Колективна онлайн медитация за прочистване на енергийното поле около България
(Всеки Понеделник, Сряда и Неделя от 22:00ч.)


          

Страници:  [1] 2 3 ... 11   Надолу
Сподели тази тема във Facebook Сподели тази тема във Facebook
Автор Тема: Моите любими стихотворения...  (Прочетена 48137 пъти)
delfin
Гост
« -: Януари 27, 2010, 15:16:32 »

И всяка твоя болка преминава в мен.
И всяка твоя радост ме опива.
И изгревът на твоя слънчев ден
с изгрева на моя ден се слива.

О, преданост,
                    наречена любов...
Преплетени са корени и клони.
Ведно са събрани
                        и молба,
                                     и зов,
и огнени,
            и мрачни небосклони.
О, преданост,
                   наречена любов...
Безкрайна.
               Без очаквана отплата.
Ако е нужно,
                    с тебе съм готов
да тръгна
               и да прекося земята.
Ако е нужно, ще загивам с теб.
Ако потрябва - с теб ще се възраждам.
Ще бъда и невинност на дете.
И зрелост
              с неутолима жажда.
И теща твоят път да е суров.
Пак всеки трепет ще отеква в мене.
Когато сме и живи.
                           И нетленни...
О, преданост, наречена любов.

                                          Р. Василев

.........................................................................

Покана

Да тръгнем по пътеките на Рила
и пак внезапен дъжд да завали;
небето пак да стане мокра свила,
зашита с дълги борови игли;

под веждите на тъмнокори клони
ти пак да заприличаш на бреза;
и златна катеричка да отрони
шишарка като сребърна сълза;

в горите да утихнат ветровете,
в душите ни да звънне тишина;
и пак да се усмихват върховете,
изкъпани от бистра светлина;

и пак да пеят белопенни ручеи,
пътеки и простори да блестят;
и вечната природа да ни учи
на мъдрост по човешкия ни път.

                                          М. Шопкин
Активен
The One
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 1641


Винаги на точното място в точното време

WWW
« Отговор #1 -: Януари 27, 2010, 15:22:31 »

Страхотни са. Не бях аз
Обещавам на себе си,че когато порасна и аз ще напиша нещо толкова красиво.
Както казва Д.Чопра *Не съм решил какъв ще стана когато порасна.
Е аз вече реших.Усмивчица
Активен

Не мога да променя това което виждам,но мога да променя точката през която гледам.
Това е достатъчно да промени онова което изживявам,а това променя цялата гледка.

Всичко перфектно е точно такова,
течащ в безкрая свещен резултат!
Бъди сега причината нова,
за твоя бленуван в мечтите ти свят.
delfin
Гост
« Отговор #2 -: Януари 27, 2010, 15:45:22 »

Рисунка 1

Сън ли на разсънване сънувам?
Нов ли е наистина светът?
Слънцето косите ти целува
и лъчи в очите ти блестят.

И цъфти на устните ти цвете,
 и струи от тебе светлина -
сякаш си дошла от свеговете
на незнайна северна страна.

Толкова си хубава и нежна,
толкова пленителна си ти,
че земята в тебе се оглежда
и приема твоите черти.

................................................

Рисунка 3

Слушам твоя глас по телефона
и те виждам: в ранна ранина
ти вървиш усмихната по склона
на една зелена планина.

Ти вървиш през дъхава морава,
ти вървиш през росна тишина.
А над тебе слънцето изгрява
като страж от стари времена.

И лъчи в нозете ти разстила,
 и трепти над твойте рамена.
И под тази слънчева закрила
ставаш просто слънчева жена.

...................................................

Рисунка 4

Со мен вървиш смълчана и красива,
огрява от предзалезни лъчи.
И пак безкрайна нежност ме опива,
когато гледам твоите очи.

Усещам дъх на горски теменужки
и звън на пролетни води звучи.
Светът е друг и хората са други,
когато гледам твоите очи.

Щастлив и омагьосан от омая
и светъл от предзалезни лъчи,
вървя до тебе и на глас мечтая
докрай да гледам твоите очи.

..................................................

Рисунка 5

Отмина възрастта на цветопада -
днес лятото с огньове те обгръща.
но ти оставаш хубава и млада.
И променена. И една и съща.

