Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Съществува ли човешката душа?  (Прочетена 4760 пъти)
delfin
Гост
« -: Януари 28, 2010, 19:49:48 »

В ранните часове на 28 юли 1976 г. най-смъртоносното земетресение на 20-ти век и третото най-голямо, записано в историята, разтърсва Тангшан (Tangshan), Китай. Приблизително една пета от града е заличен при това бедствие, а хиляди биват изтръгнати от ръцете на смъртта.


Впоследствие се провежда социологическо проучване с хората, върнати от близко до смъртта състояние, с цел да се открие какво са преживели те в най-критичния момент от живота си.

За изненада на учените много хора отговорили, че на прага на смъртта те не чувствали никаква болка или съжаление, а изживели някакво вълнение, сякаш освободени от физическите си тела. Някои казали, че съзрели тунел от светлина, а други – че видели други същества. Вероятно много хора са запознати с подобен род истории, известни на експертите като „преживявания, близки до смъртта” (ПБС).

Съществуването на ПБС предизвиква проблем за съвременното разбиране за съзнанието, тъй като според съвременната наука съзнанието е по-скоро продукт на неврохимични реакции, отколкото нещо реално съществуващо и независимо от мозъка, способно да се отделя от физическото тяло. Явлението ПБС предполага, че човекът има не само тяло, но и душа. Естествено, учените имат разнородни мнения относно отделното съществуване на човешката душа.

Едно изследване, проучващо тази материя, било проведено от д-р Дънкан Макдюгъл в Хаверхил, Масачузетс, през 1907 г. Макдюгъл работил с шест пациента, които били в критично положение. Претеглил ги в момента точно преди смъртта и веднага след нея.

Резултатите, публикувани в съвременни медицински списания, разкрили, че пациентите губели средно по 21 грама в точния момент на смъртта. Д-р Макдюгъл стигнал до заключението, че тази разлика е теглото на човешката душа – любопитен факт, добил известност във филма от 2003 г. „21 грама”.

В наши дни на това изследване се отдава малко значение – то е пренебрегвано просто като анекдот в научните кръгове, тъй като зложелатели твърдят, че е възможно да е имало грешки в измерванията, причинени от няколко фактора. При все това досега никой не е повторил експеримента с цел да го потвърди или отхвърли.

„Редукционистът” е по природа скептичен относно съществуването на възможността за независимо съзнание. Ученият Франсис Крик, поделил Нобелова награда с Джеймс Уотсън през 1962 г. за откриването на двойната спирала на ДНК, е може би най-известният съвременен представител на тази гледна точка.

В изследване, проведено в продължение на няколко години, професор Крик заявява, че „нашите съзнания – поведението на нашите мозъци – може да бъде обяснено с взаимодействието на нервните клетки (и други клетки) и асоциираните с тях молекули.”

Но някои учени спорят, че професор Крик се придържа към една крайна гледна точка. „Все едно да кажем, че катедралата е купчина от камъни и стъкло. Вярно е, но е прекалено опростено и се пропуска същността”, казва Майкъл Рейс, професор от Лондонския университет, който е както учен, така и свещеник.

Най-пълното изследване на ПБС до ден днешен е проведено от Пим ван Ломел и група холандски лекари върху 344 пациенти от 10 болници. Пациентите били съживени след спиране на сърдечната дейност. Според изследването, чиито резултати били оповестени в Лансет през 2001 г., 62-ма пациенти (или 18 %) са имали някакъв спомен за близко до смъртта преживяване, докато 41 от тях са описали „дълбоко” или „много дълбоко” преживяване.

Половината от съобщилите за ПБС заявили, че били наясно с това, че са мъртви, докато 56 процента казали, че изпитвали позитивни емоции. Петнадесет души (24%) споделили, че имали преживяване на излизане от тялото, докато 31% изпитали придвижване през тунел. Осемнадесет души казали, че видели „небесни пейзажи”. Една трета съобщили за среща със свои мъртви роднини, а по думите на осем души, пред очите им преминал целия им живот.

„Концепцията, приета досега, но недоказана научно, е, че съзнанието и спомените са локализирани в мозъка”, пише професор ван Ломел в „Относно целостта на нашето съзнание”.

„Как би могло да се преживее състояние на ясно съзнание извън тялото в момент, в който мозъкът не функционира по време на клинична смърт с равна електрокардиограма?” пита Ван Ломел. „Освен това, слепите хора са описвали [възприятия, съответстващи на реалността] по време на преживявания извън тялото”. По думите на Ван Ломел, близките до смъртта преживявания разширяват границите на медицинското разбиране по отношение пределите на човешкото съзнание и връзката между съзнание и мозък.

Докато този въпрос вероятно ще остане спорен в научните среди, понататъшни изследвания могат да дадат основание да се правят проучвания по непреходния  въпрос: Има ли живот след смъртта?

Превод: Радослав Стоянов
Активен
psyhea
Гост
« Отговор #1 -: Юли 16, 2010, 23:17:06 »

.........................

