Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Океанът на Истината  (Прочетена 2319 пъти)
kim
Гост
« -: Март 14, 2010, 21:09:31 »

Чудих се къде да я пусна и избрах тук, защото приказките попринцип са послания. Приятно четене и ще се радвам, ако споделите впечатлиния, критика или каквото и да е...тя е за вас. Усмивчица


Океанът на Истината


- Не може всичко да е толкова грозно - мислеше си Стефан, докато гледаше сивия град през прозореца. Чудеше се как може хората да произвеждат толкова много боклук и пушек.
- Колите пушат, комините пушат, хората пушат. Не им ли става лошо? Ами боклукът? Ами че той е навсякъде и накрая ще ни затрупа.
Всичко това го натъжаваше, защото си представяше, че планетата Земя е нещо като много голяма животинка, която си живее и лети из космоса, а ние - с нея на гръб. Имаше чувството, че може би и тежим и не му харесваше, че постоянно я дразним, като я човъркаме с багери и камиони. Повечето деца не му вярваха. Дори се разсмяха, когато веднъж им го каза.
- Не може да не е жива - обясняваше им той - щяха ли да съществуват иначе черешите, ягодите, гъбите, а горските обитатели? Ами ние, хората? Ако земята не беше жива, нас щеше ли да ни има?
Това никой не можа да си представи.        

Стефан обожаваше да е сред природата. Рядко се случваше обаче родителите му да го заведат извън града, защото имаха много работа, а когато нямаха – почиваха, за да имат сили да вършат още работа.
Затова той фантазираше. Толкова се беше специализирал във фантазиите, че можеше да накара играчките да говорят и те всъщност го правеха. Той ги питаше различни неща, а те му отговаряха.
- И другите ли пеперуди могат да говорят като теб?  - обърна се Стефчо към една дървена играчка, приличаща на пеперуда.  
- Разбира се - отговори тя - всички до една можем. Как иначе щяхме да си разправяме веселите случки, които сме преживели по поляните, или историите, които шепнат цветята? Би било доста скучно, ако не можехме.
- Нима и цветята говорят?  - зачуди се той.
- Всички живи същества говорят - включи се един космат плюшен вълк. - Аз дори мога да пея - изпъна се вълкът. - Когато луната изгрее, запявам в нейна чест.
- И аз пея - намеси се шарен бухал, ушит от стари дрехи и парцали. - Пея за тайните на гората, пея за джуджетата и елфите...
Детето гледаше смаяно. Един нов свят отваряше врати пред него, свят на чудеса и магия, много по-различен от този, който виждаше всеки ден по улиците или в телевизора например.
- Всичко това е прекрасно, но защо другите хора не си говорят с вас? Не ви ли чуват?
- Те отдавна са забравили за нас. Мислят се за много важни и единствени - каза закачливо бухалът. Играчките започнаха да се смеят.
Стефан погледна отново през прозореца и се замисли. Сякаш наистина хората се бяха самозабравили. Всички бързаха бясно за някъде, колите свиркаха непрестанно, тук-там се чуваха гневни викове. За миг си представи как всички хора са се качили на една голяма и бърза въртележка, а чичкото, който къса билетите, е заспал дълбоко и сега няма кой да я спре. От една страна би било чудесно да се повъртиш повечко, но пък може да ти се завие свят и накрая да ти стане лошо.
Навън съвсем се беше стъмнило, когато Стефан изяде вечерята си и пое към леглото.
- Лека нощ, мамо! Лека нощ, татко!
- Лека нощ, скъпи - отговори майка му, която шеташе наоколо. Баща му измрънка същото, почти заспал пред телевизора, където някакъв човек с костюм обещаваше да направи живота в града по-добър.
Стеф погледна натам за момент.
"Как може татко да гледа това отново? Та този човек всяка вечер повтаря едни и същи думи. Може да е запис", помисли си той и отиде да си легне. Докато се опитваше да заспи, човекът с костюма сякаш продължаваше да маха и говори от телевизора, но този път думите му бяха по-различни: "Обещавам да спра въртележката, но само ако сте послушни". Стефан погледна към бухала, който му се усмихна.
- Лека нощ, приятели - каза момчето.
- Лека нощ, Стеф - отговориха в един глас играчките.