Над болки, над тревоги и въпроси,
над вечните безредици на дните,
с криле на гълъб радостта те носи,
щом тръгнеш на разходка с дъщерите.

А аз те гледам, гледам и копнея
за тебе, кръстнице на обичта ни,
поне едничка песен да изпея,
която след смъртта ми ще остане.

.........................................................

Зимни вечери

Щастлив ли съм? Щастлива ли си ти?
Къде си в тая бяла нощ? С кого си?
Прости, обичана, прости... Прости!
Не слушай мойте глупави въпроси.

Аз просто съм безкрайно уморен
от самота, от гордост, от заблуди.
И нежните ми чувства ден след ден
угасват като късни пеперуди.

Затуй понякога съм страшно зъл,
затуй понякога на луд приличам.
На тоя свят от обич съм дошъл,
на тоя свят аз искам да обичам.

Обичам те! Душата ми трепти
от твоята усмивка озарена.
Щастлив ли съм? Щастлива ли си ти?
Нощта е бяла, сребърна, червена.

Снегът като в просъница шуми,
под стрехите заспиват ветровете.
И ние ще заспим - сами... сами.
Сами като брези по върховете.


Всичките тези стихотв. са от Матей Шопкин
Активен
AIA
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 88


  • Град: Земя
  • « Отговор #3 -: Януари 27, 2010, 15:59:53 »

     Слънце Слънце Слънце прекрасни са  Целувчица
    Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #4 -: Януари 27, 2010, 16:06:01 »

    Писмо

    Бих ти пратил писмо без адрес.
    И аз знам, ще получиш писмото.
    То ще стигне при тебе нощес
    или днес, но ще стигне, защото

    този вятър, ту тих, ту свиреп,
    тези птици с лъчи по крилата
    са приятели с мен и с теб,
     и по тях, и по тях ще го пратя.

    Ако вятърът се умори,
    ако птиците хвърлят писмото,
    от ръцете на хора добри
    то ще стигне до теб, не защото

    сме единствени хора в света,
    не защото светът ни познава,
    а защото, приел любовта,
    от сърце на сърце я предава!

                                              Дамян Дамянов

    ...........................................................

    Чудо

    Грозното момиче са събуди
    малко по-красиво заранта.
    Някакъв човек незнаен, чуден
    беше го прегръщал през нощта.

    Грозното бе станало красиво,
    тихо се усмихна на деня.
    Не изми лицето си щастливо,
    за да не измие и съня...

                                         Д. Дамянов

    ................................................

    Среднощен телефон

    Прости детинщината моя,
    че ти звъня по никой час:
    на самотата в покоя
    ми е потребен нечий глас.

    Щом цялото пространство нямо
    с хиляда гласа ме коси,
    един-единствен търся само -
    от всичките да ме спаси.

                                          Д. Дамянов

    ............................................................

    Любовта

    Остави да дойде отведнъж,
    неочаквана и непозната,
    ккато пада над гората дъжд
    и след туй е весела гората.

    Остави я като вятър лош,
    слязъл от небесната морава,
    да нахлуе в твойта късна нощ
    и на пепел всичко да направи.

    Като вик от ада да е тя,
    като шепот ангелски от рая.
    Остави да дойде любовта,
    както тя от векове си знае.

                                        Евтим Евтимов

    .......................................................

    За две ръце

    За две ръце, протегнати насреща,
    земята бих до края извървял.
    За две очи като звезди горещи,
    аз цялата си топлина бих дал.

    За две слова, от мене вдъхновени,
    най-хубавите думи бих редил.
    За две сълзи, изплакани за мене,
    аз всички океани бих изпил.

    Как малко исках аз - по зрънце само,
    по капка от далечен, чакан дъжд.
    А ти дойде като небе голяма
    и всичко ми донесе изведнъж.

    Донесе ми от вятъра заръка,
    пожари звездни, за да не тъжа,
    от мъка - песен, а от песен - мъка,
    и аз не зная как ще издържа.

    При тая среща - ранна или късна,
    на тоя огън - древен или нов.
    Ако сърцето ми сега се пръсне,
    едно помисли - било е от любов.