"Какво представлява човешката душа? -Малка частица от голямата душа на света, искра от божествения дух, безсмъртна единица. Но ако бъдещето се разкрива в неимоверния блясък на божественото съзнание, то тайнственото й начало трябва да се търси в зараждането на органичната материя. За да е такава, каквато сега живее в човека, тя е преминала през всички царства на природата, по цялата стълба на съществата, еволюирала е в течение на неизброими съществования. Духът, който движи световете и сгъстява космичната материя в огромни маси, се проявява с различна интензивност и все по-съсредоточено в поредните природни царства. Той е сляпа и неразличима сила в минерала, после се индивидуализира в растенията, променя се в сетивата и в инстинктите на животните и в това бавно преработване се стреми към съзнателната единичност. Единичността може да се види и в най-нисшия вид животни. Така душевният и духовният елемент присъстват във всички области на природата, макар и в минимално количество в по-нисшите области. Душите, които съществуват в зародишно състояние в нисшите области, пребивават там в течение на големи периоди от време и само след големи космични революции преминават в по-висша област, като отиват на друга планета. В периода на пребиваването си на една планета те биха могли само да се из дигат в различни видове.
Къде е началото на единицата? Този въпрос е равносилен на проблема за образуването на Слънцето. Но във всеки случай човешкото същество е еволюирало милиони години, минавайки през цяла верига от планети и нисши царства, и през всички свои съществования то запазва своя индивидуален принцип. Тази тайнствена, но неразрушима индивидуалност е божественият печат на единицата, в която Бог се проявява чрез съзнанието.
В хода на еволюцията на организмите единицата все повече развива скритите принципи, които съществуват в нея. Поляризираната сила се превръща в сетивност, сетивността - в инстинкт, а инстинктът - в разум. И колкото повече се разпалва светилникът на съзнанието, толкова душата става по-независима от тялото, по-способна на свободно съществуване. Течната и неполяризирана сила на минералите и растенията е свързана с елементите на земята. Душата на животните е силно привличана от земния огън и пребивава в него известно време, след като напусне тялото си, а после се завръща на земята, за да се въплъти отново в представител на своя вид, без никога да може да напусне ниските слоеве на атмосферата. Тези слоеве са населени със стихийни души, с души на животни, които играят някаква роля в живота на атмосферата и упражняват голямо влияние върху човека. Единствено човешката душа идва от небето и след смъртта на тялото отново се връща там. Но в коя епоха от дългото си космично съществуване елементарната душа става човешка?През какъв огнен праг, през какъв ефирен пламък минава тя, за да се превърне в душа на човек? В един междупланетен период това преобразуване е възможно само ако елементарната душа се среща с вече оформени човешки души, които развиват нейния духовен принцип и отпечатват божествения си първообраз като огнен печат върху нейната пластическа материалност.
Колко дълго пътуване, колко въплъщения са нужни на новата душа, за да стане тя душата на човека, когото познаваме!
Според езотеричната традиция на Индия и Египет индивидите на сегашното човече ство са започнали човешкото си съществуване на други планети, където материята има по-малка гъстота. Тогава тялото на човека е било парообразно, а неговите въплъщения са ставали лесно. Способностите му за пряко духовно проникновение са били много силни и много фини в тази първа фаза на човека, докато умът и разумът са се намирали в зародишно състояние. В това полутелесно и полудуховно състояние човек е виждал духовете, всичко е било блестящо и очарователно за очите му, звучащо с прелестна музика за ушите му. Той е чувал дори хармонията на сферите. Там човекът не е мислел, волята му е била в зачатъчно състояние. Живеел е, поглъщайки звуците, формите и светлината, плувайки като насън от живота към смъртта и от смъртта към живота. Всичко това последователите на Орфей наричат небето на Сатурн. Според учението на Хермес само чрез въплъщението си на все по-сгъстени планети човек се е материализирал. Така човечеството постепенно се лишава от духовното си чувство, но в засилващата се борба с външния свят то развива разсъдъка, ума и волята си. Земята е последното стъпало в това слизане в материята, което Мойсей нарича излизане от рая, а Орфей - падане в последния кръг. Само чрез свободното упражняване на разума и волята си човек може да се изкачи от земята в другите кръгове след поредица от съществования и да придобие духовните си сетива. Само тогава, твърдят учениците на Хермес и Орфей, с дейността си, човек получава съзнанието и познанието за божествеността; само тогата той става син на Бога. Хората, които на земята носят това име, са го заслужили след поредица от слизания и издигания по този страшен път, преди да се потопят сред нас.
Какво представлява скромната Психея при самото й появяване? Леко дихание, бродещ зародиш, птица, блъскана от ветровете, която прелита от един живот в друг. И така, след много премеждия, след милиони години, тя става дъщеря на Бога и признава само една родина - небето! Ето защо гръцката поезия толкова проникновено сравнява душата с крилато насекомо, което е ту земен червей, ту небесна пеперуда. Колко пъти тя е била какавида и колко пъти пеперуда? Тя никога няма да разбере това, но усеща, че има крила!
Такова е замайващото минало на човешката душа. То ни обяснява сегашното й положение и ни позволява да видим нейното бъдеще.