Тази нощ небето беше ясно и най-сетне чисто от пушеци и мъгли. Вятърът ги беше отнесъл далеч със себе си, за да може звездите да изгреят в цялата си прелест. Леката им светлина бе предостатъчна за тишината, която накрая зае удобно мястото си в града и започна да разлиства една много дебела книга, в която можеха да се видят сънищата на спящите му жители.
О, колко прекрасни бяха сънищата на някои - пълни с музика и нежност, с доброта и смиреност. Беше пълно с мечти, които прелитаха насам-натам като птици, всякакви хора и животинки обикаляха наоколо. Пейзажите бяха приказни и това не беше случайно, защото имаше много художници, които седяха и рисуваха по цял ден, за да обогатяват този чуден свят. От време на време ръмеше лек дъждец, който всъщност не беше истински дъжд. Това бяха сълзи. Те падаха тихо в едно много голямо езеро, образувайки малки кръгчета. В езерото леко се носеха бели лодки, приличащи на лебеди. Във всяка имаше по един човек. Много от тях все още нямаха поникнали крила или пък бяха паднали от небето, в което се рееха стотици от същите лодко-лебеди, само че там седяха по двама души. Това бяха лодките на Любовта. Имаше и други сънища, сковаващи от студ или изгарящи от жега, напълно безлюдни и пусти или пренаселени и задушни. Там бродеха страховете на хората, преоблечени като войници с оръжия, чудовища или други твари. Вместо мечти и лодки, там летяха метални машини с оръдия, които сипеха огън и прахоляк навсякъде. Хората в тях не се разхождаха под ръка, а тичаха като луди в различни посоки, опитвайки се да избягат от собствените си кошмари.
Измежду всички тези сънища се появи и Стефан. Изглеждаше пораснал. Стоеше неподвижно на ръба на висока скала, а пред него лежеше огромният океан, който се ширеше докъдето поглед стига. Нещо тъмно и много голямо се надигаше от водата. Вълните се разбиваха със страшен грохот под краката му и тътенът сякаш беше глас, който казваше нещо много важно...
Стефан отвори очи и се огледа. Беше тихо, а в града все още цареше спокойствие. Погледна към играчките, които спяха дълбоко. В този момент някой проговори.
- Защо не спиш?
Стефчо погледна отново натам и срещна погледа на големия плюшен кит.
Той беше подарък от скъпия му дядо, който някога отдавна е бил моряк и кръстосвал моретата и океаните с голям търговски параход.
- Сънувах нещо... и се събудих - сподели детето.    
- Знам, защото и аз сънувах същия сън - отвърна китът.
- Как е възможно това? - попита Стефан.
- Всичко е възможно, приятелю - отговори китът.
- Сънувах океана. Беше толкова огромен и силен и за момент помислих, че ще ме погълне. Струваше ми се, че всеки момент ще разбера някаква велика тайна.
Китът се усмихна.
- И ще я разбереш, но когато му дойде времето.
- Сигурно е нещо много важно - развълнува се Стефчо.
- Това е отговорът на най-великата загадка, която човек се опитва да реши от дълбока древност. Това е тайната на планетата Земя - истината за живота - каза китът.
- И какъв е отговорът на загадката - запита момчето.
- Не мога да ти кажа - отговори играчката. -  Ти сам трябва да го откриеш. Мога да ти кажа само едно - следвай сърцето си. То ще ти покаже пътя, който води до отговора.
Големият кит затвори очи и не продума повече, а Стефан легна и се замисли. Толкова много въпроси изникваха, а отговорите бяха някъде там в тъмното, но той почти ги виждаше. Нещата, в които вярваше, оживяваха и това го караше да си мисли още по-силно, че има нещо много истинско в това, което хората в града наричаха измислици, и нещо много измислено в това,  в което те вярваха. Кое беше сън и кое реалност дори и професорите не можеха да кажат, но Стефан чувстваше, че е на прав път и че приключението тепърва започва. Сърцето му го теглеше към природата, затова нямаше търпение да се отзове, за да потърси именно там отговора на голямата загадка. Той се отпусна в леглото и затвори очи. Представи си, че върви по малка пътека в гората, покрита с жълти от слънцето листа. Единственият шум наоколо беше от малките му стъпки, които леко се редяха една след друга и колкото по-навътре влизаше в гората, толкова по-приятно се чувстваше, а стаята, леглото му и целият град оставаха все по-далеч и по-далеч...