                                              Е. Евтимов
    Активен
    AIA
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 88


  • Град: Земя
  • « Отговор #5 -: Януари 27, 2010, 16:23:18 »

    Делфи, бях ги забравила колко е хубаво че си ги припомняме. Ами '' Лунната соната'' каква красота  Усмивчица
     Едно от любимите ми -
     

    Понякога ще идвам във съня ти
    като нечакан и неканен гост.
    Не ме оставяй ти отвън на пътя,
    вратите не залосттвай.

    Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
    ще вперя поглед в мрака да те видя.
    Когато се наситя да те гледам,
    ще те целуна и ще си отида .

                                                       Вапцаров

    Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #6 -: Януари 27, 2010, 16:25:04 »

    Високо застани,
    над завист и обида,
    над дребните сплетни,
    високо да те видя.

    Над всичко днес бъди,
    ти, обич синеока.
    Звездите са звезди,
    защото са високо.

    ........................................................

    Гори, любов до сетната минута,
    дори когато нещо те гаси.
    Дори да бъдеш някъде оплюта,
    над тъмни грехове се извиси.

    Вдигни ръце - две неспокойни струни,
    сред погледи нечисти заблести.
    Ще дойда аз, пред тях ще те целуна
    и пак най-чиста ще останеш ти.

    ..........................................................

    Приличай на зорница призори,
    изгряла над високото ми чело.
    Бъди бреза сред тъмните гори,
    над моя сън косите си разплела.

    На птица в утрото се превърни,
    но никога едно недей забравя -
    завитани жена си остани,
    защото всичко, всичко си тогава.

    .........................................................

    През този век на радостни открития,
    протегнал към пространството ръце,
    на всяко нещо има заместител.
    Дори сърце заместват със сърце.

    Дори око, останало злочесто.
    Дори ръка, работила добре.
    Единствено любов не се замества.
    Замести ли се с нещо, ще умре.

    ...........................................................

    Към тебе нищо аз не съм прибавял
    и нищо в теб не съм променял аз.
    Оставям те завинаги такава,
    каквато си през тоя час.

    Една жена, под слънцето родена
    и залюляна над планински лес.
    Божествена оставаш ти за мене,
    защото си безкрайно земна днес.

    ..........................................................

    Превърнах те аз в своя светлина,
    за да е светло в душата моя.
    И пазя те от всяка тъмнина,
    и винаги за теб съм неспокоен.

    От всичко пазя те в света голям -
    от облаци, от думи и омрази...
    Единствено от себе си не знам
    дали ще мога аз да те опазя.

    .................................................................

    И винаги до мене - твойто рамо,
    и винаги до теб заставам аз,
    и винаги да бъдем с тебе двама,
    дори да има мъка между нас.

    Тъй както тези стихове у мене -
    понякога останали без звук,
    понякога от нещо разделени,
    но никога един без друг.

    .............................................................

    Борба бе моята любов, борба бе,
    най-тежката борба на съвестта,
    защото тя се водеше със слаби,
    а слабите си служат с подлостта.

    Сега подай ми две горещи длани
    и забрави през този час суров,
    че заради тебе нося скрити рани.
    Борба за теб бе моята любов.


    Евтим Евтимов
    « Последна редакция: Януари 27, 2010, 17:20:03 от delfin » Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #7 -: Януари 27, 2010, 20:17:58 »

    "да бъдем двама - да те галя искам,
    с целувки да посрещнем утринта.
    И като волна, чудна чучулига
    в сърцата ни да трепне любовта!

    Тогава с цялата душа ще пиша
    за теб до късни часове,
    в гърдите мои ти ще дишаш -
    ще бъдат твои мойте стихове..."

    ........................................................

    Това ми е най-любимото:

    Приказка

    Заспа ли? Май че те събудих?
    Прости ми, че дойдох при теб сега -
    душата ми крещеше до полуда
    в прегръдките на своята тъга.

    Самичък бях, а исках да говоря -
    устата ми зарепна да мълчи.
    Не ме пъди, аз ще си отида скоро -
    дойдох тук на бурята с плача.