Какво е положението на божествената Психея в земния живот? Трябва само малко да се замислим, за да видим колко странно и трагично е то. След като с мъка се пробужда в гъстата земна атмосфера, душата е затворена в обръчите на тялото. Тя вече живее, диша, мисли само чрез него, но не е самото то. В развитие то си душата усеща как в нея се засилва една трептяща светлина, нещо невидимо и безплътно, което тя нарича свой дух, свое съзнание. Да, човекът носи вроденото чувство за тройната си природа, защото дори в елементарния си език различава тялото от душата и душата от духа си. Но пленената и измъчена душа броди между двамата си придружители като между стегнатите обръчи на змия и гласа на невидимия дух, който я призовава, но чието присъствие се усеща само от плясъка на крилата му и от беглите му отблясъци. Понякога тялото я поглъща до такава степен, че тя живее само с неговите усещания и страсти. Заедно с него тя се въргаля в кървавите пиршества на гнева или в гъстия дим на сладострастието, докато се отврати от себе си и забележи дълбокото мълчание на невидимия си придружител. Понякога пък, привлечена от духа, тя е осенена от такива висши прозрения, че забравя за съществуването на тялото, докато то й на помни за себе си с някакъв тираничен вик. И винаги един вътрешен глас и говори, че между нея и невидимия и гост съществува неразрушима връзка за разлика от връзката с тялото, която смъртта ще скъса. Но в това лутане между двамата си придружители в тяхната вечна борба душата напразно търси щастието и истината. Напразно търси тя самата себе си в мимолетните си чувства, в мислите, които и убягват, в света, който се променя като мираж. Без да може да намери нещо трайно, измъчвана, гонена като лист от вятъра, тя се усъмнява в себе си и в съществуването на божествения свят, който се разкрива пред нея само в скръбта и, в нейната безпомощност да го достигне. Човешкото невежество е заложено в лутанията на мнимите мъдреци, а скръбта - в неизмерната жажда на човешкия поглед. В крайна сметка колкото и просторни да са знанията на човека, раждането и смъртта му го затварят между две съдбовни граници. Това са двете вра ти на затвора, зад които той нищо не вижда. Пламъкът на неговия живот се запалва, когато той влиза през едната врата, и угасва, когато излиза през другата. Такава ли е участта и на душата му? Ако не е такава, какво става с нея?
Философите дават твърде различни отговори на този мъчителен проблем. Отговорът на теософите от всички времена, посветени в тайните, в същността си е един. Той е съзвучен на световното чувство и на вътрешния дух на религиите. Посветените винаги казват истината в символична форма. Езотеричното учение разкрива много по-просторни перспективи и неговите твърдения са свързани със законите на световната еволюция. Ето какво казват посветените в тайните, които черпят науката си от традицията и от дългите си наблюдения върху живота на душата: "Човече, онова, което се вълнува в тебе и което ти наричаш своя душа, е двойното ефирно облекло на тялото, което съдържа в себе си безсмъртен дух. Духът строи и изтъкава духовното си тяло чрез собствената си дейност." Питагор го нарича леката колесница на душата, защо то той е предназначен да я пренесе от земята след смъртта. Това духовно тяло е органът на духа, неговата чувстваща обвивка, неговото волево средство и служи за одушевяване на тялото, което без него би останало неподвижно. При виденията на умиращите и на мъртвите тази двойна обвивка става видима. Но за това се изисква особено психично състояние. Финесът, силата, съвършенството на духовното тяло зависят от качеството на духа, който се съдържа в него. Между душите, изтъкани от астрална светлина, но пропити със земни и неведоми флуиди, съществуват много по-големи различия и оттенъци, отколкото между всички земни тела и всички състояния на видимата материя. Това астрално тяло, макар и много по-фино и по-съвършено от земното, не е безсмъртно като единицата, която се съдържа в него. То се мени и се пречиства според сферите, през които минава. Духът го оформя,и вечно го преобразува по свой образ, но никога не го напуска и ако постепенно го съблича от себе си, това е само за да се обвие в по-ефирни вещества. Ето на какво учи възпитаниците си Питагор, който вниква в абстрактната духовна същност, в безформена та единица. Духът, действащ било в дълбините на небето, било на земята, трябва да притежава един орган - този орган е живата душа, била тя нисша или възвишена, мрачна или лъчезарна, но имаща човешка форма и образ Божи.
Какво се случва при смъртта? С наближаването на агонията душата предчувства близката си раздяла с тялото. Тя отново вижда цялото си земно съществуване в мимолетни картини, които се ре-дуват бързо, но са изключително ясни.Когато изчерпаният живот спира в мозъка, душата напълно изгубва съзнанието си. Ако тя е свята и чиста, нейните духовни чувства се пробуждат заедно с посте-пенното й отделяне от материята. Преди смъртта тя е можела да усеща по някакъв начин съществу-ването на един друг свят дори само чрез вглъбяването в себе си. Сега при нейните мълчаливи молби, при далечните призиви, при неопределените лъчи на невидимия свят земята вече не е толкова плътна за нея и когато най-после душата се отде ля от вече изстиналия труп, тя, щастлива в освобождението си, се издига сред силна светлина в духовното семейство, на което принадлежи. Друга участ очаква обикновения човек, в чийто живот са надделявали инстинктите. Душата му се събужда в полусъзнание като в кошмар. Ръцете не се подчиняват, той няма глас, за да може да извика, но си спомня, страда, обграден от тъмнина и вцепенен от уплаха. Душата виж да единствено трупа, от който току-що се е отделила, но който непреодолимо я привлича, защото само чрез него е живяла. Човекът се блъска ужасен в изстиналата тъкан на мозъка си, в съсирената кръв на своите вени и не се намира вече. Умрял ли е? Жив ли е? Той иска да види нещо, за което да се залови, но не вижда нищо. Обгражда го тъмнина - около него и в него цари хаос. Той вижда само едно нещо и то го привлича и ужасява... – зловещата фосфорна светлина на неговия труп. И кошмарът започва отново.