Стефан вървеше бавно и въодушевено разглеждаше гората. По това време на годината тя беше повече от прекрасна. Никой не можеше да каже колко цветове вижда в този момент и неслучайно. Есента беше пристигнала с голямата си палитра, за да оцвети всяко листо в любимите си багри.
Той виждаше, че всичко в природата е перфектно и това го караше да си задава много въпроси. Например, защо хората изобщо искат да променят нейната първична красота? Или не, по-скоро, защо разваляха всичко?. И въобще защо пипат нещо, което не са създали? Земята раждаше и даваше всичко, от което хората имаха нужда - вода, храна, въздух, а те продължаваха да искат още и още. Копаеха за нефт, злато, скъпоценни камъни, изяждаха другите животни, продаваха кожите им, произвеждаха хиляди безполезни вещи, които след време забравяха потънали в прах някъде или изхвърляха на мръсното бунище. Сякаш имаше някаква голяма грешка. Дали не бяха забравили наистина, че без природата са загубени? Знаеше ли някой изобщо, че всичко е живо, както казваха животните, или това беше просто фантазията му? "Ами ако съм се объркал", осъмни се Стефан. Тази мисъл го постави между два свята - този на чувствата и усещанията му и другия, в който живееха останалите хора. Стана му трудно да реши кой е истинският и започна да му се струва, че главата му се надува като балон от всички тези мисли и въпроси. Той реши да си почине под един стар дъб, който растеше до пътечката. Дървото беше гигантско, короната стигаше до небето, а в нея можеха да се видят  десетки гнезда, домове на много птичи семейства. Корените му бяха като крака на огромен орел, вкопчил нокти в земята. Около тях растеше мек мъх, който приканваше човек за отмора. Точно там поседна и Стефчо и се загледа нагоре в короната.
- Колко голямо дърво - каза си той. - Чел съм за вековните дървета, но не бях виждал такова преди. И как само е изпънало клони към небето. Така е живяло стотици години, протягайки ръце към слънцето и...
- Ха ха - изсмя се някой. -  Аз пък не бях чувала подобна глупост преди - някой да говори за дърво, като за живо същество ха- ха.
Стефан потърси мястото, от където идваше гласът и видя една голяма пеперуда, кацнала на дънера на дървото. Тя изглеждаше досущ като неговата играчка.
- Защо да е глупост, нима не е живо? – учуди се Стефчо.
- Разбира се, че не е. Аз съм тук цял живот и то не е помръднало ха- ха – изкикоти се пеперудата и излетя навътре в гората, като продължаваше да се смее.
- Хъм... - замисли се момчето.
В този момент един плътен и дълбок глас измърмори.
- Какво ли разбира една пеперуда... Та нейният живот трае едва шест дни, а аз живея тук от векове! Докато я забележа, и тя вече е отлетяла нанякъде.
Стефан гледаше смаяно - дървото говореше! Не само говореше, но и го гледаше. И сякаш цялата мъдрост на гората бликаше от очите му.
- А, ти, вероятно ще да си човек - обърна се дъбът към детето.
- Д- д- да - потри очи Стефчо, чудейки се дали не сънува.
- Чувал съм за вас.
- Наистина ли, от къде?
- Слушал съм неведнъж историите, които разказват птиците в короната ми. Моята стара приятелка Водата също ми е разказвала за вас.
- Водата ли?
- Ами да. Тя е по земята от как свят светува и всичко знае - всичко е виждала. Винаги идва с новини и винаги намира начин да ме изненада. Ту се явява като дъжд, ту като роса... хо-хо.
Момчето слушаше внимателно.
- А чувал ли си нещо за океана - подпита Стефан дървото.