    Ще седна до главата ти - хей тука
    и ще ти разкажа приказка една,
    в която е положил зла поука
    един мъдрец от стари времена:

    "Един разбойник сам се скитал,
    бездомен по голямата земя
    и вместо сърце в ризата си скрита
    той носел зла и кървава кама.

    Причаквал той замръкнали кервани
    и само денем криел своя нож,
    а ножът му от кръв ръжда не хващал,
    човекът като дявола бил лош...

    Ала и той един път от умора
    под слънцето на кръстопът заспал.
    Подлитвали го бързащите хора
    и никой до главата му не спрял.

    И само малко, дрипаво момиче
    направило му сянка с листо -
    заплакал той, за първи път обичал,
    заплакал той, разбойника, защо?

    Какво стоплило туй сърце кораво,
    не стоплено в живота никой път?
    Една ръка накарала тогава
    сълзи от кървав поглед да текат.

    Една ръка, по-топла от огнище,
    на главореза дала онова,
    което той не би откупил с нищо -
    ни с обир, ни с рязана глава!"

    Но ти заспа, а тъй ми е студено.
    Туй приказно момиче - де е то?
    То стоплило разбойника, а мене
    ти никога не стопли тъй, защо?

                                                Давид Овадия

     
    Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #8 -: Януари 27, 2010, 21:28:20 »

    Мило прекрасно момиче,
    все така из облаци летиш,
    приказките още ги обичаш
    и с оная стара кукла спиш.

    Виждам я луната - чиста,
    кръгла, без петна и без пукнатина.
    На опашката за вятъра си първа?
    Първа и последна, и сама!

    Влюбваш се в хората наслуки:
    тоз обичаш и обичаш друг.
    На живота мъдрите поуки
    ги захвърляш в кошче за боклук.

    Стиховете в розово олбичаш
    и като дете им вярваш ти.
    Смешно, непораснало момиче,
    трудно е да се лети, трудно е.

    ... не, няма да го кажа?
    Може би така е по-добре.
    Рано ти е още да останеш
    птица с отрязани криле.

    .......................................................

    Приятели

    Вечерница над парка заблестя.
    И под едно съзвездие голямо
    приседнали са в скута на нощта
    приатели, опрели рамо в рамо.

    Потъват двамата в омаен свят
    от съкровени планове и тайни.
    Сами са те сред хилядния град,
    сами са под просторите безкрайни.

    Приятелството е уханен плод,
    пил сок от Слънцето и от Земята.
    Не ще им стигне целият живот
    докрай да му усетят аромата.

    ........................................................

    Във слънчев ден и вечер синя
    по улицата щом минава
    момиче с името Дарина,
    по-светла улицата става.

    Из двора цял ден баба шета
    и някой пак я поздравява.
    По ударите на сърцето
    Дарина е това - познавам.

    На село баба си замина -
    от седмица не ми върви.
    Момиче с името Дарина
    кого сега да поздрави?
     
    --------------------------------------------

    НО...

    Когато обичам, обичам изцяло,
    дори да е сгърбено твоето тяло;
    ще свети сърцето ти в гъстата мрежа
    от бръчки и нея не ще забележа;

    косата ти нека е северно-бяла;
    в очите ти зимна печал да е спряла,
    прорязала с котва дълбоко сърцето.
    Аз пак ще те следвам нататък, където

    мечтата е спуснала своите люлки
    и жалби изплакват незрими цигулки.
    Ще бъдат ръцете ми ладии бели
    за твоите грижи, съня ти отнели.

    Аз всякога всякакъв бих те приела:
    била ли съм плаха, за теб ще съм смела,
    била ли съм въглен, огнище ще стана,
    а в роза ще пламна, била ли съм рана.

    Но аз се страхувам от мисли нечути,
    от знойните стъпки на млади кошути,
    от здрача седефен на болки предишни,
    от ласки без огън, от думи излишни.

    Боя се. В душата ми всяко начало
    е в нещо отминало, вече умряло.

                                Иванка Павлова
    Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #9 -: Януари 27, 2010, 21:36:52 »

    Обич


    Ако си тръгнеш някога от мен,
    върни се пак, върни се без тревога.
    И не мисли, че идваш победен
    аз също знам - без теб не мога.

    Ако си тръгнеш в някой тъжен час,
    върни се пак, и знай - не си бездомен.
    За гордост няма място между нас
    и няма никога виновен.