Това състояние може да продължава месеци и дори години. Траенето му зависи от силата на инстинктите на душата. Но добра или зла, адова или небесна, тази душа постепенно осъзнава себе си и своето състоя ние. Щом се освободи от тялото си, тя побягва в бездните на земната атмосфера, чиито потоци от електричество я носят из въздуха. Там тя различава блуждаещи души, най-различни по форма, които приличат, както и самата тя, на мимолетни проблясъци сред гъста мъгла. Тогава тежката душа започва да се бори, за да се издигне в по-високите пластове на въздуха, да се избави от земното привличане и да достигне небесата на нашата планетна система, където само приятели могат да я заве-дат. Често обаче минава дълго време, преди тя да може да ги чуе и види. В религиите и митологиите тази фаза от живота на душата носи раз лични названия. Мойсей я нарича Хореб, Орфей - Ереб, а християнството - Чистилище, или Долината на сянката на смъртта. Гръцките посветени в тайните я оприличават на конусовидна сянка, която земята влачи след себе си и която стига до Луната - затова я наричат пропастта на Хеката. Според орфиците и питагорейците в този тъмен кладенец се въртят ду-шите, отчаяно устремени към кръга на Луната. Омир и Вергилий ги сравняват с вихър от листа, с птичи орляци, уплашени от бурята. На Луната е отредено видно място в древния езотеризъм. Древните вярват, че душите пречистват звездните си тела на обратната страна на Луната, преди да продължат издигането си към небето. Предполага се също, че хероите и духовете обитават известно време страната на Луната, обърната към Земята, за да облекат тяло, подходящо за нашия свят. На Луната се приписва и силата да магнетизира душата за земното и въплъщение и да я демагнитизира за небесното и съществуване. Изобщо тези твърдения, които за посветените в тайните имат едновременно и буквален, и символичен смисъл, означават, че душата трябва да премине през едно чистилище, за да премахне от себе си земната нечистота, преди да продължи пътуването си към небето.
Но как да опишем пристигането на душата в собствения и свят? Земята изчезва като сън. Ново видение, приятно отмаляване я обгръща като прегръдка. Тя вижда вече само крилатия си водач, който я отнася със светкавична скорост в дълбините на пространството. Какво да кажем за пробуждането и в долините на една ефирна звезда без атмосфера, където всичко - планини, цветя, растения - притежава фина чувствителност и е способно да говори?      
Какво да кажем най-вече за онези блестящи образи на мъже и жени, които я заобикалят, за да я посветят в святата тайна на новия и живот?
Богове ли са те? Не, това са души, подобни на нея, и е чудо, че техните мисли се четат по лицата им, че нежността, любовта, желанието или страхът блестят през тези прозрачни тела. Тук телата и лицата вече не са маски на душата - самата прозрачна душа се явява в истинската си форма и блести в светлината с чистата си истина. Психея намира божествената си родина. Защото загадъчната светлина, в която тя се къпе, която се излъчва от нея и пак се завръща, светлината, която извира от усмивките на многообичните, тази светлина на божественото... това е душата на света... и тя чувства в нея присъствието на Бога! Сега вече не съществуват никакви препятствия. Тя ще обича, ще знае, ще живее, ограничавана само от собствения си полет. О, странно и чудотворно щастие! Тя се чувства съединена с всички други души чрез дълбини сходства. Защото в отвъдния живот тези, които не се обичат, се избягват и се срещат само онези, които се разбират. Те ще приличат на винаги нови стихотворения - в тях всяка душа ще бъде един стих и ще преживява живота си в онзи на другите. После тя с трепет ще се спусне в светлината на висините при повика на Пратениците, на крилатите Духове, на онези, които се наричат Богове, защото са избавени от земни въплъщения. Водена от този висш разум, тя ще иска да прочете великата поема на тайнственото Слово, да проникне колкото може в симфонията на вселена та. Ще и бъде дадено да чуе поученията в кръговете на божествената любов. Ще се опита да види творците на Гениите. Ще съзерцава прославените Духове, живите лъчи на Бога на Боговете, и няма да може да понесе ослепителния им блясък, в сравнение с който слънцата избледняват като мъждукащи светилници! И когато се завърне уплашена от тези неописуеми пътешествия, тръпнеща пред безкрайността, тя ще чуе далечни любими гласове, които я викат, и отново ще се озове на златистите брегове на своята звезда, обвита в розовото було на сладък сън, изпълнен с бели сенки, благоухания и мелодии.
Такъв е небесният живот на душата, който нашият тежък разум почти не може да разбере, но посветените в тайните го схващат, ясновидците го преживяват, а законите за аналогиите и за вселенс-ките хармонии го доказват. Нашите груби описания, нашият несъвършен език напразно се мъчат да го опишат и предадат, но всяка жива душа чувства неговия зародиш в своите тайнствени дълбини. И ако ние сега не можем да го осъществим, философията на тайните формулира неговите психични условия.
Идеята за ефирните звезди, които ние не можем да видим, но които са част от нашата Слънчева система и служат за дом на блажените души, често се среща в езотеричните учения. Питагор нарича тези звезди от глас на земята (антиктон), осветяван от централния Огън, т.е. от божествената светлина. В края на диалога "Федон" Платон описва подробно, макар и в символична форма, тази земя на духо-вете. Той твърди, че тя е лека като въздуха и е обвита с ефирна атмосфера. Така че в отвъдния живот душата запазва цялата си индивидуалност. От земното съществуване тя запазва само благородните си спомени, а другите предава на забравата, наричана от поетите с името води на реката Лета. Освободена от всичко, което я е осквернявало човешката душа живее в пълно блаженство. От външността на вселената тя прониква в нейната вътрешност. Тя отново е в обятията на Кибела-Майя, душата на света. Там Психея ще постигне мечтата си, възраждана и съкрушавана на земята. Тя ще я постигне според земните си усилия и с придобитата си светлина, но стократно ще я разшири. Развитите и надежди отново ще разцъфнат в зората на божествения и живот. Мрачните залези ще се превърнат в ясни дни. Да, дори само час да е живял човек с въодушевление или себеотричане на земята, този единствен чист тон, изтръгнат от нехармоничната гама на земното му съществуване, ще се повтори в отвъдния живот в чудотворни умножавания, в божествени хармонии. Бързопреходното щастие, което чувстваме в прелестта на музиката, в унеса на любовта или в радостта на милосърдието, това са само разпилените звуци на една симфония, която ще чуем тогава. Дали отвъдният живот няма да е само дълъг сън, някаква величествена халюцинация? Но има ли нещо по-истинско от то ва, което душата чувства в себе си, и от това, което се осъществява в божественото общение с другите ду ши? Посветените в тайните, които са последователни и възвишени идеалисти, винаги са мислили, че истинските и трайните неща на земята са проявление на духовната Красота, духовната Любов и духовната Истина. И тъй като отвъдният живот не може да има друга цел освен тази Красота, тази Истина и тази Любов, за онези, които са ги превърнали в цел на живота си, небето е по-реално от земята.
Активен
psyhea
Гост
« Отговор #2 -: Юли 16, 2010, 23:19:43 »