- И още как, та нали с водата са брат и сестра?! Океанът, кралят на моретата!
- Нещо ми подсказва, че трябва да го видя. Разкажи ми повече.
- Могъщ е той! Силата му, е като на триста морета и стига, до където ти видят очите. Пази тайните на планетата Земя, до които малцина са се докосвали. Само човек с чисто сърце бива допуснат до съкровищницата на тези древни знания.
- А как мога да стигна до него?
- Ще тръгнеш на изток. Ще вървиш докато не стигнеш реката - тя знае пътя.
- Благодаря ти - поклони се Стефчо.
- Няма за какво! Драго ми беше да поговорим малки човеко, а сега тръгвай, тръгвай, чe път те чака! - въодушеви се столетникът.
Стефан хвана отново пътеката.
Постепенно гората остана назад, а пред него се откри широка равнина, по която растеше висока трева.
Малкото момче се запровира през нея. Дълго се придвижваше така, без да вижда накъде отива. Усещаше, че е на прав път, но хоризонтът оставаше скрит за очите му. Умората постепенно го застигна и той реши да спре и да си почине. Намери място, където тревата не беше толкова гъста. Изсъхнал дънер спеше полегнал  на земята и Стефчо седна до него замислен. Мръкваше се, а океанът все още изглеждаше много далеч. Главата му започна да се пълни с въпроси; Кога щеше да стигне? Щеше ли да го намери изобщо? Мама и Татко сигурно са се побъркали от притеснение. Стефан се огледа наоколо и се почувства много самотен далеч от дом и семейство. Като тъмни сенки колебанията му запълзяха наоколо.
- Ами, ако всичко това е измислица, ако цялото приключение е просто сън? - попита той. Сега, ще се събудя у дома и всичко, ще бъде както преди и...
- Измислица е! Измислицааа... гра-гра!  
Стефчо подскочи, като опарен и видя две тъмни сенки, които кръжаха над главата му.
- Кои сте вие, какво искате от мен? - извика към тях стреснатото момче!
Сенките се снижиха и кацнаха на дънера. Това бяха две много големи, черни гарги с жълти очи!
- Ние сме страховете ти, ти ни повика! - казаха двете в един глас.
- Не е вярно, аз просто си седях и си мислих...
- Вярно е! Всеки път, когато изпиташ страх ние, ще идваме. Сега, ще дойдеш с нас и ние,  ще ти покажем един друг път гра - гра!
- Никъде не тръгвам с вас - реката, ще ме заведе! - извика им момчето
- Няма река вече - тя пресъхна отдавна! Не ти е тук мястото малкия, върви си у дома! - озъбиха се гаргите
Стефан се възпротиви!
- Не, не може да е вярно...не...аз трябва да продължа...
Момчето затвори очи и сълзи потекоха по бледото му личице.
"Не е вярно, не е вярно.." повтаряше си той.
В този момент задуха силен вятър и разлюля тревите. Сякаш от далеч долетя ехо на познат глас, който отново казваше: Следвай сърцето си Стефчо, то ще ти покаже пътя!
Детето светна - това беше гласът на Кита. Малкото му сърчице се изпълни със смелост и той скочи на крака по-уверен от всякога. Нямаше и капка съмнение в него - океанът и отговорите, които търсеше го чакаха там някъде. Той погледна към мястото, на което бяха кацнали гаргите - нямаше и следа от тях. Страховете му бяха изчезнали.
И ето, че отново пое на път. Не мина много време и високите треволяци оредяха, а след тях се разкри шир, до където поглед стига.
Някъде далеч на хоризонта започваше да се развиделява - идваше новият ден. Стефан забеляза една виеща се ивица, която блестеше,  като голяма сребърна змия в далечината.
- Реката - каза си той и хукна въодушевено надолу.
Скоро стигна брега. Водите и бучаха дълбоко, а течението и се носеше бавно.
- Ехо, чува ли ме някой! - извика момчето
- Чувам те момченце, очаквах те! - обади се реката
- Наистина ли? - учуди се Стефан
- Да. Реших да посетя моя горски приятел Столетника, та той ми разказа за теб.
Стефан си спомни разказите на дървото и посещенията на водата.
- Чудесно е да имаш приятели, на които да гостуваш! - усмихна се момчето