    Ако си тръгнеш в някой тъжен ден
    и пътят без посока те отвежда
    спомни си как оставал си при мен
    и си живял с една надежда.

    Ако си тръгнеш някога от мен,
    върни се пак, върни се без тревога.
    Не казвай, че се връщаш победен -
    аз също знам - без теб не мога.

                                   А. Ошанов
    Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #10 -: Януари 27, 2010, 23:38:29 »

    Другото ми най-любимо. Всъщност те са 3 или 4.

    ЖИВА ЛЮБОВ

    от Маргарита Алигер


    Един приятел - тридесетгодишен

    за 18-годишна сключи брак.

    Започнаха нападки, клюки, сплетни:

    какво харесва й, с какво е тя добра?

    За всеки друг по-строг и по-критичен

    наистина не бе красива тя.

    На дълкокрако пате тя приличаше,

    бе плаха и безлична по душа.

    Какво в нея беше той намерил?

    С какво се отличаваше от всички тя?

    Не знам.

    Но в любонта си беше верен.

    Незнайни са пътеките на любовта!

    Защо и за какво?... Иди гадай.

    Любовната съдба не е еднаква

    на хората. Сравнила бих я май

    с растежа на треви, цветя.

    Една фиданка примерно линее,

    ако не вижда слънце или дъжд.

    Но тя укрепва бързо, щом веднъж

    горещи слънчеви лъчи я сгреят.

    Момичето бе вехнало в света,

    безцветно, несъгледано, излишно,

    ако не бе му любовта си дал

    прекрасния човек - 30-годишен.

    Че все пак той видял бе нещо в нея,

    което тя не виждаше сама.

    Възторжено я гледаше и на -

    в награда почна тя да хубавее.

    Споделяше с нея и беди,

    и радости, и грижа най-досадна.

    Тя чакано детенце му роди

    и от възторг в краката й той падна.

    Тя мислеше понявга развълнувана:

    " С какво ли пък го заслужавам аз?

    Как стана всичко и нима сънувам?"

    Ала намесваше се той тогаз.

    С топла обич, нежен и внимателен,

    той ум и сили в себе си събра,

    внуши й вяра, та и тя самата

    повялва в себе си и стана по-добра.

    Той бе на пост край нея. Растеше

    прекрасната му обич всеки ден.

    В работа, в беда или в щастие

    помагаше й с поглед възхитен.

    Под този поглед гордо тя вървеше.

    А пък животът сякаш бе крилат.

    Девойката като дръвце растеше,

    закореняваше се в неговия свят.

    За благодарност, че я бе избрал,

    че без лъжа я веше взел тогава,

    в свойта зрелост стана тя такава,

    каквато в младостта я бе видял.

    Задрямалата нейна красота

    разгърна се в нея и богато

    пред всички се разкри тъй ясно тя,

    каквато той я някога отгатна.

    И ето пак зачудиха се всички:

    "Как стана туй? Та може ли? Защо?

    Виж чудо! Гледай ти!"

    Мълчеше той.

    Нали с труд и воля я обичаше.

    Тъй искаше. Тук няма чудеса!

    Уверено, решително и властно

    той любовта си бе отгледал сам -

    и се оказа, че е тя прекрасна...
    « Последна редакция: Януари 28, 2010, 01:11:26 от delfin » Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #11 -: Януари 28, 2010, 01:21:21 »

    3-тото ми най-любимо  Усмивчица

    Стихотворението е от книгата на Шарлот Бронте - "Джейн Еър"


    Кое сърце ще отрече
    най-вярната любов?
    Тя вечно в жилите тече
    и ми отправя зов.

    Че тя ми беше радостта,
    без нея мъртъв бях.
    Не идваше ли и кръвта
    изстиваше от страх.

    И аз мечтаех във захлас
    за оня час блажен,
    тъй както ще обичам аз,
    тъй да обичат мен.

    Но помежду ни бездна зла
    животът издълба
    и легна тя като мъгла
    пред нашата съдба.

    И легна като черна нощ
    в прокълнати гори.
    Ненавист и враждебна мощ
    душите обгори.