Небесният живот на душата може да продължи стотици или хиляди години. Но само най-съвършените, най-възвишените сред тях, онези, които са прекрачили кръга на земните въплъщения, могат до безкрайно ст да живеят там. Те са спечелили не временна почивка, а истинското безсмъртие - те имат крила. Тези души са неуязвими, защото са светлина, и управляват световете, защото виждат всичко от небесния си дом. Колкото до другите, един неумолим закон ги принуждава да се въплътяват отново, за да се подложат на нови изпитания и да се издигнат на по-високо стъпало или да паднат на по-ниско, ако отново сгрешат.
Духовният живот, както и земният, има свое начало, апогей и упадък. Когато небесният и живот се изчерпи,
душата се чувства тежка, обладана от шемет и меланхолия. Една непреодолима сила отново я привлича към
земните борби и страдания. Това желание е смесено с ужасни страхове и с неописуема скръб по небето. Но времето е дошло и законът трябва да бъде изпълнен. Тежестта става по-голяма, душата започва да ослепява. Тя вижда другите души като през було и сгъстяването му предвещава неминуемата раздяла. Душата чува прощалните викове на приятелките си. Сълзите на любимите и блажени проникват в нея като небесна роса, която оставя в
сърцето и силен устрем към непознатото за нея блаженство.
Тогава тя тържествено се заклева, че ще помни... ще помни светлината в света на мрака, ще помни истината в света на лъжата, ще помни любовта в света на омразата. Само така тя би могла отново да ги види и да получи венеца на безсмъртието!
 Тя се събужда в гъста атмосфера. Ефирната звезда, прозрачните души, океаните от светлина - всичко е изчезнало. Ето я отново на земята, в бездната на раждането и смъртта. Тя още помни небето и вижда крилатия си водач, който и показва нейната бъдеща майка. Тя носи в себе си дете, но то ще живее само ако духът го дари с живот. Тогава, през тези девет месеца, се извършва най-непроницаемата тайна на земния живот, тайната на въплъщението и на майчинството.
Тайнственото сливане се извършва бавно и умело, орган след орган, тъкан след тъкан. Душата все повече прониква и потъва в тази топла пещера, разширява я и съзнанието й за божествения живот се заличава и угасва. Защото между нея и небесната светлина се изправят вълни от кръв и плът, която я притиска и изпълва с тъмнина. Далечната светлина е само замиращо блещукане. Най-после я обхваща страшна болка, притиска я като с клещи, кървав гърч я изтръгва от майчината утроба и я приковава в едно треперещо тяло. Детето се ражда и заплаква от страх. Но небесният спомен се таи в загадъчните дълбини на безсъзнателното. И този спомен ще оживее само чрез Науката или чрез Страданието, чрез Любовта или чрез Смъртта!
Законът за въплътяването и обезплътяването разкрива истинския смисъл на живота и смъртта. Той е главното звено в еволюцията на душата и ни позволява да я проследим назад и напред до самите дълбини на природата и на божеството. Този закон разкрива ритъма и мярката, причината и целта на безсмъртието на душата. От абстрактна и въображаема той я превръща в жива и логична, като посочва съотношението на живота и смъртта.
Земното раждане е смърт от духовна гледна точка, а смъртта е небесно възкресение.
Смяната на двата вида живот е нужна за развитието на душата и всеки от тях е едновременно следствие и обяснение на другия. Човекът, който би могъл да схване тези истини, стои в средоточието на тайните, в центъра на посвещаването в тайните.
Някой може би ще каже: какво е доказателството за непрекъснатостта на душата, на единицата, на духовната същност при всички тези съществования, когато душата винаги изгубва паметта си?
На това ние ще отговорим: а какво е доказателството за вашата идентичност в будно състояние и насън? Всяка сутрин вие се събуждате в едно състояние не по-малко странно, не по-малко необяснимо от смъртта. Вие възкръсвате от хаоса, от нищото, за да се върнете в него още същата вечер. Но нима то е било хаос и нищо? Не, защо то вие сте сънували и сънищата ви са били реалност със същата сила, каквато има действителността в състоянието на будуване. Вие сте били същият индивид, но сте се намирали в друга среда и сте водили друго съществуване. У ясновидците сънят развива нови способности, които ни изглеждат странни, но те са естествени за душата, отделена от тялото. Щом се събудят, тези ясновидци не помнят нищо от проницателни те си съновидения, но в други сънища те прекрасно помнят случилото се в предишни съновидения и дори предвиждат какво ще се случи в следващите. Те като че притежават две съзнания, живеят два напълно раз лични живота, които са еднакво продължителни и се увиват около една и съща индивидуалност като панделки с различен цвят около някакъв невидим стълб.