- О, да. Освен, че сме приятели ние сме и жизнено свързани - аз го поя, той пък дарява кислород на всичко живо наоколо. Ние всички сме свързани!
- Дървото каза, че ти знаеш пътя до океана, как мога да го намеря?
- Разбира се, че го знам. Аз самата съм прокопала този път и всеки ден отивам до там. Върви с мен приятелю!
- Благодаря ти! - зарадва се малкият Стефчо и весело тръгна по течението на реката.
Вървяха заедно, реката пееше песента си, а Стефчо се наслаждаваше на звуците. О, от колко отдавна искаше да се разхожда из поля и гори. Сутринта беше прекрасна там, въздухът - божествен! Природата се пробуждаше.
Изведнъж Стефан спря и се ослуша. Тътен и грохот се чуваше съвсем наблизо. Земята се тресеше под краката му.
- Е,  стигнахме - усмихна се реката. Но от тук, ще трябва да продължиш сам напред, защото моят път минава през скали и пукнатини, от където ти няма как да минеш. Сега ти желая успех и до скоро приятелю!
- До скоро! Благодаря ти за всичко водичке!
Стефчо тръгна бавно към ръба. Шумът се засилваше все повече, а пред него се разкриваше неописуема гледка - една безкрайна синева. Огромни вълни се мятаха към скалистия бряг и шумно се разбиваха под краката на момчето. Някъде в далечината небето и водата се събираха и човек можеше с часове да гледа натам почивайки си. Това беше океанът. Детето гледаше занемяло тази величествена картина, рисувана милиони години. Обзе го познато чувство, сякаш беше виждал всичко това и преди. Ами да!
- Та това е моят сън! - прошепна той
В този момент водата потъмня някъде долу под краката му и закипя страховито. Нещо голямо се надигаше от дълбините.
Стефчо седеше онемял, но не се страхуваше. Вече знаеше, че това е моментът, в който щеше да разбере смисъла на цялото приключение.
Изведнъж силен, плътен вой проряза вода и небе. Водата се разтвори и от бездната изплува огромен бял кит. Стефан тържествуваше, сърчицето му тупкаше от радост. Да, това беше китът, неговият стар приятел играчка, но сега в цялата си прелест на водното си царство. Китът каза:
- Радвам се да те срещна отново приятелю! Първо искам да ти благодаря, че повярва и стигна чак до тук. Ти си много смело момче.
- Благодаря ти! - зарадва се детето. Но нима всичко е било просто сън?
- Не съжалявай, че всичко това се случва в съня ти. Външният свят, в който живееш има твърде много неща, които да те разсеят и ти никога да не ме чуеш. Именно за това избрах срещата ни да е точно тук, и това което ще ти кажа да остане в теб завинаги.  
- Разбирам - кимна Стефан
- Стефчо, Земята наистина е живо същество, точно както винаги си си я представял - каза китът - Всички ние сме нейни деца и тя безкрайно много ни обича. Затова ни е дала всичко от себе си - храна, вода, подслон, споделила е цялата си прелест с едно едничко желание към нас, да и отвърнем със същото - любов.
Момчето слушаше внимателно.
- Повечето хора са забравили за това сега - продължи китът - но те не разбират, че загубили връзка с природата никога няма да бъдат щастливи, защото са неразделна част от нея - важно е да не забравят това.
- Много бих искал да помогна, но аз съм едно малко момче - никой няма да иска да ме изсуша, пък и кой би повярвал, че казвам истината?
- Ти си едно уникално момче и един ден, ще пораснеш. Добрият пример, който ще даваш тогава, ще помогне на хората да си спомнят пътя към природата. Тогава, ще ти повярват, защото Истината  живее във всеки един от нас, а тя е като реката - знае всички пътища до океана. Успех приятелю!
Китът подсвирна приятелски и изчезна бавно в дълбините, а Стефан остана неподвижно на ръба на високата скала. Пред него лежеше огромният океан, който се ширеше докъдето поглед стига. Вълните продължаваха да се разбиват със страшен грохот под краката му и сякаш всичко започваше да му звучи като едно далечно отдалечаващо се ехо, а той бавно се завръщаше у дома.