    Между коварства и злини
    аз бях неустрашим;
    прокоби, пречки, съсипни
    минавах несломим.

    И като грейнала дъга
    блестеше моят блян
    пред мен в години на тъга
    от слънце осиян.

    И досега блести сред мрак,
    по-ярък от преди.
    Какво, че се събират пак
    несгоди и беди?

    Аз няма са сломя чело,
    макар да долети
    тук всяко победено зло,
    отново да мъсти;

    макар бездушният закон
    вериги да кове,
    макар от всеки небосклон
    омраза да зове.

    Защото моята любов
    е с мен, закле се тя
    да следва моя път суров
    дори и в смъртта.

    Най-сетне дойде тоя час
    бленуван и блажен -
    тъй както днес обичам аз,
    така обичат мен!


    Активен
    delfin
    Гост
    « Отговор #12 -: Януари 28, 2010, 01:42:47 »

    За кой ли път по този бряг преминаха
    едно момиче и едно момче,
    живели по 16 год.
    и значи общо 32.

    За кой ли път те спореха разпалено
    по темата, наречена "съдба",
    и мислеха, че всичко са узнали
    щом знаят, че съдбата е борба.

    И мислеха, че много лесно скриват
    това, което крият всеки път,
    но вярваха, че докато са живи
    те никога не ще се разделят.

    А от безкрайно старо време знай се -
    16 и 16 е 16,
    а никога не 32.

    Но има ли значение, когато
    света се гледа с 4 очи
    и радостта е двойно по-голяма,
    а мъката наполовина гори?

    За кой ли път по този бряг преминаха
    едно момиче и едно момче,
    живели по 16 години,
    а общо, значи - 32.

    Край тях се смееше незабелязано
    морето, този вечен великан -
    голямо, като обич неизказана
    и синьо, като път неизвървян.

    Активен
    pufi
    Hide from the Sun
    ***
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 357


  • Град: извън реалността
  • Севернячка

    « Отговор #13 -: Януари 29, 2010, 20:22:19 »

    ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

    Ние спориме
           двама със дама
                   на тема:
    "Човекът във новото време".

    А дамата сопната, знаете -
    тропа, нервира се,
               даже проплаква.
    Залива ме с кални потоци
                       от ропот
    и град от словесна
                  атака.

    - Почакайте - казвам, - почакайте,
                                 нека... -

    Но тя ме прекъсва сърдито:
    - Ах, моля, запрете!
                    Аз мразя човека.
    Не струва той вашта защита.

    Аз четох как някой
               насякъл с секира,
    насякъл сам брат си, човека.
    Измил се,
       на черква отишъл
                    подире
    и... после му станало леко. -

    Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
    Но аз
       понакуцвам
            в теория
    и рекох полека,
             без злоба,
                   човешки,
    да пробвам със тази история. -

    Тя, случката, станала в село Могила.
    Бащата бил скътал
                   пари.
    Синът ги подушил,
               вземал ги насила
    и после баща си затрил.

    Но в месец, или пък
                  във седмица само
    властта го открила и... съд.
    Ала във съдът
          не потупват по рамото,
    а го осъждат на смърт.

    Отвели тогава злодея
                    злосторен,
    затворили този субект.
    Но във затвора попаднал на хора
    и станал
         ч о в е к.

    Не зная с каква е
             закваса заквасен,
    не зная и как е
               замесен,
    но своята участ
           от книга по-ясна
    му станала с някаква песен.

    И после разправял:
         "Брей, как се обърках
    и ето ти тебе
             бесило.
    Не стига ти хлеба,
                 залитнеш
                    от мъка
    и стъпиш в погрешност на гнило.
    И чакаш така като скот
                    в скотобойна,
    въртиш се, в очите ти - ножа.
    Ех, лошо,
       ех, лошо
           светът е устроен!
    А може, по-иначе може..."

    Тогава запявал той
    своята песен,
    запявал я бавно и тихо
    Пред него живота
            изплаввал чудесен -
    и после
        заспивал
            усмихнат...

    Но в коридова
            тихо говорят.
    Сетне секунда покой.
    Някой полека вратата отворил. -
    Хора. Зад тях часовой.
    Някой от групата,
    плахо и глухо,
    казал му:
         "Хайде, стани."
    Гледали хората
             тъпо и кухо
    сивите, влажни стени.