Затова имат дълбок смисъл думите на древните поети, посветени в тайните, които наричат съня брат на смъртта. Едно було на забрава отделя съня от будното състояние, раждането от смъртта. И както земният живот е разделен на две редувани се части, така и душата редува въплътяването и духовния си живот, земята и небето в безкрайността на космическата еволюция. Този последователен преход във вселена та, тази смяна на полюсите е нужна и за телесния живот на човека. Ние се нуждаем от водите на река Лета, когато преминаваме от едно съществуване в друго. В земния живот спасително було крие от нас миналото и бъдещето, но забравата не е пълна и светлина преминава през булото. Самите ни вродени идеи докосват миналите ни съществования. Но има и нещо повече: ние се раждаме с множество смътни спомени, с тайнствени подбуди, с божествени предчувствия. Децата, родени от кротки и тихи родители, избухват в диви страсти, които не могат да бъдат обяснени само чрез атавизма, те произхождат от някое предишно съществуване. Понякога тук незабележими и свити същества проявяват необясними стремежи и възвишени чувства и идеи. Дали те не произлизат от обещанията и клетвите в небесния живот? Защото тайният спомен за тях, който душата запазва, е по-силен от всички земни влечения и причини. Душата надмогва страстите или бива победена от тях именно чрез силата или слабостта на този спомен.
Истинската вяра е мълчаливата вярност на душата към самата себе си. Така може да се разбере, че Питагор, както и всички теософи, смята телесния живот като необходим за съграждане на волята, а небесния живот - за духовен ра стеж и изпълнение на желанията.
Съществованията се редуват и не си приличат, но са свързани с неумолима логика. Всяко от тях има свой закон и своя особена съдба. Броят на съществованията се определя от един общ закон, който индийците наричат карма. Според този закон делата в живота имат съдбоносно значение за следващия живот. Човекът не само ще се роди с инстинктите и способностите, които е развил в предишното си въплъщение, но и самото му съществуване в голямата си част ще се определи в зависимост от това, дали за вършене на добро или зло е употребявал свободата си в предишния живот. Не съществува мисъл, не съществува постъпка, която да не се отрази върху вечността, твърди една поговорка. Езотеричното учение приема тази поговорка за човешкия живот в буквален смисъл. За Питагор несправедливостите и ударите на съдбата, всички нещастия се обясняват с факта, че всяко съществуване е награда или наказание за предишното. Един престъпен живот поражда живот на изкупления,един несъвършен живот е последван от живот на изпитания. Добродетелният живот поражда живот с мисия висшият живот - живот с творческа мисия. Моралната санкция, която е толкова несъвършена в рамките на едно съществуване, се прилага безупречно и напълно справедливо в течение на няколко съществования. В това редуване може да се осъществява прогрес към духовност и разум, но може и да има регрес към материята. Колкото по-нагоре се изкачва душата, толкова повече тя може да избира своите превъплъщения. Нисшата душа няма право на избор. Средната душа избира измежду превъплъщенията, които й се предлагат. Висшата душа, която ще има мисия, избира сама. Колкото на по-високо стъпало се намира душата, толкова повече тя запазва в своите въплъщения ясното съзнание за духовния живот, който царува над нашия земен хоризонт, обвива го като сфера от светлина и изпраща лъчите си в тъмнината. Традицията дори твърди, че първостепенните посветени в тайните, божиите пророци на човечеството, си спомнят миналите си земни съществования. Според легендата Гаутама-Буда, Шакямуни, в унеса си виждал нишката на миналите си въплъщения. Според същата традиция и самият Питагор казва, че на особена милост на Боговете дължим спомена за някои от предишните се съществования.
Вече казахме, че в поредицата на земните въплъщения душата може да напредва или да пропада в зависимост от това, дали преобладава земната й или божествената й природа.Оттук може да се направи един извод, чиято истинност човешкото съзнание винаги приема с голям трепет. Във всички въплъщения душата трябва да се бори, да избира, да взема решения, чиито последствия са неизброими. Но по възходящия път към доброто, който минава през много превъплъщения, трябва да съществува един живот, една година, един ден, един час, когато душата, стигнала до пълното съзнание за доброто и злото, с последно и върховно усилие може да се издигне до висота, от която вече не трябва да слиза и откъдето започва пътят към върховете. Също така и по низходящия път към злото има една гранична точка, където нечестивата душа все още може да се върне от пътя на пропадането. Но прекрачи ли тази точка, тя ще слиза стремително до дъното на тъмнината и ще се лиши от човещината си. Човекът ще стане демон, а демонът - животно, и неговата неразрушима единица ще бъде принудена отново да започне мъчителната и страшна еволюция през поредицата от възходящи кръгове и през безбройни съществования. Това е истинският ад по закона на еволюцията и нима той не е също толкова страшен, но и по-логичен от онзи на народните религии? И така, душата може да се издига или да пада в поредицата от съществования. Колкото до земното човечество, неговият ход се извършва по закона на възходящата прогресия, която е част от реда, установен от Бога. Тази истина, която ние считаме за съвсем ново откритие, е известна на древните посветени в тайните. "Животните са роднини на човека и човекът е роднина на Бога" - казва Питагор. Той развива философски символите на Елевзина: прогреса на възходящите царства стремежа на растителния свят към животинския