Момчето отвори очи и се огледа. Слънцето беше отдавна изгряло и осветяваше стаята, в която цареше пълно спокойствие. Играчките си седяха на местата. Той си спомни приключението и се усмихна. Чувстваше се пораснал и някак си по-мъдър. Така щеше да се чувства и занапред, защото вече знаеше, как може да бъде полезен на хората и това го правеше изключително щастливо хлапе.
Ти също можеш да се включиш малки читателю, като помогнеш на Стефчо в задачата, която му заръча китът и може би един ден, ще се срещнете отново там някъде по пътя - този, който води до океана на Истината.


* Raztvor_knijka_12.jpg (285.33 KB, 935x723 - видяно 170 пъти.)
« Последна редакция: Юли 06, 2010, 18:35:26 от indigo » Активен
Веселин
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 229


  • Град: Пловдив
  • « Отговор #1 -: Март 14, 2010, 21:21:08 »

    Страхотна приказка! Благодаря, kemura! Ти ли я написа?

    Де да бяха повечето хора като тоя Стефан! Наистина в днешно време повечето хора живеят в някакъв измислен свят и не могат да  видят и най-простите истини, които са точно под носа им.  Тъжен
    Активен
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #2 -: Март 14, 2010, 21:22:02 »

    Браво!Наистина е хубаво,и аз ще опитам да напиша нещо такова!
    Активен
    izida
    Гост
    « Отговор #3 -: Март 14, 2010, 21:59:13 »

    Стрхотно Кемура, Браво! Де да имаше повечко такива приказки!
    Тази с удоволствие ще я прочета на синът ми, малко е малък, но мисля ще усети вибрацията и посланието!
    Активен
    giti
    Гост
    « Отговор #4 -: Март 14, 2010, 22:04:04 »

    Ей ама не е честно... тъкмо взе да става още по-интересна приказката.. Давай 2 част хайде, моля те......
    Страхотна е....
    Активен
    ra-ra
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 11


  • Град: España
  • « Отговор #5 -: Март 14, 2010, 22:11:48 »

    Активен

    Прасчо: Как се пише любов?
    Пух: Тя не се пише, тя се чувства..
    kim
    Гост
    « Отговор #6 -: Март 14, 2010, 22:26:23 »

    Благодаря ви много!

    Да Веско. Всъщност това е авторската приказка, с която имам намерение да се защита в академията след 3 годишна пауза, но пък си дойде точно на време...Ще ги видят нещата няма начин.

    rebeno - успех! Давай смело Усмивчица  

    Izida, ще я усети и още как..пък и скоро ще има и картинки така че грижи няма Усмивчица

    Giti, може би избързах...на драго сърце, но част 2 ми е в главата. Сега получих това от редакторката и по-рано разбрах, че съм изтрил написаното от част 2. Явно така е трябвало да стане... Имаше колебания там, и то защото изпуснах една вълна вдъхновение по-рано, а тогава не я дописах. Нищо, сега ще стане и то както трябва Усмивчица

    Активен
    giti
    Гост
    « Отговор #7 -: Март 14, 2010, 22:28:29 »

    Благодаря ви много!