    Онзи в леглото
               разбрал, че живота
    е свършен за него,
    и в миг
    скочил, избърсал потта от челото
    и гледал с див поглед
                     на бик.
    Но лека-полека
              човека се сетил -
    страхът е без полза,
                    ще мре.
    И някак в душата му
                станало светло.
    - Да тръгнем ли? - казал.
                - Добре.
    Той тръгнал. След него
                       те тръгнали също
    и чувствали някакъв хлад.
    Войникът си казал:
                  "Веднъж да се свърши...
    Загазил си здравата, брат."

    Във коридора
             тихо говорят.
    Мрак се в ъглите таи.
    Слезнали после на двора,
                       а горе
    вече зората блести.
    Човекът погледнал зората,
                       в която
    се къпела с блясък звезда,
    и мислел за своята
              тежка,
                човешка,
                  жестока,
                     безока
                        съдба.

    "Тя - моята - свърши...
                   Ще висна обесен.
    Но белким се свършва
                   със мен?
    Животът ще дойде по-хубав
                       от песен,
    по-хубав от пролетен ден..."

    Споменал за песен
                 и нещо се сетил.
    В очите му пламък цъфтял.
    Усмихнал се топло, широко и светло,
    отдръпнал се, после запял.

    Как мислите, може би
                    тука се крие
    един истеричен комплекс?
    Мислете тъй както си щете,
                          но вие
    грешите, приятелко, днес. -
    Човекът спокойно, тъй - дума
                             след дума
    и твърдо редил песента.
    Онези го гледали
              с поглед безумен,
    онези го гледали с страх.

    Дори и затвора
             треперел позорно,
    и мрака ударил на бег.
    Усмихнати чули звездите отгоре
    и викнали:
           "Браво, човек!"
    Нататък е ясно. Въжето
                       изкусно
    през шията, после
                  смъртта.
    Но там в разкривените,
    в сините устни
    напирала пак песента.

    И тук започва развръзката, значи.
    Как мислиш, читателю, ти? -
    Тя, бедната дама, започна да плаче,
    започна във транс да крещи:
    "Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                               сякаш
    като че там сте били!"...
    Какъв ти тук ужас?! -
            Той пеел човека. -
    Това е прекрасно, нали?
    Активен

    Аз съм си аз,независимо какво си мислите за
    мен : )
    Isis
    Немезида
    **
    Неактивен Неактивен

    Публикации: 227


  • Град: Едно малко вълшебно място...
  • Огън и вода...

    « Отговор #14 -: Януари 29, 2010, 20:45:17 »

    Това стихотверение се учи в 8-ми клас нали?
    Активен

    My own Fear creates within me the Courage.
    Страници:  [1] 2 3 ... 11   Нагоре
    Отиди на:  


    Подобни теми:
    Заглавие Започната от Отговори Прегледи Последна
    публикация
    Нов бутон - Любими « 1 2 »
    Съобщения / Предложения и оплаквания
    Administrator 23 1393 Последна<br />публикация Януари 24, 2011, 23:24:38
    от Еlsha
    Мои стихотворения (Марикуза) « 1 2 »
    Изкуство
    marikuzma 18 3069 Последна<br />публикация Март 10, 2011, 12:16:52
    от marikuzma
    Моите виждания за Прехода
    Великият преход
    nia.boneva6 5 1062 Последна<br />публикация Юли 01, 2011, 22:27:51
    от lessus
    Любими рецепти
    Природосъобразно хранене
    Слънчев лъч 2 1154 Последна<br />публикация Юли 05, 2011, 16:19:33
    от Kissing You Good Night
    На моите Интернет приятели
    Обща тематика
    Дом 14 637 Последна<br />публикация Октомври 19, 2012, 21:26:11
    от utro

    Бог е Любов и е в мен, аз съм Любовта и с Бога в едно цяло с вярата и упованието в Бога аз съм неговото най-достойно проявление, за което той ме обича и облича в ризница от Любов, която да ме пази и закриля от всякакви зли сили и вмешателства в живота ми и в мен самия! Амин
    Ширинан | Психолог  © Copyright