и на животинския свят към човешкия редуването на все по-съвършени човешки цивилизации. Всеки народ има своята младост, зрелостта и упадъка си. Същото става и с расите - червената, черната и бялата, - които една след друга царуват на земята. Бялата раса е още в периода на младостта си. В своя апогей тя ще развие една усъвършенствана раса от собствената си среда, като възстанови посвещаването в тайните и духовния подбор при браковете. В редуването на расите човечеството напредва. Древните посветени в тайните виждат далеч по-напред от съвременните хора. Те допускат, че ще настъпи момент, когато хората ще отидат на друга планета, за да започнат там нов цикъл. В поредицата от цикли при преминаването от планета на планета цялото човечество ще развие интелектуалните, духовните и висшите принципи, които само великите посветени в тайните достигат в този живот, и така ще настъпи всеобщ разцвет. Несъмнено подобно развитие изисква не хиляди, а милиони години и ще предизвика промени в човечеството, които ние не бихме могли да си представим. За да ги опише, Платон твърди, че тогава Боговете наистина ще живеят в храмовете на хората. Логично е да се допусне, че в последователните еволюции на човечеството на други планети неговите въплъщения ще бъдат все по-ефирни и неусетно ще го приближават до чисто духовното състояние, до осмата сфера, която е извън поколенията и произходите и с която древните теософи обозначават божественото състояние.
Няма съмнение, че тъй като не всички хора имат еднаква сила и много от тях ще остават по пътя или ще пропадат, броят на избраниците непрестанно ще намалява при това чудотворно издигане.
То съдържа в себе си всичко, което би могло да порази нашия ум, ограничен от земята, но небесният разум гледа на него без страх - така, както ние виждаме живота. Разбирана така, ни ма еволюцията на душите не е съобразена с единичността на Духа, с този принцип на принципите; с хомогенността на природата, този закон на законите; с непрекъснатостта на движението, тази сила на силите? Гледана през призмата на духовния живот, Слънчевата система представлява не само материален механизъм, но и жив организъм, едно небесно царство, където душите пътуват от свят в свят, както и самият дух на Бога, който ги одухотворява.
Но коя е крайната цел на човека и на човечеството според езотеричното учение? След толкова много съществования, нови раждания, временен застой и мъчителни пробуждания няма ли да свършат мъките и усилията на Психея? Да, отговарят посветените в тайните, когато душата напълно победи материята, когато намери в себе си началото и края на всяко нещо, развивайки своите духовни способности, тогава тя ще влезе в състоянието на Бога чрез пълното си единение с божествената същност. Ние съвсем слабо предусещаме живота на душата след всеки земен живот и затова  е напълно естествено да не можем да си представим съвършения живот на душата в редицата от нейните духовни съществования. В сравнение с предишните блаженства това небе на небесата ще бъде като океана за реките. За Питагор върхът, до който може да достигне човек, е в творческата дейност и във върховното съзнание.
Душата, станала чист дух, не губи своята индивидуалност, а я завършва, защото намира първообраза си в Бога. Тя си спомня всички свои ми нали съществования, които за нея са стъпалата към върха, откъдето обглежда вселената. В това състояние човек е полубог, твърди Питагор, защото цялото му същество отразява неизразимата светлина, с която Бог изпълва безкрайността. За него да знае означава да може; да обича означава да сътворява; да съществува означава да отразява истината и красотата.
Окончателен ли е този предел? Духовната вечност се измерва с други мерки, които нямат нищо общо с нашето време, но тя също има своите етапи и цикли. Те не могат да бъдат схванати от човешкото съзнание. Но законът за прогресивните аналогии във възходящите царства на природата ни позволява да твърдим, че достигнал това възвишено състояние, духът вече не може да се връща назад и че ако видимите светове се променят и изчезват, то невидимият свят, който е източник и създател на духа, част от който е и божествената Психея, е безсмъртен.
С тези лъчезарни прозрения Питагор завършва историята на божествената Психея. Последната дума отлита, но смисълът на неизразимата истина остава в неподвижния въздух на подземието. Всеки от ученици те му мисли, че е завършил своя животински сън и се пробужда във великия покой, в океана на единствения и безпределен живот. Светилниците тихо огряват статуята на Персефона, небесната жътварка, и отново възкресяват разказа за нея сред свещените стенописи на светилището. Понякога фигурата и лицето на някоя от жриците приема образа на видението в неговата неописуема красота. Тогава учениците, обхвана ти от религиозен трепет, я гледат мълчаливо. Но учителят с бавни движения на ръцете връща на земята вдьхновената ясновидка. Постепенно нейните черти се отпускат, тя изпада в дълбока летаргия, а после се събужда смутена, опечалена и изтощена от полета си.
Тогава всички излизат от подземието и отново се изкачват в градините на Церера в прохладното зазоряване, когато бледа ивица се появява между морето и звездното небе.