    Да Веско. Всъщност това е авторската приказка, с която имам намерение да се защита в академията след 3 годишна пауза, но пък си дойде точно на време...Ще ги видят нещата няма начин.

    rebeno - успех! Давай смело Усмивчица  

    Izida, ще я усети и още как..пък и скоро ще има и картинки така че грижи няма Усмивчица

    Giti, може би избързах...на драго сърце, но част 2 ми е в главата. Сега получих това от редакторката и по-рано разбрах, че съм изтрил написаното от част 2. Явно така е трябвало да стане... Имаше колебания там, и то защото изпуснах една вълна вдъхновение по-рано, а тогава не я дописах. Нищо, сега ще стане и то както трябва Усмивчица



    Хаха този отговор беше дежаву.. честно
    Активен
    Gayatri
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 614


  • Град: София
  • « Отговор #8 -: Март 15, 2010, 10:45:34 »

    Kemura, ти имаш талант бе момче и то много голям. Приказката ти е невероятна. Много ми хареса. Толкова увлекателно пишеш. С нетърпение чакам продължението. Не ни дръж толкова в очакване.
    Като издадеш книжката, моля да ни споделиш, защото аз лично искам да си я купя и да я чета на дъщеря ни.Даже ще купя няколко книжки и ще ги подаря на всичките си приятелки с малки дечица.
    Активен
    Веселин
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 229


  • Град: Пловдив
  • « Отговор #9 -: Март 15, 2010, 11:30:02 »

    Още веднъж - БРАВО!!!  Слънце
    На мен честно казано не ми бяха нужни и картини - веднага си представих как съм в гората под големия стар дъб. Приказката е направо вълшебна и съвсем подходяща за заспиване.
    Продължавай да твориш!
    Активен
    Aldonza Dulcinea Lorenzo del Toboso
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 362


    AЗ ВЯРВАМ

    « Отговор #10 -: Март 15, 2010, 11:53:20 »

    Страхотно! Много красива приказка..Невероятна е :0
    Чакаме продължението
    Активен

    There's no such thing as MYSELF since I am constantly changing. ME
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #11 -: Март 15, 2010, 16:26:01 »

    Истината е,че тази приказка ме вдъхнови.
    Както казах вече ще се опитам да създам нещо подобно още днес(поне да го започна),но стига съм се заканвал и по-добре най-сетне да го направя!
    Активен
    nia.boneva6
    Гост
    « Отговор #12 -: Юли 06, 2010, 16:53:20 »

    За бога, почти всички работи в историята отговарят на моите мисли и разговори със света около мен! Шокиран Ухилен
    Интересно ще да е , ако прочета втората част... къде е Затъпяване
    Активен
    Аэ съм
    Слава ввишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение.
    *****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 2409


    Hello! I am Andy!

    « Отговор #13 -: Юли 06, 2010, 17:07:56 »

    Аз уж бях тръгнал и аз да пиша нещо такова...ама ъ-ъ. Усмивчица
    Активен
    kim
    Гост
    « Отговор #14 -: Юли 06, 2010, 17:11:29 »

    За бога, почти всички работи в историята отговарят на моите мисли и разговори със света около мен! Шокиран Ухилен
    Интересно ще да е , ако прочета втората част... къде е Затъпяване

    Ми вътре си е и втората част Усмивчица 
    просто темата носи такова име, щото не бях качил цялата тогава...
    То май се усеща, че свършва или не? Усмивчица
    Активен
    Страници:  [1] 2   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Хората пренебрегнаха Истината и не ги е грижа « 1 2 3 4 5 »
    Йога
    Търсач 70 4131 Последна<br />публикация Юни 26, 2012, 20:39:39
    от Sunshine(sun)
    Експеримент с Истината
    Духовни учения
    Търсач 13 932 Последна<br />публикация Април 23, 2011, 18:47:45
    от Търсач
    Експеримент с Истината – първи стъпки
    Йога
    Търсач 3 1437 Последна<br />публикация Януари 09, 2012, 00:26:36
    от meander
    Просветлението за Истината « 1 2 ... 6 7 »
    Духовни учения
    Aliya 100 3034 Последна<br />публикация Май 13, 2012, 23:37:12
    от boryanab
    Истината за месото « 1 2 3 4 »
    Природосъобразно хранене
    Sunshine(sun) 45 4791 Последна<br />публикация Юли 07, 2013, 22:23:01
    от kapitana

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright