мизия живеели хуни, а според Йордан – българи. Последният е писал книгата си около 552 г. и казва: “Те живееха най-напред покрай Меотидското блато преди Троянската война, след това в Мизия, Тракия и Дакия, после се споменават в Скития покрай Понтийско море... тези хуногури образуваха българската държава”.

А някои и сега упорито отказват да имаме нещо общо с хуните.

В Манасиевата хроника се твърди, че по времето на император Анастасий ( 491 – 518г. ) българите завзели долната Охридска земя и цяла Македония. Пише го и Паисий Хилендарски, но го няма в нашите учебници.

В хрониката на владиката Йон от Никиу Мизия е наречена “провинция България”. Така е от IV век. България, не Славяния. Според Теофан, Стара България е опирала до Босфора.

Според Йордан, “в Долна Мизия, Тракия или Македония само Българи живеят”. През 499 г. в хрониката си Комес Марцелин пише, че при р. Цурта, днес Чорлу, българите разбиват военначалника Арист. Византийците панически бягат зад Босфора. Пълният контрол над Тракия на кого остава?

Мизийска България преди това е била във федеративни отношения с Константин Велики. Това е ключов момент, защото роденият в Ниш Константин е трако-илириец и изцяло се е опирал върху военната сила на хунобългарите. Само така успява да стане блестящ самодържец и да изгради Константинопол. Анастасий забравя това, опитва се да подчини народа ни, построява дълга стена от Черно море до Силимврия на Мраморно “ против нахлуванията на мизите или българите”.

Но какви са тези славяни, които настоятелно биват вкарвани като наши предци? Думата е латинска, склави значи слуги, често роби. Така след VI в. в римските хроники са били наричани презрително остатъците от населението на разбития Хунски съюз северно от Панония и Дакия и около Прибалтика, които останали извън прикритието на българската конница. Те многократно са търсили наша закрила, разселвали са сев планинските нископродуктивни полета на днешните Санджак и Косово, в Албанските планини, Родопите, в Епир и Тесалия. Например, селцето Маратон, вече всмукано от Атина, през 1829 г. се е състояло от 60% славяни и 40% албанци. Ако Екатерина Втора не беше си наумила да прави от Руската империя, населявана от 120 народности и племена, еднонационална православна славянска държава, за славяни днес нямаше да става дума.

Нямаше да ги има и голяма част от фалшификациите в родната история, скрити в широкото понятие византийска култура. Така руско-американският византолог Оболенски е определил културат на една общност от народи в рамките на византийската империя. Съответно изкуството на тази общност се обозначава като източно-православно.

Проф. Асен Чилингиров след три десетилетия упорита научна работа върху стотици църковни постройки или развалини напълно аргументирано оспорва това привеждане под общ знаменател. Открива и систематизира фрапиращи разлики, които не могат да се нарекат периферийни изключения. В някои случаи направо се касае за принципно отричащи се отлики. Те се проследяват през цялото християнско средновековие и са били основание за непримирима борба на Византия срещу “еретиците” в България.

Византийската църковна постройка има строга и сурова външност, съответсваща на тяхната затворена, обърната навътре същност. Външните стени са гладки, с крайно оскъдна украса, преобладават правоъгълните и многоъгълните форми, пропорциите са подчертано издължени. Църквите в българските земи представляват обърнати към вярващия постройки, използвани са били най-разнообразни средства за украсяване отвън и отвътре. Преобладавали са овалните форми, вместо скучните големи плоскости по фасадите са правени извън конструктивната потребност множество плитки, ниши и лизени. При това строени с мярка за дължина различна от византийската стъпка.

При това далеч не само по българските земи. Българските строители и зографи са разнасяли изключителното си изкуство в земите на Киевска и Московска Рус. Дори само по това може безспорно да се твърди, че те са получили християнската вяра от нас.

Десятинната църква в Киев е копие на Преславската катедрала.

Стенописите се отличават с необикновенна експресивност и с архаичната си доиконоборческа иконография.

Днес все още всичко минава под графата “Гръцка школа във византийската архитектура”. Стотици християнски храмове, строени от българи, систематично и с мрачна решителност са били разрушавани при падането ни под византийска власт нацяло или частично в купола и над олтара. Защо, ако са общо православно наследство? В частично разрушените храмове стенописите са напълно унищожени, зацапани с вар или покрити с друг живописен слой. Защо, ако се говори за общо източно-православно изкуство? Защото нашето е друго, своеобразно, с чисто български отлики, характерни за световъзприятието на народ, общувал дълго време с големите източни култури на Китай, Индия и Персия. Народ, разбиращ по различен начин самата християнска вяра. Затова са ги рушили.

В своето забележително изследване “Кроватова България и покръстването на българите” проф. Ганчо Ценов обяснява на какво се дължат много от преднамерените неистини за нашата история. Преди всичко на натиска на Имперска Русия. Тя не желае да признае българската църква в Тракия и Македония, защото не иска да признае и българската народност в тези земи. На Русия тези земи й трябват от геополитически съображения, затова България трябва да произхожда след 681 г., да е затворена между Дунав и Балкана и българите да са славяни.

Ученият историк Ганчо Ценов още в началото на века пише за истинската ни история преди Испарих. Но от колегите си русофили тук е наречен с “обидната” дума патриот, оплют е абсолютно безпринципно и безмилостно. Днес малцина знаят за него. Напразно, като имаме предвид следните му думи: “Българите трябваше да засилят националната си култура, русите трябваше да помогнат за това и чрез национална България, която извънредно им симпатизираше, да стигнат до проливите, за които мечтаеха”.

Днес няма руска империя, няма я и подкрепяната от Великите сили Югославия. Време е да си научим истинската история, за да си осигурим бъдеще като нация.



Направена от: CaMO_MuHaBaM.
« Последна редакция: Декември 05, 2009, 17:08:57 от delfin » Активен
delfin
Гост
« Отговор #44 -: Декември 05, 2009, 17:13:50 »

“Посветените” бардове /между тях има и такива / ни разказваха удивителни неща: огромна колекция от техните летописи, чиито първоначални свитъци са записани от устни предания, запълва всички бели петна и дори поправя грешките на всемирната история; в тях ще се намерят всички доказателства за това, че племената само на един Раджистан са заселили в доисторическите времена бреговете на северните морета, Балтика, Черно, Каспийско и други; всички германски и особено славянски народности в Европа фактически са потомци на напусналите Раджистан племена /в древността Раетан/. И действително, ако фините и унгарските маджари трябва да търсят началото на своя род и племе в Средна Азия и Тибет, шведите – в Кашгар, а немците /само на Макс Мюлер, впрочем/ на Оксус, то защо и ние да не потърсим родоначалниците на варяго–русите в горите и “великата пустиня” на Джеселмер? Кой знае, може би, славянските праотци на “братушките” – най-древните българи и сърби, чехи и на нас, русите, наистина спят под седемте етажа на доисторическите градове на Саушатра, Амбер и Удейпур?"


Откъс от Пещерите и дебрите на Индустан"  на Ел. Блаватска
Активен
Страници:  1 2 [3] 4   Нагоре
Отиди на:  



Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
Паник атака | Планински кристал - Кварц  © Copyright