ВЕЛИКИТЕ ПОСВЕТЕНИ
МОЙСЕЙ, ОРФЕЙ, ПИТАГОР
ПИТАГОР ТАЙНИТЕ НА ДЕЛФИ
Школата и учението

Е.ШУРЕ
Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #3 -: Юли 18, 2010, 13:08:22 »

Няма човешка душа за мен. Има души в човеците... душата хич не е човек, че да е "човешка". Да знам, друго се има пред вид, но нищо Усмивчица

В будизма не се споменава нищо за душа, но аз съм сигурна, че съществува!
Активен
psyhea
Гост
« Отговор #4 -: Юли 18, 2010, 14:52:04 »

Няма човешка душа за мен. Има души в човеците... душата хич не е човек, че да е "човешка". Да знам, друго се има пред вид, но нищо Усмивчица

В будизма не се споменава нищо за душа, но аз съм сигурна, че съществува!
Щом е в човешко тяло,значи е човешка!А не кучешка!Игра на думи,ама не разбирам защо издребнявате...И какво според теб се има в предвид?Защото аз за себе си смятам,че щом съм в хуманоидна форма,значи съм си го извоювала!Съзнанието ми е дорастнало до степен да е говото да облече човешко тяло..И приемам душата си за човешка..а не за животинска Тъжен
Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #5 -: Юли 18, 2010, 18:35:56 »

Не ме разбра както имах пред вид. За мене просто на душите не могат да се слагат прилагателни... това е.
Активен
bars_i
Гост
« Отговор #6 -: Юли 18, 2010, 20:15:32 »

Не ме разбра както имах пред вид. За мене просто на душите не могат да се слагат прилагателни... това е.
Защо да не може да се слагат.Слагат се само че по хубави.
Активен
psyhea
Гост
« Отговор #7 -: Юли 18, 2010, 21:21:52 »

Не ме разбра както имах пред вид. За мене просто на душите не могат да се слагат прилагателни... това е.
Могат..могат..даже е наложително.Щом има еволюция в духовен план,и не всички души са едн :)акви,то повече от ясно е,че за да ги опишем,са ни нужни прилагателни. Усмивчица
Активен
nia.boneva6
Гост
« Отговор #8 -: Юли 18, 2010, 21:25:02 »

Да, вярно е, просто говоря от друга гледна точка
Не ме разбра както имах пред вид. За мене просто на душите не могат да се слагат прилагателни... това е.
Защо да не може да се слагат.Слагат се само че по-хубави.
Активен
Хristo
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 482


Бъди себе си и отвори сърцето си за света! :)

« Отговор #9 -: Юли 18, 2010, 22:00:47 »

 Във вселената има много общества, чиито членове си имат души. Душите наши се развиват тук на Земята като човеци и за това наречени са те човешки.
Активен
pluton
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 690


  • Град: Невинаги знам...
  • WWW
    « Отговор #10 -: Юли 19, 2010, 14:02:42 »

    Във вселената има много общества, чиито членове си имат души. Душите наши се развиват тук на Земята като човеци и за това наречени са те човешки.

    Този пост извика у мен следното допълнение: Ние не сме човешки същества с потенциал, а потенциал в човешка форма.
    Активен

    psyhea
    Гост
    « Отговор #11 -: Юли 19, 2010, 14:42:42 »

    Точно допълнение
    Активен
    Gayatri
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 614


  • Град: София
  • « Отговор #12 -: Юли 19, 2010, 15:40:11 »

    това за човешката душа е малко като въпрос- отговор Усмивчица
    Активен
    Kermenal
    *
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 3

    « Отговор #13 -: Януари 07, 2011, 23:09:31 »

    Колкото и да вярваш в живот аслед смарта винаги има едно "но" но...замоя радост изпитах единственото нещо което може дате убеди 100% в истината и това е съзнателно ОИТ. След като получих съзнателно ОИТ осъзнах всичко . Всичко е толкова....велико
    Активен
    Ich
    ****
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 1648

  • Град: различни планетки
  • Michail Kolev
    « Отговор #14 -: Януари 07, 2011, 23:18:27 »

    Колкото и да вярваш в живот аслед смарта винаги има едно "но" но...замоя радост изпитах единственото нещо което може дате убеди 100% в истината и това е съзнателно ОИТ. След като получих съзнателно ОИТ осъзнах всичко . Всичко е толкова....велико

    А можеш ли да ни разкажеш за това ОИТ?
    Активен
    Страници:  [1] 2   Нагоре
    Отиди на:  



    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright